#локум | Explore Tumblr posts and blogs

vasetovp · 3 years ago

Text

Чакам те

Баба ми се спомина на осемдесет и четири години в една топла юлска нощ. Не беше боледувала от нищо, просто сърцето ѝ спряло в съня ѝ. Цялото семейство бе много съкрушено от тази тъжна вест, когато дядо ми, който е с две години по-възрастен от нея, се обади на майка ми на следващата сутрин. Винаги съм помнел дядо си като силен и бодър човек, но след смъртта на любимата му, с която бяха прекарали по-голямата част от живота си, живецът му сякаш бе започнал да угасва. Аз, от своя страна, се опитвах да го посещавам колкото мога по-често, за да не се чувства самотен, а и веднъж седмично му готвих по нещичко, защото той така и не се беше научил. Това, разбира се, бе по вина на баба, която винаги му приготвяше храната. В началото нямах никакви притеснения, щом минавах през малката желязна врата и го заварвах да седи в двора на дървеното си столче. Всеки човек има нужда да бъде на чист въздух особено щом е от този приятния планински. И все пак през последните ми посещения това ми направи силно впечатление. Дори бях започнал да се чудя дали изобщо влиза навътре, защото сякаш нищо в къщата не бе докосвано от друг освен от моята ръка. При последното ми посещение дори намерих тенджерата със супата, която му бях наготвил, недокосната. Подразних се, затова реших да го питам дали всичко е наред.

– Дядо, да не би моите манджи да не ти харесват? – засмях се, докато сядах на земята до него.

– Страхотни са, момчето ми! Гордея се, че се справяш толкова добре – отвърна той с поглед, вперен във входната врата.

– Видях, че последната супа, която съм ти направил, не си я докоснал. Да не би да нямаш апетит? Да не си болен?

Той бавно отмести глава и ми се усмихна със сбръчканото си лице, което ми донесе вътрешно спокойствие за миг.

– Не съм болен – каза с благия си глас.

– Тогава какво не е наред? Имам чувството, че си постоянно навън… Хайде, ела да влезем вътре да хапнем.

– Сега не мога, момчето ми. Чакам я да дойде. Пък и какво да правя вътре? Една къща не е нищо, щом любимия ти човек го няма…

Чакал я бил… От всичко друго, което можех да си помисля в онези моменти, най-малко очаквах от моя дядо да е загубил ума си.

– Дядо, тя си замина и няма да се върне – изрекох с половин уста. – А ти трябва да ядеш! – добавих с натрапчиво чувство на безпокойство в стомаха. – Не може да седиш гладен!

– Сега не ми се яде нищо. Обещавам ти, че щом огладнея, веднага ще се нахраня – опита се да ме успокои.

Аз, разбира се, не му повярвах, но и нямаше как да го накарам насила да прави нещо, което не иска. Постоях с него още няколко часа и колкото да не ми се искаше да го зарязвам сам в това му състояние, не можех да остана заради работата си.

– Дядо, аз трябва да вървя. А ти да вземеш да хапнеш нещо. Сериозен съм! След няколко дни пак ще дойда да те видя и се надявам да намеря тенджерата празна!

– Върви, върви. Не ме мисли мен. – отново ми се усмихна той, сякаш всичко беше наред...

Всеки мой работен ден се разтягаше като локум все повече и повече. Не вярвах, че ще мога да издържа до уикенда, за да навестя отново моя старец, и каквото и да правех, мислите ми все се връщаха в онези негови думи: „Чакам я“. Не знаех дали е почнал да губи ума си и все така не исках да вярвам в този развой на събитията. Травмата да загубиш толкова близък човек е огромна, а и на тези години…

Не се сдържах и в петък след работ��, след като се качих в колата, не тръгнах към вкъщи, а към селото на дядо. Пътят наистина не беше малко, но изгарях от желание да го видя и да се уверя, че е добре.

Естествено, като пристигнах, го заварих пак там, въпреки че беше минало осем часа вечерта и вече се смрачаваше. Още от вратата забелязах клюмналата му глава и отпуснатите встрани ръце. Искаше ми се да си окаже заспал, но знаех, че това не е така.

***

Линейката се забави доста. Не че, ако беше дошла на мига, можеше да го спаси... Тялото му бе студено, когато го намерих.

– Вероятно е инфаркт – констатира докторът, обръщайки се към мен. – Жена му почина наскоро, нали?

– Да, баба ми. Преди няма и месец.

– Явно много са се обичали – усмихна се лекарят и положи ръка на рамото ми. – Не е чакал много! Бързо се е върнала да си го вземе при нея… У дома!

–––––––––––––

7 notes · View notes

rokich · 5 years ago

Text

Имайте търпение и го прочетете !

Аз четох и.......плаках.....

Обичам сирене. Ама го обичам - обичам - обичам. Но днес нещо ми приседна. Ама така безумно ми приседна едно сирене в "Кауфланд", че се разплаках като малко дете пред една толкова вехта рокля & пред един толкова вехт анцуг. Пред една толкова износена рокля на една Бабка & пред един толкова износен анцуг на един Дядо. И заваля порой. И от очите ми. И в сърцето ми. Брутален, безобразен, скандален порой... Не ме е срам от сълзите. Щото не съм скапан емоционален инвалид...

