#развивайки

[vprki]

Джулиан Шехирян: Ще представим България като колектив с проекта "Съседите"

„Със сигурност по различен начин възприемам ролята си в този екип, отколкото в първите ми опити да създавам произведения на изкуството и да се изживявам като автор. Мисля, че по много естествен начин се чувствам като някакъв проводник. Това е полезно, защото позволява изтрезняване.“ Каза за „въпреки.com” Джулиан Шехирян, един от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с проф. Лилия Топузова и Красимира Буцева, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април -  24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Джулиан продължава: „Много се радвам, че имаме възможност да представим България като колектив, а не като индивидуални автори. Защото има нещо метафорично – не зная дали може да го наречем така, като един терапевтичен коректив. До някаква степен е хубаво от време на време да има заличаване на изострената индивидуалност, защото, развивайки този проект като колектив, ние успяваме да каним много хора да участват по различни начини.

От ляво на дясно: Васил Владимиров, Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян

Хора, които също са изследователи. Участват, като ни помагат при сглобяване на инсталациите, дават ни предмети, мебели. Има някакво усещане за общност, за колективно задължение и за��риженост. Това оставя отпечатък върху мен – смятам, че тази интердисциплинарност и колективност е много смислена и продуктивна, особено когато става въпрос за опита да се изрази нещо за нашата общност като българи. Със сигурност съм израснал с този проект, който ме е формирал от най-млада възраст.“

Джулиан Шехирян е мултимедиен артист, изследовател и писател, който живее между Филаделфия, САЩ, и София. Той е докторант по история на науката в Принстънския университет (Princeton University). В своята художествена практика Джулиан създава сайт-спесифик и пространствени мултимедийни инсталации, които използват архитектурни пространства, предмети и обекти чрез артистични намеси, видео, звук и експериментални технологии. Разговаряме с него в пространството на галерия „КО-ОП“, чийто домакин е Васил Владимиров. С него като куратор на проекта „Съседите“ ще говорим в следваща наша среща.

Васил Владимиров

Тази седмица вече целият екип е в София. Те и тримата работят от различни места на света, което значи че „Съседите“ 24 часа на ден „дежурят“, но те са свикнали с това, защото този проект има навика да ги поглъща. „Често имам чувството, че е дошло времето за историите на оцелелите от лагерите на комунистическия режим и репресиите и ние по някакъв начин сме проводници – по много странен път се събрахме тримата, не мисля, че е било просто случайност.“ Споделя Джулиан и допълва,  че Лилия Топузова малко преди да пристигне в София е изнесла лекция в Кингстън Колидж в Лондон за „Съседите“. Тя е професор по история в Университета на Торонто (University of Toronto).  Учен и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата.

Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022. По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, с работата си „Честоти на травмата“, създадена специално за настоящия проект.

Красимира Буцева

Интересно е как са се събрали тримата от различни краища на света, но свързани много силно с България, всеки по своя си път на артист и изследовател.

„Имаме много различни формиране и опит, но през последните 10 години сме стигнали до момента да се сетим от кого в кой момент е тръгнала идеята – понякога просто говорим с един глас, което е нещо много красиво. 2014 прекарах година в България като изследовател чрез програма Фулбрайт. Тогава фокусът ми беше социалната история на психиатрията, особено през периода след Втората световна война. Най-вече изследвах формирането на психиатрията и въвеждането на съветския психиатричен модел. Запознах се с научната работа  по темата за лагерите и политическите затворници на Лилия покрай моя опит да изследвам случаи на злоупотреба с психиатрия от гледна точка на комунистическия режим. Тогава гледах филма „Проблемът с комарите и други истории“, 2007, който тя е направила. (български пълнометражен документален филм, режисиран от Андрей Паунов в сътрудничество като сценарист e Лилия Топузова, продуцент е АГИГПРОП ���б.а.). Писах на Лилия, представих се (свикнал съм по американски да казвам „здравей“ на хората, без да чакам някой да ме представи). И тя ми отговори, въпреки че вече беше направила докторантура, а аз бях само бакалавър.

Джулиан Шехирян

Установихме връзка по скайп, почувствахме се свързани от общата задача за изучаване на близкото минало в България и в Източна Европа. Още тогава по най-естествен начин се роди нашата идея да направим нещо заедно. Първоначално мислехме да развием мултимедиен уебсайт с откъси от нейните интервюта и разговори – те са научни интервюта, но излизат извън рамките на това. Защото, като разговаряш с някого 6-7-8 часа, трудно е това да се сведе до интервю с въпроси и отговори – те винаги са повече от това. Идеята за този уебсайт дойде от Лили, която от дълги години се опитва като историк и етнограф да осмисли отношението между мълчанието и паметта. Мълчанието като контекст, категория на историческо преживяване, както биха казали историците. Тя искаше заедно да направим уебсайт, който може да запази същността и характера на фрагментираната памет, която много често присъства в тези разговори. Спомените изникват не в някаква запазена линеарност, по-скоро са островчета в някаква мъгла – тя може да обясни това. Идеята беше да работим с характера на фрагментирания спомен, вместо да се опиваме да коригираме или да хомогенизираме тези свидетелства и да ги обрамчваме в обща научна рамка - това не желаехме да направим. Тя има много конкретни научни причини да не иска да създава някакъв колаж от частични спомени и тя да ги поставя по-обща рамка. Идеята беше да се запази фрагментацията като нещо емпирично, което ни казва много за травматичната памет и за обстоятелствата, в които тази памет съществува в публичните пространства, но също и в частни, всекидневни пространства на преживявания. В този момент аз предложих идеята да направим инсталация.“

Джулиан Шехирян (от САЩ), Лилия Топузова (от Канада) и Красимира Буцева (от Великобритания) разказват през ZOOM на представянето на проекта "Съседите" на 4 януари 2024

С Красимира се свързват по друг начин. Тя работела по тази тема за магистърската си степен в Англия много години преди да се срещнат. „Запознахме се, защото имаше статия в „Капитал“ , където пишеше за нейна изложба в Ловеч и се споменаваше за проекта, който аз и Лилия Топузова развивахме. Лилия я откри като име, те се свързаха. Първата ни среща беше на жп гарата на път за Свищов, отивахме в Белене. От самото начало, преди да се запознаем, започнахме да работим заедно.“ Връща се във времето Джулиан. Свърза тези моменти със свое изследване в областта на социалната психология и психоанализата. “ Наскоро имах публикация за Теодор Райк, който е студент на Зигмунд Фройд,  развива допълнително една фройдистка идея – той нарича free floating atemption – (като психологическо понятие) внимание за насочеността на едно поле на съзнанието. То може да бъде сензитивно, когнитивно… Фройд говори са внимание, което е организирано, равнопоставено, без да се позволява вниманието на психоаналитика да се вкопчва много в някакъв конкретен детайл. Той дава няколко причини за това: първо, много е трудно за клинициста за цял работен ден, работейки с множество пациенти, да поддържа фокусирано вниманието си. Но, казва той, ако ние предварително решим какво е важно, няма да забележим множество фрагменти в разказа на пациента, които може да се окажат много важни. Той препоръчва като методология равно разпределен�� внимание – да се работи по индуктивен начин, при който се позволяват нови асоциации, които да насочват и да допринасят за клиничното разбиране на пациента. Теодор Райк нарича това „събиране на знания за бъдещо разбиране“. С други думи, разбирането трябва да се отложи за бъдеще време.“ Обяснява Джулиан по този начин и подхода към проекта и срещите с хората.

Коментирам, че това негово изследване и научна публикация е в контекста на проекта им.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

„Да, има. Ние по някакъв начин се опитваме да създаваме обстоятелства за зрителя, слушателя, за публиката. Да не ги водим за ръка, за да получат пасивно информация, а по-скоро да се отворят към атмосферата на тези апартаменти, където се случват разговорите с хората, преживели травмата. Опитът в инсталацията е да се прилагат различни мултимедийни средства, аналогови, дигитални, осветление. И припомня за двете изложби през 2022 в София - в СГХГ (с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.).

„Ние направихме две изложби, защото работехме по две различни методологии. В СГХГ искахме да създадем изложба, където най-вече разглеждахме архивните остатъци, по-скоро заличените остатъци на паметта за лагерите. Там оставихме изложбеното пространство доста празно, нарочно, защото искахме да създадем в публичните пространства усещането за отсъствието на спомен за политическото насилие. И галерията стана по някакъв начин като метафора за публичното пространство, особено като го сравняваме с печатницата на ул. „Бенковски“, където вече много по-директно работихме с гласовете на оцелелите.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Ние внимавахме да не ги сближаваме твърде много тези два погледа – на държавни институции, които едновременно бяха ангажирани с администрирането и стопанисването на лагерите, но също и с процесите по време на прехода, със създаването на някакъв официален наратив.

