#то било красиво бе

[leatherjacketblesseddreams]

[simonsmilee]

Между тях имаше един дебел том — цяла библия, — който приличаше на църковна книга, защото беше подвързан в черна кожа с позлата. Но той съдържаше само драми и комедии, напечатани със съвсем дребни английски букви. Тази книга се наричаше „Шекспир“; Шекспир беше авторът й и неговият портрет беше отпечатан на първата страница. Този лъжепророк хубаво ме подведе и ме вкара в беля. По неповторим и верен начин той описва света от всички страни такъв, какъвто е, но отразен в душите на хората, които и в доброто, и в злото следват изцяло и типично рутината на съществованието и склонностите си; при това неговите герои са прозрачни като кристал, всеки от тях е от най-чиста проба за своя тип. Когато лоши драскачи, които познават света на посредствеността и на безцветната ограниченост, ни обрисуват този свят, те мамят глупците, като им тъпчат главите с хиляди безсъдържателни измислици; Шекспир, напротив, владее света на завършените и успели типове, тоест рисува това, което трябва да бъде, и така той пък измамва умните глави, като ги кара да виждат в света този пълноценен живот и да смятат, че могат да ги намерят и в действителността. Уви, по света има такъв живот, но той никога не е там, където сме, и никога в момента, когато го търсим. Смели и престъпни жени има още доста по света, но те не блуждаят, красиви и спящи, като леди Макбет, и не търкат плахо малките си ръце. Отровителките, които ние срещаме, са нагли и не се разкайват; те дори пишат спомените си или пък отварят бакалничка, след като излежат наказанието си. Все още има доста хора, които си въобразяват, че са Хамлет и се гордеят с това, без да имат понятие от неизмеримата дълбочина на сърцето на истинския Хамлет. Ту се натъкваме на някой кръвник, комуто обаче липсва демоничната и все пак толкова човечна мъжественост на Макбет, ту на някой Ричард III, но без неговото остроумие и красноречие. Тук една Порша, която не е красива, там една, която не е духовита, там пък трета

Аз обаче четях по цели нощи тази книга и бях напълно обзет от нея — тя бе така нова за мен, бе написана така задълбочено и майсторски, че възхищението ми бе безгранично. Тъй като всичко в нея изглеждаше така прекрасно, вярно и цялостно и аз го смятах за действителния, истинския свят, започнах да се осланям напълно на Шекспир, и то главно по отношение на жените, които той ни представя; примамен и воден от Лидия, тази красива звезда, аз вярвах, че озарилата ме светлина ще разреши съмненията на смутената ми и измъчена душа. Добре! — мислех си аз, съзерцавайки мислено красивите образи на Дездемона, Елена, Имоген и други, които слизаха от висините на женското си съвършенство при разни чудаци и се привързваха към тях — чистосърдечни като невинни деца, благородни, силни и верни като герои, неизменни и непогрешими като звездите на небето... това живо стихотворение от плът и кръв се разхождаше пред мен под синьото небе, в гърдите му биеше истинско сърце и на раменете си носеше истинска глава, обсипана със златни къдри.

... докато вървях до нея, в бедната ми глава се въртяха тези мисли: „Ако тази жена те обича и ти някога честно и почтено получиш ръката й, ще трябва да й служиш до гроб, па дори тя да е самият дявол!“

... отпусна се на една пейка под портокаловите дръвчета и сведе красивата си главица върху ръцете си; златистата й коса се разпиля върху тях, а през пръстите й потекоха обилни сълзи. Аз, който никога не бях смятал за възможно да падна в краката дори на най-любимата жена, тъй като считах подобно нещо за лудост и превземки, сега, без сам да зная как се случи това, се озовах на колене пред нея и изпълнен с преданост, дълбоко разкаян, зарових глава в крайчеца на роклята й и го облях с горещи сълзи. Тя обаче веднага ме отблъсна и ме накара да стана; когато се изправих, усмивката й беше още по-сияйна и по-прелестна, и аз извиках: — Да, тогава аз искам само да ви кажа… — И така нататък, докато й разправих цялата си история с такова красноречие, на което едва ли някога съм смятал, че съм способен. Тя жадно слушаше, а аз, без да премълча нещо, й разказвах всичко, което бях почувствувал, откакто я бях видял, до този миг и с преливащо от нежност сърце й обрисувах образа й, който живееше в душата ми и който от половин година, а дори и повече, така старателно и вярно бях създавал и вече бях окончателно завършил. Свела поглед, тя се усмихваше и слушаше, изпълнена със задоволство, като подпираше брадичката си с ръка и все повече заприличваше на някое щастливо дете, на което са дали желаната играчка. Тя слушаше и разбираше, че не бях пропуснал ни едно от нейните качества и прелести, нито една от думите й.