- Момче, защо си взе опаковка с шест яйчица?

Обърнах се и видях една усмихната Бабка, стискаща опаковка с десет яйца. До нея стоеше един Дядо, подпиращ се на бастуна си. Бабката сложи яйцата в количката между двама им. В същата имаше още едни кори за баница, един нарязан хляб, едно кисело мляко, пликче с картофи, лук, една бутилка олио и един пакет с локум...

- Чедо, сигурно не си забелязал, но яйчицата по десет са на промоция. Много по-изгодно е да си купиш десет яйчица, вместо шест. Даже са и от големите. Размер "L"!

- Имам поставка за яйца в хладилника. И тя е само за шест яйца. Затова така.

- Хладилникът ти малък ли е?

- Не, не е.

- Защо не поставиш тогава останалите четири в някоя купичка? - ме попита Бабката. - Така ще си имаш четири яйчица повече за същите пари? Но ти си млад. И сигурно не ти остава време да четеш брошурите като нас, старците.

И мигом гърлото ми се сдоби с безобразна буца. С безобразна буца, стиснала в брутална хватка всичките ми думи... Като в безмилостно менгеме...

- Искаш ли да ти издам една тайна?

Кимнах. Просто кимнах... Нямах сили за каквито и да било думи...

- Как се казваш, чедо?

- Иван.

- Аз съм София. А това е мъжът ми Стефан - рече Бабката. - Извини го. Че не говори. Сладкодумец беше. Голям сладкодумец беше. Но го покоси инсулт. Преди няколко години.

София бръкна в чантата си и извади смачкана брошура на "Кауфланд". Показа ми последната страница и ми каза:

- Виж, само и единствено в събота през цялата седмица има друга промоция. Цели 800 грама натрошено сирене "Родопско чудо" за 4,99. И ще му направя баница в събота на Стефчо. На моя Стефчо. При това - със сирене. А не с извара. Днес ще купим корите за баницата. Те много рядко са на промоция. Е, едно време си ги точех сама, но вече много ме боли кръста. Но яйцата днес пък са по-евтинки. Както и олиото "Плиска". Навремето правех баницата с масло. Но много поскъпна оттогава. Но и с олио си става чудесна баничка. Просто трябва да е с любов... Така че ако имаш път към магазина в събота - натрошеното сиренце "Родопско чудо" ще е само 4.99. И не че е малко... Но пак си е нещо...

Има реплики, които парализират. Всичко в теб парализират. Само не и сълзите ти. Те потичат. Но потичат навътре в теб. От очите към сърцето ти. И горчат. Много горчат. Ама адски много горчат... Но част от сълзите ти, стичащи се навътре в теб - набиват спирачки, дават газ на задна и след миг паркират в очите ти. И сълзите бликват... Твоите. Не и тези на Бабката. Тя отдавна вече не плаче. В очите ѝ отдавна плува само примирението. Показва ти толкова смирено брошурата Бабката, че все едно шепне: "Извинете за безпокойството. Извинете, че със Стефчо сме още тук. Извинете, че сме още живи!". Примирението на Бабката контрастира скандално с яростта в теб, която искаш да натъпчеш в пълнител на "Калашников" и да разстреляш скапаната система. И да я срине�� до основи. Не можеш да кажеш каквото и да било... Молиш Бабката да те изчака. И спринтираш. Ама спринтираш - спринтираш - спринтираш... Като Тасманийския Дявол спринтираш... След малко се връщаш с пакетче масло и с буца НЕнатрошено сирене. Не си проверил сутринта в нета кой празнува имен ден. Псуваш се наум. Но и се сещаш, че вече си ѝ споделил, че си Иван. Мамка му, няма как да я излъжеш, че си именик днес... Решаваш да си честен. Много честен. Ама адски много честен... Разказваш на София за Баба си & Дядо си. Как вече не са до теб. Как са те отгледали. Как са те възпитали. Твоите две най-ярки Звездички горе... Горе в Небесата... Как навремето Баба ти е правила баница. Баница за трима. За теб, за Нея, за Дядо. Как само твоята третинка е била със сиренце. И как техните са били с извара. Как са те лъгали Двамата, че чичо доктор уж не им е давал да ядат соленко... Дееба и кинтите, дееба... Молиш Бабката да приеме една банкнота. Ей така. Нищо че нямаш имен ден. Нито рожден ден. Едвам я убеждаваш да приеме... Прегръща те. Ти пък плачеш. Плачеш на 40... Не те е срам от сълзите. Не си скапан емоционален инвалид... Стефчо не разбира какво става. И по-добре, че не разбира... София и Стефчо поемат към касите. Бабката се обръща. И ти маха. Мах - мах - мах... И ти ѝ махаш. За сбогом... После слагаш в количката си едни кори за баница, едно кисело мляко, едно масло, едно сирене. Ще сготвиш довечера баница. За Баба, за Дядо, за теб. И, да, сълзите (ще) горчат... Много (ще) горчат... Ама адски много (ще) горчат...

