#НРБ

[vprki]

С Тони Николов по стъпките на Димчо Дебелянов в София

В градинката пред църквата „Свети Седмочисленици“ пое маршрутът, който неговият автор и водещ Тони Николов беше озаглавил „Смърт сред бе��оцветните вишни“. Посветен на творчеството на Димчо Дебелянов,  философът и журналист избра,  за да ни разкаже за софийските му лични и художествени трепети.

Припомняме, че Тони Николов е носител на Наградата на София, 2022 година за книгата си „Спомнена София“. А в следваща си „Бленувана София“ в есето си „Града в града“ пише: „Опитах да покажа как нашите стъпки винаги се оказват „стъпки другаде“, продължение на стъпките, които други преди нас са оставяли по същите тези улици. Воден от убеждението, че „спомненото писане“ е като обиколка безкрай, в която често не откриваме онова, което сме си поставяли за цел да намерим, но пък за сметка на това изникват толкова други неща, които не сме подозирали.

За мен София се превърна в нещо като „вътрешен град“, из който човек броди в унес, докато някой спомен не го пробуди. Няма безцелно скитане. Всеки миг носи открития.

Накъде – в една или друга посока – могат да ни отведат случайно намерени стари пощенски картички? И къде ли е нявгашният двор с белоцветните вишни на Димчо Дебелянов, изсечени, но съхранили се и оцелели в колективната памет?“ /повече може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

Тони Николов на премиерата на книгата „Бленувана София“, 2022

В края на миналата година излезе и третата „Незабравена София“. За нея писателката ��еодора Димова написа: „Различна е от предишните две книги на Тони Николов за софийските потайности. Издигната е на ново ниво, където художественото въздействие върху читателя е по-масирано, по-мощно, детайлите са подбирани с хирургическа точност, наративът е все така целеустремен, но неговото рало потъва по-надълбоко в нелечимите български рани…“

Благодарение на Тони Николов откриваме по много специален начин нашия град, историята му чрез съдбата на позабравени или не личности, изградили европейското лице на столицата още време, дълго потулвано и тенденциозно забравяно, сякаш, несъществувало…Неговите истории-есета преди книгите се публикуват в Портал Култура. И той продължава да ни въвежда в особената красота на града ни и как и къде да забавим забързаните си стъпки по неговите улици…

Къщата на ул. "Венелин", където е живял Димчо Дебелянов

Тони Николов поведе, независимо от дъжда дошлите за събитието по стъпките на безсмъртния поет Димчо Дебелянов из центъра на София на 15 май. Литературната разходка в рамките на програмата на Фондация "Прочети София" с изпълнителен директор Тодора Радева „Литературни маршрути", както бе обявено започна пред църквата "Свети Седмочисленици". Той заедно с гостите си в срещата се спря пред къщата на ул. "Венелин", където е живял поетът. След това групата се отправи към кино "Одеон", изградено на мястото, където в началото на ХХ век е била къщата на командира на Шести пехотен полк полковник Петър Петрунов, в чийто двор са расли белоцветни вишни. В тази двуетажна сграда Дебелянов е бил наемател заедно с други поети. Той се влюбил в чернооката дъщеря на хазяина си Елена Петрунова, но тази любов завършва трагично.

В края на разходката Тони Николов всички погледнаха и към разположената от другата страна на бул. "Васил Левски" къща - музей на скулптора Иван Лазаров, пред която е изложена скулптурата на майка на Дебелянов, която напразно очаква своя син, загинал по време на Първата световна война… Тони Николов любезно ни предостави за публикация великолепното си есе „Смърт сред белоцветните вишни“, в което изящно разказва тази история.

СМЪРТ СРЕД БЕЛОЦВЕТНИТЕ ВИШНИ

Един прочут адрес: „Патриарх Евтимий“ 1, на ъгъла с някогашния булевард „Фердинанд“ (днес бул. „Васил Левски). В крайната стая, която гледа към „Васил Левски“, живее пролетарският поет Димитър Полянов, по-сетне официозна фигура в литературата на НРБ. Прозорецът към „Патриарх Евтимий“ е на квартирата на писателя Константин Константинов, а стаята на Димчо Дебелянов е гледала към големия и зашумен вътрешен двор. При него често нощува Людмил Стоянов, който е все несретен и няма къде да се приюти, затова отсяда по приятелски – без да плаща наем.

Пред кино "Одеон"

През 1911 г. това е било съвсем накрай града. Почти незастроено място – с малки къщурки, рехаво пръснати до гората, до която се е стигало по Самоковското шосе, или към казармите на Шести пехотен полк, разположени на мястото на днешното НДК. Какво чудно тогава, че командирът на подразделението полковник Петрунов е решил да си вдигне къща точно тук, явно е бил свикнал да го буди звука на войнишка тръба. Сутрин по „Патриарха“ са трополели файтони и гальоти със стоки, шопи с магаренца са носели мляко за продан в големия ��рад, а малко по-надолу – вече по „Царя“ – по-претенциозната публика е закусвала с „капуцинер“ и виенски кифлички. 

„Златният стандарт“ на новопоставените жълти павета със сигурност е контрастирал с прахоляка и калта в частта, където се намираме. Тогавашна писателска компания е избрала това място за свой пристан. Константин Константинов (Душечка) е сдържан, внимателен и леко потаен, такъв е и в прозата си. Георги Райчев е експанзивен, невротичен и сприхав. А Димчо, ако се доверим на самия Константин Константинов, е също трудно описуем: „Неговото винаги полуобърнато на една страна лице е удължено от рядка червеникава брада, с малки присвити, винаги живи и най-често засмени очи. Той цял беше в импулси, в порив, шеговит, понякога хаплив, неотразимо увлекателен събеседник, разбира се, категоричен в преценките си, както е винаги на тая възраст, безусловно честен и откровен, дори с риск да стане неприятен. Той обичаше веселбите и приятелските гуляи и тогава биваше неизчерпаемо духовит и остроезичен“.

След 1908 г. сърцето му е сломено от любовна мъка по Иванка Дерменджийска, която той излива в стиховете си. И все по-често подписва шеговитите си стихове с „Амер“ – горчивината взема връх в него.

Тони Николов показва плана на къщата на семейство Петрунови

Нанасяйки се в дома на „Патриарх Евтимий“ 1, Дебелянов обаче се променя. Приятелите скоро отгатват, че на сърцето му лежи нова любов. По онова време той се е захванал да превежда от френски придобитата от мен „Афродита“ от Пиер Луис – скандално еротичен роман на известен поет символист, решил да пресъздаде в проза дебрите на древногръцката чувственост. Константин Константинов свидетелства: „Той работеше усилено, пушеше непрекъснато, целият напрегнат и обзет от работата си, и когато дохождаха приятели, често ни четеше по някоя и друга страница или рецитираше френски и руски стихове“.

