#Лейла | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 11 months ago

Text

С поглед към отминалата 2023- част II

На нас, всички, ни се случи нещо изключително през отминалата 2023 – наградата „Букър“, която получиха Георги Господинов и Анджела Родел за романа „Времеубежище“ и неговия превод на английски. Хубаво е да си даваме сметка, да сме щастливи, че българската литература е оценена, разбрана, обичана в света. И преводът на романа на различни езици е на витрините на книжарниците в много страни сред топ книгите.

Когато човек се обръща с поглед, не толкова като равносметка, а като емоции и преживявания, помни и никога няма да забрави дати, дни. Ще го съпътстват, както беше с вълнението и щастието в навечерието на 24 май миналата година. „Честит празник! Честито чудо на езика!“ Каза Георги Господинов на български език при получаване на изключителната литературна награда Международния Букър за 2023 заедно с преводачката Анджела Родел за романа „Времеубежище“ в Лондон. Журито на миналогодишното издание на отличието беше с председател френската писателка, носителката на “Гонкур” Лейла Слимани, която обяви печелившата книга на церемония в Скай Гардън, Лондон, на 23 май, късно вечерта, минути преди да настъпи най-светлият ни празник 24 май. Тя каза за „Времеубежище“: “Това е задълбочена работа, която изследва много актуален въпрос: Какво се случва с нас, когато спомените ни изчезнат? Георги Господинов успява чудесно да се справи, както с индивидуалн��те, така и с колективните съдби, и именно този сложен баланс между интимното и универсалното ни убеди и докосна”.

Лейла Слимани /л/, Анджела Родел и Георги Господинов при получаване на наградата "Букър"

А сутринта след получаването на наградата Георги Господинов написа на стената си във фейсбук: „Честит празник! Честито чудо на езика! Имах щастието да произнеса тези думи на български снощи на връчването на Букър в сърцето на Лондон! В навечерието на най-хубавия празник! Написах тази книга с трийсетте букви на кирилица. Благодаря на всички, които вярваха в нея! Благодаря на читателите си, с които сме заедно от години. Беше и е дълъг път. Благодаря на писателите преди мен, от които съм се учил! На българските писатели за всичко изстрадано и написано. За радостта, която видях в България след обявяването на наградата снощи. Радостта заради книга е чиста радост. Благодаря ви! Възможно е! Иска ми се това да отвори вратата към българската култура и да ни даде кураж.“ /Повече за наградата през миналата година може да прочетете във „въпреки.com” тук./.

Припомняме, че в разговор за „въпреки.com” по повод удостояването ѝ с наградата за превода на “Физика на тъгата” от Георги Господинов на първите награди на литературен клуб “Перото” в НДК (2015), Анджела Родел каза: „Българската литература има значение за света. Георги Господинов има страхотен език. Той е поет и това си личи в прозата му. Георги има много тънко разбиране за ритъм, за звучене на езика, обича да играе с езика и на микро ниво нещата са много пипнати при него. Красиво самото писане, не само смислово, структурата на езика е красива и изпипана. Тя е много майсторска на всяко ниво. Той има интересни идеи, но и как да ги каже и начинът му на изразяване е много красив. Разбират го. Той говори за социализма, говори за разни неща, които за нас не са познати, не сме живели през такъв период. Но той говори на общочовешки език за детството, за носталгията, за което всеки човек има разбиране. Той говори за социализъм чрез някакви общочовешки емоции и чувства. Затова, въпреки че е много българска неговата тематика, той е лесен за разбиране от американците. И не само в Америка, а и от италианци, и французи и германци…”. Почти пророчески думи… А в последните дни на 2023 година научихме, че Анджела Родел е превела и една от великолепните книги на проф. Вера Мутафчиева, Светла ѝ памет, „Случаят Джем“ и тя ще има своята публика по света.

Романът „Времеубежище“ със логото на издателство „Жанет 45“ излезе в България през април 2020 във времето на извънредна ситуация заради Ковид-19 /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

Когато Георги и Анджела в Лондон получиха статуетката за наградата „Букър“ от ръцете Лейла Слимани, едва ли сме предпо��агали, че ще имаме шанса да се срещнем и общуваме с нея по време на 11-ото издание на Международния литературен фестивал през декември в НДК, когато тя беше сред участниците. Фестивалът беше изключителен, но за него малко по-късно в текста.

