#себепознание

[proekt-prosper]

“ Вашето свещено пространство е мястото, където можете да намирате себе си отново и отново. ”

- Джоузеф Кембъл

[navtora]

Пътят към щастието и всичко останало е следният: Опознай своята природа и действай спрямо нея.

[magdalenagigova]

Филмът на режисьора Стилиян Иванов “Асеман - небето в нас” с премиери в София, Атина и Истанбул

Премиера на документалния филм на режисьора Стилиян Иванов “Асеман – небето в нас“ в Истанбул Център по себепознание “Орфей” открива Новата учебна година с три поредни прожекции на лентата още в София и Атина Премиера на документалния филм на режисьора Стилиян Иванов “Асеман – небето в нас“ в Истанбул Премиера на документалния филм на режисьора Стилиян Иванов “Асеман – небето в нас“ в…

[keeptolking]

Казват, че изпитанията се дават на човек според силите му.

На най - силните се дава самота.

Това е привилегия на морално зрелите хора.

Самотата плаши слабите.

Озлобяв�� ги.

Изтощава ги.

Опустошава ги.

И ги унищожава.

За силните самотата не е причина за депресия нито трагедия.

Тя е съзнателен избор.

Време и възможност за саморазвитие.

За себепознание.

Зона на комфорт и начин на живот.

Самотата е глътка чист въздух или по - точно,

място, където отиват да подишат.

Самотата също така е и качество на характера –

способността да не изискваш и очакваш нищо от другите.

Хората, които не се страхуват от самотата,

не се страхуват от нищо..

- Лия Русс

[vprki]

„Рефлексия на образа“ на Станислав Божанков или  за срещата със себе си

 „Фрагменти, свободни от гравитацията, първични палитри, мегалитни пейзажни състояния, анатомични сърца – все жестове и пра-метафори на щастието... Един черно-бял поетичен кубизъм, архетипно-спонтанен по израз и форма.“ Пише в свой много ли��ен текст художникът Станислав Божанков по повод изложбата си „Рефлексия на образа“ в столичната галерия INTRO.

И продължава: „Абстрактно предчувствие с Евклидови координати, самодостатъчни в своята тъга и усещане за Крайност-Безкрайност със смисъл-вектор във Времето. И заедно с това, състояния квантово-духовни по същност и произход, и непроницаемо-неразбираеми по смисъл и многоизмерност човешка... В тишината на сътворяването, пребиваването и разпада ни...

Черно-бели ПРЕДИ-чувствия, неочаквани, неповторими, недостигнати - едно обсебващо усещане за ПРЕДИ-спомени, поемащи по кървавите дири на осъзнаването и откриването, разхвърляни из прашните житейски пътища… И в крайна сметка, разположени неумолимо в обичайната ни, и болезнена екзистенциална триизмерност, на която сме обречени завинаги и окончателно. Черно-бял поетичен кубизъм, търсещ спокойствие и обещаващ надежда, с координати Крайност-Безкрайност и смисъл-вектор, насочен с въпроси нетърпеливо-човешки към вечното Време.“ 

А кураторът на изложбата му Диана Драганова-Щир ни въвежда към изложбата на Станислав Божанков в INTRO и във философски контекст. “Графичните произведения на Станислав Божанков в галерия „INTRO” ни поднасят една вълнуваща среща с абстрактното изкуство на автор с подчертано индивидуален почерк и пластичен език. В средата на 90-те години на ХХ в. художникът завършва графика в Полша в ателието на проф. Анджей Пийч в Краков. След завръщането си в България, той за кратко работи с галерия „Витоша“ /с изкуствоведа и куратор Максимилиян Киров (1930-2003) –б.р./ , участва в изложби и графични форуми предимно в чужбина. През последните 20 години авторът продължава да твори в родния Кюстендил, като за една голяма част от българската публиката остава непознат.

Станислав Божанков

С изключителна пластическа изразителност и асоциативност в изказа, изложбата „Рефлексия на образа“ представя произведения на Станислав Божанков създадени през последните 2 години и до голяма степен инспирирани от пространството на галерия „INTRO“. На латински терминът „Reflecto“ означава „връщане назад“, отражение, размисъл. Рефлексията е способност на човек да се вгледа в себе си, да насочи мислите и съзнанието си, към себепознание. В този смисъл графичните листове на художникът носят силата на древни символи и закодирани послания, на размисли за мистични белези и интуитивни откровения. Станислав Божанков работи в полето на абстрактните структури, в които развитието на формата достига до частично наслагване и детайлно прецизиране на обемите в композицията. Характерният стремеж на автора да конструира собствен визуален и метафоричен език намира израз и в същностните наименования на творбите - „Мегалити“, „Първични палитри“, „Интуитивни абстракции“, „Мистични кръгове“, „Гестоария“. За него е изключително важен балансът между духовната същност и знаковата структура, равновесие, което той неизменно съблюдава.

Когато говорим за графиката на Станислав Божанков, трябва да отбележим, че тя е отражение на индивидуалната философия на твореца, че във всяка негова творба намираме духовните измерения на неговата вътрешна вселена, на неговият стремеж да се докосне до „визуалните“ контури на времето.“

Графичното изкуство за Божанков е само изразно средство, което използва да разгърне неговата изследователска дейност, чрез многото и различни техники, които предоставя то. Станко, както го наричат приятелите, работи акватинта, офорт, колография, линогравюра, мецотинто, обича да експериментира, дори си прави сам хартията. За него водещ е експериментът, до толкова, че дори и при правенето на хартия я създава обратно на всички правила за направата ѝ. Откъм 2000 година, последните 20-25 години излага повече в чужбина, т.е. липсва малко на местната сцена.

