#везна

[navtora]

Духът и материята са двете страни на една везна.

[vprki]

Емотикони на душата в изложба на Юлия Станкова

Галерия „Париж“ представя поредната самостоятелна изложба на известната с неповторимия си стил и почерк художничка Юлия Станкова. Около дните на нейния седемдесетгодишен юбилей, тя показва своите дванадесет платна, които са придружени от прекрасен каталог, който обхваща всичко най – важно, сътворено от нея дотук и е озаглавен „Изцеление“.

Изложбата засяга един нов език на общуване, който отдавна вече се е настанил в комуникацията ни из социалните мрежи и канали, а именно наличието на емотикони. Тези малки личица – емоции много често изчерпват думите ни, заместват ги и сякаш казват всичко. Усмивчици, сърчица, смръщени вежди, почервеняли от яд главички, изплезени езичета, крейзи изражения и много сълзички от смях или тъга вече придружават и подсилват всяко едно наше изречение или пък изцяло го заместват/изместват. И именно този нов език, Юлия вгражда в своите картини, като го съчетава с много сериозни и дълбоки теми. Доброто и злото, небесното и земното, красивото и грозното, тъмното и светлото – всички тези фундаментални опозиции в разбирането ни за света са съчетани в картините.

"Сънят на Яков"-2

Да, те са наивноидеалистичен прочит на света, но не е ли такава и нашата душа в своята изначална същност. Не са ли били именно такива Адам и Ева в своето сътворение в Райската градина. Не се ли стига накрая до една везна с лошото и доброто от двете страни. Не сме ли сведени всички просто до един знак или пък до множество знаци? Толкова сложните ни и преплитащи се емоции сме способни да обобщим с един емотикон. И това са емотиконите на душата ни. Ще ги видим в съня на Яков, в Ангела със зашитото сърце, в сътворението на мъжа и жената, в Ноевия ковчег и дори в смъртта. Всичко ще се изговори и изрисува през тях – емотиконите. И ще бъде достатъчно. Ще е изчерпателно. Ще е ясно. И ще е красиво. Пишат във въведението към изложбата на Юлия Станкова от галерията.

Юлия Станкова /ц/ с галеристите Борис и Надежда Павлови на откриването на изложбата

Юлия Станкова е инженер и богослов по образование, но е художник през целия си живот, независимо от различните периоди на прекъсвания и търсения. Има над петдесет самостоятелни изложби в България и чужбина, а нейни картини са притежание на множество колекции. Има уникална авторска техника на рисуване – плод на дългогодишни експерименти, която се отличава с изключителен фин изказ, много мека пастелна гама на цветовете и се основава на образците от византийската иконопис.

Юлия Станкова винаги в много фини и задълбочени текстове обосновава за себе си и преди всичко за публиката избора си като художник в поредната си артистична и чувствителна експозиция. Публикуваме написаното от нея за настоящата ѝ изложба.

Юлия Станкова

Наивноидеалистично или Емотикони на душата

Защо не можем да минем вече без емотиконите в нашата кореспонденция? Една от причините е пестенето на време. Вместо да търсим думи, за да избегнем повторението на едни и същи клишета, прасваме едно смайлче.

"Сънят на Яков"-1 /л/ и "Тишината на отсъствието" /д/

Но има една далеч по-важна причина. Емотиконите ни помагат да покажем, че всичко при нас е „на масата“, няма нищо недоизказано, нищо скрито, което да поражда съмнение. Колкото и да са многобройни, емотиконите, все пак, са схеми, които универсализират емоциите ни, освобождават ни от усилието да забелязваме скритите пластове в настроението на събеседника, внушават ни, че сме „свои“ хора, че се познаваме добре. Проблемът е, че тази безметежност в нашето общуване е илюзорна. Твърде лесното преодоляване на различията между нас, което ни осигуряват емотиконите, притъпява фините нюанси в нашия диалог, лишава го от красотата и уникалността, която заслужава. Щом доброволно поддържаме тази илюзия, значи имаме нужда от нея, но е добре да не забравяме реалното, да не пренасяме схемите и върху нашите живи човешки лица. Ето защо, като реверанс към истинното в човешките взаимоотношения, реших да извадя емотиконите от тяхната схематичност, от контекста на общуването тип „бързо хранене“, и да ги търкулна обратно към променящата се, бълбукаща, нюансирана, жива човешка душевност.

"Току-що създадени"

Преобразих ги от схеми в дишащи, присъстващи живинки. Дарих ги с индивидуалност, за да получат място в безкрайните пространства на душата. После ги отпратих назад във времето да участват в самото сътворение на човека, а по-късно да го съпроводят в извайването на неговата съвест. Заедно с Адам и Ева те извървяват пътя от изкушението до страданието, от радостта при раждането до тъгата от необратимата раздяла.

