#12.10.2019 | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 2 years

Text

Милчо Левиев отваря нова страница в обновяването на джаза

Милчо Левиев, легендарният новатор в джаза, на 19 декември щеше да навърши 85. В чест на тази юбилейна дата публикуваме откъс от книгата на проф. Клер Леви, музикален критик „Етноджазът: локални проекции в глобалното село“ 2007, издателство на БАН.

Припомняме, че преди месеци по повод концерта на 15 юни, с който Пловдив отбелязва 85 години от рождението на Милчо Левиев (19.12.1937 – 12.10.2019) тя написа за нас: „И отново си мисля, че е трудно да говорим в минало време за артист с толкова забележителен принос в развитието на музиката през втората половина на ХХ век.“ /Целия текст във „въпреки.com” може да прочетете тук . /.

ЩИПКА БЛУС, ЩИПКА ФОЛК И ИНВЕНЦИЯ, КОЛКОТО ПОЕМЕ

Пропита с дъха на пловдивската бохема, а и на творческо поведение, белязано от космополитизма в изкуството през втората половина на двайсти век, музиката на Милчо Левиев проправя нови, оригинални насоки в представата за фюжън и свободна импровизация, оказвайки широко влияние в развитието далеч не само на българската музикална култура. Композитор с будна интуиция и комуникативна естетическа ориентация, забележителен пианист и импровизатор, лидер в музикални формации у нас и отвъд Океана, познал при това неравностите на „живота в 33/16“, той задава тон на артистична свобода, която отхвърля диктата на сковаващи идеологеми, привнася ненадейни пространства в полето на съвременното музикално мислене, като смесва, актуализира, но и персонализира широк набор от разнородни жанрови традиции.

На какъв език говорят музикалните му послания? Как се проектира харизматичният му усет за метафора, игровитост, хумор, елегантност, привидна небрежност и изтънчена поетика в асоциативния свят на музиката? Що за манталитет носи потокът от звуци с неговата марка – запомнени, документирани, или пък безвъзвратно разпилени във времето?... Този текст насочва към част от новаторските му идеи в гъвкавата сфера на джаза, щедро поръсени кога с нашенски фолк, кога с алюзия за класика, барок или импресионизъм, кога с внезапно стилово разноречие, добавяйки сякаш пореден органичен щрих в неудържимото кръстосване на музикалните езици.

Не случайно Милчо често цитира Дюк Елингтън, който все натяквал: „За мустака си, ако не можеш да суингираш!”. Знае се, суингирането предполага особено отношение към ритъма в музикалното време, култивирано по специфичен начин в блуса – базисен елемент на стиловете в джаза. Понятието обозначава не просто комплицирани прояви на синкопираните ритми, или на онова, което музикантите наричат „офбийт”, но и специфична тяга с алюзия за особена възбуда, синтезирана в думичката groove (радвам се, изпитвам удоволствие), вписана в неформалния речник на джазмените. Идеята за добро настроение в музикалното преживяване е присъща още за музиката на старите блусари. Нищо, че обичайната представа ги свързва повече със състояния като тъга и резигнация.

За Милчо Левиев суингирането се оказва подход, съвместим и с многообразните лица на фолк музиката, особено с онези нейни по-късни пластове, които еволюират в контекста на прехода от селото към града и формират особен култ към импровизацията и виртуозното инструментално свирене. Подобен генезис сочи базисни паралели с джаза като специфична общностна музикална практика. Така, наред със суингови версификации на пиеси от фонда на „класиката” М. Левиев отваря нова страница в обновяването на джаза, инспирирана от идеята за нетрадиционни форми на синтез, този път между джаз идиоматика и българска фолклорна музика.

В началото на 60-те години, далеч преди срещата с американския си колега и съмишленик Дон Елис (също иноватор в джаза, изкушен от предизвикателствата на „екзотичните ритми”), М. Левиев вече е записал с Биг бенда на българското радио първите джаз пиеси с елементи заимствани от българската фолк лексика. Тази линия до голяма степен определя експерименталния профил и на работата му с квартет „Джаз-фокус’65” – още повече, че в малките формации той съзира и по-голяма свобода за креативни търсения. Квартетът дръзко разчупва канони, и то не само от гледна точка на опита в българския джаз, който поне до началото на 60-те се движи главно в рамките на имитативна изразност в духа на традиционни модели. Още тогава експериментите на М. Левиев са израз на далеч по-широка и разкрепостяваща тенденция, свързана и с общия процес на социално, психологическо и културно обновяване по това време.