Той е роден в Кюстендил и след завръщането си от Полша живее и работи в него.Там се и запознахме с художника при едно от традиционните ни посещения в галерията по повод връчването на Националната награда за живопис на името на Майстора на 1 февруари. И някак естествено тези наши срещи станаха традиционни, както и при другите поводи да отидем в галерията на прекрасни експозиции, а от две години е и пространството, в което се връчва Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“. Срещаме се и в София на различни изложби, защото Станислав Божанков се стреми да следи „на живо“ изкуството на колегите си. Художникът е участвал в около 400 изложби (биеналета, трианалета и др.) – Филаделфия, Маастрихт, Варна, Toрoнто, Тайпе, Майданек, Краков, Уимбълдън, ��биса, Бусан, Сеул, Ню Йорк, Канагава, Лодз, Белград, Любляна, Евора, Куала Лампур, Тимишоара, Истанбул, Милано, Гуанлан, Болоня, Пиза, Клуж, Малборк, Гуанджоу, Джакарта, Люксембург, Шанхай и др. Имал е и участие и в няколко групови изложби в България. Има над  27 Международни и национални награди, отличия и дипломи като най-значимите са: 2003    Ню Йорк,“The Pollock-Krasner Foundation Grant”(живопис); 2007 Ню Йорк,“The Pollock-Krasner Foundation Grant”(графика и рисунка); 2016 The  American Art Awards (рисунка), LA, USA; 2022 “GOLD LIST- Top Contemporary Artists of Today” – селекция на списание „Art Market Magazine“ за 2022 ; 2023First International Prize DONATELLO, Borghese Palace, Флоренция, Италия. В началото на годината не успя да пътува до Флоренция, за да получи лично престижната награда поради сериозни лични причини…Но за отличията си споделя главно пред приятели.

В началото на годината  изложбата му „Ретро –секцио 30“ (7.02.2023 - 3.03.2023) във  великолепното пространство на галерия “ Графикарт“ бе много силна. Срещнахме се родовите, личностните и исторически теми, които вълнуват автора. Той самият тогава сподели, че благодарение на студентството в Краков, е разбрал, че няма как да се впише в света на изкуството ако не се обърне към своите „балкански корени. А миналата година през април Станислав Божанков показа своята забележителна концептуална изложба  “Царските двери на смисъла” - живописна инсталация с духовни и еко послания в недостроеното пространство на ГХГ „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил.

След изложбата си в “Графикарт“ художникът предприе и смело начинание – изложи  свои творби в Пирговата кула (XVв.), част от Регионалния исторически музей в Кюстендил. И уникалното ѝ пространство заживя по друг начин като среща във времето. Наскоро с негово съдействие там беше експонирана юбилейната изложба на Пламена Димитрова-Рачева, за която очаквайте в следващ текст на „въпреки.com”.

От ляво на дясно: Станислав Божанков, Диана Дюлгерова-Щир, Валентин Щинков и проф. Боян Биолчев

Отбелязваме всичко това не заради сериозната фактология в, уж, всекидневните вълнения и реализации на талантлив артист като Станислав Божанков, а защото за нас и не само, той е от ярките ни съвременни автори, предпочели родния град пред столицата. И работи по изящен начин, създава светове, неподвластен, сякаш на суетата. За него е важен смисълът, който отваря и потапя художника в необятното и понякога необяснимото, скрито в нас като хора за това какво носим в себе си, без да подозираме като история и вграждане в днешните състояния. В този контекст, а и не само „Рефлексия на образа“ е и художническият разказ за пътуването към себе си и разбирането на себе си. Но като зрители трябва да имаме сетива и чувствителност да проникнем също дълбоко, извън всекидневния поток, който ни залива в този наш свят и ни отдалечава от самите нас.

Изложбата на Станислав Божанков в галерия INTRO продължава до 4 октомври. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[smisul]

Намираме смисъл в „ТРАВМАТИЧНИЯТ ЧОВЕК“

хлип

Травматичният човек се промъква през живота. Няма свое място. Не чувства себе си от плът и кръв. Не е реален в собствените си очи. Живеейки, играе ролята, която му е разпределена по силата на обстоятелствата и естествения ход на събитията. Може и да се сбори – за роля, за статус, за успех, но това е свръхкомпенсация на несъстоялия се живот, който травмата му е отнела.

Травматичният човек няма отношение към времето, най-често е неточен в часа на срещата. Неговото сега е илюзорно – душата му е останала в миналото. Травматичният човек вгражда сянката си в миналото и докато травмата е нелекувана, няма бъдеще. А за да създадем бъдеще, влагаме себе си в настоящето.

Травматичният човек не флиртува с екзистенциалните въпроси. По-точно е да се каже, че животът не танцува с травматичния човек по казусите на съществуването.

Травматичният човек е в епохата на зануляването, настъпила с травмата и подхранвана от нови травми.