Димчо Дебелянов не е бил човек на интимните излияния, той трудно разкрива сърцето си. В приятелския му кръг все пак се дивят и гадаят защо с такава страст се е нахвърлил върху романа на Пиер Луис. Самият Душечка подозира, че пръст в тази промяна навярно има черноокото момиче с гарванови коси от горния етаж, но не е сигурен в догадката си. Докато не настъпва потресаващата развръзка.

И пак от него научаваме как в полунощ на една юнска вечер той се връща вкъщи, като по пътя настига Дебелянов, който също се прибира. Споменът на Душечка е за една много хубава, почти пролетна нощ – „с много мирис на зеленина и закъснели славеи“. Изведнъж стигайки там, където днес е паметникът на патриарх Евтимий, те се спират в почуда: светят всички прозорци на дома, в който са квартиранти, което озарява по тревожен начин тънещото в мрак площадче. Непрекъснато влизат и излизат хора, чуват се неясна глъч и сподавени изплаквания. От горния етаж се разнасят писъци и тропот.

„Разбрахме – разказва Константин Константинов – че нещо лошо се е случило и бързо изтичахме горе. Вратата на една от стаите беше разтворена и пред нея стоеше стражар. Без да разбираме още какво е станало, влязохме в стаята. Тя беше стая със спуснати транспаранти и един лек, остър мирис се носеше из въздуха. На едно легло, покрита с покривката си, лежеше Елена Петрунова със затворени очи и спокойно лице, досущ като заспала, а на белия чаршаф на завивката, тъкмо над гърдите ѝ, имаше мътночервено разлято петно. На една кушетка до другата страна, седнал напреко и опрян с гръб към стената, но ��олуизвит надолу, хъркаше, друсайки се цял, стегнат в униформа, но без ботуши, полковникът. Един голям револвер лежеше на земята.“

Според първата от тях бащата обезумял от гняв, научавайки за пламналата обич между дъщеря си и несретния поет квартирант, небрежен към външността си и влачещ се из гуляйджийски компании. Осемнайсетгодишната Елена била сериозно момиче, вече записала романска филология в Университета и добре владеела френски. Явно Димчо е намерил път към сърцето ѝ, обръщайки се с молба да му помогне в превода. За останалото можем само да гадаем. Ала е лесно да си представим как суровият полковник, патриархален от мозъка до костите си, би реагирал, ако е попаднал в стаята на дъщеря си на някои от първите страници на романа „Афродита“: „Тя лежеше  самичка на разхвърляното легло, покрита само от едната страна с широката вълна на своята коса. Тая коса беше блестяща и гъста, мека като кожата на шуба, по-дълга от крило, гъвкава, неизбродна, пълна с живот и топлота. Тя застилаше половината гръб, простираше се под корема и блестеше чак до коленете на гъсти и овални къдри“.

А има и далеч по-дръзки и еротични пасажи. За времето си това е огромен скандал.

Тони Николов разказва, зад него е Тодора Радева

Едва ли самият Димчо, докато се трудел над ръкописа „в тихия двор“, е могъл и да допусне „под шъпот и смях в белоцветните вишни“, каква клокочеща бездна от тъмни страсти ще отприщят преводаческите му занимания с хубавата Еленка. Нито що за трагедия ще бликне от тях. Както и на какви обвинения – и без това мъчен от угризенията си – той ще бъде подложен впоследствие.

Не друг, а доскорошният му приятел Димитър Полянов доста ��лостно го обвинява в порнография. Заради това, че бил превел – от желание за голям хонорар – най-порнографската книга от френската литература, с което сам натиснал спусъка на трагедията.

Димчо е покъртен, разтърсен от тези жестоки думи. Най-близките му приятели добре знаят колко етичен човек е той, известно е „дълбокото му и нравствено целомъдрие“ (Константин Константинов). Той винаги и навсякъде носи със себе си едно Евангелие, издадено в Пловдив през 1886 г. Откриват това прокъсано от четене Евангелие и във фронтовата му раница след неговата смърт.

Версията на семейство Петрунови е доста по-прозаична. Полковникът бил останал вдовец с пет дъщери, три от които невръстни, трудно се справял с отглеждането им, бил в нервен срив. Родственици му предлагали да се задоми повторно, но пък това срещнало съпротивата на най-голямата му дъщеря Елена. Ето как в разпрата между тях, в която се чуло да си говорят на доста висок глас, се стигнало и до фаталния изстрел.

Така ли е било, няма да узнаем никога. 

Самият Константин Константинов споделя в „Път през годините“ колко е бил объркан в онази страшна нощ, от което се заличили и спомените му. Не помни колко дълго са стояли с Димчо в стаята на Елена. Не помни, казал ли е неговият приятел нещо там вътре. Спомня с само как, не можейки да останат повече в този дом на смъртта, те бродят в мрака по „Царя“, продължават, без да знаят къде отиват, и по „Цариградското шосе“.  И си спомня единствено как Димчо Дебелянов непрекъснато повтаря с някакъв чужд и угаснал глас: „Брей! Какво стана... Брей... Какво стана...“ И така до безкрай.

Думи, преминаващи в беззвучно стенание. Докато далеч от казармите не изсвирва утринната тръба. И всичко отново потъва в кошмарна мъгла.

В архива на Дебелянов се пази некрологът на Елена Петрунова. Съвсем кратък и лаконичен:

Със съкрушено сърце и дълбока скръб съобщаваме на роднини и приятели, че многообичаната ни сестра и внучка Елена Петрунова предаде Богу дух нощес в 1 часа след полунощ в най-цветущата си 18 годишна възраст. Мир на праха ѝ. Семейства: Полковник Петрунов, Петрунови, Трувчеви, Кръстеви.

Писателският кръг търси нов пристан и си намира квартира две улици по-надолу –  на „Венелин“ 29, където Димчо се настанява в мансардата. Но нервите му са така разстроени, че приятелите му не знаят как да го удържат, за да не посегне на себе си. Стигало се дотам, нощем да връзва единния си крак за кревата, за да не скочи през прозореца. Йордан Мечкаров, друг от най-близките му хора, разказва как Димчо всеки ден ходел на гроба на Ленчето и молел другарите си да го придружат. И посред нощ на гробищата ридаел, захлупен над гроба, докато околните, изплашени от тази шекспировска скръб, не го отведели със сила.