Още „Студия” и „Блус в 9”, създадени скоро след като М. Левиев поема лидерска позиция в работата с Биг бенда на българското радио през 1962 г., разкриват вкус към нетрадиционни ходове под знака на максимата „хем познато, хем различно!”. С опора върху необичайни интонационни и метроритмични комбинации, и двете пиеси търсят потенциала на атрактивен, изненадващ ефект на симбиоза, размесваща съвсем по новому конвенции с корени в поне няколко разнородни традиции в инструменталната музика.

В „Студия” например долавяме, от една страна, отзвук от танцувална формула в духа на тогавашната глобална „латино” мода, позната у нас главно чрез киното, гастроли на латиноамерикански музиканти, емисии на радиото. От друга страна, съвсем осезаем е отзвукът и от лексиката на класическия американски суинг– индикация за възобновена конвенция, понесла до голяма степен негативите на идеологическия диктат през 50-те, но така или иначе трайно усвоявана с музикалната практика на оркестри като „Джаз Овчаров” и „Оптимистите”.

От трета страна, общият тематичен профил на пиесата е доминиран от специфично български интонационни модели „в народен тон”. Проектиран по-обобщено или пък илюстративно, като звуков колаж, характерът на този род тематизъм е своеобразна рефлексия и на една в известен смисъл стандартизирана ладова представа в творчеството на редица композитори от т.нар. второ поколение, свързана с процеса на „побългаряване” на западноевропейски музикални насоки. Тук обаче интерпретацията на тематичния материал е ангажирана в съграждането на друга стилистика. Поставена сега под знака на суингирането, тя поощрява протичането на импровизационни епизоди, последователно експонирани в кратките сола на клавира, ки��арата, баса и перкусиите, както и на контрапунктични ходове, поверени на инструменти в брас секцията (илюстрация впрочем и на един от аспектите на диалогизма в музиката, разигравани в прастарата игра от типа „въпрос-отговор”).

С въвличането на български фолк интонации „Студията” отваря нова страница както в авторския творчески подход към традиционната българска музика, така и в интерпретирането на суинга като обособена стилова насока. Но тук насочването към фолклора като градивен материал е мотивирано не толкова от традиционната за редица български композитори романтична идея за постигане на „национален музикален стил”, разгърната в процеса на европеизация на българската музикална култура.

Сам М. Левиев неведнъж отбелязва, че за него личностното самоосъзнаване – и чрез музиката, и чрез други идентификационни маркери – е интимна работа, въпрос на свободно лично пространство, за да може да бъде механично поставяно, още по-малко пък санкционирано от формализирани представи за някакви външни на индивида, налагани граници. Подобна нагласа говори и за ценностните ориентации на поколението, усетило краха на национализмите, усетило и потенциала на динамиката в представите за „свое” и „чуждо”, разбирани не толкова като категории в опозиция, колкото като свързващи страни в идентификациите на човека.

Наред с артистично въображение и находчивост в съчетаването на разнородни музикални кодове, М. Левиев разкрива още в тази своя първа пиеса за биг бенд контурите на изобретателен личен почерк, белязан от своеобразен емоционализъм, от излъчването на особена елегантност и склонност към софистициран хумор, от вкус към намека, към детайла, от динамичен усет към игрови похвати... Защо подобна оригинална концепция търси съдействието на иначе конвенционални музикални структури, широко усвоени в субективно конструираните ниши на дадено музикално съзнание? А и каква може да бъде връзката между подобна, потърсена музикална опора и верую, съграждано под знака на удоволствието, на онзи възлов груви подход, вплетен в естетическите възгледи на М. Левиев?

От ляво на дясно: Йоан Левиев, Милчо Левиев, Лея Иванова и Радой Ралин

Изглежда, тъкмо придържането към груви естетиката стимулира интереса на М. Левиев към метроритмичните иновации. Търсейки нови пространства в тази насока, той създава, пак за Биг бенда на българското радио, „Блус в 9”. Кръстосването между блус лексика и български модели „в народен тон” сега привнася в зоната на суинга колорит, стъпил и върху неравноделна метрика от фонда на регионалното многообразие. Открай време култивиран в традициите на българския фолклор, разбиран и от гледна точка на естествената му близост с различни пластове на музикалните битови традиции на Балканите, този тип многообразие синтезира по своему цветовете на особена витална поетика. И сигурно не е случайно, че М. Левиев започва експериментите си в тази насока не с друго, а с опора върху 9/8 – един от най-характерните балкански метруми. Носител на особено напорист груви потенциал, този метрум определя възлови разновидности на широко популярни танцувални формули: като се почне от тежкото македонско хоро или подвижните дайчови хора от Северна България и се стигне до битовите танцувални форми с ориенталски привкус. За разлика от Пол Дезмънд, който в края на 50-те години експериментира върху „броенето на пет”, М. Левиев се насочва към неравноделна метрика в джаза, въвличайки широко функциониращи в битовата практика метрични модели.