Травматичният човек върви, минава през живота, не живее живота. Върви, минава през живота като безброй проекции на възможния човек, онзи, който би бил, ако не е бил погълнат от дракона на травматичните преживявания.

Травматичният човек е онова, счупено на сол, на безброй парченца стъкло,което отразява свет��ин��та на живота, но вече не съществува в цялост. Не съществува в цялост, но целостта продължава да съществува във всяка негова люспица живот. Затова травматичният човек лесно може да заблуди общността, че е жив и живее.

Травматичният човек е ням. Дори когато е бъбрив, травматичният човек живее в безмълвие с травмата.

Травматичният човек е ням дори когато травмата му е известна на другите. Неописуемата мъка не може да се изговори, не може да се покаже. На кого да я дадеш, с кого да я споделиш, как да подадеш такъв товар на друг човек, а товарът е колосален –  човек е невидим под него, мравчица.

Има рани, които колкото и да ги лекува човек и колкото и да ги лекува животът, все кървят. Облекчение е, когато раната спре да шурти. Човек разбира – ще оцелее. Но травматичният човек присъства в живота с едно категорично знание – раната ще прокърви отново: незнайно кога, незнайно къде, но ще се случи. Дори лекият повей на вятъра (метафорично казано, но дали само метафорично) може да отвори нелекуваната или неизлекуваната докрай, или лекуваната дълго и търпеливо и наглед излекувана рана.

Травмираният

човек е получил една психична рана и може да я е захвърлил в несъзнаваното – погнусен, ужасен, в отказ да е в съприкосновение с отвратителното клеймо, което животът му е наложил. Може и да се е фокусирал върху раната и да се е идентифицирал с нея, да е затънал в тинята на самосъжалението и да милва горестно нараненото си Аз, без да има сили за повече. Може и да е мобилизирал целия си потенциал, за да се излекува, да е вложил жизнената си енергия в изцелението и да е успял да затвори раната, да я остави като гроб, където може да се върне, за да скърби, но да се изправи и да продължи емоционално зрял, израснал, в мир.

Травматичният

човек, за разлика от травмирания, който има една рана и може да я излекува, или поне да опита, травматичният човек има натрупани травми – може и да са лекувани, може и да не са, но има някоя толкова дълбока, огромна рана, която поглъща, завлича душата му в бездната и тогава травматичният човек започва да броди из Долната земя.

Душата на травматичния човек се лута из Долната земя, а умствено и телесно човек е в живота – „сянка бледна, клет актьор“.

Травматичният човек би могъл да бъде видян като „сянка бледна“, като „клет актьор“, но не се преживява като еманация на страданието.

Травматичният човек е страдание, което живее себе си мълчаливо и кротко, невидимо.

Травматичният човек не е самотен, не е депресиран, не е болна, упоена нихилация.

Травматичният човек е като теб и мен, може би сме ти и аз, не можеш да го различиш сред другите пътници във вселенското искрометно метро, пътува.

Травматичният човек осъзнава раната, не я отхвърля, не я затуля в подсъзнанието, не я захвърля в несъзнаваното, пулсира с нейното значение в живота си, гангрената в душата му.

Травматичният човек е душа, разпъвана на кръст от травмите, които я населяват. Пищи, крещи, врещи, вие, стене, скимуца, плаче, моли, моли се, реве, гъгне, циври, скимти, ридае, гърчи се отново и отново в травматичен сонм постоянно, мълчаливо, зад оградата на личната голгота.

Травматичният човек е сам, в космична самост. Раната е клеймо – видимо или невидимо раната винаги затуля истинския образ на човека, обезцветява го, смива жизнеността.

Всеки човек търси осъзнато или не смисъла на своя живот. Травматичният човек търси основания да избере да живее. Виенският психотерапевт Виктор Франкъл, оцелял в концентрационен лагер, казва, че един от пътищата за намиране на смисъл е страданието, приемането, че смисълът на живота може да е в страданието, което жизнените обстоятелства са ни дали, че себеосъществяването може да бъде в страданието.

Човекът с дълбоки психични рани не е герой в общоприетия социален смисъл. Травматичният човек е призован да вложи фундаментално себе си, своя съкровен ресурс и дарбите, с които е дошъл на този свят, в страданието. Човек израства чрез страданието, извисява се, става по-голям от раната.

Албер Камю в своето есе „Митът за Сизиф“ достига до прозрението, че Сизиф може да избере наложената му съдба и тогава ние бихме могли да мислим, че Сизиф е щастлив. Смело предположение.

Травматичният човек е несъвместим с щастието в общоизвестния смисъл – като състояние, което доминира живота. Но ако приемем, че щастието е сияен, слънчев блик в реалността – тук, сега – да, травматичният човек има мигове на щастие. Но после не се завръща в ежедневния ритъм, завръща се в безвремието на травмата.Травматичният човек пребивава в селения, където няма време – има преживяване, което е обсебило всичко в душевното пространство на личността, атакува жизнените корени и се зарежда с жизнената сила на човека.

Травматичният човек функционира – храни се, грижи се за тялото, работи, живее по правилата на живота и социалния контракт.

Травматичният човек изпитва радост, смее се, смее се от сърце понякога, влюбва се, обича, но едната му половина винаги е вцепенена, замръзнала във вечността на травмата.

Травматичният човек е разцепен – душата му е в Долната земя, в реалността на травмите, в окото на неописуемата мъка, а тялото е във физическия свят.