"Ноев ковчег"

Но те се появяват и в светлите моменти на надежда, в сънищата и ангелските посещения. А в спасителния ковчег на Ной са най-скъпоценния товар. Сега, изгубили силата да унифицират чувствата ни и превърнали се в кълбета от светлини и сенки, неизказаност и тайни, загадъчни гостенчета, изплували от здрача, новите емотикони сменят своя адресат. Не бихме могли вече да ги изпратим на никой друг, освен на самите себе си.

Юлия Станкова

Припомняме, че галерия „Париж“ повече от 20 години от създаването си и в годините в уютното ѝ пространство сме се радвали на хубави изложби и сподели вълнения от изкуството. Навремето първата изложба в галерията 2003 година бе на Юлия Станкова, озаглавена „Сътворение на човека“. За една от предишните ѝ изложби в галерията изкуствоведката  доц. д-р Елисавета Мусакова каза при откриването: „Трудно е да се открие изложба на Юлия Станкова пред публика, която отдавна следва очертаните от творбите ѝ пътища на нейното мислене. Не би било по-лесно и с публика, която не я познава, нито е по-малко трудно да се намерят начални думи към тази поредна прекрасна изложба”.  

Юлия Станкова /д/ на откриването на изложбата

За изложбите на Юлия Станкова е ставало дума в  различни текстове на „въпреки.com”, а и сме публикували разговор с нея. Освен това тя е и наш обичан автор. Всичко за нея и от нея при нас може да прочетете тук. Тогава преди години тя сподели: „Предпочитам да изляза от канона, взимайки от учението на Христос това, което е общочовешко, което важи за всички хора. Да го извадя от канона, за да може да стане то понятно и на хората, които не са в този канон. Защото това е едно морално учение за човешката мярка, която ние непрекъснато търсим и губим, и трябва неуморно да търсим, иначе много лесно ще я загубим, тя лесно се губи. Имаме нужда от един ориентир. И затова ми се струва, че човек не бива да се ограничава в един религиозен канон. А ако има нещо да съобщи, то да го съобщи по такъв начин, че да бъде разбран от възможно най-много хора”. И в годините Юлия като артист и мисловен човек следва този път.

"Ной и стихиите" /л/ и Ekvilibrium /д/

А вие се потопете в красивия мисловен, изящен и добър свят на Юлия Станкова в галерия „Париж“. Изложбата продължава до 5 ноември.

А днес, 30 октомври, с обич и уважение честитим рождения ден на прекрасната Юлия! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерия „Париж“

[nishto-primerno]

За радостта и тъгата

Същият кладенец, от който извира смехът ви, често пъти е пълен с вашите сълзи.

И как да бъде иначе?

Колкото по-дълбоко се вкопава тъгата във вашето същество, толкова повече радост ще може да влеете там.

Нима не е чашата, която държи виното, преди това горена в пещта на грънчаря?

Нима лютнята, която радва духа ви, не е била преди това дърво, дълбано с ножове?

Когато се радвате, вгледайте се по-надълбоко в сърцето си и ще видите, че онова, което ви носи тъга, е същото, което ви носи радост.

Тъжите ли, вгледайте се в сърцето си, за да видите, че всъщност плачете за онова, което е било ваша радост преди това.

Някои от вас ще кажат: „Но радостта е по-голяма от тъгата“, а други ще рекат, че тъгата е по-голяма от радостта.

Но аз ще ви думам, че двете са неразделни.

Те идват заедно - приседне ли едната на масата ви, то знайте, че другата спи в леглото ви.

Всъщност вие сте като везна между вашата радост и вашата тъга.

Халил Джубран, „Пророкът”

[emdesignnet]

Кухненска везна захранвана с кинетична енергия kitchen energy CASO 3265 - до 5 КГ.

Кухненска везна захранвана с кинетична енергия kitchen energy CASO 3265 Kitchen Energy CASO 3265 Техническа характеристика, функции и предимства на кухненската везна, захранвана с кинетична енергия: Електрическо захранване: с кинетична енергия (механична енергия преобразувана в електрическа; получена от енергия на движението) Корпус: стомана Кухненска везна от серията Kitchen Energy Капацитет…

[jstsomerandomchicksthoughts]

Стоя върху везна между утопията и реалността. Краката ми са здраво стъпили на земята, докато главата ми се рее из Космоса.

[riozau-blog]

Баннеры для молодежного форума ВеЗна2016 (Вера и Знание)  

[davaikesha]

А ти къде беше той като стоеше сам у дома

Стотинки кат броеше Грамовете теглеше на малката везна

[purple-little-fairy]

��РИТЧА ЗА ЕКСКУРЗИЯТА НА ТВОЯ ЖИВОТ

Веднъж един човек тръгнал на пътешествие. Стигнал до далечна страна, която била известна с красивите си старинни замъци. Купил си той пътеводител и решил да ги разгледа. На страниците на пътеводителя били посочени дните и часовете за посещение на различните замъци, които били доста ограничени. На една от страниците обаче имало специално предложение, което се казвало „Екскурзията на твоя живот“, а снимката до него била на изумително красив замък. Човекът веднага решил, че на всяка цена трябва да го опита.

