#„БНТ Представя“

[magdalenagigova]

„БНТ Представя“ филма „Петър Стоянов. Свободният президент“ – за историческите събития и оценката му от гледна точка на настоящето

„БНТ Представя“ филма „Петър Стоянов. Свободният президент“ – за историческите събития и оценката им от гледна точка на настоящето Зрителите ще видят изповедта на един държавен глава, който встъпва в длъжност по време на тежка криза – на 17 май, сряда, от 21:00 ч. по БНТ 1 На 17 май, сряда, от 21:00 ч. по БНТ 1 в портретната документална поредица на обществената телеви��ия „БНТ Представя“…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Другият живот на литературата с илюстрациите на Ясен Гюзелев

В края на месец октомври в столичната галерия „Арте“ се откри една от най-очакваните и посещавани изложби за годината – тази на илюстратора Ясен Гюзелев. Част от експозицията са както познати и обичани образи, така и непоказвани досега творби. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Сред творбите можем да видим илюстрации по така популярни и класически автори като Братя Грим, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Артър Конан Дойл, Луис Карол, Сервантес, Бокачо, Пушкин, Жул Верн, Хенрик Ибсен, Франсоа Вийон и други. Своеобразен център в експозицията заема впечатляващият автопортрет на Гюзелев; в изложбата са включени и два акварела от 1978 г. (когато авторът е бил само на 14 години). С майсторската си ръка художникът, сякаш в ролята на водач на машина на времето, ни отвежда към пътуване между няколко различни епохи – от приказния свят на Братя Грим, през Флоренция от 14-и век в „Декамерон“, Англия през 19-и век в „Шерлок Холмс“…

Списъкът е дълъг, а спирките са много. От нас се иска единствено да затегнем коланите. „Колкото и дълго да гледаш рисунките на Ясен Гюзелев, потънал в перипетиите и детайлите им, все не ти стига, чувстваш се привлечен от нещо изплъзващо се и неуловимо“, пише в съпровождащия изложбата текст доц. Лозанов, който откри изложбата.

Едно от най-ценните неща в изкуството на илюстрацията е това, че всяка една творба е колкото свързана и зависима от литературното произведение, което представя, толкова и автономна, самостоятелно въздействаща, самодостатъчна, изящна естетическа наслада, създадена сякаш преди векове, която не задължава детайлно познаване на текста. „Както Георги Лозанов беше кръстил първата ми изложба - "Другият живот на илюстрацията". Тоест, когато е завършена, илюстрацията заживява самостоятелен живот“, казва художникът. Гюзелев споделя, че макар работата му да е свързана със задълбочено изучаване на епохата, архитектурата, костюмите, за него е по-важно да се усеща въздуха, атмосферата, характера на героите, на автора и на самия текст.

Любопитно е, че в образите на художника понякога дори могат да бъдат разпознати негови близки, чиито лица волно или неволно оживяват на листа върху тялото на даден герой. През 2019 г., в интервю за БНТ по повод изложбата му във варненската галерия „Папийон“, Гюзелев споделя: „В „Дама пика“ на Пушкин има един образ на една възрастна графиня, важна за повестта; чудех се какъв характер, какви черти на лицето ѝ да измисля и просто се сетих за своята баба, която съм рисувал стотици пъти.“ Дали в творчеството му има и още такива примери, можем само да гадаем.

Гледането на илюстрации често е свързано с търсене, откриване, разпознаване – на случки, събития, герои, места – разбира се, в случаите, в които познаваме добре текста. Не е ли безкрайно ценен и прекрасен моментът, в който читател възкликне: „Точно така си я/го представях!“ или пък „Виж, това ми е любима случка от книгата!“? В тази връзка в съпровождащия изложбата текст доц. Георги Лозанов с право говори и за един друг аспект в невидимите отношения илюстратор-читател – какво става, когато има разминаване между вижданията, представите на единия и на другия? А може би такъв вид разминаване е единствено обогатяване – поне аз като читател никога не съм виждала проблем, ако даден герой не е изобразен, какъвто е в моето съзнание – такива неща предоставят нова гледна точка, някои пъти дори и по-точна, по-вярна такава, понякога и по-близка с вижданията на писателя (макар в случая да не можем да попитаме Бокачо, Сервантес, Конан Дойл и т.н.), тъй като обикновеният читател рядко изучава и вниква в текста толкова дълбоко, колкото илюстратора.

„Ако в основата е литературата и особено класическата, която Гюзелев предпочита, нарисуваните образи влизат в конкуренция с вече създадени във въображението на читателя. В този смисъл работата на илюстратора е двойна, защото той не просто трябва да се хареса на публиката, а да може да променя представите ѝ. И тя да види с неговите очи Алиса, Оливър Туист, Дон Кихот, Сократ…, времето, на което принадлежат и мястото им във вселената-библиотека“, пише доц. Лозанов.

Ясен Гюзелев

Илюстраторът е странна птица. Той е, може би, единственият художник, който всъщност обитава повече света на литературата, отколкото този на изобразителното изкуство. Илюстраторът е човек на книгите, на думите, медиатор между писателя и читателя – той трябва да умее да прогледне в съзнанието и на единия, и на другия (а и в ума и на литературния герой, разбира се), като в този процес да остави и собствена следа, свой индивидуален авторски почерк. Той е психолог на героите, живеещ, подобно на папагал, на рамото на писателя – само че вместо папагалът да шепти нещо в ухото на писателя – тук е обратното. Илюстраторът е пътешественик във времето, който никога не пътува сам – читателят винаги е най-верният му спътник. Дори има нещо божествено в ролята на този тип художник, защото именно той дава живот, душа, сърце на герои, които допреди това са били просто думи върху страници (и това е може би единствения случай, в който не е опасно да си „играеш на Господ“…).

Думи, които той сякаш вижда по друг начин, като през своя призм�� или пък магически очила – макар тези думи да са едни и същи и за него, и за обикновения читател. А илюстраторът не просто илюстрира – той анализира, коментира, доразвива и обогатява, акцентира, режисира, понякога добавя или премахва, размишлява, тълкува, чете между редовете, рее се между литературните пластове, превръща се в автор на цял един визуален свят на поколения читатели. Едновременно е независим, самостоен, но е и съучастник със сериозна отговорност, завинаги свързан с писателя, със заглавието. Мост между миналото и съвременното, между визуалното и словесното, между образите и думите, четката и перото, илюстраторът е стъпил с единия крак в книгата, а другият е потопил в боята. И никога не може да си позволи да изгуби равновесие.

Гергана Борисова и Ясен Гюзелев

След завършването на Националната художествена академия в София, Гюзелев, днес световно признат илюстратор, познат най-вече с работата си по класически произведения, заминава за Италия, където работи няколко години. Между 1990 и 1993 г. илюстрира книги, карти Таро и работи за списания в Милано, Торино и Флоренция. През 1994 г. художникът е отличен с наградата на Радио Бремен и Die Zeit за рисунките си към "Царицата на пчелите" от Братя Грим и е обявен за "Илюстратор на годината" на Международния панаир на книгата в Болоня.

Големият пробив на Гюзелев идва с "Алиса в Страната на чудесата" от Луис Карол (прекрасното име Алиса, означаващо благороден, възвишен носи и неговата дъщеря). Канадското издание печели сребърен медал от Американското общество на илюстраторите и Гран при за оформление на корица от Американския институт за графично изкуство. Други важни негови отличия са диплом от "Златния молив на Белград" през 2001 г. и Independent Publisher Book Award в САЩ през 2002 г.

Сътрудничи си с немски, английски, канадски, тайвански издателства. Освен в столицата, Ясен Гюзелев е откривал самостоятелни изложби и в Париж, Виена, Москва, Лос Анджелис, Рюселхайм, Белград. През 2019 г. е отличен и на Международния панаир на книгата в Москва. 

Художникът споделя, че до месеци предстои издателство Colibri да издадат нова книга с негови илюстрации по приказки на Оскар Уайлд.

Ясен Гюзелев, Георги Лозанов и Гергана Борисова на откриването на изложбата

А настоящата му изложба в галерия „Арте“, пространство, което той обича, със сигурност не е за изпускане! Тя продължава до 15 ноември, насладете ѝ се. ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В годините всяка изложба на Ясен Гюзелев, книгите, илюстрирани от него са били незабравимо преживяване /може да прочетете тук/. Припомняме неговата изложба „Ретроспектива” в СГХГ  2015 година. Тя, както и сегашната му беше от тези експозиции, които имаш желание да отиваш и да отиваш,  да разглеждаш и да разглеждаш, да се потапяш и да изучаваш и изучаваш всеки детайл.

Ясен Гюзелев на изложбата си в галерия "Арте", 2019, снимка Стефан Джамбазов (1951-2021)

И всеки път откриваш отново и отново не само брилянтното художество, но нови светове, които може би не си осъзнал, четейки литературните произведения, които са вдъхновили Ясен Гюзелев като художник илюстратор. Като зрител си омаян и от изяществото при творбите, в които се преплитат епохите, лицата, жестовете.

[higiya]

Обмен на добри практики - по-ефективни участници в ОРЕС

От въвеждането на масово дистанционно обучение в нашата държава измина почти година и половина. През този период, учителите (които имаха точно един уикенд, за да разучат възможностите, които дават технологиите, за които някои от тях дори не бяха чували) и учениците (да бъдем честни- не всички) доказаха, че дистанционно също могат да се включват в открити уроци, да реализират мащабни проекти и да придобиват знания, не по-зле от присъственото обучение в училище. Но както мъдреците казват- винаги може по-добре, затова в този материал ще представя няколко прости идеи за подобряването на обучението в електронна среда.

Безплатна платформа за видеоуроци и тестове

   Някои биха ме упрекнали в не добро познаване на ситуацията- биха ми дали за пример различни канали в ютуб, сайта на БНТ с уроците на "Просвета" или американската Khan academy, която има преведени на български уроци (голяма част от тях все още не са преведени и няма скоро да бъдат), но аз ще кажа, че в тази точка говорим за пълноценна безплатна платформа, където уроците, които повтарят по БНТ да са систематизирани удобно по класове, раздели и теми, да има тестове и упражнения, разработени от учители и напълно на книжовния ни български език.

   Идеята ми не е нова. Още през 2018, в Русия реализират проекта "Российская електронная школа" (преведено "Руско електронно училище"). Там има пълноценен урок, който съдържа интерактивни въвеждащи въпроси, видеурок за нови знания, базирани на вече наученото и при установена взаимовръзка с него и тестови задачи с различна сложност за проверяване на усвоения материал. За да се изолзват ресурсите не е необходима регистрация, но пък е препоръчителна, ако искате да запазите напредъка си. Ако живеете в Русия и училището ви използва платформата за дистанционно обучение учителят просто изпраща урока през системата.     Първоначалното предназначение на проекта е насочен към учениците, които не могат да посещават занятията по здравословни причини което да предотврати вероятността да изпускат материал по време на своето отсъствие. На тази и подобни добри практики се гради и моята идея.

Платформа за онлайн подготовка за матурите.

   Една от може би най-потърпевшите групи по време на онлайн обучението бяха учениците, които трябва да се явят на външно оценяване (4-ти, 7-ми, 10-ти, 12-ти клас). Но и за тях има решение- сайт с интерактивни варианти на матурата и мигновенно оценяване, което да ги ориентира в подготовката им в бъдеще. За пример ще отидем пак при "братушките" и техният сайт ege.sdamgia.ru. Самият сайт е създаден много преди пандемията. Също както при РЕШ, регистрация за неговите услуги не е задължителна, но е препоръчителна. В сайта има качено огромно количество варианти на изпита, като много от тях са авторски. След качването всеки вариант получава номер, по който може да бъде намерен в системата. Отделно трябва да се отдели внимание и на други функции на сайта- създаване на персонален вариант от вече качените задачи. Механизма не е сложен, поради което смятам, че нашият достатъчно развит IT отрасъл може да се справи.

Електронни учебни тетрадки.

   Сигурно много от моите читатели, които работят като учители са използвали в своите дистанционни уроци интерактивните електронни учебници. Любопитно ми е защо не направят и електронни учебни тетрадки, предвид, че са много често срещано помагало. Проблемът не е само в отсъствието на интерактивни такива, но и на електронно четими PDF версии. Проблемът учителите решаваха чрез сканирана версия на тетрадката на някой ученик и писането върху нея с вградените инструменти на четеца за PDF. Оправданията за невъзможността на тази идея не са състоятелни- виждал съм и руски, и западни издателства да практикуват подобно нещо.

Заключение

   Тук и сега много от вас ще се припознаят като хора и професионалисти, прилагащи подобни добри практики. Вярно е, разбира се. Тук проблемът не е в липсата на идеи, а се корени в ограничените възможности при прилагането им. Сигурен съм, че мотивираните учители и ученици ще намерят път едни към други винаги когато се определят като съмишленици и си взаимосъдействат.

   В заключението си за пореден път, но не и последен, ще благодаря на учителите, благодарение на чийто труд децата на България получават образование въпреки предизвикателствата на действителността. Труд, който не може да бъде отблагороден само с един абзац в края на статията (че дори и в цяла книга). С тези препоръки, които не са тъй сложни за техническо изпълнение, държавата и/ или бизнеса ще може да им се отблагодари за стореното, облегчавайки нелекия им труд.

Подкрепете ме- прочетете още материали от мен!