Подходът беше много по-личен, емоционален и ефективен в ателието, където създадохме проекта. Там успяхме да сътворим тази много странна атмосфера на поредица домашни пространства. И сега за Венецианското биенале продължаваме да развиваме тази методология.“ Споделя Джулиан как ще продължат в подготовката си. Няма да е в пространството на старата печатница на ул. „Бенковски“, продавала се, а някъде другаде…Ще научим.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Споделям му, че докато съм присъствала на първото представяне на проекта „Съседите“ в началото на януари като проект, избран да представи страната ни на Венецианското биенале стигнах до извода за себе си, че надхвърля тази конкретна тема, свързана с това време в България. Подобен опит имат много европейски страни, които бяха в Съветския блок. Но и помислих, че неговото семейство, без родителите му да са били по лагери, емигрират. Били са принудени да го направят, за да бъдат свободни. Защото тази система не позволяваше хората да се развиват професионално така, както са избрали.  Имаше някакъв похлупак, особено за свободно мислещи артисти като художниците Рафи и Галина Шехирян.

„Впечатленията от запознаването ��и с научни изследвания за това минало са, че преживяването при социализма е било много разнообразно. Имало е хора, които не са имали допирни точки с тези изключително тежки случаи на изселвания, с този безкраен цикъл на затваряне в политически затвори и лагери без съд и присъда. Така че диапазонът на преживяването е достатъчно голям, че да може да се отрича това минало, хората да могат да си позволят да кажат „Ами то не е било чак толкова зле“. Много е важно да отказваме да водим политически разговори, където истината за едно преживяване или се разчита, или се заличава, така че да може да съществува една друга истина. На английски се казва zero sum came – само една е истината. Наблюдава се как дебатите за близкото минало много често стигат до това „хайде, стига вече“. Като че ли не могат да съществуват множество истини едновременно – като говоря за истини, аз говоря за житейски опит. И тълкуването на миналото чрез рамката на житейския опит много често ни разширява разбирането, което не може да се разчете в административни и държавни архиви. Но често и житейският опит се инструментализира като база за отказване от преживявания на хора, които са били изключени от генералния поток на социалистическото общество.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Аз съм чувствителен към тази маргинализация и това изтласкване на обществения наратив, защото от началото на моята научна кариера се занимавам с историите на хора, които са били по някакъв начин отчуждени от обществото поради психично заболяване или някаква различност. В научните си разработки за психиатрията в България винаги съм се опитвал да разширявам, да работя с наративи на хора, които не са пътували по главните пътища, по които  е действал монополът на комунистическата власт. Правя препратка към един американски социолог и историк който говори за начина, по който комунистическите партии в Европа са интегрирали колкото се може повече организации – пионери, профсъюзи... Винаги има значение защо се вписват хората в едно министерство, кои са хората, които въплъщават властта.

С този проект ние се опитваме да разказваме за миналото по начин, по който се виждат не черно-белите, а сивите територии, където не ни се изясняват нещата, не ни успокояват, а само парадокси и противоречия ни позволяват да разбираме сложното минало – така раздвоено между интереси. Тогава можем да добием представа (проф. Топузова разказва в нейната научна работа) как, например, фигура като Юлия Ръжгева (надзирателка в концлагера в Ловеч) достига до своята позиция: поради развиването на прогресивни – уж – идеи, също и достъп до образование за професионално развитие за жени в онзи период. Нещата са комплицирани. Ние по някакъв начин се отваряме към критика и от лявата, и от дясната страна на политическия хоризонт с това, че отказваме да рабо��им с тези свидетелства в рамките на сегашните политически дискурси за миналото, а по-скоро искаме да подчертаем травматичната памет и отношението между индивидуалната и колективната памет.“ Обстоятелствено и като социален психолог Джулиан коментира мотива и подхода към проекта „Съседите“.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Не само в този контекст, в крайна сметка личният, човешкият опит, преживяването са нещо различно и не е възможно да се сложат всички под някакъв общ знаменател. Личното човешко преживяване не може да се сравни с нищо и да се правят глобални исторически изводи. Човекът се остава най-интересният. По начало тази тема за това фрагментиране на паметта – не само по Фройд – но и хората, минали травматични неща (преживелите Холокоста, Арменския геноцид, и много други кошмари по света), не обичат да говорят за това. Трябва много сериозна провокация или стимул, но и деликатност, търпение, за да го разкажат, да го споделят.

„Това е изключително важно за работата на проф. Топузова и на Красимира Буцева, защото те, всъщност, �� свършиха. (за Лили това са вече 20 години работа с тази общност). Слушал съм много интервюта – Красимира и Лилия ги слушат, сигурно, за 150-и път, защото ги превеждат и определят кои части от интервютата да влязат в тази версия на инсталацията. Но когато ги слушаме заедно за чисто технически проби, аз знам въздишките, познати са ми паузите, зная коя част на историята следва. Когато ги слушаме заедно в една стая, знам през какво те са минали, присъствайки на тези разговори, много е трудно. Ние всички имаме различни роли в проекта, въпреки че много неща вършим по интегриран начин. Лилия и Красимира са прекарвали много време в тези стаи, които ние пресъздаваме. Трябваше и аз, присъствайки в тези пространства, едновременно да слушам разговорите, да разбера доколкото е възможно с разказите да вникна в опита на Лилия и на Красимира като изследователи. Инсталацията е за тези срещи. Ние каним хората, публиката да присъстват в темпоралния и емоционалния им контекст.“ Разказва  Джулиан за същността на проекта като послание и смисъл.

Джулиан Шехирян

Той е роден в САЩ, след като родителите му емигрират, както е прието по закон в държавата е американски гражданин по рождение… Говори и пише прекрасно на български. Дали този проект по някакъв начин го приближава до България?

„Определено, да, със сигурност! Нямам съмнение, че България се превърна в един по-буквален смисъл в дом за мен, откакто баща ми почина (Рафи Шехирян (1952-2011) – тогава бях на 19, рядко минава година, в която да не съм тук. През последните 3 години дори по-често. Това не съм очаквал. Мисля, че моята българска идентичност е еволюирала в рамките на тази работа, но също и прекараното тук време, и отношенията, които имам с България. Израснал съм като дете на емигранти и да чувам български език извън моя дом е като извънземно преживяване. Като бях дете, ако срещнех някъде в магазин българи, тичах към тях, празнувах по някакъв начин. Израснал съм в българската общност в Ню Йорк и Ню Джърс�� – странно е да си формиран в капсулирана общност някъде другаде. Последните 10 години за мен са ��ещо като изравяне на този дълбок контекст, от който не мога да се отделя, но – както е при психоанализата – тези базови неща отнемат най-много усилия да ги разберем, да ги видим, да ги осъзнаем. Моето подсъзнание е българско. Отнема ми доста време да превръщам тези основни, опорни, подпочвени елементи в нещо, което да осъзная.“

Centro Culturale Don Orione Artigianelli във Венеция, където ще е българският павилион

За финал на нашия разговор, който безспорно ще продължи във времето в контекста на българското участие на 60-ото Венецианско биенале, в което той е участник и артист го питам дали има време да рисува и как му въздейства творчеството на талантливите му родители?