Връщаме се в септември, когато в рамките на „Празниците на изкуствата Аполония“ Георги Господинов проведе втория си майсторски клас по творческо писане след този през 2021 година. Седем бяха младите автори, които той избра да се включат в него - Александър Арнаудов, Анжелина Бъчварова, Ани Динева, Емилия Найденова, Камелия Панайотова, Михаела Илиева и Христина Йорданова. В двора на Градската галерия на Созопол той не само ги представи, а и в разговор с литератора Иван Ланджев сподели и за международния Букър и за чудото на езика, което е негова специална тема. “На български език може да се говори за големите неща по същия начин, по който го правят и другите езици. Наградата за "Времеубежище" в действителност е радост заради книга и именно това я прави още по-важна.“ Сподели тогава Господинов. За младите участници в майсторския му клас, някои, от които вече и с дебютни книги каза, че се е постарал да им предаде от личния си опит. „Колко е трудно ще бъдеш в часовете самота по пътя на писането и кои са най-важните неща, които ще останат накрая - като развиването и запазването на чувствителността, която човек има. Тази чувствителност е и най-същественото, за пишещия.“ За заниманията по творческо писане научихме от него и от прочетеното от участниците. Едно от упражненията, които им е задал, е да пишат за спомена си от първия страх (за това ще стане дума по-късно в текста), който цял живот носим със себе си. Другото – да напишат историята на своето име, защото всяко име има история. А трето – текст върху годината, в която са родени. Младите автори бяха поколението от края на 80-те до края на 90-те. Всички зададени от писателя текстове са писани в рамките между 12 и 13 минути.

Георги Господинов на "Празниците на изкуствата Аполония" в Созопол, 2023

Господинов сподели тогава и, че най-доброто на писането е възможността да минаваш нататък и да произвеждаш памет. Винаги е хубаво, об��че, да тръгнеш от изгубената родина на детството. А когато пишеш за нея, трябва да се върнеш в онова тяло, в онази своя височина. Тук не по-малко важно е да не забравяш, че ако се забелязваш, то е защо си стъпил на раменете на гиганти.

Припомняме, че в рамките на „Аполония“, 2023 традиционно беше много силна литературната програма. Отбелязахме вече в първата част на обзора ни присъствието на нобелистката Светлана Алексиевич. Всички литературни вечери бяха изпълнени с публика, щастлива, че е сред автори, сред книги и разговаря за тях за времето, за живота ни, за това какви сме и кои сме като памет и човечност, къде се срещат тъгата и радостта…Кой казва, че не се чете? Този риторичен въпрос ни връща към 11-ия Международния литературен фестивал и 50-ото издание на Панаира на книгата в края на годината в НДК.

Мирослав Пенков /л/ и Захари Карабашлиев /д/

Всяка среща с рамките на Литературния фестивал в Мраморното фоайе на НДК бе преди всичко празник на литературата за публиката, винаги препълнила пространството. А дългите опашки за автографи от авторите на представяните книги е едно от доказателствата. Амбицията на програмния екип на Софийския международен литературен фестивал за 2023 година с мотото „Създаваме истории. Създаваме история.“ проф. Амелия Личева и доц. Дария Карапеткова беше да се поканят автори, които са прицелени в различни публики, работят в разнообразни жанрове и не на последно място - правят опити да обяснят съвремието и да посочат възможни траектории за онова, което ни очаква в бъдеще. Реализи��аха по вдъхновяващ начин. И ще продължим да пишем за тази най-книжната седмица в София не само на декември, а и на годината, защото срещата с автори, преводачи, издатели, най-вече с книгата не е само фестивално събитие (в добрия смисъл на думата), а лично преживяване с творба, което съвсем не е моментно. А продължава във времето и се чете и препрочита.

