#„Албум на годината“

[magdalenagigova]

Валентин Велчев с наградата „Албум на годината“ и нова песен

Валентин Велчев с наградата „Албум на годината“ и нова песен „Благодаря“ е по музика и текст на Евгени Минчев Младият певец Валентин Велчев спечели наградата „Албум на годината 2023“ за своя първи диск „Аз съм Валентин“. В ръчи му я притежателят на марката и организатор на наградите „Певец на годината“ Евгени Минчев на 15 юни 2023 г. в Театро (Отсам Канала) в София. Валентин Велчев с…

[orleff]

Sevi тръгват на европейско турне през лятото

[vprki]

Разказът за Любомир Далчев продължава…

Изложбата с творби на Любомир Далчев в СГХГ, озаглавена „Неспокойният дух“ и своеобразното ѝ продължение в галерия „Васка Емануилова“ (15 юни – 6 септември 2022 г.)  за дълго ще бъде изключителното събитие не само в културния ни живот, а ни дари със широта и познание за цялото ни общество в сложното ни, дори драматично време за забележителния автор, белязал с изкуството си не само отминалия 20-ти век.

Тази година се навършват 120 години от рождението на изключителния български скулптор Любомир Далчев (27 декември 1902 -11 юли 2002 г.) По този повод Софийска градска художествена галерия представи две изложби: в залите си и във филиала -  галерия „Васка Емануилова“ – „Любомир Далчев. Неспокойният дух“. Годишнината се отбелязва и с издание, състоящо се от албум, изкуствоведчески изследвания, биография, библиография и каталог на негови произведения. Изключително издание, което вече държим в ръцете си. Това е първото систематизиране на огромното творчество на автора и второто монографично издание за него след публикуваната през 1942 г. студия от Н. Мавродинов.

Изпитваме възхищение  и уважение за благородните и професионални усилия на екипа на галерията за представянето на зав��адяващата духа експозиция и забележителната книга. Огром��н изследователски труд, който „оживя“ в залите на галерията с въображение и артистизъм остава завинаги в печатното издание, за да се докосне публиката до таланта, до личността  на Любомир Далчев, както го наричат „човекът на отминалото столетие“, но сме убедени, че той е от тези творци, които остават неподвластни на времето…

Припомняме, че не само през годината различни публикации във „въпреки.com” представяха изключителния Любомир Далчев. В текстове за забележителната изложба в СГХГ, за драматичните събития около скулптурата му „Бунт“ от 1962 година, за срещата ни със сина му, който дойде в София след повече от 40 години, за приятелството и подкрепата му към сложния творчески път на талантливия художник Атанас Пацев, който е и писал прекрасни текстове за скулптора, което е  отбелязано и в библиографията към изданието „Любомир Далчев.  Неспокойният дух“ и други. /Част от тези текстове при нас може да прочетете тук , тук , тук  и тук . /

От изложбата "Неспокойният дух" в СГХГ

Преди да разкажа за великолепното представяне на книгата за Любомир Далчев в СГХГ на 27 октомври от директора ѝ Аделина Филева и кураторите Красимир Илиев и Галина Декова, автори и на текстовете, ще отворя една скоба на пръв поглед в различен контекст, но не съвсем. Фондация „Въпреки“, на която съм изпълнителен директор, предложи екипа на изложбата, посветена на Любомир Далчев в СГХГ за наградата на София в категорията „Визуално-пластични изкуства“ с максимална аргументация, което дори не бе толкова необходимо, като на цялата ни общественост резултатът от тези усилия с преживяното от експозицията е известен. Това предложение не беше одобрено, наградата бе връчена на Тодор Тодоров за "Щрайх" - юбилейна скулптурна изложба в галерия "Райко Алексиев"(19 ноември до 4 декември 2021 г.). Някой спомня ли си тази изложба, освен семейството на автора и, че е записана в изложбения календар на СБХ. Моите уважения към автора, но има изложби и изложби.Някой би казал, че награденият е жив и продължава да твори, а Далчев…Не приемам този аргумент, защото 2021 г. наградата бе връчена на авторите на проекта „Отвъд картините.За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“, изложба в залите на СБХ на ул. „Шипка“ 6. /също предложение на Фондация „Въпреки“/. Забележителна изложба, от незабравимите. Така, че тазгодишното решение на комисията е най-малкото странно, да не кажа нелепо, при това членовете-експерти по визуални изкуства изцяло са подкрепили със ЗА проекта на СГХГ.

Ако проследим периода, който трябва да обхваща предложенията за наградата, може да кажем в името на справедливостта, компетентната оценка и познание, наградата, връчена тази година показва лош вкус, непознание. Да, принципно решението на комисията, която и да е тя, е субективно, но в случая става дума за безпринципно лобиране на всяка цена, който иска да разбере защо го подчертавам, да види кои организации в роднински план стоят зад изложбата на Тодор Тодоров. Толкова по въпроса, но от Деня на София 17 септември, когато се връчват традиционно наградите, това, извън всичко дълбоко ме възмущава и не само мен.

“Автопортрет”, 1930, маслени бои върху платно, собственост на НГ, снимка: архив на СГХГ

Но възникват и други въпроси – Любомир Далчев и от Отвъдното изглежда продължава да плаши, да е пренебрегван за сметка на посредствеността. Това е положението. Но тук слагам точка, защото времето отсява всичко и краткотрайното си остава затворено в тесните си мащаби, които не могат да стигнат дори до Калотина…Само ще допълня за тези, които решат, че изпитвам ревност, че нашето предложение не е удостоено с наградата на София, две наши идеи за отличието получиха приза в две други категории.

След този коментар, който се чувствах длъжна да направя от доста време, да се върнем към основната ни тема в този текст – забележителното издание на СГХГ, посветено на изумителния Любомир Далчев.

В пространството на великолепната изложба в СГХГ „Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни“ и красиви музикални изпълнения бе представена уникалната книга „Любомир Далчев.  Неспокойният дух“, която както споменахме по-горе е втората за него след 80 години.

Аделина Филева, Красимир Илиев и Галина Декова

„Когато решихме преди година и половина да работим по този проект, той за нас беше предизвикателство да научим нещо ново, да навлезем в творчеството на един художник, който на пръв поглед изглежда много познат, защото негови творби ни заобикалят на много места в София и в страната, който само до преди 20 години беше жив. И, разбира се, за този т��орец се разказваха най-различни легенди, истории. Но така е винаги с творците.“ Каза Аделина Филева, припомняйки идеята за изложбата на Любомир Далчев. И продължи: „Припомням, че изборът на екипа беше тя да бъде много обрана, с малко творби – 40 на брой, да покаже посоките на неговите търсения и да продължи след това изследването на неговото творчество. Територията на изследването на Далчев постепенно се разшири и сега в книгата ще видите много по-голямо художествено творчество. Желанието ни беше да се събере всичко, да се каталогизира, дори и до там, че включихме всички произведения, които ни бяха известни, макар и през периодичен печат или през снимков материал, запазен, но така че те да послужат като една изходна точка впоследствие на допълнителни търсения и, ако се открият тези произведения, защото ние се надяваме, че не всичко е унищожено. Съдържанието на книгата предлага различни възможности за срещи с Далчев. В нея са текстовете на моите колеги Красимир Илиев и Галина Декова, които по различен начин погледнаха към скулптора. В самата книга има албум, негова биография, избрана библиография. Една от най-важните части с научен принос е каталожното събиране на произведенията, които вървят по хронология.

От каталога

Който разгърне този албум, ще си създаде представа как върви Далчев в своето творчество. Този творец не е спирал никога да учи през своя живот още от самото начало на своето творчество за него специално Сирак Скитник пише още 1932 година, че вижда художник, който няма да спре да учи. Всички уроци, които той успява да получи през годините постепенно претопява в амалгамата на своя талант така, че сега неговите работи приемаме като даденост на неговия талант. Той е знаел какво точно ще направи – неговата скулптура е ��ункция от самия него. Лично мен като историк на изкуството ме възхищаваше не само как успява да създаде своите произведения, но винаги са специални ръцете в творбите на Далчев. Не са много скулпторите, които успяват да работят по този начин с човешките ръце и те да имат еднакъв смисъл и с лицето, и с тялото, и с духа, така че самите ръце да носят този дух. Затова и когато стана подборът на нашата изложба, ние успяхме именно това да достигнем, да покажем тези жестове, с които той успява да предаде към нас послание с определени свои произведения.Той е един от големите ни бележити скулптори и не само, че създаде изключителни произведения, той остави и отвори нова врата в българската скулптура, остави и школа след себе си и възможност българските скулптори да вървят в различни посоки, нови, през свободата, през своето изкуство.“ А на авторите на текстовете и куратори на изложбата Красимир Илиев и Галина Декова благодари като каза, че „трябва да са влюбени в работите на този скулптор, за да работят така.“

Веселин Праматаров

И допълни за автора на графичния дизайн Веселин Праматаров, „който изтърпя всички наши капризи“ / припомняме, че той е създателят на  „На конци. 1968. Една действителна история“, която е без прецедент в историята на българския комикс/. Книгата и от тази гледна точка е великолепна. Самата тя е произведение на изкуството.

Книгата е разказът за Далчев и за работата по нея Красимир Илиев сподели пред публиката, изпълнила пространството на галерията: „Обичайно, когато човек изследва един художник и се опитва да го опознае, колкото повече материал натрупва, колкото повече неща научава, той като че ли отваря една врата към него. При Далчев с мен стана точно обратното – колкото повече научавах за него, толкова като че тази врата в най-важните точки се затваряше. От моя гледна точка Далчев е енигматичен художник, един художник много скрит, изключително трудно разпознаваем и труден за разкриване. Точно обратното на това, което би трябвало да бъде, защото в неговата творческа съдба има такива невероятни обрати, превъплъщения и тематични събития, че всъщност, той когато стига до възрастта и славата, когато може да говори за себе си, той като че ли повече замъглява своя образ, отколкото да го разкрива пред публиката.

