#изработено в България

[gerganof]

https://gerganov.eu

„Изработените от мен неща са една малка част от това, което искам хората да видят”

"The things I do are a small part of what I want people to see."

#gerganof

[vprki]

Критичен поглед: Галерии се опират на традицията, но от днешна перспектива

„Градинa на духовността. Св. гора и българското изкуство от първата половина на ХХ век“ е заглавието на изложбата, която се откри в Софийска градска художествена галерия. Това е продължение на посоката, която е поела галерията с показване и припомняне на имена на позабравени български художници и направления, които да имат освен естетически, но и образователен характер. При това с много добро оформление на експозицията, а често и придружена с изключителен албум, както беше с изложбата на Константин Щъркелов.

Изложбата „Градина на духовността“ представя Света гора, нейните манастири и художествено наследство, видени през погледа на български художници от първата половина на ХХ век. Сред тях са Иван Лазаров, Дечко Узунов, Васил Захариев, Цанко Лавренов, Константин Щъркелов и други. Пътували до Атонския полуостров по една или друга причина, всеки от тях пресъздава по свой начин различни впечатления от съприкосновението си с манастирите и със старините на Атон, с живота на монасите и със съхранено богато художествено наследство. Погледнато по-общо, в контекста на българското изкуство от първата половина на миналия век, представянето на Света гора се оформя и като тема, която отразява някои от важните посоки в художественото развитие у нас през този период.

Изложбата в СГХГ е оформена с вкус и професионализъм

На първо място това е вниманието към старините, към старото изкуство и към християнското наследство, интерес, който силно повлиява върху формирането на българския модернизъм и на движението родно изкуство. Представите за видения, чудеса и светци, за църкви и старини ангажират  въображението на автори като Иван Милев и Иван Пенков, чиито произведения също са включени в изложбата. Още една посока в българското изкуство, която се отразява в представите за Света гора, е темата за историята и за формирането на национално съзнание.

Картини от Цанко Лавренов

Изложбата включва разнообразни произведения – светогорски възрожденски щампи, копия на стенописи, рисунки и проекти, живописни и графични творби, пресъздаващи изгледи от Света гора. Събирането на всички тези светогорски произведения дава поглед към съществени стъпки в развитието на българското изкуство от първата половина на ХХ век, представя значими автори. Контекстуализирането на тези творби ни помага да възстановим важни процеси и тенденции в художествения живот у нас, пише в анотацията за изложбата.

Иван Пенков - “Отец Паисий”, 1932 г.

В нея са представени произведения, собственост на СХГХ, Национална галерия, Национален исторически музей, Национален църковен историко-археологически музей, Национален литературен музей, Държавна агенция „Архиви“, Ефория Зограф, регионални исторически музеи и художествени галерии в страната, СБХ, частни колекции. В експозицията е представено и копието на прочутата чудотворна Фануилска икона на св. Георги, дело на Цанко Лавренов и съхранявана днес в пловдивския храм „Св. Цар Борис Покръстител“.  Включените в изложбата архивни материали и исторически сведения дават възможност за проследяването на една документална линия и опознаване на историята на Света гора и нейните проучвания. Това се допълва и от представените в изложбата филми. Екипът на изложбата е Аделина Филева, Любен Домозетски, Неда Живкова, Светла Георгиева, Николета Гологанова.

Графикатури от изложбата на Иван Газдов

Същевременно в столичната галерия „Сан Стефано“ един друг истински класик на българското графично изкуство - проф. Иван Газдов, отбелязва с изложбата „Черни докосвания“ своята 75 – годишнина. В поздравлението си към него доц. Георги Лозанов пише: „Привилегия за днешната българска култура е да има художник като Иван Газдов (доколко си даваме сметка за това е отделен въпрос). Привилегия е, защото не просто има собствен стил, а го е превърнал в световна марка. Привилегия е, защото е в състояние да преведе на изобразителен език всичко – от перипетиите на всекидневието до апориите на философията. Привилегия е, защото с картините си влиза в диалог с класиците и се чувства на място в тяхната компания. Привилегия е, защото е направил от иронията (и самоиронията) сечиво на хуманизма си. Привилегия е, защото успява зад гърба на националното да сроди глобалното и регионалното (ямболския модернизъм, медвенския постмодернизъм). Привилегия е, защото има благородническа титла, която – след липсата на аристокрация в Третото българско царство (да не говорим за царството на каскетите), може да му даде само изкуството: велик майстор на графикатурата.“