ретардация

Дълбоката психична рана е вечноцъфтящо цвете без аромат. Магично цвете, което никой не желае. Закичен с това цвете, човек е невидим. Невидим за слънчевото проявление на живота. Незрящ за светлината.

Травматичният човек стои сред това поле от мрак, сред градина от вечно мъртви цветя и диша нищо.

Травматичният човек е невидим с невидим букет от травми. Травматичният човек живее с Травмата – онова дълбоко – могъщо – адско преживяване, взривило съществото му необратимо. Травмата е дом и затвор.

И все пак пътят на травматичния човек е път към светлината. Травматичният човек е духовно осъзнато създание, хляб, замесен с духовен квас.

Във всеки от нас е заложено правото ни на избор. Травмата не отнема правото на избор от човека. И не отнема човека от човека. Травматичният човек е човек. А човек притежава душа и дух.

Душата е инстинктивно устремена към Духа. Душата е лунна, Духът е слънчев. Човек е ориентиран към слънцето. Човек следва слънчевия цикъл, естествената му активност е от изгрев до залез слънце. Човек има инстинктивна, животинска природа, лунна, ориентирана към физическия свят, към земната твърдина, към материалното, свързана със земното притегляне, с тялото и неговите нужди, с джуркането в земния калабалък. Но има и духовна природа, развивана с учене чрез преживяване и дестилация на наученото, ориентирана към Небесата, към Божия Дух и към Бог.

Травматичният човек може да бъде завлечен в дълбините на безкрайната мъка, адска, но също сладостна и опияняваща, и никога да не последва зова на Духа, да не успее да го чуе. Егото, което преживява травмата и е ужасено, че може да загуби тялото, може да се сгърчи и вцепени, вгледано в Горгона Медуза.

Душата страда. Духът дестилира страданието. Човек избира. Травматичният човек избира всеки ден дали да продължи, защото Душата се лута, загубила връзката с Духа.

протуберанс

Срещата с Травмата е среща с Бог тук на Земята. Не защото Бог е отмъстителен, зъл, наказващ или справедлив. Чрез Травмата, както и чрез всяко преживяване, Бог изследва себе си, човешкото си проявление и лице, човешката си същност, своята тленност, способността си да чувства, да се трансформира и еволюира.

В един древноегипетски  химн се казва: „Слава на тебе, Ра, същество, самораждащо се всекидневно.“

Чрез Травмата Бог не изпитва човека, изледва себе си.

Едно от многото имена, които даваме на Бог, е Божествен Разум. Много ми е трудно да приема, че страданието е средство за еволюция и израстване. Знам с дълбока вътрешна убеденост, че човек може да еволюира чрез щастие, блаженство, вдъховение, творчество и радост. Откъде го знам, защо го знам с абсолютна сигурност? Защото Бог осъзнава това. Както го осъзнавам аз. Както може да го осъзнае всеки Аз.

Бог еволюира до разбирането, че съществуването е възможно отвъд дуалността. Но и все повече хора имат предчувствие за изчезването на злото, на болката, на травмата, на страданието. Взаимосвързан процес е – ние сме Богови и Бог е Отец наш. Творец.

Човек е Съ-Творец.

Какво ни казва мистерията с Христовото разпятие и възкресение? Христос взема Кръста, Страданието върху себе си и сам става Кръст. И ни казва: „Обичайте се.“

Да, можем да прозрем простичкото насърчение да се обичаме един друг, да сме в хармоничен обмен, но и да осъзнаем, че сме призовани да обичаме себе си като Богови същности, създания от светлина и възможности за красива слънчева еволюция.

Идва време, в което Травматичният човек ще еволюира в Оргазмичния човек – този, който съществува в екстаз. Друго време, друга вселена, населена с друг вид човечество.

Тук, на Земята, „която е всъщност звезда“, както е казал поетът Жак Превер, Травматичният човек с колосалния товар от психични рани има само един път към изцеление – път към Бога, път с Бога – място на мир, приемане и спасение, на психична интеграция и душевен суверенитет. Това е личен път на търсене и себепознание, на страдание и себенадмогване, на здравеене и изцеление и всичко и всеки  в този наш свят може да придружи човека в това израстване.

Има само Аз и Бог. Съкровена връзка, скъпоценно единение, което ни принадлежи и ни е дадено с раждането ни на този свят. Чрез Човека и преживяното от него страдание Бог познава себе си, чрез Травмата Човек познава Бога – вечния, изконния стремеж на Божествения Разум да твори, изследва, трансформира и еволюира.

Всемир – едно от многото проявления на Бога.

В контекста на кармата като самосътворен алгоритъм в Божествения Разум, Травматичният човек може да осъзнае себе си като същество изцеляващо се, очистващо се от кармичната шлака, еволюиращо в слънчев протуберанс. Людмила Филотей

[superrainbowdragon]

"Нетърпеливостта и егото на човека го карат да бърка."

Георги Изворски

[paradiceonme]

Да превъзмогнеш всички трудности показва наличие на кураж, себеуважение и себепознание.

Алфред А.

[the-flight-of-the-phoenix]

Казват, че изпитанията се дават на човек според силите му.