Нещо като послепис 1:

Моите Баба & Дядо са горе вече. Липсват ми брутално, безобразно, скандално... Но тук, на Земята, има едни други Баби & Дядовци... И проклет да съм, ако някога спра да ги забелязвам... Нищо че уж не са мои...

Нещо като послепис 2:

Скъпи г-да и г-жи (г-ци) депутат(к)и, вие правите ли си баници? Вие, скапаняци, правите ли си баници в събота? Точно в събота, когато 800 грама натрошеното сирене "Родопско чудо" е на промоция и струва "само" 4,99 !?

Нещо като послепис 3:

Прости ми, Бабо София от "Кауфланд"! Прости ми, Дядо Стефчо от "Кауфланд"! Простете ми, че ви се налага да четете брошурите. Простете ми, че нас не ни пука. На мен, на нея, на него. На нас, младите... Простете ми, че вместо да изринем тия 240 скапани парламентарни пиявици - ние просто не четем... Ние просто не четем брошурите... А те са ценни. Много ценни. Ама толкова много ценни... Но ние не разбрахме дем0крацията (и, да, натракана е "нула", а не "о"). Изкривихме я. През скапаните си представи за скапано щастие... През скапаната си представи за баници... Обич & Любов за теб, Бабо София! И за теб, Дядо Стефчо! Простете ми... Ако можете...!

Иван Бари��ев / Ivan Barishev

4 юни 2020 г.

6 notes · View notes

offcialportalbulgaria · 7 years ago

Photo

Богати 09 - Захарни изделия обл. Велико Търново - Производство на халва и локум с. Добревци

Фирмата извършва своята дейност в с. Добревци, област Велико Търново. Богати 09 произвежда сладкарски и захарни изделия - локуми и халви.

#Богати 09 #Захарни изделия #обл. Велико Търново #Производство #халва #локум #с. Добревци #сладкарски изделия

0 notes

harddelusionrebel · 2 years ago

Text

Блажен кто мир распял Всеволод Малахов А будет лучше если мы уйдем Мы двух миров обманутые дети. Украли нашу жизнь,чужую мы живем И дрессируют нас то пряником, то плетью.

У нас был шанс,а может есть и щас. Весь мир остановить и закрут��ть обратно. Блажен кто мир распял Не дав себя распять. Хотя воскреснуть все-таки приятно.

Трещина между мирами Всеволод Малахов Зеленоватый и туманный Под облаками небосвод. В земле несбывшихся мечтаний И вросших в душу несвобод.

Из тьмы свинцовыми глазами За мной следит небытиё,* Из трещины между мирами Где жизни полузабытьё.

В лазурном омуте обмана В болотах ржавых вечной лжи. Души моей фата-моргана Всё умножает миражи.

НебытиЁ ,БытиЁ - устаревшая форма . Встречается у Гумилева и в орфоэпическом словаре Аванесова 1983 года.

Низких небес бирюза Всеволод Малахов Пар поднимался над серыми скалами В пропасти прыгал ручей В воздухе капли сияли опалами Искрами, звездами, лунами малыми Россыпью редких камней

Ночью в горах зарница блистала Глухо гремела гроза Поутру степь прохладой дышала В каждой росинке в траве отражалась Низких небес бирюза

Молитва Ас-Суфи Всеволод Малахов Сладкий запах восточных базаров И касторовых листьев шум И суфийская сладость сетара Джезерье,дондурма и локум.

Дым кизячный над розовым садом Под пионом кузнечик притих. Грозовым облакам рыжеватым Не пролиться в узбоях сухих.

Ас- Суфи смотрит в звездное небо И молитва льется его. Даст Аллах вам и плова и хлеба И шайтан не возьмёт ничего.

Маккарабуны Всеволод Малахов Светом золота в восточной части неба Зарождается в пустыне новый день. Муккарабуны раскинут звездный жребий И свернется сумрак как шагрень.

Микаил подарит хлеб, подует ветром И накроет тенью облаков. Джабраил незримо даст совет нам И очистит от мирских грехов.

Рафаил трубу в деснице держит И готов день судный возвестить. Азраил владыка всех умерших Про него не будем говорить .

С лесных озер доносит запах льда Всеволод Малахов С лесных озер доносит запах льда, Холодный запах тающего снега. Спокойно дремлет черная вода В озерах тех ,в лесных замерзших реках.

Следы волков по берегам озер, Крадутся к полыньям худые тени. Сырой корою пахнет старый бор. И гимн луне волков голодных пенье.

Дни стояли мягкие, дни стояли серые Всеволод Малахов Дни стояли мягкие, дни стояли серые От воды зелёной, поднимался пар. Черными разводами липы облетелые Галки сумасбродные, солнца блеклый шар.

Небо сизоватое, снег наискось падает По - над речкой северной мельничка стоит. Склоны вся усыпаны малыми ребятами Санками, салазками , горка льдом блестит.

Дым от дров березовых стелется над крышами Завалило снегом тихий городок. И рояля старого увертюра слышится То ли к” Даме Пиковой “, то ли “ Петушок”.

Раньше Всеволод Малахов Ярче было солнце, зеленей листва И дожди обильней и пышней трава. Женщины моложе, доллар дешевей Путин был завклуба, и даже не еврей.