„Не съм следвал специално творческо образование, но съм много повлиян от творческата атмосфера и внимание, с които съм израснал. Това ме окуражи да следвам интуицията си да изразявам мислите си на визуален език. Да, рисуването е в основите на този проект, като ранните концепции много често се развиваха в скици и схеми за пространствено представяне. Отне много години тези скици да започнат да се развиват в тази доста сложна технологично инсталация…

Още 2016-2017 г. правихме опити в един склад във Вашингтон, лишени от тези много конкретни предмети и мебели. Този проект не можеше да се развие извън България. Преди 3 години трябваше да се съберем тук, на едно място и да започнем да го развиваме.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на СГХГ и The Neighbours

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да ви срещаме с творческия екип на проекта „Съседите“, с който България  ще се представи на 60-ото Венецианско биенале, 2024 с мото „Чужденци навсякъде“, като всеки от тях ще ни разкаже своята история в контекста на знаменателното събитие. Наши гости ще бъдат и комисарят за участието ни във Форума Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелов, както и негови членове. Всичко предстои…

[curabieshka]

💧Оливия в восторге от "водных" Монтессори развивашек💦 Тренируем координацию движений, внимательность🍶 Я не боюсь давать стеклянную посуду. Одну плошечку мы разбили, это стало ценным опытом для малышки, теперь она играет осторожнее и более ответственно относится к делу☝️ _______________________________________________________ 💗Меняем идеи на сердечки💗 _______________________________________________________ #bubu #bubu_kidshop #bubu_развивашки #bubu_рекомендует #развивашки #развиваемся #раннееразвитие #развивалки #развивайка #развивающиеигрушки #развивайки #развивалка #развивающиеигры #развивашка #развивашкидома #развивающиезанятия #развиваеммелкуюмоторику #развивашказа5минут #развиваемсядома #развивашкидлямалышей #развивашкисвоимируками #раннееразвитиеребенка #монтессори #монтессоридома #монтессори_дома #раннее_развитие #раннееразвитиедетей #развивашкасводой #игрысдетьмидома #игрысводой (at Детский Бассейн)

[vnimaiavetram]

Неожиданно-ожиданно в нашей компании появился ребенок. И в доме, где наливали вино, теперь пьем чай, иногда ходим на цыпочках, говорим шепотом и заново радуемся самым простым вещам, которыми каждый из нас владеет, а самый младший только учится. А мы учимся быть лучше, внимательнее, чутче, озвучиваем то, что всегда понимали без слов. А позже мы станем теми друзьями родителей, что сидят на кухне запершись с гитарой и вспоминают что-то. Но пока мы и сами дети, просто немного опытнее. Нам под 30 и мы с любопытством разгадываем в мальчишке черты лиц родителей, изучаем причудливые детские игрушки-развивайки, и радуемся, что невероятные технологии сделали так, что в игрушечную свинью вставили звук хрюканья, а не "пииип". Ребята, это что-то! Мы решили, что каждый разговор с ней становится интереснее, и уже даже ответили свиньёй на навязчивые звонки с рекламой. Тут главное не засмеяться. А время идёт, и уносит нас дальше, хотя кажется, что не меняется ничего. Но ты меняешься. Незаметно. А что с этим делать решать только тебе. Мы вот радуемся, удовольствие получаем, иначе зачем оно все?

[ckkuban]

Развивайки Сочи в картинках потребуют 267,1 млд

Не отработав за три недели 875 тысяч, администрация Сочинского картеля нацелилась на ₽9 млн. за полтора месяца.

Подрядчик из Ленобласти не смог написать развивайку для чинозико�� города-курорта, контракт расторгнут. Но жить без цельной стратегии администрация Копайгородского не может: за 9 млн до 6 мая ООО Экспертная организация "Развитие и осторожность" (Тюмень) нарисует стрелками направление деятельности.

По оценке главы города-курорта, само развитие потребует на развивайки в картинках 267,1 млд рублей.

Миллионы пойдут на виртуальность. Необходимо создать фрагмент интерактивной мультимедийной карты Сочи, с не менее 50 высотными сферическими конями в вакууме панорамами и 200 наземных сферических коней панорам. Текстовая версия Стратегии должна быть на 30 бумажных листах, а презентация - из 20 слайдов.

Традиционно проведут круглые столы (5 штук) и пленарное заседание из 100 присутствующих. Каким образом за короткий срок можно составить Стратегию развития до 2030 года, не сообщается.

Вместо фундаментального научно-исследовательского труда - копипаста.

К слову: о мобилизационной экономике в России. Если закупки не несут реальной практической (экономической) пользы, их следует отложить. Не тратить миллионы на невнятные стратегии, а изменить бюджет в соответствии с ситуацией.

[prehodna-blog]

Защо е важно да отделяме внимание на своите навици?

Ние сме това, което вършим многократно. (Ние сме това, в което постоянстваме.) Следователно съвършенството не е отделно действие, а навик. (Следователно добродетелта не е самостоятелен акт, а навик.)

-Аристотел

Твоите убеждения се превръщат в твоите мисли, твоите мисли се превръщат в твоите думи, твоите думи се превръщат в твоите действия, твоите действия се превръщат в твоите навици, твоите навици се превръщат в твоите ценности, твоите ценности се превръщат в твоята съдба.

- Махатма Ганди

Ако искаме да осъществим своите цели, да се движим успоредно със силните си вътрешни желания, да развиваме своята воля, да следваме своите ценности, ако държим да осъществим своята Съдба - ще трябва да направим усилие. Това усилие започва още с мислите ни, но над тях ще се съсредоточим някой друг път. Най-вероятно за всеки това усилие е различно, идва по различен начин, но пътят, който съм избрала да разглеждаме заедно е като започнем с навиците.

Мозъкът винаги се стреми да бъде максимално ефикасен и да пести енергия. Създавайки навици, ние го поставяме в режим на автопилот, който без усилие повтаря действия, които ни обогатяват, но и които не дърпат от нашата енергия. По този начин имаме възможност да бъдем по-продуктивни през останалата част от деня си. Тук не става въпрос да робуваме на навиците си, да ставаме роботи без свобода и да губим своята гъвкавост, а да се възползваме от силата на мозъка си да пази творческа енергия след като превръща постоянството ни в рутина. Желанието ми е подобрявам себе си и да извлека най-доброто, на което съм способна, развивайки потенциала си, напредвайки стъпка по стъпка.  И създаването на Пътят на облака е част от този път.

С времето в тук ще говорим и за нашите вярвания, убеждения и мисли, как да си поставяме цели и как да търсим и осъществяваме целта на душата си. Но за да стигнем до там, ще започна лека полека да разглеждам малките неща, които правим всеки ден, за да усетим инерцията, която ни дават, за да постигаме и големите.

Ако смятате, че животът е безсмислен, че ние сме просто малката бръмка прах в големия Космос и че така или иначе ще изчезнем скоро в някакъв момент и затова няма защо да живеем по най-добрия за нашето тяло, съзнание, душа, ум и чувства начин - не съм тук да променям убежденията ви. Разбирам откъде идва вашата истина, защото и аз се чувствах малка, поставена в такъв мащаб. Ааргументи в полза на обратното само биха засилили вашето вътрешно чувство на безпомощност и незначимост. Вярно е, че не съм съгласна с този начин на мислене, но няма да ви го натрапвам. Само ще споделя светоусещането си, че сме тук, за да развиваме най-доброто от себе си, да се учим, да творим, да се проваляме, да падаме, да ставаме, да следваме личната си истина и любопитството на душата си, да чистим кармични желания и да се радваме на чудото на Живота. Но ви разбирам. И се надявам дори да не споделяте моите вярвания да останете още малко тук, отворени за малките промени и подобрения, които бих предложила сред страниците на Пътят на Облака.

За всички останали - от следващия път започваме с действителното разглеждане на навици.

Очаквайте Навик № 1. Кой ли ще е той? :)

-К.

[myfriendthepanicattack-blog]