На най-силните се дава самота. Това е привилегия на морално зрелите хора. Самотата плаши слабите. Озлобява ги, изтощава ги, опустошава ги, унищожава ги. За силните самотата не е причина за депресия нито трагедия. Тя е съзнателен избор. Време и възможност за саморазвитие и себепознание. Зона на комфорт, начин на живот. Самотата е глътка чист въздух или по-точно , място, където отиват да подишат. Самотата също така е и качество на характера – способността да не изискваш и не очакваш нищо от другите.

Хората, които не се страхуват от самотата, не се страхуват от нищо.

Лия Русс

[proekt-prosper]

“ Ако познаваш хората — умен си.

Ако познаваш себе си — мъдър си. ”

- Лао Дзъ

[navtora]

Потъването в чуждите механизми те възпира от това да опознаеш и задействаш своите.

[magdalenagigova]

Стилиян Иванов с 3 филмови премиери за 1 седмица

Стилиян Иванов с 3 филмови премиери за 1 седмица Режисьорът прави голям шлем с излъчване по основните телевизии и представяне в Атина Стилиян Иванов с 3 филмови премиери за 1 седмица На 20 май, събота от 18:00 ч. в столицата на Гърция – Атина, Център по себепознание “Орфей” представя филма на режисьора Стилиян Иванов “Изповед с любов и болка”. Филмът е за Нешка Робева и ще събера пред голям…

[stoyanpetrov]

ПАРАСКАВИДЕКАТРИАФОБИЯ – ИРАЦИОНАЛЕН СТРАХ ОТ ПЕТЪК 13

Авторът на термина „Параскавидекатриафобия“ е американският психотерапевт д-р Доналд Доси, който пръв квалифицира страха от петък 13-ти като фобия.

Понятието е образувано от думите „декатриафобията” (страх от числото 13) и „параскевифобията”  (страх от ден петък). Той счита, че сложното за изговаряне наименование е като метод на терапия за възникналите без никаква причина ирационални страхове. Според него, ако страдащите от тази фобия успеят да произнесат наименованието й няколко пъти без грешка, то те биха могли да се освободят от нея.

Милиони хора в световен обхват са формирали ирационален страх от петък 13-ти. Често в основата на този страх е залегнала вярата в суеверия. Тя е особено състояние на човешкото възприемане на някои събития от живота. Чрез нея хората сформират предразсъдъци и заблуди, които ги обвързват с изпълнение на определени ритуали, като носене на талисмани, избягване на числото 13, страх от че��ни котки и др.

Вярванията на хората, че на „фаталната дата и въ�� фаталния ден” ще им се случи нещо негативно са техни дълбоко вътрешни убеждения, които осъзнато или не, властват над разума им. Страхът е  техен  „господар”, а суеверието е избор на подчинено бягството от него.

Уповаването в суеверия не зависят от нивото на интелекта, нито от придобития образователен ценз. Суеверният ум се среща както сред неуките, така и сред големите учени.  

В българския фолклор и традиции суеверията се обясняват с народните поверия на предците ни. Но в интерес на здравия разум, е редно да се отбележи, че не всички народни традиции и обичаи са достойни за почитане, и трябва задължително да се спазват.

Данни от проведено проучване зад океана сочат, че една четвърт от респондентите участвали  в него, свързват числото 13 с лошия късмет. Именно тази група хора е най-вероятно да бъдат разтревожени в дни като петък 13-ти.

Делът на засегнатите от параскаведекатриафобия е между 17 и 21 милиона американци. Симптомите на параскаведекатриафобия варират от умерена тревога до тотална паника и отказ за излизане извън дома.

Такива хора се открояват с отсъствие на себепознание и липса на увереност в себе си. Често, чувството им за самота, празнота и не��астие ги теглят към вярата в суеверия, свързани с лошия късмет и евентуалните поражения. Това е вид бягство от реалността, а е и начин да се почувстват сигурни в нещо, което не е сигурно, но поддържа все пак вярата и надеждата им.   

Из историята на суеверията за петък 13-ти

Едни свързват суеверието с френския крал Филип     IV, който на 13 Октомври 1307 година е издал заповед за унищожаването на     тамплиерите, на които са преписвани множество смъртни грехове, включително     магьосничество;

Други свързват петък 13 с библейските времена и     главно с разпятието на Иисус Христос (Разпети петък). Съществува и вярване     за такива хора, че Юда Искариотски е 13-ят апостол, за който се знае, че е     предал Христос;

Според древноримските легенди, магьосниците са се     събирали на групи по 12, а 13-я в групата са считали за самия дявол;

Според „лъженауката” нумерология числото 13     „страда“ заради неговата позиция след 12, колкото и нелепо да звучи това     за всички нас. Нейните  последователи обвързват отсъствието на 13 с     това, че ��ма 12 месеца в годината, 12 зодиакални знаци, 12 богове на     Олимп, 12 племена на Израел, 12 апостоли на Бог Иисус Христос;

Повече от 80 % от небостъргачите нямат     13-и етаж;

Много летища пропускат 13-ата писта;

Немалко хотели са без 13-ти етаж или 13-а стая;

Във Формула 1 няма болид с номер 13;

Улиците във Флоренция нямат номер 13.

Обективна причина за този ирационален страх с елементи на параноя, не съществува, тъй като няма никакви достоверни доказателства, които да свързват нещастните случки назад в историята с конкретните ден и дата.

