#тебешир

[vasetovp]

Помниш ли летата на село? Най-магическото време на света. Когато всеки от нас се превръщаше в собственик на гостилница, пастир или обикновен бостанджия, нищо че бяхме едва седемгодишни. Представяхме си, че живеем в света на големите, макар че ходехме по улиците като истински Гаврошовци - рошави, с издрани от бране на джанки колене, изгорели от слънцето, с по шепа жълти стотинки в джобовете, грабнали по филия с лютеница и сирене в ръка - свободни и щастливи. Сякаш не знаехме, че един ден светът ще поиска от нас да пораснем, да станем сериозни, отговорни, представителни и може би много по-малко щастливи. Мислехме си, че светът и времето са наши. Не знаехме що е страх. Бяхме си създали наше своеобразно малко царство, в което си имахме всичко - градина, пълна със слънчогледи, двор с кичеста лоза, хамак, дървена къщичка и цял бостан дини с пукащи кори, червени, сочни и сладки - най-вкусните на света. Имахме и парченце тебешир, с което рисувахме дама на горещия асфалт, а после чакахме да се свечери, да се вдигне жегата, за да можем да стъпваме по него. Смеехме се, гонехме се, пръскахме се с леденостудена вода от кладенеца, играехме на криеница и карахме дядо да ни пече царевица на жар, докато вареше компоти за зимата. Аз не помня по-голямо щастие! Уж бяха само юли и август, а ни се струваше цяла вечност - най-хубавото време, за което винаги ще си спомняме с усмивка и ще се молим светът да спре да се мени така стремглаво, за да разберат някой ден и нашите деца, какво е истинско щастие.

[eshopbgeu]

Метал маркери – за заваряване и дефектоскопия

Метал маркери – за заваряване и дефектоскопия

Метал маркери, креди за надписване, индустриални моливи и тебешири за заварчици

Топ продукти на американската фирма MARKAL за надписване на всичик видове повърхности в промишленото производство. Представяме ви основните продукти за означаване, маркиране и надписване в заваръчното производство, металообработването и извършването на неразрушителен и качествен контрол. Изпълнението на всяка…

[24infoposts-blog]

24info

New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%b4%d0%be%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%ba%d0%be-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d1%87%d0%b0%d1%82-%d1%81%d0%b8%d1%80%d0%b5%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b8-%d1%82%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d1%88%d0%b8/

Доколко си приличат сиренето и тебеширът?

Днешният идиоматичен израз, be chalk and cheese, e много отдавна в употреба и означава, че две неща дори и да имат някаква външна прилика, нямат нищо общо помежду си, а са на океан (Балкан) разлика или се различават от земята до небето.

Chalk означава тебешир, креда, а cheese e сирене.

За първи път chalk and cheese се споменават заедно през XIVв., когато недоволен клиент се изказва по повод на английското сирене, възмущавайки се, че то само външно изглеждало „нормално“, но приличало на тебешир. Предполагам, че може след като така твърди в писмен вид средновековен човек, може да му се вярва. Фактът, че е можел да пише, говори, че е бил богат или заможен човек, което пък предполага, че е разбирал от качествени храни.

Интересното е, че на български вместо думата сирене също се използва жаргонното тебешир, но нашето сирене, тип „Фета“, особено когато изсъхне, доста повече заприличва на тебешир и като цвят, и като консистенция. В английски под сирене се имат предвид и жълтите сирена, затова сравнението изглежда малко по-странно, но има и жълти тебешири, нали? Истината е, че повърхността особено на недобре узрелите жълти сирена наистина напомня на тебешир и като цвят, и като ронливост.

Примери за употреба

We are sisters but we are like chalk and cheese. Ние сме сестри, но сме много различни.

So, what can I say about this dish and the one we had last night at the same restaurant – chalk and cheese, isn’t it? Е, какво да кажа за това ястие и за онова, което ядохме снощи в същия ресторант – Балкан разлика, нали?

Автор Дани Хау, преводачески услуги, 24 Info  20 юни 2017г.

[drinkwaterplss]

На зелената дъска написа с тебешир "винаги ще съм до теб" и го изтри с рамото си когато си тръгваше

- училищна любов

[fiore-marina]