Красимир Илиев

Какви са фактите, които могат да се видят, въпреки тази мъглявост, въпреки това сфумато на неговия живот? Те говорят за това, че той още от най-ранното си детство преживява много силно драматично събитие заедно с брат си Атанас - смъртта на малката им сестричка, която е на 2 години, когато се случва това. Любомир Далчев е по-чувствителната душа и като че по-малкият брат е трябвало да прикрива неговите бели. Необичайна среда. Драматични събития през целия живот, но не знаем какво се случва с него, когато заминава за Америка. Неизследвано е. Второто събитие е в Художествената академия. Той попада в класа на проф. Никола Маринов в една среда на изключително даровити художници – Иван Милев феномен, дава уроци на своите преподаватели, около него са Илия Бешков, Иван Пенков – близки приятели бохеми. Далчев дружи с Илия Петров, малко темерути, самотни хора. Завършва Академията с чувството, че е недоучил художник и заминава за Рим. Неговият преподавател Никола Маринов им е говорил за Италия, но и там се чувства недоучил и заминава за Париж, където учи пластична анатомия. Когато се връща в България не го приемат в Академията да преподава. Далчев е в непрекъснат сблъсък със съдбата, която е около него.

Автопортрет, 1977, теракота

На много от задаваните му въпроси защо изоставя живописта и започва да се занимава със скулптура не успява да даде обяснение. Но той е непрекъснато недоволен от това, което прави. Това е особено негово качество. Започва и то съвсем случайно да се занимава със скулптура, защото за своя изложба е направил нещо от глина, прави портрет на баща си и на една негърска глава, която се намира в музея в Панагюрище и изведнъж разбира, че това е неговият материал и започва да прави скулптура. Прави великолепна творба „Движение“, която е в Националната галерия. Приета е с възторг и след това прави няколко слаби работи…Непрекъснати обрати в неговата съдба. Но печели конкурса за Съдебната палата и изведнъж човек, който е правил само портрети, женски фигури трябва да направи 4 огромни композиции. И той ги прави с невероятна лекота. Тъкмо се оформя като един вече познаваем скулптор, на който на 40 години му  издадена монография, всъщност, тази монография, която е издадена преди нашата – само 80 години има разлика между двете книги и изведнъж идва 9 септември. И той какво трябва да направи – да се преобърне, както повечето български художници, това, което е правил до този момент. И отново едно голямо унижение за него. Приет е като преподавател в Академията, но в Приложния отдел, докато Иван Фунев, според него, който има много по-ниски качества ще преподава скулптура в Изящния отдел. Става член на Партията, напуска я. Да направиш това в онези години е нещо като ритуално самоубийство, защото Партията не може да бъде напусната, може само да те изгонят, но не и сам да я напуснеш. Тоест отново Далчев навлиза в една драма, която сам си я е направил. И отново непрекъснати сблъсъци с идеологическата система, която се налага в Академията. На едно заседание си подава оставката, защото ателието му е наречено Американска зона, получава доклади срещу себе си. Обвиняват го, че има американски начин на преподаване. Никой не знае какъв е американският метод, но те го обвиняват.

"Бунт", 1962 , снимка: архив на Калин Николов

Стигаме до това, че Далчев стига до своя стил на 60 годишна възраст 1962 година и прави скулптурата „Бунт“, която разтърсва тогавашната критика, на 60 години. Той е Далчев, ние нямаме такъв художник, нямаме такъв пример. И какво се получава -  той вече е станал Далчев и е нападнат от всички страни. Отново поредна драма в него. Когато го питат защо е направил “Бунт“, той казва, че се бунтувал срещу себе си. Вече е в Америка и е можел да каже, че се бунтува срещу системата, но казва друго./скулптурата „Бунт“ е в Калининградския областен музей за изобразителни изкуства, както е уточнено в изданието – б.а./ И изведнъж от 1962 до 1979 ние виждаме едно ужасяващо голямо творчество. Той е намерил себе си като една машина произвежда паметници, скулптури и всичко това, което ние виждаме до такава степен, че не можем да обозрим неговото творчество, защото то е пръснато в цялата ��трана от Смолян до Русе, от Варна до Белоградчик. Цялата страна е покрита с негови паметници. Уникално скулптурен парк само на един автор за Самуиловите войници. И в този момент, когато е на върха на славата си, когато е направил вече Свети Климент Охридски, този целия парк със ослепените самуилови войни, той си взима шапката, емигрира първо във Виена след една изложба и със своето семейство. След това потъва в Америка, изчезва за нас, изчезва от нашия хоризонт. Изоставя това, което е направил тук. Всичко това трябва да намери своето обяснение. Може би, четейки нашата книга и особено текста на Галина Декова, която свързва Далчев с контекста на световното и европейското изкуство, ще успеете и вие малко да открехнете тази врата, но има и нещо друго. Може би, не е необходимо всичко да се знае, може би през процепа се вижда по-ясно, защото през процепа се разбира  какво е положението с блендата. Може би, когато ��лендата е свита, изображението е по-контрастно върху негатива.“ Много емоционално говори за Далчев Красимир Илиев, сякаш наелектризира с чувствата си публиката. Неговият труд в книгата е озаглавен лаконично: „Любомир Далчев“.

“Самуиловите войници”, снимка: Стефан Джамбазов

А надсловът му е стих от брата на скулптора, изящния поет Атанас Далчев от стихотворението му „Съдба“, написано 1927 година:

…Къде отиде времето, когато

   е крепнела невръстната душа,

   играла е с палавия вятър

  и е била сестра на вси неща?...

Галина Декова беше по-кратка в изложението си, но видимо развалнувана във вглъбеността си като изследовател на Далчев в този забележителен проект, който сякаш ни върна Далчев, но дали е така? „Беше много трудно и това беше очевидно в нашата работа. Това е един невероятен диапазон в нашите човешки измерения. Любомир Далчев се ражда през 1902 година, но е поданик на Султан Хамид, роден е в Солун и умира през 2002 година в САЩ, когато президент е Джордж Буш-младши. Неговият баща е депутат в Османския парламент, синът му работи в областта на нанотехнологиите в медицината. Това за нашия живот обхваща различни периоди. Но е огромен диапазон, който трудно може да се вмести. Освен това и информацията за него е оскъдна. Тоест ние не винаги имаме такава среща с един мит, по-скоро с мита Далчев, който тепърва трябва да бъде разискван, проучван.

Галина Декова

В моя текст се опитах да направя такъв преглед и по някакъв начин да го вместя в европейската история на изкуството. Това, разбира се, е много трудно, защото е почти невъзможно по отношение на българското изкуство, защото то се развива в собствено русло и в собствени релси. Това е съвсем нормално, но ние знаем, че въпреки изкуството да е над национално, на практика това не винаги е така. В изкуствоведческата работа също си проличава. Така, че не знам как да окачествя моя опит в такова синхронно четене. Трудността идва и от степента на развитие на нашата наука, също, защото ние винаги сме писали една логична, линейна история на изкуството, като тук имаме една личност, която има толкова невероятен обхват с връзки, парадоксални, контакти навсякъде. Искам да върна само към ръцете, които госпожа Филева спомена, защото при Далчев, наистина, има емоция и много интересен експеримент, който той провежда през целия си живот във всички измерения на своята работа дали като художник или като скулптор. Този преход също много добре си личи в работите му. В живописните му работи и след това в прехода към скулптурата, защото той се интересува преди всичко от емоцията и от предаването на много фини нюанси на човешкото състояние. Това той взима от Италия в досега си с изкуството на Ренесанса от една страна и от друга страна с работата, с която се докосва до проф. Анри Мез в Екол де Боз` Арт , работил с проф.Пол Рише във Франция, който е известен невролог и, въпреки че е лекар има изключителен принос за развитието на изкуството и разширяването на емоционалния ефект. При това той е много интересен и характерен за модернизма, за експеримента, който е показателен за новаторския и експериментаторски дух на самия Далчев. Той попада в тази атмосфера и след това донася всичко това обратно в България. Ние за щастие, все пак, разполагаме с тези негови произведения, всяко едно, от които представлява и разрез на всичко това, което той е получил в различните свои докосвания до световната култура. Това е много голямо богатство за българската пластическа култура.“

От каталога

Представянето на книгата в СГХГ беше някак си необичайно за подобни събития. Стана вълнуващо повествование за личността и творчеството на Любомир Далчев като драматичен разказ и публиката не просто го оцени, а и преживя.

А Аделина Филева обобщи с поглед в бъдещето: “Трудът е ценност и при такива таланти си даваме сметка, че наистина е нещо изключително, когато някой работи отдадено, с цялата си душа, сърце, ум и талант, за да имаме ние такова наследство днес. Книгата ще бъде възможност за следващи изследователи на този огромен материал, който е събран, на тази нова територия за Далчев, която Гал�� и Краси подготвиха. Надяваме се следващите поколения да разкрият това, което липсва.“

Аделина Филева

И важно допълнение – в книгата по много елегантен начин са отбелязани не само авторите на проекта и работилите по изданието, а всички, които са помагали и са предоставяли материали от различните галери, фотографи, конкретни хора…

На финала на този текст припомням малко от разговора ни със сина на скулптора, който също се казва Любомир Далчев, към него има пуснат по-горе линк, но държа да акцентирам на този момент от срещата ни с точен цитат:

Любомир Далчев-син на изложбата на баща си в СГХГ

„На въпрос дали майка му Ана Далчева би направила изложба в София, той отговаря, че трябва да питаме нея. Това е повод и да отбележа, че се чуват разумни гласове с идеята, че трябва има къща-музей на двамата, може би дома им с ателието, където са живели, която е в Бояна. Екипът на СГХГ не беше допуснат до него в подготовка на изложбата. „Възможностите са отворени за един такъв музей – всичко е възможно. Но не знам още, нямам отговор. От страна на България трябва да дойде предложение.“ Лаконичен е синът.“ Мога единствено да поставя многоточие… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[aikolino]

ОБИЧАМ TYLER THE CREATOR

Flower boy е на 1 година,а това е един от най- любимите ми албуми.

Първите 2-3 месеца след като излезе слушах само и единствено него. Като цяло нямало е момент в тези 12 месеца, които са минали, да не съм го слушала целия.

Преди година, когато излезе, бях във Велинград и не можех да го слушам веднага, но се сещам как обложката му ми беше на екрана на телефона. Бях харесала албума още преди да го слушам.

Този албум стана като част от миналото лято( което поради някаква причина ми е едно от любимите ).

Ако има човек, който в главата ми носи пълното определение за артист, то това е Tyler.

Фактът, че е минала година ме кара да се замисля колко неща са се случили. Преди година исках да съм скипнала тази цяла година и вече да са ме приели, да съм в София.