Манит моря чаша Всеволод Малахов Палубы, штурвалы, Трюмы, бункеровки. Лоцманские талы, Боцмана уловки. Нельсон и Армада Герцога Медины. И гребцов галерных Поротые спины. Каперы,пираты, Мыс Доброй Надежды. Бриги и фрегаты, Баунти мятежный. Манит моря чаша Бездны и просторы. Золотые пляжи, Голубые горы. Древняя стихия, Вечное движенье Морю литургия Моряков служенье.

Дом рассохся от старости Всеволод Малахов Дом рассохся от старости, Сел на мель пароход. И берёза усталая Третий год не цветёт. Не заметил как молодость Пронеслась в один миг. Осень дунула холодом И уже я старик.

В деревушке гармоника плачет Всеволод Малахов В деревушке гармоника плачет Среди шума сосновых лесов. Старики у калитки судачат, Громко споря,пугают скворцов.

Пастушок гонит стадо усталый. Растечется оно по домам. Знать надоят сегодня не мало С под коровки попить малышам.

Сахарок, кусок серого хлеба И баклажка в руках молока. Счастье в детстве безбрежно как небо Мамыньки обнимает рука.

Пахнет хлебом кисловатым Всеволод Малахов Пахнет хлебом кисловатым. Куры сонные в сенях. Светлый старичок опрятный Жжет ломпадку в образах.

Ходики спешат куда-то. А за окнами рассвет. Бабка гонит телку к стаду, Кошка забралась в подклет.

Вся Рассеюшка проснулась На Волыни и в Твери. Потянулась,улыбнулась, Поклонилась до земли.

Покрестилась на иконы, Съела хлебушка кусок. Стародавние каноны, Деревенский закуток.

На черной воде Всеволод Малахов Желтые листья по черной воде Желтые листья плывут. И застревают на мелкоте Ворохом у запруд.

Красным кипреем река заросла Красным на черной воде. Длинными листьями плачет ветла Белыми на черноте.

Зима холодна и всевластна Всеволод Малахов Бывают осенние ночи Оглохшие и немые, Которые зиму пророчат И времена худые.

Бывают весенние ночи С предчувствием долгого лета Где солнце резвится как хочет. Летящие липовым цветом.

Зима холодна и всевластна Чиста в белоснежном убранстве Но Лето Зиме неподвластно Зелёным своим хулиганством.

Захрипели лошади, брякнул колокольчик Всеволод Малахов Захрипели лошади,брякнул колокольчик В грохоте колеса,по брусчатке пронеслись. Не бывает счастия меньше или больше, Счастье когда духом мы да к Богу вознеслись

Здесь гитары плакали и вино рекою, Здесь приют разбойничка темные леса. Жадно здесь мы алкали,грешные с тобою Самоцветных камушков,да злата-серебра.

Но пришла кручинушка словно тать негаданный Очи затуманила красной пеленой. Все вокруг кровавое, все вокруг багряное От пролитой кровушки, вкус во рту стальной.

Господи помилуй мя,пожалей никчемного. Мне б без вкуса кровушки хоть воды глоток. Исхожу я Божий мир босиком с котомкою Донесу Благую весть да в каждый уголок.

Промолюсь я до темна,попощусь я досыта, В черну землю поклонусь от белого лица. И пойду по полюшку убранному к осени В страны чужедальние до божьего венца.

Слабый ищет защиту Всеволод Малахов Слабый ищет защиту А бессильный-покой. Все религии скрыты В этой фразе простой.

Если парень не хилый, То выходишь на бой. Приложение силы Ищет в мире герой.

Небесные океаны Всеволод Малахов Небесные океаны Над сумрачной спящей страной Сияет заря сквозь туманы Как обруч земли золотой. В багрянец ��детые рощи И ржавчина сжатых полей. А ветер осины полощет Их пурпур срывая с ветвей. И яркую зелень озимой И желтый трепет берёз Небросскую прелесть России Мне полюбить довелось.

Ала-Тау Всеволод Малахов Поднималась блеклая луна. От её пронзительного света Выглядели мертвыми дома Тихие ряды саманных клеток.

Бронзовки кружили над водой, Светлячков фонарики мерцали. Звезд отары горнию тропой Путь свой еженощный совершали .

Ала - Тау обнимал стеной Замерший в ночи восточный город. И горами как тупой пилой Небосвод сиреневый распорот

Среднеазиатская зима Всеволод Малахов Звезды ночью замерзают Покрываясь колким льдом А по утру тихо тают В небе ярко голубом.

Снег в саду засыпал розы И рудбекии накрыл. Ослик мой в дыму морозном Ушки низко опустил

Все покрыто ватой белой На арыке толстый лёд. А верблюд заиндевелый Все жует, жует, жует.

С гор срывается лавина Обвалился снега горб. И над нею снежной пыли Вырастает в небе столб.

Степь морозом в город веет Звезды заревом встают. Безразличные не грют В вечной вышине плывут.

Александру Грину Всеволод Малахов

В маленьком городе, в Старом Крыму Где гор бахрома голубая Век доживал он. Ночлежки, тюрьму Голод и боль вспоминая.