Не забравяйте, че петък е краят на работната седмица и следват почивните дни.  А след числото 12, следва 13.  Ако черна котка мине пред вас, е добре да си припомните, че  сте човек, а не малка сива и страхлива мишка. Ако ви се счупи огледалото, просто си купете ново, за да се погрижите за вида си. Четирилистната детелина е красива, когато е сред природата, а не в портфейла ви.

Автор: Стоян Петров, психолог

Снимка: internet

[vprki]

Мариана Маринова и нейните цветове на лятото

 „Цветовете на лятото“ беше озаглавена е поредната „сезонна“ изложба на повелителката на спектралните цветове Мариана Маринова. В палитрата на художничката се е заселило лятото и живее в картините ѝ, и през зимата. Изложбата ѝ в столичната галерия „Пагане“ през юни напомня поляна с полски цветя под спряло слънце. Написа Мария Ландова, художничка, арт журналист и продуцент.

Колекцията събира съвсем нови платна, както и някои по-стари, които се вписват в поляната естествено в съзвучие с мелодиите, и ритъма на хор от летни импресии. Всъщност, изкуството на Мариана Маринова е полюсно отдалечено от парадигмата на импресионизма. Художничката е вярна на възгледа на професора си Иван Кирков и на неговия асистент Андрей Даниел – всичко в композицията да е премислено до последния бемол.

"На другия бряг"

Дори в наглед „разхвърчаните“ сюжети можем да открием умело скрити математически конструкции, които напомнят ребусите на Ешер. Този път „джазирани“ и със средствата на цветовете в най-дълбинната ни представа за цветност. Те са онези чистите и лъчистите, оцветили младенческите ни сънища, преди да подозираме за съществуването на спектъра и преди да познаем сивата, и черната страна на живота. Нейните картини напомнят прозорци, през които нахлува светлината. Разпръсква цветовете си като лимки и ги остава да си играят на воля. Точно тяхната игра рисува Мариана Маринова, а тя във всеки прозорец е различна. Във всеки следващ прозорец има промяна не само в сюжетите, но и в кардиограмата на ритъма и в температурата на цвета.

"Птиците"

Забавни са тези цветни игри, както за авторката така и за зрителите. Художничката някъде превръща цветята в птици, после птиците в цветя, Някъде вписва сянката си, другаде трепти с честотата на обедна мараня. Обича цветните лехи от градината на майка си, ливадите, къпе се в реките и изследва променливостта на облаците, неравноделния такт на чергите. Обича да събера противоположните цветове за да ги сдобри. Да ги влюби и те да затанцуват страстно прегърнати в нейните картини.

И уж навсякъде подхожда аналитично и методично, а резултатът ��инаги е чиста поезия. И музика.

"Концерт"

Изложбата в галерия „Пагане“ ни провокира да се върнем към експозицията на художничката Мариана Маринова, представена в Центъра по себепознание „Орфей“ в квартал „Лозенец“ в края на 2021 година с надслов „Отвъд видимото“. Тогава изкуствоведът проф. Чавдар Попов каза за нея: „Мотото на дадена изложба, естествено, не може да повиши или да понижи качеството ѝ, но има важно значение, за да фокусира вниманието на зрителя към осмислянето и цялостното ѝ възприемане. В случая Мариана Маринова попада в сърцевината на спецификата на пластическите изкуства – дихотомията видимо/невидимо. За разлика от абстрактния характер на словото или от ефирността на музиката, тези изкуства са „обременени“ от материя. Как да изобразиш „невидимото“, след като то по принцип не може да бъде визуализирано?

От изложбата на Мариана Маринова в галерия "Пагане"

Написаното дотук ни връща и към изложбата „Репортажи в цвят“ на Мариана Маринова в края на февруари и началото на март 2020 година, малко преди Covid-19 да обсеби живота ни, в столичната галерия „Ракурси“. Тогава за нея написа за „въпреки.com” пак Мария Ландова. „Тези картини са рисувани нощем, когато слънцето спи, но светлината му искри във всяка мазка, превръщайки платната на Мариана Маринова в празнични откровения. Тя е назовала колекцията „Репортажи в цвят“, защото картините са вдъхновени от „��рохите на живота“ - обикновените, малки неща, които не забелязваме са се превърнали в празнични откровения. И авторката на текста се аргументира тогава с цитат от Йордан Радичков: „… трябва непрекъснато да се събират трохите на живота. Цялата сиромашия и сухоежбина да се събира, като се скъта всичко и се запази, за да се пренесе през времето. Подобно на Ной…“. Тя е художничка с трайно заявен интерес към цвета и светлината в живописта. Методично и последователно ги изследва и успя да изведе свой стил, защитен в безчет жизнерадостно искрящи, но също и замечтано меланхолични картини.