Във „въпреки.com” вече написахме за срещата с писателя Мирослав Пенков, автора, който ни покори още съвсем млад преди години със сборника си разкази „На изток от Запада“ и се завърна от Америка специално за премиерата на новия роман „Река в лабиринта“. Тя бе представена в разговор с колегата му Захари Карабашлиев, главен редактор на издателство „Сиела“, което издава и книгите на Пенков. Специално внимание отделихме и на македонската писателка, поетеса и преводачка Лидия Димковска при представянето поетичната ѝ книга “(Не)удобството на съществуването”, публикувана от Издателство за поезия ДА на 11-ия Софийски международен литературен фестивал.

Силвия Чолева /л/ и Лидия Димковска /д/

Единствената поетична книга в програмата му, представена в разговор с издателката, поетеса и журналист Силвия Чолева. „Всички си мислим, че поезията не се чете, че е за елита. Аз мисля, че поезията се чете! Поетичните книги може и да не са бестселъри, но винаги съм изненадана колко читатели има на представянията на стихосбирките ми по света.“ Каза Лидия Димковска.И продължи: „Ако пишеш по теми, които са универсални, но се изразяваш по индивидуален и личен начин, книгите стигат до читателите. Моята литература със сигурност е вдъхновена от живота, който живеем, от света, в който живеем, от реалността. Не пиша за нищо абстрактно, което хо��ата да не разбират и да не усещат, моите чувства са и ваши чувства. Мисля, че винаги мога да се надявам на заедност с моите читатели и читателки, с българските си читатели.“

На финала на Литературния фестивал, както вече знаете беше срещата с Лейла Слимани и Георги Господинов, с модератор Георги Ангелов, журналист, един от водещите ни преводачи от френски. (Много ми липса, а и не само на мен като водещ в предаването „Библиотеката“ на БНТ, но това е друга история).

Лейла Слимани, Георги Ангелов и Георги Господинов

Френско-мароканската писателка Лейла Слимани е сред най-известните писатели и романисти във Франция и франкофонските страни, лауреат на наградата "Гонкур", 2016 за романа ѝ "Нежна песен" (превод Р. Стефанова). В България са публикувани и „Уханието на цветя в нощта“ (превод Зорница Китинска), 2023 „ В градината на змея“ (превод К. Кавалджиев), 2017 от издателство „Леге Артис“. През 2023 г. писателката оглави журито на международната награда "Букър", чийто лауреат е Георги Господинов с романа си "Времеубежище" в превод на Анджела Родел. Сблъсквала се е с расизма и пише за трудния живот на жените в Мароко. Слимани е писателка и журналистка със силна гражданска позиция.

„Когато пишем сме доста по-добри хора, отколкото, когато не пишем, тогава сме доста по-проблемни. Ако прочетете книгите на Лейла Слимани и епитафите към тях, ще видите, че тя познава повече централната източно европейската литература, дори повече от самите нас. Милан Кундера е един от любимите ѝ автори, Чехов, Толстой. Казвам го, защото ние винаги сме предубедени, че кой ще чете писателите от нашия регион. Това е интересът към перифериите, който минава през английската, американската, но има друга чувствителност, която минава през образците на тази периферия.“ Каза Георги Господинов.

Анджела Родел и Георги Господинов при получаване на наградата "Букър"

За романа „Времеубежище“ Лейла Слимани сподели: "Прочетох го на практика на един дъх, за един ден. В този роман се почувствах уютно, защото препраща към свят, който познавам и обичам, към мои любими автори. Стори ми се едновременно много смешен и изключително меланхоличен. Много ме затрогна." А и двамата с Георги Господинов идват от "периферна", поне в евроцентристките ни представи, култура, макар и тя да пише на един от най-разпространените езици и да е носител на най-престижната френска награда за литература. Доколко обаче можем все още да говорим за център и периферия, когато става въпрос за литературата? "Струва ми се, че това е било така преди 50 години, но все по-малко отговаря на действителността. Днес светът се разширява. Чуват се нови гласове било от Африка, от централна Европа или от Азия и това е нещо хубаво." Убедена е писателката, която, все пак, от 17 годишна живее във Франция. Пише на френски и споделя, че не пише на арабски. Двамата ги обединява и нещо друго – самотата на писане и четене. Със сигурност не само тях…