И ето, годината мина, приета съм , след някакв�� скоро време ще имам къде да живея и това което исках да се случи стана.

За никъде не трябва да се бърза.

Изписах всичките тея глупости просто защото много обичам Flower boy 💐 🌷 и час разглеждах инстаграма на Tyler.

Добро утро.

[late-night-tails]

Stuart Staples (Tindersticks), интервю за егоист, 2004

Въпреки, че са основани в Нотингам през 1992 – годината на раждане на новата брит поп вълна, Тиндърстикс са може би най-неанглийски звучащата английск�� група. Предвид факта, че основните “влияния” зад елегантната им и странно меланхолична музика са Лий Хейзълууд, Ленърд Коен и класическите американски crooners от поколението на Франк Синатра, малко повече от десет години по-късно Тиндърстикс продължават да бъдат леко ретро и леко встрани от британския мейнстрийм, което не пречи певецът им Стюърт Стейпълс да твърди пред твърде развълнувания от възможността да поговори с него по телефона на домашното му студио в Лондон егоист, че “популярността не е безсмислена кауза”

Издаването на “Working For The Man” – ретроспекция на най-доброто от албумите ви за Island означава ли, начало на някакъв нов етап за групата? Ако въобще можем да говорим за нов етап, мисля, че той започва с предишния ни албум “Waiting For The Moon”, който е различен най-вече, защото за първи път си позволихме да влезем в студио без да имаме готова концепция. Всеки донесе своите идеи и просто ги оставихме да се развиват, като понякога самите ние бяхме доста изненадани от крайния резултат. Малко като при свиренето на живо, когато и да искаш не можеш да предскажеш с абсолютна точност ще се случи в следващите минути.

Сложните механизими на романтичните връзки, несигурността и онова толкова екзистенциално търсене на смисъл са основни теми в песните ти. На собствен опит ли разчиташ или като всеки добър автор измисляш истории почти от нулата? Не съм единствения човек в групата, който пише песни, но за моите мога да каже, че всяка от т��х е породена от някакви мисли и чувства, които са се били загнездили в главата ми по онова време. Не вярвам в пунктуалната автобиографичност, но тя понякога се оказва добър метод за терапия.

Имайки предвид, че обикновено звучите доста минорно, бях много изненадан да чуя ваш кавър по такова весела и лековата песен като “Kooks” на Дейвид Боуи. Как ти хрумна? (смее се) Тук вече ме хвана натясно. Честно казано не предполагах, че въобще си го слушал, защото е доста трудно да се намери. Не сме я свирили никога преди или след деня, в който я записахме. Спомням си, че беше вечерта след като се роди дъщеря ми, бях много щастлив и не знам защо много ми се прииска да изпея точно тази песен.

Това че стана баща промени ли те? Да, мисля че да, въпреки че ми е трудно да ти обясня как точно (замислено). Изведнъж виждаш нещата в живота си в нова перспектива. Първоначално дори малко оглупяваш. Точно колкото да изпееш “Kooks” (сърдечен смях).

Като правило англичаните си умират да се гордеят с това, че са англичани. Ти как си на тази тема? Нямам проблем с това, че съм роден в Англия, но и не мисля, че този факт сам по себе си може да ме направи особено радостен. Нито аз нито който й да е друг от групата придаваме особена важност на произхода си. Дейвид (Бултър – клавиристът– бел.ред.) дори живее в Прага, а фактът, че се чувствам прекрасно в страни като Русия ме прави все повече гражданин на света.

Какво ти хареса в Русия? Свирихме там и беше един от най-добрите ни концерти въобще може би защото не знаехме какво да очакваме от публиката и тя не знаеше какво да очаква от нас. Липсата на предразсъдъци винаги помага.

Какво е отношението ти към новата ретро рокендрол вълна? Преди време рокмузиката беше в много кофти период, всичко беше замряло, липсваше енергия, но сега от Америка отново идва много хубава музика. Нямам предвид толкова групи като The Strokes, колкото такива от ъндърграунд сцената.

Около музиката на Tindersticks винаги е имало известна аура на елитарност. Много лимитирани издания, концерти с оркестър чиито хонорар е 10000 лири на гиг. Не е ли малко претенциозно? Нашата елитарност, ако наистина държиш на тази дума, винаги е била по-скоро в свободата да не се чувстваме ограничени от някаква конкретна форма на изява, която една рок група се предполага да избере. Ще се чувстваме еднакво удобно на фестивала в Гластънбъри, в зала със симфоничен оркестър или в някой опушен малък клуб. Концертът в такъв клуб наистина ще бъде елитарно събитие, но само защото няма да има места за всички.

В обложките на първите ви албуми има специални благодарности към личния ви шивач. Доколко важни са bespoke-костюмите в личната легенда на Tindersticks? Просто в началото всички искахме да носим точно такива дрехи, но нямахме друг избор освен да си ги купуваме от секънд хенд магазини. После срещнахме в Лондон този млад шивач, който ни предложи да ни ушие всички онези костюми, които винаги сме мечтали да имаме и нямаше как да не бъдем превъзбудени.  

С какви дрехи, няма да те видим никога? Точно в този момент - може би с костюм. (смее се). Сега вече предпочитам удобни и функционални дрехи пред тези, които просто изглеждат красиво.

След “Nenette et Boni” и “Trouble Every Day” - двата саундтрака, които направихте за Клер Дени, има ли филм, чиято музика би искал да си написал? Скоро гледах филмовия вариант на “Сърцето е самотен ловец” и наистина ми мина мисълта, че можехме да се справим много по-добре с музиката му.

Коя е последната книга, която прочете? В момента съм до средата на “Tимбукту” на Пол Остър и много се забавлявам.

Най-лошият ти навик, от който не можеш да се откажеш? Да си държа телефона постоянно изключен.

А кой е талантът, който много би искал да притежаваш? Да пея вярно. Ха-ха, много ми е важно това.

[kboytube]

В 'КЪСАТА КЛЕЧКА' продължаваме да пускаме диагонални впечатления от албуми, излизали в последно време, на които по една или друга причина не сме отделили достатъчно време и място за цяло ревю. Пък сме чули повече от веднъж-два пъти.

  Тази порция кратки ревюта някак естествено се насочи към по-гореща музика, подходяща повече за слушане в колата на път лятно време, отколкото зимата в снега. Ама какво пък - алтернативни методи за сгряване през декември.

  КИД РОК - 'Sweet Southern Sugar'

Баща ми има кофти навика да си пуска съвременните кънтри канали и да слуша доста хамалските парчета, които минават за модерно кънтри. Еклектична селяндурска комбинация между виещ реднек здравеняк и някой-друг китарен риф. Е, новият албум на КИД РОК - 'Sweet Southern Sugar' преспокойно би могъл да се завърти по тези радио и телевизионни станции... ако имаха чувство за хумор и бяха отворени и на просташко рапиране. Батко Робърт Ричи прави точно това, което очакваш от него - южняшки рок, с рапиране, и веселяшко перчене. Има зарибяващи припеви, зарибяващи рифове, зарибяващи мелодии - изобщо, всичко, на което КИД РОК те е научил за 27 години (точно толкова са от първия му албум досега) кариера. Има дори няколко готини песни, които биха ти паснали на лятото, ако не беше декември. Би било проява на лош вкус да снобареем за музикалните качества на хамалски артист като КИД РОК. Но би било и проява на лош вкус, ако не живееш в Тенеси, не караш тир в Щатите, нито си на 18, а все пак би похарчил пари за 'Sweet Southern Sugar'.

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

  STALKER - 'Shadow of the Sword' Годината е 1987. Artillery току що са издали 'Terror Squad'. Три фена от Нова Зеландия са чули албума, изпаднали са в ступор и са се осеферили 30 години по-късно. Първата им работа била да си обуят ластичните дънки, да си провесят патрондашите и да се затворят в мазето, за да запишат първия си албум. STALKER са от тази вълна съвременни банди, които са открили спорното очарование на аутфита и саунда на 80-арските трашъри и жулят як спийд, все едно още сме в средата на 80-те и е много тарикатско да носиш мустак, бретон, ластични дънки, бели маратонки и да показваш космати подмишници изпод потник с щампа на собствената ти банда. Никой не може да ме убеди, че всички тези хора си вярват. Само че аз повярвах на STALKER. Де��ютът им 'Shadow of the Sword' е жесток спийд-траш и е истински кеф да го дъниш, ако си прослушвал музика преди 30 години с такива банди.

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

  TEN YEARS AFTER - 'A Sting In The Tale'

Така и не се научих да слушам TEN YEARS AFTER без Алвин Лий. А откакто той почина, съвсем престанах да следя какво се случва с бандата. Но преди месец и нещо случайно ми попадна новият им албум - 'A Sting In The Tale'. Пуснах го от любопитство... и го слушах три пъти подред. В албума има 12 илектрик блус парчета, написани и записани от благи дърти бели чички, които цял живот свирят и слушат блус. Не, изобщо не си мисли за тътена и тежестта на 'Stonedhenge' или 'Ssssh'. По-скоро си представи концерт за готини дъртаци, от онези, които Васко Кръпката организираше в Sofia Live Club. Страхотни рифове и мелодии ('Land of the Vandals', 'Iron Horse'), епика и мощ ('Retired Hurt', 'Diamond Girl') и мъжкарска блус лиричност ('Stoned Alone', 'Up In Smoke') - в албума има от всичко по адски добре балансирани дози. 'A Sting In The Tale' освен това е и първи за новите хора в TEN YEARS AFTER - вокалиста Маркъс Бонфанти и басиста Колин Ходжкинсън (да, същият пич, свирил през 70-те с Алексис Корнър). 

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

-- Публикувано от Blogger за Angry Cherry на 2/13/2018 10:48:00 пр.об.