[24infoposts-blog]

24info

New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f-%d1%81%d0%b5-%d0%ba%d0%bb%d0%b0%d1%81%d0%b8%d1%80%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d1%84%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b5%d0%b2%d1%80%d0%be%d0%b2/

България се класира за финала на "Евровизия 2018"

България се класира за големия финал на „Евровизия 2018“. Той ще е на 12 май в събота от 22.00 часа в Лисабон, Португалия. България се представя с песента „Bones“, изпълнена от група „Equinox“, съставена от Жана Бергендорф, Владимир Михайлов, Георги Симеонов-JJ, Джони Манюел и Трей Кембъл. „Горди сме, че за поредна година България представя на тази престижна сцена качествен и впечатляващ музикален проект, който докосна сърцата на милиони телевизионни зрители в Европа“, каза продуцентът на българското участие в „Евровизия“ Йоана Левиева-Соъйр. Тя отбеляза, че „Equinox“ са се представили безупречно в един труден полуфинал, в който много от песните имат шанс да са потенциални победители. Българският представител в „Евровизия“ очаква силна подкрепа на 12 май, когато са финалите. Надяваме се българите в чужбина да се включат в телевота, защото той може да е решаващ за нас, казаха изпълнителите и продуцентът Йоана Левиева. Другите девет страни, които преминаха първ��я полуфинал в португалската столица, са Австрия, Албания, Естония, Израел, Ирландия, Кипър, Литва, Финландия и Чехия.

Към момента букмейкърите отреждат на българския състав седмо място във финалното класиране, което е комбинация от вота на зрителите и оценките на професионални журита от всички държави. Вторият полуфинал е на 10 май, а финалът ще се излъчва на 12 май от 22 ч. пряко по БНТ. Публиката аплодира силно представителите на България. Те пяха под номер 10 в първия полуфинал на „Евровизия“ 2018. Песента ”Bones“ е най-успешната българска премиера на песен за ”Евровизия“ – досега има над 4 000 000 гледания в официалния канал на песенния конкурс в YouTube, отбелязва БНТ.

https://youtu.be/Uvy_R3fTHQ4

[mikamagazine]

  http://ift.tt/2rbxbnr

[magdalenagigova]

„БНТ Представя“ се завръща с 5-ти сезон и нови 16 истории за личности с вечни имена

„БНТ Представя“ се завръща с 5-ти сезон и нови 16 истории за личности с вечни имена   Новият сезон на поредицата започва с филма „Думите и мълчанието на поета Атанас Далчев“ на 1 февруари по БНТ 1 Портретната документална поредица „БНТ Представя“ слага началото на 5-ти сезон с филма „Думите и мълчанието на поета Атанас Далчев“ на 1 февруари (сряда) по БНТ 1 от 21:00 ч. Атанас Далчев е един от…

[vprki]

Маестро Людмил Ангелов: Добротата е страшно необходима на артиста

За четиринадесета поредна година, признатият за един от най-добрите интерпретатори на Шопен – проф. Людмил Ангелов ще обучава млади пианисти в своя клавирен майсторски клас в Нов български университет от 4-15 юли 2023 година, съобщават от НБУ.

Регистрацията на участниците е вече активна, а право да се включат в класа имат млади пианисти от 14 до 30 годишна възраст от музикалните училища и академии от България и чужбина. Майсторският клас ще достигне своята кулминация със заключителен концерт на 15 юли, в Камерна зала „България“ от 19 часа.

По традиция след концерта Людмил Ангелов ще присъди награди на най-добрите участници. Изявените млади пианисти ще получат възможността да участват в Концерт със симфоничен оркестър през следващия музикален сезон, участие в концерт в рамките на един от следните български фестивали: „Пиано Екстраваганца“ или „Софийски музикални седмици“, участие в концерт в City Mark Art Center, Sofia или да получат възможност за стипендия за обучение в курс на проф. Ангелов в НБУ.

Людмил Ангелов

През сезона 1987/1988, световноизвестният пианист Людмил Ангелов представя всички творби на Шопен за соло пиано в цикъл от дванадесет рецитала, за което получава отличието „Млад музикант на годината“ в България. През 1999 изпълнява с огромен успех интеграла с музика на композитора в Мадрид и други градове в Испания, а десет години по-късно го представя в България и Испания.

Проф. Ангелов е първият носител на наградата Аполон Токсофорос на фондация „Аполония“, 1999. Той член-кореспондент на Кралската Академия на изящните изкуства в Толедо. През 2011 е награден от Министерството на културата на Полша с медал “ГЛОРИА АРТИС“ за заслуги в популяризирането на полската музика по света, а през 2015 е удостоен с Голямата награда на град Варна за цялостната си дейност. Канен е за жури на международни конкурси, между които „Фредерик Шопен“ във Варшава през 2010,  2015 и 2020 г.

Людмил Ангелов и Живко Петров на "Аполония", 2020

Редица от участниците в майсторския клас на Маестро Ангелов в Нов български университет са носители на лауреатски звания и първи награди на международни музикални конкурси, сред тях са: Констанца Дюлгерова, Емануил Иванов, Мария-Десислава Стойчева, Георги Василев и много други.

През 2010 година проф. Людмил Ангелов провежда своя първи майсторски клас в НБУ. През 2011 година Академичният съвет на Нов български университет присъжда престижното звание „почетен професор“ на маестро Людмил Ангелов за неговите заслуги към българската музикална култура и популяризирането ѝ в Европа и по света. От учебната 2011-2012 година проф. Ангелов води редовни курсове по пиано, камерна музика и интерпретация в НБУ, департамент „Музика“.

Людмил Ангелов на репетиция със Софийска филхармония преди концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

В годините, независимо в кои медии сме работили сме писали много и сме представяли маестро Людмил Ангелов, но особено във „въпреки.com”. Няма да пускаме линкове, те са толкова много, може да ги откриете на търсачката. Но държим да припомним няколко емблематични моменти. В далечната вече 1999 година, когато Людмил Ангелов стана първи носител на наградата Аполон Токсофорос, той имаше рецитал само Шопен в църквата „Св. Кирил и Методий“ /тогава все още беше възможно в пространството ѝ да има камерни концерти в рамките на „Аполония“- б. р./. Невероятно преживяване. Има го някъде във фонда на БНТ. После всяка година почти той има своето изключително присъствие на Празниците на изкуствата „Аполония“ – любов и вярност. И тази ��одина ще е така с невероятни концерти, но за това след време във „въпреки.com”. Припомням и, че през 2019 година в рамките на един от фестивалите „Камералия“ създадени от Людмил Ангелов, той първи представи пред широка публика големия талант Емануил Иванов, който беше първият българин получил първа награда международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони“  на 62-то му издание в Болцано, Италия.

Людмил Ангелов е и създател и на прекрасния Фестивал „Пиано Екстраваганца“, който извън забележителните си програми, голяма част изпълнени за първи път в България, ни срещна и с великолепни музиканти. Много дълго може да се говори и пише за това, но както отбелязахме по-горе, може да го намерите при нас. И да припомним, че благодарение на него най-хубавият концертен роял YAMAHA CFX в България е купен от фондациите “Пиано Екстраваганца” и „Културни перспективи се съхранява в Полския институт в София. И да се докоснат до клавишите му деца, много млади музиканти имат шанса в различните програми, които организира с изключителна щедрост и обич Людмил Ангелов.

Людмил Ангелов

В годините, откакто създадохме интернет платформата за изкуство и култура „въпреки.com” сме писали много за различните превъплъщения на Маестро Людмил Ангелов – брилянтен пианист, изследовател и познавач на забравени в десетилетията музикални произведения, както и безкомпромисен радетел за представянето пред публиката на съвременна музика. Но има и нещо друго, изключително като феномен. За него няма значение дали е на скромна читалищна сцена или на подиума на световни концертни зали, за да изпълни за публиката блестящо програмата си, независимо дали е с оркестър или камерно изпълнение. Неговото посвещение е музиката и да ни дарява с нея.

Не съм музикант, а и съвсем не влизам във възрастта на студентите му, но по неговия си начин ни образова като публика да открием, да почувстваме непознатото до скоро и всеки по своему да продължава пътя си в необозримия свят на музиката.

��а някои може да прозвучи крайно, но сме категорични и в дългогодишния си журналистически, граждански и човешки опит – Людмил Ангелов  е национално богатство не само като изключителен музикант, изследовател на историята на музиката, педагог, но най-вече като хуманист и то в нашия съвсем не хармоничен свят. Това е дар, с чието притежание малцина са целунати от Божественото да го носят. Маестро Людмил Ангелов е от тези избраници  с таланта, с щедростта си.

Людмил Ангелов и Софийска филхармония на концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

Припомняме, че още преди  години именитият ни пианист и преподавател каза за „въпреки.com”:  „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е необходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съзерцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, споделя изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен артист, какъвто е той.≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и Софийска филхармония и Стефан Джамбазов

[vprki]

Някои помнят, други – не. 90 години от рождението на Светлин Русев.

За мен този юбилей не е просто годишнина, а носи в себе си истинска история, която ме вдъхновява и не бих искала да я отмина с една запалена свещ на ВИП гробището в Орландовци. Светлин Русев беше много известен художник и това е безспорно. Нееднозначно се възприемаше по-скоро ��ичността му. Днес бих искала да го представя такъв, какъвто го познавах, с цялата спорна субективност на разказа от първо лице. Написа за „въпреки.com” телевизионната журналистика Петя Тетевенска.

Всяко завръщане към паметта е важно.

Запознах се със Светлин преди близо 25 години. Датата беше 10 януари 1997 г. Инфлация в икономиката, напрежение в политиката, барикади по улиците. „Час Пик“ за българския преход. Бях репортер в „По света и у нас“ на БНТ. Трябваше да правя анкета с интелектуалци и да запиша тяхната оценка за политическите събития. Дали защото общественото време беше динамично и горещо или защото някои неща просто се случват, но именно тази среща с Маестрото прерасна в приятелство, което повлия на работата ми като журналист и мен самата като личност.

Светлин Русев

В началото ми се струваше невъзможно да пробия ореола на много известния човек, който беше обгърнал живота му и в жива връзка с най-новата ни история трупаше митология, натоварваща неговата личност със суперлативи и отрицания. Но тъй като журналистите са по-безразсъдни от историците, бях неудържимо привлечена от идеята да погледна към новото българско време през очите на един голям артист, който при това познава „меда и жилото“ на властта. Не просто ходех подир изложбите му, но започнах да посещавам ателието му на „Врабча“18 с диктофон и да записвам разказите му, които влязоха години по-късно в книга за него. После драматичният език на картините му и обсебващата красота на неговите колекции някак органично ме повлякоха към телевизионна реализация и в резултат се появиха няколко филма за него или с негово участие.

Изглеждаше пълна загадка – странна смесица между духовното и материалното във времето на бездуховния социализъм, а и �� търсещата себе си демокрация.

Светлин Русев

Ще започна от външната страна на нещата. Завършил е живопис при проф. Дечко Узунов през 1959 г. Няма и 20 години по-късно самият той вече е професор в Художествената академия. По време на дългото си председателстване на СБХ дава път за основаване на галерии във всички големи градове и създава условия художниците да живеят от труда си. Известно време е и директор на Националната галерия. „Той бе един от защитниците на линията, прокарвана от Людмила Живкова за една, макар и относителна, либерализация в изкуството, за по-действени контакти между националната и световната култура“ – оценката е на журналистката Румяна Узунова от „Свободна Европа“. Въпреки че до 1988 г. е член на ЦК на БКП и депутат в редица Народни събрания. После участва и в Седмото Велико народно събрание през 1990-та, преди окончателно да се откаже от политиката. Считаше, че промените и превъплъщенията в политиката са нещо временно - човек не може чрез тях да съхрани времето, докато творческото време остава. И че изкуството няма нужда от добри и послушни момчета - те са най-опасни, защото са готови на всичко. Изкуството има нужда от индивидуалности. Този възглед е отстоявал от младежките си години в Плевен, далеч преди да стане някакъв фактор в Съюза на художниците или да влезе в „клуба на избраните“ на Людмила Живкова. Беше и остана човек на каузите . Участва в създаването на Русенския комитет, който стана първата неформална дисидентска група в България в защита на Русе от надвисналата над града екологична катастрофа. Хората бяха обгазявани от химически комбинат в Румъния, а българската власт дълго не взимаше мерки. „Тия комитети, вашите, не сме рекли – не сме ги ��опилели...“, казва тогава Тодор Живков. И наистина ги попилява. Светлин Русев не е пощаден – Живков пише съображения срещу него, гони го от ЦК на БКП, разжалва го като председател на СБХ и го уволнява от Националната галерия.

Светлин Русев и Донка Павлова на изложбата ѝ в галерия "Българи"

Преди този конфликт Светлин, заедно с Атанас Нейков, Владимир Гоев и Богомил Райнов  участва активно в събирането на колекция за Галерия за чуждестранно изкуство по идея на Людмила Живкова. Той повтаряше неведнъж, че от позицията на властта можеш да създаваш, но можеш и да рушиш. Тогава избухва един от най-скандалните процеси от времето на държавния социализъм, когато висши партийни функционери от служба „Културно наследство“ са обвинени в мащабни кражби и пилеене на народни пари около предвидените грандиозни празници за 1300 години от основаването на българската държава. Ядосани са всички – и обществеността, която трудно вярва и се дразни от идеите на дъщерята на Тодор Живков, които намира за грандомански, и партийната номенклатура, която не може да понася цялата тази история за духовност, разширено съзнание и Агни йога. Разбира се, да работиш с партийни формули е по-лесно, но това никога не се струва удобно на Светлин. Пак по това време е създаден паметника на Валентин Старчев пред НДК и Русев, като председател на СБХ, трябва да го защитава от Тодор Живков, на когото този паметник не се е понравил. После пък трябваше да го защитава от Столична община, която обаче излезе по-решителна от бившия „първи“ и успя да го разруши.