Дрянью и мусором каждого дня Тяжкая жизнь награждала. В дивных виденьях реальность кляня Ночью душа отдыхала.

“Новое слово” и “Русская мысль” “Родина”, ” Мир современный”. Светлой души устремления ввысь Россыпи строк драгоценных.

В книгах его бриз трепал паруса Алым, горящие , цветом. И корабли, по лазури скользя, Скрипками пели под ветром.

К дальним горам он ушел навсегда На побережья морские. В страны чудесные и города Где купола золотые.

Шумит, стекая с листьев дождь Всеволод Малахов Шумит, стекая с листьев дождь, А из лугов несет туман. В сад окна ночью распахнешь Где все заполонил бурьян.

Как дождь стучит по лопухам Сидишь и смотришь у окна. Под тихих капель тарарам А ночь под утро холодна.

Льет дождик по пустым садам По дачам брошенным уже. По обнажившимся ветлам По утомившейся душе.

Дом Всеволод Малахов Висячей лампы над столом Зелёный абажур. Уютный, простодушный дом Комодов крокелюр. Рога оленьи на стене Так старомодно всё. Я в той забытой старине Всего лишь новосёл. Здесь зим и вёсен долгих след Где все мечты сбылись. Ногами вытертый паркет Отыгранная жизнь. Букет засушенных цветов И шляпка на окне. В раскрытом томике стихов Забытое пенсне. Вазон с бегонией стоит А за окном сирень. В чугуном жёлобе стучит Тяжелая капель.

Туманы ночные Всеволод Малахов Липы уже отцвели. Пахло ночным холодком, Прелью черной земли И отсыревшим песком. Крупный ливень прошел, Сад отшумел и затих. Липовый цвет ветер смел Скинул с дорожек в обрыв. Тусклы огни над рекой Бакены в волнах снуют. Тучи набухли водой Туманы ночные пьют.

Лишние Всеволод Малахов Горький запах не натопленных печей Почернели тёсовые крыши. И совсем немного тут людей. Лишних. Закоптил и гаснет фитилек И земля как будто замирает. Город стал шикарен и высок А моя деревня умирает .

Суховей Всеволод Малахов Земля потрескалась, вода в пруду пропала И обнажилось дно, рябое от копыт. Дул суховей , травы живой не стало Над степью знойной марево дрожит.

Увял цикорий и грустят берёзы Изжаленные солнцем на холме. В цветах лениво копошатся осы, Скрываясь от скворцов в сухой траве.

Степь широка от края и до края На белых шляхах пыльные столбы. И неба синь бескрайняя, пустая И злое солнце в облачной ряби.

И половина не вернется никогда Всеволод Малахов Расходятся над морем облака Огромным веером по синеватой мгле. Под ними свет сквозит издалека Как белый берег в неизведанной стране.

Сойти б туда по Утру с корабля На чистый морем вымытый песок К отрогам гор, к ручьям из хрусталя К лагуне где прибрежный городок

В тавернах старых черепицы крыш Блестят под солнцем алым сургучом Окошки в них вообще не отворишь Они из стекол спаянных свинцом

Из оловянных кружек мутный эль Здесь капитаны и пираты пьют Здесь что ни день, кровавая дуэль А то и просто так кишки проткнут

Команды здесь вербуют на суда Идти к бескрайним краешкам земли И половина не вернется никогда И не расскажет, что они нашли.

Крым. Отдых Всеволод Малахов Простирались сумерки над морем Над равниной тускло - голубой. И звезда вокзальным семафором В синеве висела над водой.

А в порту огни вдруг заиграли Желтыми цветами расцвели. Их, волнуясь, волны отражали По воде дорожки пролегли.

На скамейках девушки сидели И гуляли то вперёд, то взад В парке уж закрыты карусели А девчонки радости хотят.

Пароход тянул полоску дыма А она стелилась за кормой. И спаленный солнцем берег Крыма Целовал серебряный прибой.

Тальянка Всеволод Малахов Не редеет до самого вечера Клочковатый туман над рекой. Ветви ив в полутьме обесцвеченной Нависают над серой водой. Отдыхает земля, отсыпается Отработала нонча свое. Трудодней то ей не полагается, Но оставил Лысенко жнивье. Светят листья на липах изнанкою Серебристый весёлый наряд. В деревеньке играет тальянка Итальянская, в один ряд.

В лучах луны Всеволод Малахов Неровным строем камышинок трости. Река текла спокойна и чиста. В воде, качаясь, отражались звезды. Луга раскинулись в полночных, тихих грезах, В лучах луны, как будто в цепких лозах Непотревоженные шорохом листа.

Иван-чай Всеволод Малахов Сизое небо над домом провиснет Волглою тяжестью туч. Крышу засыплют палые листья Солнца поблекнет сургуч.

Схватит пески сырые морозом Выпадет первый снег Вьюга навеет зимние грезы Память сотрет о весне

Воспоминаньем увядшего лета Высохший Иван-чай. В марте былинки сухого букета Выбросят невзначай.