Глава 14: Без Интернет

Да, знам колко ужасно звучи. И осъзнавам колко лицемерно излиза, предвид факта, че почти по цял ден съм пред компютъра, защото това, което правя, се извършва чрез него. Дори сега отново съм с лаптопа, два без петнайсет през нощта е и само споделяйки ти това, всичко, което написах в предишните глави, особено частта за ранното лягане, вече звучи несеризно. Но нека не бъдем буквалистични, до края на книгата ще разбереш защо всичко това е така. А сега ми дай шанс да ти обясня какво имам предвид, като казвам „без интернет“. Подсети се за главата за заземяването и е��едневното енергийно „замърсяване“ на организма от електромагнитните излъчвания на уредите, с които работим всеки ден. Ако микровълновата печка печели първо място без конкуренция, то мобилните ни телефони, рутерите в дома ни и компютрите, които използваме, се класират директно след нея. Но хубаво, отиваш навън, разтъпкваш се бос в някоя градинка, прегръщаш едно-две дървета и се прибираш „като нов“. Това, което имам предвид, е от съвсем друг порядък. Върни се малко по-назад и се сети за онази картина, която си нарисувах, за да успея да се справя със следващата паническа атака. Помниш ли какво направих с картината още на следващия ден? Махнах я. Защо? Защото не ти трябват допълнителни неща, които да ти напомнят, че „не си добре“. Мисля, че всеки човек, страдал от панически атаки, мечтае да получи частична амнезия и да заличи този спомен от главата си. Дори да е имал една-единствена през живота си, това коренно променя начина, по който ще приема всяка следваща ситуация. Изпълнен със страх, ще пресмята подсъзнателно, но непрекъснато, възможността да рискува да изпита това състояние отново и ще аранжира живота си така, че шансовете това да му се случи отново да бъдат минимални. Това е страшно времеемко и безкрайно ограничаващо. Но най-лошото, което може да направиш, е да си напомняш всеки ден, че страдаш от тревожност и панически атаки. Докато търсех информация в интернет по темата, още в самото начало намерих десетки хора, в чиито споделени истории и опит виждах надежда и успокоение. Форуми, сайтове, теми, групи в социалните мрежи, въобще – усещах, че ставам част от нещо голямо, когато общувах с тези хора. Те всички имаха моя проблем, всички се бореха с паническата атака ежедневно, всички искаха да разберат какво помага, какво не и да споделят опита си с другите, които имат нужда от помощ. Всяка сутрин ставах, четях новите публикации с интерес и жадно попивах информация, но решаващо за моето оздравяване се оказа това... да спра да го правя. За да оздравее човек, трябва да си позволи да оздравее. Да си позволи да „забрави“. Паническата атака и тревожното разстройство са психосоматични и са до известна степен състояния на навик. Спомням си, че постоянно носех в чантата си хартиен плик, който да използвам за дишане където и да се намирам. Изхвърлих го на втората седмица. Нямаш нужда от напомняния, те ще ��ърнат всичко. Когато четеш за ПА, когато пишеш всеки ден за ПА, когато общуваш с хора, които ти разказват колко им е тежко и ти споделят симптомите си в такава детайлност, че в един момент имаш чувството, че започваш да ги усещаш, тази тема остава жива в живота ти и няма шанс да си отиде. Ако трябва да съм напълно откровена, тази книга можеше да бъде издадена с година по-рано, ако не си оставях толкова големи паузи между моментите, в които сядам да пиша. Още в началото, когато се ентусиазирах страшно много да я създам и започнах да драскам по нещо всеки ден в продължение на седмица, забелязах, че психичното ми здраве се влошава. Пишейки за това, върнах част от симптомите в съзнанието си – неща, които явно бях позабравила с времето. И тогава се сетих защо спрях да влизам във всички теми и групи за панически разстройства – спрях от раз, защото осъзнах, че там има хора, които не искат да се лекуват. Имаше хора, които всеки ден пишеха: „Умирам, ужас, помагайте, кажете какво лекарство да пия, моля ви, помогнете!“, които получаваха вниманието и времето на другите, получаваха отговорите, съветите и искрената им загриженост и десет минути по-късно пишеха: „Ох, размина се, благодаря ви, кажете все пак какво да пия“. На следващия ден всичко се повтаряше. Отново и отново, до безкрай. Съветите? Без смисъл. Някои от тези хора просто искаха внимание и валидация. Запознайте се с архетипа „жертва“ – човек, който обича да бъде съжаляван, човек, чиито здраве и щастие зависят от това колко отзива ще получи. Човек, който всъщност не иска да бъде по-добре. Той намира призванието си в това да бъде в тежест на другите, но за сметка на това развивайки алтруизма им, което все пак да кажем е плюс. Но тези хора ми пречеха, а помощта ми пречеше на тях. Колкото и безчувствено да звучи това, аз не исках да се хабя и да им споделям неконвенционалните си методи, защото те просто искаха да не си мръднат пръста, да изпият едно хапче и да бъдат о’кей. Или пък бяха дотолкова свикнали със състоянието си, че това да се чувстват добре вече беше абнормално и май си бяха изградили „зоната на комфорт“ в константната липса на такъв. Може да ти звучи нелогично, но съществува като принцип в психологията. Човек е толкова парализиран от страх при идеята за промяна, че предпочита да остане там, където е, с това, с което е свикнал, дори то да не е близко до живота, който всъщност би искал да води. Всеки ти казва: „Искам да бъда щастлив! Искам промяна в живота си!“, ти му ��азваш какво трябва да направи и по реакцията му разбираш, че вече не иска. Никой не иска промяна, никой не иска да бъде истински щастлив. Всеки очаква да е лесно и когато не е, когато е свързано с тежък труд, когато заради една „нищо и никакава“ паническа атака трябва да изчетеш книга и осъзнаеш, че трябва да промениш начина си на живот генерално, много хора веднага отиват в аптеката. Лесно и бързо. Но бързата работа, е казал българският народ, е срам за майстора. Всяко лесно решение е отлагане, но не и приключване с проблема. Както ти споменах, то действа като „лепенка върху светещата лапма на таблото“. Всеки трябва да го знае, запомни и напомня на всеки, за когото го е грижа. Другото важно нещо, което трябва да запомниш, е, че няма кой да ти помогне. Никой не е длъжен да се грижи за теб, да те обича винаги и на всяка цена и да ти бъде опора в трудни моменти. И да, хубаво е да е така, но в никакъв случай този човек не е длъжен да бъде това за теб. Никой няма да те спаси, защото никой не може да те спаси. Няма как някой отвън да разреши всичките конфликти вътре в теб най-малкото защото има да работи по своите. Хората се вкопчват в лекарите си, духовните си учители, партньорите си и всички хора, заради които веднъж са се почувствали добре, в желанието това „добре“ да се задържи. Но ти не можеш да уповаваш щастието си на присъствието на конкретен човек в живота си. Здравето, както и щастието, са избори, независещи от външни обстоятелства. Така че спри да го играеш жертва, излез от високата кула и удари два-три ритника на огнедишащите дракони, които те чакат навън. Точно това направиха един малък процент от хората в тези групи и форуми. Осъзнах, че онези, които вече не засичах из тях, бяха единствените, които всъщност се справяха с проблема. Тези които оставаха и мрънкаха всеки ден, търсейки магическото решение, без да желаят да работят по въпроса, бяха хората, които по някакъв начин намираха успокоение и смисъл в подобен тип живот. Е, аз реших да съм от първите. И се махнах и прекъснах почти всякакъв контакт и връзка с „болестта“, без да се самобичувам и да чувствам вина. Най-основният ми контакт с паническата атака в момента е писането на тази книга, но вече до някаква степен владея мисленето си и съумявам да го насоча в друга посока, ако усетя, че се налага. 

Цялата информация тук е свободно достъпна, но все пак оставих опцията, в която всеки, който пожелае, може да ми благодари чрез Patreon, или по банков път (IBAN: BG27STSA93000018899181; Bic: STSABGSF; Банка ДСК). Благодаря искрено на всички, които ме подкрепят и по този начин!

[r1zh0-blog]

Обединение, чрез сливането ни с Природата…  

Сливане с Нея… С

 онази, която ни подарява възможността да битуваме на Земята, развивайки се, ��ато любящи човешки индивиди.

Защо любящи ли?

Ами, просто е! Самата Тя представлява една огромна и концентрирана енергия, представяща Любовта в най-висшата й форма, отдаваща с топлина и обич, без да очаква нищо в замяна…. или поне би се радвала, да осъзнаем големия акт на щедрост от нейна страна без да потъпкваме връзката ни с нея, която може да преоткрием, ако просто се научим на един изначален принцип - а именно, Любовта :) 

…. 



Каква би била, според вас, дефиницията на думата “Природа”, ако трябва изобщо да търсим такава с нашите ограничени писменост и възприятия (включая и официалната наука)?