Тогава тя любезно ми подаде ръка и изчервявайки се, но все пак доволно и самоуверено, каза: — Благодаря ви много, приятелю, за симпатиите, които храните към мен. Повярвайте ми, боли ме, като си помисля колко дълго сте били увлечен и сте страдали ��аради мен; но вие сте истински мъж и аз ви уважавам, защото сте способен на такова красиво и дълбоко ��увство. Спокойните й думи паднаха като парче лед в пламналата ми кръв, но аз веднага си помислих, че трябва от сърце и с удоволствие да приема ролята, която ти сега искаше да играе — роля на невъзмутима, кокетна дама, — да се примирявам с всичко, което тя предприеме, и да следвам тона, който тя дава... — тогава, все пак трябва да призная, че вашето рязко и нетактично поведение ме ядосваше много и дори ме измъчваше; защото аз не бях свикнала на такова държане — където и да отидех, присъствието ми предизвикваше у хората любезно внимание и смирение. Вашата привидно груба безчувственост ужасно ме ядосваше, както вече ви казах, още повече, че баща ми и аз много ви ценяхме. Затова ми е още по-приятно да видя, че и у вас тупти сърце и особено, че няма защо вече да се съмнявам в собствената си стойност; защото това, което най-много ме засягаше, беше съмнението в самата мене, в собствената ми същина, което започна да се заражда в душата ми. Впрочем, скъпи приятелю, аз не чувствувам никакво влечение нито към вас, нито към когото и да било друг

Ако си е мислила, че след това откровено признание аз ще остана на колене пред нея, съвсем безпомощен и беззащитен, жестоко се е лъгала. Сърцето ми бе треперило пред жената, която смятах за мила и изпълнена с любов; но пред дивия звяр, скрит в това красиво и опасно себелюбие, аз не трепнах повече, отколкото пред тигрите и змиите, които бях свикнал да срещам. Напротив, вместо да се смутя и отчая или да упорствувам в заблудата си, както обикновено става при такива сцени, аз изведнъж станах така хладен и сдържан, както само може да бъде мъж, обиден и опозорен по най-недостоен начин, или като ловец, който вместо благородната плаха сърна внезапно вижда пред себе си дива свиня. Бях обзет от някакво странно, смесено, почти злокобно чувство на леден хлад, когато въпреки всичко гледах красотата, която грееше пред мен. Но тук именно се крие зловещата тайна на красотата.

- Така, значи, за да възвърнете благородната си вяра в собствената си личност, вие можахте да използувате всички външни белези на чистата и дълбока любов и себеотрицание. За тази цел ли вървяхте подире ми като невинно дете, което търси майка си, съгласявахте се винаги с мене за всичко, пребледнявахте и добивахте измъчен вид, леехте сълзи, проявявахте такава ликуваща несдържана радост, когато ви кажех дори една дума само? — Ако това, което съм правила, ви е изглеждало така — рече тя все още самодоволна, — тогава сигурно наистина е било така. Вие сякаш сте малко сърдит, суетни господине, че все пак не сте предмет на една толкова смирена и безгранична женска преданост и че аз, бедничката, не съм агънце, което блее с копнеж по вас, както вие сте си мислили в самодоволството си? — Аз не съм бил самодоволен, госпожице! — отвърнах веднага. — Впрочем щом боговете, пък и сам Христос, се отдадоха в жертва на безкрайната си любов към хората и щом човечеството от край време е намирало най-висшето си щастие в това да бъде достойно за тази всеотдайна любов на боговете и да я следва, защо тогава аз да се срамувам, задето съм си въобразявал, че и аз съм обичан?... госпожице Лидия, аз дори смятам за своя чест, че се оставих да бъда пленен от вас, че по-скоро повярвах в простата любов и в добротата на една откровена душа... — ето, най-после ви принудих да ми се обясните в любов!

[laharpechimere]

Онтологизация на идеята за мъжествеността

(незавършен автопортрет на Лусиан Фройд © The Lucian Freud Archive / The Bridgeman Art Library)

Този свят винаги е бил мъжки, но нито една от причините, посочени като основание, не е адекватна.

Симон дьо Бовоар

Седя си на брега на залива и мисля за това какъв съм и кое ме дефинира същностно, въобще имам ли някаква специфична същност или съм сянка, причинена от воюващи идеи?

Един безпощаден талаз ме залива. Това е вълната на традицията и тя крещи: “За да е добродетелен един мъж, трябва да блика от мъжественост”. И аз заплаквам, защото не зная какво е това. Но веднага парирам този порив, защото съм виждал как на мъжете, които си позволяват плач, не им се гледа с добро око. И едновременно с това действие се фрустрирам. Защо всяко автентично чувство трябва да минава през филтъра на “социално одобреното мъжествено” у всеки мъж? Не може ли да мине през моя филтър? По-малко ли разбирам човещината, по-малко човек ли съм? И си казвам: “Мъжествеността е химера за всички ни — недостигнат блян, причинен от нашата мистификация върху нея”.

Кого да погледна, за да се отърся от тази каша от неразбиране? Към някое божество? Към някое завършено божество? Към първото божество? Да, това е Ерос, поне според Парменид. Ерос е бог и принцип на свързването. Затова ще има правилното количество от всичко, включително и от проблемната мъжественост. А за да се опитам да разбера възникването ѝ, ще трябва първо да опозная този модел на съвършенство, който е бог Ерос. Затова ще си послужа с диалога на Платон.

В словото на Павзаний за Небесния и Народния Ерос най-сетне открих думата “мъжко”. Нека преговорим какво изказа той и как стигна до този термин: Ерос не е един, защото се свързва с Афродита, а тя винаги е разделена на две — Народна и Небесна, затова и самият бог е тъждествен на това разделение.

Първият Ерос, свързан с Народната Афродита, е почитан от простите хора, обичащи повече телата на своите любими, отколкото техните души и нехаят за това дали красиво вършат работата на Ерос. Това почитане е извършвано както към мъжете, така и към жените.

Вторият Ерос, свързан с Небесната Афродита, не се свързва с женското, а само с мъжкото, затова и любовта му е насочена само към момчета. Вдъхновените от Небесния Ерос се стремят към мъж��ото, понеже ценят онова, което е по природа по-силно и с повече ум.

От тази част на речта достигам до един извод: мъжеството е да се стремиш към него. Тук ще направя аналогията с названието “философ”. Човек не е философ, ако е постигнал мъдростта. Той е философ, ако гравитира около нея и я търси. Същото ли е с мъжете: те търсят мъжествеността, но никога не са нея? Вероятно заради това и имат проблем с това да се назоват “мъдри мъже” — те са сянка на истинската мъдрост и мъжественост. Под проблем имам впредвид, че трябва едно постоянно доказване на тези качества; движение, което само по себе си показва липсата на иманентност между качествата и личността. Затова е трудно да отнасяме “мъжественост” към “мъж”.

Тогава как може да проследим генезиса и развитието на едно толкова силно развлечено понятие? Нямаме избор, ще го разглеждаме през филтъра на народите и най-вече мъжете, които смятат, че то им принадлежи след успешното им завоюване над него.

За Сократ важна е добродетелта и свободната воля, която ще индикира за притежателите на обособената добродетел. От умния човек се очаква да притежава интелигентност, от управляващия се очаква да знае как да управлява. Но за да можем да постигаме тези привидно иманентни качества, трябва да знаем кое е полезно за душата ни, а това е знанието. Знанието за това кое какво е и евентуалното му успешно прилагане ��рез нашата свободна воля върху самите нас.