Схватит пески сырые морозом Выпадет первый снег Вьюга навеет зимние грезы Память сотрет о весне

Воспоминаньем увядшего лета Высохший Иван-чай. В марте былинки сухого букета Выбросят невзначай.

Мерцая искорка скользит Всеволод Малахов Зажёгся синий огонек Звезды над темной шкурой леса. Летит в ночи путём небесным Давно знакомый светлячок.

Мерцая искорка скользит Над избами под чёрным тёсом. Вдоль низких берегов у плёса Заросших кущами ракит.

Заря рождалась над рекой И небо наливалось синью. Холодный воздух пах полынью И сумрак уж редел ночной.

Прощай мой милый светлячок Увидимся с тобою скоро, Святящаяся пассифлора, Скользящий в небесах дружок.

Золотые листы Всеволод Малахов Молодая осина дрожала И лимоново - нежным дождем Потих��ньку листва осыпалась Ей под ноги жёлтым ковром.

Золотые листы шуршали Поднимался туман от озёр. В небесах облака проплывали Легкой дымкой укрыв косогор.

Капля грусти есть в нашей природе Несмотря на её красоту. Раз увидев в душе унесете Васнецовскую осень-мечту.

Не уйду никуда Всеволод Малахов Синеватой водою пойма Оградила сосновый бор. Там деревня дремлет спокойно И от старости черный собор.

Ни мычанья коров не слышно Ни петух ещё не кричит, И дымок не вьется по крышам Знать деревня пока еще спит.

По окошкам запрыгало солнце, Заиграл патуший рожок. Скоро люд крещеный проснется Загремит у коров болтунок.

На оконцах наличники яркие На высоких крылечках резьба. Просыпайтесь,мы к вам с подарками Аль не рады, кум да кума?

На избу посмотрел сердце сжалось. Как я долго стремился сюда. Сколько мне бы там не осталось, Я уже не уйду никуда.

#мои стихи

0 notes

lightmm · 7 years ago

Text

...аз съм келеш!

... колегата, колегата, колегата *****&%€&!%*... да! Знеш... когато човек поотрасне, тоест космите по задника и всяко друго място са напъпили в доволно количество, узнал си гадния вкус да те нахранят с лайна зад гърбът ти, да ти плюят на сурата, а ти да се примиряваш, защото....

.... когато си още тинейджър и не ти се налага да прекарваш по - голямата част от деня си на работното място..... безвъзвратно загубени 8 или повече часа, не си даваш сметка колко много шит ще те очаква за в бъдеще. А, цялото това нещо, трудно се търпи.

.... аз, само аз.

..... наивността е привичка на младите. И със мен беше така. Вярвам, че със повечето е било същото. Не за друго... нали знаете, животът калявал. Всъщност да си го кажем... каляването е способността да се научиш да търпиш, да лъжеш, да манипулираш и прочие.

... примерче със мен.

.... както знаете във страната на чудесата, ако си непушач... си преебан загубеняк в очите на всеки. А на работното място.... още по - леш.

.... - Колега, ще си дръпна една.... ей сега идвам.

... не пушача бачка, а пушача със своето '' ей, сега'', на всеки час - два по 15 - 20 мин. си гледа кефа.

.... друг метод за сервиране на лайна на колега.

.... ако си дори малко по - млад си преебан. Идва колегата ти и казва, айде отиди набързо свърши това или онова. Отваря си след това устата, как миналата вечер му се ебало мамата от работа и не могъл да си почине. Варианти за театро на устата много. Нещо от сорта, че кръста не го държи, защото..... и т.н. Изкуството на скатавката. Наричана още от мене..... прееби другарче на работа.

.... нали казват, човек се учи цял живот. Доста попара ядох. Познати ми са двуличията и прочие.... но се изморих. На средна възраст съм, може да се каже, но..... наистина се уморявам да парирам пост��янните атаки на работното си място.

.... евала бе бате!

....открих и аз топлата вода. В училище съм загубил безвъзвратно няколко грама от моето IQ. Всичкото онова двуличие което е произлизало от устите на тези демагози. Ако правиш добро, ще получиш добро. Това дори във тв сериалите не го говорят вече дори.... и прочие подобни неща.

..... така, всеки ден, пардон мосю, всеки час след час напредвайки живота, разбираш колко розови локуми са дъвчели даскалите и са се опитвали да те накарат и ти да лапаш този локум. Скоро разбираш, че не сълзите и красотата ще спасят света, а нещо друго. Потта на челото и мазолите по ръцете ще бъдат твой спътник..... не за да спасиш света от злото, а себе си.

..... никой не иска да знае кой си.... а, във България още повече.

..... странно нещо са българите ви казвам.

....те сега са патриоти. Те скандират и протестират срещу заплащане. Скандират в защита на бездомните кучета, котки и прочие. Протестират когато се спънат на улицата, животът им е толкова сладък. Някой от тях знаят наизуст стихове на Ботев, Вазов и прочие. Татуират си телата със ликове на големи български възрожденци. Празнуват в захлас всеки български празник.....

..... това което не знаете за българина... той не е по - различен от всеки друг европеец, но му липсва нещо.... той просто е типичен балканец.