Лейла Слимани и Георги Господинов

„Важна е темата, защото книгата се пише в самота, губиш приятели, не отиваш някъде с приятели на кръчма. Но е важно с кого сядаш на една маса. Но има и нещо друго – ние пишем в самота книгите си, но, всъщност, непрекъснато си говорим с други автори, с други гласове – Пру��т, „В търсене на изгубеното време“, и Томас Ман, и Чехов, и Бродски, и Борхес. Докато пишем книгите си, това е работа в главата с други гласове, в други стаи. Особено състояние, но си говориш с други хора. Докато пишех „Времеубежище“, „Вълшебната планина“ беше до мен по ред причини, става дума за навечерие на войната, тревожност. Усещането днес е нещо подобно и липсва възможността за нормален разговор. Всичко те вбесява в другия. Искам да ме чуеш, искам да крещя по-високо от теб. Това го има в Томас Ман. И усещането, което имаме за повторение днес не е случайно. Нещата не са по-малко тревожни.

Писането е работа срещу омразата, защото като чуваме историята на Лейла или моята история, някак си не можеш да мразиш, ако си нормален. Не можеш да мразиш човек, който ти е разказал за него си и за дъщеря си. Не можеш да мразиш човек, който разбираш, че говори искрено за себе си и за детството си, например. Това, което прави литературата е да те кара да разбираш и дай, Боже, да ти дава щастие.“ Сподели Георги Господинов. Но се върна, благодарение на въпрос на Георги Ангелов и към прословутата си фраза от преди години „Четящият човек е красив“ и защо трябва да се чете. „Това, което съм се опитал през тези 20-30 години да правя е да твърдя, че четенето е ценност и, че когато четеш правиш поне три неща: Първо: Произвеждаш смисъл за себе си, разбираш себе си и света; Второ: Знаем от Шехерезада – отлагаш края. Като четеш роман, като прочетеш книга, като разказваш история, отлагаш края, печелиш още един ден и още сто неща, които могат да се изброят. Най-важното е, че четенето е политически акт така го казах 2013 година, когато ми беше тази фраза и не беше казана случайно тогава. Четенето е политически акт, защото произвежда съпротива срещу политическия кич, срещу кича на национализма. В 21-ви век сме – четящият човек е красив и смислен.“ Каза не за първи път Георги Господинов.

Лейла Слимани

За Лейла Слимани писането е мистерия, възможна единствено в тъмнината �� самотата, но също така огледало, в което показва на обществото собствения ѝ образ. "Литературата, според мен, говори за отношението ни с другите, за това какво е да живееш в общество, така че неизбежно се отнася към политиката. Дори когато говорим за семейството – то е политическо пространство. Малко са областите от живота, които не са политически и понеже литературата обхваща целия човешки живот, няма как и тя да не е политическа. Литературата дава власт. Тя може да бъде подривен, политически или също така феминистки акт – четящата жена има тайни, не знаем за какво мисли. Четящата жена вече не е съпруга и майка, затворена в границите на домашното. (тя определя себе си като феминистка, помнейки детските си години в Мароко, когато на жените е било забранено дори да четат). Литературата дава смисъл, връща ни към форма на самотата. Когато четем се затваряме в себе си. Имаме вътрешен живот, а той е много важен. Литературата отваря нови хоризонти. Вече не съществува само реалното, възниква нова действителност, която става възможна чрез книгите."

За Георги Господинов „Писането, всъщност, е работа срещу омразата. Това, което прави литературата, според мен е да те кара да разбираш другия.” И двамата са убедени, че в нашия свят на тревожност, на войни и ужас единственият отговор, който може да се даде на тираните и фанатиците, е щастието, обичта, радостта.