"Лабиринт"

Художничката си играе едновременно и със светлината, и със сянката, като ги замества с топли и студени цветове. Използва цветни двойки, като събира и влюбва допълнителните цветове от спектъра – оранжево със синьо, жълто с лилаво… Тук противоположните цветове се допълват, влизат в диалог, пеят, танцуват и ни изнасят спектакли. След светлината цветът е другото формообразуващо важно в изкуството на Мариана. Тук тя се учи от големите освободители на цветовете – постимпресионисти, фовисти. Следва уроците на любимите учители - професорите Иван Кирков и Андрей Даниел. Живописта на Мариана Маринова има общи корени с поезията и с музиката, не само защото тя слуша джаз, докато рисува, а четката й танцува движена от синкопите на саксофона на Чарли Паркър, а защото ритъмът е третото най-важно в нейните картини. Светлина, цвят и ритъм се преплитат във вибриращи и редуващи се фотонни конгломерации, които се структурират в много добре обмислени композиции. Те често се завихрят и се извисяват, после се успокояват и затихват, и отново изригват с нова енергия. Енергията е ключът – перпетомобилето в изкуството на Мариана Маринова.“

Мариана Маринова /л/ и близката ѝ приятелка Мими Добрева /д/, художничка от курса на Андрей Даниел в НХА

Мариана Маринова е родена в Хасково през 1960 г. Завършва през 1985 г. Националната художествена академия, специалност живопис при проф. Иван Кирков. От 1987 г. до днес има повече от 35 самостоятелни изложби. Участвала е също в множество колективни изложби, международни симпозиуми, пленери и резиденции. Нейни картини притежават галерии и частни колекции в България, Германия, Франция, Гърция, Швейцария, Белгия, САЩ, Русия, Боливия и други.

И един допълнителен щрих към художничката – тя почти не пропуска изложба на колегите си и винаги снима. Запечатва момента като среща и вълнение…Винаги го прави с обич и отношение, което не е съвсем характерно по нашите земи. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: личен архив

[fullygotta87]

Ignatov

Иво Игнатов препоръчва като за начало, всеки човек да си купи и прочете поне няколко книги за себепознание. След като хората опознаят сами себе си, успеха ставал много по-лесен. https://ivoignatov.webs.com И няма смисъл да се колебаем дали е така, защото всички мъдри хора от хилядолетия насам ни дават все този съвет.

[readeverymorning]

Срещата на двама човека е като среща на две химически субстанции.

Срещата на двама човека е като среща на две химически субстанции. Ако нещо се случи, и двамата са променени.“ К.Г.Юнг

Подозирам, че това е предназначението на значимите връзки в живота ни – да ни променят. И колкото по-дълбоки са въвлечените чувства, толкова по-голям е потенциалът за промяна. Разбира се, дали този потенциал ще бъде използван в позитивната или в негативната му форма, зависи от мисленето и ценностите на човека. За мен, обаче, все по-ясно става, че именно в полето на човешките отношения се съдържа истинската духовна практика на съвременния западен човек, защото в тях се съдържа както въпросът, така и отго��орът на това какво е любовта.

Има обаче и още нещо. Склонни сме да мислим, че преживяванията ни в общуването с другия човек са резултат от смесеното взаимодействие на два фактора – собствената ни психика и чуждата психика. В действителност има и още един, трети фактор – продукт от специфичното смесване на „химическите ни субстанции“. Той е не по-малко значим и често пъти е истински определящият за това как ще се чувстваме в присъствието на човека, станал важен за нас. Прилича на правилата за смесване на цветовете в рисуването. От смесването на синьото и жълтото се получава зелено, например. Не може да се получи оранжево или виолетово. Винаги е зелено. Така е и със срещата на две различни и отделни човешки индивидуалности. Ако приемем, че ние носим енергията на жълтото, а нашият партньор – енергията на синьото, в резултат на нашата среща се получава нещо ново – зеленият цвят. И, когато сме заедно, ние общуваме не само със „синьото“ на партньора ни, но и със „зеленото“, което се е породило от срещата между нас.

Подобни закономерности, които са добре познати в астрологията и хюман дизайн, например, е добре да се знаят, защото от това следват две важни последствия. Първото е, че има неща, които преживяваме във взаимодействието с другия човек, които не се дължат на него самия, а на третия фактор. На „зеленото“. Да обвиняваме партньора си, че в неговото присъствие винаги се случва този „зелен“ оттенък на преживяването, означава да адресираме причината за чувството към погрешното място. И тук идва второто нещо – не можем да променим зеленото. Колкото и да се опитваме. То е извън нашия контрол, защото от срещата на жълтото и на синьото не можем да получим друг „цвят“ освен зеления. Разбира се, можем да опознаем този цвят и да му се насладим, такъв какъвто е, можем да се научим да живеем с него, а можем и в резултат на безсилието си да го променим, да преживеем личната си трансформация, стигайки до капитулацията и прошката. Но що се отнася до химията на „третото нещо“, там не можем много да направим.

Подобно знание неизбежно носи тъга. Все пак нали се отнася до любовта и до надеждата, че ако положим необходимите усилия, ако нещо променим у себе си и нещо се промени и у нашия партньор, нещата между нас ще потръгнат и ще спасим връзката от разпад?! Понякога това е точно така, но друг път, дори и след задълбочена психологическа работа със себе си, нищо може да се направи. Това е горчивата истина от моя опит – личен и професионален. Не веднъж съм била свидетел на съвсем различни резултати от психотерапевтичната работа със семейни двойки – при някои тя е довеждал�� до по-дълбоки нива на обич, споделеност и близост. При други, психологическите прозрения са довеждали до раздяла. Наистина, раздяла по „правилния начин“ – т.е. без обвинения и чувството, че си жертва, но все пак раздяла. И, макар и да не е ясно до какъв резултат ще доведе нарасналата способност за себепознание, емоционална интелигентност и мъдрост по отношение на партньорството, едно е сигурно – ако човек успее да премине през преживяванията в двойката осъзнато и с отговорност към собствената си истина и избор, той излиза променен. Понякога – драматично променен.