.... те казват, че са вярващи и прочие. Носят кръста като моден аксесоар в себе си, но на църква рядко се виждат. Знаят, че бедността убива не само тях, но и техните родители. Над половината от пенсионерите в България получават пенсия равняваща се напрактика на седмичните джобни пари на някой немски тинейджър например - от 100 до 150 евро. Но никой не излиза на площада в столицата да протестира.

... в нашата страна има много състрадателни хора. Можеш да ги видиш как всеки ден хранят бездомни кучета например, но бездомните хора никой не ги забелязва. И прочие нещица....

..... вече разбра защо съм келеш.

..... защото ти казах истината. Защото дори ти си я знаеш. Знаеш, толкова добре колко двулично звучат думите на онези '' умни и красиви'' които искали да помагат на страната си. Знаеш въпреки всичко, че бг училището е безперспективно. И затова всячески даваш всичко от себе си, за да може датето ти да научи западен език и да емигрира, да учи не във българския университет ,където повечето преподаватели са бивши номенклатурници на комунистическата бивша държава. Където са се уредили метресите и баджанаците на силните на деня във властта..... затова мечтата е за емиграция, за чуждия университет. А после..... после ще дойдат да помагат на България. Ще присвиват умилително очи пред някоя тв камера, ако им се отдаде шанс, ще кажат, че със знанията искат да помагат на страната си, за това ще се върнат в родината си....евентуално.

.... а всъщност истината е, че идват защото тука ще имат по - голям шанс да се докопат за някоя далавера.

.... така се върти колелото..... върти и от мен - келеша. Защото е гадно да се говори истината.... аз съм келеш!

... и все пак ви обичам!

#българия #бг блог #истината #келеш #българин #bulgaria #bg blog #bulgarian

4 notes · View notes

elleemmanoelle · 5 years ago

Text

Животът в града винаги ми идва в повече. Това е естественото ми състояние - изморена от шума и пререждащите се опашки от изнервени, парфюмирани по задължение хора. Тротоари, върху които обувките ми тракат неприятно, защото все бързам по тях. Вървя бързо и уверено, гледам под сбръчкани вежди и от време на време въздишам. Изглеждам досущ като другите хора, които гонят целите си, но аз не гоня цели, защото нямам такива - бързам, защото ме гони глигана от спомените ми, когато бях малка. Това ми остави посттравматичен стрес и от тогава все препускам из улиците. Нищо, де, поне изглеждам целеустремена. Та пристигам в офиса - това квадратно пространство, което ти придава важност като го кажеш - “В офиса съм, ще ти звънна като приключа с изключително важните дела, с които се занимавам в това изключително важно място, защото съм много важен.’’ Ъъъ, окей, до после. Ех, хора, върви та ги разбери - натикали сме се в малки задушни стаички и най-странното е, че искаме да сме там. Лудост! Отварям прозореца и крещя с цяло гърло ‘’Вие нормални ли сте, бе?!’’ На ум. Започвам да върша някакви неща, които всички смятат за много важни, а аз някак си... ами... някак си не ми пука изобщо. И за да добиете по-добра представа колко точно ми е все тая, ще ви кажа само, че дори не ми пука, че не ми пука, а би трябвало. Май. Истината е, че никога не ми е пукало. Чудя се дали аз не съм в ред или всички около мен са си изгубили ума? Най-вероятно не е нито едно от двете. Не искам да омаловажавам и злословя срещу труда на хората, които работят именно така и им харесва, много от тях наистина вършат важни неща, на които се възхищавам... просто аз не съм на правилното място и това е съвсем в реда на нещата. Защо тогава съм тук ще попитате. Защото преди много, много време в автобуса от село, някой ми каза, че за да бъда приета в нашето общество, трябва да... и да... и трябва също да... . Всичко и всички ти казват какво трябва да, никой не те пита какво искаш да. И ти не се питаш какво искаш, защото какво значение има, след като вече знаеш какво трябва. Само ще си го направиш по-сложно. Де да знаех тогава. И така сега съм тук и правя каквото трябва без да ми дреме, докато се опитвам да разбера какво искам, за да ми дреме, защото да си непукист към това, което вършиш всеки ден е... нечестно и грубо спрямо теб самия и всички забъркани. За това, което в момента ви пиша, ми пука и то много. Искам да разсмея някого и да го успокоя, ако се чувства като извънземно душено от вратовръзка, че сме поне двама! И няма страшно, просто да не спира да търси това, за което му пука. И също така има едно момче, което много харесвам и сега ще му покажа какво сътворих в работно време, докато трябваше да върша важни неща. Той сигурно ще се подсмихне, ще се хване за челото - “Какво ще прави това горкото момиче...” и аз това се питам. Обаче съм щастлива, защото най-после си признах, че не ставам за това. Може би ще пиша детски книжки или ще продавам локум на търлата, но не и това. Винаги го има и варианта да отида да живея на село и никога повече да не си епилирам краката. Както и да е, размечтах се. Често ме налита мисълта, че се вземаме много насериозно - себе си и целия живот. Псст, ела насам, по-близо да не ме чуят - живота може и да няма смисъл. Ама не казвай, да си остане между нас.