Автошарж на художника

А самият Иван Газдов пише: „В 33-годишната история на стила Графикатура цикълът „Черни докосвания” е съвсем различен. За мен неговата поява беше разтърсващо преживяване. Съвършеното многостепенно импровизиране на черно-белите натрупвания, появявали се през годините, достигна своеобразен пик, експромтно разграждане на черното, на неговото превръщане във визуален микс (без да се навлиза в нюансирането чрез сивия тонален спектър). Това се получи чрез натрупването на голяма маса от хартии, докоснати от четки с черна боя: от диапазона на плътното допиране и тежката мазка, до внезапното изтегляне на различни по дебелина четки; от лекото нежно пипване с лека четка до продължителното разтриване със стабилна четка, докато се получат характерните „разрошени”, отчасти ефирни към края, рехави повърхности; от  въртеливото разтъркване и протяжно бавното движение до светкавичните успоредни щрихи с внезапно или много плавно издърпване, което създава уникалната структура на всяко черно петно.

На изложбата е показан и албум, в който са включени всички графикатури на Иван Газдов

Така, целият арсенал на импулсивното докосване е очевидно воден от най-ценния художнически набор – неограниченото вдъхновение, подчинено и задвижвано единствено от вътрешната мярка за авторова естетика – непоръчвана, незаимствана, непрошнурована, некласифицирана, реализирана единствено за „тук” и „сега” на тези произведения. Малък „черен вулкан” („black volcano”), избликнал и поразил само листите на цикъла. Натрупаната огромна маса от почернени хартии се отдава на колизията на това лично предизвикателство. Следва процесът на прекомпозиране, на формалното моделиране и модулиране, който превръща импулса на натрупването в ���una coza mentale” („работа на ума”, според Леонардо). И на великото неописуемо, фантастично лично мое щастие.

С ножицата от картоните се появяват стотици парченца черно. И тяхното наместване, композиране е очовечаващо действие, което създава чудесното алиби на разпознаваеми образи (и не съвсем) в законовите визуални рамки единствено на стила. Същевременно и безусловно тези образи са само за посветените в езика на графиката. С всяка измината минута в ателието в Медвен се трупаше дивната виелица от емоции от художественото създаване. Радост и щастие, възторг и еуфория. От гледна точка на истинското изкуство, която е моя единствена гледна точка, този цикъл е най-великият. Моята слабост. Своеобразната „черна овца” в цялото черно стадо от цялата 16-цикълна история на стила Графикатура с около 400 работи. Другите цикли в тази изложба, ръчно отпечатани от мен, офортите „Гротески” и „Гънки и контури” (също непоказвани досега) са едни носталгични спомени от годините на младостта, когато току-що напъпилите пипалца на зараждащата се графичност изплуваха съвсем невинни и никой не предполагаше, особено аз, докъде може да стигнат, като се превърнат в коренчета на нещо лично и ново”, написа Иван Газдов.

Катя Гецова в “Аросита”

А в  столичната галерия „Аросита“ е подредена дванадесетата самостоятелна изложба на Екатерина Гецова. Тя е сред най-активните и последователни автори, отдадени на изкуството на стъклото , който оказва значително влияние върху начина на  възприемане на този материал като художествена форма. Завършва специалност „Стъкло” в Прага при прочутия проф. Либенски. Наред с многобройните й общи и самостоятелни изложби, участия и награди в и извън България, тя е съосновател на знаковата галерия за съвременно изкуство „Аросита“, и организатор на международния фестивал на стъклото, провеждан в София и Велико Търново между 2010 и 2016-та година. На изложбата има и две стъклени пана, изработени с нейна специфична техника, която тя създава през 80-те годи��и на миналия век. С нея тя изработва и витражи за метрото в Нагоя, Япония.

Това стъклено пано е изработено по специфичната технология на Екатерина Гецова

За своята технология Катя Гецова беше разказала преди време в разговор за „въпреки.com“: „Витражите в Нагоя не са с класическа технология, не са с оловни шпросни, напротив. Това е една технология, която е чисто моя, измислила съм си я. Всъщност тя е наслагване на 4-5 технологии, известни в света, обаче по начина, по който се прави се получава нещо съвсем ново. Това за първи път го показах на един симпозиум в Нови Бор /Чехия/ и там бяха от японската фирма, които страшно се впечатлиха и веднага поискаха да дойдат в България, да видят в ателието ми какво правя. Те дойдоха, видяха и поръчаха за две станции на метрото в град Нагоя“.

