#квотипука
Explore tagged Tumblr posts
elleemmanoelle · 4 years ago
Text
Tumblr media
Животът в града винаги ми идва в повече. Това е естественото ми състояние - изморена от шума и пререждащите се опашки от изнервени, парфюмирани по задължение хора. Тротоари, върху които обувките ми тракат неприятно, защото все бързам по тях. Вървя бързо и уверено, гледам под сбръчкани вежди и от време на време въздишам. Изглеждам досущ като другите хора, които гонят целите си, но аз не гоня цели, защото нямам такива - бързам, защото ме гони глигана от спомените ми, когато бях малка. Това ми остави посттравматичен стрес и от тогава все препускам из улиците. Нищо, де, поне изглеждам целеустремена. Та пристигам в офиса - това квадратно пространство, което ти придава важност като го кажеш - “В офиса съм, ще ти звънна като приключа с изключително важните дела, с които се занимавам в това изключително важно място, защото съм много важен.’’ Ъъъ, окей, до после. Ех, хора, върви та ги разбери - натикали сме се в малки задушни стаички и най-странното е, че искаме да сме там. Лудост! Отварям прозореца и крещя с цяло гърло ‘’Вие нормални ли сте, бе?!’’ На ум. Започвам да върша някакви неща, които всички смятат за много важни, а аз някак си... ами... някак си не ми пука изобщо. И за да добиете по-добра представа колко точно ми е все тая, ще ви кажа само, че дори не ми пука, че не ми пука, а би трябвало. Май. Истината е, че никога не ми е пукало. Чудя се дали аз не съм в ред или всички около мен са си изгубили ума? Най-вероятно не е нито едно от двете. Не искам да омаловажавам и злословя срещу труда на хората, които работят именно така и им харесва, много от тях наистина вършат важни неща, на които се възхищавам... просто аз не съм на правилното място и това е съвсем в реда на нещата. Защо тогава съм тук ще попитате. Защото преди много, много време в автобуса от село, някой ми каза, че за да бъда приета в нашето общество, трябва да... и да... и трябва също да... . Всичко и всички ти казват какво трябва да, никой не те пита какво искаш да. И ти не се питаш какво искаш, защото какво значение има, след като вече знаеш какво трябва. Само ще си го направиш по-сложно. Де да знаех тогава. И така сега съм тук и правя каквото трябва без да ми дреме, докато се опитвам да разбера какво искам, за да ми дреме, защото да си непукист към това, което вършиш всеки ден е... нечестно и грубо спрямо теб самия и всички забъркани. За това, което в момента ви пиша, ми пука и то много. Искам да разсмея някого и да го успокоя, ако се чувства като извънземно душено от вратовръзка, че сме поне двама! И няма страшно, просто да не спира да търси това, за което му пука. И също така има едно момче, което много харесвам и сега ще му покажа какво сътворих в работно време, докато трябваше да върша важни неща. Той сигурно ще се подсмихне, ще се хване за челото - “Какво ще прави това горкото момиче...” и аз това се питам. Обаче съм щастлива, защото най-после си признах, че не ставам за това. Може би ще пиша детски книжки или ще продавам локум на търлата, но не и това. Винаги го има и варианта да отида да живея на село и никога повече да не си епилирам краката. Както и да е, размечтах се. Често ме налита мисълта, че се вземаме много насериозно - себе си и целия живот. Псст, ела насам, по-близо да не ме чуят -  живота може и да няма смисъл. Ама не казвай, да си остане между нас.
  Хора, може да не съм права и другата седмица като отида на контролен преглед да се окаже, че биполярното ми се е влошило, но ще си позволя да ви кажа заключителни думи - живота е прекрасен и е нежен като пеперуда - не го сграбчвайте безпощадно като безумци. Бъдете нежни с него, със себе си и с другите, и най-вече с момичето, което харесвате. Не забравяйте да се отпускате от време на време, да се смеете, да правите любов, да се целувате с език, да крадете носовете на любими хора. Ходете си на село, бягайте боси по поляни, смейте се и се смейте още!
   С любов,
 Еми
0 notes