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Ед Ширан сгоден за едно момиче, череши Seabourne Ед Ширан обяви, че той обручен с дългогодишната си приятелка череши Seabourne. Публикуване на Instagram той каза, че и двамата са “много щастливи и влюбени”, се шегувам, че котките също се радвам за тях. Двойката се запознала в училище, въпреки че те са се срещали само през 2015 г., след като прекарва общо 2016 г., пътувайки по света във време на неговото година без музика. Череши-това е звезда на хокей и помогна на Англия до 21 г. спечели бронзов медал на европейското Първ��нство през 2012 година. Миналата година Ед каза, че той най-накрая е даден шанс да се влюби след почивка от музиката. “Това е първият път, когато изобщо някога е имало време, за да падне правилно в любовта”, – каза той Зейну Лоу на Beats 1. “Аз винаги много страстно в отношенията – аз съм червенокоса, а също и ирландски”. Той също така обясни, че иска да създадат семейство. “Аз съм готов, ето го – автобусът деца, малко мазнини, дебели мадами, че просто на разходка”, – каза той. Ед е бил принуден да отмени няколко свои концерта в края на миналата година след инцидент с велосипед. Единствената му форма от вас е най-продаваният 2017 ерген, според официалните данни диаграма. Той е номиниран през следващия месец Спецификациите на наградите за албум на годината, сингъл за Великобритания, Британски видео и британски мъже. Слушате Newsbeat живеят в 12:45 и 17:45 всеки делничен ден на BBC Radio 1 и 1Xtra – ако сте пропуснали, можете да да слушате тук Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[2017albumchart-blog]

7. Kesha - Rainbow

Много от днешните поп звезди започват кариерите си като марионетки на музикалния бизнес с предварително изфабрикуван имидж, който често няма общо с истинската им същност. Именно така звездното начало на Kesha ни я представи като купонждийка, която има страст към алкохола и наркотиците, а песните ѝ са претъпкани с auto-tune. През годините стана ясно, че тя има какво друго да предложи – живите ѝ изпълнения демонстрираха възможностите да пее и рок и кънтри музика. След драматичните обвинения и съдебни процеси срещу продуцента ѝ Dr. Luke, мислехме, че с кариерата ѝ е свършено, но днес пред нас стои “Rainbow” – запис, който не просто отбелязва триумфа ѝ над всички трудности, но и се нарежда гордо сред най-добрите издания на годината. В буреносния водещ сингъл “Praying” Kesha разказва историята си (показвайки, че е по-големият човек в конфликта), а междувременно гласът ѝ най-накрая разбива оковите на насилствено налаганата ѝ студийна обработка и показва истинските ѝ възможности. Целият албум е изпълнен с послания на надежда, способни да вдъхновяват и мотивират всеки, който преминава през трудни периоди в живота си. Откриващата “Bastards” ни учи да не позволяваме на жестокостта да ни сломява, а анархистката пънк рок бомба “Let Em’ Talk” насочва средния пръст директно в лицето на недоброжелателя. “Woman” се превръща в една от най-феминистките песни на века, а заглавната “Rainbow” ни помага да видим дъгата и в най-дълбокия мрак. В рамките на този толкова емоционален запис, на Kesha ѝ остава време и за забавление – в танцувалната “Boogie Feet” (в духа на “Rocky Horror Picture Show”) и в кънтри парчетата “Hunt You Down” и “Boots”. “Rainbow” ще остане в историята н�� просто като един силен албум, а и като символична победа на истинския артистизъм над грозното лице на шоубизнеса.

[radiobg-london]

Посмъртно наградиха Дейвид Бауи с две награди БРИТ

Посмъртно наградиха Дейвид Бауи с две награди БРИТ

Британската поп легенда Дейвид Бауи спечели посмъртно две от годишните музикални награди БРИТ, които бяха раздадени в Лондон. Бауи бе обявен за най-добър британски соло изпълнител за годината, а албумът му “Black star”, издаден броени дни преди смъртта му миналия януари, бе избран за британски албум на годината. Наградата за най-добра соло изпълнителка спечели Емели Санде, а за най-добър сингъл…

[orleff]

Вижте новия видеоклип на Cool Den "Време е"

[orleff]

Madness с ново видео, вижте "Baby Burglar" тук

[magdalenagigova]

Телевизия Планета върти летния хит на Валентин Велчев „Спрял часовник“

Валентин Велчев влиза в дискотеките с летния хит „Спрял часовник“ След успешния си фолклорен проект „Аз съм Валентин“, за който преди броени дни получи наградата „Албум на годината 2023“, Валентин Велчев влиза в дискотеките с нещо ново, различно и модерно. Предложението му за хит на лято ’23 се нарича „Спрял часовник“ и по него е работил с изцяло нов творчески екип. Това е и първият му…

[vprki]

Да се посветиш на джаза или за Осмото издание на Plovdiv Jazz Fest

Преди време в разговор за „въпреки.com” Мирослава Кацарова, джаз певица, радиоводеща, организатор на фестивала Plovdiv Jazz Fest с нейната компания Блу М сподели за себе си: „Джазът е спасителната музика за мен, тя ме спасява като човек. . Покрай тази музика откриваш други хора, откриваш приятели, защото се превръща във форма на общуване“.

Това бе преди осем години, когато тръгна нашата платформа и я потърсихме за разговор, познавайки я от великолепните ѝ предавания в радио  Jazz FM Desafinado и Singin’ & Swingin’. Тя ни повярва, а в годините ето, вече сме пред Осмото издание на Plovdiv Jazz Fest (4-7 ноември) след малко повече от месец, но очакванията и вълненията набират скорост. Четири вечери на Plovdiv Jazz Fest с Гретчен Парлато и „Грами“ носителя Тейлър Айгсти, Йълдъз Ибрахимова, Емет Коен, Давид Дорантес и Яз Ахмед са ни подготвили организаторите от е Blue M. Събитието се провежда с подкрепата на Община Пловдив и е част от Културния календар на Община Пловдив за 2022 г.

Гостуване на световната Гретчен Парлато, заедно с носителя на „Грами“ Тейлър Айгсти; отбелязване на 70-годишния юбилей на Йълдъз Ибрахимова и огромното ѝ значение за джаз музиката в България; акцент върху пианистите в джаза и раз��ира се, някои от младите звезди от международната джаз сцена – така накратко може да се опише Осмият Plovdiv Jazz Fest, който ще се проведе от 4 до 7 ноември в Дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив. Пандемията беше причина фестивалът да ограничи сериозно своята програма в последните две години, но за това малко по-късно. През 2022, обаче, събитието се завръща с повече събития и концерти в четири дни и съпътстваща програма. Запазвайки подхода си да кани някои от най-атрактивните и интересни млади джаз музиканти, един от най-големите джаз фестивали в страната ще бъде открит с концерт на тромпетистката от британско-бахрейнски произход – Яз Ахмед. Тя ще гостува заедно със своя квартет. Музикалната критика отбелязва, че творчеството ѝ не прилича на нищо, което сте слушали.

Яз Ахмед, снимка: архив на фестивала

Експерименталната ѝ музика опитва да замъгли границите между джаза и електронния саунд дизайн, а това, което прави на сцената е описвано като опияняващ психеделичен арабски джаз. Тя има три издадени албума и програмата на концертите ѝ включва различни точки на света. Яз Ахмед е работила с Radiohead, Лий Scratch Пери, Transglobal Underground, Артуро О'Фарил, Наташа Атлас и др. Била е част от световното турне на These New Puritan. Яз Ахмед е номинирана от престижното американско списание DownBeat за „Тромпетист на годината“ и бе посочена за „Изгряваща тромпетна звезда“ през 2020 г. Тя бе отличена с две от престижните Jazz FM награди за 2020 в категориите „Албум на годината“ и „Изпълнител на годината“. Яз Ахмед е носителка и на престижното отличие Ivor Novello Award за иновация. „Надявам се, че чрез музиката мога да събирам хората, да строя мостове между културите и да променям възприятието за жените в джаза и наследството на хората от близкия изток“, казва тромпетистката. Концертът на Яз Ахмед ще бъде на 4 ноември от 20:00 ч.

Следващият ден, 5 ноември ще започне с концерта на Йълдъз Ибрахимова заедно с Живко Петров, Веселин Веселинов-Еко и Христо Йоцов. Тази година певицата отбелязва своята 70-годишнина. Plovdiv Jazz Fest ще ѝ връчи Наградата за цялостен принос в джаз музиката, с което ще отдаде огромна почит към дългогодишната ѝ и забележителна кариера. Йълдъз Ибрахимова е едно от най-важните имена в историята на българския джаз, но нейната внушителна творческа биография надхвърля значително пределите на България.

Йълдъз Ибрахимова, снимка: Стефан Джамбазов

Тя започва да пее на 10-годишна възраст и впоследствие завършва музикално училище. Преди да се насочи към джаз музиката, Йълдъз Ибрахимова се дипломира в Музикалната академия в София с оперно пеене. За нея е известно, че гласът ѝ притежава уникален диапазон, който обхваща четири октави. Йълдъз Ибрахимова дебютира през 1975 г. с джазквартета на Марио Станчев. Тя концертира с формациите „Джаз линия“, „Акустична версия“ и за кратко е солистка заедно с Теодосий Спасов на „Бели, зелени, червени“. Носителка е на много награди и е имала концерти в над 30 страни по света. Преди време в разговор за „въпреки.com” забележителната певица каза: „Като че ли в музиката и в класиката и в джаза вече всичко е изказано. И това е всъщност трудното, като че ли това е някаква граница. Това никога не може да има граница, разбира се! Джазът се отваря все повече към хората, които не са имали силна връзка с тази музика“. /Целия разговор с Йълдъз Ибрахимова отпреди 7 години може да прочетете тук /

Емет Коен, снимка: архив на фестивала

 Веднага след нея на сцената ще се качи един от най-разпознаваемите и модерни млади джаз музиканти днес. С турнета из цял свят, американският пианист и композитор Емет Коен включва в натоварената си програма и Plovdiv Jazz Fest. Той е сред централните фигури от своето поколение в джаз музиката. Свирил е и е записвал с Рон Картър, Бени Голсън, Джими Коб, Джими Хийт, Тути Хийт, Кърт Елинг, Били Харт и др. Коен започва да свири още на 3-годишна възраст по метода на Сузуки. Емет Коен ще гостува на Plovdiv Jazz Fest със своето трио.

Пианистите са определящи за селекцията на фестивала тази година. В неговата трета вечер на 6 ноември ще бъде концертът на може би най-известния фламенко-джаз пианист – Давид Пеня Дорантес. Той е добре познат на българската публика, с концертите си заедно с Теодосий Спасов и втория си албум “Sur”, записан в Париж, Севиля и София през 2001 г. През 2020 г. излезе неговият шести албум.

Давид Пеня Дорантес, снимка: Sergio Caro, архив на фестивала

Дорантес е и сред най-прочутите музиканти от ромски произход. Силно повлиян от джаза и от класическото си музикално образование, Давид Дорантес се превръща в забележителен новатор и променя напълно представите за фламенко музиката. Носител на много музикални награди, той е гост на най-престижните фестивали. Концертът му в Пловдив ще бъде заедно с неговото трио.

Последният концерт на 7 ноември от програмата на фестивала през 2022 г. ще бъде на американската джаз певица и текстописец Гретчен Парлато. Тя заслужено е считана за една от най-изобретателните и хипнотизиращи певици днес. През 2021 г. Гретчен Парлато издаде своя нов албум FLOR, който отдава почит на бразилската музика и е първият ѝ студиен албум за последните близо десет години. Албумът донесе и втората номинация за „Грами“ на Парлато за „Най-добър ��окален албум“ и бе описан като прекрасен синтез между американска популярна музика, европейска класическа музика и бразилски стандарти. Важна тема в него е майчинството, което е било причината за временното оттегляне на певицата от музикалния свят.

Гретчен Парлато, снимка: архив на фестивала

Гретчен Парлато участва в над 85 албума и има четири издадени албума като лидер. За първи път е номинирана за „Грами“ през 2013 г. Албумът ѝ “The Lost and Found” от 2011 г. пък получава над 30 национални и международни награди, включително награда на списание DownBeat за „Най-добър вокален албум“. Още като студентка тя пее с Хърби Хенкок и Уейн Шортър, по-нататък си сътрудничи с много музиканти, сред които са Маркъс Милър и Аирто Морейра.

Гретчен Парлато пристига в Пловдив със своята група, част, от която е един от най-интересните съвременни пианисти Тейлър Айгсти, който пък тази година спечели „Грами“ за „Най-добър съвременен инструментален албум“.

В годините сме писали за всяко едно от изданията на Plovdiv Jazz Fest и това може да се види на търсачката във „въпреки.com”. Присъствали сме и сме съпреживявали музиката и нейните великолепни изпълни от България и различни краища на света с изключителен авторитет и музициране.

Мирослава и Танко Кацарови на фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“, 2020, снимка: Стефан Джамбазов

И вече лично – не бях само миналата година на седмото издание, беше ми сложно. Защото забележителното Шесто издание през 2020 беше последното за Стефан Джамбазов, с когото създадохме интернет ��латформата „въпреки.com”  а по късно и фондация „Въпреки“, се оказа и последното ни пътуване на двамата извън София. Тогава въпреки COVID – 19, макар и с ден по-малко при отсъствието на Ричард Бона, но пък с присъствието на Авишай Коен фестивалът беше прекрасен. Неговите два концерта сложиха финала на шести поред фестивал, в който не по-малко стойностни бяха и концертите с участието на Христо Йоцов, Антони Дончев и Милен Кукошаров в първия фестивален ден. Тогава фондация „Въпреки“ беше и организатор на фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“, подредена във фоайетата на Културния дом „Борис Христов“ в Пловдив по време на феста. Изложбата на Стефан Джамбазов, подпомогната по проект в Национален фонд „Култура“, беше част от съпътстващата програма на Plovdiv Jazz Fest.

А организаторите на фестивала и самата Мирослава Кацарова гледат на неговото провеждане като мисия. И да продължим мисълта ѝ, споделена в началото на този текст „Още тогава разбрах, /като съвсем млада- б.а/ че това не е една музика, която харесваш и си потропваш просто с нейния ритъм, а тя те превръща в нейния ритъм до края на живота ти, защото импровизацията, всички изразни средства в джаза, това свободно общуване на музикантите на сцената от една страна и на публиката – от друга те кара да се чувстваш спокоен, свободен като истинските хора”. /Целия ни разговор с нея преди не малко години в някаква степен е програмен за нея, може да прочетете тук /

Извън посвещението си на този фестивал Мира Кацарова подготвя и новите си албуми, концертите си, а тази година имаше и летен вариант на Plovdiv Jazz Fest. Не спира – любов и отдаденост на джаза. А ние сме в трепетно очакване на Осмото издание на фестивала! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Plovdiv Jazz Fest и Стефан Джамбазов

[magdalenagigova]

Цял Видин – на хорото на Валентин Велчев

Цял Видин – на хорото на Валентин Велчев

Цял Видин – на хорото на Валентин Влечев Колекционер постави дебютния му албум „Аз съм Валентин“ в Топ 3 Почти целият Видин се хвана на хорото на младия певец Валентин Велчев. Той бе специален гост на третото издание на Международния ф��лклорен фестивал „Синия Дунав“. Носителят на наградата „Певец на годината 2021“ за дебют направи голям концерт на лятната сцена пред художествената галерия в…

[vprki]

Вълшебното графично пътешествие на Иван Газдов

„За мен графикатурата е над 30-годишен колосален труд с 16 цикъла и около 400 работи. Но за хората, запознати само със заглавието, нещата изглеждат елементарни, като комбинация между графика и карикатура. Затова обяснявам, че втората част на наименованието не е карикатура, а „тур“, път“. Това казва проф. Иван Газдов в един изключителен разговор за „въпреки.com“ с проф. Георги Каприев, в който става дума за изкуството, пътя и други важни неща от живота и, за който Иван Газдов с присъщото си чувство за хумор и самоирония отбелязва: „Проф. Иван Газдов с голямо смущение отговори на въпросите на проф. Георги Каприев, защото те са по-съдържателни от отговорите“.

Уважаеми господин професоре Газдов, мили Иване, ти допусна да навършиш 75 години тъкмо в края на тревожната 2020 г. Началото пък се води от 1945 г. в Ямбол. Това като неволя ли тълкуваш, като съдба или като шанс?

Ако някой на моите години, като го питаш „Как си?“ ти каже „Много съм добре“, то той не е коректен (меко казано) и по този начин прекъсва всякаква възможност за диалог. Голям поклон, че не ме питаш как съм.

Като изключим здравната трагедия, 2020-та година е в пъти по-добра от следвоенната 1945-та. Моите родители са се венчали на 3-ти септември 1944 година!!! Така че, каквото хубаво са преживели до тогава, това им е останало. После единственото радостно нещо е било моето появяване. Оглушителният хор на тунджанските жаби, казват, замлъкнал за малко по случай пръкването на Vanko da Yambol (Ванко от Ямбол), както обявила една от бабите, без да предполага, че това е емблематично прозвище за художник… Само че за другаде… У нас всичко е „Майтап да става!“ Същото се отнася и за живота тогава. Баща ми, докторът, току-що прибрал се от фронта е писал молба до интенданта на града да му разрешат да си купи (!!!) две гуми за велосипеда, за да ходи при спешно болни. Моите детски обувчици бяха с подметки от стара автомобилна гума, не се прегъваха и ходех с разранени крака.

И дума не може да става за сравнение на годините…

Съдба е, разбира се всичко, шансът е спорен, а неволята съм си я направил сам с моето емигриране на 14-годишна възраст (през 1959 г.) на запад (от Тунджа!) с един картонен куфар в помпейско червено.

Проф. Иван Газдов - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки усложненията, през 2020 г. излезе обемният Graphicature – complete catalogue, както и книжката Иван Газдов представен от Георги Каприев /изд. НДФ “13 века България” - б.р./, успя да наредиш изложбата „Черни докосвания“. Тя се вписва в над 50-те самостоятелни и над 150-те колективни твои изложби, а те – в реда на над 20-те книги от и за теб. Още първата ти изложба обаче, през 1970 г. в Клуба на Художествената академия, е запечатана преди откриването ѝ (учиш „Плакат“, а стартираш с „Рисунки и илюстрации по Шекспир“) и дълго след това системно си недопускан до публично представяне. Ти пък продължаваш свръх-интензивно да рисуваш и търсиш. Работите си от 60-те до 80-те години определяш като рисунки в развитие. Развитие откъде накъде?

Тази моя първа самостоятелна изложба, дето я запечатиха в Клуба на Академията, беше тогава опит да се покаже, че някои студенти рисуват извън програмите и часовете. Имахме надежда нещо да се получи, защото на студентите им беше забранено да участват в изложби (Общи, от СБХ). То други нямаше, камо ли да правят свои. Не стана. Ръководството на Академията залепиха вратата, без да открием изложбата и без обяснение. Моят учител от художествената гимназия Димитър Арнаудов беше подготвил откриване, но ми каза само: „Моят пуловер е зелен, а твоят е червен. На тази комбинация не й върви“. Опитахме се да го ударим на майтап, но само успяхме да се дотътрим до близката кръчма „Дълбок зимник“. Впрочем като питах какво става (гледай ми акъла!), цензорът (партийният професор) ми каза: „Колега Иванчо, работите ти са много хубави и ние ще ги приберем в музея“ (!). На другия ден си измъкнах работите и със същите, точно 30 години по-късно направих изложба-дарение в Националната галерия, придружена с албум-каталог с текст от Петър Змийчаров. Сега тези работи са някъде в мрачната изба на Националната галерия (вече официално и безвъзвратно запечатани).

След Академията работих в първото професионално ателие по графичен дизайн в България с консултант Стефан Кънчев (Център за промишлена естетика). Работех щатно (8 часа дневно) като верен последовател на великия постулат на Хенри Мур: „Ако искате да станете художници, намерете си работа за издръжка“. Обхвана ме чудото на графиката и съчетано с прецизността на графичния дизайн се роди стилът Графикатура. В ателието в Медвен имах офортна преса, а по-късно се заех с известните сериграфии. По онова време рисуването ми беше радостно и стихийно – цели купчини за година, като бях респектиран от двамата наистина гениални мои състуденти – Марго Цанев и Любомир Савинов. Те бяха колосални и завършени автори още в онези години. Тяхното непоказване, неприемане и неучастие в художествения живот беше и е голяма загуба за изкуството. Моето неучастие ми даде спокойствието да създам каквото искам. Не си късах нервите като мои приятели, всеки път дали нещо са им приели за изложба или не. Сега, когато се мъча да напомня на младите за тази „когнитивна дисфункция на нормативната естетика“ тогава (ама как само съм го засукал…), те ме гледат мътно и казват бодро: „Че кой ще ме спре!“.

Създаването на стила Графикатура съвпадна с нормализирането на художествения живот. Оттогава до сега имам над 50 самостоятелни изложби и когато някой каже, че едно време било хубаво, аз го гледам мътно.