В последните години Катя Гецова се фокусира върху малката пластика, конструирана от матово и прозрачно, цветно и рисувано стъкло съчетано с дърво и метал. Изследвайки оптичните възможности и взаимодействието на стъклото с често необработената дървена повърхност, тя довършва органичната  материя, поставяйки я в нов контекст и същевременно противопоставя свойствата на двата материала, суров и шлифован - гладкост и абразивност, плътност и прозирност. Единият поглъща, другият отразява светлината. Ефектът е  поразяващ, Катя Гецова създава хипнотизиращи скулптури с безброй нюанси, променящи се според интензивността на светлината и гледната точка на зрителя в симбиоза със заобикалящата среда, пише в анотацията за изложбата Ани Венкова.

И още: „Геометричните форми на полирания до съвършенство оптичен кристал пречупват неузнаваемо постамента и отраженията на околната среда, генерирайки симфония от редуващи се светли и тъмни сегменти, остри и меки оттенъци, и проблясъци, аморфни и фиксирани изображения. Преминала през различни периоди и творчески етапи, Катя Гецова овладява и трансформира този богат, но капризен и деликатен материал - стъклото, навлизайки в сферата на дизайна, витража, архитектурно-декоративни, монументални решения, „живописта” върху стъкло, скулптурата и инсталацията. В изкуството й границите между тях се сливат. От т.нар.  утилитарен предмет до концептуалното осмисляне на материала, чрез собствен  пластичен език, Катя Гецова надхвърля формулировките и определенията, касаещи видове и стилове в изкуството. Творбите й изненадват и провокират, задават въпроси, забавляват и радват... Те съдържат нещо от мистиката на изначалните форми, застинали в зародиша на сътворението, съхранили движението в статиката“.

Две от картините на Калия Калъчева в „Little Bird Place”

А съвсем наблизо до „Аросита“ в малката галерия „Little Bird Place” има една голяма самостоятелна изложба. Не като формат или количество, а като търсене и посока. Тя е на художничката Калия Калъчева, но трудно може да бъде позната от някои нейни пространствени и индустриални композиции от предишната нейна изложба „Имагинерни конструкции“ в галерия „Ракурси“. А и от други нейни изложби, отличени с редица призове у нас и в чужбина. Сега в картините й отново по особен начин са използвани златни и сребърни листове, които напомнят на източноправославната традиция в иконописта. Само че тук Бог е природата и може би затова изложбата е озаглавена „Смени пейзажа“.

Калия Калъчева

Галерията представя тези най-нови живописни експерименти на Калия Калъчева. Добре позната със заниманията й с градската среда и строгите й конструкции, в последните години художничката е все по-изкушена от прехода към природното и многопластовите измерения на пейзажа. Калия подсказва една различна идея за пейзаж. Повдига въпроса за нуждата от „смяна на пейзажа“ – един от най-старите жанрове в изкуството, изискващ обаче постоянно осъвременяване, за да съумее да откликне на настоящето.

Чрез нетрадиционни техники и материали, природни и не-природни цветове и „парчета“ ни се явява една променена/сменена природа, непозната и изкушаваща, сияеща, лъскава и трептяща… Калия Калъчева ни предизвиква да подложим под въпрос очевидното и да се вгледаме по-надълбоко в абстрактността на растерните образувания – дело на интуитивната случайност. Преживяване, напомнящо пътуване с постоянно сменящи се пейзажи, сценки, бързи отрязъци от природни гледки, понякога с обживени или пък изоставени „човешки“ структури и постройки, пише в анотацията за изложбата.

В творбите присъства и собственото ни отражение – в отблясъците на златните и сребърни листове или в малките човешки фигурки, пресъздаващи усещане за неяснота с подтик към въпроса – дали ще бъдем пионки или главни действащи лица „в пейзажа“. Изложбата коментира и двусмислието в представата на съвременния градски човек за идилична природна красота – представа, в която често се намесват неестествени очаквания за подреденост, яркост, съвместимост с града и неговите крясъци. Затова и в някои от работите можем да усетим преднамерения кич и пищност, присъщи на тази изкуствена, „украсена“ и застрашаваща идиличност…

„Смени пейзажа!“ е изложба-апел, коментар, критика и приятелско намигване, експеримент и провокация към сетивата ни за истинско и изкуствено, стереотипно и актуално, комфорт и импровизация, отбелязват кураторите Теодора Константинова и Радослав Механджийски (Art & Culture Today). ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов

[timeheroeslove]

Когато има желание, има и начин: История с козунаци, банка и кучета водачи

Часът е 9:30, ден преди Разпети петък. Всички тези усмихнати хора все още са някъде по етажите в сградата на УниКредит Булбанк на ул. „Гюешево“. Ние обаче минаваме през вратата с ограничен достъп малко преди тях, за да станем свидетели как техният Великденски базар 2017 за няколко часа ще успее да събере безкрайно много добра енергия и няколко хиляди лева в името на поредната суперкауза в техния доброволчески актив – обучаване на „чуващи“ кучета за водачи на хора с увреден слух.