Нещо, което ни заобикаля и ни поущрява или наказва в зависимост от отношението ни към Нея… Или може би, феномен, който е напълно неодушевен, присъстващ в ежедневието ни, върху който спокойно може да упражняваме контрол, задоволявайки амбиците и нуждите ни като негови господари... Или пък, някаква неутрална живителна сила, която все още не разбираме и май е по-добре да не се опитваме да разгадаем, тъй като се страхуваме да открием каквото и да било за нейната същност…

Как мислите? …

Изхождайки от двата основни вида емоции - страх и любов, които всъщност представляват многократно концентрираната Енергия на Сътворението в нейните два основополагащи аспекта - съответно Нисша форма на трептене - Страх и Висша форма на трептене - Любов... ...природата би могла да се тълкува по относителен начин от всеки спрямо това в какво вибрационно ниво трепти и съществува той самия. И въпреки, че усещането и представите ни за Нея биха могли да бъдат чисто субективни, Тя представлява някаква изменима по форма и съдържание, но не и по произход, сила

. Всичко това, което ни заобикаля и ни позволява да го опознаваме, произлиза от едно и също място - Бог… като то не се интересува от нашето мнение по въпроса и как ние го разбираме. Това в какво вярваме и онова, което ни е предоставено за някаква светска Истина, също отива в графа “Игнор”.
 (тук отварям скоба, като ще кажа, че темата за Бог не бих искал да я засягам, тъй като достатъчно интернет войни има, че да подклаждаме нови и без това повечето религиозни хора, както и представителите на “модерния”  човек оставили Бога някъде назад във времето, стават особено чувствителни и дори леко агресивни, когато някой излезе в публичното пространство и съвсем открито и леко разграничи Абсолютните Истина, Любов, Мъдрост и Сила от онова, което с векове се опитва да ни убедят различните вероизповедания и църковните догми.)



 ..Та това Живително присъствие в живота ни, откакто свят светува, прави онези мигове на контакт с нея - блажени, че дори интимни.

Защото инфорамцията, която Тя носи в даден момент на даден човек на дадено място отключва строго индивидуални емоционални и ментални състояния.

Ако за състоянията може да се каже, че са , то поне за феноменът, който ги предизвиква може да отбележем, че е константен - той носи със себе си подтика, който предизвиква човека да търси Красотата, Естетиката, които от своя страна представляват всичко Хармонично в света. 

 Петте елемента, които в брилянтна симбиоза изпълват онази част от Природата, която познаваме, са “виновниците” за тъй пъстрите картини, с които се сблъскваме ежедневно.
Те съществуват навсякъде във Вселената, включително и в човешкото тяло. Ето защо, самите ние сме в постоянен обмен на информация с Нея.
Огънят, Водата, Въздухът и Земята са познати на всеки, ала има и още един - Етерът.  Без Да навлизам в подробности, най-общо представлява - сила, която поставя границите на Вселената и на всичко вътре във Вселената, позволяваща на пространството да заеме определена форма. 

Сега разбирате ли защо, когато се качим на високи и чисти планински места особено в местности, радващи се на езера, се чувстваме по този величетвен начин. Спомнете си, ако сте преживяли подобни мигове…. Тези от нас, които са се погрижили за чистотата на своя храм (разбирайте тялото, в което се помещават нашите Души) най-често и осъзнато приемат  енергийната мощ циркулираща на споменатите места. Иначе казано хората, които вибрират на високо енергийно ниво са в пряк обмен и баналното “ТУК И СЕГА” придобива съвсем друг и напълно реалистичен облик. Промяната на себеусещането и честотата ни на трептене се отразява и на онези от нас, които са с по-ниска вибрация. Разликата е в степента на осъзнаване на самия контакт.

 Преди да продължа  ще си позволя да споделя нещо, което може да ви е интеренсо и със сигурност ще отделя специален епизод за него.
За това без много детайли ще ви спомена за Резонаст на Шуман.

 Поради разликата в енергийните полета на Земята с нейния отрицателен заряд и Йоносферата с нейния положителен заряд се създава напрегнатост, която обуславя и получаването на огромен резонатор- за този феномен пръв заговоря Никола Тесла, който  открива още свойството на Йоносферата да работи подобно на огромно едностранно пропускащо огледало, отразявайки  електромагнитните вълни идващи от Земята…. 
Изследвайки по-късно заформилите се електромагнитните полета в кухината между двата енергийни полюса, Шуман предсказал съществуването на естествени резонанси, като, след допълнителни изчисления и експериментални проверки била определена точната честота на резонанса – 7,83 херца.
 Вълните с тази честота, разпространявайки се в сферичния слой между Земята и йонизирания слой, обикалят Земята малко под 8 пъти за една секунда.
 Изяснило се,  главната резонансна честота на йоносферата (7,83 херца) съвпада с основния диапазон  на алфа вълните в човешкия мозък , които варират от 7,5 до 13 херца.



С други думи, От тук следва и факта, че ние приемаме и поглъщаме честота на трептене на всяко кътче от Земята, в което се намираме в даден момент, като в относителен период от време придобиваме пълна синхронизация.

Ето защо се чувстваме толкова балансирано приповдигнати, толквоа живи и едновременно изпълнение с хармония и чувство за цялост.

 За съжаление в градовете ни, трудно можем да се почерпим от тази “безплатна емоция” в кавички, тъй като много хора в противен случай няма да имат изгода… На кого му трябват емоционално, ментално и духовно осъзнати личности, които не могат да се манипулират? 
Всички течи електромагнитни полета около нас, които са следствие от високо технологичния ни живот и уж невидими за нашите очи, но силно влияещи ни, пречат на придобиването на това единствно с Абсолютната хармоничност във Вселена. Къде остава проблемът със замърсения въздух, унищожаването на стотици хиляди декари растителност и пагобното ни отношение към водата, която всъщност накрая винаги става част в нашиите организми по един или друг начин? 




За това сливане става дума….

Всички ние губим време разделяйки се на какви ли не социални, кул��урни и етнически и пр. категории, защото така сме научени от дълбока древност, като отново става дума за изгодата на шепа хора. И губейки го, Великата и Съвършенна Разумност даваща начало на всичко познато ни до момента, условно наричайки я МАЙКАТА ПРИРОДА, търпи тоталния кретенизъм и потресаващата немърливост на едни дребни хорица, които благодарение на своето необуздано Его, вършеят самозабравили се без да мислят за последствията, които чакат тези след нас...или в още по-дълбок смисъл - последствията, които чакат  самите нас, като Души, отново в тела на тази планета…

Сега разбирате ли, защо заглавието започва с Обединение…?


Обединение първо между самите нас, като веднъж завинаги осъзнаем и приемем чрез Любов неслучайните ни ВЪНШНИ различия, а после следва Обединението с Цялото!

Помислете си...

[i-happy2020]

New Post has been published on Сказка Каждому!

New Post has been published on https://myhappy2020.ru/?p=27540

#Сказка #Happy2020 #ДедМороз #Поздравления #Видеообращение

Развивающие занятия для дошкольников: как выбрать с учетом темперамента

Драмкружок, кружок по фото: как организовать дополнительные занятия и не переутомить ребенка

Развивающие занятия для детей: учитывайте темперамент и хронотип

Версия для печати

Марина Духанинапреподаватель английского и французского языка, главный методист онлайн-школы AllRight.com

Содержание:

Ориентируйтесь на ребенка

Пробуйте разное

Не забывайте об отдыхе

(function(w, n) w[n] = w[n] )(window, 'adfoxAsyncParamsAdaptive');

(function(w, n) []; w[n].push([ ownerId: 210179, containerId: 'adfox_153441603053819802', params: pp: 'h', ps: 'bjcw', p2: 'fkpt', puid1: '3', puid2: '', puid3: '', puid4: '8', puid5: '', puid6: '', puid7: '', puid8: '', puid9: '2' , ['tablet', 'phone'], tabletWidth: 768, phoneWidth: 320, isAutoReloads: false ]); )(window, 'adfoxAsyncParamsAdaptive');

Еще десять лет назад не было такого разнообразия секций, кружков и прочих студий дополнительного развития: большая часть появилась только в последние несколько лет. С ростом осознанного родительства вырос и спрос на детские развивающие курсы – мамы и папы хотят вырастить гармонично развитых, успешных и подготовленных к будущей взрослой жизни детей. Да и хвастаться успехами ребенка приятно.

В погоне за успехами соседей по детской площадке и постоянно меняющимися модными веяниями можно переутомить малыша и отбить у него желание заниматься чем угодно на всю оставшуюся жизнь. Как распределить нагрузку, чтобы ребенку было посильно и полезно, рассказывает Марина Духанина, методист онлайн-школы ��нглийского языка для детей AllRight.

Ориентируйтесь на ребенка

Самый главный совет для родителей: не забывайте, что это ребенок ходит на развивайки, а не вы. Очень важно отслеживать состояние малыша. Все отлично, если ребенок:

с удовольствием собирается на занятия;

завел друзей в группе;

хорошо отзывается о педагоге;

рассказывает, что было на занятии;

пробует делать то, чему научился, в обычной жизни.

Если малыш закапризничал и не хочет никуда идти, причина может быть просто в плохом настроении или усталости. Пропуск одного занятия не смертелен, лучше отдохнуть и с новыми силами продолжить. Если же ребенок систематически отказывается продолжать занятия, плачет или саботирует сборы – лучше попробовать что-то другое.

Социальные связи тоже очень важны: если у малыша не сложились хорошие отношения с педагогом и другими детьми, стоит поменять группу или преподавателя, потому что занятия в дискомфортной атмосфере не принесут желаемых результатов.

Лучший показатель того, что вы правильно выбрали дополнительные занятия – желание ребенка попробовать в реальной жизни то, чему он научился. Например, крутить колесо на детской площадке или смотреть мультфильмы на английском. А если он еще и рассказывает, что было на занятии, сразу после него и без ваших наводящих вопросов, то это двойное бинго.

Пробуйте разное

Современные условия позволяют найти занятие по душе. К услугам родителей миллионы развивающих курсов для малышей: от ментальной математики и робототехники до хоккея и карате. В голове тут же шевелятся классические представления: “девочке – балет и рукоделие, мальчику – дзюдо и программирование” и собственные нереализованные амбиции. В этот момент стоит сделать паузу и подумать, кто этого хочет: вы, невидимое давление социума или сам ребенок.

Мы не говорим сейчас о профессиональном спорте или искусстве, в котором работают совсем другие принципы, – это рекомендации именно для дополнительного развития детей без уклона в последующую профессию.

Конечно, нам, взрослым, кажется, что какие-то занятия важнее и полезнее, но для развития малыша полезно пробовать все, что возможно, а не зацикливаться на одной сфере. И танцы, и б��евые искусства, и командный спорт развивают координацию движений и умение взаимодействовать со сверстниками. Программирование, Лего, ментальная математика помогают прокачивать логику. Английский, театр, музыка – комплексные инструменты, развивающие ребенка со всех сторон. Не понравилось одно – пробуйте второе, третье, рано или поздно что-то зацепит.

Большой ошибкой будет считать, что футбольная секция, в которую вы привели четырехлетнего малыша, – это на всю жизнь. Не стоит и покупать дорогие вещи для занятий – можно попробовать взять в аренду или попросить у знакомых на первое время, пока ребенок осваивается. Пользуйтесь скидками и купонами, пробными занятиями и днями открытых дверей, чтобы процесс выбора не был слишком затратным.

Не забывайте об отдыхе

Чтобы полноценно развиваться и усваивать то, что в него вкладывают, ребенку нужно оставлять время для ничегонеделания. В это время детский мозг “переваривает” всю выданную информацию, а также у малыша развивается умение занимать себя, если вдруг стало скучно. Оставляйте время “позалипать”, подумать – без раздражителей в виде телефона. Прогулка по парку, поездка на велосипедах или лыжах, наблюдение за дикой природой очень хорошо помогают мозгу перезагрузиться и отдохнуть.

Распределяя дополнительные занятия в расписании ребенка, старайтесь учитывать темперамент и хронотип. Активные дети успевают потратить всю энергию на танцах перед занятиями английским. Медлительные и основательные малыши предпочтут занятия с необходимостью сконцентрироваться, а не командные игры. “Жаворонки” активнее утром, и ставить им занятия спортом перед сном бессмысленно. “Совы” лучше соображают вечером, и дополнительная математика перед садиком станет мучением для всей семьи.

Самое сложное для родителей – выдержать поток извне, транслирующий противоречивые установки: “Ребенок должен заниматься чем-то одним, а не скакать с места на место при первых трудностях”, “А Васенька уже на фортепиано играет в четыре года”, “Футбол не для девочек, гимнастика не для мальчиков”.

Каждый раз, когда вы слышите такие фразы, вспоминайте, что ни вы, ни ваш ребенок никому не обязаны, а для того, чтобы быть счастливыми и жить свою жизнь, стоит ориентироваться на свои желания и потребности.

$(function () positionArticleBanners(); );

На правах рекламы

Заказать видеообращение Деда Мороза

ВКонтакте. Новогодняя сказка каждому

Источник

[forum-srilanka]

Отдых с детьми на Шри-Ланке

Услуги НЯНИ на Шри-Ланке

--

Часто у нас спрашивают как и где отдыхать с детьми

Так всё же просто, - ребенку нужна няня 😋😉 а вы вперёд по диким местам острова 🤗

⠀

На самом деле, это действительно очень удобно.

Когда вы хотите отдохнуть душой и телом, съездить в какое-то мини путешествие, посетить романтическое место либо провести время в ресторане / клубе.

⠀

Няня ведь может быть на как час, так и на весь день либо даже на сутки.

Она приезжает к вам в отель, берет с собой игрушки и интересные развивайки (разукрашки, книжечки).

Гуляет с детьми, ходит на море и всегда участвует в маленькой жизни вашего ребенка (ведь она любит детишек).

Обращайтесь:

@nanny_asia

Инстаграм

+380 98 889 8082

Viber | WhatsAPP

--

Кто уже отдыхал с детьми ? Как вам отдых на Шри-Ланке?

--

🇱🇰 проект "ФОРУМ Шри-Ланки" - вся правда о стране!

- Интересные короткие обзоры +погоду - смотрите в истории нашего аккаунта в Инстаграм: forum_lanki

- Полные обзоры (цены в кафе транспорт, достопримечательности) - смотрите на нашем Ютуб канале"ФОРУМ Шри-Ланки".

--

Навигация по ФОРУМУ:

#ФШ_интересно #шриланка #хиккадува #унаватуна

[indira-chelbuh]

Всегда не понимала того факта, что мужчины не могут плакать. Вот я могла поплакать от души в любой момент) А в последнее время стала замечать, что поплакать стало проблематично, то ли некогда, то ли осознала, что слезами делу не поможешь, то ли нет рядом человека, на которого бы могли подействовать мои слезки, то ли после смерти папы не позволяла себе плакать, потому что на пару с мамой мы бы затопили все вокруг... А сегодня с утра я плакала взахлеб за все. Меня до глубины души задели крики и вопли воспитателя и нянечки в одной из групп нашего садика. Какое право имеют чужие люди кричать на маленького человека? А кто имеет право? Мама? И мне так стало ��орько, что я сама себе позволяю изредка кричать на своих малышей, но ведь у меня тоже нет такого права и неважно что стало причиной невозможности сдержать ор. Утром у меня абсолютно не было времени разбираться с воспитателем, я просто заглянула и посмотрела на этих несчастных женщин и на малышей. Сидели двое малышей, их, видимо, рано привели родители в садик, чтоб успеть на работу, а воспитатель может устал, проспал, не завтракал или ещё какое горе, а тут детки не сидят тихо-смирно, легче всего наорать. Но самое страшное, что второй взрослый вторит первому орущему, как бы поддерживая его, как будто там не два малыша, а чудовищные монстры против которых не справиться в одиночестве... Конечно, после этого ни один нормальный ребёнок не захочет в детский сад. И почему так происходит в мире, что рожаешь долгожданного любимого человечка, а его по большей части воспитывают чужие люди, которые могут быть не в адеквате. А ты в это время зарабатывать деньги, чтоб поесть, одеть, заплатить за этот садик и сводить на всякие развивайки... Что не так??? (at Chelyabinsk, Russia) https://www.instagram.com/p/BnszfoiBLhf/?utm_source=ig_tumblr_share&igshid=1if20buh6nzz7

[womens-hobby]

Идеи для страничек книжки-развивайки.

Идеи для страничек книжки-развивайки.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Тревожната метафизична образност на Атанас Яранов

Художникът Атанас Яранов е сред най-ярките имена в новата културна история на България. Голямото му изкуство го пра��и наред с Генко Генков, Георги Божилов – Слона, Иван Вукадинов, Димитър Казаков, Стефан Гацев представител на едно от най-силните поколения в нашата съвременна живопис. Написа за „въпреки.com” Калин Николов, художник и изкуствовед по повод 80 години от рождението на Яранов.

И не само там и сред тях! Творчеството на художника се потребява с убедително уважение и е между най-интересните майстори в изобразителното ни изкуство. Все по-убедително и затвърждаващо се. За доказателство бих цитирал случайно попаднал ми текст на галерия, която сравнително наскоро е показвала негови творби:  „Идете в западното фоайе на зала № 2 на НДК и разгледайте мозайката на Атанас Яранов! Тя е един от шедьоврите на монументалното ни изкуство!“ Абсолютен шедьовър!