Вмъкнах това, за да покажа аналогизмите, които безкомпромисно заемат ролята на универсални и чрез чието сравнение ние мислим всички други наши притежателни характеристики.

Ето оттук идва объркването — че мъжът носи добродетелта “мъжественост”, защото сам по себе си е наречен по корена на думата. Конфузия, която не е свързвана със знание, защото не е прекарвано време, особено мислейки върху това, а е пасивно приемане на положението си. Бих нарекъл това ленива инициация.

(Menelaus holding the body of Patroclus)

Но как се става мъж тогава, щом класификацията не те прави такъв? Със сигурност това несъотвествие е забелязано и отпреди.

В етос, в който сексуалните роли са изоморфни на социалното положение, имаме особено отношение към мъжествеността и отличително недоглеждане към другия вид — женския. Той бива омръзнал на повечето, защото се свързва с лесно постигната плячка — всеки я има за 1 драхма. Но той също представялява едно редовно напомняне на мъжете, които се опитват (защо ли?) да странят от него. Напомняне за непълнотата им. За липсата им на нещо. А тази липса се състои в биологичното раждане, в което мъжете са в пасивна позиция. А това не е правилно в Древна Гърция. Как жена ще е активна спрямо мъж?

Неслучайно на жената се гледа като на нарцистично, мазохистично и пасивно същество. А гледището е, разбира се, на мъжете. Но все пак се сблъскват с това същество и напомнянето става все по-неприятно и намеква за определена мъжка слабост, сиреч отсъствие на мъжественост.

Какво да направят мъжете, за да изравнят силите? Под “изравнят” имам впредвид да въстанат над жените, защото това е равното положение на хората според доминантното мнение през Античността. Няма как да се въплътят в жени, защото това действие би било оксиморонно на устройството на света, което те толкова бранят.

Тъй като публичният живот е основна сфера, даваща значимост, мъжката реч решава да наложи нов тип раждане, който по нищо не трябвало да отстъпва на билогичния. Това било т.нар. “социално раждане”. То удостоявало мъжете и момчетата със сериозната задача и роля да приобщават нови избранници или тези избранници да бъдат приобщавани към висините на социалния Олимп. Такива момчета, вече мъже са нагледни митични герой като Тезей, Херкулес, Перикъл, Ахил и т.н.

Но сега нека се отдалечим от Античността и потърсим сведения за идеята за “мъжество” в Средновековието. Там ще съзрем съвсем друг тип качество, което отново се определя и гледа като на мъжественост. Там ще съзрем рицаря, представител на затворена военна каста от нисши благородници. Там към мъжкото ще добавим християнската нравственост и романтизираното отношение към дамите. Там мъжкото ще се свърже с женското в амалгама, зададена от догматизма.

(Edmund Blair Leighton - The Dedication, 1908)

Новото време пък идва със своите нови изисквания за това какво трябва да означава мъжеството. Идва епохата за установяване на капиталистическите отношения, а с нея идва и задължението да се впишеш: да натрупаш капитал и да изпълниш задължението си да изхранваш семейството си. Качествата, индикиращи за мъжеството у мъжа, сега са работоспособност, креативност и рентабилност.

(Charlie Chaplin in Modern Times, 1936)

Но качествата от Новото време потискат и умъртвяват ли качествата от Античността и Средновековието, или просто ги надграждат? В тази онтологизация търся именно това. Не е ли по-трудно достижимо да се опитваш да постигнеш качества за един жив��т, изграждащи се повече от две хилядолетия?