Посреща ни специалистът по „Организационни модели и ефективност“ Калина Георгиева. Шмугва се бързо в залата и преценява с критично око положението. Има още малко работа за вършене, а нейните колеги и по-точно клиенти на базара вече идват… Кали продължава да оглежда наредените почти в квадрат маси.

На всяка от тях има нещо различно. И това различие не идва само от формата, но и от факта, че зад всеки предмет, украса и детайл седи поне един зает банков служител, отделил от свободното си време, за да направи нещо с ръцете си.

Първи са козунаците – общo 300 на брой, всичките с хубава кръгла форма. Месени с любов, връзвани със загриженост и изпечени с внимание от хората, които обслужват хранителните комплекси на УниКредит Булбанк тук и на „Света Неделя“. А миризмата им вече е плъзнала дори и под вратата с ограничен достъп. Два лева от всеки отиват за каузата.

Следват домашните храни – шоколади, веган топчета, още козунаци, яйца и какви ли не други материализирали се неподозирани способности на доброволците от банката.

До тях веднага се подреждат цветята, кашпите и вината. Без да издаваме нито една, ще кажем, че в този район се чуваха най-забавните шеги, последвани от искрен смях и веселие.

И оттам нататък, като се почне – всичко са ръчно изработени сувенири, гривни, колиета, гнезда с яйца, великденски зайци и символи, картички с бродирани на ръка елементи, вази, ръчно рисувани стъкла.

Великденският базар е само едно от многобройните лица на Националната доброволческа програма на УниКредит Булбанк – инициатива, кръстена с това име от септември 2014 г., но дишаща години преди тази дата. 

Защото доброволческите активности са от най-позитивните събития в банката: те обединяват служители от всички нива, които заедно генерират идеи и ги правят реалност с единствената цел да бъдат полезни.

И ако се озовете на някое от тях, нищо чудно да си тръгнете с декорация или лакомство, изработено от член на Управителния съвет.

Националната доброволческа програма прави добро по два начина. Единият е: банката предлага инициатива, служителите действат. През годините са садили дръвчета, боядисвали са пейки, реставрирали са детска площадка, почиствали са.

Другият е реципрочен: служителите доброволци се самоорганизират, избират кауза, излизат с обща обосновка на избора си, а банката ги подкрепя. 

Именно така се случват благотворителните базари – най-успешната и най-устойчива във времето линия на доброволчество в УниКредит Булбанк. Точно като събитието, на което ние в момента имаме удоволствието да присъстваме.

И преди да сме се изгубили сред всички направени с внимание към детайла предмети, сувенири и вкусни домашни сладкиши, заставаме в средата на помещението, или в центъра на събитията, където се срещаме с едни от главните герои на днешния Великденски базар.

Кали е замесена в каузите, които банката подкрепя, от около три години. Обикновено изработва бижута, които „този път са с морски елементи, защото лятото наближава“. Направила е и колиета, и гривнички против уроки. Тази година специално обаче е по-дейна в организационната част, защото лично познава основателя на фондация „Апорт БГ“ и тяхната мисия за обучение на кучета в помощ на хора с увреждания съвпада силно с нейните убеждения.

Старши риск мениджър в отдел „Анализ на кредити за физически лица“ Полина Тодорова е неизменна част от събитията за подпомагане на каузи на банката от шест години – от самото начало. Сега Поли е изработила яйца и кутии, но нейно дело са и подредбата и декорацията на залата. 

Ако я питате, тя е по сплотяването на хората: „Да ги карам да се чувстват полезни и най-вече добри. А най-приятното е, че помагаме, и най-вече – че сме полезни с нещо добро.“

Поли никога не е чула някой да заявява, че не е съгласен и няма да участва, напротив. „Всеки казва: Щом това е нашата кауза, то тя е добра кауза!“

А това е специалистът „Доставки“ в отдел „Банково оборудване, сгради и консумативи“ Владислав Оронов. Влади е единственият „престрашил се“ мъж в организационния екип. 

„Честно казано, не знам защо в подобни инициативи жените са по-активни. Мен те ме карат да се чувствам добре, че по някакъв начин помагам на някого. И определено ме зареждат.“

Влади признава, че не е творческа личност, но може и е полезен с други свои качества: включва се активно в организацията, грижи се стриктно за логистиката и за материалите, от които доброволците произвеждат предметите за базара.