Валентин Старчев, Тодор Стайков и Светлин Русев на пленер на бакалаврите от НХА в Артцентър "Вихрони" в Долно Камарци

А Галерията за чуждестранно изкуство все пак е открита през 1985 г., след смъртта на Людмила Живкова. Сега е част от НГ„Квадрат 500“, притежава над 10 000 музейни единици живопис, скулптура и графика и продължава да изумява с богатствата на фонда си.  Благодарение на издирвателската работа на създателите си, в този фонд живеят творби на Гоя, Рембранд, Реноар, Роден, Дега, Шагал, Пикасо, Паскин, Кандински, Рьорих, заедно с художници от френската „Поетична реалност“,  християнска скулптура от провинция Гоа в Индия, африканска пластика, японска гравюра.

Не е чудно, че пак Светлин Русев подреди представителната експозиция на „Квадрат 500“, след дългите скандали, които съпровождаха съдбата на Националната галерия. Той не умееше да бъде безразличен, направо имаше талант да поляризира хората около себе си. Нали „изкуството е битка“, а Светлин беше „биткаджия“, par excellence. Заяви публично и остро, че е безобразие министерското залитане Галерията за чуждестранно изкуство да бъде продадена за турски хотел, каквито проекти се бяха появили. Защити идеята да бъде обединена с Националната галерия, стартирала още при министър Емма Москова, преминала през усилията на 7 министри и реализирана в крайна сметка от Вежди Рашидов, не без помощта на европейски програми. Смяташе, че един държавник непременно трябва да прави културна политика и даваше за пример Помпиду, който остави след себе си Бобур, Митеран – Пирамидата на Лувъра, Ширак – музея „Бранли“. „Доживяхме подобно чудо да се случи и в България, дано не е за последно“, обяви Светлин Русев. И на своите 80 и повече години, като председател на работната група за новата галерия, изготви концепция и експозиционен план. След ожесточени обществени и професионални дискусии / за тях сме писали не малко във времето, може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук, тук и тук/ , които варираха от многомилионната цена на проекта до концепцията за галерията и какво ще представлява тя, Русев запретна ръкави и подреди творби от огромните фондове на двете галерии върху хиляди к��адратни метра експозиционна площ.

Светлин Русев представя концепцията си за "Квадрат 500". На снимката са и Весела Радоева /ц/ и Слава Иванова /д/, тогава директор на Националната галерия

Искаше да се свърже чуждото изкуство с българското, да се остойности българското изкуство чрез съизмеримост с чуждото. За него водещ принцип остана разбирането, че „светът на изкуството е единен и цялостен, а високите духовни нива нямат територии - времето работи за тяхното обединяване“. И така Националната галерия „Квадрат 500“ стана факт през 2015 г. Останаха критики и проблеми с недовършената научна обработка и аргументация на експонатите, които Светлин Русев не успя да разреши. Последващо професионално премисляне обаче или съществено преподреждане досега не е публично известно, поне за мен.

Мога само да предполагам, че за него това е било оpus magnum на живота му. Светлин имаше съмнения винаги, но на шега или пък малко на сериозно, наричаше себе си „Хамлет, който си върши работата“. Аз съм от тези, които изпитват респект. Мащаб, последователност и невероятно творческо дълголетие. Беше човек-институция във всичко, което правеше.

Откриването на "Квадрат 500"

Впрочем, едва ли има друг човек, който да е подредил толкова изложби, както Светлин. Обикаляше страната, пишеше слова за откриване в колата на път /и после трудно ги разчиташе/,  редеше изложби на свои учители, ученици и колеги, независимо дали са били в приятелски отношения или не. Смяташе, че талантът трябва да се защитава и да му се помага. Ще спомена само голямата ретроспекция на Николай Шмиргела през 2000 г., която беше организирана и в доста детайли финансирана от Светлин Русев. Въпреки че Шмиргела беше един от онези, които навремето бяха подкрепили публично съображенията на Тодор Живков срещу Светлин Русев. Но за Светлин важното беше, че Николай Шмиргела е голям български скулптор и интелектуалец и паметта за работата му трябва да остане. Беше убеден, че изкуството е елитарна сфера, в която йерархията е от знаещите и можещите. И в този дух продължи да помага на внучката на Шмиргела - Юлия Банкова, да възстанови ателието на дядо си и да го превърне в успешно работещо арт терапевтично пространство. За целта привлече и белгиеца Юго Вутен, който беше дошъл някога в България на лов за мечки, а пък се беше превърнал в меценат на българското изкуство, особено на българските скулптори. Юго наричаше Светлин „папата на художниците“ и макар да е малко смешно, не мога да не призная, че това му отиваше. Та белгиецът с радост помогна на Юлия Банкова и на „папата“.

Уникалното издание (1998) на забранената стихосбирка на Константин Павлов с илюстрации на Светлин Р��сев

Не мога да съм сигурна защо правеше тези жестове, по принцип характерни за щедри и широко скроени хора. Около него имаше, разбира се, и един кръг от приятелства, за които се грижеше още по-всеотдайно и ги подкрепяше и в работата, и в битието им. От онези години датира приятелството му с хора като Петър Увалиев, /малко известен факт е, че Увалиев дори е идвал на сбирки на Людмила Живкова в София/, Богомил Райнов, Александър Лилов, Тончо Жечев, Йордан Рад��чков, Минчо Минчев, Константин Павлов, Нешка Робева. Твърде различни като обществен ореол личности, с които Светлин остана дълбоко свързан до края на живота си.

Внимаваше паметта за онези, които приемаше за свои учители, да не се затрие. За него Николай Райнов, Ангел Спасов, Кирил Петров, Васка Емануилова, Илия Бешков, Дечко Узунов, Майстора, Иван Ненов означаваха много. Не случайно, докато е председател на СБХ, прави огромни усилия да издърпа и да върне в артистичния живот поколението художници от 30-те години на 20.век, които са обявени за формалисти от тогавашната власт. Светлин Русев води битка за реабилитацията им, убеден, че тяхното присъствие ще отвори и разшири критериите и границите на цялото ни изкуство.

Ректорът на НХА проф. Светослав Кокаколов връчва почетното звание "Доктор Хонорис кауза" на Светлин Русев, 29 октомври 2013

Помагай на другите да правят това, което ти самият искаш да постигнеш – може би тази максима с времето разшири кръга на приятелствата и към него се присъединиха негови ученици и колеги – Десислава Минчева, Ивайло Мирчев, Йордан Кацамунски, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Емил Попов, Кирил Мескин, Иван Русев, Павел Койчев, Ангел Станев – художници, които сега съставляват славата на съвременното ни изкуство. Смятам, че всички тези хора са важен щрих от образа на Светлин Русев, те стоят като застъпници до него и обогатяват представите за личността му. В тази връзка бих споменала и изографисването на църквата „Света Петка“ в Рупите, където ореолът на Ванга и необходимостта от вяра останаха доминиращи.

��еше личност, която събираше общество около себе си, изграждаше пространства, постигаше новото, грижейки се за старото и затова, струва ми се, може да бъде наречен учител.

Портрет на Светлин Русев от Десислава Минчева и скулптора на Кирил Мескин на изложбата на ученици и приятели на Светлин на рождения му ден в галерия "Арте" на 14 юни 2022

Чувала съм го да казва, че трябва да изградим общество на помирението и да разберем, че все пак българската нация не е от наши и ваши, не е от червени и сини и нейните интереси са интересите на целия народ. И че изкуството дава опора на човечеството да излиза от хаоса.  Смяташе, че агресията, хаосът и насилието са проблемът на нашето време, в което информацията е смазваща, но, искаме или не искаме, сме обречени да живеем заедно. И не трябва да губим съзнание за това, което е стойностно на този свят, за да си тръгнем от него със спокойствието, че нещо сме направили, независимо от собствената ни греховност. На този свят ни държат само нашите човешки и творчески задължения. Говореше за общ паметник на помирението и покаянието, който трябва да изградим, ако не искаме да продължим да се ритаме по кокалчетата, както досега.

От него научих, че имаме работа, която трябва да свършим - тук, на земята, и няма оправдания за духовната или физическа леност.

От изложбата в незастроеното пространство на ГХ "Владимир Димитров-Майстора" в Кюстендил, 2012

Пак този максимализъм го заведе пр��з 2012 г. в недовършената в продължение на 30 години галерия на Владимир Димитров – Майстора в Кюстендил. Тя съхранява най-голямата колекция от творби на Майстора, но половината ѝ зали бяха занемарени, затрупани с 30-годишен боклук и на върха му ... беше поникнало крехко зелено дръвче. Реалността беше по-силна от всяко въображение. Тогава Светлин направи една толкова модерна акция за спасяване на галерията, че много концептуалисти биха могли да му завидят. Нареди сред боклука картини, нарисува и един портрет на Майстора и писа със спрейове по мръсните стени: „Съвършенство или смърт“. Във всичко, което правеше Светлин, имаше заложен мощен призив срещу безразличието. Не можеше да се примири, че галерията на Майстора се е превърнала в мавзолей на нашето равнодушие. Беше като един закъснял разговор след дълги години мъчителен преход, когато се сетихме, че улисани в дребни страсти най-важното сме загубили по пътя. Приятелят му Минчо Минчев дойде със своя „страдивариус“ и из боклука се понесе божествен звук. Залите бяха препълнени с хора. Татяна Лолова, която не пропускаше изложба на Светлин, ми каза: „Като го видя него и неговите неща, те ми дават тонус и ме правят млада и красива. И като го видя, че той е бодър, че той е толкова силен, можещ, обичащ, разпръскващ доброта и интелигентност, и дарба, и си викам: "Ето на, след него вървим!". Хубаво е хората да ходят на места, които са пълни с добра енергия.“ Десет години по-късно залите още не са довършени, но поне са изчистени, подовете са настлани с камък, оберлихта е укрепен и пространството се използва за изложби на съвременно изкуство.

Светлин Русев и скулптора Божидар Козарев (1947-2022) на изложба в галерията на НГПИ "Св. Лука"

„Картината, присъствието, духовните личности не са минало, те са ��аст от живота на една нация. За мен Майстора не е минало, Бешков не е минало, Кирил Петров не е минало. Те са част не само от моя живот и от моите спомени, те са част от днешния ден на нашата култура. Без тях накъде сме? Талантът на другите може само да ти даде нещо повече, но не може нищо да ти отнеме – това е моето разбиране за естеството на занаята.“

Така говореше Светлин Русев и не е чудно, че човек с такива разбирания се прочу като един от най-големите колекционери в България. За него картините не бяха вещи за притежание или инвестиция, те бяха притежание на духа, когато ги откриеш и оцениш силата им за себе си. Първите работи, които си купува през 60-те години на миналия век са на Кирил Петров и на Генко Генков. Стотици произведения на изкуството се присъединяват към тях през годините и често сравняваха колекцията му с национален музей. Една част той подари още през 1984 г. на родния си Плевен, а през 2005 г. превърна ателието си на софийската „Врабча“ 18 в своеобразен музей, в който не излагаше свои работи, а само нови попълнения на колекцията си и я отвори за посетители.

Светлин Русев и Станислав Памукчиев на изложба в галерия "Арте"

До края на живота си се противопоставяше на пазарните критерии със своите мерки за изкуство, винаги дистанциран от амбициозната посредственост. Проф. Елка Бакалова направи следното обобщение за избора в неговите сбирки: „Той представя преди всичко историята на българското изкуство от средата на 20.век до към края на 80-те години на това столетие. Картините, които е събирал Светлин Русев, в известен смисъл могат да бъдат разделени на две категории: или това са картини, които представят известните художници откъм неизвестната им страна, или произведения, които направо можем да наречем „Салонът на отхвърлените“ – великолепни творби, създавани в най-трудните години на тоталитаризма. И не на последно място особено важен е фактът, че скулптурата тук е застъпена не по-малко от живописта и графиката, а това е изключителна рядкост ��ори за държавни галерии у нас. Обсебен е от идеята да избира съвършени художествени творби, интересува го да сподели своя възторг с другите – оттам и предполагам е идеята да направи дарението в Плевен.“ Мога само да добавя думите на Светлин: „Истинската стойност на дарителството е да се разделиш с нещо, което е скъпо за теб. За какво ми е тая колекция, ако не я покажа? Аз осмислих колекцията, едва след като я подарих и подредих в пространствата на сградата. Винаги съм смятал, че тази колекция е подарена не само от мен, а от всички автори, които участват в нея. Не подценявам собствените си амбиции, усилия и разбирания, но всъщност художниците са истинските дарители“. Той беше, както сам се наричаше „грешен поклонник и събирач на изкуство“. Днес колекцията в Плевен продължава да посреща публика, а ателието в София е затворено след смъртта му.