Екзистенциалният въпрос нямаше как да не се появи, затова ще включа и Сартр към размишленията си. Той настоява, че съществуването предхожда същността. Човекът е свобода и избор. Той е tabula rasa, на която започват да пишат ръцете на досегашната култура; той расте по определен модел, който се приема за успешен и пораждащ добродетели. Разбира се, моделът е измислен от хора, което го прави силно субективен и следователно половинчато успешен. Но нека се уговорим, че не бива да мислим човека като беззащитно същество, защото така бихме вбесили свободолюбивия екзистенциалист, а и защото в секуларизираната ера имаме по-ограничен достъп към нечия същност (дъска). Как тогава да мислим мъжествеността в Модерността? Можем ли да погледнем рефлексивно в момента към нея или тепърва осмисляме причините за постигането ѝ към днешната парадигма? И тук негативната теология на Сартр ни предава една регулативна идея — че човекът иска да бъде пълен, иска да бъде Бог. Че човекът най-силно се стреми към затвърждаване на качеството, което почита самия му вид, в този случай — мъжествеността за мъжа.

След тази вълна от екзистенциализъм нека се обърнем към източните учения и в частност будизмa. Той настоява, че привързването ни към нещо затъмнява разбирането ни към него. Затова мъжетe да разберат мъжествеността става особено трудна задача, но ако освободят тази си привързаност и започнат да поглежат към чуждия вид — жените, може да успеят да отделят мъжествеността от женствеността и парадоксално — да научат за качестовото, в което презумпционно са потопе��и и разтворени. А самата разтвореност не ни дава конкретно знание, а просто ни унифицира с установеното чуждо у нас — женствеността, затова мъжете са обречени да не разбират мъжествеността у тях и аналогично като Сизиф, те са обречени да я бутат след тях. Жест, който винаги ще я прави чужда на тях.

След тези разнопосочни размишления имам идея до какво най- много може да се разгърне идеята за мъжествеността — до удържането и характеризирането на приемниците си. Няма значение дали ще са перипатетици, рицари или банкови служители. Те ще служат на черта, която е по-голяма от тях, защото е идея, идваща директно от света на благото.

А къде идеята за мъжествеността спира да бъде себе си? Там, където се заговори за нея, както и в момента. Защото тя спада през света на квази-битието директно в материята, която е небитие за всяка идея.

Но все пак бе мъжествено да опитам.

ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​

[vprki]

Съни Сънински: Мислел съм идеалистично, глупаво, старомодно

Познаваме Съни Сънински от години. Свидетели сме били на неговия постоянен стремеж и упоритост да реализира един свой проект мечта - „България на длан”. Много от макетите на забележителни сгради и места от България са показвани на различни места в София и из страната. И затова бяхме много удивени, когато в една почивна сутрин развълнувана радиокореспондентка от Велико Търново съобщи за откриването там на парк, подобен на този на Съни.

Става дума за парк с наименование „Търновград – духът на хилядолетна България”. Инвеститор на проекта е украинска компания, а нейни представители са Александър и Наталия Меншикови. На пръв поглед, какво от това, щом има интерес, защо да не се правят не един, а много паркове? Но оказва се, че зад историята

има много проблеми – и законови, и морални.

Някои хора могат да не харесват такъв тип макети, но самия факт, че такива паркове има на много места по света, правят този проект не само атрактивен, но и необходим. Още п��вече, че в реализацията на Съни всичко е изпипано до най-малките детайли напълно автентично. Съни Сънински е артистичен псевдоним на Александър Иванов Иванов. Той е режисьор, но от доста време се е отдал на тази своя мечта – да осъществи парк с макети на място купено за проекта около Малък Искър – община Правец, но далеч от града. Вече 12 година работи с екипа си по този проект. Експозицията беше открита през 2005 във Велико Търново, после беше показана и в София на различни места. Търсеха терен за експониране, докато не намериха това красиво място за парк, работата по който продължава.

Мястото, където Съни Сънински и неговият екип изграждат “България на длан”

„Има много вложени пари. Идеята беше не само да влезеш и видиш едни макети, а да има и съпреживяване, комуникация. Да има сцена, да има посетителски център, да има ателие, в което децата да работят, макетна зона, да присъства и ЮНЕСКО /под патронажа, на който е проектът/ – да видим и България като част от света, а не просто да се взираме в пъпа си. Защото ние това вече сме го направили – нашата експозиция”, казва Съни Сънински. Всички техни макети са в мащаб 1: 25, което е международен стандарт. Неотдавна бяха обявили доброволческа кампания за събиране на средства за довършването на проекта с присъствието на Теодосий Спасов като лице на кампанията. Самото място за парка е купено с дарения, помощ от приятели и лични средства на Съни от свои театрални постановки. „Реших да развивам този проект

не като инвеститор, а като обществен проект.