От ръцете на Ива Димитрова, специалист „Администриране на кредити“, пък са се родили красиви венци, за всеки от които тя е трябвало да отдели по около половин ден. Но най-много си харесва гнездата от канап с пиленца вътре. 

Какво я мотивира? Очевидно е: „Оползотворявам свободното си време с нещо приятно. Когато има желание, има и начини.“

За експерта „Оперативно планиране“ Камелия Бакърджиева началото на базарите с кауза на банката е „съвсем аматьорско, без много голяма представа какво правим“. Така го чувства, докато на едно събитие успяват да съберат около три хиляди лева. „След това всичко започна да набира скорост.“

Силата на Камелия също е в организацията, тя е и председател на синдиката на банката и се занимавам основно със социалната дейност в нея.

„Колегите даряват суми над определените като цени. Даряват, дори и без да взимат нищо.”

Средствата, които Великденският базар на УниКредит Булбанк успява да събере само за няколко часа, са в размер на 6035 лева. 

Всички те отиват за една добра кауза, за която черпим направо от извора – един от основателите на фондация „Апорт БГ“, Вера Несторова.

Вера е и инструкторът на животните, а „Чуй за мен“ е проект за обучаване на „чуващи“ кучета за водачи на хора с увреден слух. В рамките на този проект фондация “Апорт БГ” ще тренира четири, за да ги предостави след това на новите им стопани.

„При „чуващите“ кучета трябва да се знае първ��начално кой е стопанинът, защото всяко едно куче асистент се обучава персонално“, разказва ни Вера. „Животното е научено на перфектно послушание, но трябва да се знаят и характеристиките на човека, какъв е неговият начин на живот, за да може да му предложим най-подходящото куче асистент.“

Към момента във фондацията има три кучета. И трите, по стечение на обстоятелствата, са черни лабрадори. „Просто такива ни даряват засега,“ обяснява Вера. 

Иначе, „чуващо“ куче може да стане всяко, без ограничение в породата. Важно е да притежава необходимите работни характеристики, като за установяването на това се правят съответните тестове. „Кучетата трябва да са навършили минимум една година, но размерът им няма връзка с работните качества.“

„На практика, ние не събираме пари за кучета,“ включва се отново Кали. „Ние набираме подкрепа за хора в нужда!“

Фондация „Апорт БГ“ не е единствената организация в България, която обучава кучета водачи. „Но подобен проект се прави за първи път у нас, затова и решихме, че си заслужава да помогнем.“

За финал, ето една малка голяма история, която Поли ни разказа: 

„Случи се, че един колега ми донесе приготвен от съпругата му сладкиш, от който липсваше парче. Детенцето им, понеже му замирисало на вкусно, не издържало, и си взело. И колегата носи подноса в едната ръка, а в другата – три лева. И ми казва: „Това е от сина ми. Знаете, че всяко дете си има някаква касичка, в която си събира парички…“ И ето, то беше дарило също.“

Текст: Емил Дилкин Фотография: Илиян Ружин

_____________________________

UniCredit Bulbank е супер партньор на първите годишни награди за доброволчество ГЕРОИТЕ. 

[gerganof]

Ключодържател за двама. размери - 6/6 см. Материал дърво. Полирана повърхност - паста от ленено масло, восък и корнауба. Key holder for two. dimensions - 6/6 cm. Material wood. Polished surface - linseed paste, wax and cornauba paste.

повече на >>

[vprki]

Анна Томова – Синтова: Папа Верди беше моят водач

„Дон Жуан“ е една от моите най-любими опери. Тръгнах оттук, но в Европа се развих много и имах честа да поднасям Моцарт в родния му град, в Залцбург в серия от хубави постановки“. Сподели на среща в Националната опера и балет Анна Томова – Синтова, една от великите оперни прими на нашето време.

Тя е в София по покана на акад. Пламен Карталов,  за да подготви вокално-интерпретационно артистите, които ще участват в премиерата на операта „Дон Жуан“ от Моцарт на 18 април. А тя допълва, че е пяла в тази знаменита опера на Моцарт с прекрасни диригенти, работила с изключителни режисьори, но най-паметната ѝ е с Жан-Пиер Понел /1932-1988/.