В предложението пишело, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се предплаща, но трябва предварително да се съгласуват денят и часът за посещение. Заинтригуван от необичайната екскурзия, човекът още същия ден се обадил и уговорил посещението си.

На другия ден там го посрещнал любезен портиер.

- А другите посетители влязоха ли вече? – попитал чужденецът.

- Другите? Посещението в този замък е индивидуално и не включва екскурзовод. – отговорил портиерът.

После запознал посетителя накратко с историята на замъка като споменал достойните за вниманието му забележителности – картините по стените, старинните доспехи на втория етаж и оръжията в залата под ст��лбите, подземията и официалните зали. Завършвайки разказа си, той му връчил една лъжица и го помолил да я хване с едната си ръка.

- А това пък какво е? – учудил се човекът.

- Ние не взимаме входна такса и предлагаме самостоятелна разходка из замъка. А цената на екскурзията се оценява така – посетителите получават лъжица пълна догоре с фин пясък. В нея се събират точно 100 грама. В края на обиколката претегляме пясъка, останал в лъжицата и посетителят заплаща по един паунд за всеки разсипан грам пясък.

- А ако не разсипя нито един грам? – полюбопитствал човекът.

- В този случай посещението излиза абсолютно безплатно.

Гостът се учудил на условието, но му се сторило забавно и предизвикателно, взел лъжицата с пясък и започнал своята екскурзия.

Сигурен в твърдостта на ръката си, човекът бавно се заизкачвал по стълбите, неизменно гледайки в лъжицата. Когато стигнал до залата с доспехите, той решил да не влиза вътре, тъй като там имало открити помещения и се опасявал, че вятърът може да разсипе част от пясъка му, затова продължил нататък. После влязъл в залата с оръжията, но установил, че за да ги разгледа отблизо, трябва да прескочи перилата. Отново мисълта за пясъка го спряла и той ги разгледал само отдалече. По същата причина не успял да види още много места.

И така, все пак доволен, че е съхранил всичкия пясък в лъжицата, екскурзиантът се върнал на входа, където неговият домакин го очаквал с везна в ръцете.

- Невероятно! Вие сте загубили само половин грам! Поздравявам ви, вашето посещение се оказа абсолютно безплатно за вас.

- Благодаря – усмихнал се гостът.

- Е, как ви се стори обиколката? Доволен ли сте? – попитал домакинът.

Туристът се поколебал за кратко, но решил да бъде искрен:

- Ако трябва да съм откровен, не много. През цялото време мислех за пясъка и не видях повечето от забележителностите.

- О, много жалко! Знаете ли, ще направя за вас едно изключение. Ще ви позволя да влезете да разгледате отново замъка. Ще напълня пак лъжицата ви с пясък – просто защото такива са правилата - но, не мислете повече за пясъка! Единствено помнете, че трябва да се върнете точно след 12 минути, тъй като тогава идва следващият посетител.

Без да губи и минута, екскурзиантът взел лъжицата и хукнал да разглежда замъка. Изкачил стълбите на бегом, хвърлил бърз поглед на екс��онатите, после веднага слязъл надолу, за да разгледал това, което преди не успял. От бързане навсякъде сипел пясък, но времето така го подпирало, че отново не успял да разгледа всичко. Не усетил как минали 11 минути и той тичешком се върнал на входа.

- Е, виждам, че сте разсипали целия пясък. – отбелязал портиерът. – Но не се тревожете, нали се разбрахме. Е, как беше този път? Хареса ли ви екскурзията?

- Всъщност, не... – казал след кратък размисъл посетителят. – През цялото време мислех за това, че имам малко време и че не трябва да закъснея, разсипах целия пясък, но не успях да видя нищо и отново не изпитах никакво удоволствие от разходката в този прекрасен замък.

Тогава пазачът запалил лулата си и бавно заговорил:

- Знаете ли, има хора, които минават през живота като се опитват за нищо да не платят и така никога не могат да се насладят на това прекрасно пътешествие. Има и други, които вечно бързат и губят всичко – те също не получават никакво удоволствие. Много малко са тези, които владеят изкуството на живота.

Те успяват да разгледат всяко ъгълче и да се насладят на всеки момент от екскурзията, наречена живот. Те знаят, че за всичко се плаща, но и не забравят: Пътешествието си струва - всеки миг и всяка стъпка от него!

[itsadline]

Имаше нещо, което днес ме отвори тъм Сатурна ми в Телец и урока ми, и центъра ми. Сатурн в Телец е като Сатурн във втори дом. Нещо, което понякога изключвам е, че имам стелиум в първи, но и във втори дом, където е моята Венера и тя прави опозиция със Сатурн. Един клип, който гледах днес ми припомни центъра ми - какво съм аз, какво умея, какво създавам и това, че в края на деня другите за мен нямат значение.