Резултатът от тази скръб, освен преводът на Пиер Луис, било стихотворението „Последна скръб“, напечатано, колкото и да изглежда странно, на литературната страница на сп. „Смях“:

Ти смътно се мяркаш

из морната памет,

кат бродница сънна

в бездънна гора – 

аз тръпна след тебе

и тръпно ме мамят

в мъглите вечерни

две черни пера.

След сетната среща

да срещна забрава,

подемах се, падах

и страдах навред.

Нощта ме разлюби,

денят отминава,

ни радост донесъл,

ни весел привет.

И ето, погребал

в тъга непобедна

надежди и младост

в безрадостен склеп –

аз гасна, аз гасна

с утеха последна –

на спомена в здрача

и плача за теб.

Докато съзерцавах мястото на трагедията, си мислех колко удачно е, че то днес не е продължение на механата „Хладна почивка“, а е именно филмотечно кино, където показват стари филми, обвеяни от блянове, любов и скърби.

Минете ли оттам, обърнете внимание на стената откъм бул. „Васил Левски“, осеяна с графити на котки и тагове. Всъщност зад нея някога е бил големият, потънал в зеленина двор на къщата, където Димчо Дебелянов пише едно от най-красивите стихотворения в българската литература:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни?

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Напомняме, че Програмата на „Литературни маршрути“ продължава на 22 май от 18:30 ч., когато писателката, поетесата и преводачката Яна Букова ще ни разходи в „корема на кита“ с маршрута, посветен на поета Константин Павлов.

На 29 май от 18:30 ч. при паметника в Докторска градинка ще започна маршрутът Софийските страници на Лора Шумкова, посветен на нея, която напусна нашия свят твърде млада миналата година. Шестият „Литературен маршрут“ на 2 юни от пролетното издание на Програмата ще бъде посветен на една малко позната личност в България, с много интересна съдба. Историята на новозеландския поет Кевин Айърланд ще ни разкаже журналистът Владимир Дворецки, който е и преводач на книгата „Назад-напред“, в която Айърланд разказва за времето, в което е живял в България. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[kletamaikabalgaria]

"168 часа": Как БКП скри трагедия в мина, погубила 500 души, за да не отмени манифестация за 1 май

"В чест на Първи май изпълнихме плана на четиримесечието на 102 процента” , казва Тодор Живков по време на традиционната манифестация в София на площад “Девети септември” през 1966 година.

В същото време във врачанското село Згориград се случва една от най-големите трагедии на миналия век, пазена дълго в тайна. Трябва да изминат десетки години, за да изплуват ужасяващи подробности за нейния мащаб.

Скъсана дига на хвостохранилището на рудник “Мир” причинява огромно бедствие. Тонове кал и токсични отпадъци заливат всичко по пътя си.

Ако това се бе случило в днешно време, щеше да е апокалипсис със свет��вен отзвук, убедени са местните, които все още си спомнят събитията. Но бедствието става преди 54 години в разгара на комунизма. Огромните щети от случилото се остават неизяснени и до днес. Официално обявените загинали хора са малко над 100, но след промените става ясно, че броят им е над 500.

В 11,20 часа на Първи май на Централния площад във Враца стотици хора са излезли на манифестация. Официалните речи тъкмо са свършили, но хората още са на площада. Откъм Балкана се чува ужасен звук.

Взрив, наводнение, цунами - никой не може да определи какво точно се случва в този момент, наясно са, че е нещо ужасяващо, но какво? Лава, вода, кал помитат всичко по пътя си за секунди.

Трагедията се случва след няколко дни обилни валежи. Предпазните диги не издържат. Комбинацията от човешки грешки и лошите метеорологични условия са причина за случилото се. Едва след 1989 година става ясно, че човешкият фактор е бил основен, а много предупреждения за дебнещата опасност остават нечути.

Кошмарът не е просто един миг.

Той продължава с дни, месеци, години, защото никой не знае какво точно се случва. Каква е опасността? Колко са загиналите? Дали ще се повтори пак? Как ще помогнат на всички, които са загубили близките, дома си? Отговор така и не получават.

Хората от цялата околност стоят на градския стадион ден и нощ, защото там поставят намерените тела за разпознаване.

Всеки чака и се моли да не види свой близък на площада, но знае, че е неизбежно.

Носят се легенди как десетки камиони превозват загиналите до стадиона. Истината е, че те се появяват чак след дни. Непосредствено след трагедията няма път, откъдето да мине камион, всичко е само кал. Труповете са носени на ръце от местните жители. Един хеликоптер е пратен на помощ и единствено с него е можело да се извозват загиналите.

По същото време целият елит на БКП е в София. На Тодор Живков е докладвано какво се случва. Той издава заповед “Да се мълчи”. Нищо официално не се съобщава. Тържествата по случай Първи май продължават в цялата страна. От София за Враца излита хеликоптер. В него е тогавашният шеф на Държавна сигурност генерал Ангел Солаков. Кръжи с часове над Згориград, но така и не слиза сред хората.

Едва ден по-късно на същия хеликоптер се качва Тодор Живков. Слиза при пълна секретност и се среща само с няколко партийни функционери в областта. Местното първо величие Цветко Божков е с делегация в чужбина. Затова и в окръжния комитет съвсем не знаят какво да правят. Нарежданията на Живков продължават да бъдат за пълно мълчание. Хората трябвало да бъдат успокоявани от ухо на ухо, че всичко е наред и щетите не са големи. Но местните все пак осъзнават, че случилото се е много по-страшно от това, което им казват.

Трагедията остава потопена в забрава.

На пострадалите са изплатени по 1000 лева. Хората сами ден след ден си помагат и успяват да изградят къщите си отново.

Според историка проф. Ангел Кунов, който с години подробно изучава случилото се, първото предупреждение за предстоящото бедствие е година по-рано. Тогава руският експерт Павел Евдокимов изпраща доклад до Комитета по химия и металургия в България.

В него се посочва, че се забелязват пукнатини на стената на хвостохранилището. С изключителна точност експертът прогнозира, че може да се очаква катастрофа с човешки жертви и големи щети през април май следващата 1966 година, когато е периодът на обилни валежи и снеготопене.

В Държавния архив във Враца се пазят и документи, в които местни специалисти предупреждават отново за опасност само месеци преди трагедията.