Анна Томова - Синтова с акад. Пламен Карталов - снимка © Стефан Джамбазов

„Донна Анна беше моя визитна картичка на представяне – всички мои американски дебюти –в Метрополитън в Ню Йорк, в Сан Франциско, в Чикаго – всички бяха с донна Анна, с почти един и същи състав, който се въртеше в цял свят. В гнездото в основата на тази опера лежи неимоверно нещо много силно от Моцарт. Светлината на неговата музика, която се чувства винаги във всички негови произведения. Не бива да забравяме, че тя е вдъхновител на велики композитори като Бетовен, Рихард Щраус, който е наблягал, че

светлината на Моцарт

е в основата на неговото вдъхновение за това, което и той е създал. Щастлива съм да изживея това отново в Софийска опера да бъде поставен Моцарт и една от неговите най-забележителни и силни опери „Дон Жуан“. А донна Анна специално принадлежи към моите най-обичани партии, въпреки че всички са родни деца и обичани. Щастлива съм тук това да бъде предавано сега от хубави певци като Радостина Николаева, като Цветана Бандаловска /като донна Анна/, Габриела Георгиева /като донна Елвира/ – прекрасен състав на Софийска опера, които с голяма гъвкавост, с една спонтанност, с ентусиазъм, с отворено сърце да контактуват и да произведат нещо много ценно и ново за самите тях след един активен период на Вагнер и други различни произведения, които се поставят тук. Моцарт има специални изисквания, защото пеенето и интерпретацията е въпрос на овладяване на стил. Певческата позиция е една, но стилът е този, който различава и езика, на който се пее. Имахме много активен, много хубав период на интензивна работа от самото начало, от първия ден. Смея да кажа, че всички, всеки поотделно успя да открие много себе си и да развие себе си от творческа страна в позитивна посока напред. Българските гласове, това е известно, са най-красивите в света. Винаги – това е типично, колкото и нови сили да идват от различни страни българският певец носи нещо много типично.

снимка © Стефан Джамбазов

Ние, които сме минали през едно много голямо училище, силно училище, изискващо дисциплина, изискващо всеотдайност, много енергия, без замисляне в самите себе си да предаваш нещо на хората в името на изкуството, създадено да радва душите на хората и да ги зарежда. Имахме много хубав период, премиерата предстои. Ръководството на операта прие с желание да отреагира на нещо, което във Виена беше направено за мене от публиката - една голяма видеовечер с непознати мои записи от световните сцени, както и с изложба от документи от изминатия творчески път“. На 7 април от 19 часа в Софийската опера и балет ще бъде представена фотоизложбата „55 години живот на сцената“ и видеопрожекцията „Звездни мигове с Анна Томона-Синтова“, реализирани със съдействието и подкрепата на дъщеря ѝ Силвана Синтов и съпруга ѝ Филип Беренс. Част от фотосите в изложбата са от личната колекция, архив на Ерих Вирл, сътрудник на обществото „Приятели на Виенската Щатсопер“.

Анна Томова - Синтова с маестро Херберт фон Караян - снимка архив

Призната като една от великите интерпретаторки на шедьворите на Моцарт, Анна Томова-Синтов е обещала на маестро Херберт фон Караян, с когото е работила повече от 19 години, да предаде своя опит на младите. Това, тя прави на майсторските си класове у нас и по света. А в този момент тя споделя, че е имала четири години по-интензивни и малко тъжни години. „Радвам се слънцето да просветне отново на родна земя. Това топли душата, което зарежда и се предава и на хората, публиката в тежки времена и винаги да се гледа позитивно напред, с вяра, с увереност, независимо от това какви са външните влияния да върви напред. Това е мисията и целта на изкуството и се радвам, колкото е възможно в моите простосмъртни човешки възможности това да предавам нататък“. Тя участва в 14 оригинални постановки на „Дон Жуан“, както и многобройни и други участия. Постановките са били във всички големи сцени на света, а и са били много различни. За нея забележителните ѝ изяви не са само като донна Анна, но и в „Сватбата на Фигаро“, където режисьор отново e Жан-Пиер Понел. А Анна Томова-Синтова споделя: „При работата с него нещо просветна. Той минаваше и за модерен, търсеше много същината на постановката на образи и вярност на Моцарт. За него беше закон вярност на Моцарт, а диригентите от Ерих Лайнсдорф /1912-1993/, Карл Бьом /1894-1981/, сър Колин Дейвис /1927-2013/, Карл Мазур  /1927-2015/, Волфанг Савалиш  /1923-2013/, не е само с Херберт фон  Караян  /1908 – 1989/, но и с много други звездни имена на диригентския пулт. Постановката на Понел беше в Залцбург, същата постановка в Чикаго, в Париж. Беше незабравима за мене работа с него. Жалко, че много млад ни напусна, но той си беше изпълнил делото. Гостувала съм и тук с „Дон Жуан“, дирижира Михаил Ангелов /1932-2017/, с много хубав състав“.