ЕДИН ПО-РАЗЛИЧЕН 15 СЕПТЕМВРИ

Първият полъх на вятъра прелисти календара на живота. Отново е септември. Началото на златната есен – най-красивият и цветен сезон от годината. Повечето хора свързват септември с началото на учебната година. Връщам се назад в моите спомени. Минали са повече от 20 години, когато за първи път прекрачих прага на училището, а днес всичко е толкова променено! „Любимото“ училище е вече „Дигиталното“ училище. Все още е ПОЗВОЛЕНО 15 септември да се отбелязва тържествено в онази празнична обстановка. В големия, обсипан с детски смях и разноцветни букети училищен двор. „Позволено“? Сякаш вирусът стана наш Господар: диктува живота ни, забранява, ограничава, разрешава, позволява, задължава …!!! И всичко това само за 2 кратки години!!! За 20 години е някак приемливо да настъпи такава промяна, но за 2 години сякаш е плашещо!!! Пред мен изниква образа на стария училищен двор.  Сякаш беше вчера,  когато за първи път стъпих в него. А днес??? Скоро същият стар училищен двор ще „оживее“, но по нов начин, виждайки го ONLINE от екрана на мобилните си устройства. Ето го и букета в малката ми детска ръка. Виждам го и сега, но вече като фон зад децата на поредната видеоконферентна връзка. Спомням си и детския смях. Чувам го и сега. Но къде изчезна изведнъж? Изгуби се! „Разпадна се“ някъде в лошата връзка! Скоро площадките пред физкултурните салони ще останат самотни и празни, играещи си само с листата на вятъра, а спортните съоръжения ще ръждясват, спомняйки си за доброто старо време преди „Дигиталния свят“. Скоро виртуалните класни стаи ще изместят старите, превръщайки ги в „ненужни“. Скоро емоджитата ще „изблъскат“ ръкописния текст и ще му „реагират“ гневно с: „Това не ми харесва“! Скоро пред��азната маска ще замести ученическата раница, като най-важният и нужен аксесоар. Скоро тетрадките и химикалът ще стоят по рафтовете в книжарниците като „залежали стоки“, заменени от клавиатурата и компютърната мишка. Скоро училищата ще се превърнат в необитаемите „Стожери на някогашната просвета и култура …!“ „Моят дом е моята крепост!“ – Незнам какъв смисъл е вложил в тази фраза този който я е измислил, но едва ли е вярвал, че ще дойде времето, в което тя ще добие буквален смисъл. Вирусът – този „Малък диктатор“ ни я наложи. Домът се превърна в нашето място за почивка, в нашата болница, в нашето училище, в нашето работно място … Може би скоро именитата фраза ще трябва да се замести с ето тази: „Домът е всичко!“. Питам се: Нормално ли е това? Вирусът се превърна в „Сценариста“ на живота ни. Боже, щом сега е така, какво ли ни е подготвил занапред? Дали в момента го съчинява, или има още много предварително замислени сцени? Наближава 15 септември … Един по-различен от останалите, които помним: весел, жизнерадостен, но пълен с ограничения: „Носи маска!“, „Стой на разстояние от другарчето!“, „Не забравяй дезинфектантът!“ … Това ли ще си спомнят след 20 години днешните първолаци? Това ли ще е представата им за любимото училище? Ще си спомнят ли за първата учителка, която ги въвежда за ръка в класната стая? Ще си спомнят ли за първия буквар? Ще разпознават ли гласа на училищния звънец? Ще помнят ли боричканията и глъчката в междучасията? Ще помнят ли трепета на малките си сърчица от контролните работи, старата черна дъска и прашния отпечатък по пръстите от крехкия тебешир? Ще си спомнят ли сами или Facebook ще ги подсеща автоматично? Отново е септември! 2030 година! Повечето хора вече не свързват месеца с нищо. Дигиталният живот върви, благодарение на новото 10G. Всички са затворени в своята „Крепост“. Всичко върви както обикновено: монотонно, еднообразно, дигитално. Наближава 15 септември – един обикновен ден от календара на живота, в който не се случва нищо по-различно …!

[stupidmovienights]

Dark Star (този филм не беше тъп)

Руми:

Най-реалистичния филм за космонавти правен някога, най-вероятно. Вечните проблеми с комуникацията на човечеството, и всичките тъпи грешки, които допуснаха, заради които се преебаха накрая... Технол��гията на кораба беше доста зле направена (също хипер реалистично) и повече им пречеше, отколкото им помагаше. А извънземното-топка си беше чиста проба коментар върху връзката на човечеството с природата, или по-точно животинския свят, който първоначално ни се струва симпатичен, после досаден, потенциално опасен, и накрая си решаваме проблема с него по някакъв много тъп начин, без много много да му мислим какви са последствията. И да, от нашта перспектива изглежда, че извънземното е гадно, ама тебе ако те отвлекат някви извънземни и ти дадат да ядеш тебешир, кво ше направиш? Ако Символ не се е вдъхновил от сцената в асансьора с тоя филм, па те на. И да, според мен кънтрито се върза перфектно и в началото и в края. Озвучението беше на ниво през целия филм като цяло.

Марти:

Това е една перфектна алегория за света, в който живеем. Вместо с топки се занимаваме с много по-нормални неща, и пак замазваме яко зле. Системата ни за комуникация е невероятна, да, 21ви век и какви ли не методи, ама пак имаме проблеми да общуваме, пак не се харесваме, някви хора си се замразяват криодженикли, щото им е писнало да се занимават да са капитани... Може би това е бъдещето все пак, когато успеем да си построим достатъчно умен спейс шип. С бомби, които са толкова умни, че са безполезни...

И ние така в момента, имаме цялата дискография на всички банди на света, но не можем да се оправим да спасим някой ако се наложи... И отново няма тоалетна хартия. Мишън фейлд.