Обичам хора, все пак съм везна, но от другата ми страна е овен,който наистина не го грее кой какво мисли и защо. Това е неговата проекция над теб.

Хората със силен овен и телец - знайте кои сте, от къде идвате и защо сте тук. Това ще ви несърчи на къде ще ходите от тук нататък. Сатурн учи на дисциплина и това ми е един от най-големите уроци и напомняния - не ми пука за мнението на другите, колкото за моето мнение за мен самата и нещата, които ще изградя, за да дам на другите хора. Защото, когато имам достатъчно аз, ще мога да дам и на другите..

[napravipromyana]

Екскурзията на твоя живот

Един човек тръгнал на пътешествие. Стигнал до далечна страна, която била известна с красивите си старинни замъци. Купил си той пътеводител и решил да ги разгледа. На страниците на пътеводителя били посочени дните и часовете за посещение на различните замъци, които били доста ограничени. На една от страниците обаче имало специално предложение, което се казвало “Екскурзията на твоя живот”, а снимката до него била на изумително красив замък. Човекът веднага решил, че на всяка цена трябвало да го опита.

В предложението пишело, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се предплаща, но трябва предварително да се съгласуват денят и часът за посещение. Заинтригуван от необичайната екскурзия, човекът още същия ден се обадил и уговорил посещението си.

На другия ден там го посрещнал любезен портиер. 

- А другите посетители влязоха ли вече? - попитал чужденецът.

- Другите? Посещението в този замък е индивидуално и не включва екскурзовод - отговорил портиерът.

После запознал посетителя накратко с историята на замъка като споменал достойните за вниманието му забележителности: картините по стените, старинните доспехи на втория етаж и оръжията в залата под стълбите, подземията и официалните зали. Завършвайки разказа си, той му връчил една лъжица и го помолил да я хване с едната си ръка.

- А това пък какво е? - учудил се човекът.

- Ние не взимаме входна такса и предлагаме самостоятелна разходка из замъка. А цената на екскурзията се оценява така - посетителите получават лъжица пълна догоре с фин пясък. В нея се събират точно 100 грама. В края на обиколката претегляме пясъка, останал в лъжицата, и посетителят  заплаща по една монета за всеки разсипан грам пясък.

- А ако не разсипя нито грам? - полюбопитствал човекът.

- В този случай посещението излиза абсолютно безплатно.

Гостът се учудил на условието, но му се сторило забавно и предизвикателно, взел лъжицата с пясък и започнал своята екскурзия.

Сигурен в твърдостта на ръката си, човекът бавно се заизкачвал по стълбите, неизменно гледайки в лъжицата. Когато стигнал до залата с доспехите, той решил да не влиза вътре, тъй като там имало открити помещения и се опасявал, че вятърът може да разсипе част от пясъка му, затова продължил нататък. После влязъл в залата с оръжията, но установил, че за да ги разгледа отблизо трябва да прескочи перилата. Отново мисълта за пясъка го спряла и той ги разгледал само отдалече. По същата причина не успял да види още много места.

И така, все пак доволен, че е съхранил всичкия пясък в лъжицата, екскурзиантът се върнал на входа, където неговият домакин го очаквал с везна в ръцете.

- Невероятно! Вие сте загубили само половин грам! Поздравявам ви, Вашето посещение се оказа абсолютно безплатно за Вас.

- Благодаря - усмихнал се гостът.

- Е, как Ви се стори обиколката? Доволен ли сте? - попитал домакинът.

Туристът се поколебал за малко, но решил да бъде искрен:

- Ако трябва да съм откровен, не много. През цялото време мислех за пясъка и не видях повечето от забележителностите.

- О, много жалко! Знаете ли, ще направя за Вас едно изключение. Ще Ви позволя да влезете и да разгледате отново замъка. Пак ще напълня лъжицата Ви с пясък - просто защото такива са правилата - но не мислете повече за пясъка! Единствено помнете, че трябва да се върнете точно след 12 минути, тъй като тогава идва следващият посетител.

Без да губи и минута, екскурзиантът взел лъжицата и хукнал да разглежда замъка. Изкачил стълбите на бегом, хвърлил бърз поглед на експонатите, после веднага слязъл надолу, за да разгледа това, което преди не успял. От бързане навсякъде сипел пясък, но времето така го подпирало, че отново не успял да разгледа всичко. Не усетил как минали 11 минути и той тичешком се върнал на входа.

- Е, виждам, че сте разсипали целия пясък - отбелязал портиерът. - Но не се тревожете, нали се разбрахме. Как беше този път? Хареса ли Ви екскурзията?

- Всъщност не... - казал след кратък размисъл посетителят. - През цялото време мислех за това, че имам малко време и че не трябва да закъснея, разсипах целия пясък, но не успях да видя нищо и отново не изпитах никакво удоволствие от разходката в този прекрасен замък.