Смятах, че този проект трябва да се случи точно на обществени начала. Той не може да бъде инвестиционен проект на някой си. Това не може да е паркът на хикс, игрек, това трябваше да бъде паркът на повече хора, които да станат съпричастни. Сега разбирам, че съм мислел идеалистично, глупаво, старомодно. Просто не съм разбирал къде съм и с кого си имам работа. И случаят в момента, този пример, ме върна на земята, даде ми да разбера как трябва да се действа тук”, казва с горчивина Съни.

Съни Сънински и Теодосий Спасов в НДК при представянето на доброволческата кампания за дофинансирането на “България на длан”

В момента Съни и екипът му са изпратили ред писма - си��нали и питания по Закона за достъп до обществена информация - до О��щина Велико Търново, Министерството на културата, включително до прокуратурата, Сметната палата, Комисията за защита на конкуренцията и други общо над 12 институции. „Пратихме ги, защото това се изискваше непрекъснато от нас и сега, когато видяхме един грубо нарушен принцип, нямаше как да не изпратим сигнали до всички институции. Нас ни интересува защо се допуснаха тези нарушения и как може така грубо да се погазват всякакви конкурсни и обществени принципи при правенето на подобни проекти. На базата на каква експертиза са направени тези проекти и как този инвеститор е провел конкурса. Ние просто стъпваме на закона и искаме да разберем

защо са допуснати тези нарушения и кой точно ги е допуснал.

Ние обвиняваме директно кмета на Велико Търново /Даниел Панов/, може би по незнание е подведено и Министерството на културата, според нас, защото тук се цитира някакво разрешително писмо. Но МК е изключително важен фактор, защото то е принципал на повечето обекти и те са под негова юрисдикция. Трябва да има разрешително не само за тяхното ползване, но и възмезден договор, който Министерството на културата да е подписало, за да даде правата такива макети да бъдат направени”, казва Съни.

Макет на храма “Св. Александър Невски”, изработен от екипа на Съни

Той и неговият екип искат да разберат спазени ли са изискванията на Наредба № Н-00-0005 от 08. 06. 2010 г. за условията и реда за възпроизвеждане на културни ценности в копия, реплики и предмети с търговско предназначение; спазени ли са изискванията за маркиране със специален знак на създадените от инвеститора реплики; налично ли е разрешение на министъра на културата за създаването им; спазена ли е процедурата по изискване от инвеститора на разрешение от министъра на културата, или инвеститорът действа незаконно по проекта си; сключени ли са договори със собствениците на културните ценности, които са изобразени по проекта на инвеститора и т.н. по посочената наредба. „Изпратили сме писмо до МК и искаме цялата информация и след като получим тези документи ще преценим. Искам да видя тези така наречени инвеститори имат ли разрешителни. Ние сме провеждали такива срещи, искали са ми писма за информиране към съответните наредби. Министерството не може просто да даде съгласие. Министерството трябва да получава пари. Тоест ние тук смятаме, че г-н Банов е бил жестоко подведен и е в сериозен проблем. Защото се получава, че министерството не иска никакво овъзмездяване, ��т което губи пари. А тези пари ако влязат в министерството могат да бъдат използвани за други проекти. Това бе е и нашето намерение, идеята на нашия проект събраните средства – част от тях да бъдат предоставени на министерството, което да инвестира в различни културни проекти”, казва Съни Сънински.

Народният театър “Иван Вазов” - макет от колекцията на “България на длан”

И продължава: „Слабото място на общината –

първо и най-важно - не е обявен конкурс.