Светлин Русев

И след всичко това, кога все пак е рисувал? Ами не спеше. По-точно спеше 3-4 часа на ден, разказваха се легенди как дремел на стол в някоя галерия при реденето на изложба цяла нощ или на път, в колата. Но не спираше да рисува. Притежаваше онази изумителна енергия, без която талантът не може да се осъществи. Негови творби повече от половин век са неизменна част от фондовете на музеи и галерии в България и по света, той е един от малцината в гилдията, чиито имена са познати и уважавани в европейското изкуство - и заради постоянното му участие в Есенния салон в Париж, и заради търга на негова картина в Сотбис, и заради присъствието на творбите му в престижни колекции на меценати като Юго Вутен и Петер Лудвиг. Беше член на японската асоциация на художниците „Ника-кай“ и на академии за изкуства в Австрия, Белгия, Русия и Италия.

 Светлин и като художник беше разделил публиката - едни го харесваха като монументален, исторически, тематичен художник и други, които искаха да го виждат по един камерен начин, в пейза��ите му например. „Но каквото и да правеше, оставаше голям рисувач, човек предано отдаден, любовно вгледан в рисуването. Той е артист с огромен вътрешен обем и сила, дълбок психологизъм и вяра във високите измерения на изкуството. И дали ще бъде в малка картинка 20 на 20, или в картина, която е 3 на 6 метра, нищо не го лишава от вътрешна сила, нито от дълбок психологизъм и най-вече от тая дълбока вяра в основните, високите, трайни измерения на изкуството - това е основната линия на творческото му поведение“, твърди днес проф. Станислав Памукчиев.

От ляво на дясно: Иван Русев, Валентин Старчев, Станислав Памукчиев, Емил Попов, Десислава Минчева, Иван Славов, Донка Павлова, Ивайло Мирчев, Ангел Станев и Кирил Мескин на изложбата на рождения ден на Светлин Русев на 14 юни 2022 в галерия "Арте"

Светлин вършеше сериозни неща, без да губи лекото си чувство за хумор и много се боеше да не изглежда, че се взима на сериозно. Но беше категоричен, че има неща, които в занаята на художника са резултат на натрупвания, на преодоляване на формата, на рисунката, на конструкцията, на изграждането на пространство – и ако се пренебрегват, се получава самодейност.

Често в заглавията на картините му се срещаха думи като сънища, илюзии, размисъл, поклонение, приют … Изложбата му „Моление за чашата“ през 2008 г. сякаш повтаряше библейската притча: „Останете будни с мене!“. А неговото „Възпоминание за Катин“ също ни връщаше към библейския разказ за Каин и Авел и проклятието на пролятата братска кръв. В младите му години критиците го обвиняват в липса на оптимизъм и казват, че ако се опита да нарисува усмихнато лице, ще се получи гримаса. Замисленото лице не значи песимизъм, а човек, който мисли не може да е весел, отговаряше Светлин. За него място на действието винаги оставаше човешката душа. И Светлин беше тъй болезнено вгледан в нея, че дори рисунките му излъчваха разтърсващо вътрешно страдание и сгъстена ��раматичност. „Картините му излъчват тишина, той потърси човека в тишината, за да го издигне над делничната гълчава“, написа някога Йордан Радичков.

Светлин Русев и Милко Божков на негова изложба в галерия "Арте"

Писателят Алек Попов нарече изложбата за 80-годишния юбилей на маестрото „епична духовна ретроспектива, която обема не само творческия му път, но и контекста на времето - амбициозно и монументално едновременно. „Епосът е трудно изкуство, изисква постоянство и знания за континюитет. И способност да реконструираш историческата логика. А това е трудно, изисква цялостен поглед, има начало, среда и край. Това липсва в съвременността. По-лесно е да се правят фрагменти, отколкото да се изгради нещо монументално. То е не само духовен, но и физически подвиг, иска се дори физическа сила, за да направиш нещо подобно. И в това творческо дълголетие на Светлин Русев, в тази сила, има нещо, което като че ли не се свързва лесно със съвременността. Големите неща в изкуството никога не са old fashion.“

Светлин Русев на изложбата на Свилен Блажев-Свиката /л/ на изложбата му НГПИ "Св Лука" заедно с диреторката на гимназията Лилия Балева

Осмисляме какво, наистина, значат такива личности, когато нещо в обществения делник куца �� на човек е нужно отново да подреди света около себе си. В момента ужасно ми липсва възможността да се обадя на Светлин и да го попитам какво мисли за съвременните политически реалности. Защото някои виждат, други – не. Дали той се грижеше за спасението на душата си и си купуваше индулгенции с многото каузи, зад които стоеше, защото беше достатъчно умен да съзнава човешките си несъвършенства, дали даваше възможност за съществуването на по-висши сили с предаността си към Ванга? Знам, че има кой да каже: „Ама стига с тоя Светлин Русев, само той ли има съвест и не е ли колекционерството също „суета на суетите“, той не е идеален!“ Не знам, но дай Боже да има повече толкова суетни хора, че в суетата си да са способни да изграждат и да са полезни за другите, да оставят следа. Иначе - самият Светлин повтаряше: „За греховността откуп няма, за нея си плащаме“. Но това е друга тема.≈

Текст: Петя Тетевенска

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

P.S  на „въпреки.com”: На 13 юни 2023 се откри нова зала, посветена на художника и дарител Светлин Русев в Художествена галерия Дарение “Колекция Светлин Русев” в Плевен. Експонатите са предоставени от дъщерите на Светлин Русев -  Милкана Русева и Ралица Русева, която е и куратор на експозицията. В новата зала, която ще бъде част от постоянната експозиция, посетителите могат да видят непоказвани творби на Светлин Русев, статива и палитрата на художника, фотографии от личния архив още 30-те години на XX в., лични документи  и награди, както и творби на световно известни художници, посветени на Светлин Русев.Основна тема на новата зала са портрети на личности, които са изиграли най-голяма роля в живота и творчеството на художника.

Светлин Русев (14 юни 1933 – 26 май 2018) традиционно правеше големи изложби на рождения си ден. Година след като почина СБХ  представи негова мащабна експозиция в галерия „Райко Алексиев“. Тази година по повод 90 години от рождението му в пространствата на „Шипка“ 6 може да бъде видяна селекция от представителни произведения на художника, собственост на общински и градски галерии в България.

[magdalenagigova]

„БНТ представя“ филм за обичаната Невена Коканова

„БНТ представя“ филм за обичаната Невена Коканова

„БНТ представя“ филм за всеобщата любимка Невена Коканова  „Невена Коканова. Тя е любов!“ е биографична лента за значимите роли и ��юбимите стихове на актрисата „БНТ представя“ филм за всеобщата любимка Невена Коканова На 12 октомври (сряда), от 21:00 ч. по БНТ 1, филмът от поредицата „БНТ Представя“ – „Невена Коканова. Тя е любов!“ ще погледне към някои от най-значимите роли на обичаната…

[magdalenagigova]

„БНТ представя” с филм за Мариус Куркински на рождения му ден

„БНТ представя” с филм за Мариус Куркински на рождения му ден

  „Вълшебна нощ се спуска над града.  Красиви хора търсят нежността…” Автор: Алис Димишева  В Дома на киното бе представен за първи път документалният филм за Мариус Куркински „До Мариус и назад”. „БНТ представя” – пътешествие в живота на Мариус Куркински Излъчването на епизода от документалната поредица „БНТ представя” съвпадна с рождения ден на главния герой, което предизвика небивал…

[magdalenagigova]

“БНТ представя” – Ноевияг ковчег на българската култура и изкуство

“БНТ представя” – Ноевияг ковчег на българската култура и изкуство

“БНТ представя” – вдъхновяваща капсула на времето за четвърти пореден сезон Автор: Алис Димишева  Завръщането на документалната поредица „БНТ представя” е вече факт. Началото на новия четвърти сезон ще бъде поставено на 21 септември с филм, посветен на големия актьор Васил Михайлов. Самият той сподели на премиерата на пилотния епизод в галерия „Сан Стефано“: „Благодаря ви! Изненадан съм от…

[vprki]

Неизпълнявани творби дирижира Франц Велзер-Мьост на Новогодишния концерт в Музикферайн

Виенската филхармония е подготвила 14 премиерни изпълнения на творби, незвучали досега на Новогодишен концерт във Виена, очакван от милиони меломани по света, съобщават от Ойроком-ПР София,  част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

На 1 януари 2023 г. австрийският диригент Франц Велзер-Мьост ще застане за трети път след 2011 и 2013 г. на диригентския пулт за Новогодишния концерт в Златната зала на виенския Музикферайн. Маестро Мьост дебютира като диригент пред Виенската филхармония през 1998 г. и така полага началото на едно блестящо артистично партньорство. Диригентът, който от 2002 г. е музикален директор на Кливландския симфоничен оркестър (формацията е в т.нар. Големите 7 на САЩ заедно със симфоничните оркестрите на Ню Йорк, Чикаго, Бостън и Филаделфия), има редица участия с Виенската филхармония в Австрия и чужбина, като сред тях е и незабравимият „Концерт в лятна нощ в двореца Шьонбрун” през 2010 г., когато над 100 000 души слушаха на открито музиката на Джон Уилямс към сагата „Междузвездни войни”.

Франц Велзер-Мьост , снимка © Terry Linke

Музикалното събитие през първия ден от Новата година е концертът на Виенската филхармония.  По традиция концертът представя вечната музика на композиторите от династията Щраус. Програмата на новогодишния концерт ще включва творби от Йохан, Йозеф и Едуард Щраус, Карл Михаел Цирер, Йозеф Хелмесбергер и Франц фон Зупе. „По време на подготовката на концерта открихме голям брой неизпълнявани досега произведения на семейство Щраус и на композиторите, творили в този период. Доволни сме, че успяхме да ги включим в програмата, така че тази година ще имаме почти само премиерни изпълнения на Новогодишния концерт“, каза Велцер-Мьост. 14 от общо 15 произведения в програмата на 1 януари 2023 г. ще прозвучат за първи път на Новогодишен концерт във Виена.

Но традициите са, за да се спазват. Както всяка година, така и този път концертът ще завърши с три последователни биса: с бърза полка, с валса „На хубавия син Дунав“ и с „Радецки Марш“, при който публиката пляска в такт. Тези концерти не само радват публиката в Музикферайн, но са изключително популярни и в целия свят. Новогодишният концерт 2023 ще бъде излъчван от австрийската телевизия ORF и ще се предава пряко от 70 телевизии и над 300 радиостанции на пет континента, между които са и БНТ и БНР.

Припомняме, че по традиция след традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония, става ясно името на диригента, който ще се качи на подиума през следващата година. За трети път на 1 януари 2022 в Златната зала на виенския Музикферайн на традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония  на диригентския пулт застана знаменитият Даниел Баренбойм. След като Новогодишният концерт под диригентството на Рикардо Мути на 1 януари 2021 премина без публика заради противоепидемичните мерки породени от Ковид-19 концертът 2022 отново бешу с публика. Дни след поредния бляскав Новогодишен концерт под палката на маестро Барембойм стана асно, че  австриецът Франц Велзер-Мьост ще поеме палката на Новогодишния концерт - 2023 г. Изборът отново падна върху опитния маестро, който вече два пъти е ръководил престижното музикално събитие - през 2011 и 2013 година.

Франц Велзер-Мьост на новогодишния концерт в Музикферайн, 2013

Франц Велзер-Мьост  е удостоен с наградата „Златен пръстен на Моцарт“ през 2013 година на Виенското Моцартово общество. Тази награда бива присъждана на музиканти и актьори, които са се отличили с приноса си към интерпретацията или популяризацията на музиката на великия класик. Тя бе учредена още през 1995г., нейният лауреат бива избиран от Виенското Моцартово общество, което 2013 година празнува 100-годишен юбилей.

Франц Велзер- Мьост  е роден в Линц, той е дипломиран композитор и цигулар и дълго време е работил като инструменталист. Тежка автомобилна катастрофа през 1978г. го принуждава да изостави цигулката, а след възстановяването си продължава с диригентство. Успешната му кариера го отвежда до Лондонската филхармония, която ръководи от 1990 до 1996г., а после поема ангажименти във Виенската държавна опера, на фестивала Glyndebourne и други. От 2002е  главен диригент на Кливландския оркестър. От 2010 г. ръководи Виенската държавна опера в качеството си на генерален музикален директор, напуска 2014 година, както великите си предшественици. Това е сцената, на която за първи път дирижира още през 1987 година едва 27 годишен.

Музикферайн се открива на 15 януари 1970 година

Очакваме с вълнение Новогодишния фестивал на 1 януари 2023, кога на диригентския пулт в Музикферайн ще застане маестро Франц Велзер-Мьост, чувствайки се със сигурност окрилен в сърцето на родната си Австрия.  ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки:: архив на Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена

[magdalenagigova]

„БНТ представя” – именник на българските звезди

„БНТ представя” – именник на българските звезди

Георги Мамалев блести във филма на Олег Ковачев „С усмивка в живота“ Георги Мамалев блести във филма на Олег Ковачев „С усмивка в живота“                            Автор: Алис Димишева На 5 октомври (сряда), от 21:00 ч. по БНТ 1, портретната документална поредица „БНТ Представя“ ще зарадва зрителите като отбележи 70-годишнината на най-лъчезарния български актьор Георги Мамалев с документалния…

[vprki]

Новогодишният концерт във Виена, дирижиран от Даниел Баренбойм, отново с публика

За трети път на 1 януари 2022 в Златната зала на виенския Музикферайн на традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония ще на диригентския пулт ще застане знаменитият Даниел Баренбойм, съобщават от Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

След като миналата година Новогодишният концерт под диригентството на Рикардо Мути премина без публика в залата, тази година в залата отново ще има публика. Новогодишният концерт на Виенската филхармония е най-излъчваното събитие за класическа музика в света, но той ще бъде запомнен, че на датата 1 януари 2021 година е първият в историята си без публика в Златната зала на Музикферайн- Виена. Липсата ѝ бе компенсирана с виртуални аплодисменти, които прозвучаха в края на първата и втората част и които зрителите изпращаха през специално изградена платформа.