Писмото е изпратено до окръжния комитет на партията. Има издадено нареждане въпросът да бъде проучен след манифестацията на Първи май. Според историци нареждането е на окръжния комитет на партията, а причината че в годината на трагедията

Враца е в абсолютна изолация от ЦК, а местните ръководители правят всичко възможно да докажат своята привързаност към Тодор Живков. Година по-рано има опит за свалянето му от власт и промяна във водената от него политика. Инициатор на преврата е врачанският функционер Иван Тодоров-Горуня. Опитът е разобличен.

“Най-тежко се отразиха мерките след разкриването на преврата на Врачанския край, откъдето е родом Горуня”, спомня си в мемоари бившият земеделски министър от кабинета “Виденов” Кръстьо Трендафилов. По онова време той е млад партиен функционер. След случилото се местните кадровици, сред които и Цветко Божков, се разграничават от случилото се. Но партията дълго игнорира всичко, случващо се в този край, а местните функционери са под постоянна заплаха да се разделят с поста си. Затова и никой не е посмял преди така чаканата манифестация да влиза в конфликт с централното ръководство, че има проблем и трябват спешни мерки.

Трагедията е неизбежна и най-лошото се случва точно на Първи май по време на манифестацията.

“Отидоха си много невинни хора, с ужасяващи последствия е това бедствие. Деца, пеленачета, много възрастни хора. Има и до днес безследно изчезнали, сред които 12 деца. Техните тела никога не са намерени” , казва проф. Кунов.

Той запазва до днес снимките на учителя на покойния вече местен краевед Веско Лазаров.

По това време той е младо момче, но успява да направи кадри на Згориград ведната след трагедията. Те се появяват на бял свят едва след падането на режима. Приживе Лазаров признавал, че не си е и помислял да споделя снимките преди това. Самият той познавал журналисти, отразяващи трагедията, на които им е наредено да мълчат и да отразяват единствено как се помага на хората.

Оцелелите фотографии се пазят в Регионалния исторически музей. Властта лично е следяла да не се правят снимки и е унищожавала фотоленти.

В архивите е запазен материал от местен вестник “След катастрофата градът лекува своите рани”. В него се посочва, че хората преживяват трагедията и че близките ще получат обезщетение.

Самата година, в която се случва инцидентът, в архивите се определя като година на “стабилизация” за страната от партийните функционери. Предишната година е имало избори. Опозиция вече няма. Отечествен фронт печели 99,85% от гласовете в страната. Тодор Живков е преизбран за министър-председател и започват години на “разцвет” на държавността. Стартира и реорганизация на силовите структури. Държавна сигурност се отделя от МВР. Подготвя се и създаването на „политическата полиция” – Шесто управление на Държавна сигурност, което става факт година по-късно.

В подобен момент оповестяването на подобна трагедия, погубила над 500 души, е немислимо. Още повече разкриването на грешки в стопанисването на мината. През септември същата година на посещение в България идва Леонид Брежнев.

Според свидетели и историци той е питал за трагедията във Враца, но Живков дава уклончив отговор.

Местните хора и до днес неизбежно правят аналогия с друга трагедия – в Чернобил. Отново прикрита истина, отново заради задължителната манифестация на Първи май. И тогава, 20 години след трагедията, още преживяващи случилото се, хората пак са на площада на манифестация, без да подозират новата опасност.

След наводнението партията наказва само местни шефове и ръководители в рудника. Няколко от главните инженери на предприятието "за гибелна безстопанственост" са осъдени на различни години строг тъмничен затвор.

[bboldishkov]

Никой не чете финалния ти надпис, освен камък от ��ората остава спомен.

Жлъч - Протовотежест

[smetanavv]

НЕДЕЛЯ РОССИЙСКОГО БИЗНЕСА начинается с НАЛОГОВЫЙ ФОРУМ "Фискальная нагрузка: стабильность до 2024 года или продолжение "точечной настройки" #НРБ (at The Ritz-Carlton, Moscow) https://www.instagram.com/p/Bu2_bnpgBcY/?utm_source=ig_tumblr_share&igshid=1ddw8jjzyytgg

[relaxotpusni]

Историята на резиденция "Банкя":

1973 – започва строителството на сградата в Банкя. Първоначалният замисъл е постройката да бъде използвана за санаториум за заслужили дейци, но Тодор Живков толкова харесва мястото, че решава да го направи своя резиденция. Архитект е Павел Илиев Николов (1922 – 2009). След промените от 1989-а, арх. Николов основава и сега съществуващото студио "Николов и Николов архитекти“, заедно със сина си. За проекта на Държавна резиденция "Банкя“ през 1978 година арх. Николов получава награда на САБ за активна творческа дейност, а през 1980-а е номиниран за лауреат на Димитровска награда в областта на архитектурата.

1977 – сградата е завършена.

1979 – резиденцията  приютява самия Брежнев. През януари генералният секретар на КПСС и ръководител на СССР Леонид Брежнев идва в България вече тежко болен. По препоръки на лекарите, той е настанен във вече лич��ата резиденция на Живков в Банкя, където се смята, че въздухът е лечебен. Пак там е дадена официална вечеря в негова чест, вместо в резиденция "Бояна“. Тук съветският лидер прекарва пет дни, като ��реминава оздравителен курс при народния лечител Петър Димков.

1981 – Живков се оттегля в резиденцията. След смъртта на дъщеря си Людмила, Тодор Живков все по-често прекарва дните си в резиденция "Банкя“, под грижите на личната си медицинска сестра и асистентка Ани Младенова. Той предпочита това място, пред твърде официалната "Бояна“.

1985 – резиденцията преминава в ръцете на УБО.

1989 – след 10 ноември Тодор Живков e изхвърлен. След 10 ноември Тодор Живков e изхвърлен грубо от резиденция "Банкя“ като е посъветван "да си събира багажа“, защото вече не е първи секретар на партията (по спомени на Ани Младенова). Това е последната му "спалня“ начело на НРБ.

1990 – резиденцията е предадена на Българската асоциация за туризъм и отдих, след което на Столичния народен съвет.

1991 - Столичен общински съвет основава дружество "Софийски голф и кънтри клуб" заедно с фондация "Масако Оя".

1992 - въпреки намесата на МС под ръководството на Филип Димитров общинският съвет на София дава 51% от имота на новоучреденото дружество ООД "Софийски голф и кънтри клуб“. Кмет по това време е Александър Каракачанов. Сделката е много спорна, защото собствениците на отчуждените земи си искат земите. Претенции за реституция спират строежа на голф игрището в района.

1991 – 1999 - настанява се Японската милиардерка Масако Оя.Японската милиардерка Масако Оя се настанява в резиденцията, като слага логото на дружеството над парадния вход. Резиденцията започва да работи като хотел.

1997 – Правителството на Иван Костов връща резиденцията на държавата.