Има наредба на кмета от 12 юли тази година за провеждането на конкурс с точни и ясни параметри. Но на сайта на общината след това липсват каквито и да било данни за датата и определянето на този конкурс, за това кой го е спечелил, кой е кандидатствал и при какви условия. Никаква информация. Ние практически сега от общината изискваме да ни покажат на коя дата и къде е бил обявен конкурсът, да ни покажат тръжните документи – какви са били условията, колко са били участниците и ако е бил само един защо не е бил удължен срокът по закон. Ако са се явили двама кои са те? На базата на каква оценка комисията в общината е решила, че цена от 20 стотинки за квадратен метър е удовлетворяваща и е дала терен от 15 дка срещу 4000 лева. И най-важното - защо е нарушена първата и основна точка от заповедта на кмета за конкурс - всички макети да бъдат в мащаб 1:25. В момента в парка някои макети са в мащаб 1:25, други са в мащаб 1: 33, трети са в мащаб 1: 70. Правили са си каквото могат или каквото искат, или каквото им е дошло на акъла. Тоест има грубо нарушение на самата заповед, от което следва да се анулира конкурсът и всичко да се върне в начална позиция”, категоричен е Сънински.

Макет на катедралата “Успение Богородично” във Варна също беше показан в НДК

Питат и проведени ли са предварителни археологически проучвания съгласно чл. 161 ал. 1 и при условията на чл. 148 ал. 5 от Закона за културното наследство. „Общината мина с един отговор, че не било нужно да се извършват археологически проучвания на терена, който е предоставен. Била извън археологическата зона. Но това няма никакво значение, ние питаме Районната здравна инспекция има ли становище – къде ще ходят хората до тоалетна, каква вода ще пият, какви заведения ще отворят, има ли ток, вода. Как ЧЕЗ е докарал тока до там. Теренът е трудно достъпен и е до Балдуиновата кула. Този археологически комплекс има охранителна и санитарна зона – паркът е направен точно в тази зона, което е 

практически огромно нарушение.

Ние нямаме нищо против, ако кметът на Велико Търново е решил да прави подобно нещо – просто да го направи по правилата. Така, както ние се опитваме да правим нещата по правилата. Това беше и е фокусът на нашите действия”, твърди Съни.

Питаме го дали те биха участвали в такъв конкурс и той потвърди. „Четири месеца преди да се случи това, ние разговаряме с кмета на Велико Търново и в крайна сметка разбираме, че там се вършат някакви такива неща. Аз се обаждам, провеждаме един разговор, в който искам да разбера какви са намеренията, но все пак решаваме да подадем едно писмо с входящ номер, с което искаме да обявим, че в крайна сметка ако общината е решила да прави нещо, трябва да го направи по законовия ред, да обяви конкурс, на който ние ще се явим. Независимо, че ние набираме средства, имаме терен и така нататък. Е, точно това не се случи. Най-големият цирк от всичко е, че от две години

Даниел Панов е един от членовете на нашия инициативен комитет.

Когато той ставаше кмет през 2015 година с две ръце влезе да работи за осъществяването на този проект. Този човек не дойде да каже - имам едно такова предложение, можем да го направим при вас. Без никакво уведомление на Инициативния комитет, на мен, само чрез някои публикации в различни великотърновски вестници, разбрахме, че той крои нещо друго. И кое е най-лошото – докато ни обяснява, че не ни обръщат внимание, те вече са произвеждали макетите. Защото, за да направиш около 40 макета ти трябва около година и половина – две. Тоест, докато ние сме се борили и сме се опитвали да намерим някой да ни помогне, да ни подаде ръка, те зад гърба, директно кметът, даже не изключвам политическата му партия и обкръжението около него, са гледали и са ни успивали. Само, за да мине време. Защото те са знаели какво се случва. Това е най - огорчителното”, казва Съни.

Доходното здание в Русе - още една знакова сграда подготвена от екипа на “България на длан”

И продължава за контактите си с Даниел Панов: „Ние открихме „България на длан” преди 11 години във Велико Търново и се познаваме оттам. Беше служителят, който отговаряше за туризма. Този човек, който зна�� Светая Светих на проекта ни, идвал е в ателието, за да види как става всичко това. Да види как ги правим, защо ги правим, къде ги правим, на кой ги даваме, този човек изнесе всичко. Това е най-болното. Предаде всички, за това и целият инициативен комитет и