Рикардо Мути, снимка: ©Todd Rosenberg

Както повелява традицията, непосредствено след края на Новогодишния концерт на 1 януари 2021 година, стана ясно името на диригента, който ще ръководи събитието през 2022 година Това е Даниел Баренбойм, който е на път да отпразнува 80-ия си рожден ден. Артистичното сътрудничество на Виeнските филхармоници с Баренбойм в качеството му на диригент започва през 1989 година, въпреки че за първи път се появява с оркестъра като пианист през 1965 година. Оттогава той дирижира множество концерти с авторитетния оркестър, включително два Новогодишни концерта - през 2009 и през 2014 година. „Даниел Баренбойм заема изключително място в историята на Виенската филхармония. Ние се радваме не само на дълго и ползотворно творческо сътрудничество с него, но и на голямо приятелство. Благодарни сме на маестро Баренбойм за дирижирането на концерта на Виенската филхармония преди затварянето на Музикферайн през юни 2020 година заради коронавируса. Догодина музикантът също ще отпразнува 80-ия си рожден ден. В знак на тази дълбока артистична връзка го каним да се качи на подиума на Новогодишния концерт за трети път на 1 януари 2022 година”, се аргументираха от ръководството на Виенските филхармоници за избора си на маестро Баренбойм.

Даниел Баренбойм с виенските филхармоници, снимка: ©Terry Linke

Той е смятан за един от най-авторитетните и световно известни музиканти от края на 20-ти век и началото на 21-ви век, едновременно като пианист и диригент.

Празничният концерт, който се провежда в първите часове на Новата година, традиционно представя вечната музика на композиторите от семейство Щраус. Както всяка година в програмата са включени и изпълнения на солистите на балета при Виенската опера. Виенската филхармония пази засега в тайна концертната програма. Тя ще бъде съобщена официално по време на пресконференция на 29 декември. Неотделима част от музикалното събитие е и украсената с хиляди стръка цветя концертна зала. От 2015 година това са цветя, отгледани във виенските общински оранжерии. За да превърната концертната зала в истинска цветна градина, опитните фрлористи ще започнат да я украсяват още на 27 декември.

Цветята на Новогодишния концерт на Виенска филхармония, снимка: ©Terry Linke

Поради действащите противоепидемични мерки в залата ще бъдат допускани само ваксинирани или преболедували Ковид зрители. Със заповед на австрийското правителство е забранено присъствието на правостоящи, а носенето на предпазни маски от типа FFP2 е задължително по време на целия концерт.

На 1 януари 2022 отново над 50 млн. зрители в повече от 90 страни по света ще гледат на живо Новогодишния концерт под диригентската палка на маестро Даниел Баренбойм. БНТ и БНР традиционно ще излъчват концерта пряко от 12:15 часа.

Припомняме, че през 2020 Новогодишният концерт бе дирижиран за първи път от латвийския маестро Андрис Нелсонс, музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър и на Лайпцигския Гевандхаус оркестър.

Музикферайн преди 150 години, снимка: архив

Тогава се сложи и началото на честванията по повод знаменито събитие – 150-та годишнина от построяването и откриването на тази забележителна за австрийците и гостите на Виена сграда – прекрасен дом на музиката – Музикферайн. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да прегърнем изкуството на кинофестивала „Master of Art”

Кинофестивалът за документални филми, посветени на изкуството „Master of Art”, въпреки пандемията се откри и вече на живо, след като през април в традиционното му време на провеждане беше само онлайн.

67 заглавия са включени в Петото издание на фестивала, повечето премиерни, не са показвани в онлайн изданието на фестивала през април и много нови и вдъхновяващи истории на забележителни световни творци ще достигнат до българската публика. За годините, в които фестивалът продължава да се развива публиката се е увеличила повече от четири пъти, споделя артистичният директор и създател на артистичния кино форум Найо Тицин. Мотото на фестивала тази година е „Да прегърнем изкуството“, а още в края на миналата година традиционно Найо обяви, че цветът на рекламните материали и логото ще е в тъмно синьо, какъвто е цветът, избран за 2020 от моделиери и дизайнери. Така е всяка година с различен цвят и този щрих е винаги първият артистичен знак за предстоящото събитие. Приятно и забавно е не само от пиарска и модна гледна точка.

С филма “Прегръдката” беше открито петото издание на „Master of Art” - снимка архив НДК

С две прожекции на 27 август беше дадено началото на изданието с публика на фестивала  – българския „Прегръдката” на режисьорите Емил Христов / един от най-ярките ни и талантливи кинооператори, дебютирал и като режисьор в игралния „Цветът на хамелеона – б.а/ и Калин Серапионов /художник, чиито интереси са насочени предимно към видеоинсталациите – б.а./ и френския  „Жан-Пол Готие: Шантав и шик” на Ян Л`Еноре. Филмът „Прегръдката” представя творческия процес на създаването на скулптурата „Прегръдката”, чийто автор е българската художничка, която живее и твори в Париж – Ода Жон. Филмът проследява всички етапи от създаването на скулптурата, като преплита два творчески процеса – този на твореца, запазвайки дистанцията и този на документалния филм, решен в черно – бяло.

Найо Тицин на първото издание на фестивала - снимка Стефан Джамбазов, архив

Авторите на филма разкриват загадката на творческия процес за артиста в самота и изграждане на детайла до изливането на формите и срещата с публиката, която много често е изненадваща. А НайоТицин на пресконференцията при откриването на платформата А 6 зад НДК сподели какво още е дала „Прегръдката“ на фестивала почти пророчески: „Точно преди една година именно филмът „Прегръдката” ни даде идеята да сложим мото за тазгодишното издание – „Прегърни изкуството”, без изобщо да си даваме сметка, че само една година по-късно прегръдката ще се окаже нещо много ценно, защото е забранено помежду ни. И така в година на социална дистанция, всъщност ние можем да прегърнем изкуството и няма вирус, който да ни забранява или който да е вреден за тази прегръдка.”

“Мунк в ада”

В програмата на фестивала традиционно са включени десетки документални филми за архитектура, изобразително изкуство, дизайн, мода, литература, музика, танц, фотография, театър и кино. Кинофорумът, посветен на хората на изкуството има и едно специално преимущество пред други фестивали на документалното кино. Тук се преплитат изискванията към филма като филм и интересната личност, с която ни среща и за която разказва авторът. И понякога личната ни художествена оценка на филма може да отстъпи пред новото познание, което получаваме за конкретната творческа и личностна съдба на реалния герой, независимо дали е създавал изкуството си преди векове или е наш съвременник. Интересен казус не само за професионалисти, но и за редовия зрител, който от своя страна прави фестивалът уникален като възприятия. А и той е от малкото по света изцяло посветени на документални филми за изкуство.

„Пол Остър, ами ако?“

Master of Art 2020 ни предлага да се потопим в света и на забележителни артисти от всички сфери на изкуството с „Бунюел в лабиринта на костенурките”, „Мунк в ада”, „Творбите на Леонардо”, „Къде си, Жоао Жилберто?”, „Ара Маликян: Живот сред струни”, „Морис Бежар - душата на танца”, „Дора Маар между светлината и сянката”, „Форман срещу Форман”, „В търсене на Бетовен“, „Разговор с Роми Шнайдер“, за първата жена кинорежисьор „Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“, „Реквием“, посветен на диригента Емил Чакъров, който напусна нашия свят на 43 години, „Пол Остър, ами ако?“, „Салвадор Дали. Ранни дневници“, „Марсел Дюшан – изкуството на възможното“, „В търсене на Казандзакис“ и още, и още. 

Емил Чакъров - снимка архив

Специален акцент са жените в изкуството, между които „Жените от Баухаус“ - днес, 100 години след създаването на училището, майсторите от „Баухаус“ продължават да бъдат звезди в историята на архитектурата и дизайна. Само че историята на „Баухаус“ остава доминирана от мъже. Единствено експерти знаят имената на жените, допринесли за славата на тази школа в изкуството, макар че голяма част от новаторския ѝ потенциал се дължи именно на тях;„Изчезването на моята майка“ - за иконата на модния подиум от 60-те години Бенедета Барезетя, муза на Уорхол, Дали, Пен и Аведън. Като радикална феминистка през 70-те се бори за правата и еманципацията на жените. Но на 75 години ѝ омръзва от всички роли, наложени ѝ от живота, и решава да избяга от всичко и всички. Режисьор е синът й Бениамино, който въпреки съпротивата й я снима от малък; „Стихията Медея“ – за създаването на забележителния театрален проект на Снежина Петрова и други.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов, архив

Членове на журито са: канадката Жакинт Брисбоа, която ръководи програмния отдел на международния арт фестивал в Монреал повече от година. Дълги години е част от аудиовизуалната индустрия — програмиране, продукция и международни придобивания. Като директор в ICI ARTV, канала за култура на CBC / Radio-Canada, Жакинт Брисбоа отговаря за стратегическото развитие на канала в посока предоставяне на максимално качествено аудиовизуално съдържание. Като директор продажби, а след това и програмен директор, от 2001 г. тя играе важна роля за създаването и успеха на канала. Новото й назначаване във FIFA е чудесна възможност за нея да се справи с едно ново предизвикателство, което да доведе до обогатяване на изкуството и културата. Експерт в своята област, тя е била член на журито на три международни филмови фестивала: FIFA, Златна Прага и PrixItalia.

Саскиа Бодеке е член на журито по право, тъй като 2019 е удостоена с първа награди на „Master of Art” за „Азбуката на Грийнауей“. Тя е мултимедиен холандски художник и режисьор. От 1984 г. Саскиа работи в Холандската опера като помощник-режисьор в 48 международни оперни постановки с режисьори като Дарио Фо, Питър Щайн и Пиер Ауди. Първото й сътрудничество с Питър Грийнауей като сърежисьор е създаването на музикалния театрален спектакъл и филм „Роза, конска драма“ (1992), който е последван 2 години по-късно с много успешното „Да пишеш на Вермеер“. Двете дами по ясни причини ще гледат конкурсните филми онлайн.

„Къде си, Жоао Жилберто?”

Димитър Коцев - Шошо е писател, преводач, продуцент, сценарист и режисьор. Режисьор на документалните поредици „Другата България” и „Отворени досиета“. Автор на ��ъсометражните филми „Вуду календар” и „Шопинг”. Носител на наградата за дебют на Националния фестивал на киното във Варна през 1995 за късометражния „Отражение”. Продуцент, сценарист и режисьор на пълнометражните филми „Лора от сутрин до вечер” и „Маймуна” (Награда на публиката, София филм фест 2016), както и на телевизионния сериал „Четвърта власт” (Награди за Най-добър сценарий и Най-добър сериал на Филмовата Академия). Автор на романите „Лора от сутрин до вечер” и „Скарида”. Преподавател по творческо писане специалности кино-сценарий и сценарий за ТВ сериал.

„Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“

НайоТицин - създател и артистичен директор на филмовия фестивал „Master of Art”. НайоТицин е продуцент, режисьор, фотограф и журналист. Завършва Националната музикална академия в София с пиано, след което учи операторско майсторство в НАТФИЗ и Университета на Южна Калифорния (USC). От 1993 г. до 2002 г. е репортер в новините на Българската национална телевизия. От 2006 година Найо Тицин започва да работи в тясно сътрудничество с френската звукозаписна компания Хармония Мунди, която издава на DVD множество негови музикални документални филми, сред които: „Лице в лице с Аг-рипина”, „В търсене на Дон Жуан”, „Хайдн днес”, „Идоменей — послание за хуманизъм”, „Създаването на „Сътворението” и др. Продуцент е на игралните филми: „Лора от сутрин до вечер” (2011) и „Маймуна” (2016) — награда на публиката на София филм фест (2016), а през 2013 година е изпълнителен продуцент на сериала на БНТ „Четвърта власт” — награда за най-добър сериал за 2013 г. на СБФД и филмовите награди Джеймисън. По традиция младежкото жури, в което тази година са Карла Стоянова, Денис Стоянов и Стефан Гончаров ще оценяват дебютните и късометражни филми на Фестивала.

„Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“

На пресконференция преди откриването в платформата А 6 зад НДК Димитър Коцев каза, че през годините е помагал на НайоТицин в работата по фестивала. Призна, че бил скептичен за бъдещето му в началото, а тази година е вече член на журито. От своя страна НайоТицин беше категоричен, че изкуството е протест и това показват филмите, особено тези, които имат и политическа насоченост като „Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“ – реж. Лари Уайнстайн. В свят, в който достъпът до медиите е безпрецедентен, глобалният разговор за разпространяването на информация, „алтернативни факти“ и „фалшиви новини“ никога не е бил по-разгорещен. Докато медиите стават все по-поляризирани, а социалните медии управляват потоците от новини, каква е ролята на пропагандата? Как влияе тя на промените в световния ред? Филмът разкрива преобладаващите средства и методи на пропагандно убеждаване, използвани от онези, търсещи власт. Изследва и анализира настоящия пейзаж, като хвърля поглед към ключови епохи в историята, когато пропагандата определя цели нации и контролира народите.

“Духът на Баухаус”

През 2016 година, когато за първи път се проведе „Master of Art” НайоТицин сподели за „въпреки.com”: „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото всъщност културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли обаче Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”, каза тогава Найо за мотивацията си да организира подобен фестивал.

„Аз съм много доволен, защото това е първа крачка към започването на отглеждането на публика, която да не се плаши от документалното кино, първо, и второ да не се плаши от документално кино за изкуство. Оказва се, че има много такова. То със сигурност е много вдъхновяващо – когато гледаш история за голям творец, или за негова творба, или за негов начин на мислене, или за хора, които са посветили живота си на опазването на културата, на културните ценности, на културното наследство – това със сигурност е инспириращо, даващо увереност, че не е загубена каузата”. И добави: „Защо съм се пренасочил към този тип дейност - по-културна? След 25 години хвърляне на сили и енергия в чисто политическото, през журналистиката, разбира се и през ПР-а после, като че ли съм дал достатъчно енергия за тази сфера. И оттук нататък повече смисъл би имало, ако повече хора, излизащи от това политическо мислене, от което съм аз, започнем да се занимаваме с неща, които културно ни засягат и вълнуват. Повече хора като вас и нас правим нещата, в които вярваме и в които сме убедени, а може би под друг ъгъл ще можем да променим средата, в която живеем. Което е всъщност основната цел”.И тогава и сега сме убедени в това.

„Бунюел в лабиринта на костенурките”

Във всички издания на фестивала сме гледали и гледаме забележителни филми за изкуството, за творчеството, за личностите, които в столетията, а и днес правят света по-добро и смислено. Творците създават вселената на човешкия дух, ВЪПРЕКИ. Даваме си сметка за целогодишните усилия на Найо Тицин и екипа му да организират този празник и като програма, като финансиране, като търсене и убеждаване на партньори. И нещо, много, много важно, което трябва да се подчертае – възпитават публика. А нашата публика и то от всички поколения силно се нуждае да се образова в това да разбира, да познава, да цени и уважава изкуството и създателите му.

„Master of Art“ се организира от продуцентска компания СПОТЛАЙТ, Националния дворец на културата и Фондация „Master of Art“. Той е част от Културния календар на Столична община за 2020 година и се реализира с финансова подкрепа от НФЦ. Съпътстващите събития на фестивала са подкрепени от Столична програма „Култура“. Проектът е част и от програмата „Наследство“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Фестивалът продължава до 24 септември. В Пловдив той ще е от 1 до 23 септември в кино „Лъки”, а от 1 до 8-и ще гостува и със съкратена програма и във Варна, където прожекциите са във Фестивалния и конгресен център. В София освен на двете открити сцени прожекции ще има и в кино „Люмиер” на НДК, „Одеон”, Дом на киното, Културен център „G-8″, Евро Синема, зала Славейков – Френски институт, „Влайкова", Кино двор „Улица Шипка” 23. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Master of Art“

[vprki]

Архивософията – философията на архива

В поредния материал по проекта на Българска национална филмотека, финансиран от Национален фонд „Култура” и с медийното партньорство на „въпреки.com” публикуваме интервю с Петър Кърджилов, доктор на изкуствознанието с автор д-р Росен Спасов, експерт в БНФ.

Преди време във „въпреки.com” публикувахме разговор с Петър Кърджилов по повод изследването му „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896 - 1915)”, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов”, който може да прочетете тук. Принципно не правим разговори отново с нашите събеседници. Ако нещо ново и различно се появи около тях като техни нови изяви или творчески проекти, пишем преди всичко текстове в рубриките „Рефлексии” или „Критичен поглед”. А и не смятаме, че най-доброто представяне на интересна личност или проблем е интервюто в стил „въпрос – отговор“, което в някаква степен е архаично и не представя атмосферата и пълноценния контекст на срещата ни и разговора с човека. Но тъй като е по-особена ситуацията в културния ни живот и в цялата ни обществена дейност, свързана с извънредното положение заради инфекцията от корона вируса публикуваме интервюто с Петър Кърджилов така, както са го осъществили нашите партньори и приятели от Българска национална филмотека по техния проект. А че д-р Петър Кърджилов е един забележителен изследовател на киното и филмовия ни архив, спор няма. Ето и целият текст на д-р Росен Спасов без редакторска намеса.

Д-р Петър Кърджилов - снимка Стефан Джамбазов

Петър Кърджилов завършва кинознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1980. От 2018 е доктор на изкуствознанието. Първото стъпало в кариерата му е Българската национална филмотека, в която е редактор от 1980 до1990. Следват ��нгажименти като експерт в БНТ, НФЦ, Столичната община и др. В момента е асоцииран член на сектор „Екранни изкуства” при Института за изследване на изкуствата към БАН. През 80-те години на ХХ век публикува фантастична белетристика, но в следващите десетилетия се фокусира изключително върху историята на ранното кино в България. Кърджилов е научен редактор и автор на предговора към мемоарите на Васил Гендов „Трънливият път на българския филм 1910–1940” (2016), издадени от БНФ и отличени с наградата на Българската филмова академия. Упоритите и задълбочени изследвания, които осъществява през последните 15 години, му позволяват да извади на бял свят факти, абсолютно н��известни до този момент. Систематизира ги в последните си две книги, издадени от БАН в две последователни години (2016 и 2017) - „Озарения в полите на Витоша. Летопис на ранното кино в София (1896–1915)” и „Загадките и времената на „Българан е галант”. Тази година ще празнува юбилей – навършва 70 години.

Какво разбирате под термина „аудиовизуално наследство”?

Съвкупност от шумове, звуци, музика, говор, образи, изображения – статични (фотографии, холограми) или движещи се (филми), записани (фиксирани, регистрирани) в недалечното минало върху носител (физически, дигитален, виртуален) и завещани, както на днешното време, така и на идното. В по-широк контекст понятието означава амалгама от история, култура, изкуство, послание, памет, спомен… Споменът за света, хрониката на една нация, образната памет на всеки народ. Означава богатство – в пряк и преносен смисъл, което сме длъжни да опазим за бъдещето. Звучи приповдигнато и патетично, но е вярно.

Какво е за Вас филмовият архив, филмотеката, кинотеката?

По волята на Провидението си вадих хляба в двата най-големи аудиовизуални архива у нас – от 1980 до 1990 в БНФ и от 1998 до 2002 в Направление „ТВ фонд” на БНТ. През всичкото това време многократно ми се е налагало да обяснявам къде и какво точно работя. В такива случаи винаги съм сравнявал филмотеката (фонда) с библиотека. Добавяйки – само, че за филми. И хората са ме разбирали. Защото всеки знае що е библиотека. Затова пък не всеки знае какво е аудиовизуален архив. Още по-малко – какво съдържа той. А той, в зависимост от гледната точка към него, съдържа различни неща. За специалиста по информатика цифровият запис върху видеокасетата или компактдиска е само информация, поредица от нули и единици. За химика филмовите ленти са целулоид, върху който е нанесен светлочувствителен слой. За историка аудиовизуалният архив е летопис от движещи се изображения. За киноведа изследовател това са художествени творби, произведения на изкуството, за бизнесмена и търговеца – богатство и пари, за редовия потребител – архивни материали, които при определени условия могат да се ползват за създаването на нов продукт. За неграмотника това са пластмасови или тенекиени кутийки без никаква стойност. Много често отношението към аудиовизуалния архив е като към склад. Той наистина е такъв, само че необикновен, вълшебен, безкраен…

Като Вселената?

Да, тъкмо на нея оприличава библиотечния архив писателят Хорхе Луис Борхес в прочутия си разказ „Вавилонската библиотека”. Сравняването на едно обикновено книгохранилище с Вселената и уподобяването му с Вавилонското стъл-пот-во-ре-ни-е би прозвучало твърде претенциозно, ако не бе изречено тъкмо от великия аржентинец. Борхес има право да си позволи тази дързост – по-голямата част от земните му дни протича покрай лавиците на Националната библиотека в Буенос Айрес, където той започва като редови служител и се пенсионира като директор. Има право, защото единственият (или поне най-сигурният) начин да осъзнаеш философията на всемира, наречен архив, е като му отдадеш живота си. Да оприличиш един архив на Вавилонската кула е не само красиво, но и вярно – сътворяването и на двете е дръз-ко, над-мен-но на-чи-на-ние. Предназначението на архива е да съхрани наследството на людската цивилизация за вечността, а вечността е свойство, иманентно (присъщо) единствено на Бога. Каквото е и безкрайността – обиталището на хаоса и хармонията, които тихо и смирено отдъхват върху прашасалите рафтове на всяко хранилище.

Работата в БНФ ли определи интересите Ви към историята на киното?

Още докато следвах специалността кинознание в тогавашния ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), проявявах най-голям интерес към историята на киното – българското (преподавана от Александър Александров), западното (от Тодор Андрейков), руското и съветското (от Александър Грозев) – и тримата големи познавачи в своята област, и тримата сладкодумни разказвачи. Присъствах на почти всички учебни прожекции, често посещавах филмотечното кино „Дружба” (днес „Одеон”). Тази пристрастеност ми даде смелост (след като завърших семестриално) да помоля Тодор Андрейков, който по това време, освен преподавател във ВИТИЗ, бе и директор на БНФ, да ме вземе на работа при него. Той се съгласи и аз започнах моя професионален път. Беше лятото на 1980. Точно тогава служителите и киноведите от БНФ започваха да подготвят мащабната Панорама на българското кино, чиято амбиция бе да покаже между 1981 (когато бе отбелязана 1300-годишнината от основаването на държавата ни) и 1984 (когато бе чествана 40-годишнината от Девети септември) всички отечествени игрални филми и колкото се може повече документални. Скоро броят на колегите, желаещи да се занимават непрекъснато с подготовката на Панорамата, силно намаля. Всъщност, останах само аз. Така започна всичко – запознах се с десетки български кинодейци, изгледах стотици български филми, изчетох хиляди страници, посветени на тях… Станах „координатор” на Панорамата и натрупах безценен опит, който ми даде самочувствието да се изживявам като специалист в областта на българското кино. Днес наистина съм такъв – благодарение именно на работата ми в БНФ! Това е безспорен факт.

Проф. Тодор Андрейков - снимка архив БНФ

Имали сте възможността да работите в БНФ по времето на социализма, но познавате и днешното състояние на институцията, в която „се завърнахте” като научен редактор на мемоарите на Васил Гендов „Трънливият път на българския филм 1910–1940”, публикувани през 2016. Как се е променила Филмотеката през годините? Какво е нейното значение днес, в контекста на ,,дигиталната епоха”?

Прав сте, един архив е преди всичко институция, в случая с БНФ става дума дори за национална институция. Същината на архива обаче, независимо от неговия статус, по принцип е консервативна, херметична – тя почти не се влияе от политическите промени, от революциите, даже когато те са велики, социалистически или дигитални. Навярно това е причината филмовите (а и останалите) хранилища по цял свят да се подценяват от политическата каста, те рядко се ползват като трамплини към върховете на властта. Нещо повече – част от досегашните директори на БНФ приемаха назначението си в институцията като наказание, понижение, професионално унижение… Познавам и редови служители, прихванали този „комплекс за малоценност” – за тях самата дума „архивар” звучи старомодно, архаично, затова и предпочитат „длъжностната характеристика” – „архивист”, „филмотекар” или „видеотекар”. Но, всяко зло – за добро. Тъкмо поради това „неглижиране” БНФ се оказа в годините на „развития социализъм” убежище на инакомислещи интелигенти – не бунтари и революционери, а професионалисти – предимно киноведи, които съзнаваха, че, за да направят „главоломна” кариера в киното, трябваше да си „изкривят душата”. И, тъй като не им се щеше да сторят това, предпочитаха да работят във Филмотеката, която им даваше закрила, предоставяше им възможност да се занимават с онова, което им бе присърце. В този ред на мисли не виждам да са настъпили кой знае какви колосални промени оттогава досега. Който се трудеше при социализма, работи и при капитализма. Който го мързеше тогава, и днес го боли…В тази атмосфера, която, давам си сметка, описвам твърде субективно, започна работа и се изгради като сериозен киновед, оставайки вярна на институцията вече повече от 40 години, сегашната директорка на БНФ Антония Ковачева. Не само смятам избора й на този пост за справедлив и разумен, но и изцяло одобрявам досегашната й дейност, макар г-жа Ковачева да не е сред най-влюбените в мен жени. Вече споменах, че в началото на всеки архив е хаосът – вечен, безкраен и непрогледен. Привидно безжизнен, той носи в себе си извора на живота, подтика за сътворението. Ето защо управлението на всеки хаос-архив задължително изисква разбирането на неговата философия, която аз дълбоко ненаучно назовавам „архивософия”. В случая да управляваш не означава да ръководиш, да заповядваш, да се разпореждаш. Хаосът няма началник – дори боговете са произлезли от него. Да управляваш архив означава преди всичко да систематизираш безредието, като въведеш ред и създадеш правила. Архивът изисква още да го познаваш, да го разбираш, да се грижиш за него, да го „храниш” (попълваш), да го „браниш” (съхраняваш), да го обработваш, да го ползваш (разумно), да го обичаш… ,,Дигиталната епоха” няма да промени това. Тя само ще даде нови технологични средства, нови възможности на работещите в архива, за да разширят ареала на своите действия. Едва когато БНФ изпълни своето предназначение (мисия, функция, длъжност), едва когато се оценят резултатите от дългогодишната й дейност, ще може да се говори за „нейното значение”…

Какво означава терминът ,,ранно кино”?