1999 – Масако Оя умира в Осака, Япония.

1999 – 2009 – резиденцията продължава да функционира като хотел.Резиденцията продължава да функционира като хотел, но и обслужва нужди на служителите от дружеството на Масако Оя, които отказват да напуснат обекта. Служителите обясняват, че от "стаите си заработват заплатите“ и на два пъти се връща, след като са изхвърлени.

2009 – с решение на правителството от 13.02.2009 управлението на резиденция "Банкя“ се прехвърля на ДАНС, които да го използват за тренировъчен център.

2010 – ДАНС ползва имота по-малко от година, след което сградата отново е на разположение на Областна администрация – София, която я охранява.

2012 – има предложения сградата и теренът да бъдат продадени.Има предложения сградата и теренът да бъдат продадени, като с получените средства се финансират инфраструктурните проекти в столицата. Охраната на обекта тогава е оценена на около 400 000 лева годишно.

2017 – към имота няма интерес от никой инвеститор, а сградата се руши.

[deiphobahileev]

Ex Russia Lux. Признанията на един ренегат

Ex Russia Lux. Признанията на един ренегат

Аз съм класически ренегат. Завършил съм Съветското средно училище при Посолството на СССР в НРБ. Първият ми досег с поезията, който ме направи това, което съм и искам да бъда, беше стихче на Пушкин за есента. После от само себе си дойдоха Некрасов, Достоевски и ��аяковски. Това са моите негри, влъхвите ми. Еманципацията ми от детството съвпадна с превръщането на България от 16 ре(с)публика в…

[coolgiorgiopasheff]

Още малко остана за “знакът на дявола”. Ще ви отнемат и последните остатъци на лично пространство и живот и ще ви обясняват, че това е за ваше добро. Ще настъпи такъв болшевизъм, какъвто не сте виждали и в НРБ. https://www.instagram.com/p/CIzisFlJYBE/?igshid=ebeyslauzb07

[vprki]

Цветан Стоянов и спорът за „духа на мястото“ през 60-те години, дебатът продължава…

 „След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.“ Пише Тончо Жечев в предговора си към неговите „Съчинения в два тома“ (1988).

В рамките на 31-то издание на МТФ „Варненско лято“ (1-10 юни), както винаги, организаторите от фондация Via  Fest с директор проф. Николай Йорданов оставят място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 4 и 5 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens те проведоха конференция на тема „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.  И съвсем не случайно в програмата му бе включен и специален акцент върху творчеството и личността на Цветан Стоянов. Във фокуса на панелните доклади и дискусиите бе театърът, но без да се изпуска от поглед цялата културна ситуация и особено „съседните“ изкуства – литературата, танца и киното.

Конференцията

Участваха панелисти, които представиха интересни случаи, ситуации или тенденции през този почти половинвековен период.  С доклади се включиха изследователи на театъра и танца от Полша, Чехия, бившата ГДР, но не малко български и международни гости  дискутираха по темите. Организаторите ще издадат сборник от конференцията, за да могат изказаните възгледи и мнения да достигнат до по-широк кръг хора не само представители на културната ни общественост. Има множество интересни литературоведски и изкуствоведски изследвания за периода на комунизма, но за българския театър историята за тези години все още не е  написана. Сложно е, защото театърът е изкуство, което е съсредоточено в определен момент и остават главно спомените и критиката, но подвластни на тогавашната конюнктура.

Проф. Пламен Дойнов

Сега публикуваме предоставения ни от автора текст „Цветан Стоянов и спорът за „духа на мястото“ през 60-те години“ от Тони Николов, философ и журналист, главен редактор на Портал Култура и сп. “Култура”. Той бе панелист в третия модул на конференцията заедно с проф. Пламен Дойнов, ректор на НБУ и Александър Донев от Института за изследване на изкуствата на БАН. Модератор на този панел бе проф. Николай Йорданов, който ги представи: „Проф. Пламен Дойнов е драматург и свързан с театъра, той е водещ изследовател на литературните процеси. Каним го като човек, който е реализирал много проекти и на доста книги върху литературата на този период.“ /Припомняме, че в годините сме разказвали и коментирал�� в различни публикации изключителната изследователска дейност на Пламен Дойнов, които може да прочетете във „въпреки.com“ тук, тук, тук и тук/. Неговата темата бе „Соцреалистическият канон в българската драматургия: конструиране, пренаписване, изличаване“.

Конференцията, на снимката от ляво на дясно: проф. Николай Йорданов, проф. Патрис Павис (Франция) и д-р Йенс Рихард Гирсдорф (Канада)

„Тони Николов, който се занимава много дълбоко с българската история, намира постоянно интересни случаи, които ги разказва увлекателно, издал е вече няколко книги /може да прочетете във „въпреки.com“ тук/.  Ще ни занимае с един много интересен казус, който днес бихме го превели като конфликт между локалното и глобалното, но дали е така той ще ни разкаже.“ Каза проф. Николай Йорданов като въведение към доклада на Тони Николов, който уточни за чуждестранните гости: „Две – три изречения за встъпление към темата, говорим за НРБ от началото на 60-те, период на пропукването и размразяването с емблематични фигури от един интелектуален кръг Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев и Здравко Петров. Цветан Стоянов, автора, за когото ще говоря, си отива от нашия свят на 41 години през 1971 година. В българските условия той има много важно място: първо като преводач на абсолютно емблематични текстове – първите преводи на Емили Дикинсън, на Стайнбек, на Елиът, освен това той е литературовед и писател. Българската публика го познава с трудно публикуваната му книга за Достоевски „Геният и неговият наставник“ (издадена 1978), която приживе даже 1971 година не може да излезе по повод кръгла годишнина на Достоевски. Тази книга е много важна за българската култура, което показва и нейният превод на френски от Мари Врина-Николов с предговор на нашия сънародник Цветан Тодоров и го доказа и една от последните книги на Юлия Кръстева, която е също от този литературен кръг през 60-те години, за Достоевски, в която се вижда този диалог с Цветан Тодоров (1939-2017), който се води с десетилетия. Това е книга, представете си, след пандемията и след изваждането на нейното досие. Полемиката е между Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, тогава Боров през 60-те в тогавашното им битие.“

Тони Николов

ЦВЕТАН СТОЯНОВ И СПОРЪТ ЗА „ДУХА НА МЯСТОТО“ ПРЕЗ 60-ТЕ ГОДИНИ

Историческата перспектива към разказа за културната парадигма на НРБ е невъзможен без „микроразказите“, които взривяват догматиката на социалистическия реализъм и задават полетата на нови „доминанти“, припознати в края на 80-те дори като „постижения“ на режима.