Тогава пазачът запалил лулата си и бавно заговорил: 

- Знаете ли, има хора, които минават през живота си като се опитват нищо да не платят и така не могат да се насладят на това прекрасно пътешествие.Има и други, които вечно бързат и губят всичко - те също не получават никакво удоволствие. Много малко са тези, които владеят изкуството на живота. Те успяват да разгледат всяко ъгълче и да се насладят на всеки момент от екскурзията, наречена живот. Те знаят, че за всичко се плаща, но и не забравят: Пътешествието си струва - всеки миг и всяка стъпка към него!

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Дюренмат, звездите и сцената

На третата вечер след брака си Лоти Гайслер се събужда посред нощ и открива, че Фриц не е до нея в леглото /двамата са на снимката горе – б. р./. Намира го на покрива на къщата им, легнал по гръб, загледан в звездното небе. За съпруга ѝ наблюдението на звездите, съзерцанието на звездното небе над Нюшател се превръщат в истинска зависимост през целия му живот. Само тя го нарича Фриц и с нея най-близките му приятели. Н�� не само те знаят за тази дълбока, обсесивна страст към звездите на съпруга й Фридрих Дюренмат - драматург, писател, художник, чиято 100 - годишнина от рождението му се чества тази година. Написа за „въпреки.com” проф. Виолета Дечева, театроведка и преподавателка в Нов български университет.

Телескопът, който той е притежавал в дома си в Нюшател е станал почти задължителен предмет на анализ в текстовете, които са му посветени, използван е за метафора, изразяваща неговия интерес към науката. Така както е почти задължително, когато се пише за него, да се каже, че е син на пастор от Конолфинген, област Ементал, Швейцария, за да се обяснят позициите му към религията или морала. Иначе казано,

наука, религия, морал са темите,

които по учебник вървят в пакет с името Дюренмат. Това е така и когато се пише за произведенията му приживе, и вече тридесет години след смъртта му. Не му се размина и тази година, когато преди рождения му ден на 5 януари, сериозните издания в немско-езичния свят отбелязаха едновековния му юбилей.

Фридрих Дюренмат с любимия си папагал - какаду - снимка архив 

Приносът в театъра, литературата, драматургията и есеистиката на един от най-значимите автори на 20 век бе обясняван отново чрез тези задължителни квалификации и образи. От едната страна човек можеше да прочете автори, които ги припомниха като познавачи на творбите му, от една повече или по-малко меко дистанцирана гледна точка. Тоест така сякаш наблюдават и пишат за астероида 14041, който беше наречен на негово име през лятото на 2000 година. От другата страна са текстовете на онези, които премесиха полагаемата почит към класическия му статут с доза скептичност към неговата значимост днес. А имаше и такива, които се запитаха недвусмислено дали неговото име е сред любимите автори на хората днес. Запитаха се с присъщатата на подобна недвусмисленост реторическа умелост, която съвсем спекулативно пропуска очевидното. А именно, че класическите и любимите автори по-често обитават различни територии, които се картографират институционално, а не есенциално. Разбира се, няма как клишетата да не преследват един вече столетник като Дюренмат. Не е трудно, обаче, точно него да си представим като Нобеловия лауреат Швитер от пиесата му „Метеор“, който се появява отново и отново след погребението си и все не може да умре. Но в случая да поиска окончателно да намери смъртта си като прочете за себе си пак същите клишета, на които се е съпротивлявал приживе.

Подобна годишнина има и друга страна. След юбилейните тържества и текстове около 5 януари в тази посветена на Дюренмат година имаме шанс да препрочетем отново наследството му. Най-малкото, защото двайсети век, от който то е част, е вече история. История, която предстои да се осмисля. Особено важно е това за произведенията на Дюренмат. Не само, защото от тях много може се да разбере за този век на „новия човек“, революции и войни. Но и защото в тях днешният читател или зрител може да открие все така важните въпроси на съществуването му (в модерността) и днес.

Една от картините на Дюренмат с поглед към небето - “Нечестив метеор”, 1980 - снимка архив

Но да се върнем към зависимостта от всекидневното страстно взиране на Фридрих Дюренмат в звездното небе, с която започнах. Можем да видим в него желание за трансцендиране на писателската гледна точка. Но можем да го видим и като фигура на копнежа, на непреодолимото му желание да разбере не какво става там, а да разбере какво става тук. Да погледне оттам, откъм звездите към земята, към човешкия опит, към съществуването. Тази фигура на копнежа би свидетелствала също за доверието на Дюренмат в силата на съзнанието да впише човека в действителността, доверявайки се на реалността на мисленето, мислещо мисълта. Тя с основание би го сближила с  размислите на Хана Аренд за човешката ситуация и модерността, и би потвърдила пр��страстността му към Киркегор, за когото така и не написал дисертацията, която планирал.