Терминът се отнася преди всичко за времеви отрязък – периодът на ранното кино, който англичани и американци наричат „early cinema”, французите – „cinéma des origines”, а италианците – „cinema delle origini”. Той бива изкован през 1978 по време на поредната конференция на Международната федерация на филмовите архиви (ФИАФ/FIAF), събрала в Брайтън (Англия) киноисторици, киноизследователи и киноархивисти, за да преосмислят значението на ранните години на световното кино за неговата по-нататъшна съдба, да ревизират дотогавашната му периодизация, а и да обособят като относително самостоятелна научна дисциплина изследванията в областта на „ранното кино”. Периодът се простира от 1890 до началото на Първата световна война – т.е. от годината, през която вече са конструирани и функционират основните компоненти, позволяващи фиксирането и възпроизвеждането на „движещите се изображения” („motion pictures”) – снимачният апарат (кинокамерата), филмовото студио (специално построено и оборудвано закрито пространство, позволяващо заснемането на филми) и прожекционната машина, до тогава, когато „новата медия” започва да използва свои (специфични само за нея) изразни средства и разкрива потенциала си на седмо изкуство, когато сериозно нарастват дължината и художествените качества на филмите, когато филмопроизводството и филморазпространението се институционализират.

Петър Кърджилов - снимка Стефан Джамбазов

Започвате кариерата си като автор на научна фантастика. Къде са допирните точки между нея и ранното кино?

„Кариера” като писател фантаст така и не успях да направя, за съжаление, но тези мои занимания с белетристика, с художествена литература ми помогнаха по-късно, когато написах няколко научни труда в областта на киноисторията. В тях изследвам преди всичко филморазпространението и филмопроизводството в България през споменатия вече период на ранното кино, който десетилетия наред тънеше в информационен мрак. Тази фактологическа оскъдица често принуждава изследователя да прибягва до помощта на хипотезите, а те, от своя страна, раздвижват въображението. „Какво би станало, ако…?” е въпрос, който задават и учени, и творци. Отговорите често се оказват парадоксални, дори абсурдни, но методът си остава част както от научното, така и от художественото познание. Какво би станало, ако някой от фараоните бе имал придворен оператор? Тогава тайната на египетските пирамиди отдавна не би вълнувала историците. Представяте ли си кинокадри на подпаления от Нерон Рим или на гладиаторски двубой? А панорами от битките на Александър Велики или Наполеон? Или интервюта със Сократ, Платон, Аристоте��? При какви условия са творили Данте, Сервантес или Шекспир? За съжаление, земната цивилизация изобретява кинематографа твърде късно. За радост, ни е дарила с йероглифа, клинописа, буквите, папируса, пергамента и хартията навреме. Паметта на съвременното човечество, обаче, все по-често пренебрегва пис��ената реч като традиционно средство за предаване на информация, предпочитайки богатите възможности на звуко-зримите форми. Основният носител на паметта, хартията, все по-често отстъпва пред модерни способи като фотографската снимка, целулоидната филмова лента, магнитните радио - и телевизионни записи, видеокасетите и видеодисковете, електронната компютърна памет... Но и този технически напредък крие изненади. Оказа се, че дори фараоните да са имали кинокамери, днес ние пак нямаше да видим как са строени пирамидите! Защото по силата на един жесток парадокс целулоидът излезе по-нетраен от папируса.

И защо все пак се отказахте от писането на фантастика?

Честно казано, никога не съм се изживявал като писател, никога не съм членувал в писателски съюз – а навремето тъкмо това се приемаше за индикация, че си истински литератор. Сборниците ми с фантастични разкази и новели бяха, според мен, плод на младежки увлечения и донякъде на ненавреме обуздана суета… Всъщност, винаги съм се имал за професионалист в киното, а не в литературата. Решението ми да не пиша повече фантастика не бе лекомислено и спонтанно, а плод на продължителен и задълбочен размисъл. В крайна сметка една вечер седнах, изпих чаша ракия (няколко пъти) и достигнах до извода, че разкази, които са на нивото на Петър-Кърджиловите, би могъл да напише почти всеки интелигентен млад мъж, увличащ се по „изящната словесност”. Докато киноисторическите ми книги никой друг не може ги написа!

Списание ,,Киножурнал‘‘ от 1913 - снимка архив БНФ

Специализираният периодичен печат за кино е съществена част от кинопроцеса в епохата на ранното кино. Дори бих казал, че в България е водещ сегмент – тогава киното ни е повече на хартия, отколкото на лента. Какво е останало от специализираната преса и какво ценно може да се намери в нея? Как се попълват белите петна в историята на киното в България?

Ще започна отзад напред – „белите петна” се попълват с черен труд. От специализираните в областта на киното периодични издания, най-ранните от които се появяват у нас през 1913–1914 година, по друмищата на времето оцелява значително количество – територия, достатъчно обширна, за да се превърне в поле за научно изследване. Началото му поставя Васил Гендов през януари 1949, когато завършва първата част на своите мемоари, озаглавени „Трънливият път на българския филм 1910–1940” – труд, който надхвърля границите на споменно-автобиографичния жанр и с право може да бъде охарактеризиран като първата писмена история на българското кино. Тъкмо там, върху няколко страници, „патриархът” на родното кино проследява „създаването на кинопресата у нас”, която той охарактеризира като „един нов отрасъл в нашето духовно развитие”. След това (в периода 1972–1976) Дончо Хитров – журналист, дългогодишен служител на БНФ и „завеждащ редакцията” на филмотечното издание „Кино и време”, публикува в същия този алманах поредица от статии, посветени на тези издания. Върхът на проучванията в този „отрасъл” изкачи през 2017 д-р Росен Спасов с дисертацията си „Периодични печатни издания за кино в България (1913–1944). Хронология и типология” – изключително постижение, плод на усилия, които бих квалифицирал като „къртовски труд”, познавайки добре условията за работа у нас – ще спомена само факта, че в дигиталната библиотека на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” не фигурира нито едно филмово списание! Което означава, че основната част от включените в дисертацията издания са прегледани „на ръка”, лист по лист, страница по страница…

Между тези листове и страници е отразен киноживотът у нас през разглеждания от д-р Спасов период. В тях може да се намери всичко: рецензии за филми, творчески портрети на български и чуждестранни киноартисти и кинодейци, репертоара на тогавашните кина, информация за технически нововъведения като звука и цвета, които по това време навлизат във филмовата индустрия, вести от снимачните площадки, новини от света на киното, клюки… С течение на времето в тези издания започват да сътрудничат като автори български интелектуалци, писатели, театрали, журналисти, художници, които анализират филмите, дискутират върху природата на киното и неговите специфични изразни средства, замислят се относно неговото бъдеще… Е, не бих казал, че мнението на българската интелигенция е част от кинопроцеса, но със сигурност го съпътства отблизо и обективно преценява крайните му резултати. Ето защо съм съгласен (донякъде) с изводите, присъстващи в първите две изречения на настоящия въпрос. Тогавашното родно филмопроизводство е оскъдно и правенето на кино наистина е „повече на хартия”, ограничава се предимно в разговори, дискусии и пожелания за светло бъдеще…

Мемоарите на Васил и Жана Гендови, издадени от БНФ - снимка архив БНФ

Може ли да се каже, че кинокритиката ни преди Втората световна война изпреварва филмовите творци? На какво ниво е тя в световен контекст?

Киното е скъпо занимание, не всяка държава може да си го позволи. Производството на филми е детерминирано от редица фактори – финансово-икономически, технологично-производствени, социо-културни, демографски… Състоянието на тези фактори определя и равнището на нашето кино от този период – ниско като това на язовир „Студена”, макар че отделни произведения достигат средното европейско ниво. Мисленето е друга работа, то донякъде е Божа дарба – във всеки случай не изисква огромни инвестиции. Затова и част от българската интелигенция, която трудно и без особен ентусиазъм възприема навика да се ходи редовно на кино, започва сравнително отрано да анализира различните аспекти на „Чудото на XIX век”. Ще ми се да подчертая, че този процес започва преди появата на първите отечествени специализирани издания. Едва ли е случайно, че Иван Андрейчин – поет, художествен критик, публицист, театрален деец и преводач от френски, написва и публикува своето аналитично, задълбочено и прозорливо есе „Синема” през февруари 1909 – две години и половина преди появата на „Раждането на шестото изкуство” на италианеца Ричиото ��анудо, приеман за родоначалник на абсолютно непознатото до този момент интелектуално занимание, наричано днес „теория на киното” или „кинотеория”. Въпреки традициите в тази област за сериозна кинокритика у нас преди Втората световна война не може да се говори. С няколко изключения: малкото, написано от Златан Дудов, което той изпраща от Германия на софийското списание „Нашето кино”, рецензиите на Антон Маринович и Петър Увалиев. Едва ли е случайно, че първият се оказва най-популярният в Западна Европа българин кинематографист, творил съвместно с великия Фриц Ланг (като негов асистент в „Метрополис”), театрала Бертолт Брехт и композитора Ханс Айслер; вторият продължава пътя си в киното като усп��шен режисьор на дузина български игрални филма; а третият остава в историята на световното кино като изпълнителен продуцент на „култовата” лента „Фотоувеличение” (1966) на маестро Микеланджело Антониони.

Сградата на историческия “Модерен театър” в София пустее. Приватизираното кино отдавна е затворено, прозорците са изпочупени, а от надписа е останал само “Модерен …” - снимка Стефан Джамбазов

Каква е разликата между историята на киното в България и историята на българското кино?

„Живата фотография”, „анимираните картини”, движещите се изображения навлизат в нашата татковина от 1896 докъм средата на първото десетилетие на XX век единствено посредством подвижните кинематографи. Техните собственици, преимуществено поданици на Австро-унгарската империя, обикалят из страната ни, показват своите филмчета, събират парсата и си заминават. Някои завинаги. Въпреки това те стават част от историята на кинематографа в България. Същото се отнася и за чуждестранните кинооператори, заснели у нас само в периода 1896–1905 над 50 филма – хроникално-документални, черно-бели, неми, късометражни (с времетраене от 1 до 4 минути), но филми. Изпроводени от чуждестранни кинокомпании, те, след като са си свършвали работата, са си заминавали по домовете, отнасяйки със себе си заснетата по нашите земи лента. Затова филмите им не са български, а чуждестранни. Въпреки това тези филми, ведно с дейността на техните снимачи, също се превръщат в част от историята на киното в България. Виж, историята на българското кино е нещо различно – най-ранният й период включва електрическия „кинематограф-биоскоп” на българина Владимир Петков, започнал да обикаля страната през 1903 или 1904; откриването в края на 1908 на първото в София (и в България) стационарно кино – „Модерен театър”; заснемането и през 1909, и през 1910 на няколко репортажа – едните, поръчани от съдържателя на „Аполо театър”, другите – от собствениците на „Модерен театър”. Тези кинохроники вече са български филми, независимо от обстоятелството, че операторите им най-вероятно са били чужденци, защото са продуцирани от български юридически лица, от регистрирани в София български фирми. Още по-простичко казано – ако утре Стивън Спилбърг доведе свой екип в България и заснеме покрай витошките морени няколко сцени за поредния „Джурасик парк”, филмът му ще е американски, но самият акт ще остане паметен в историята на киното в България. Ако обаче същият този Стивън Спилбърг бъде поканен да екранизира „Под игото” от Националния филмов център на държавата ни, която предварително официално се е задължила да поеме по-голямата част от харчовете на продукцията, този филм ще бъде български и ще заеме своето място (достойно или не) в историята на българското кино…

Кадър от българския документален филм ,,Балканската война‘‘ - снимка архив БНФ

Каква част от българските филми, заснети до Втората световна война, са запазени?

Половината от филмите, заснети по целия свят от изобретяването на кинематографа на братя Люмиер през 1895 до 1945, са унищожени и завинаги изгубени за човешката цивилизация. От всички 62 игрални филма, реализирани в България от 1914 до 1948, когато киното у нас бива национализирано, са оцелели едва 29, като само 15 от тях са изцяло запазени. От хроникално-документалните ни филми, осъществени през същия период, са съхранени едва около 10%. Загубите са неизброими и невъзвратими. Седмото поред се оказа най-уязвимото от всички изкуства. Причините за това са многобройни. Ала най-сериозната е техническа или по-скоро – химикотехнологическа. Наричат я „Ултиматумът на целулоида”. Знаете, че огромната част от филмовата лента за професионалното кино се изработва от вид пластмаса, наречен целулоид. Докъм 1951 той е произвеждан въз основата на нитроцелулозата (целулозния нитрат). Здрава – с висока механична якост, гъвкава, прозрачна, удобна за снимки, лабораторна обработка и монтаж, лентата задоволява изискванията на кинематографистите. Но пък притежава два сериозни недостатъка: гори като барут и има ограничена „продължителност на живота” (40–80 години).