[deiphobahileev]

Бертолт Брехт "Тебеширеният кръст"

Бертолт Брехт “Тебеширеният кръст”

  Аз съм домашна помощница. Имах връзка С един мъж от щурмоваците*. Един ден, преди да си тръгне Той ми показа през смях как правели За да хванат недоволни от режима. С тебешир, който извади от джоба на куртката Начерта малък кръст върху дланта си. После ми разказа, че отивал В цивилно облекло пред бюрото по труда Където се редят безработните и псуват Той също псувал и удрял псуващия по плешката В…

[vasetovp]

Помниш ли летата на село? Най-магическото време на света, когато всеки от нас се превръщаше в собственик на гостилница, пастир или обикновен бостанджия. Нищо че бяхме едва седемгодишни. Представяхме си, че живеем в света на големите, макар че ходехме по улиците като истински Гаврошовци - рошави, с издрани от бране на джанки колене, изгорели от слънцето, с по шепа жълти стотинки в джобовете, грабнали по филия с лютеница и сирене в ръка - свободни и щастливи. Сякаш не знаехме, че един ден светът ще поиска от нас да пораснем, да станем сериозни, отговорни, представителни и може би много по-малко щастливи. Мислехме си, че светът и времето са наши. Не знаехме що е страх. Бяхме си създали наше своеобразно малко царство, в което си имахме всичко - градина, пълна със слънчогледи, двор с кичеста лоза, хамак, дървена къщичка и цял бостан дини с пукащи кори, червени, сочни и сладки - най-вкусните на света. Имахме и парченце тебешир, с което рисувахме дама на горещия асфалт, а после чакахме да се свечери, да се вдигне жегата, за да можем да стъпваме по него. Смеехме се, гонехме се, пръскахме се с леденостудена вода от кладенеца, играехме на криеница и карахме дядо да ни пече царевица на жар, докато вареше компоти за зимата. Аз не помня по-голямо щастие! Уж бяха само юли и август, а ни се струваше цяла вечност - най-хубавото време, за което винаги ще си спомняме с усмивка и ще се молим светът да спре да се мени така стремглаво, за да разберат някой ден и нашите деца, какво е истинско щастие.

[vasetovp]

-Да знаеш как си ми омръзнал.

-Омръзнал съм ти значи.

-Да.

До такова познаване, че знам какво ще кажеш, знам как ще реагираш, знам как ще ме целунеш по челото, знам какво ще ми купиш, знам какво мразиш, знам какво ядеш.

-И кво друго разправяш.

-Ден да те няма добре.Ама да те няма два става драма, става ми алкохолно без теб.

Не, че нещо съм пила.По-скоро защо не съм пила.

И ми се гади.

От всички представи.

Как ще е без теб.

Ми никво.

Такова, фалшиво.

Написано с тебешир.

И ей сега дъжда ще го измие.

Като кола без фарове, като игра без зарове.

Като плаж без море, като сладко без пържени филийки.

Като мента без спрайт.

И кока кола без захар.

Ако е гадно, то поне да е доста гадно.

Ако ще се пада.

Да се пропада.

Добре ми е, ама не съвсем.

Като не си до мен.

Иначе, втръснал си.

Да знаеш само как.

Като си тук ми е добре, като те няма ми е зле.

Под лъжичката ми трепери.

Тия стрелки са спрели.

Чакам да заковат часа, в който ще си на около, на близо и ще те имам.

За щастие.

-Я пак ми обясни колко съм ти се втръснал.

И ме дърпа в прегръдката си. Запушва устата ми с целувка и ми се смее.

-Никога не омръзва да бъдеш слънце.

Нали?

-Да.

Иси

[vasetovp]

Помниш ли летата на село? Най-магическото време на света. Когато всеки от нас се превръщаше в собственик на гостилница, пастир или обикновен бостанджия, нищо че бяхме едва седемгодишни. Представяхме си, че живеем в света на големите, макар че ходехме по улиците като истински Гаврошовци - рошави, с издрани от бране на джанки колене, изгорели от слънцето, с по шепа жълти стотинки в джобовете, грабнали по филия с лютеница и сирене в ръка - свободни и щастливи. Сякаш не знаехме, че един ден светът ще поиска от нас да пораснем, да станем сериозни, отговорни, представителни и може би много по-малко щастливи. Мислехме си, че светът и времето са наши. Не знаехме що е страх. Бяхме си създали наше своеобразно малко царство, в което си имахме всичко - градина, пълна със слънчогледи, двор с кичеста лоза, хамак, дървена къщичка и цял бостан дини с пукащи кори, червени, сочни и сладки - най-вкусните на света. Имахме и парченце тебешир, с което рисувахме дама на горещия асфалт, а после чакахме да се свечери, да се вдигне жегата, за да можем да стъпваме по него. Смеехме се, гонехме се, пръскахме се с леденостудена вода от кладенеца, играехме на криеница и карахме дядо да ни пече царевица на жар, докато правеше компоти за зимата. Аз не помня по-голямо щастие! Уж бяха само юли и август, а ни се струваше цяла вечност - най-хубавото време, за което винаги ще си спомняме с усмивка и ще се молим светът да спре да се мени така стремглаво, за да разберат някой ден и нашите деца, какво е истинско щастие.