С всеки свой текст Дюренмат по различен начин пробва да изрази с поглед откъм звездите начина, по който действа модерният човек, защото само така според него може да се разгадае поне отчасти „кой е той“. В известната му фраза, че вижда своята задача, задачата на пишещия човек в това

да противопоставя на света - светове,

можем да разпознаем игровата му страст да създава те��и светове, като се опитва да наблюдава всеки от тях откъм звездите. Така сякаш мести писалището си от съзвездие на съзвездие – от  Орион на Андромеда, например. А може би не е случайно, че любимата му огромната маса, на която всеки ден майсторял текстовете си (Тук майсторенето трябва да се разбира и в буквалния смисъл, защото той изрязвал и лепял ново изречение или коригиран абзац върху вече напечатаната страница. Която иначе е написана първо с молив. Той е пишел с молив. Това „правене“ на текстовете има много общо с и рисуването му. Той е и художник. – б.а.), той поставил „да виси“ над езерото Нюшател. Казано иначе, местоположението на този ключов в живота му топос също може да се разбира като фигура на „звездната“ гледна точка на Дюренмат към сцената.  

Друга творба на Дюренмат, “Минотавър” - снимка архив

Световете на пиесите, които той противопоставя на познатия/те ни, са направени от „ключови думи“. Така той нарича репликите на героите си в пиесите, които пише: „Ключови думи за актьора“. Като „противопоставя“ би трябвало тук да се разбира в смисъл, че „дава“ тези светове и на актьора, и на зрителя като играчка, като средство, като инструмент за познаване на света, който (пост)модерният човек обитава. Те го получават така, както едно дете получава топката за игра. Едва ли е случайно, че именно топката е образа, с който той обяснява жанровата определеност на модерната пиеса.

Пиесата е като топка,

казва той, едната половина е комедия, другата трагедия и никога човек не знае, коя е отгоре, коя отдолу. Да, сцената се оказва тази топка, този затворен въобразен свят на играта и преобразяването, създаден от драматурга за изпробване, за изследване на отворения извън нея.. Затова би било по-добре при поставянето на Дюренмат категоричните пос��ания на представлението да отстъпят пред игровите „хипотези“. И тогава театърът ще функционира, според Дюренмат така, както телескопът в ръцете на астронома. Само че доверието в откритията на науката се печели чрез доказване на функционалността им извън лабораториите, докато доверието в откритията на театъра се печели чрез доказване на функционалността им в играта на сцената.

Как се случва това ли? Чрез домисляне на историята (или мита, в смисъла на Аристотел) докрай, казва Дюренмат. А добрата драматургична история в (пост)модерния свят може да бъде довършена докрай според него единствено чрез намесата на случайността и хрумването, или чрез възможно най-лошия обрат. Дюренмат не се интересува дали историята на сцената има нещо общо с реалностите извън нея, с „действителността“ и „истината“, които да бъдат открити, разбулени на сцената чрез историята. За него важното е зрителят да се довери на вероятното и необходимото в развитието на играта, за да открие своята истина за ставащото, вместо да търси чрез нея да му се открие абсолютната истина или справедливостта. Само в случай, че човек приеме тези правила, може да приеме за напълно правдоподобна историята, в която някой, който застрелва друг пред очите на всички посетители на един ресторант, може да бъде оправдан. Както се случва в последния роман на Дюренмат „Правосъдие“. Или да бъде убит друг срещу един милион, макар цял един град да твърди, че справедливостта не се купува и никога никой не би убил за пари. Както се случва в „Посещението на старата дама“.

Фридрих Дюренмат, “Черно възнесение”, 1983 - снимка архив

Историите, или действието в тези му произведения най-често са тълкувани от гледна точка на морализаторстването на Дюренмат, свързано с темата за справедливостта. Почти неизменно се намесва и фигурата на бащата - пастор. Без никакво съмнение

справедливостта е тема, която цял живот го занимава.

Но и двете истории, в които по различен начин се включва „възможно най-лошият обрат“, можем да разберем по-добре чрез фигурата на „топката“, на „телескопа“. Тоест като игровата форма, която Дюренмат дава на зрителя или на читателя, за да наблюдава как и защо е възможно да се постъпи именно по този начин. Това е опит да се разбере как действа човек, за да се доберем до разбирането за това кой е този човек. Създаването на подобна игрова форма в прозата или в драмата се води не е от желание за морализаторстване, а от безкрайното любопитство към действията на човека и към тяхната природа. Само то може да обясни увлечението му да създава все нови и  различни версии на своите пиеси, непрекъснато да пише нови варианти и на радиопиесите, и на романите си. Без никоя от тях да се смята за окончателна. Значимостта на изкуството е в създаването на подобни неочаквани игрови форми е бил убеден Дюренмат. Това разбиране обяснява и твърдението му, че изкуството трябва да е толкова леко, че да не може да го хване критическата везна, везната на критиката. Тоест да се прави изкуство там, където човек най-малко очаква. Както той постъпва всъщност с криминалния жанр или с комедията.