Един от тези спорове в средата на 60-те ще отеква дълго и в следващите десетилетия – този за „котловинното“ и „световното“ в български контекст. Дебат, различен от казионните „априлски“ дискусии в НРБ за „революционното“ срещу мрачното буржоазно минало. Става дума за дискусия, организирана не от казионния Съюз на писателите или от ЦК на БКП, а вътре в рамките на най-стойностния интелектуален кръг от онова време (Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров), емблематична за търсенията на поколението на 60-те. Десетина години по-късно това ще има преки последици – включително чрез „подправянето“ на социалистическия реализъм с националното, което вече става норма във времето на Людмила Живкова някъде към средата на 70-те години на ХХ в. и честванията на „1300 години България“. И то във всички сфери на ��ултурата, включително и в театъра.

***

И така, що за дебат  е това? След 1956 г. посланията на комунистическата идеология започват да избледняват и на сцената все повече излизат защитници на „националното“ (като Георги Джагаров). Началото на дискусията е поставено от литературния критик Кръстьо Куюмджиев в „Национална традиция и новаторство“ / Кръстьо Куюмджиев, „Профили с черно и бяло“, София, Български писател“, с. 5-57./ – статия, публикувана в кн. 11 на сп. „Септември“ през 1964 г. В статията си Куюмджиев настоява: „Художественият талант е не само национален, той е даже регионален, свързан  със „собствената си котловина“.

На снимката от ляво на дясно: Цветан Стоянов, Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев

Тончо Жечев „задълбочава“ същите тези положения в статията си „Иво Андрич и краят на един призрак“ (1964) / Препубликувана в Тончо Жечев, в: „История и литература“, София, „Български писател“, 1982, с. 349-362. / , доразвивайки ги и в доклада си „Националната самобитност и литературното развитие“, изнесен на теоретична конференция в СБП в края на 1965 г. / Доклад, доразвит в „История и литература“, с. 416-468./  Изглежда дори (според едно свидетелство на Антоанета Войникова), че тъкмо той е в основата на тази теза. В спора спорадично се включва и Здравко Петров, за което можем да съдим по неговите „Ненавременни размишления“. / Здравко Петров, „Личности и съдби“, София, „Български писател“, 1970, с. 307-308./

На тези твърдения литературоведът и преводач Цветан Стоянов реагира със статията си „По повод „духа на мястото“ (1965) / Цветан Стоянов, съчинения в два тома, том 1, София, „Български писател4, 1988, с. 188-193. / , Спорът е сложен – не само с твърдоглавите догматици, но и със съмишлениците от своя кръг, избрали „локалното“ пред „универсалното“.

Спорът се предхожда и от разгърнатата Цветан-Стоянова концеп��ия за „световна литература“, изразена в поредица от статии във в. „Народна култура“, в която той се опитва да картографира онези литературните творби, чиято липса на български език би била пагубна за нашата култура. /„Изоставаме в издаването на световната класика, Съчинения, том 1, с. 246-263./

Дискусията лъкатуши: ту събира, ту разделя съмишленици, докато не бива спряна от „догматиците“, които по-сетне  очаквано се преформулират. Ето защо е интересно – дори с днешна дата – да се осмислят аргументите и на двете страни.

„Котловинната теза“ на Тончо Жечев и „апологията на провинцията“ у Кръстьо Куюмджиев

Прави впечатление, че статията на Куюмджиев започва с „иделогическа увертюра“, позовавайки се на разгромната реч на др. Тодор Живков срещу дейците на културата, в която са заклеймени „някои критици“. Под фигурата на тези „критици“ в речта на Живков пряко е упоменат Цветан Стоянов, което активизира срещу него „идеологическа канонада“ и специално „внимание“ от страна на службите (телефонът му се подслушва, има „активни мероприятия“). От друга страна така Живков открито позиционира Цветан Стоянов като „водач на модернизма“.

За да заостри тезата си, Кръстьо Куюмджиев се позовава в огромната си статия на „притчата на един брамин“. Той си позволил да пътува по море, но изгубил кастата си. И то защото „тънката мрежа от условности, предразсъдъци и закостенели традиции, които образуват традиционния тип на брамина, не издържа прясна въздушна струя.“ Ето я аналогията, върху която Куюмджиев настоява – съдбата на този брамин нямало да ни интересува, ако не се запитаме какво би станало с националното ни изкуство, което тръгвайки навън, няма как да не изгуби своята националност, да се изтръгне от корените на своето съществувание, да изгуби традицията си, чийто продукт е самата тя.

Явор Гърдев на конференцията

Ненадейно тезата е подкрепена от догматици като Иван Бурин и дори от Георги Караславов. Постепенно тя придобива сила е и на път да стане нова „идеологическа норма“. Самият Куюмджиев разказва, че когато Иван Бурин разбира, че някои млади поети се поддават на „екзистенциализъм“ и „интелектуализъм“, той гневно се провиква: „Не даваме Яна на турска вяра!“ Парадоксално е да се види как „младите консерватори“ се вливат в лагера на „догматиците“, което може би не бива да ни учудва днес.

Ала още по-интересно е как след това самият Куюмджиев громи епигонството. Първи го отнася Серафим Северняк с разказа „Дядовите Стойнови момчета“, а сетне – забележете – вече цитирания Иван Бурин заради финала на стихотворението „С твоя глас майко“:

И с гроба гръдта ми да диша

с вярата на комунистите,

и моят стих да мирише

на жълта дюля листето.

Стихове, които, категоричен е Куюмджиев, са позорно слаби.

Далеч по-фино и излага мотивировката си Тончо Жечев, тръгвайки от Иво Андрич. Той смята, че Андрич се е подиграл на провинциалния летописец на Вишеград, дал му е „урок по европеизъм и вярност към традицията“ (става дума за романа „Мостът на Дрина“). И най-интересното – в това Андрич бил много сроден с Любен Каравелов. Ала забележете – Каравелов имал дори редица предимства пред Андрич. „На чужденеца Каравелов ще даде толкова релефна и богата представа за българина и българите, каквато Андрич едва ли успява да внуши за босненци. В помощ на Каравелов е първичната мощ на езика, недокоснатите теми и характери, дивата свежест на патриархалните нрави“.

Проф. Камелия Николова на конференцията

Така, според формулата на Тончо Жечев, „най-хубавото в българската литература е свързано с разказа, мемоара и фейлетона – с конкретното наблюдение и непосредстевеното отреагиране“ (а другите форми, включително драмата, са „вторични и си остават в кръга на просветителските идеи в историята на културата ни.

В заключение Тончо Жечев съзира праобраза на нашите отношения към други култури и „нашите войни с призраци“ (културни войни) през „Българи от старо време“ на Каравелов:

Дядо Либен: карикатурно-славянофилското гледище: „московците, като хванат, не пущат. А ингилизите са такива глупаци, каквито светът не е създавал. Дойде ингилизинът в някой дюкян да си купи хляб и сирене и ти не можеш да го разбереш. Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингилизи са и неми като немците!“.

И „модерното“ карикатурно-европейско гледище през Хаджи Генчо: „Тия са – казва той - просвещени и образовани люде; тия и турски знаят и затова ти трябва да им дадеш само онова, което е ново – нека да  турско, нека да е гръцко, нека да е циганско, само да е ново“.

Сиреч „новото“ е нефелно. Един от „призраците на българската култура.“

Аргументите на Цветан Стоянов

Те в най-общ вид са формулирани още в статията „Българско, наистина българско“ (1963). Вътре правят впечатление много неща, включително мотото от Рабиндранат Тагор: „Онзи, който има нужда да се възбужда, когато говори за своята родина, обича своята възбуда повече от своята родина“.Трудно можем да си представим по-провокативно начало. 

Първото издание

Следва питането: „кое е национално, как трябва да се разбира националното?“ – включително заради спора за поезията и свободния стих. „Какво е национално и по какъв начин се съотнася към съвремеността?“ След което Цветан Стоянов нанася първия удар: „все още има автори като Николай Стайков – а може и други, може би по-добри писатели – които продължават  да търсят националното в застиналата форма. За тях „българското“ е орнамент – „тежко жито златно“, „небето като бухлата люляка“, „щурчета с гъдулки“ и т.н.

И пътьом удря и Иван Бурин за цитираните по-горе стихове – „да обвързваш комунистическата поезия и дюлевата миризма е не само безвкусно, а и абсурдно! Хубав панаир би станал комунизмът, ако всеки помъкнеше в него одърът, на който е израсъл“.

Затова Стоянов не крие, че предпочита опитите на Константин Павлов, на Стефан Цанев и на Любомир Левчев (тогавашния), защото се мъчат да изразят родината изобщо, родината чрез днешната родина. „За мен това е българско, наистина българско, пише Цветан Стоянов. Да се постигне то е много трудно, иска лутане и блъскане и не дава гаранции“.

Теза, още по-задълбочена в статията му „По повод „духа на мястото“ (1965).

Дали българската култура трябва да си остане „танцова котловина“ – чрез ансамбли, потури и шевици – един своеобразен културен „Балкантурист“?

За целта той преосмисля понятието „регионалност“. За него Алеко Константинов е разбираем и „без свищовлийския му духовен аристократизъм“ (израз на Тончо Жечев от в. „Литературен фронт“).

Алеко Константинов

Свищов, настоява Цветан Стоянов, съвсем не е единствената и съдбовна тема за Алеко. И дори заостря дебата, твърдейки че „Алеко е най-нерегионалния ��втор“. И съвсем не напомня на изтънчения брамин (за който споменава Куюмджиев).

„Алеко е дистанцията, пътешественикът в българската литература. Никой не е отскачал повече от своето „място“ . Иначе защо Алеко ще обръща бай Ганьо към света? Той настоява, че именно Алеко дава най-широките географски координати на българската култура, „неговият пергел е най-разтворен. Той отвежда българското до Прага, Виена, Петербург и Ниагара.“

Ето защо, настоява Цветан Стоянов „българското“ е „регионално“, но не като релеф или климат, а в степента, в която то е попило историчното. И изтъква, че и Тончо Жечев не разбира „котловината като монада“. Напротив, тя е материал към „човека и човечеството“.

След което дава множество примери: Кукуш ли е определящ за Смирненски? Томас Ман се връща към Любек, но кое е „регионалното“ за Брехт? Пруст е парижки автор. А Сент-Екзюпери? Да не би негов „регион“ да е кабината на самолета? Кой е „геният на мястото“ при Стендал? И кое от Шекспир ни обяснява Стратфорд на Ейвън?

Ето защо и твърденията как не можем да смаем Европа с новаторство, че идеите и формите идват от там, а ние можем да внесем само балкано-българска специфика, според него са тъжни и жалки. Защото ни превръща наистина в „културен Балкантурист“. А културата не е цирк, в нея никой не държи да смае никого.

Цветан Стоянов

И двата пътя, настоява Цветан Стоянов, са български пътища, не бива заради едното да отричаме другото.

Затова този дебат продължава и до ден днешен.

Тони Николов

От 2019 година, сегашното 31-во издание на МТФ „Варненско лято“ отново се разгърна във всичките раздели амбициозно, с въображение, с професионален максимализъм и с не малко чуждестранни гости и участници след пандемичния ограничаващ период почти две години.  Наситени дни с  великолепен театър като селекция, професионални разговори, срещи и приятелства.

Цитираната конференцията сложи важно начало на важен процес, който изисква много работа не само от театроведи и изследователи. В този контекст форумът очерта една сложна картина на онова време в областта театъра и другите изкуства, разгледана, аналитично осмислена от съвременна гледна точка. В последващи текстове във „въпреки.com” ще се опитаме да представим основните доклади и авторите им, както и дискусиите.≈

P.S. на „въпреки com”: Цветан Стоянов умира само на 41 години вследствие поредица от лекарски грешки. За него поетът Константин Павлов казва: „Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството – в едно от своите медицински превъплъщения – го убиха“. В спомените на поета той е битувал еднакво уютно и в чуждите държави, и в различните векове, а като човек Цветан Стоянов е бил мек и деликатен.“

На софийската улица „Гогол“ № 6, родната къща на Цветан Стоянов, е поставена паметна плоча с надпис: „Общението свърши, но красотата… остава, Вселената е пълна с нея“, цитат от есето му „Броселиандовата гора“.

„въпреки.com“

Снимки: архив на МТФ „Варненско лято“, Стефан Марков и Стефан Джамбазов

[kletamaikabalgaria]

"Не, няма сарказъм, аз просто наистина не ги откривам.."

"Извинявайте? На кой рафт са баничките по 4 стотинки, кифлите осморки по 3 ст., бозата по 0,18 ст. и свинското по лев???"

(via "Извинявайте? На кой рафт са баничките по 4 стотинки, кифлите осморки по 3 ст., бозата по 0,18 ст. и свинското по лев???" - Клета Майка България)

"Не, няма сарказъм, аз просто наистина не ги откривам.."

[vintagebotevgrad]

Носителят на купата на НРБ за 1986г- БК Балкан

[elenasolomonova-blog]

Валентина Терешкова - первая в мире женщина космонавт

Валентина Терешкова - первая в мире женщина космонавт, 16 июня 1963 года совершила полет в космос на космическом корабле Восток-6. Она стала шестым по счету советским космонавтом.

В честь этого события предлагаю посмотреть документальный фильм Валентина Терешкова - о Герое Советского Союза, первой в мире женщине - космонавте, Председателе Комитета советских женщин.

- Эй, Небо! Сними шляпу! слова Валентины Терешковой перед полетом в Космос

Голдовская Марина Алексеевна в 1974 году закончила фильм о первой женщине-космонавте Валентине Терешковой. В июне 1963 года о русской «Чайке» (позывной Терешковой) узнали во всех уголках планеты. Судьба простой девушки из крестьянской семьи, которая после окончания вечерней школы рабочей молодежи трудилась на ткацкой фабрике, а потом взлетела к звездам, стала «легендой о космической Золушке». Еще во время работы и заочной учебы в техникуме Валентина увлеклась небом - занимаясь в местном аэроклубе, она совершила 163 прыжка с парашютом. Однако девушке хотелось летать - и она добилась зачисления в первый женский отряд космонавтов, где ее, в частности, научили управлять самолетом. «Когда я катапультировалась, меня охватил тихий ужас», - впервые призналась космонавт спустя 44 года.

Валентина Терешкова (родилась 6 марта 1937, деревня Большое Масленниково, Тутаевский район, Ярославская область, РСФСР, СССР) - советский космонавт, первая в мире женщина-космонавт (1963), Герой Советского Союза (1963), Герой Социалистического Труда ЧССР (1963), Герой Социалистического Труда НРБ (1963), Герой Труда Вьетнама (1971), Герой Труда МНР, генерал-майор, кандидат технических наук, профессор. Летчик-космонавт СССР № 6, 10-й космонавт мира. Валентина Терешкова единственная в мире женщина, совершившая космический полет в одиночку.

Валентина Терешкова

Отсчет «Востока» сердце бьется гулко. Ревет и жарко дышит он огнем. В его утробе хрупкая фигурка В пилотском кресле скорчилась своем.

Вчера лишь гордость заполняла душу, Теперь вползает ужас ледяной! (Спокойно! Я готова! Я не трушу!) Но как же страшно в космосе одной!

Взгляд камеры внимательно-нахальный. (Нет, не одна - весь мир следит за мной!) «Я Чайка! Пять минут- полет нормальный!» И сразу, будто крылья за спиной.

В кабине тесно ей, не разогнуться. Работы и ответственности груз. Вдруг, сбой! «Восток» не может развернуться! Она обратно может не вернуться! С Земли поправки спешно вводят в курс.

Так нелегко неженский труд дается! И организм предательски сдает. «Ой, мамочки!»- в эфире раздается. Но вновь, собрав все гордое свое:

«Я Чайка!». Слышат все: «Полет нормальный!» Измучена. Усталый голос слаб. Как тигр по клетке ходит генеральный, Ворча сердито: «Космос не для баб!»

Тянулись бесконечно трое суток! В глазах рябит и тело затекло. Гагарин у экрана. Голос чуток. Уж он-то знает, как ей тяжело!

Полет закончен! Жесткая посадка. Таскает диким ветром парашют. А в голове стучит: «Жива! Дышу!» Откинут люк. Какой же воздух сладкий!

Безумно трудно на ноги подняться! Но светятся победою глаза! И слез счастливых можно не стесняться. - Эй, Вы! Снимите шляпу, Небеса!

Слава СССР!

Комитет советских женщин

[vainooo]

#ПрофесорЗейнепЗафер #НасилственатаСмянаНаИменатаНаМюсюлманите #ВъзродителенПроцес Проф. Зейнеп Зафер е пряк свидетел на „възродителния процес”. На 15-годишна възраст тя и семейството й са изселени от родното им село Корница, област Благоевград. През 1982г., когато Зейнеп Зафер е студентка в Шуменския университет, баща й е убит, а самото убийство е маскирано като „трудова злополука”. Тя е изключена от Университета. Малко по-късно е осъдена на 2 години затвор и 2 години изселване заради опит да разкрие факти за тоталитарния режим. Това се случва в Румъния, където отива нелегално, за да даде гласност за „възродителния процес”. През 1988г. става член на Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев и координатор за Варненска област. Експулсирана е от НРБ през февруари 1989г. След промените се посвещава на събирането на свидетелства за насилствените действия над българските граждани от турски произход по време на социализма. Живяла дълги години в преследване и изгнание, в момента Зейнеп Зафер е професор в Университета в Анкара. ЪѪѢ by ЪѪѢ PaharChigot

[straniru]

БОЛГАРИЯ (Народная Республика Болгария, НРБ) Государство в юго-восточной части Балканского п-ова. Территория— 110,9 тыс. кв. км. Население — 8,6 млн. чел. (1971 г.), в основном болгары (86%), из других национальностей наиболее многочисленны турки и цыгане. Столица — София (св. 900 тыс. жит.; 1971 г.). Гос. язык — болгарский. В годы второй мировой войны монархо-фашистская клика Болгарии вопреки воле народа привязала страну к тройственному пакту фашистских государств — Германии, Италии и Японии. Страна стала плацдармом фашистской агрессии на Балканах. С первых дней нападения на Советский Союз фашистской Германии Болгарская компартия взяла курс па вооруженную борьбу против гитлеровских захватчиков и их болгарских пособников. 9.IX 1944 г. героическая борьба болгарского народа, руководимого партией коммунистов, увенчалась исторической победой. Пришедшее к власти правительство Отечественного фронта разорвало все отношения с гитлеровской Германией и объявило ей войну. Были установлены отношения дружбы и сотрудничества с Советским Союзом, со всеми демократическими странами. Народная власть осуществила преобразования во всех областях жизни страны, в частности были проведены аграрная реформа (12.Ш 1946 г.), национализация частных промышленных предприятий, шахт (23.XI1 1947 г.), банков (26.XII 1947 г.).

https://www.strany.info/2020/03/1972_83.html

[news-digest-zone]

Экономика. Банк ГТЛК получил миноритария

Росимущество смогло реализовать с торгов 2,74% Национального резервного банка (НРБ), основным акционером которого недавно стала Государственная транспортная лизинговая компания (ГТЛК). source http://news.digest.zone/ekonomika/bank-gtlk-poluchil-minoritariya.html