Атанас Яранов

Подобно на всяка биография и при него има особености, породени от печата на времето: очевидната връзка между авангардността, модерността, съчетани с основна естетика, изкуство и естетически предели - диалог или взаимно отблъскване. Но тази връзка при Атанас Яранов  е точно обратната. Стимулирана е от свободата на решението да рисува, от неприспособимостта му, от волята за самостоятелност, субективност, характерност, своеобразие. Липса на сношение, на обвързване, на взаимност в хегемонията. Въпреки това, а може би и благодарение на това, Яранов постига признания от Младежките изложби  (1978 и 1979), награда от ІІІ триенале на реалистичната живопис в София (1979), наградата „Илия Петров” на СБХ за монументално-декоративна живопис, награда на СБХ на името на „Владимир Димитров - Майстор��” (1982), награда за живопис „Захарий Зограф” (1985). Част от творбите му, надявам се най-добрите, се намира�� в Националната галерия, в СГХГ, в художествени галерии в страната и в частни колекции у нас и в чужбина.

Атанас Яранов - “Автопортрет”, 1980

Защо го споменаваме? Ако не бе починал, едва на 48 години, Атанас Яранов  щеше да бъде днес на 80. Художникът е роден на 13 юли 1940 в София. През 1965 завършва Художествената академия, специалност „Декоративно - монументална живопис“ при проф. Георги Богданов. Работи в областта на фигуралната композиция в различните жанрове, без може би пейзажа, кавалетната и монументалната живопис. Първото му участие в колективна изложба е през 1965 в София. Още тогава показва основно интерес към идеята  за пластично напрежение в статиката и е очевидно несъгласието му с монументалните идеи за  онази повсеместна „египтизация“ на формите, но с добавени пушки, пистолети, зъбни колела, литературно преки знаци…

Атанас Яранов - “Фолклорен мотив”, 1983

Всъщност той е привлечен повече от възможностите да развива монументалността като език на неизменното, може би на вечното, несъмненото, масивното. От една страна българската традиция от църковната стенопис и дърворезбата, която е много благодатна за това, а от друга -  изобщо същността ��а този вид ценности като постиженията на проторенесанса, Джото, ��ехните преводи в ХХ век чрез живописта примерно на Марио Сирони / 1885-1961, италиански художник, представител на футуризма и новоченто, неокласическо течение в италианското изкуство в началото на ХХ век – б.ред./.  В такава образност художникът постига тревожна метафизична иконография,  предизвикана от мощно чувство за странно спокойствие, изпълнено от екзистенциалност. И още в края на 60-те години на миналия век, стилът му е напълно определен, развивайки се лаконично, строго  разчетен, но и като се опира в някакъв  магически, символичен повод. Синтетична живопис, която изразява контрастните сили в изградените образи:  мощни, конструктивни, силни; едновременно скулптурни и самотни, застинали. Сякаш  развитието им, позите, чувствата са вкамени във  времето, останали са непокътнати, постоянни. Така изразявания тласъкът към мащабността е и поводът Атанас Яранов да се впуска в огромни стенописни композиции,  да прави творби в сложност, да рисува много и много картини…

Атанас Яранов - Фигура (алегория), 1988

Способността му на усет към съвременна естетика с елементи от една толкова сигурна изобразителна традиция, помага очевидно  на визионерското му бъдеще в особено усложнено поприще. Поприще, чийто мрачен  климат трудно привиква с хората, които  обичат свободата си. Нещо повече: колкото и да се опитват да го  припознават с нещо като пример в родната ни образност, той все по-дълбоко и сигурно навлиза във феномена на сакралното с глобалната му обобщеност, и не само чрез ирационалното, което подобни намерения съдържат. Тук се нуждаем от известно пояснение: с разчупването на изобразителното ни изкуство към модерни същности, у нас се наблюдава  развитие на тенденции, свързани с движенията на „родното“ и с прекрасните примери на Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Борис Коцев...  

Атанас Яранов - “Антиквариат I”, 1982

Яранов изчиства всичко етнографско и характеристично, няма архитектурни елементи от регионите, алюзия за традиционни  факти и каквото и да било още. Той се стреми към свещеното, същностното от битието в неговата цялост. Орачи или хора, нападани от птици, спокойни фигури, които сякаш разговарят с конете си или подаващи хляб, са част от един общ органичен процес на живота и всеобхватността. Може би и затова картините му не са една картина до друга, а са свързани като образни архитектоники от измерения на човешкото съществуване, от тенденциите да разкрият общата философска антропология, феноменология и психологията на съдбовното. Фигури, изведени напред, без преден план, вкаменени, а и без това понякога като структурирани от „пъзелни“ елементи сред едно пространство.

Атанас Яранов - “Вечер”, 1975

За неговата същност може да цитираме обяснението на Мирча Елиаде /1907-1986/: „проявлението на свещеното пространство има екзистенциална стойност за религиозния човек: нищо не може да започне, да се извърши без предварителна ориентация, а всяка ориентация предполага наличието на неподвижна точка“. Тази неподвижна точка, някакво начало е същностният елемент в Яранов. Освен това Елиаде говори за религиозния човек. Хората, които Атанас Яранов рисува са също „религиозни“ в същността си, самите хора са елементи от величествена космогония…  Живописната им плътност е техният отличителен елемент: хора в несъществуващи видимости, но духовно обективни вселени от битието на неговите герои, в които всичко говори за съществуване чрез ясно възприети правила, ритуални или повторение на библейски действия.

Атанас Яранов - “Полет”, 1986

Бих казал, че Атанас Яранов е сред малкото художници, за които можем свободно да говорим като интелектуални феномени, за творци със съзнателно интелектуално усещане и разбиране. Кое го прави такъв, изгражда или го подпомага в тази негова сила? Отговорът е категоричен: характерът му и ролята на гена. Баща му защитава докторат по геотектоника  в Берлинския университет. Професор е бил в катедра Физическа география в Софийския университет, чете лекции в Сорбоната в Париж, в Хумболтовия университет в Берлин, работи по проучвания в Македония, Западна Африка, Сахара, Средиземноморския басейн, Мала Азия. През годините 1942 - 1944  е културен аташе в Берлин, Германия, заради което след Деветосептемврийския преврат е подложен на репресия.

Атанас Яранов - “Нощ”, 1979

Дядо му пък е бил търговски консул в Стокхолм, Швеция в периода 1915 – 1918 година,  работи за малко в Софийския университет като преподавател в катедра Френска филология, журналист и редактор на списание „Нова дума“, а в периода 1920 – 1923 на списание „Седмичен икономически преглед“, La Courrier de Bulgarie и La Patrie. Директор е на L'Echo de Bulgarie, автор на драми, книги, учебници и речници по френски език, член-учредител е на Македонския научен институт. Творческата и гражданската насоченост на двамата му предци е свързана с личности от ранга на акад. Михаил Арнаудов, Христо Силянов, Александър Балабанов, Любомир Милетич, Симеон Радев и други.

Атанас Яранов - “Полет”, 1982

Има факти на отчужденост към определени форми на действителността и философията, които не са присъщи и не откриваме в изкуството на Атанас Яранов. Няма го хаосът или трудностите на индустриалния град, на съвременността, на запустелите и без светлина места на съвременния живот, енергията на модерността, няма го никъде прекият оптимизъм. Логично е да обясним това с чувството му на дистанция, дори когато лоялно споделя принципите на творческото сътрудничество чрез онова, което времето му предлага като изложби и работа. Много са ударите над неговите предци, посягането на идеалите им, намесите в творческата му същност и възгледи. 

Пречи ли му такава ситуация да намери своя синтез в изкуството, надграждайки познатото, утвърденото кредо, но също така и като смело разглежда развитието на европейския и световен авангард в дълбочина? Не, не го спира. Ограничава ли го езикът на образите, които разработва, в странното  въображение на метафизичната им потенциална енергия? Постигнато е в неговата същност, често скрито, но винаги осезаемо. Реализъм в най-определен и абсолютно земен  и нормален смисъл. Реализъм като отражение на едно много богато мислещо съзнание. Бих добавил за финал: баща е на живописците Димитър Яранов /за него можете да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./ и Ива Яранова, две много сериозни имена в съвременното ни изкуство. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: личен архив на семейството

[offcialportalbulgaria]

Елегант ЛТ ООД - Дограма и щори, София

Фирмата е основана през 2002 година. Развивайки традициите и опита си, “Елегант ЛТ” ООД се утвърди като водещ производител на РVС дограма и щори.

[dasha-why-blog]

Глава 1. Почему форма неприемлема для сотрудников современных бизнес - проектов.

Вы когда-нибудь видели сотрудника google в форме? Или, может быть, вы видели в форме модного итальянского брадобрея, который стрижет с помощью огня? А как на счет галерей? Как вам придется галерист в униформе? Доверитесь ли вы вкусу человека в корпоративном наборе одежды (рубашка-брюки с лого), при выборе предметов искусства?  Зато прошлое, советское пространство так и пестрило униформой: фартуки и кокошники у продавщиц, буфетчиц и парикмахерш, костюмы «белый верх, черный низ» у музейных работников и вся эта пиджачная учительская интеллигенция, тонущая в коричневом, от безысходности дефицита. Да и не только советское: так любимые и по сей день футболки с логотипами  компании пришли к нам из вне, но тоже уже из прошлого.

Как объяснить руководителям, особенно творческих проектов, что форма – это страшный пережиток прошлого и лучше от нее отказаться? И вот, что собралось в моей голове на эту тему.

Мода, как реакция на новые мировые процессы,  касается всех аспектов жизни, когда это не только одежда, то она называется «тренд». Не секрет, что в бизнесе есть тренды и не только в том, как его рекламировать и что предлагать, но и в том, как выстраивать взаимоотношения с сотрудниками, а так же как эти самые сотрудники должны выглядеть. Я не просто так привела выше пример с google. Такие современные монстры как они, apple, facebook, или уже старички lego и ikea и даже coca-cola перестроили систему изнутри, приняв не только новое модное 25летие, но и новую эпоху, целый будущий век! И в области формы и дресс-кода они сделали все иначе!

И меня страшно печалит, что до России все идет со скрипом и опозданием. Да, если судить по статистическим данным, жесткие требования к одежде и форме снижаются: HeadHunter сообщили, что таких осталось только 8%, но, при этом, только 48% готовы дать свободу в одежде своим сотрудникам. Конечно же, многие работодатели просто умалчивают о форме в своей компании, при приеме на работу, считая это неважным или не «жестким дресс-кодом». И у нас так много молодых ребят с креативными, успешными  бизнес-проектами, которые все равно упорно цепляются за унификацию сотрудников. По опросам того же HeadHunter «20% представителей компаний объясняют вводимые ограничения стремлением сплотить коллектив и укрепить корпоративных дух, а 19% опрошенных утверждают, что таким способом они способствуют созданию комфортной атмосферы в команде». Но, б*ядь, всем же ясно, что это просто отмазка? Причины кроются в самом корне подхода!

И вот какую процентную разброску причин, тесно переплетенных друг с другом, я сделала для себя.

10% Во-первых, крепостная крестьянская психология в генетике. Напомню, что крепостное право отменили только 157 лет назад, а идеи о свободе появились 100 лет назад и шли рука об руку с тотальным контролем и уравниловкой. При этом, в отличии от штатов никакой политики адаптации не проводилось. В итоге сегодня молодые люди, которые начинают свой бизнес подсознательно хотят отличаться, быть «над» своими сотрудниками. У кого-то, это снидром помещика «я босс, вы чернь», у кого-то, это кулачество «я тоже крестьянин, но уже совсем не такой как вы», но в целом – это одно и то же!

20% Стандартизация. Мы – дети советов и постсоветов. И это безумная проблема для интеграции в современный подход к работе. Тут отражаются и теплые детские воспоминания об одинаковых игрушках, и неискоренимая память о «таких красивых» одинаковых пионерах, и «у нас все было одинакого хорошо.  Люди делились на социальные позиции «не отличаться, как все» и нездоровый протест отличаться «как панки, как битлз, как в америке», ни то, ни другое, не дает здоровой индивидуальности в уважении к другим. А 90-е укрепили это противостояние, породили зависть, агрессию и ненависть между «разными» людьми. Люди не научились уважать чужую индивидуальность, не видят в ней ценности и не понимают какую практическую пользу это имеет.

10% Во-вторых, разрыв в моде, минимум в 10 лет. Т.е. все, что делается в центре, все равно делается с опозданием, а в провинции это опоздание переходит в годы. Никто в маленьких городах не смотрит на опыт проектов в других странах, максимум – Москва.

И это все тесно идет с еще 20%ми – искажение ментальностью. Тут и говорить нечего, у всех есть история о том, как «взяли что-то оттуда» и «сделали по-своему» и «очень весело» и совсем не так получилось.

Если бы было можно, то я все 1000% отдала бы последнему пункту – неуважение и незнание. Неуважение чужого стиля, неуважение чужого мнения, неуважение чужой свободы. О феминизме и движении за права лгбт сообщества  том как это связанно с рабочим дресс-кодом и формой, я вообще молчу. А главное, незнание как это все чужое «индивидуальное» можно использовать во благо своего бизнеса!

А в итоге  – форма. Отвратительная, безвкусная, ненужная и даже вредная!

Все молодые бизнесмены, знайте!

Люди идут к людям. Если Вы верите, что одев красивую и длинноногую Снежанну- проститутку в красивый фартук и белый кокошник получите учтивого парикмахера, знайте – нет. Вы получите проститутку в эротическом костюме парикмахера. Никто не пойдет стричься к Снежанне, ну разве разок, совсем пропащий мужичок придет,  чтобы потом прийти к ней домой и уже не стричься. А к веселой и умелой толстой Юлечке с актуальной стрижкой и  золотыми руками придут и 20 раз и 50 и 150. Хоть она в розовой майке в стразах, хоть она и в красной мини-юбке кожаной на большую попу. И даже больше клиентов придет, потому, что Юлечка - не страшная и не пафосная, и не стыдно к ней с грязной головой и после домашних экспериментов с покраской волос. Юлечка не фыркнет, томно глаза не закатит, вместе посмеется и все красиво сделает. Это и есть принятие ее индивидуальности во благо бизнеса.

Не так страшна форма как ее качество.За весь свой разнообразный опыт работы, я никогда не видела хорошей формы. Отвратительные ткани, в которых летом жарко, зимой холодно, кривая некачественная печать, линяющие или откровенно страшные, никому не идущие  цвета, неподходящие размеры, неадекватный крой непонятно на кого,  делающие тебя неряхой – видела, при чем, везде и всюду. Индивидуальный пошив, подбор силуэтов, да еще и два комплекта (чтобы можно было нормально постирать и высушить) - не видела никогда. Вопрос – на х*я тогда делать форму? Собери сотрудников, подбери фоточки и проведи лекцию, на тему что на работе приемлемо носить, а что нет – это прям реально просто и дешево.

Администратор и сотрудники – лицо бизнеса. Форма делает их безликими. Она создана для этого! Особенно, если у Вас творческое направление. Чему моего ребенка научит художница в форме? Какой у нее вкус? Непонятно. Конечно, администратор детской развивайки не должна носить красные чулки в сетку и прозрачное платье, но ее одежда – это ее отражение. Это не значит, что такого сотрудника надо переодеть, это значит, что такого сотрудника надо уволить и найти того, что понимает, где он и что от него требуется. Тогда пойдет рост в бизнесе.

Конечно, есть работа, где форма необходимость:

1. Грязная работа и работа невозможная без формы. 

2. Медицина и косметология, где белый халат - лакмус гигиены и чистоты. Аналогично с поварами и официантами определенных заведений.

3. Профессии, где нужно быстрое опознавание сотрудника. Например, большие супермаркеты. Или полиция.

Но все же...

Подыскивайте особенных, ищите подходящих Вам, учите, если есть рост и будет сразу видно, что команда, и будет сразу понятно, что все на своем месте и не будет текучки и нафталина и не нужна будет убогая и поедающая весь креатив форма.

[unusual-box]

Идеи для страничек книжки-развивайки.

Идеи для страничек книжки-развивайки.

[mraliexpert]

ДЕТСКИЕ ПОДВЕСНЫЕ ИГРУШКИ НА АЛИЭКСПРЕСС

ДЕТСКИЕ ПОДВЕСНЫЕ ИГРУШКИ НА АЛИЭКСПРЕСС

Прикольные детские игрушки-развивайки на кроватку и коляску на Алиэкспресс. Малыши способны познавать окружающий мир именно через прикосновения и тактильные ощущения. С это�� задачей отлично справляются оригинальные игрушки, которые по праву можно считать самыми первыми в жизни игрушками ребенка. Благодаря игре с подобными забавами, ребенок развивает координацию движений, мелкую моторику ручек, а…