Иначе пътят в изкуството не е „от – до“. Има и напредък , има и „назадък“. Нещата дори отдавна вече са комично преплетени. Колкото и да изцеждаме мозъка на Кенет Кларк като сюнгер, думата „изкуство“ за днешната ситуация няма да изтече.

Успоредно с графиките, правиш и пощенски марки, плакати, рисунки, илюстрации, че и пластики. А с годината 1978 се асоциира определянето ти като основоположник на Авторския плакат в България. В какво се състои това основополагане?

Правил съм всичко, което ме влече в изображението. Имам серия релефи (непоказвани, естествено!). Само не съм правил „м.б. върху платно“ (маслени бои върху платно). Това не е техническо обозначение. Това е сладостна формула на пишман колекционерите, която е боготворена, но съсипа и малките наченки в разнообразието в изкуството… И аз като момък, с наложеното ни ограничение на познанието, запленен от Ван Гог, донесох тържествено наръч зряло жито и го треснах на килима на майка ми да го рисувам. Това – добре. Ама после, като трябваше да клеча с часове и да събирам осилчетата, цялото ми желание за „м.б. върху платно“ се изпари безвъзвратно… Иначе само двама души разбират цвета в картината (именно „разбират“, а не само „ползват“) – Димитър Арнаудов и Любомир Савинов.

Плакатът е поръчково творение и като такова е голяма досада. Още от 70-т�� година започнах да правя плакати по „моя поръчка“. Сам си измислям темата и си я рисувам. Така превърнах тази подчинена работа в авторска. През 1978 г. изложих в залата на Раковски 108 серията „Светът на еснафа“ - първи авторски плакати у нас. Определението „Авторски плакат“ е мое дело. През 2011 г. издадох теоретичния си труд „Авторски плакат“ (300 страници с 800 илюстрации, албум, голям формат). А с двамата колосални японски художници Фукуда и Нагаи имах кореспонденция по този повод с вдъхновяващи отзиви. От Нагаи скоро получих последните му работи (2020 г.) – „Червените животни“ от цикъла Life. Получих ги по пощата, по обикновената поща. Сега той е на 90 години. И двамата не признаваме електронните комуникации. Постепенно „Авторският плакат“ се превърна в школа в Академията. Първият випуск, завършил със свободна, а не със зададена тема, през 90-те години се помни. Тогава едно високо момченце ми показа стеснително наградата, която е получил от студентски конкурс от фирмата Corel от Канада (едно отвесно парче стъкло). Момчето беше студентът Теодор Ушев с първата си награда. Като най-активен апологет на авторския плакат днес е моят бивш студент и сегашен професор Николай Младенов, показал наскоро изложба с такива плакати по повод своя юбилей.

От години никой не задава теми на нашите дипломници. Те си ги измислят сами. Стремежът е да станат самостоятелни художници в тази по същество несамостоятелна дейност. Моят цикъл „Игра на силуети“, работен в продължение на много години, се намира в доста музеи по света. През 2003 г. Български пощи ЕООД издаде 2 пощенски марки в блок, посветени на Международната година на плаката от името на България с неща от същия цикъл. Две мои работи имат награда от Световния конкурс за графичен дизайн по интернет от Токио, Япония. В Ямбол като 5-метрова пластика е експонирана една творба от цикъла и т.н.

Регистрираш ГРАФИКАТУРА® като артистична марка за Европа, при което я дефинираш като „личен творчески почерк“. Как би разширил днес определението за тази „графика на път“? 

За мен графикатурата е над 30-годишен колосален труд с 16 цикъла и около 400 работи. Но за хората, запознати само със заглавието, нещата изглеждат елементарни, като комбинация между графика и карикатура. Затова обяснявам, че втората част на наименованието не е карикатура, а „тур“, път. Така беше наименована и ретроспективната ми изложба в Националната галерия – „Вълшебното графично пътешествие“ (Magical Mystery Graphicatour). Чудесно беше да се видят тези 8 зали. Най-пълната ми изява. Заедно с изложбата ми „Кавъркласик графикатур“ в СГХГ през 2005 година. И понеже разграничавам глупавата мисъл „Не се взимай насериозно“ на две, ще кажа, че лично аз не се взимам на сериозно (дрехи, стойки, манджи, пиене, фукане…) – няма такива работи. Една симпатична журналистка искаше да говорим за моя изложба, а ме посрещна с думите „Ама вие носите български дрехи…“ Но когато стане време за рисуване, няма по-сериозен човек от мене. Рисуването е черен труд буквално. Но той е плод на влечение. Затова не е по формула и не е за всеки. Зарадвах се да чуя, че Дейвид Хокни, който е рисувал басейни и красиви места, казва, че художникът не може да бъде хедонист, защото е предназначен да работи. Днес не се мъча да разширя определението, а да го задържа, доколкото мога. Ама надали…. Колкото и да рисувам сериозно, сътресенията са непрестанни. Един достопочтен господин (българин, стар музикант) ми каза на изложбата ми във Виена: „Господине, много ми хареса вашата изложба и искам да я купя цялата (тук колената ми се сецнаха), но жена ми е оформила къщата ни в бароков стил“!... Тюх да му се не види, брей, така да се каже.

Графикатурата, твърдиш, e в основата си ритъм, който концентрира възприятието върху дестилат от идеи. Решаваща е формата, извеждана чрез перфектна графична линия, която пък не следва „натурата“, а е по φαντασία. Това твое „измисляне“ как може да се представи с думи?

Не е лесно да се представи с думи. По този повод издадох книга (240 страници) във вид на роман – „Двама в Алабама“ – мъгла и светлина от инвенции. Но ако разчитах само на думите, нямаше да излизам от кръчмите. Те минават и без мен (каква „загуба голяма!“). Мисля, че историята на изобразителн��то изкуство е белязана от две неща. Първо преминаване на рисуването от натура в рисуване по фантазия. И второ – съзнателното усилие за личен напредък. Но това зависи от дарбата и таланта, а за тях въобще не се говори, защото „колегите се дразнят“. Какво значи велик творец да се гордее, че рисува като дете. Достатъчно деца си има (всичките) за тази работа – художниците не бяха ли друга категория? Откакто през 1964-та година Кошут написа есето „Изкуството отвъд философията“ (15 страници) и същевременно ПОКАЗА, държа да кажа ПОКАЗА, а не само разказа какво е концепция (идея) в изображението, нещата отчасти влязоха в нормалното русло на cosa mentale (работа на ума). На него, ума, се основава и моят девиз: „Аз не мисля, аз измислям“ или с други думи, казани със силно сбръчкано чело: „Графикатурата на графикатуриста ографикатурява графикатуризма“. Не, няма да кажа „Оле“ – няма да чуете това от мен.

Твоите черно-бели графикатурни „кривундели“ са, казваш, в необходима заедност с фантазия и хумор. Каква е ролята на въображението и какво изобщо представлява то? А на хумора? Защо държиш на вица?

Хуморът… хуморът!!! Аз не разказвам вицове, дори не ги помня. Не се хиля на шегички. Който ме е чул да се смея, е б��гал стъписан, защото смехът ми прилича на спастично ридание на настъпено магаре. А що е хумор в изкуството? Отде да знам! Знам само, че да нарисуваш Парцалев не е хумор в изкуството. Или жалките балонообразни фигури на Ботеро… Има си специално изкуството, което се крепи от хумора: карикатурата – и толкова. Изобщо в изобразителното изкуство да откриеш хумор е така необикновено, че по-лесно ще се изсвири джаз стандарт с гайда, отколкото да се изрови хумор в картина. И като напук на това, от графикатурите идва лъх на лекота: „Въздухът в салона става лек за дишане, както каза Ясен Антов, и човек се изпълва със светлина“. Но това не е директен хумор. Това е усещане за хумор. Необяснимо, непрошнуровано, неописуемо… „В графикатурата надви не антейското, а икаровското; не монументален смях от упор, а лично избран стратегически ракурс“, написа Радой Ралин. Същото е положението с визуалния виц… А с въображението аз съм в отношение, както кучето на Казимеж Брандис с козата. Кучето се затичало към нея с грозната си муцуна и нежна душа да си играят. А козата, ужасена, че я нападат, се джаснала в една пропаст. Кучето останало учудено… Та и аз се хвърлям наивно към въображението, но то се не дава и все ми бяга по пропастите.

Задължително необходимо ли е присъствието на еротиката, еротичното в графикатурата? Има ли то някаква връзка с етичното?

Точното наименование на изложбата с еротичните графикатури беше „Еротични – етични графикатури“. Всичко е в излъчването, а не в теоретизирането. И в литотата на показването на тези съвсем нелеки човешки взаимоотношения. (По-далеч от Дездемони и Жулиети.) Но въпреки това, изненадващо за мен страстите бяха налице - една картина беше ударена и стъклото се пукна от зрителка с чадър… Наша позната каза, че няма да заведе дъщеря си на изложбата, но детето се промъкнало и много се смяло…. Оказва се, че само то е стигнало до смисъла на работите. Етиката в изкуството – тази помпозност е блуждаеща валенция. Но то в изкуството кое ли не е?

Графикатурата, тъй както се е наложила в естетическото съзнание, предполага радикално изчистване на случайното, строг и категоричен изказ. В същото време с работи още от 80-те, а и с по-нови - от 2018 г., показваш графикатури с видими внезапни изтегляния на различни четки, „разрошени“ в края повърхности, внезапни издърпвания. Без прави ъгли, правилни дъги или окръжности. Осиновени са „случайното“, дисонантното, „рошавото“. Това отклонение ли е или е органично присъщо на графикатурата? 

Говориш за последната ми изложба с цикъла „Черни докосвания“ – най-емоционалният труд за мен; великата импровизация; моята единствена вярна спътница „танцуваше ту степ на брега на една река“ (ако се присъединим към О`Хенри). Постигната мечта - щрих, петно и емоция ведно върху моя размер 50х50 см. – излята с едно докосване. Помня, че удоволствието от тези работи беше неописуем възторг и нищо друго. Вероятно това е чувството, с което пишат майсторите на йероглифи – уникална абстрактна графика с всичките „несъвършенства“ на формата. Но за да се насладим на подобна графика, трябва вътрешен поглед и голямо културно натрупване, което се възпитава с поколения, расли в среда с деликатна естетика в цялото си обкръжение… Май говоря за друга планета… Ама какво говоря? Я да тръгвам, че имам запазен час да ми почистят кожения салон на червеното ми ферари.