Вече трябва да е станало ясно, че зад обичайния портрет на мрачния швейцарец седи образът на писател, наблюдаващ човешкото поведение в съвременния свят с безкрайното любопитство едновременно на детето и учения, на философа, художника и актьора. А зад застиналия класически образ на морализаторстващия пасторски син се очертава фигурата на един

весел мислител и хедонист,

с безкрайно чувство за хумор и с вкус, колкото към работата в езика, толкова и към добрите вина. Всъщност световно известният щвейцарски автор (Дюренмат е казвал, когато го наричали по този начин, че само Вилхелм Тел може да се нарече най - известният швейцарец в света. Как да знае, че днес по-известен от Вилхелм Тел в света ще стане само сънародникът му Роджър Федерер?- б.а.), на чието име бе кръстен през юли 2000 г. астероид 14041, с чийто лик е изсечена тази година монета, цитиран от американски президент (Джими Картър в своя реч цитира една от прочутите “Десет точки към “Физици”, а именно: “Това, което засяга всички, може да бъде решено само от всички”. Твърдение несъмнено валидно и днес. – б.а.), човекът - паметник и учебникарска класика с вид на скучен морализатор с очила и костюм, има странна съдба.

Макс Фриш и Фридрих Дюренмат - снимка архив

Той е само на 25 години, когато първата му пиеса „Писано е“ е поставена в Шаушпил Цюрих. За изненада на младия автор, току що отказал се от идеята си да става художник и решил да се посвети на писането, пиесата му е посрещната с фурор. Макс Фриш, тогава на 35 години, го обявява за младия гений на швейцарската литература. Оттогава до края на живота на Фриш, те често обядват заедно - например в прочутия ресторант Кроненхале  в Цюрих, известен с клиенти като Пикасо, Уорхол, Джакомети, Хоровиц и много други или като мястото, където доктор хонорис кауза Исак Колер извършва пред очите на всички своето убийство в романа на Дюренмат „Правосъдие“. С Фриш те остават много добри приятели, каквито и сенки да пропълзяват над двамата най-известни швейцарски автори било във взаимоотношенията им, било в публичните им изяви.

Дюренмат зад голямата си маса - снимка архив

За десет години Дюренмат става един от най-известните немско-езични автори. През това време са се появили пиесата му „Ромул Велики“ (1949), романът му „Съдията и неговият палач“ (1952) и „Подозрението“ (1953), радиопиеси, множество новели и разкази като „Тунелът“, „Минотавърът“, „Умирането на питията“ и т.н. През 1956 г., когато Дюренмат е на 35 години, след премиерата на „Посещението на старата дама“, той е вече известен извън пределите на Европа. Тази пиеса го прави известен отвъд океана, а сетне и в целия свят. Постановката ѝ на Бродуей, преводите в Америка, го превръщат в звезда.

Дюренмат със семейството си - снимка архив

Финансовите затруднения на семейството Дюренмат най-сетне приключват с хепиенд. Той може да си позволи къщата в Нюшател с изглед към езерото, където живее с жена си, трите си деца, какаду и куче. Тя е любимото място на Дюренмат - неговият замък, неговата крепост, неговата площадка за наблюдение на звездите, неговото ателие за рисуване, неговото царство за писане. Там е неговият любим килер с вина, зареждан всеки месец от Франция, неговото място за среща с приятели. Той рядко напуска царството си. Йонеско е сред гостите, които Дюренмат често приема в дома си. Негово е твърдението, че след гениална история като тази на „Старата дама“ той би се отказал да пише. По нея се снима филм, пише се либрето за опера.

Леон Даниел постави отново „Посещението на старата дама“ в Народния театър “Иван Вазов” през 2004 година - снимка архив

Историята за милиардерката Клер Заханасян, най - богатата жена на света, която се връща в родното си градче Гюлен, за да отмъсти на Ил за това, че я е изоставил бременна, като се е оженил за дъщерята на бакалина, и до днес продължава да привлича вниманието към гениалната пиеса на Дюренмат. „Посещението на старата дама“ е пиесата, която е понесена от истинска вълна, заляла театралните сцени в страните от двете страни на Берлинската стена, през Китай и Япония до Австралия.

Тази вълна преминава и през България.

Постановката на Леон Даниел с Леда Тасева и Иван Кондов през 1962 г. е легендарна. (За рецепцията на Дюренмат в България виж: Дечева, В. Дюренмат и сценичната му интерпретация в България. София:Сонм, 2002. Както и Константинов, В. “Der Dichter und sein Henker. Zensurstreichungen in Dürrenmatts Roman "Der Verdacht" В: https://liternet.bg/publish/katalog/about/d/f_diurenmat.htm и други. – б.а.)  Подобен успех след нея преживява единствено „Физици“ (1962). „Физици” е последната пиеса на вълната на успеха, която минава през световните сцени, включително и в България. През 70-те Дюремнат преживява провал след провал при премиерите на следващите си пиеси. Казано накратко,  Дюренмат познава и славата, и обругаването.