Мисълта по-горе на Юнг за срещата между двама човека като среща на две химически субстанции е цитирана в началото на въведението към партньорския хороскоп от Лиз Грийн. Чрез една много проста метафора, а именно как се приготвя кейк, тя успява да обясни алхимията на близките човешки отношения без това да става за сметка на сложността на разглежданата тема. Това е причината да поискам да го споделя по-долу – смятам, че ще допринесе за разширяване на разбирането на тези хора, които, подобно на мен, гледат на човешките взаимоотношения като на основна духовна практика за вътрешна трансформация и пречистване на негативните примеси на его-волята. Едно разбиране за дълбоко мистериозната интелигентност, която действа скрито под повърхността на човешките взаимоотношения и от която зависи кога и спрямо кого ще ни поразят стрелите на Амур…

Камелия Хаджийска

Лиз Грийн

АЛХИМИЯ НА ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО

„Преди да смесим съставките за кейка – брашно, масло, яйца, захар, мляко, ние трябва да започнем с измерването на подходящите им количества. По някакъв начин, обаче, когато ги смесим в определен ред и ги опечем във фурната на определена температура, ние създаваме една изцяло нова единица. Химическият състав на съставките е бил необратимо променен; кексът мирише, има определен вид и вкус, различен от отделните съставки, които ние сме сложили в началото; и чрез някаква магия, която химикът може да обясни, но готвачът обикновено не разбира, се случва трансформиращ процес, който не е нищо по-малко от чудотворен. Някои съставки, умело комбинирани, правят вкусно угощение. Други създават добър, но не особено вълнуващ десерт. Докато други, дори и да са изглеждали чудесно в готварската книга, водят до един от онези провали в кухнята, които ни учат следващия път да изпробваме някоя друга рецепта. А още по-мистериозно е, че различните хора харесват някои видове кейк и намират други за не особено добри за храносмилането си; и никой наистина не разбира защо е така.

Човешките взаимоотношения са значително по-загадъчни от готвенето, защото психологът, за разлика от химикът, който наблюдава промените в молекулярната структура на яйцата и брашното, никога няма да е напълно способен да сведе взаимодействието ни с другите хора до рационална формула. В сърцевината на всяко взаимоотношение има дълбока мистерия, която винаги се изплъзва от нашите най-добри усилия да обясним защо сме с този човек, а не с другия. Въпреки това основният принцип е същият. Вземи две човешки съставки – различни и отделни, и ги сложи заедно в купата за смесване на близките взаимоотношения. Разбъркай енергично и приложи горещина – горещината на сексуалното желание, на емоционалните нужди, на конфликта, на интелектуалния обмен, на предизвикателството на времето и всекидневните обстоятелства, на идеализациите и вдъхновението – и чрез някаква необикновена алхимия е създадена нова единица със собствена жизнена сила, собствена интелигентност и визия и собствена идентичност, независима от и различна от двамата човека, които са я създали.

Още по-мистериозен е ефектът, който тази нова единица има върху характера и развитието на въвлечените индивиди. В най-добрия случай всеки от тях може да израсте и да разцъфти чрез трансформативния ефект на взаимоотношението. В най-лошия случай и двамата може да страдат. Или пък взаимоотношението може да бъде здравословно за единия партньор, но да се окаже, колкото и да е вкусно, да бъде в силен разрез с другия. Някои хора изваждат най-лошото от нас, докато други изваждат най-доброто. И това не е задължително свързано с това как нашите партньори се отнасят към нас. Ние можем да чувстваме дълбоко състрадание към недостатъците на даден човек, които – ако ги видим у някой друг, пораждат само презрение и гняв. Може да открием, че сме способни да изследваме и изразяваме таланти и способности в едно взаимоотношение, които изглеждат по един мистериозен начин блокирани или осуетени в друго – независимо от всяко активно окуражаване или пречка от страна на нашия спътник. Понякога дори и дълбоката любов между партньорите не може да предотврати постепенната ерозия на увереността и ентусиазма в единия или в двамата партньори. Понякога двойка, която винаги е била неподходяща или нещастна за двамата, остава необяснимо заключена във взаимоотношението за цял живот, докато в същото време двойка, която в действителност има много общо помежду си, както и дълбока привързаност, е принудена да се раздели независимо от искрените и продължителни усилия на двамата да запазят връзката.

Много про��алени взаимоотношения са резултат от непреднамерени деструктивни действия на двамата партньора и на тях може да им се помогне и дори радикално да бъдат трансформирани чрез прозрение и съвместни усилия. Много други са необяснимо неспособни да проработят въпреки всичките тези инсайти и усилия. Всяко взаимоотношение съдържа много съставки, някои съзнавани, други несъзнавани; и, безотносително колко дълбоко анализираме себе си или нашите партньори, ние трябва понякога да признаем, че в нашите модели на взаимоотношенията има някаква по-дълбока или по-висока интелигентност в действие. Въпреки това, каквато и да е природата или крайния изход на отношението ни, ако, както Юнг го е казал, нещо „се случи“, и двамата човека са необратимо променени.“

превод от английски, Liz Greene, Relationship Horoscope, Introduction: The Alchemy of Relationship