Ти си освен всичко друго и автор на впечатляващо много авторски книги и албуми. Какъв е мотивът ти за тяхното създаване? Има ли нещо общо с графикатурата?

Има, по начина на създаване: „Нещо те връхлита и нещо се импровизира“. За 2 години написах 200 стихотворения и ги издадох в 3 тома, наречени „Bestсмислици“ . А написах и романа „Двама в Алабама“… Само че не знаех колко съм щастлив, защото бях непрекъснато нещастен. След дни ще излезе 2-ри том на „Графичествен“, моята рисувана биография. Това е 20-та в редицата от мои албуми и книги през годините. А отделно за графикатурата има 2 изследователски книги – „Черно сияние“ от д-р Петко Петков и „Графични антитези“ от проф. Магърдич Касапян.

А сега накъде?

Открих едно старо (20-годишно) шишенце с оригинален китайски туш и се учудвам на възможностите му за рисуване. Сега правя „Докоснати пейзажи“, нещо като цикъл „Медвенски тетрадки“. А иначе казано по-„екзистенциално“ (както подозирам, че е въпросът „Накъде?“) ще отговоря : „Наникъде“. Изкуството има само автор и нищо друго!!! Повярвай ми, за да стигна до това е голяма колизия за мен, но много пречистващо. Неописуемо е как се усещаш, когато от съзнанието ти се оттекат, могъщо като водопад, всички илюзии за някаква мисия, за някакво признание, за някакво уважение. Тъжно, нали? След 60 години в кръговрат, който за никого няма значение, ми остават само листчетата, дълбоко заровени в черните папки-саркофази. Колкото повече се изяснява (има и умни хора), че изкуството е индивидуална дейност, толкова повече се толерира стадното начало – общи изложби, пленери, симпозиуми, конгреси, групи, колективи, общества, секции, съюзи и като капак – свещената творческа работа се нарича делово „проект“, който на всичкото отгоре се и плаща. И кръговратът е готов: Никой не отбелязва дарбата и таланта – по тази тема цари необяснима свенливост… А ето и една моя bestсмислица:

Кой казва, че творецът

трябва да твори.

Напротив –

всичките си сили

трябва да насочи

към туй – общественият климат

да го сочи

като величие харизматично.

Останалото идва си отлично!

Проф. Иван Газдов с голямо смущение отговори на въпросите на проф. Георги Каприев, защото те са по-съдържателни от отговорите. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

P.S. на „въпреки.com“: За Иван Газдов може да се говори много. Писали сме за много негови изложби. Като преподавател и художник го споменават не само ценители, но и много негови ученици в Художествената академия. Включително и Теодор Ушев, който е бил негов студент и препоръча на младите аниматори да учат плакат в Националната художествена академия, където преподавател е и Иван Газдов. Но той не е само художник. Неговото перо е изключително интересно и провокативно. Въпреки, че в живота е много строг и сериозен. Но чувството му за хумор е непресъхващо. И при откриването на една от изложбите си каза, че е една тунджанска мида. Оказало се, че имало такива миди, но те не били за ядене, а за стръв. И неговата изложба била такава.

А за това дали има чувство за хумор /в което сме убедени/ ни е отговарял в разговор с него във „въпреки.com”: „Не знам дали имам, така казват. Това ми е много странно, защото винаги съм се отнасял много сериозно към всичко, а то излиза, че нещо играеш. Донякъде е така. Все пак, ако човек не се отнася сериозно към всичко, нищо няма да направи”. И продължи: „Тия глупости „не се отнасяй сериозно”, „бъди ироничен”, но когато седнеш да работиш как да не си сериозен. Часове наред стържа. Един контур на тези графики, който огражда петното е с молив и с гума. Той се мести дълго време, докато стане тази идея. И то кога става - когато аз реша, че става. Няма формула. И всичко това не може да бъде несериозно. Няма момента на игра, това цапане, което разрушава напредъка. Така че работите са правени бавно, упорито и стабилно и ако накрая има някакъв хумор ми става приятно, защото знаеш, че хумор в живописта почти няма. Много лесно се прави отрицателното, навсякъде не само в живописта - и в пиеси, и във филми, то сега и преобладава. Всеки филм е с бойни сцени, омръзна това. Но отрицателното преобладава, а хумористичното е рядко”, каза Иван Газдов за своята работа.

А за графикатурата добави още, че не е графика и едновременно карикатура. „Това  е понятие. Така разчленено не е същността на работата. Не съдържа графика и карикатура. То е като трагикомедия – съчетание на две крайни понятия, но ги има в обществото, в интелектуалния свят. Не е нещо непознато, не е по някакъв начин нарушение на такива взаимоотношения. Дори трагикомедия е много по-крайно. Що за понятие е това трагикомедия? Това е един нюанс на графиката. Държа да бъде графика. Не карикатура, защото карикатурата е друг вид графика и в нея графиката е ценното. Не друго, не сюжета, откриването на взаимодействията между петната. Бялото, което участва като фон и отчасти прави фигурите допълнително. Това е много стабилно нещо и продължавам да го правя. Слава Богу, съм имал врем�� да го развивам през годините и то не малко години”, каза Иван Газдов.

[vprki]

Петър Славов - младши: За мен е чест да закрия страхотния Plovdiv Jazz Fest

“Приятели в България, имам чудесни новини! На 2-ри ноември тази година ще имам удоволствието и честта да закрия страхотния Plovdiv Jazz Fest с концерт, в който ще представя новия си албум Little Stories. С мен ще свирят John Ellis, Lawrence Fields и Mark McLean. С нетърпение очаквам да се видим!” Написа в социалните мрежи забележителният ни музикант Петър Славов – младши /на снимката - фото Стефан Джамбазов/, след публикуването на програмата на феста.

Но за Пепи, изключителния басист - малко по-късно. А поредното издание на Plovdiv Jazz Fest, благодарение на Мирослава Кацарова и екипът й е на световно равнище, което очакваме с нетърпение всяка година. Преди малко повече от месец специално отбелязахме във „въпреки.com” първата прекрасна изненада, която сподели тя за петото издание на музикалното събитие - концерта на носителите на наградата Грами Джон Скофийл и Джон Клиъри. На публиката, която традиционно изпълва пространството на Градския дом на културата „Борис Христов в Пловдив й предстои уникално преживяване. А сега, когато вече е известна пълната програма на Plovdiv Jazz Fest не може да не подчертаем, че той ще е от върховите събития не само в рамките на Пловдив – Европейска столица на културата 2019, но и в цялостния ни музикален и културен живот.

Мария Жоао и Марио Лажиня - снимка архив на фестивала

Началото на фестивала на 31 октомври ще поставят две дами: забележителната джаз певица Мария Жоао и една от най-добрите млади басистки Линда Мей Хан О. Фестивалът ще открие ексцентричната Мария Жоао, заедно с нейния дългогодишен музикален партньор – пианистът Марио Лажиня. Леко театрална, Мария Жоао добива широка известност със своите впечатляващи вокални възможности, чрез които често вплита фолклор, авангард и електронна музика. През дългата си и особено интересна кариера Мария Жоао създава 23 албума.Тя е имала колаборации с музиканти като Аки Такасе, Боби Макферин, Дейвид Линкс, Жилберто Жил, Дино Салуци и много други. Участвала е в най-престижните европейски и световни джаз фестивали и е получавала много награди. Днес тя е истинска икона на импровизационната музика, а също така е смятана за един от най-добрите изпълнители в света.  Може да се каже, че Мария Жоао пее така, както малцина биха могли или биха се осмелили. 

Линда Мей Хан О - снимка архив на фестивала

Вторият концерт от същата вечер ще бъде на възхитителната бас китаристка, контрабасистка и композиторка - Линда Мей Хан О. Родена в Малайзия, но израснала в Австралия, в момента тя живее и работи в Ню Йорк. През последните десет години Линда Мей Хан О се превръща в една от най-признатите и търсени басисти на своето поколение. Тя е част от  настоящия квартет на Пат Матини, а също е била в групите на Дейв Дъглас и Джо Ловано. Линда Мей Хан О е носител на множество музикални награди и има четири издадени албума, от които последният излезе само преди три месеца. За нея Уолстрийт джърнъл пише, че „новаторския ѝ диапазон и изключителните ѝ импровизации, превръщат госпожица О в една от най-динамично издигащите се звезди в джаза днес.“  В Пловдив тя ще пристигне със своя квартет, съобщават организаторите.

Кърт Розенуинкъл - снимка архив на фестивала  

Втората вечер (1 ноември) на Пловдив Джаз Фест е вечерта на китаристите. Тя ще започне с американския китарист и композитор Кърт Розенуинкъл – един от най-влиятелните и оригинални джаз музиканти на своето поколение. Неговият глас на мултиинструменталист и водещ китарист ясно се откроява в 11-те му албума, всеки от тях вдъхновен от множество млади и по-възрастни музиканти от целия свят. Естетическият и многожанровият му мироглед водят до съвместна работа и с някои от най-важните съвременни музикални звезди като: Ерик Клептън, Гари Бъртън, Джо Хендерсън, Брад Мелдау и много др. От 2016 той се занимава с активна продуцентска дейност, насочена изцяло към младото поколение музиканти.

Джон Клиъри и Джон Скофийлд - снимка архив на фестивала  

Веднага след него на сцената на Пловдив Джаз Фест ще се качат двамата Грами носители: легендарният китарист Джон Скофийлд и един от най-интересните певци и пианисти в историята на съвременния блус Джон Клиъри. Двамата дългогодишни приятели, започват да свирят заедно едва през 2008 г., а чак през 2015 г. са първите им концерти като дует. Тази година те правят лимитирано турне в Европа и САЩ, чийто маршрут минава през Пловдив Джаз Фест. Необичайни музикални партньори – единият виртуоз в съвременния джаз, а другият ненадминат владетел на нюорлеанската музика, Джон Скофийл и Джон Клиъри създават впечатляваща и плътна концертна програма, която съдържа в себе си по малко от двата свята: от нюорлеанска музика, през атрактивен ритъм енд блус до наелектризиращ джаз. По-подробно за тях може да прочетете повече тук в предишната публикация на „въпреки.com” тук.

