#париж��ода

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да прегърнем изкуството на кинофестивала „Master of Art”

Кинофестивалът за документални филми, посветени на изкуството „Master of Art”, въпреки пандемията се откри и вече на живо, след като през април в традиционното му време на провеждане беше само онлайн.

67 заглавия са включени в Петото издание на фестивала, повечето премиерни, не са показвани в онлайн изданието на фестивала през април и много нови и вдъхновяващи истории на забележителни световни творци ще достигнат до българската публика. За годините, в които фестивалът продължава да се развива публиката се е увеличила повече от четири пъти, споделя артистичният директор и създател на артистичния кино форум Найо Тицин. Мотото на фестивала тази година е „Да прегърнем изкуството“, а още в края на миналата година традиционно Найо обяви, че цветът на рекламните материали и логото ще е в тъмно синьо, какъвто е цветът, избран за 2020 от моделиери и дизайнери. Така е всяка година с различен цвят и този щрих е винаги първият артистичен знак за предстоящото събитие. Приятно и забавно е не само от пиарска и модна гледна точка.

С филма “Прегръдката” беше открито петото издание на „Master of Art” - снимка архив НДК

С две прожекции на 27 август беше дадено началото на изданието с публика на фестивала  – българския „Прегръдката” на режисьорите Емил Христов / един от най-ярките ни и талантливи кинооператори, дебютирал и като режисьор в игралния „Цветът на хамелеона – б.а/ и Калин Серапионов /художник, чиито интереси са насочени предимно към видеоинсталациите – б.а./ и френския  „Жан-Пол Готие: Шантав и шик” на Ян Л`Еноре. Филмът „Прегръдката” представя творческия процес на създаването на скулптурата „Прегръдката”, чийто автор е българската художничка, която живее и твори в Париж – Ода Жон. Филмът проследява всички етапи от създаването на скулптурата, като преплита два творчески процеса – този на твореца, запазвайки дистанцията и този на документалния филм, решен в черно – бяло.

Найо Тицин на първото издание на фестивала - снимка Стефан Джамбазов, архив

Авторите на филма разкриват загадката на творческия процес за артиста в самота и изграждане на детайла до изливането на формите и срещата с публиката, която много често е изненадваща. А НайоТицин на пресконференцията при откриването на платформата А 6 зад НДК сподели какво още е дала „Прегръдката“ на фестивала почти пророчески: „Точно преди една година именно филмът „Прегръдката” ни даде идеята да сложим мото за тазгодишното издание – „Прегърни изкуството”, без изобщо да си даваме сметка, че само една година по-късно прегръдката ще се окаже нещо много ценно, защото е забранено помежду ни. И така в година на социална дистанция, всъщност ние можем да прегърнем изкуството и няма вирус, който да ни забранява или който да е вреден за тази прегръдка.”

“Мунк в ада”

В програмата на фестивала традиционно са включени десетки документални филми за архитектура, изобразително изкуство, дизайн, мода, литература, музика, танц, фотография, театър и кино. Кинофорумът, посветен на хората на изкуството има и едно специално преимущество пред други фестивали на документалното кино. Тук се преплитат изискванията към филма като филм и интересната личност, с която ни среща и за която разказва авторът. И понякога личната ни художествена оценка на филма може да отстъпи пред новото познание, което получаваме за конкретната творческа и личностна съдба на реалния герой, независимо дали е създавал изкуството си преди векове или е наш съвременник. Интересен казус не само за професионалисти, но и за редовия зрител, който от своя страна прави фестивалът уникален като възприятия. А и той е от малкото по света изцяло посветени на документални филми за изкуство.

„Пол Остър, ами ако?“

Master of Art 2020 ни предлага да се потопим в света и на забележителни артисти от всички сфери на изкуството с „Бунюел в лабиринта на костенурките”, „Мунк в ада”, „Творбите на Леонардо”, „Къде си, Жоао Жилберто?”, „Ара Маликян: Живот сред струни”, „Морис Бежар - душата на танца”, „Дора Маар между светлината и сянката”, „Форман срещу Форман”, „В търсене на Бетовен“, „Разговор с Роми Шнайдер“, за първата жена кинорежисьор „Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“, „Реквием“, посветен на диригента Емил Чакъров, който напусна нашия свят на 43 години, „Пол Остър, ами ако?“, „Салвадор Дали. Ранни дневници“, „Марсел Дюшан – изкуството на възможното“, „В търсене на Казандзакис“ и още, и още. 

Емил Чакъров - снимка архив

Специален акцент са жените в изкуството, между които „Жените от Баухаус“ - днес, 100 години след създаването на училището, майсторите от „Баухаус“ продължават да бъдат звезди в историята на архитектурата и дизайна. Само че историята на „Баухаус“ остава доминирана от мъже. Единствено експерти знаят имената на жените, допринесли за славата на тази школа в изкуството, макар че голяма част от новаторския ѝ потенциал се дължи именно на тях;„Изчезването на моята майка“ - за иконата на модния подиум от 60-те години Бенедета Барезетя, муза на Уорхол, Дали, Пен и Аведън. Като радикална феминистка през 70-те се бори за правата и еманципацията на жените. Но на 75 години ѝ омръзва от всички роли, наложени ѝ от живота, и решава да избяга от всичко и всички. Режисьор е синът й Бениамино, който въпреки съпротивата й я снима от малък; „Стихията Медея“ – за създаването на забележителния театрален проект на Снежина Петрова и други.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов, архив

Членове на журито са: канадката Жакинт Брисбоа, която ръководи програмния отдел на международния арт фестивал в Монреал повече от година. Дълги години е част от аудиовизуалната индустрия — програмиране, продукция и международни придобивания. Като директор в ICI ARTV, канала за култура на CBC / Radio-Canada, Жакинт Брисбоа отговаря за стратегическото развитие на канала в посока предоставяне на максимално качествено аудиовизуално съдържание. Като директор продажби, а след това и програмен директор, от 2001 г. тя играе важна роля за създаването и успеха на канала. Новото й назначаване във FIFA е чудесна възможност за нея да се справи с едно ново предизвикателство, което да доведе до обогатяване на изкуството и културата. Експерт в своята област, тя е била член на журито на три международни филмови фестивала: FIFA, Златна Прага и PrixItalia.

Саскиа Бодеке е член на журито по право, тъй като 2019 е удостоена с първа награди на „Master of Art” за „Азбуката на Грийнауей“. Тя е мултимедиен холандски художник и режисьор. От 1984 г. Саскиа работи в Холандската опера като помощник-режисьор в 48 международни оперни постановки с режисьори като Дарио Фо, Питър Щайн и Пиер Ауди. Първото й сътрудничество с Питър Грийнауей като сърежисьор е създаването на музикалния театрален спектакъл и филм „Роза, конска драма“ (1992), който е последван 2 години по-късно с много успешното „Да пишеш на Вермеер“. Двете дами по ясни причини ще гледат конкурсните филми онлайн.

„Къде си, Жоао Жилберто?”

Димитър Коцев - Шошо е писател, преводач, продуцент, сценарист и режисьор. Режисьор на документалните поредици „Другата България” и „Отворени досиета“. Автор на късометражните филми „Вуду календар” и „Шопинг”. Носител на наградата за дебют на Националния фестивал на киното във Варна през 1995 за късометражния „Отражение”. Пр��дуцент, сценарист и режисьор на пълнометражните филми „Лора от сутрин до вечер” и „Маймуна” (Награда на публиката, София филм фест 2016), както и на телевизионния сериал „Четвърта власт” (Награди за Най-добър сценарий и Най-добър сериал на Филмовата Академия). Автор на романите „Лора от сутрин до вечер” и „Скарида”. Преподавател по творческо писане специалности кино-сценарий и сценарий за ТВ сериал.

„Неразказаната история на Алис Ги-Бланше“

НайоТицин - създател и артистичен директор на филмовия фестивал „Master of Art”. НайоТицин е продуцент, режисьор, фотограф и журналист. Завършва Националната музикална академия в София с пиано, след което учи операторско майсторство в НАТФИЗ и Университета на Южна Калифорния (USC). От 1993 г. до 2002 г. е репортер в новините на Българската национална телевизия. От 2006 година Найо Тицин започва да работи в тясно сътрудничество с френската звукозаписна компания Хармония Мунди, която издава на DVD множество негови музикални документални филми, сред които: „Лице в лице с Аг-рипина”, „В търсене на Дон Жуан”, „Хайдн днес”, „Идоменей — послание за хуманизъм”, „Създаването на „Сътворението” и др. Продуцент е на игралните филми: „Лора от сутрин до вечер” (2011) и „Маймуна” (2016) — награда на публиката на София филм фест (2016), а през 2013 година е изпълнителен продуцент на сериала на БНТ „Четвърта власт” — награда за най-добър сериал за 2013 г. на СБФД и филмовите награди Джеймисън. По традиция младежкото жури, в което тази година са Карла Стоянова, Денис Стоянов и Стефан Гончаров ще оценяват дебютните и късометражни филми на Фестивала.

„Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“

На пресконференция преди откриването в платформата А 6 зад НДК Димитър Коцев каза, че през годините е помагал на НайоТицин в работата по фестивала. Призна, че бил скептичен за бъдещето му в началото, а тази година е вече член на журито. От своя страна НайоТицин беше категоричен, че изкуството е протест и това показват филмите, особено тези, които имат и политическа насоченост като „Пропаганда. Изкуството да се продават лъжи“ – реж. Лари Уайнстайн. В свят, в който достъпът до медиите е безпрецедентен, глобалният разговор за разпространяването на информация, „алтернативни факти“ и „фалшиви новини“ никога не е бил по-разгорещен. Докато медиите стават все по-поляризирани, а социалните медии управляват потоците от новини, каква е ролята на пропагандата? Как влияе тя на промените в световния ред? Филмът разкрива преобладаващите средства и методи на пропагандно убеждаване, използвани от онези, търсещи власт. Изследва и анализира настоящия пейзаж, като хвърля поглед към ключови епохи в историята, когато пропагандата определя цели нации и контролира народите.

“Духът на Баухаус”

През 2016 година, когато за първи път се проведе „Master of Art” НайоТицин сподели за „въпреки.com”: „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото всъщност културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли обаче Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”, каза тогава Найо за мотивацията си да организира подобен фестивал.

„Аз съм много доволен, защото това е първа крачка към започването на отглеждането на публика, която да не се плаши от документалното кино, първо, и второ да не се плаши от документално кино за изкуство. Оказва се, че има много такова. То със сигурност е много вдъхновяващо – когато гледаш история за голям творец, или за не��ова творба, или за негов начин на мислене, или за хора, които са посветили живота си на опазването на културата, на културните ценности, на културното наследство – това със сигурност е инспириращо, даващо увереност, че не е загубена каузата”. И добави: „Защо съм се пренасочил към този тип дейност - по-културна? След 25 години хвърляне на сили и енергия в чисто политическото, през журналистиката, разбира се и през ПР-а после, като че ли съм дал достатъчно енергия за тази сфера. И оттук нататък повече смисъл би имало, ако повече хора, излизащи от това политическо мислене, от което съм аз, започнем да се занимаваме с неща, които културно ни засягат и вълнуват. Повече хора като вас и нас правим нещата, в които вярваме и в които сме убедени, а може би под друг ъгъл ще можем да променим средата, в която живеем. Което е всъщност основната цел”.И тогава и сега сме убедени в това.

„Бунюел в лабиринта на костенурките”

Във всички издания на фестивала сме гледали и гледаме забележителни филми за изкуството, за творчеството, за личностите, които в столетията, а и днес правят света по-добро и смислено. Творците създават вселената на човешкия дух, ВЪПРЕКИ. Даваме си сметка за целогодишните усилия на Найо Тицин и екипа му да организират този празник и като програма, като финансиране, като търсене и убеждаване на партньори. И нещо, много, много важно, което трябва да се подчертае – възпитават публика. А нашата публика и то от всички поколения силно се нуждае да се образова в това да разбира, да познава, да цени и уважава изкуството и създателите му.

„Master of Art“ се организира от продуцентска компания СПОТЛАЙТ, Националния дворец на културата и Фондация „Master of Art“. Той е част от Културния календар на Столична община за 2020 година и се реализира с финансова подкрепа от НФЦ. Съпътстващите събития на фестивала са подкрепени от Столична програма „Култура“. Проектът е част и от програмата „Наследство“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Фестивалът продължава до 24 септември. В Пловдив той ще е от 1 до 23 септември в кино „Лъки”, а от 1 до 8-и ще гостува и със съкратена програма и във Варна, където прожекциите са във Фестивалния и конгресен център. В София освен на двете открити сцени прожекции ще има и в кино „Люмиер” на НДК, „Одеон”, Дом на киното, Културен център „G-8″, Евро Синема, зала Славейков – Френски институт, „Влайкова", Кино двор „Улица Шипка” 23. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Master of Art“

[delicias77777-blog]

7 запоминающихся шоу на Неделе моды в Париже

New Post has been published on https://delicias.ru/7-zapominayushhixsya-shou-na-nedele-mody-v-parizhe/

7 запоминающихся шоу на Неделе моды в Париже

Лучшие коллекции и непередаваемая атмосфера.

Неделя моды в Париже – не только красота и зрелищность, но и плотное расписание, разные локации и постоянная беготня, которая выматывает даже закоренелого редактора. Однако именно Париж диктует главные тренды будущего сезона, а атмосфера моды и искусства, царящая в этом городе, заставляет гостей до победного посещать показы, подчас из-за пробок занимая места в последнюю секунду.

Чем запомнилась Неделя моды в Париже сезона осень-зима 2019/20?

Микросумки Jacquemus

Симон Порт Жакмю продолжает исследовать юг Франции: специально для осенне-зимнего шоу команда построила на окраине Парижа «Место Жакмюса». Яркие фасады зданий, бельевые веревки, лавочки, цветы и кадки – местный колорит, воссозданный в первый вечер Недели моды в Париже, дал все основания сравнить Симона с Карлом Лагерфельдом. Что касается коллекции, она получилась не менее красочной, но менее провокационной в отличие от его же «Ривьеры», показанной в прошлом сезоне.

«Идеальный баланс чувственности и концептуальности» нашел свое отражение в брючных костюмах, юбках миди-длины, сарафанах и двубортных пальто, которые стали продолжением мужской коллекции Jacquemus. Все в ярких насыщенных тонах – от розового до ослепляющего оранжевого. Героиня Jacquemus явно повзрослела и с лазурного французского юга перекочевала в офис и теперь ценит практичность и комфорт. Особое внимание в коллекции заслуживают аксессуары: маст-хэвом следующего сезона станет микроверсия сумки, которую модели несли, удерживая на одном лишь мизинце. Интересно, что же смогут вместить девушки в эту крошку?

Красота сильной женщины на шоу Saint Laurent

Коллекция Энтони Ваккарелло для Saint Laurent – ода женской красоте и красоте ее тела. С первого выхода модели в шерстяном пальто с гипертрофированной линией плеч и до последних неоновых нарядов – каждый образ, представленный во второй день Недели моды, был пропитан восторженным отношением к наследию модного дома Saint Laurent.

Вся коллекция построена на объемном крое, который Ваккарелло перенес на плечи. «Нет-нет, она не военная. Но она действительно сильная. Она бесстрашная», – прокомментировал на backstage Ваккарелло основную мысль новой коллекции. По факту дизайнер вновь показал все то, к чему мы уже так привыкли. С отсылкой на кутюрную коллекцию 1971-го мы увидели мини-силуэты, кожаные брюки с завышенной талией, топы, корсеты, кожаные детали, леопардовые принты и много, неприлично много оголенного тела. Но, знаете, чувства повтора не возникло ни в первой черно-белой части шоу, ни во второй, режущей глаз неоновой. Это ли не мистика?

Плохая девочка Balmain

С приходом Оливье Рустена в Balmain он уже смог не только собрать вокруг себя пул знаменитых имен и свою Balmain Army, но и выстроить целую философию, которой хочется доверять и в которую хочется погружаться. Осенне-зимнюю историю в духе парижского шика Рустен пишет с добавление гранжевой тональности, смешивая классические силуэты с острыми (в прямом смысле слова) деталями в виде шипов, шелк и пластик, перья и прозрачность.

Вся коллекция выполнена преимущественно в черно-белой гамме с редкими вкраплениями в середине шоу бирюзового и пастельно-зеленого цветов. Байкерские куртки, короткие платья А-силуэта, цветочная вышивка, комплекты из денима, лакированная кожа, а также пластиковые вставки, грубые ботильоны, береты и, конечно, шипы. Девушка Balmain может быть разной – «плохой» или «хорошей», «мягкой» или «жесткой», но она ни в коем случае не может быть категоризирована. Она – девушка из клана Balmain Army. И этим все сказано.

Самая неожиданная коллекция Эди Слимана для Celine

Полный мрак, десятки вспышек фотокамер и зеркальная коробка, которая медленно опустилась на подиум и ознаменовала начало второго женского шоу Celine под руководством Эди Слимана. То ли устав от постоянных нападок со стороны прессы, то ли проделав титаническую работу и проведя немало времени в архивах модного дома, но Celine осень-зима 2019/20 – буржуазный аристократизм 70-х годов прошлого столетия: времени, когда маркой еще не занимался ни Майкл Корс, ни Фиби Фило, ни сам Слиман.

Новый старый Celine (теперь без зазрения совести можно так сказать) – белые блузы с воротничком, спрятанным под джемпер, брюки-кюлоты, плиссированные юбки, шерстяные водолазки, очки-авторы, шелковые шарфы и неброская палитра оттенков. Даже высокие ботфорты с меховыми отворотами лаконично вписались в общий аристократический дух образов. Никакой агрессии, никаких пайеток, ультра мини, skinny и рок-н-ролла: новый Celine – ответ Эди Слимана на «быструю моду». Ответ нежданный (тем более от него), но от этого не менее впечатляющий. Ждем, что будет дальше.

Гендерное равенство от Haider Ackermann

Хайдер Аккерман не устает смешивать мужские и женские шоу, играя на амбивалентности и агендерности. Под песню «Je T’aime Moi Non Plus» французский дизайнер продемонстрировал новую черно-бело-красную коллекцию, подчеркнув, что созданные им образы – «это не унисекс». Интеллектуал Аккерман соединил мужское и женское, в котором маскулинность звучала доминантой и проходила сквозь все образы.

Скроенные в лучших традициях мужского тейлоринга брючные костюмы, приталенные жакеты, пальто-халаты, белые блузы-безрукавки и графичные принты для девушек и зауженный силуэт брюк, объемные свитеры и свободные пальто все с тем же графичным рисунком – для парней. Дизайнер добился взаимозаменяемости мужского и женского гардеробов, при этом сохранив верность самому себе и собственному стилю.

Chanel без Карла Лагерфельда

Chanel осень—зима 2019/20 – шоу, которое, без преувеличения, ждал каждый. Близкие люди Карла, его любимые модели и музы, друзья и знакомые, пресса и знаменитые поклонники марки – Grand Palais в последний день Недели моды был забит до отказа.

Честно сказать, от Chanel уже не ждут каких-то новых фишек или появления знаковых вещей: атмосфера, сет-дизайн и непередаваемые ощущения причастности и сопричастности – вот что в приоритете у тех, кто пришел ранним утром на шоу. На этот раз в центре Парижа возвели настоящий альпийский курорт: милые домики, будто сошедшие к нам с экранов телевизоров, дымовые трубы и море снега. Что касается самой коллекции, то она объединила в себе все то, что уже сделал Карл за более чем 30-летнюю творческую работу. Любимица Лагерфельда – Кара Делевинь – открыла шоу в твидовом костюме и объемном пальто, и вплоть до последнего выхода Пенелопы Круз в платье-снежинке с цветком в руках все было пропитано мастерством ушедшего от нас гения. Да и сама коллекция, несмотря на всю красоту и яркость, была скорее не об одежде как таковой, а о том, как можно и нужно бережно сохранять ДНК вверенного тебе дома и при этом привносить что-то свое – уникальное видение в духе современного поколения.

Под песню Дэвида Боуи «Heroes» модели, не сдерживая эмоций, вышли на финальный поклон. Зал рукоплескал стоя. Не было только его – Карла Лагерфельда, который вписал свое имя в историю мировой моды и который навсегда останется в наших сердцах.

Противоречивая красота от Louis Vuitton

Мне еще посчастливилось застать Марка Джейкобса у руля Louis Vuitton: его, радостного и лучезарного, невозможно забыть на поклоне своей финальной коллекции для бренда. На смену пришел Николя Жескьер с новой урбанистической концепцией: его шоу – одни из самых ожидаемых, каждая его коллекции – жирная запоминающаяся точка на Неделе моды, а его одежда (по сравнению с Джейкобсом) – более рафинированная, если не сказать вычищенная, более коммерческая, но безумно красивая. По крайней мере, была такой до этого сезона. В этом сезоне же что-то пошло не так.

По сути не изменилось ровным счетом ничего: тот же Лувр, вместивший в себя вдобавок и декорации Центра Помпиду, тот же Жескьер, те же дутые плечи и объемные силуэты и то же заигрывание с прошлым и будущим – все это мы увидели и в этот раз. Изменился посыл, та идея, которую старательно вкладывал в нас дизайнер на протяжении нескольких сезонов подряд.

Louis Vuitton осень-зима 2019/20 – о Париже и парижанах – тех, которые собираются на площади перед Центром Помпиду, и таких, какие они есть на самом деле. Стеганые жакеты в духе советских телогреек, накидки из ситца, украшенные принтом «в цветочек», пальто с высокими воротничками, жакеты с дутыми рукавами, платья-корсеты, нелепые шапочки и обилие различных принтов. Возвращаться в прошлое иногда полезно, тем более когда это прошлое не конфликтует с настоящим и твердо смотрит в будущее. Главное – там же и не остаться.

[roxi06m]

Ода Варшаве💖 . Что-то я давно о тонкостях самостоятельных путешествий не писала)) Исправляюсь. . И начну с Варшавы. Это была моя первая точка пребывания в недавнем путешествии)) Конечно я бывала там уже не раз, но очень полюбила этот город с его современными домами, улицами и общественным транспортом, в котором есть бесплатный wi-fi и билетик можно оплатить картой прямо в автобусе или трамвае) Для туриста это очень актуально, т.к. не всегда есть наличка) Я вам больше скажу, ни в одном другом городе Европы, где я побывала, а это Париж, Милан, Прага, Будапешт и другие - такого нет. В Варшаве современное Метро, состоящее из двух веток. Цена на 20 минутный билет, который даёт возможность ехать на любом виде транспорта где-то 1 евро. Это самый дешёвый билет. Далее цена зависит от времени и зоны, где вы будете ездить) . Варшава внешне очень похожа на наш Киев, но аккуратнее и чище! . Валюта в Польше - злотые, а не евро, но много обменников, где можете совершить валютообмен) Снять жильё в Варшаве можно за любые деньги. Я всегда снимаю апартаменты, а не гостиницы) Мне нравится чувствовать себя в путешествии самостоятельно и ощущать, что я в апартаментах как дома) а не в гостинице с кучей туристов)) Надеюсь вы меня поняли) Цена хороших апартаментов в среднем от 40 евро в сутки. Варшава, очень комфортный город, тут и там слышна русская или украинская речь. Но иногда мне стыдно за наших людей, потому что ведут они себя так скажем - не очень. . А ещё Варшава завораживает своим Старым городом! Старина нова и красива 😍 . Вот такой небольшой обзорный пост о Варшаве для самостоятельного туриста у меня получился) . Если интересно почитать о других городах, где я побывала, дайте мне знать))) . . . #осень2018 #варшава #warszawa #warszawa_love #самостоятельныепутешествия #roxi_путешествия #photographyislife #instagram #photographer #interestingworldroxi (at Warsaw, Poland) https://www.instagram.com/p/BqHGm7slIqT/?utm_source=ig_tumblr_share&igshid=g9br9oznjchb

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: За вредата/ползата от фалшификатите в изкуството

Скандал, свързан с фалшификати в изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива” в столичната галерия „Структура” разбуни художествената и не само нея общественост. Разбира се, недопустимо е да се появяват фалшификати на изложба в една такава престижна столична галерия. При това придружена от каталог с текстове на изтъкнати изкуствоведи като проф. Ирина Генова, доц. Борис Данаилов, д-р Биляна Борисова и д-р Мария Василева.

Самата изложба, която за съжаление беше прекратена предсрочно заради обследване от прокуратурата, включваше интересни произведения, при това както от утвърдени, така и от по-малко познати автори. А периодът на българския модернизъм е важен и за днешното ни съвременно изкуство. Защото не бива да се свиваме в черупката си и да смятаме, че единствено старите майстори са стойностни, при това впечатляващи се предимно от селския бит и патриархалните ценности, както искат да ни убедят някои търговци на произведения на изкуството. Ние не познаваме достатъчно интелектуалната си история, прекъс��ала за съжаление през годините на соца, когато всичко модерно е било или забравено, или умишлено пренебрегвано за сметка на т.нар. „социалистически реализъм” във всички изкуства. Тъжното обаче е, че за всичко това се разбира покрай скандала. А и българската медийна и широка обществена среда за съжаление е чувствителна не толкова към изкуството, колкото към скандалите около него. Да припомним само реакциите от последно време около пърформанса с шунки, филета и луканки на Ода Жон /артистичен псевдоним на художничката Михаела Дановска/ в Националната галерия, които изместиха истинския разговор за съвременното изкуство и неговата функция и послание.

Оригинална картина на Сирак Скитник до фотосите на свалените фалшиви копия на творби на художника

Така и тук се оказва, че проблемът за българския модернизъм отново остава на заден план, така както се случи и с някои от значимите изложби, представени в тази галерия, а и не само. Като че ли българският зрител не е научен да оценява изкуството като част от своя живот, а не като нещо, което някои си го правят, за да начешат едва ли не само крастата си. Спомняме си една изложба през 2014 година в Националната галерия – на Огюст Роден. Изложбата наистина беше впечатляваща, дори в някои отношения по-богата от експозицията на Роден в Париж. Наистина, беше съобщено че 32 000 души са я посетили, но ако сравним броя на посетителите на подобни изложби с други европейски столици, това е посещението за седмица. А опашките би трябвало да се вият от ул. „Раковски” или пък поне от Министерски съвет и президентството, ако са от другата страна. Но това, впрочем е и въпрос на образование и възпитаване на ценности още от ученическите годин��, за което е ставало дума многократно в наши разговори и текстове във „въпреки.com”.

Едно от откритията в изложбата в „Структура” са творби на малко познатата у нас художничка Анна Балсамаджиева

Да се върнем обаче на изложбата в галерия „Структура”, която беше предсрочно закрита. Както се казва, няма лоша реклама, а и тя привлича изкушена или неизкушена публика. И в деня, след известно прекъсване заради скандала, когато галерията отвори, вече имаше доста зрители. А в експозицията освен фотоси на картините, които бяха поставени на мястото на обследваните произведения, имаше и много автентични, интересни и важни творби. Всъщност основните фалшификати бяха на картини на Сирак Скитник, няколко на Мирчо Качулев, две на Харалампи Тачев и една на Гео Милев. А иначе имаше и оригинални творби на Николай Абрашев, Анна Балсамаджиева /едно откритие/, Николай Дюлгеров, Борис Елисеев, Александър Жендов, Иван Милев, Иван Ненов, Жорж Папазов, Иван Пенков, Георги Попов – Джон, Боян Райнов, Николай Райнов, Дечко Узунов и ред други значими автори.

Последният ден от предсрочно закритата изложба в галерия „Структура”

Всъщност не е ясно, кой крив, кой прав в цялата ситуация. Дали колекци��нерът Николай Неделчев, който се е предоверил на различни изкуствоведи, дали посочените изкуствоведи с текстове в каталога не са догледали автентичността на произведенията? Както самият Николай Неделчев споделя, събирането на тази колекция е кауза. Кауза, която ще помогне да се хвърли повече светлина върху процесите в българското изкуство от началото на ХХ-ти век до днес. Впрочем, в световната практика има много фалшификатори, някои известни, други не толкова. Някои са успели да заблудят световни музеи и никога няма пълна гаранция за автентичността на едно произведение. Говори се за хонорари на изкуствоведи, които дават сертификат на дадено произведение, но никой от тях не е подведен под отговорност за умишлена или грешна експертиза. Но както говорихме с реставратора и галерист Емил Чушев, решението е не в това да се допитваш до различни експерти, а да повярваш на някого и той да те консултира. Това е нещо подобно, както имахме възможност да се уверим преди време и с лекари заради здравословен проблем. По съвета на друг също лекар, пациентът не бива да се обръща към различни доктори и да сравнява тяхното мнение и да се люшка между тях. А да повярва на един и да следва неговите препоръки. И в случая важи същото. Още повече, че в много отношение сме за съжаление болно общество, което има нужда и от емоционално и културно лечение.

Изложбата по повод рождения ден на акад. Светлин Русев в галерия „Райко Алексиев”

Много по-малко внимание тази седмица предизвика една друга изложба, посветена на Светлин Русев в столичната галерия „Райко Алексиев”. „Обичайно всяка година на 14 юни – неговата рождена дата, той организираше своя изложба, за да ни събере и приеме в пространството на своето артистично откровение. Това го имаше като свое вътрешно задължение и ритуал на общуване. Общуване през необяснимия и необятен език на рисунката, през пластическата сила на живописната материя, през идиоматичния израз на пластическото – истините, в които той така дълбоко вярваше и страстно отстояваше”, пише в анотацията за изложбата. Тя е организирана от негови ученици, колеги и приятели. И според тях „изложбата търси емоционалната и духовна памет за Светлин, за неговата мащабна , всеобхватна деятелност, белязала българската култура през последните 60 години”. Спорна е личността на академик Русев, но като художник е безспорна. А и като колекционер още повече – никой не е алармирал в неговата колекция за фалшификати. И тук отново изниква въпросът пък за качеството на нашенските колекционери и за техните колекции. Но това е въпрос на бъдеще и на култура и на самото ни общество.

А преди време в интервю за „въпреки.com” акад. Светлин Русев беше казал: „Илюзията за изкуството като спасение ни е нужна и необходима, така както са ни нужни високите нива на духовност. Но колко и кои стигат до тях е проблем на цялото човечество. В конкретен план - за сериозния творец, за високо издигнатата личност - разбира се, че е спасение. Това, което става с разрушаване на човешката култура, само показва, че човечеството е не само различно, но и голяма част от него все още не е излязло от варварското си битие и съзнание. Но каквото и да кажа сега, все още не ме напуска мисълта и за фашистките концлагери, и за болшевишките, които бяха в историческо време до вчера, а до вчера бяха и ку-клукс-клановските аутодафета?! Не съм много сигурен, че от първобитното си състояние сме отишли много напред. Но все пак има антична култура, има Египет, има Възраждане, има човечеството на Рембран��, Роден, Ван Гог… Иска ми се да вярвам, че това, което се е случило на духовно ниво остава въпреки разрухата. Не знам дали е надежда или една от поредните илюзии, че човечеството е обречено да оцелее именно като човечество”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Уроците на Вим Вендерс

Войната срещу тероризма създаде тероризма, категорично заяви знаменитият  режисьор Вим Вендерс на среща с журналисти  по повод на филма си "Потапяне", който лично представи премиерата му на 22-ия София филм фест.

Вим Вендерс идва за трети път в София след гостуванията си на СФФ през 2007 и 2009 година, благодарение на приятелството си с директора на фестивала Стефан Китанов - Кита, родило се преди доста година около едно маслиново дърво пред Синематеката в Йерусалим. Президентът на Европейската филмова академия и световен майстор на киното избра столицата на Обединена Европа през първата половина на 2018 София, за да представи амбициозния си проект „Потапяне“, филмът, който откри 65-тия филмов фестивал в Сан Себастиан. Тук е за два дни, но с интензивна програма, която може да се определи и като уроци на големия автор, от най-авторитетните имена в световното независимо кино. Отказал е лични интервюта и затова срещата му с журналистите се превърна в специален разговор за присъстващите за кратко време да се докоснат до изключителната му личност, която познаваме от филмите му, а и нещо повече.

“Потапяне”

Според него, ако средствата за войната в Ирак са били вложени в инфраструктура, в подобряване на жизнената среда на местните хора, нямаше да има джихад. „Потапяне” е по едноименния роман на Дж. М. Леджърд. Любовна история, която отвежда зрителя в напълно различните светове на двамата главни герои Даниел Фландърс и Джеймс Мор - в ролите са Алисия Викандер и Джеймс Макавой. „Тематичн�� по-умерен от големите кинотворби на Вендерс, „Потапяне” е просто филм за любовта, за смисъла на живота, у��еличаващия се недостиг на природни ресурси и конфликта между Запада и радикалния ислямски тероризъм", пише The Hollywood Reporter. Вим Вендерс сподели, че му е било много трудно с двете роли на джихадистите във филма, а и е искал да избегне всяка форма на клише, искал да ги види без предразсъдъци. Изключително му е помогнал един от актьорите, сомалиец, който като момче е бил жертва на терористичната група Ал Шабаб, оттам е белегът на лицето му. После живее 10 години в лагер в Кения, откъдето с помощта на Американска неправителствена организация заминава за САЩ. Той бил неговият съветник по време на филма, както и на целия екип. „Тези млади хора - джихадистите не хранят уважение към живота. Много от тези младежи нямат друг избор, това е единственият им път да се измъкнат. Няма нищо достойно в това.”

Вим Вендерс

За една година Вим Вендерс е направил два филма - „Потапяне”, а преди три дни е завършил филма си за папа Франциск „Човек на думата”. Той ще се появи на екраните следващата пролет, но не иска все още да говори за него. Само сподели, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”. Разказва режисьорът, който е обиколил света и познава изключително много хора.

“Катедрали на културата”

В Дома на киното Вим Вендерс представи документалния си филм, посветен на архитектурата, „Катедрали на културата”, води майсторски клас за дигиталното възстановяване на класиката си „Криле на желанието”. Зрителите на СФФ ще видят също възстановената дигитална версия на отличения със „Златна палма” в Кан „Париж, щата Текс��с”, поетичното есе, посветено на Пина Бауш, "Пина" /с номинация за документален "Оскар"/, игралния психологически разказ „Всичко ще бъде наред”, „Солта на земята” - завладяващ филм - портрет на един от най-талантливите фотографи на всички времена, бразилеца Себастиао Салгадо. Този изключителен филм се изучава и показва в много училища на света, преди всичко заради изключителните си послания как унищожаваме природата, колко страдания, болка и смърт има по света, благодарение на чудовищна агресия. Благодарение на СФФ този филм продължава да се прожектира в българските градове. Вендерс споделя за Салгадо, че го удивлява как този човек, който е видял и документирал смъртта и страданието на милиони хора продължава да запазва себе си, как преживява всичко това, което е изпепеляващо. Големият фотограф му разказал и показал как сади дървета в части от опустошената джунгла на Амазония по свой си начин заедно със съмишленици. Вендерс видял един друг Салгадо, другия му живот и се убедил, че природата е тази, която може да преодолее агресията и не само тя. Агресивните хора не помнят природата е посланието на Вим Вендерс.

“Пина”

Специално място в живота му заема музиката, дори през смях, споделя, че навреме е разбрал, че няма талант за музикант и затова избрал киното. Но и допълни, че към всеки филм тръгва и с музиката за него. Има и няколко документални филма, посветени на музиката. „Буена Виста Сошъл Клуб" (1999), възкресил таланта на цяла плеяда кубински музиканти и наложил световна страст по кубинската музика.„Ода за Кьолн" (2002) - уникален рок-филм за немската рок група БАП - свирили на една сцена с Ролинг Стоунс и Брус Спрингстийн. Година по-късно Вендерс създава „Душата на човек" (2003) - филм, част от продуцираната от Мартин Скорсезе поредица за блуса. Вим Вендерс особено държи на музикалните си филми и ги представи пред публиката в София при първото си идване в София през 2007 година.

„Всичко ще бъде наред”

Но „Пина” /2011/, посветен на великата Пина Буш и посветения на сградата на Берлинска филхармония от „Катедрали на културата” /2014/ са нещо много специално в б��ографията му. 30 години мисли и подготвя филма си за Пина, когато успява да го реализира, тя вече е починала. Но заедно с нейните актьори успява да постигне това, което е желаел да направи. Един филм, който мога да призная може да се гледа, да се гледа и преживява много, много пъти. В този контекст Вендерс признава, че обича технологиите, изучава ги и неслучайно  сега в София ни представя нови дигитализирани версии на свои филм. Така ни заплени и в Дома на киното с „Катедрали на културата” и шестте новели в него, реализирани и от други режисьори. Но неговата катедрала е сградата на Берлинска филхармония. Тя е първото здание от т.нар. Културен форум в Берлин, по идея на архитекта Ханс Шарон. В съседство се намира църквата „Св. Матей", която граничи с някогашната Берлинска стена. През 1968 г. около филхармонията са построени Новата национална галерия, дело на архитекта Мийс ван дер Рое, а през 1978 г. е завършена и сградата на градската библиотека от Шарон. Това са фактите, които можете да прочетете в интернет.

“Солта на земята”

Но сградата на Берлинската филхармония на архитекта Ханс Шарон е първата в света, където музиката, т.е. оркестърът е в центъра на залата. Тя е господстващата, последваха и други подобни концертни зали като съвременни решения, но тя е първата. От нейно име разказва Вим Вендърс в тези 30 минути и с преклонение към архитекта, който в един по-сложни времена преди това не е имал право да работи като архитект. Но създава един от шедьоврите на 20- ти век, построен между 1960-1963 година. Асиметричната и палаткоподобна фасада на филхармонията е излята от бетон, а концертната зала вътре впечатлява с отлична акустика. Тържественото й откриване се случва на 15 октомври 1963 г. с концерт под диригентството на Херберт фон Караян - изпълнена е 9-а симфония на Бетовен.

“Париж, щата Тексас”

И за тези неща споделя режисьорът, който в разговора с журналистите, прочели за него в интернет задълбочено или не толкова преди всичко се опитваха да покажат колко знаят за него. А той беше откровен към тях и към себе си. Призна, че му липсват приятели и колеги, които не са вече в нашия свят. Не трие имената им от телефона си, знае, че няма да получи SMS от тях, но се надява да му се обадят от Рая, стига да ��ма връзка - Хари Дийн Стантън и Сам Шепърд и много други. Убеден е, че никой не може да бъде заместен в този свят. Това е любовта, в която вярва и проповядва във всеки свой филм по различен път, но неговия. Но се връща към реалността днес и сега с поглед към младите си колеги. „Не бих искал сега да съм млад режисьор. Доста е трудно. Тях ги учат какво са направил тези преди тях и те го повтарят, дават им рецепти.  Животът си струва само, ако правиш нещо, което друг не би могъл. Това е най-важното, което искам да науча студентите си да правят филми, които друг преди тях не е снимал”.

Вим Вендерс

Признава, че когато гледа един филм веднага разбира дали е направен по рецепта и си тръгва. Признава още, че не му стига времето да прочете всички книги, които иска, да гледа всички филми, да слуша музиката, която иска – липсва му време. И пита дали има човек, на когото му стига времето. А как запазва ентусиазма си е друга тема. Кога ще остарее е вече разговор между него и съпругата му, която продължава да му се удивлява, че не спира. Замисля се, когато го питат кои холивудски филми харесва. Споменава „Три билборда извън града”, но категорично казва, че предпочита европейско кино и в последно време особено „За тялото и душата” - унгарския филм на Илдико Енеди. И, разбира се, в този момент се намесва Стефан Китанов като казва, че тя е председател на Международното жури в конкурса на 22-ия СФФ, филмът  ще бъде показан,  а Вим Вендерс реагира възторжено. Но това са само детайли от срещата със знаменития режисьор и личност. Иначе, опивайки се да си почива с пътувания преди всичко му предстои поредна фотоизложба. Този път със снимки от непроявените негативи от ранната му младост, запазени идеално в кутии от пури, както споделя, шегувайки се и със страстта си към фотографията.

“Криле на желанието”

И още нещо стоим заедно с него в една конферентна зала на елитен столичен хотел. Той красив, достолепен, елитен световен режисьор, съпреживял толкова съдби, като героя си от „Солта на Земята” фотографа Салдаго и съхранил любовта си към живота и продължава напред с надежда, че светът може да бъде и по-добър. В��жното е да не спираме, въпреки. Беше голям урок, но само,  ако го разчетем, а не просто като поредното едва ли не сензационно посещение на големия хуманист, преди всичко, Вим Вендерс, благодарение на София филм фест с традиционното съдействие на Гьоте институт, както и на ОББ. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на София филм фест