Заслугата на М. Левиев и като автор-измисляч, и като лидер, съумял да ангажира и стимулира индивидуалния импровизаторски потенциал на музикантите, с които работи, се изразява не само в постигането на нова степен в професионалното и артистичното осъзнаване на джаза като особен тип музициране. Новаторската му интуиция несъмнено тласка онази фюжън тенденция в света на джаза, която занапред ще стимулира и задълбочава непознати аспекти на иначе традиционния интерес към „корените”, но и към актуализираното пребиваване на локалните „фолк” своеобразия в модерния свят, към необозримия простор в посока на взаимодействията между характеристични интонации с различен общностен произход.

Вики Алмазиду и Милчо Левиев

За смисъла на тази тенденция в музиката на М. Левиев може да се съди още от забележителния „Блус в 12“ (да си спомним записа на „Джаз фокус’65“), както и от редица други негови композиции. Част от тях („Women’s Dance”, „Kaval Melody”, „On My Grandpa”...) асоциират с характерни за тукашния фолклор интонационни формули и продължават да интерпретират колорита на модално ориентирани интонационни нюанси, включително и като реплика на автора спрямо спорещите мнения относно т.нар. „ориентализми” в българската народна мелодика.

Колкото до нестихващия интерес на М. Левиев към „изучаването” на метроритъма като многозначен креативен фактор в груви естетиката, показателен тук е дори само албумът „Man From Plovdiv”, включващ пиеси за соло пиано като, да кажем, „Polymetric Study #3”, или прословутото „Криво Садовско хоро“ в 33/16, придобило ореола на емблематичен знак за българския принос не само в света на джаза, но и в полето на (нео)фолклорните музики на света. Този пример напомня, че макар дадени музикални събития да са специфична проекция на мисленето и светоусещането на самия човек, техните послания не могат да бъдат редуцирани единствено до личната биография на артиста. Въпросите на естетическата ценност са интимно свързани с историята и перипетиите в мисленето на даден индивид, но също и с исторически детерминираните модификации по отношение на престижа на различни кодове, артикулирани в контекста на дадено социомузикално съзнание.

Поне що се отнася до доминиращите нотки в българското социомузикално съзнание, идеята, подхваната от М. Левиев през 60-те, изглежда е преварила времето си. Опитите за смесване между фолк и джаз остават за дълго по-скоро в сферата на спорадичните явления. Години по-късно „етниката”, разбирана като събирателно понятие за регионално многообразие и своеобразно преплитане на локални общностни традиции с корени в музиката на Балканите, напомня за себе си по един далеч по-осезаем начин. Осъзнаван в ценностен план по новому – през погледа на отдалечената от селските корени, урбанизирана нагласа, но и през актуализирания, космополитен поглед на самите носители и обновители на фолклорната традиция, – етно-ориентираният музикален език придобива престижа и привлекателността на „старото ново”, въвлечено в непредвидимите ходове на разнородни форми, които очертават възникването на гъвкав набор от фюжъни, а музикантите с вкус към експерименталното свирене задвижат нова вълна в сферата на свободната музика. Самият М. Левиев продължава да инспирира и развива следващи нюанси на идеята, заради която мнозина днес го провъзгласяват за „кръстник на балканския джаз”. ≈

Текст: Клер Леви

Снимки: личен архив и Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Благодарим на проф. Клер Леви за предоставения великолепен текст.

Проф. Клер Леви

Той звучи, все едно, писан днес за един от най-големите български музиканти Милчо Левиев, който се гордееше със своя учител Панчо Владигеров и винаги подчертаваше и европейското му присъствие в музиката на ХХ век.За Владигеров Милчо Левиев беше най-талантливият му ученик и последовател.

#Милчо Левиев #Клер Леви #джаз #Критичен поглед

0 notes