всички, които са били в инициативата са погнусени,

че лицето на държавата, в случая в лицето на кмета, прави това предателство. Тук оставям настрана моралната част, оставям настрана патриотичната идея, това че някакви украинци ни продават храмовете за 10 лева, оставям настрана всички тези авторски права, защото в България те явно не се спазват. Но не можем да прескочим това, че има процедури, има закони в държавата, че има ясно и точно описани правила как се случва всичко. Ние първо имаме запазена марка – „България на длан” – макети на открито. Сгради на културно - исторически сгради, знакови обекти от България. Трябва много да си забравил кой си и какво си, за да загърбиш енергията на толкова хора. И как е възможно да не проведеш един разговор с хората, с които си работил. Как ще продължи този човек да комуникира с 5000 души, които са ни подкрепили, вярват в нас. Благодарим му за предателството, Юда е блед пример.

Няма каузи в България,

това за мен беше поредният и последен пример в каква държава живеем и как трябва да се работи. До тук смятах, че може да има каузи. Практически няма държава”, емоционално и огорчено възкликва Съни.

Съни с макет на Двореца в София

И разкрива още подробности: „Най-грозното е, че тези инвеститори дойдоха при нас със съвсем други намерения, влязоха, окрадоха ни. Видяха какви обекти сме избрали, четоха ни платформата, гледаха в Интернет. Защото ние сме обществена организация. Те се занимават с макетиране, най-неподходящите за тази дейност, ние ги познаваме от обществени конкурси. Тези хора във всички международни конкурси отпадат. Защото първо нямат експертизата, второ произвеждат макетите от пластмаса, които за две години си заминават. Трето, нямат нито един сертификат. Където сме се срещали с тях, те винаги са отпадали от конкуренцията за производство на макети. Ние между другото изграждаме такива паркове по света, извън този. В момента завършваме парк в Грузия, който е един от най-красивите в света. Една голяма част от макетите се прави от моя екип. Ние сме ги произвели, имаме и експертизата, и сертификатите. В Холандия, Белгия сме работили. И понеже хората, специалистите в България са уникални, аз съм избирал екипа си ��есетилетия почти, инвестирал съм в технология, защото вярвам в това. В момента това, което се случи е най-лошият вариант за България.

Дойдоха най-ниско квалифицираните, търговци,

абсолютно неизвестни за световната индустрия хора и те са поръчвали една голяма част от макетите в Турция. А най-скандалното е, че „Александър Невски” е правен от турски макетитсти. Но за това нещо отговорност си носят самите инвеститори. Сградата на Народния театър, на Народното събрание, на храма „Св. Александър Невски” се правят в Турция. А толкова е грозно това, че аз лично не искам да участвам в подобно нещо. За това ние искахме да се изгради всичко в България, това да бъде българският проект и затова всичко ставаше толкова бавно. Защото в България, трябва да бъдем честни, възможностите са малки, хората са малко, на никой не му е това точно до главата. Всеки казва - има по-важни проблеми – паркът не е най-важното нещо. Затова всичко течеше бавно, бавно, бавно…”

Сега Съни и неговият екип чакат отговори на поставените въпроси. Обиден е от лицемерието и мълчанието за този конкурс. Може би това е и резултат на липсата на контрол на местно ниво, което наблюдаваме на много места в България. И като че ли, докато проблемът на Европа е в опитите за самостоятелност на регионите, проблемът на България е във феодалната безнаказаност. Четири години вече Съни се е отказал от режисурата, за да работи за „България на длан”. Но смята, че човек трябва да направи нещо, за да усети, че се е самодоказал. Въпреки, че по думите му, в нито една държава чужденец не прави такъв парк. „Това са местни инициативи. Инвестициите и парите могат да бъдат и отвън, както и от държавата, но това са местни инициативи, подкрепени с инвестиции отвън или с материали и макетисти. Ние сме единственият пример. Съжалявам, трябва да дам и този пример – Царевец е превзет един път с едната портичка, сега втори път се намери човек да я открехне. Явно винаги ще има такъв. Това ми се струва клеймо и за нас, за съжаление. Но ние продължаваме, въпреки”, завършва все пак убедено Съни Сънински. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов