#образователен комплекс

[vprki]

Възпитание на погледа

Съвременната цивилизация на образите разполага към днешна дата с критично количество архив, което проблематизира както съхранението му, така и самото представяне на достъпното съдържание пред публика. И в двата случая селекционните политики са от ключово значение. И, ако поривът за колекциониране се корени в подсъзнателния инстинкт към смъртта, както предполага фройдисткият анализ на Жак Дерида в книгата „Треска за архивиране: Фройдистки прочит“, то кураторските практики са свързани с идеята за обществената дисциплина и упражняването на власт върху гражданския светоглед - /прочетете тук/. 

В този смисъл, съ��ременните филмови архиви  са не просто невинни колекционери и “телохранители” на аудиовизуалното наследство, a и културни законодатели посредством музейната си дейност, чрез която осигуряват достъп до своите колекции – в салоните си или чрез специално създадени уеб платформи. Достъп, който винаги е частичен и, следователно, предоставеното съдържание е внимателно подбрано.

Жак Дерида - снимка архив

В публикациите от рубриката дотук открехнахме врати предимно към скритата дейност на филмовите архиви, свързана с поддръжката на колекциите; обърнахме внимание и на техническите аспекти на филмовия показ.  В настоящия текст ще дискутираме концептуалната страна на филмовото кураторство, което е на първо място образователен способ, но и средство за отразяване на важни обществени процеси, за отправяне на широкозначими коментари и отключване на дебати, за пропагандиране на знание.

Дисциплина на знанието

В статията си „Изложбеният комплекс“ британският културен социолог Тони Бенет представя музея като инструмент за дисциплиниране на обществото по метода на публичното наказание. През 19-ти век много колекции отварят вратите си за широката публика, за да поканят хората в качеството им на „свидетели“. Тяхното присъствие, пише Бенет, е важно за упражняването на власт от страна на културните институции точно толкова, колкото и наличието на зрители за публичното наказание през 18-ти век, което по онова време е било със статута на спектакъл. Позовавайки се на концепцията за паноптикума  като инструмент за обществено наблюдение и дисциплина, разгърната от Мишел Фуко, прочетете тук), Бенет въвежда термина „изложбен комплекс“ – феномен, развиващ се от края на 18-ти до средата на 19-ти век, когато градовете стават по-видими и познаваеми, бидейки проникнати от мрежи за наблюдение; правителствената власт участва в социалния спектакъл и това води до контекст, който приветства цивилизовани демонстрации на власт посредством знание. Ефектът върху публиката е установяването на обществен ред и етикет, постигнат повече със спечелването на сърца и души, отколкото с директно прилагане на сила.

Мишел Фуко - снимка архив

В този смисъл музеите и културните институции се утвърждават като „мини-общества, които наблюдават себе си“ чрез взаимодействие на сила и знания. А цялото общество вече е в ролята на зрелището. Това са пространства за организиране и представяне на  хора и неща  с необходим акцент върху антропологията, върху дадена културна или национална идентичност, които изобразяват „вътрешната инерция“  на социалния живот. Като наследници на тази традиция, днешните културни институции (музеи, електронни медии, фестивали, онлайн платформи), от една страна, работят за формирането на дисциплинирани според доминиращите културни идеологии граждани и същевременно конструират „субекти на знанието“, а от друга - насърчават обществени и икономически модели около идеята за знанието като ценност.

Кураторът като интердисциплинарен артист

В светлината на горния пасаж, фигурата на куратора в широкия смисъл на понятието се очертава нещо като пресечна точка между просветител и законодател, политик и шоумен. Базисният аспект на професията му е умението да разположи определен обект или съдържание в подходящ контекст, за да произведе нови асоциации, откриващи различни хоризонти и значения. Необходима му е ерудиция, за да борави свободно с артефактите и многобройните начини, по които може да запознае аудиторията с тях. В ерата на информационната лавина мисията му също е да систематизира знания и да ги поднесе в подходящ ред, да дисциплинира разсеяния поглед на зрителя-потребител. А предвид пряката зависимост на културната сфера от безвъзмездно финансиране, му се налага да жонглира ловко с идеологии, достатъчно удовлетворително за правителствените или неправителствените си спонсори и достатъчно дискретно, за да не отблъсне проницателната публика. Сериозни съображения налагат и законите за авторското право, различни в отделните държави, но на този проблем ще се спрем в отделен следващ текст.

"Реконструкция" (1968, реж. Лучиан Пинтилие), част от програмата "Бунтари '68" - снимка от колекцията на Arhiva Nationala de Filme - Cinemateca Română    

В книгата си „Филмово програмиране: кураторството за кина, фестивали и архиви“ холандският куратор на свободна практика Петер Босма дискутира идеалната ситуация, в която кураторството е изцяло артистично мотивиран процес на селекция.

Интересен е диалектическият подход, в който на принципа на монтажа на Сергей Айзенщайн се „сблъскват“ два филма, за да се произведе „атракцион“, прокарващ ново значение. Добър пример за такова програмиране е тематичната ретроспектива „Бунтари ’68: Революциите на Изток и на Запад“ в рамките на Фестивала за Централно и Източноевропейско кино в Триест през 2018, посветена на годишнината от вододелната 1968. В нея са съпоставени филми на Жан-Люк Годар, Никълъс Роуг и Бернардо Бертолучи с други на Лучан Пинтилие, Ян Немец и Желимир Жилник, създадени в една и съща година, но в различни социално-политически, културно-топографски и финансови условия. Гледани поотделно, от дистанцията на времето, ситуационните различия затрудняват асоциацията, и дори да се породи, тя би била мимолетна и повърхностна за неизкушената публика. Показани един до друг 50 години по-късно, в историческия контекст на революционните настроения, стълкновението между отраженията на реалността от двете страни на Желязната завеса е пленително и от идеологическа, и от стилистична гледна точка. Усещането за преоткриване, освен, че е ефектно, гради нови наративи за културните взаимодействия между Източна и Западна Европа, в които, разбира се, е подчертана доминиращата роля на победилата в Студената война Западна идеология.

Жан - Люк Годар по време на снимки - снимка архив 

Друга стратегия за атрактивно кураторство е използването на симбиотичната природа на киното за успешното му комбиниране с други изкуства, като музиката, например. Зрителски хитове са прожекциите-концерти с музика на живо: филмотеките и фестивалите за архивно кино вече традиционно акомпанират неми филми с изпълнения на пиано и симфонични оркестри и така привличат все по-широка публика. В по-комерсиален контекст успех имат комбинациите между киното и други индустрии, като мода, спорт, храна и т.н.

Интелектуалната стратегия пък свързва филмите концептуално – на този принцип построява конкурсната си програма вече няколко години Солунският филмов фестивал. Селекционерите поставят предварителна тематична рамка, вдъхновена от книга, идея, друг вид изкуство или наука и подбират филмите според способността им да се асоциират с темата, вследствие на което и „лошият” филм придобива стойност в един добре формулиран контекст. За добро или зло, посоката на погледа и мисълта са предварително насочени, тоест кураторите са изпълнили своята дисциплинираща функция в желаната посока. Най-малко вълнуващият подход е този, който предвижда чисто търговски тактики за разширяване на аудиторията, но дори и идеалист като Босма не може да си позволи да мисли извън пазарната реалност.

Жорж Мелиес сред декори в Монтрьо - снимка архив

Кураторът-архивист

В дискусионния сборник „Филмово кураторство: Архиви, музеи и дигиталният пазар“ четирима от най-изтъкнатите в световен мащаб филмови архивисти след дълъг дебат дефинират филмотечното кураторство така: „Изкуството, което интерпретира естетиката, историята и технологията на киното посредством селективно колекциониране, съхранение и документация на филми, както и техния показ в архивистки контекст”.

В света на филмовите архиви от кураторите се очаква да познават в дълбочина не само историята и естетическите аспекти на киното, но и целия процес по създаването и съхранението му, за да са в състояние да го интерпретират в пълния му собствен контекст преди да го поставят в какъвто и да било друг. В Британския филмов институт, например, кураторите са отговорни за поддържането, каталогизирането и разработването на колекциите. Ежедневната им работа включва тясно сътрудничество с техническите екипи по съхранение, носене на отговорност за всички елементи от поверените им колекции, придобиване на нови елементи, преговаряне на донорски споразумения, идентифициране и подбор на материали, наблюдение и насочване към реставрация, където е необходимо, и едва тогава се нареждат стратегиите за показване на колекциите пред по-широка аудитория. Освен, че програмират цикли в собствените салони на института и в други кина, някои от тях развиват паралелно научна дейност, обогатяваща  архивистките практики. Филмовото кураторство в контекста на архива прилага всички практики, споменати дотук, но, освен това, взема предвид и онтологията на киното, оригиналния контекст, в който е създаден и е бил възприет за пръв път всеки отделен филм. В момента в Амстердамския филмов музей, например, тече цикълът „Запознай се с архива“ в който кураторите представят новореставрираните заглавия в колекцията и говорят с публиката подробно за целия дълъг път от създаването на филма и първоначалния му показ, през проблемния път на физическите му носители през годините до сложния процес на реставрация и днешната му втора премиера. И това вероятно е най-свободният от идеологически, политически или търговски съображения, чисто кинематографичен контекст, в който киното стига до зрителя в днешно време.

Андрю В. Уроски - снимка архив

Между черната кутия и белия куб

Заглавието на този последен параграф е заимствано от известен израз в изкуствоведските среди, който метафорично описва движението на филма от тъмния салон към галерийното пространство. В едноименната си книга американският медиен изследовател Андрю В. Уроски констатира, че  след масовизирането на телевизията през 50-те и 60-те на миналия век, филмът вече не обитава само киносалоните, а те самите губят монопола си върху движещите се образи. Така на киното вече започва да се гледа като на форма на съвременно изкуство и то все по-уверено навлиза в музейните и галерийните пространства, което налага и съответните промени в начините на показ. В често осветената изложбена зала отпада не само усещането за едновременно групово преживяване в салон, заедно с други зрители, но и възможността за задълбочено фокусиране върху съдържанието, тъй като няма начален и краен час на прожекцията, а публиката е преминаваща. В повечето случаи филмът присъства там не заради силата на внушението си, а по-скоро формално, като артефакт. Преди години за пръв път видях „Пътуване през невъзможното“ на Жорж Мелиес от 1904 като част от изложба, посветена на френския писател Реймон Русел в мадридския музей за модерно изкуство Рейна София - тук.). Филмът бе изложен там в качеството си на историческо и художествено свидетелство, наред с други предмети от отминал период. Фокусът не бе върху самия него, още по-малко върху достойнствата или съдържанието му – той бе просто част от по-голям контекст, чиято цел е да реконструира епохата на Русел; „отломка“ от времето. Това, от една страна, демократизира достъпа до филма на Мелиес, защото вероятно много повече и по-разнолики посетители са минали през Рейна София, отколкото биха отишли на специализирана прожекция във филмов архив. От друга страна, профанизира качеството на възприятието.  

Мадридският музей за модерно изкуство Рейна София - снимка архив  

Излиза, че докато музейните практики от 19-ти век целят концентрация и дисциплина на погледа, някои от новите галерийни кураторски подходи водят към дирижираното му разпиляване. Гледането на кино в домашна обстановка също се вписва в тази тенденция. И все пак, насред безбрежния океан от аудиовизуална информация, професионалният и честен кураторски поглед е препоръчителен спасителен филтър срещу загуба на време с некачествено съдържание. ≈

Текст: Мариана Христова, киновед, специалистка в областта на аудиовизуалното наследство

Снимки: архив

P.S. Проектът за рубриката е финансиран от Национален фонд „Култура” и е с медийното партньорство на „въпреки.com”. А ние от „въпреки.com” сме убедени, че визуалната памет е част от националното и световно културно наследство. И вярваме, че ще бъде направено всичко възможно да се съхрани тази памет…

[offcialportalbulgaria]

Частно немско училище Веда, София

Частно училище с изучаване на немски език „ВЕДА“ е съвременен образователен комплекс с ранно чуждоезиково обучение, създаден през 1998 г., за да отговори на все по-високите изисквания на родителите към знанията и уменията на учениците, към учебната среда и не на последно място – към индивидуалните грижи за децата.

[offcialportalbulgaria]

Частно немско училище Веда, София 

 Частно училище с изучаване на немски език „ВЕДА“ е съвременен образователен комплекс с ранно чуждоезиково обучение, създаден през 1998 г., за да отговори на все по-високите изисквания на родителите към знанията и уменията на учениците, към учебната среда и не на последно място – към индивидуалните грижи за децата.

[offcialportalbulgaria]

Частно немско училище Веда, София

Образователен комплекс „ВЕДА“ се състои от целодневна детска градина, основно училище и профилирана гимназия, чиито цели са обучението, възпитанието и отглеждането на детето и ученика от 1,5-годишна възраст до завършване на средното образование.

[offcialportalbulgaria]

Частно немско училище Веда, София

Частно училище с изучаване на немски език „ВЕДА“ е съвременен образователен комплекс с ранно чуждоезиково обучение, създаден през 1998 г., за да отговори на все по-високите изисквания на родителите към знанията и уменията на учениците, към учебната среда и не на последно място – към индивидуалните грижи за децата.

[offcialportalbulgaria]

Частно немско училище Веда, София

Частно училище с изучаване на немски език ВЕДА е съвременен образователен комплекс с ранно чуждоезиково обучение, създаден през 1998 г., за да отговори на все по-високите изисквания на родителите към знанията и уменията на учениците.