На какво се дължи това?

На определени химически процеси, които продължиха да застрашават целулоида, дори след като бе решен първият проблем – през 50-те години на XX век кинолентата започва да се прави от незапалими целулозни ацетати. Не съм експерт в тази област, но съм чел, че нитроцелулозата започва да се разпада (макар и бавно) още от мига, в който бива произведена. Причината – разкъсването на някои от химическите връзки между целулозата и нитратните групи, при което се отделят азотни окиси и топлина. Емулсията (светлочувствителният слой) на филмовата лента става лепкава, по нея се появяват мехурчета с „нитратен мед”, чието пукване поражда силна миризма – т.н. „оцетен синдром”. Тъкмо тези газове заличават фотографското изображение. С течение на времето омеква и самата целулоидна основа. После тя се втвърдява, а най-накрая лентата се разсипва на прах... Скоростта на това разпадане се удвоява при всяко повишаване на температурата с 5 градуса по Целзий. Следователно филмовата лента трябва да се съхранява на хладно и сухо място. Според специалистите от ФИАФ – при 2 градуса по Целзий температура и 50–60 % максимална относителна влажност. Освен че дава препоръки, организацията издигна навремето и ентусиазиращ девиз: „Нитратът не може да чака”!

Кадър от Кинопреглед - снимка архив БНФ

Тези огромни загуби, които най-вероятно са и невъзстановими, имат ли връзка със скептичното отношение на българското общество към киното в онези години, а и към културата като цяло?

Българското общество „в онези години” няма скептично отношение към културата като цяло! Българинът дълбоко уважава своите писатели – Иван Вазов наистина е смятан за „народен поет”, за „патриарх” на родната литература. Строежът на Народния театър се следи със затаен дъх от интелигенцията. Драматичните актьори са обожавани – е, не всички, разбира се. Операта, макар и едва прохождаща, също има своите верни почитатели. За съжаление, по-голямата част от филморазпространителите – а това са собствениците, съдържателите или наемателите на големите кинотеатри, гледат на филмите като на стока, която става ненужна, след като престане да им носи приходи. Затова когато е ставало дума за опазване на целулоидното наследство, очите и на кинаджиите, и на подкрепящите усилията им значими обществени фигури, винаги са се вторачвали в държавата. Идеята за създаването на „архива на филмите и фонографите” се ражда още през 1914 в Дания. И този аудиовизуален архив е замислен като държавен – трябвало е да се придаде към Кралската библиотека в Копенхаген. Любопитно е, че още тогава печатът задава логичния въпрос: „Кинематографическите филми обладават ли достатъчна трайност, за да се съпротивят на разрушителното действие на времето”. В края на 20-те години на XX век и у нас се говори за „уреждане на филмова библиотека” при Министерството на народното просвещение. В „магазина на Държавния ученически кинотеатър” вече се съхраняват филми, прожектирани както в ученическите кина, така и посредством „подвижните кинематографи”. Нещата се променят след Втората световна война. През април 1948, с обнародването на революционния Закон за кинематографията, към новообразуваното държавно предприятие „Българска кинематография” се създава музей, „който – според Васил Гендов – си сложи за задача да издири и установи всички материални следи в развитието на българското филмово изкуство от 1910 г. до днес”. През 1958 музеят е трансформиран в Държавен киноархив при Научния кино-фото институт, в края на 1959 – в „самостоятелен отдел към управлението на кинематографията” (Държавен киноархив при Управлението на кинематографията), към който се присъединява и „филмотеката на Студията за хроникални и документални филми”, а през 1963 бива преименуван на БНФ.

Наличието на национален киноархив – по целия свят те са предимно държавни, макар че отделни сбирки поддържат и някои мощни фондации, и някои университети (предимно американски), е единствената гаранция за съхраняването на целулоидното наследство на всяка нация. За опазването на богатствата е нужна институция, то не е по силите на отделен човек. Васил Гендов, например, се е грижил наистина бащински за своите филми – повечето от които са продуцирани от него, държал ги е в своя дом (на тавана) при сравнително добри условия, наглеждал ги е редовно. Но при бомбардировките по време на Втората световна война върху къщата пада запалителна авиационна бомба и филмите изгарят изцяло – както техните негативи, така и позитивните им копия, повечето от които се оказват единични (единствени)…

Кадър от първия сръбски и балкански филм ,,Караджордже’’ - снимка архив БНФ

Как сърбите запазват своя ,,Караджордже” (1911), който е с времетраене 62 минути, а ние не успяваме да опазим 15-минутния ,,Българан е галант” (1915)?

През лятото на 2003 на бял свят най-изненадващо изскочиха първите два сръбски, но и балкански игрални филма, заснети все през 1911:„Животът и делото на безсмъртния вожд Караджордже” (или само „Караджордже”) и „Улрих Целиски и Владислав Хунияди”. Но изскочиха не от Югославската кинотека, а от Австрийския филмов архив (Filmarchiv Austria), закупил в края на 90-те години на XX век от частно лице т.н. „Райнталерова колекция” – щок от филми, принадлежали на Игнац Райнталер, собственик на пътуващ биоскоп, обикалял из Австро-Унгария до началото на Първата световна война. Когато прекратява дейността си на киновоаяжор, Райнталер запазва лентите, с които си е вадил хляба, завещава ги на сина си, чиято вдовица продава на Австрийския филмов архив безценния фонд (в който, освен двата споменати сръбски филма, се оказват още 20 австрийски и немски, дотогава също смятани за изгубени). Тъкмо Николаус Востри, ръководителят на архива, пребивавайки през март 2003 в Будапеща, се среща с Александър Ерделянович, управника на архива на Югославската кинотека. От дума на дума се разбира, че в хранилищата покрай „хубавия син Дунав” се пази някакъв игрален филм, свързан със сръбската история и по-точно - с борбата на сръбския народ за освобождение от турския гнет… За Ерделянович тази информация е достатъчна, за да го изстреля към Виена… Така стават работите – със здрави национални институции, с общуващи помежду си техни представители, с дълголетна упоритост, проявена в случая от сръбските колеги, които десетилетия наред търсеха под дърво и камък своя смятан за безвъзвратно изгубен филм. За да го намерят в крайна сметка… Някой от българските филмотекари да е сторил същото за ,,Българан е галант”? Някой директор на БНФ да е изпратил „циркулярно писмо” до ФИАФ-ските си колеги с кратко описание на проблема и с още по-кратко запитване по темата? Поне аз не съм чувал досега за подобно чудо…

Защо се спори за годината на създаване на ,,Българан е галант”? На кого е нужно тя да е 1910?

Вече не се спори. След излизането през 2017 на книгата ми „Загадките и времената на „Българан е галант”. Кога, от кого, къде, как и защо е заснет първият български игрален филм? Какво знаем за него?” би трябвало спор да няма. А дълги години имаше, защото бе важно да се уточни началото на българското игрално кино. Неделчо Милев го е формулирал чудесно: „Страстите около раждането на българското кино(изкуство) не са „календарен” проблем. Те формират национално самосъзнание”. „Календарният проблем” е вече решен – първият български игрален филм „��ългаран е галант” е заснет в София през лятото или ранната есен на 1914, а показан премиерно пред публика на 12 януари 1915 в софийското кино „Модерен театър”… По този повод нашият колега Георги Ангелов, също вече покойник, ми рече троснато, непосредствено след появата на книгата ми: „И к’ва стана тя, направи така, че вече няма за какво да се джафкаме?”.

Според това, което достига до нас като данни, на какво ниво е ранното българско кино в световен контекст? Още оттогава ли киното ни е обречено на провинциалност?

Българските игрални филми, произведени до Втората световна война, са с ниско качество, на ниско художествено равнище, макар и отделни произведения да докосват средното европейско ниво: „След пожара над Русия” (1929), „Грамада” (1936), „Страхил войвода” (1938), „Настрадин Ходжа и Хитър Петър” (1939)... Гледал съм балкански кинокомедии, които не превъзхождат особено нашите „Любовта е лудост”, „Бай Ганьо”, „Весела България”… Кинохрониката „Балканската война” (1912–1913) пък, реализирана изцяло от българин, се извисява с класи над заснетото през този период от кореспондентите на най-влиятелните тогава западноевропейски кинофирми! Киното ни е производна на нашето мислене, а то е дълбоко провинциално. Така сме възпитани, такова е отношението ни към изкуството, това е нашият манталитет. Пишещите за киното тогава непрекъснато подтикват съвременните им кинодеятели да се стремят към национална идентичност, да черпят вдъхновение от дълбоките корени на родните фолклор и литература, да се обръщат колкото се може по-често към славното и героично минало на народа ни, да сътворяват „чисто балкански и ориенталски образи”... Хубавото в случая е, че интелигентният българин се отърсва от цялата тази плява, веднага щом стъпи на цивилизована суша! Всъщност, подобна ситуация се наблюдава и в останалите малки европейски страни. Дори Дания, която в началото на XX век е „велика сила” в кинопроизводството, дала на света продуцента Оле Олсен – основателя през 1906 на прочутата фирма „Нордиск”, „звездата” Аста Нилсен и първия й съпруг Урбан Гад – режисьор на около 30 филма с нейно участие, не удържа напора на могъщата германска киноиндустрия.

Сергей Айзенщайн - снимка архив

Характерно е през ХХ век документалните кадри – кинохрониките и седмичните кинопрегледи – да се използват от тоталитарните режими с пропагандни цели. Понякога се случва, обаче, постановъчно заснетите реални събития да са толкова качествени и въздействащи, че властимащите предпочитат тяхното тиражиране пред документа на хрониките. Емблематичен е случаят със заснетата от Айзенщайн Октомврийска революция, но и в България имаме такъв пример – ,,Септемврийци” (1954) на Захари Жандов. Документалното или игралното кино е по-ценно от гледна точка на историята?

Не само тоталитарните режими използват киното за пропагандни цели, това прави всяка политическа власт, дори и най-демократичната. Но първите го вършат много по-грубо и по-недостойно. В този ред на мисли ми се ще да припомня една любопитна, ала показателна преживелица по време на работата ми върху споменатата вече Панорама на българското кино. Докато в „Дружба” показвахме „царе, папи, патриарси” (Христо Ботев) – главните герои на „до деветосептемврийските” филми, всичко вървеше нормално. Проблемите започнаха, когато нагазихме в „след деветосептемврийския” период и по специално с появата върху екрана на политически личности като Никола Петков, Г. М. Димитров, Трайчо Костов, Вълко Червенков, Антон Югов… Слава Богу, „отговорната другарка” Донка Акьова, наблюдаваща „мероприятието” от страна и на „Партията”, и на ТСО „Българска кинематография”, се оказа широко скроена жена. Тодор Андрейков също не се боеше да се „озъбва” на „ръководните фактори”, когато бе нужно.

И първите часове, и първите няколко дни на Октомврийската революция никога не са били запечатвани върху кинолента. Самото събитие – болшевишкият преврат – не е предизвикало огромен интерес сред руското общество, отзвукът му по света е незначителен. Радикалното събитие в Русия през 1917 е Февруарската революция. Много по-късно се разтръбява фейк-версията, че тъкмо безличните октомврийски „десет дни” са се оказали ония, героичните, „които разтърсиха света”. Не без помощта на пропагандата, в която киното изиграва решаваща роля. Прословутите кадри, които споменавате, заснети (забележете) през 1927 от оператора Едуард Тисе за филма „Октомври” и гениално режисирани от Сергей Айзенщайн и Григорий Александров, без съмнение са фалшификат, но гениален фалшификат…

Самият факт, че съвременните кинодокументалисти използват във филмите си предимно хроникални, а не игрални архивни кадри, говори красноречиво кое от двата вида кино е по-ценно „от гледна точка на историята”?

Дълго време ръководихте дигитализацията на архива на Столичния общински съвет. Докъде стигна този процес и защо е толкова важен?

Дигитализацията на архива не само на Столичния общински съвет, но и на цялата Столична община се ръководи от експерти в тази област – и то добри. Дейността се позабави, защото надделя мнението, че първо трябва да се реши проблемът с всекидневния (текущия) „документопоток”, а архивът да остане за „по-нататък”. Процесът е наистина важен – както за администрацията, така и за гражданите на София. По време на работата ми за Столичната община никога не съм заемал ръководен пост – просто не ставам за началник, аз съм добросъвестен изпълнител, добър занаятчия. Затова и само обработвах документите, които „фабрикуваше” Столичният общински съвет, въвеждайки ги в една страхотна информационно-търсеща система. След 15-годишен труд оставих зад гърба си архив, подреден като швейцарска аптека! Може да звучи като самохвалство, но пък е вярно. ≈

Текст: Д-р Росен Спасов, експерт в Българска национална филмотека

Снимки: архив БНФ и Стефан Джамбазов

P.S. Проектът на Българска национална филмотека със статии по различни теми, свързани с филмовите архиви е финансиран от Национален фонд „Култура” и е с медийното партньорство на „въпреки.com”. А ние от „въпреки.com” сме убедени, че визуалната памет е част от националното и световно културно наследство. И вярваме, че ще бъде направено всичко възможно да се съхрани тази памет…