Още една от картините на Дюренмат - снимка архив

На 49 години е световноизвестен. Получил е всички големи литературни награди. Но и инфаркт. Живее с тежък диабет. И с постоянните депресивни пристъпи и алкохолизма на жена си, актрисата Лоти Гайслер. За пръв път в архива му могат да се прочетат прекрасните писма, които ѝ е писал. Едната от дъщерите му заминава за Америка и не се връща 25 години. Почти двайсет години – до смъртта си, когато е на 69 години - води война на всички фронтове. Новите му пиеси не се играят с успех. Само последният му роман „Правосъдие“ раздвижва вниманието около него, но той пише най-вече есета и проза. След смъртта на Лоти Гайслер се жени за журналистката Шарлоте Кеер, която ревностно бди и над него, и над произведенията му. Трудно е да се каже, че е в забрава, но на него вече се гледа като на жив паметник. Умира от сърдечен арест малко преди да навърши 70 години – през декември 1990 г. През 90-те беше почти забравен. Интересът към него се върна през последните 10 години.

Центърът Дюренмат �� Нюшател - снимка архив

През октомври 2020 г., малко преди юбилея му се появи нова биография. Неин автор е Улрих Вебер. Той ръководи Центъра Дюренмат в Нюшател, където се съхранява пълния архив на швейцарския драматург. Пое го от основаването му през 2000 г., когато е взето решението къщата на автора в Нюшател да се превърне в Център Дюренмат, преобразуван от известния швейцарски архитект Марио Бота. Улрих Вебер (Улрих Вебер беше в България през 2004 г., когато се откри изложбата „Дюренмат в България“, по покана и инициатива на г-жа Леа Коен. Изложбата, на която бях поканена да съм консултант, бе част от голям проект, който той инициира и ръководи в Центъра Дюренмат за рецепцията на швейцарския автор в Източна Европа. В Центъра се състоя и конференция, посветена на рецепцията на Дюренмат в България. – б.а.)  го менажира и до днес. Най-интересното в тази биография от над 700 страници са не особ��но изненадващи открития, макар че има много документи от архива му, които се оповестяват за пръв път, а детайлите. Те именно могат да помогнат да се погледне по различен начин към картината, в която е вписван досега Дюренмат. И в този смисъл е интересно, че тази така подробно представяща го биография не създава портрет. Тя показва един по-скоро изплъзващ се образ. Някои отбелязаха това като недостатък на книгата. За мен е предимство.

Част от експозицията в Центъра Дюренмат в Нюшател - снимка архив

Писателят - герой, който пише „Правосъдие” е част от този образ, който се опитах да опиша и тук. В края на романа той се пита как е можел да постъпи един или друг от героите му, кой е виновен, кой създава законите, кой предоставя свободата. И напуска работния си кабинет, „който е вече празен, освободен от бремето на моите създания. Четири и половина. На небето за пръв път виждам Орион. Кого ли преследва Орион?” (Дюренмат, Фр., Правосъдие. Превод Ал. Андреев. Пловдив: Хр. Г. Данов. 1989 г. – б.а.) Не се знае какъв би бил възможно най-лошият обрат в история, която би започнала с този въпрос. Но е сигурно, че когато една нощ, през 1985 година в четири половина, когато Шарлоте Кеер се е събудила и не открила съпруга си Фридрих, е знаела много добре, къде да го намери. На покрива на къщата им, легнал по гръб, загледан в звездното небе. ≈

Текст: Виолета Дечева

Снимки: архив

[lora-bez-qvorov]

Зодия Везна ли си?

Не ме обиждай, скорпион съм.

[emdesignnet]

Електронна кухненска везна L20 CASO 3293

Електронна кухненска везна L20 CASO 3293 Кухненска везна L20 CASO 3293: Техническа характеристика, функции и предимства: Корпус: закалено стъкло Кантар от серията Body Energy Плосък, компактен и модерен дизайн, подходящ за всеки кухненси интериор Капацитет на кухненската везна: до 20 кг (с точност до 5гр ) Избор на мерна единица (бутон Unit): g/kg/oz/lb/ml/fl.oz LCD-дисплей със синя светлина,…

[respiria]

*сезонно*

сезонно и религиозно гости идват за да спят проветриво е и е грозно добре дошли без път

писва ми да се преструвам изгревът и залезът са на везна като е тясно, спете в нас, в нас няма никой т’ва нещо е за входната врата

половин луна изплува Варна потъна в приливна мъгла връзката остава с вас, аз се развързвам нека и в София стинат легла до време е колкото до място ясно е колкото нощта рано е колкото е късно не е тук, но е сега