Хора, може да не съм права и другата седмица като отида на контролен преглед да се окаже, че биполярното ми се е влошило, но ще си позволя да ви кажа за��лючителни думи - живота е прекрасен и е нежен като пеперуда - не го сграбчвайте безпощадно като безумци. Бъдете нежни с него, със себе си и с другите, и най-вече с момичето, което харесвате. Не забравяйте да се отпускате от време на време, да се смеете, да правите любов, да се целувате с език, да крадете носовете на любими хора. Ходете си на село, бягайте боси по поляни, смейте се и се смейте още!

С любов,

Еми

#turquart #laugh #lost #soulsearching #смях #квотипука

0 notes

turkbuy-blog · 6 years ago

Video

youtube

Цены для местных на восточные сладости. Турецкий кофе. Что привезти из А...

На повестке дня вопрос что привезти из Анталии. Я сделала обзор турецкого магазина, где продаются восточные сладости, турецкий кофе, специи. Этот магазин около Марк Анталия. Немного пояснила про рахат лукум. Рахат это название фабрики. И когда Вы спрашиваете так у турецких граждан, то они понять не могут почему нужен лОкум именно той фабрики). В магазине есть щербет с орехами, это арабская сладость, нуга с орехами, сладкие пасты для завтрака. В магазине цены в Анталии для местных, и качество тоже для местных. Продукты с минимумом консервантов, смотрите на срок хранения, да и просто посмотрите на продукт. Я иногда видела в подобных товарах тончайшие волокна плесени, сделать фото не получается, тк не видно. Обращайте внимание. Ещё где можно купить турецкий кофе? В Мигросе в Марк Анталия есть 10-15 вариантов кофе в заводской упаковке, цены в Турции в местных магазинах указываются в турецких лирах.

0 notes

vasetovp · 3 years ago

Text

8 юни 2020 г. ·

Имайте търпение и го прочетете !

Аз четох и.......плаках.....

- Момче, защо си взе опаковка с шест яйчица?

- Имам поставка за яйца в хладилника. И тя е само за шест яйца. Затова така.

- Хладилникът ти малък ли е?

- Не, не е.

- Искаш ли да ти издам една тайна?

Кимнах. Просто кимнах... Нямах сили за каквито и да било думи...

- Как се казваш, чедо?

- Иван.

София бръкна в чантата си и извади смачкана брошура на "Кауфланд". Показа ми последната страница и ми каза:

Има реплики, които парализират. Всичко в теб парализират. Само не и сълзите ти. Те потичат. Но потичат навътре в теб. От очите към сърцето ти. И горчат. Много горчат. Ама адски много горчат... Но част от сълзите ти, стичащи се навътре в теб - набиват спирачки, дават газ на задна и след миг паркират в очите ти. И сълзите бликват... Твоите. Не и тези на Бабката. Тя отдавна вече не плаче. В очите ѝ отдавна плува само примирението. Показва ти толкова смирено брошурата Бабката, че все едно шепне: "Извинете за безпокойството. Извинете, че със Стефчо сме още тук. Извинете, че сме още живи!". Примирението на Бабката контрастира скандално с яростта в теб, която искаш да натъпчеш в пълнител на "Калашников" и да разстреляш скапаната система. И да я сринеш до основи. Не можеш да кажеш каквото и да било... Молиш Бабката да те изчака. И спринтираш. Ама спринтираш - спринтираш - спринтираш... Като Тасманийския Дявол спринтираш... След малко се връщаш с пакетче масло и с буца НЕнатрошено сирене. Не си проверил сутринта в нета кой празнува имен ден. Псуваш се наум. Но и се сещаш, че вече си ѝ споделил, че си Иван. Мамка му, няма как да я излъжеш, че си именик днес... Решаваш да си честен. Много честен. Ама адски много честен... Разказваш на София за Баба си & Дядо си. Как вече не са до теб. Как са те отгледали. Как са те възпитали. Твоите две най-ярки Звездички горе... Горе в Небесата... Как навремето Баба ти е правила баница. Баница за трима. За теб, за Нея, за Дядо. Как само твоята третинка е била със сиренце. И как техните са били с извара. Как са те лъгали Двамата, че чичо доктор уж не им е давал да ядат соленко... Дееба и кинтите, дееба... Молиш Бабката да приеме една банкнота. Ей така. Нищо че нямаш имен ден. Нито рожден ден. Едвам я убеждаваш да приеме... Прегръща те. Ти пък плачеш. Плачеш на 40... Не те е срам от сълзите. Не си скапан емоционален инвалид... Стефчо не разбира какво става. И по-добре, че не разбира... София и Стефчо поемат към касите. Бабката се обръща. И ти маха. Мах - мах - мах... И ти ѝ махаш. За сбогом... После слагаш в количката си едни кори за баница, едно кисело мляко, едно масло, едно сирене. Ще сготвиш довечера баница. За Баба, за Дядо, за теб. И, да, сълзите (ще) горчат... Много (ще) горчат... Ама адски много (ще) горчат...

Нещо като послепис 1:

Нещо като послепис 2:

Нещо като послепис 3:

Иван Баришев / Ivan Barishev

4 юни 2020 г.

6 notes · View notes