Мирослава Кацарова е създателка, вдъхновителка и организаторка на Пловдив Джаз фест - снимка Стефан Джамбазов

Какво се крие зад това звездно присъствие, което е вече запазена марка на Феста? Безспорно изключителни усилия, последователност и личен авторитет, за да ти повярват и това прави Мирослава Кацарова. Даваме си сметка за усилията ѝ този фестивал да се случва и винаги с изключителни музиканти, които са в топ артистите на света. А Мира не крие, че има един етап, който хората не знаят, но той е денонощен и безсънен. „В последните години много хора научиха за този фестивал, от агенции ми пишат. На мен ми е интересно да каня хора, които влияят на музиката сега“. Сподели миналата година за „въпреки.com” Мира малко преди поредното издание на Пловдив Джаз Фест. Тогава всички бяхме в очакване на изключителния саксофонист Ян Гарбарек и концерта му на Феста се превърна в празник на музиката на уникалното музициране.

Антони Дончев и Георги Дончев - снимка Стефан Джамбазов

Заключителната вечер на фестивала (2 ноември) е посветена изцяло на българския джаз. Тя ще започне с концерта, иницииран от Пловдив Джаз Фест, замислен като своеобразен трибют /поднасям почитанията си, отдавам дължимото – б. ред./ към големия пианист и композитор Румен Тосков - Рупето – едно най-важните и обичани имена в българския джаз. Сред участниците в него ще бъдат пианистът Антони Дончев, бас китаристът и контрабасист Веселин Веселинов - Еко, тромпетистът Росен Захариев - Роко, виолистът Валентин Геров и други. Винаги ни е правило впечатление как Мира Кацарова традиционно включва български джаз музиканти в програмата на Феста. Извън него подкрепя колегите си, изявите им, без грам користност или лични съображения. А тя с усмивка споделя, че за нея това е естествено.„Ние не сме много и трябва да се подкрепяме. Ако си говорим лоши неща един за друг, какво ли ще говорят другите за нас. Трябва да имаме уважение към нещата, които правим и към труда си. Вярвам, че ако уважаваш труда на другите, уважаваш и собствения си труд. Никога не гледам на изкуството като на място, където съперничеството, състезанието, съизмерването един с друг има значение. Ами съизмервай се с идеалите си. Към това се целя аз“, казва тя.

Живко Петров, Веселин Веселинов - Еко и Димитър Семов - JP3 на предишно издание на Пловдив Джаз фест - снимка Стефан Джамбазов

Но за нея като музикант, като човек специално място в живота й е срещата и с Рупето. Миналата година на Феста му беше връчена наградата цялостен принос, посмъртно, в годината, когато трябваше да навърши 50 години. Наградата получиха близките му. Преди години, когато току-що започнахме да списваме сайта „въпреки.com” Мирослава Кацарова беше един от първите ни събеседници. Не се познавахме лично дотогава, беше ни впечатлила с прекрасните си предавания по JAZZ FM Desafinado всяка събота и Singin’ & Swingin’в неделя, от които сме научили много.

Тогава тя сподели за себе си: „Джазът е спасителната музика за мен, тя ме спасява като човек. Никога не съм си мислела, че ще стана и певица и ще посегна към нея. Открих джаза за себе си в гимназиалните си години, през осемдесетте години в пловдивската езикова гимназия, прочутата гимназия, където имаше невероятна дисциплина, сравнима само по колежите в Съединените щати, затова само бяхме чували тогава, по онова време. Това, че тази музика беше низвергната, беше дори под особена форма забранявана, ни се услади. И аз тогава разбрах, че джазът е този пристъп на свобода, който особено в онази възраст е изключително важен, всъщност той те създава като личност, той те дефинира. Благодарение на тази музика, разбираш, че светът е друг, отваряш едно ново духовно пространство. По край тази музика откриваш други хора, откриваш приятели, защото се превръща във форма на общуване. Още тогава разбрах, че това не е една музика, която харесваш и си потропваш просто с нейния ритъм, а тя те включва в нейния ритъм до края на живота ти, защото импровизацията, всички изразни средства в джаза, това свободно общуване на музикантите на сцената от една страна и на публиката – от друга те кара да се чувстваш спокоен, свободен като истинските хора”.

Румен Тосков – Рупето - снимка архив

В този контекст тя винаги, не без тъга говори и за Румен Тосков – Рупето, който навремето я  накарал да повярва, че има смисъл да се занимава с джаза като естетика и като стилистика в нейна лична музикална изказност. „Аз винаги съм харесвала това, но никога не съм се осмелявала да опитам да пея и да се развивам в тази посока. Винаги съм си мислила, че това е занимание за хора, които много са учили и имат много сериозна музикална подготовка, и сега го мисля. Учих съвсем други неща, но исках много да пея, защото това беше моята естествена форма на живот. Когато започнах да пея на вечерите, когато бях студентка в София, първият човек, който ме покани на джем сешън /джазов концерт, в който всички присъстващи музиканти вземат участие и импровизират – б. ред./ беше Рупето. Дадох си сметка, че това не е случайно – този човек не е случаен за мен. После се открихме и като хора, започнахме да си обменяме музика, да обсъждаме любимите си инструменталисти, да ходим заедно по концерт��. Това, което ни свързва беше много дълбоко духовно приятелство и е много повече от музика и отвъд нея. Той много ме е окуражавал в годините. Всички мои съмнения, които аз имам до ден-днешен и влача със себе си, той по един много фин начин, но безкомпромисен ме е карал да се опитам да погледна на нещата от друга гледна точка и да не страдам от предразсъдъци, че трябва да си непременно академична фигура, за да може да се потопиш в дебрите на джаза“.

Петър Славов - младши - снимка личен архив на музиканта

Официалната програма ще закрие известният контрабасист Петър Славов младши, син на изключителния ни барабанист Петър Славов, Светла му памет. Единствено в рамките на Пловдив Джаз Фест, той ще представи своя първи самостоятелен албум. От 2006 г. джаз музикантът и композитор живее в Ню Йорк. Носител е на много награди и е свирил на едни от най-престижните сцени в над 40 държави. Петър Славов е работил с някои от най-значимите имена в музиката като Куинси Джоунс, Джо Ловано, Алфредо Родригез, Чучо Валдес и много други. Петър Славов младши отдавна не е имал концерт в България. Преди две години беше в София след европейско турне и макар, че не изнесе концерт, събра доста хора, които искаха да чуят какво ще им каже точно за пътя към успеха. Срещата се състоя в студио „Музика” на Софийска филхармония. Тогава разговаряхме с него точно в деня, когато се навършваха 9 години от смъртта на баща му Петър Славов, един от най-известните български джаз музиканти, а вече са 11... Името му свързваме като барабанист със знаменити групи – „Джаз фокус 65”, „Сребърните гривни”, „ФСБ”… „Винаги като се сетя за баща ми, си го спомням с усмивка и може би това беше неговият стил. Той много мразеше плачове, хората да са мрачни. Дори си спомням, че когато майка му почина, той беше много депресиран за половин ден и след това като че ли искаше да разведри всички. Тогава пък майка ми беше отишла в Ню Йорк, за да получи една журналистическа награда и баща ми един месец държеше в тайна, че майка му е починала само да не се развали на мама преживяването“. Спомня си синът.

Мира Кацарова е винаги позитивно настроена - снимка Стефан Джамбазов

„Винаги е имало джаз при мен покрай баща ми. Той слушаше джаз, дори когато беше станал поп музикант. Аз слушах като малък повече рок, въобще което харесваха младите хора тогава. Но понеже бях доста пристрастен, непрекъснато слушах някаква музика. И в един момент всичко, което слушах, започна да ми става много предвидимо. Беше ми ясно какво ще стане, какъв ще бъде следващият акорд, един вид не ми даваше повече слушането само. Не ми стигаше и реших. Същевременно моите съученици в Музикалното училище правеха първи стъпки в джаза. И ме повикаха, защото им трябваше контрабасист. По техните думи съм се справил добре. И в един момент се запалих, започнах да слушам плочите на баща ми. Той ми помогна страшно много, насочи ме. Аз така или иначе свирех на контрабас класически неща. Но като един основен за джаза инструмент имаше търсене за контрабасисти тогава, защото нямаше достатъчно контрабасисти на ниво. Така навлязох в джаза“. Целият разговор с него можете да прочетете тук. Но не можем да не цитираме още нещо важно, казано от него тогава: „Джазовите музиканти сме по-облагодетелствани, примерно от рок музикантите, защото при рока или си аматьор, или си звезда. Няма средно. Докато при нас ние сме пенкилер – от всичко можем по малко. Можем да свирим и в Карнеги Хол и в клуб, можем да свирим и на сватба, и на освещаване на офис примерно. Да не говорим, че повечето джазови музиканти са бивши класически музиканти. Така че ние свирим и класическа музика. За нас винаги има работа, но сред нас няма толкова милионери”, с усмивка ни каза музикантът. В тези изминали години кариерата му се развива прекрасно и слава Богу, чрез социалните мрежи споделя с приятели своите артистични пътища. Участието му в Plovdiv Jazz Fest приемаме като подарък за всички, които толкова обичаме джаза и фестивала.

Забележителният музикант Ян Гарбарек миналата година беше гост на Пловдив Джаз фест - снимка Стефан Джамбазов

Паралелната програма на феста включва клубни концерти, джем сешъни, изложба, литературен фокус и младежки конкурс. За първи път ще се проведе и фестивал във фестивала: Пловдив Джаз Фест ще е домакин на първото издание на младия фестивал Джазтроника. През четиригодишната история на сцената на фестивала гостуваха някои от най-влиятелните джаз артисти в света. Сред тях са Кърт Елинг, Ян Гарбарек, Дейв Холанд, Елиане Елиас, Крис Потър, Якоб Карлсон, Виктория Толстой, Майк Стърн, Дейв Уекъл, Ричард Бона, Джошуа Редман, Дони Маккаслин, Джейсън Моран, Дейвид Линкс, Влатко Стефановски, Розалия де Соуза, Зуко 103 и други. Част от програмата са били най-новите проекти на български джазмени като Христо Йоцов, Теодосий Спасов, Хилда Казасян, Октет Пловдив, Живко Петров, Веселин Веселинов – Еко, Димитър Семов и ред други изпълнители. Организатор на Пловдив Джаз Фест е Блу Ем. Очакваме го! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: архив на фестивала и Стефан Джамбазов