#птиците

[proekt-prosper]

“ Птиците се изпариха в небето, и сега последният облак преминава. Стоим заедно, планината и аз, докато остане само планината. ”

- Ли По

[panickbutona]

Не ми сваляй звезди.Притежавам вселени.

Имам двеста галактики само в смеха.

Осъзнавам, че птиците пеят в зелено и говоря езика на лунния прах.

Не ми сваляй звезди.

После трудно ги връщам по местата им в точния ред.

Нарисувай ми дом. Нарисувай ми пътища.

Напиши ми един старомоден сонет.

Погали еднорозите, дето отглеждам.

Превърни ми тъгите в диви липи.

Предизвикай ми музите. Не ми давай надежда.

И, за Бога, не смей да ми сваляш звезди!

Радосвета Аврамова

[ibracadabraa]

ЗАВЕЩАНИЕ

Ако онази със косата, сине,

ме вземе, без да ме изчака

най- мъжките ти сълзи да попия,

най-първите ти - по жена и от предател,

заклевам те във всичко да си спомняш -

душата е актрисата велика

на Бог - една вселена пълна с обич,

играе честно и в това е смисъла й.

Аз цял един живот ти завещавам

със всичките му часове за радост,

една земя, за да вървиш изправен,

сърце, за да обичаш безпощадно,

ръце, за да се мериш с птиците,

очи, за да мълчиш пред святото.

Но видя ли те там отгоре сред циниците,

ще се завърна. И ще почнеш от началото.

Мария Лалева,

"Личен архив"

[bodliche]

“ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ…

Понякога по-много се обичахме, понякога по-малко, а понякога, когато ти заплакваше в ръцете ми, живота ми приличаше на щастие. Луната мълчаливо ни преследваше. Рисуваше телата ни по пясъка. Ний правехме какво ли не - понякога наистина приличахме на влюбени. Но пясъка изтече от косите ни и се завърна помежду ни въздуха. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е във такива случаи усмивката ми малко да е стъклена. Естествено е да потърся хората. Да се разтворя в тяхното съчувствие. Да им изплача болката си с някакво забравено и скрито удоволствие… (Аз мога да разплача и дърветата, и птиците и бронзовите бюстове, но докага ще ни сближава болката и много ли е трудно да сме искрени?) И затова ще се усмихна някак си. Усмивката ми ще е малко стъклена. Уплашено ще питам - и безмилостно луната и дърветата, и себе си, наистина ли ние бяхме влюбени? Наистина ли ти си мойто щастие, или в нощта приличаше на щастие? Тогава ще напиша неочаквано най-истинското си стихотворение, най-хубавото… Като тебе хубаво.

И ��олкова далечно - като теб.”

Христо Фотев

[renialeksey]

- Ти си толкова страшен за мен, не разбираш ли, - казала Красавицата на Звяра. - Можеш да ме изядеш на един път. Можеш да ме плениш завинаги тук в твоята къща, да ме откъснеш от целия ми свят. От свободата ми, да чувам птиците, да общувам с хората, да бъда там до близките си и до мои си цветни или дори скучни дела. Страшен си за душата ми, защото ще я плениш завинаги и няма да мога да се върна.

Замислил се Звярът и казал на Красавицата:

- Теб може да те е страх, но мен ме е страх повече от теб. Защото въпреки че знам, че имам силата да направя всичко това, съм безсилен. Безсилен съм за първи път, защото не искам да те подчинявам, а безумно много искам да те задържа. Не искам да ограничавам свободата ти, но безумно много искам ти да искаш да си моя. Не искам да те пускам, но и не искам да те оковавам насила. И точно това е моят страх - че въпреки цялата ми мощ и сила, ти една превърнала си се в моя слабост.

/Desislava R. Poetry/

[leatherjacketblesseddreams]

Наоколо умират птиците, ела ги съживи.

[pich07]

Госпожата,

старата госпожа,

покани ме,

по Смирненски

на чашка абсент.

Покани ме да спя в гдето

многозина мечтаят.

Където в градините пеят химни

птиците

змиите

пчелите.

Тя май ме обожава.

Тя май може да има всеки.

Обича вековни бижута,

някъде от нейната ера.

Хоби��о й е да флиртува.

Май само аз й отказах.

Ама кажете й,

каква обида е това,

жена мъж да сваля.

Костадин Андонов

[loranayavorov]

ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...

Понякога по-много се обичахме,

понякога по-малко, а понякога,

когато ти заплакваше в ръцете ми,

живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не - понякога

наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни

и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е във такива случаи

усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие...

(Аз мога да разплача и дърветата,

и птиците и бронзовите бюстове,

но докога ще ни сближава болката

и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам - и безмилостно

луната и дърветата, и себе си,

наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,

или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано

най-истинското си стихотворение,

най-хубавото...Като тебе хубаво.

И толкова далечно - като теб

Христо Фотев

[keeptolking]

На какво се надявам, не зная...

Да съм все безразсъден и смел?

Аз облизо виждал съм края,

а сега просто няма тунел...

И е някак си вакуумно, скучно,

престояло в очакване, времето -

нещо вълнуващо тъй да се случи,

но предимно си късам нервите.

А сега е, призрачно тихо.

Усилете звука, че не чувам!

Нито рано, хорските викове,

ни моторния уличен шум.

Даже млъкнаха вкупом и птиците,

а листата са сякаш хербарийни.

Заболяват от взора зениците,

но света не помръдва. Авария!

Аз разбрах на какво се дължи.

Усвоил съм специални умения.

Да не чувам подли лъжи

и естествено, чуждото мнение.

Да не гледам в друга паница

и да сърбам мойта попара.

Ако живота раздава плесници,

мене само смъртта ме събаря.

Но се връща в дърветата вятъра,

а пък скуката спи в опозиция.

На очите си още да вярвам ли

или на глухата интуиция?..

©тихопат.

Данаил Антонов

[cla--ra]

Сядаш там, където реалност и спомен се сливат

И слушаш птиците покрай теб

И усещаш вятъра с всяка клетка на тялото

И гледаш нагоре , надявайки се на нещо

На знак, на облак приличащ на усмивка

Какво да правя, къде да отида

Искам да забравя

Не искам да си спомням , толкова тежи да живея в свят толкова тих без вас

Толкова празен и сив

Нямам сили да закърпя раните

Не спирам да кървя

Какво да сторя? Протегнете ми ръка , само за момент

Дайте ми съвет, дайте ми сила да продължа ..

[vprki]

Критичен поглед: Красивото завръщане на Стефка Аройо с изложба

Казано е: „Неведоми са пътищата господни“. Неведоми са и житейските и творческите траектории на художника. За разлика от автори, които трескаво и в задъхана, учестена ритмика показват пред публиката резултатите от своята сезонна или годишна продукция, Стефка Аройо през годините като правило се представя в един по-скоро  „синкопиран“, неравноделен каданс, редувайки моменти на ярки изяви с периоди на продължително и донякъде енигматично мълчание. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът проф. Чавдар Попов.

Поводът е изложбата на Стефка Аройо „Морето, празници, танци“ в галерията на СБХ на „Шипка“ 6, зала 1В.

Добре помня първите стъпки на Стефка през 80-те г. на миналия век. Тогава тя правеше впечатление със своеобразния си пластически изказ, с искреността си, с високата си живо��исна култура и с поетичния образен заряд на своите платна.

Относително дългата пауза, след която авторката пак ни показва своите произведения (живопис и рисунки) очевидно не е отишла напразно. През времето, в което не сме я срещали в изложбените зали и в галериите, тя е акумулирала многобройни впечатления от пътешествия по Европа и света, развила е и чувствително е обогатила художническия си опит и познания.

Онова, което прави най-силно впечатления в тази изложба, е убедително постигнатият баланс между директното „зареждане“ от натура и значително разширения асоциативен обем при възприятието на образа. Тези особености на художническия натюрел на Стефка Аройо определят синтеза между острата ѝ чувствителност, която през годините не е загубила нищо от своята искреност и непосредственост и способността ѝ за значими художествени обобщения.

Авторката се изразява основно в пластически притчи и метафори. Картините ѝ са своеобразни многоелементни композиции, трудно дефинируеми като тематика или жанр, в които най-константното ядро е композиционната формула, лежаща в основата на създаването на образа. Тази формула може да варира и бива нюансирана всеки път от сходни, но в съ��ото време и не съвсем подобни фигуративни мотиви и стилови средства, поместени, така да се каже, в пределите на образния „архетип“ на художничката.

В този архетип има нещо от митопоетичното мислене, което на пръв поглед е необичайно за съвременен художник с подчертано субективна ориентация. Той се характеризира, освен всичко друго, с устойчиви, често повтарящи се мотиви (например птиците).

Тя демонстрира синтетичен, а не аналитичен подход към реализацията на картината или на рисунката. „Сгъстената” атмосфера на пластическото внушение, като правило директно, без разказвателност или  описателност, насочва зрителя към образните послания на творбата, които се отличават с особен род „приказност“.

Цветът е лек, ефирен, с автономна естетическа и пластическа роля в картината. Линеарната рисунка е относително независим компонент в структурата на образа,  изгражда обобщени иконични знаци, които „живеят“ в някакво имагинерно пластическо пространство.

Всичко това създава усещането за своеобразна „мозаечност” на картинното изображение. Същевременно нюансировката на тоналните градации, „прозрачността” на колорита и подчертаните цветови акценти правят от всяка ��дна картина или рисунка органично цяло.

Чавдар Попов, Стефка Аройо и Станислав Памукчиев на откриването на изложбата

Самостоятелната изложба на Стефка Аройо е постижение за авторката и обещава нови запомнящи се срещи с изтъкнатата художничка.

Текст: Чавдар Попов

В пространството на зала 1В в галерията на СБХ представя 19 картини, нарисувани от началото на 2024, и 7 по-стари творби. Като свързващо звено между по-далечния период в творчеството ѝ и най-новите картини, тя е включила три свои творби, притежание на Националната галерия – „Натюрморт с вази“, „Нашите съседи“ и „Нестинарка“.

"Натюрморт с вази"

Стефка Аройо е завършила живопис в Художествената академия в София през 1977 в знаменития клас на проф. Добри Добрев. От 1985 до 1999 е уредник в Художествената галерия за чуждестранно изкуство „Св. Св. Кирил и Методий“. През 1984, след конкурс, пребивава в Сите де-з-ар, Париж. Живее и рисува в различни европейски градове – Карлсруе, Германия (1987 – 1989), Гренобъл, Франция (1992 –1993), Билбао, Испания (1995 – 1996), Гетчо-Алгорта, Испания (1999 – 2006). Представяла е 12 самостоятелни изложби.

Нейната предходна самостоятелна изложба бе пр��з 2014 в столичната галерия „Арте“. И тогава бе посрещната с голям интерес заради продължителното ѝ отсъствие от художествената сцена в България. А за настоящата си споделя: „Усетих, че участвам в живото на живота, не знаех, че ще се получи, че ще стигна до тази изложба. Моите пътувания и животът в различни страни ми дадоха основата на този подем от последната година – великолепието на нещо сътворено, не разрушенията и войните, а другата част, която прави човека разумен.“

Припомняме, че за първи път бивши студенти от легендарния клас по живопис на професор Добри Добрев в Художествената академия, випуск 1977/1978,  се събраха в обща изложба след 45 години в пространството на галерия на СБХ на ул. „Шипка“ 6 на 8 декември 2022 година.

Идеята за амбициозния проект се ражда, на което сме свидетели, по-скоро спонтанно; нищо не се знае предварително относно организацията – за работите, за транспорта им, за участниците, готвят я без куратор… Курсът първоначално се състои от 28 студенти, но в  изложбата участваха 17 автори –  Ангел Васев, Андрей Даниел (1952 - 2020), Антоний Григоров, Валентин Колев (1948-2023), Васил Милчев, Каталина Милева, Матти Кариула, Милко Божков, Мими Добрева, Никола Стефанов, Николай Иванов, Николай Каранфилов, Стефан Стоянов, Стефан Янев, Стефанка Стойчева, Стефка Аройо и Яшарали Тахир.

Знаменитият клас на проф. Добри Добрев

Тогава художничката Мими Добрева, състудентка и близка приятелка на Стефка като се връщаше във времето тогава сподели за нас: „Като студенти, за нас беше повече от интересно да сме заедно, и в ателието, и извън него… И понеже досега не сме правили групова наша изложба, решихме, че е добре да го направим сега… Още повече, че от дипломирането ни (както се оказа) са минали 45 години и личният творчески път на всеки от нас ни е отвел в различни посоки. Всеки сам е решил с какво да се представи като автор. За нас остава удоволствието след толкова години да се видим, а и за публиката, надяваме се, ще е интересно да се срещне с нашето творчество”. И това се виждаше от щастието, което излъчват черно - белите снимки от онова време, изложени сред картините в галерията.

Стефка Аройо и Николай Каранфилов

Част от състудентите на Стефка Аройо, великолепни художници, бяха сред многобройната публика на откриването на експозицията ѝ „Морето, празници, танци“. Споделяха с нея радостта ѝ от това нейно красиво завръщане в изложбената зала.

Изложбата продължава до 9 февруари. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[proekt-prosper]

“ И ние, казват, сме имали като птиците криле на гърба си, но от дългата им не- употреба те са се сраснали с тялото ни. ”

- Здравко Кисьов

[vasetovp]

ДЪЖД

Симфоничен оркестър.

Започва гръмотевична буря,

оркестърът свири увертюра от Вагнер,

а хората напускат местата си под дърветата

и тичат към кози��ката,

жените си смеят, мъжете се преструват на спокойни,

хвърлят си мокрите цигари,

Вагнер продължава да звучи, после всички вече са под

козирката. Дори и птиците литват от дърветата

и кацат под козирката, а после зазвучава Унгарска

рапсодия №2 от Лист, дъждът не спира, но гледай,

един мъж стои сам под дъжда и

слуша. Публиката го забелязва. Завъртат глави

и го гледат. Оркестърът не спира да

свири. Мъжът седи в нощта под дъжда и

слуша. Има нещо доста сбъркано в него,

нали?

Той дойде да чуе

музиката.

Чарлз Буковски

[lastchan5e]

"Плашеща си. Дявол да те вземе! Не знам какво да правя с теб. Види ли те човек му се приисква да ти свие гнездо и да те прибере под крилото си. Но след това започва да се чуди за чий дявол й е на такава жена гнездо. Родена да бъде свободна, да тича. Посестрима на птиците. С хиляда зверове в душата си. Хищник, готов да разпокъса плячката си. Със животински инстинки и дивотия. Как да те задържа ми кажи? Със сърце на дете - с неговата добрина и размери извън земното. Готова да дава на всички. Жени като теб плашат мъже като мен. Малък съм още. Малко ми е живота. Не съм се наживял, за да искам да те опитомя за мене си. А ако те пречупя? Не искам да те пречупвам. Искам да запазиш центъра си. Тази вселена около която се върти цялото ти съществуване и която те прави толкова нереална, космическа, гигантска. Извън габаритите си ми. Извън размерите. Тежиш ми на душата и на сърцето. Свикнал съм да чувам хиляда думи, не мога да разбера тишината ти. Знаеш ли кое ни е кофтите на слабите мъже - толкова много искаме силна жена, че не знаем какво да я правим като я получим. Такива като теб сте готови да се борите сами, въртите света на пръста си и ние забравяме, че сте жени и също имате моменти, в които имате нужда от нас. И точно тия моменти ни помитат. Болката на силната жена е цунами, турнадо. Съдържа в себе си двойна по размери сила на всичкото щастие, което сте способни да изпитате и да причините на другите. Загубваме се някъде в основата ви. Забравяме кои сме. Защото пред това, което има в душата ви - нашата пустее. И бягаме. Като ленивци. Както щрауса зарявя главата си в земята, така и ние искаме да избягаме възможно по-далеч. И ви пускаме да си отидите. Защото заслужавате някой по-силен от нас.

Заслужаваш някой по-силен от мен, който ще има онази твърдост и смелост, за да ти каже, че остава. Че не си тръгва. Че държи сърцето ти, душата ти. Заслужаваш някой, който няма да ти даде право на избор и възможност да си тръгнеш, защото той ще е по-силен от теб, за да остане. Не за да укроти бурята, а за да тича в нея."

Силвия Крумова

[obbleu]

ЧРД Мео 2024

Листата си шушукаха тайните на вятъра. Птиците ги повтаряха една на друга, разкрасявайки ги с песен. Скрита в горския сумрак беше една самотна малка кула, цялата обр��сла в бръшлян и мъх. Външно беше едва на три етажа, но въпреки явната ѝ възраст, каменните стени на кулата бяха изключително добре запазени. Човек не би могъл да прецени възрастта ѝ. Но елф би могъл. Меолле Шеччен’ел изчисти…

[leatherjacketblesseddreams]

Защо ли, защо ли?

Защо ли се крием?

Че аз и ти вече.

Това не сме ние

Че аз и ти вече

сме двама различни,

които се срещат -

съвсем , съвсем безразлични.

А дали е така.

Кой ще ми каже?

Аз вървя по света

и подсвирквам си, даже.

Но сърцето ми спира,

спира да бие,

ако тебе във някой

друг те открия.

Това е обаче

наивна измама.

Дърветата знаят,

че тебе те няма.

И птиците знаят,

че ти си далече.

И аз го разбирам, добре -

при други си вече...

- Васил Найденов, "А дали е така"