Някои от ролите на Анна Томова - Синтова - снимка архив

Споменаването на Рихард Щраус ни отвежда към един специален път в нейната кариера, започнал в Лайпциг преди много години след поканата, отправена към нея, след като чуват и виждат младата певица в Старозагорската опера.

„Рихард Щраус означава особено нещо за мене,

за което съм много благодарна. Още при първото прослушване в Лайпциг, съвсем прясно пристигнала от България с италианското белканто като основа, като основна техника главният музикален директор на театъра, 70 годишният тогава Паул Шмидс, личен асистент на Рихард Щраус в неговата младост ми каза: „Госпожа, Щраус винаги искаше да види този глас от неговите протагонисти!”. Аз нямах никаква представа, защото не се бях докосвала до музиката на Рихард Щраус. Първото, което чух беше „Жена без сянка“, нищо не разбрах и ми беше един съвсем друг свят. Но когато ми възложиха точно по тази причина Арабела, като първа щраусова, аз като пианистка подготвям всички свои партии сама, така стана и с Рихард Щраус. По време на самата работа откривам неща, откривам светове, които страшно много кореспондират със самата мене, с моите усещания. Беше голямото щастие всичко това да бъде изработено с големи капацитети, както корепетитори, така и диригента, режисьора. Това беше първият допир с Рихард Щраус, който постепенно стана една голяма моя любов. Поредицата дойде с „Ариадна от Наксос“, Маршалката в „Кавалера на розата“, „Капричио“, концертно изпълнение на „Саломе“.  Това беше и първото представяне тук на Рихард Щраус в България. Тук винаги е имало интерес да се представя нещо, което е ново, което обогатява публиката. Дойдох веднага след едно концертно изпълнение в Барселона. Смятам за мен Рихард Щраус като привилегия, че дойде към мене в името на моето развитие. Всеки един от тези образи означаваше много за мен. 

По време на майсторските класове на певицата в Националната музикална академия - снимка архив НМА

Успоредно с това бих подчертала и Моцарт в Залцбург, в родния му град, също с много големи капацитети. Мога да наблегна на това, че за мене се отвориха нови сфери, които отвориха и в живота ми много сфери, защото в Рихард Щраус стои нещо много дълбоко, което е на живота, на реалността с една огромна дълбочина. Той разбира много женската психика, подобно на Мопасан във френската литература. Разбира се, след Люба Велич /1913 – 1996, една от най-знаменитите световни изпълнителки на Щраус, обичана и ценена и от самия него – б.а./ за мене беше едва ли не естествено като една българка. Всяка нова партия беше отпразнувана като едно огромно събитие, нямаше значение къде я правя за първи път”, припомня си изключителната Анна Томова - Синтова. Съдбата ѝ дава и шанса да се срещне с Люба Велич, която се възхищава от „голямата Анна“ и ѝ подарява короната, с която е играла Тоска. „Електра“  е от оперите на Щраус, които Синтова е отказвала дори на самия Караян. Електра ѝ и чужда, както казва самата тя, независимо, че е прекрасна музика, но в нея има прекалено много мистика. И препоръчва, ако се поставя в Софийска опера Рихард Щраус да е с друго негово произведение.

Анна Томова - Синтова на концерт в София - снимка архив

Тя е от малцината, а може би и

единствена от световните певци,

която има в репертоара си италиански, немски, руски, френски композитори.  Нейните роли в операта едва ли могат да бъдат изброени. Заедно с това Синтова има богат камерен репертоар и изключителен ораториален с Реквиемите на Моцарт, Верди, Брамс, Миса Солемнис и Девета симфония на Бетовен, „Сътворението“ и „Годишните времена“ на Хайдн. Преди много години, когато беше вече част от трупата на Щатсопера в Източен Берлин, тогава една вечер беше Татяна в „Евгений Онегин“, а след няколко вечери Маршалката в „Кавалерът на розата“ на Рихард Щраус. Как се постига това? А тя с прекрасната си усмивка, непроменена с годините разказва: „Бях подхваната, ангажирана на базата на белкантови партии. Първият мой сезон след оперната студия /в Лайпциг/, много съм благодарна - излязох в 13 средни, малки партии. Научих се да бъда стабилна на сцената. И след това изведнъж в един сезон бях Абигайл /“Набуко“ на Верди/, Мадам Бътерфлай, „Травиата“, донна Анна и Арабела беше от август до юли. Аз съм израсла в Старозагорската опера /излиза за първи път на сцената като малко момиченце като детето в „Мадам Бътерфлай“/ с различни 40 заглавия имаха, които непрекъснато се въртяха, включително и оперети, и прекрасни балети. Всяка вечер бях в операта. Баща ми трябваше да ми вземе като ученичка разрешително да няма вечерен час. Майка ми беше там хористка. Операта, различните композитори и различни трактовки бяха станали част от самата мен. По-късно, когато дълго време пеех Арабела изпитвах вече огромна необходимост да дойде един „Дон Карлос“ или „Бал с маски“, но също и обратното.