Обединява ги и още нещо – отношението към миналото, за което Георги Господинов говори още през 2021 година, когато получи наградата за проза на Портал Култура. “Миналото сочи напред, защото е пред очите ни, а бъдещето, като не се вижда, то е отзад. За писателя е естествено да се интересува от миналото. В миналото има миризми, като си има неща за всички сетива. Бъдещето е малко като празна стая, която стои там отпред, но трябва да я населяваш с нещо. Естествено е миналото да ни вълнува. Аз не пиша исторически романи, тези които сега четата „Физика на тъгата“ и са на 20 за тях той звучи като исторически роман. Това минало, което ме интересува е миналото, което е още топло, още населяваме. Миналото, в което майка ми и баща ми са там, дядо ми и баба ми. Това е минало, което аз съм виждал и съм го чувал, разказано им от тях. Това минало ме интересува. В някаква степен бъдещето, което ме интересува е също толкова близо. Не ме интересува дали след 100 години ще колонизираме Марс или не. Бъдещето, което ме интересува…ние се борим да спасим следващите пет години. Това е истината, нека си го кажем! Ние се борим да имаме пет години, след това 10 години. Не може да говорим за след 100 години какво ще бъде.“

„Аз харесвам топлото минало, което можем да докоснем... Харесвам историите на баба ми. За мен това не е минало. Това е настоящето на моя дух. Писането ни дава възможност да си върнем това, което е изчезнало. Харесвам моето минало, с моите спомени, аромати и цветове. То за мен е убежище Когато мисля е за близкото, а не за след 100 години.“ Сякаш го допълни Лейла Слимани.

В края на срещата, която според нас беше и като незабравима история от приказките на Шехерезада, благодарение на цялостното излъчване на Лейла Слимани. Георги Ангелов попита и двамата писатели за личните им страхове. Те и така отговориха в личен, интимен план. Но Георги Господинов сподели и, че обмисля следващата му книга да бъде посветена на страховете. „И то на първите страхове. Ние сами произвеждаме страховете си и понеже имаме въображение, те стават по-големи от самите нас”. Думите му ни върнаха към майсторския му клас в Созопол, когато е дал тази задача на курсистите си. Може би я е обмислял още тогава или те са го провокирали – ще разберем…

Георги Господинов и Лейла Слимани

По-подробно разказахме за тази среща, защото тя ни връща и към книгите през годината – за паметта, която още можеш да пипнеш, за самотата, която не е само писателски избор и за нас самите, които продължаваме да живеем в свят на диктатори…През годината отбелязахме в текстове при нас не малко книги /за част от тях може да прочетете тук, тук, тук и тук/, но едва ли е достатъчно, защото е необятна тема.

За финал на този текст ще бъдем по-делови. Не за първи път подчертаваме, че съжителството по този начин на Панаира на книгата и Международния литературен фестивал е мъчително, меко казано. Мраморното фоайе на НДК е като гаров перон с шумовете на другото събитие, не по-малко важно и смислено, но различно. Дворецът има n-броя зали, където Литературният фестивал да се провежда в близостта, интимността в срещите с авторите.

Публиката в Мраморното фоайе в НДК

И още нещо за Панаира и неговите организатори – докога издателство „Еделвайс“ ще присъства на Панаира на книгата и на Алея на книгата? Издателство, което издава книги, отричащи Холокоста, пропагандиращо човеконенавистни идеи. И организаторите да не го обясняват като "друга гледна точка" и "свобода на словото". Припомняме, че съоснователят и първи президент на Асоциацията на българските книгоиздатели от 1994 до 2005 и директор на Панаира от 1995 до 2005 година Раймонд Вагенщайн не допусна издателството "Жар-птица", по-късно "Жарава 2002" на Волен Сидеров за подобна литература на територията на форума, който се провеждаше тогава в зала 3 на НДК. Той си стоеше отвън във фоайето и един от малцината спрели на импровизирания му щанд бе тогавашният президент Георги Първанов.

Част от публиката, препълнила Мраморното фоайе на НДК на срещата с Лейла Слимани и Георги Господинов. В центъра Крум Крумов, вляво Невена Дишлиева-Кръстева снима

Защо споменавам всичко това? Защото миризмите от близкото ни минало, за които говорят двамата писатели са не само курабийките на баба с канела, или на сладкото ѝ със стръкче индрише, или на книгата с пожълтели страници „Без дом“ на Хектор Мало със стария правопис, който бързо ще научиш, за да я прочетеш и цял живот да съпреживяваш съдбата на дядо Витали и малкия Реми… Това са други истории, но винаги някак, свързани с книгите.

Следва продължение. Налага се трета част, има защо…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на наградата "Букър" и "Аполония"