Анна Томова в началото на пътя си... - снимка архив

Винаги съм казвала: „Италианският репертоар за мен беше като един хубав параход над водата, но от време на време исках да се впущам в дълбокото, долу чрез Вагнер, чрез ��ихард Щраус. Да, имах тази способност, но

стремяла съм се да не правя миш-маш.

Обикновено гледах да бъдат блокове – една серия от Дездемона, обикновено това ставаше след представленията в Залцбург през лятото, а септември бях или в Метрополитън, или в Чикаго на първо място с италиански репертоар. Това се редуваше и както наблегнах аз сама съм готвила всички свои партии и в процеса на това конфронтиране с характера и стила, което е изисквала съответната партия е ставало моя натура. На тази база, когато идваха самите изпълнения за мен не беше проблем да превключа, но бях и млада и много бързо реагирах. Сега би било много по-трудно. Не съ��етвам младите певци обезателно така да правят. Нещата трябва да идват от само себе си, както и Караян често казваше: „Понякога се стремим нещо да стане и правим всичко възможно да стане, ама не става! Ако трябва да стане – от днеска до утре става веднага!“. Обичах всичките си партии, обичах всички композитори, но трябва да наблегна - папа Верди беше моят водач, певчески водач на първо място. Това, с което бях закърмена, това беше базата ми на пеене и на Рихард Щраус. Моцарт е нещо малко по-друго, но чрез закалката ми с италианския репертоар имах смелостта да не пея със стегнато гърло, например, Моцарт. Съвсем отпуснато, да оставям струята да тече напред. Обичах целия си репертоар, всички бяха мои деца“.

снимка © Стефан Джамбазов

Отказвала е не само Електра, но и Елза в „Лоенгрин“ на Вагнер в Байройт, както и Аида във Верона и винаги заради Залцбург, родния град на Моцарт, а и на един от най-забележителните фестивали в света. Срещала е по улиците знаменитости от всички сфери на изкуството като Курт Юргенс, Ленърд Бърнстейн и още и още. От витрините я гледал нейния образ в поредното издание на „Дойче грамофон“, но не го приемала за нещо толкова в��жно в живота. И споделя много интимно: „В личен план съдбата така ми е отредила да живея един напълно нормален живот. Стремила съм се към това, без много да съм го задълбавала. Омъжих се 19 годишна, втори курс на Академията. Пътят, който сме изминали заедно със съпруга ми, а по-късно и с детето ни за мен е било с една благодарност, чест, че можех като майка и като съпруга успоредно и

като човек на изкуството да вървя напред.

Трябва да подчертая и ролята на моя съпруг /Алберт Синтов, оперен режисьор/, който също беше човек на изкуството, но с пълно разбиране, с пълна опора ми помагаше и творчески, и човешки. Всяка партия е изработвана и сценично с него. Той е присъствал на репетиции. Така личният живот някак си се приобщаваше към творческото развитие напред. Едното е обогатявало другото. Стремяла съм се много да бъда един нормален човек. Невинаги е възможно, защото това, което сцената изисква е на съвсем други начала. Но там лично със съпруга ми, по-късно и детето ни – тази сфера ми е била опората, личната сфера. Благодарна съм много, че съм могла и простосмъртната страна на живота да бъде изживяна. Мога да подчертая от опит, че тя е обогатявала това, което е идвало на сцената. Защото точно тогава изкуството е от сърце към сърце, а това е целта“.

Дъщеря й Силвана беше до нея и в София - снимка © Стефан Джамбазов

За нея загубата на съпруга ѝ беше тежък шок преди две години. Дори тогава, може би, за първи път отмени майсторските си класове в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. И вероятно в този смисъл споделя, че когато е тъжна и сама си мисли и сънува на български. 

„Българският език е в моя корен

и винаги и в семейството и внуците ми говорят български. На български и на немски мисля, защото развитието ми е минало най-вече с големи немски капацитети. В такъв период, когато наистина имаше много безсънни нощи в главата ми се въртяха непрекъснато текстове от партиите и в повече на немски - но когато съм сама и имам проблеми с български език. Не се самонаблюдавам, за мен водещото е чувството. Усещам нещата, не влагам много замисъл. Не се самоонализирам, предпочитам чувството да кипи в мене и да го усещам и да ме води напред“, споделя Анна Томова - Синтова. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив