#Шипка 6

[vprki]

Безусловната красота на пустинята Намиб в живопис и фотография

Малко преди откриването на изложбите „Намибия/Природата“ и „Намибия/Хората“ на проф. Десислава Минчева - живопис и Сандро Арабян – фотография тя ми изпрати своя текст за преживяното в пустинята Намиб и аз се уплаших. Както най-добре знаят нейните колеги, чиито експозиции е откривала неведнъж, тя е майстор в писането. Написа за „въпреки.com” телевизионната журналистика Петя Тетевенска.

 „Аз какво мога да кажа повече, или по-добре от теб?“, я попитах. „Ами това, което ти мислиш  и чувстваш, без да си била там“, беше отговорът. И ето как се наложи да се осмеля. Случи се така, че опознах проф. Минчева – Авето, както я наричат близките ѝ приятели, по време на едно пътуване до Белгия през 2004 година, когато меценатът Юго Вутен показа огромната си колекция от творби на български художници, събрани в неговото имение. И оттогава – вече 20 години, не спирам да ходя подир нейните изложби.

Сандро Арабян

 „Намибия/Природата. Намибия/Хората“. Картини и фотографии. Автори са Десислава Минчева и Сандро Арабян. Майка и син. Това е изпитание и риск, заложен най-малко по две линии – събират се артисти от две поколения в пряка родствена връзка, но още по-трудно – събират се картини и фотографии, които интерпретират едно и също място – най-древната пустиня на планетата Земя, оформила се преди достолепните 55 милиона години. Сравнението между рисуване и фотография крие риск и рискът, вероятно, е по-голям за художника.

Сандро Арабян, "Портрет" в галерия "Арте"

Трябва да си даваме сметка какъв мащабен проект е довел до този резултат днес. Всичко започна точно преди една година и в началото – без никакво външно финансиране. Авето каза, че открила в интернет най-красивите хора на света и те са от племето „химба“ в Намибия. И трябва да ги види! Това в отговор на мой въпрос защо не се вдъхновява например от великата Рилска пустиня, ами ще търчи чак до пустинята Намиб. Тръгнаха заедно със Сандро – нейния син, който е фотограф и ако пресметнем родовата история, той е пето поколение с интелектуална професия, което само по себе си е забележително за България. От Възраждането насам Авето и Сандро са потомци на революционери, журналисти и художници. Искам да подчертая, че и двамата носят енергия и артистичност, както и необходимата доза безразсъдство и смелост, за да потърсят среща със суровото величие на пустинята. Не знам дали е безразсъдно. Зрителите ще кажат. Мен ме очарова.

Десислава Минчева, творба в галерията на СБХ

И така – те не допускат мисълта за неуспех. Макар че дори местният гид, който ги посреща, не знаел къде живеят хората от „химба“. Налага се пак в интернет да търсят координати. Селището се оказало на 500 метра от известната в туристическите маршрути планина „Шпицкопе“. Много от забележителностите в Намибия носят немски имена заради германското влияние още от колониални времена. „Там хората са като извънземни“, твърдят Авето и Сандро. „Сами в пустинята. Вече има някаква грижа от държавата, макар че битието остава доста сурово. Хем са на изчезване, хем ги култивират и заради туризма. Има селища, в които никога не вали дъжд, а оцелели бръмбарчета пият влага от въздуха. Какви са тия организми, как се адаптират и как жените ��спяват да изглеждат като кралици, голи и с оплетени в глина коси? Ами матроните от другото племе „хереро“ - жени с викториански рокли, които обитават пясъците?“

Сандро Арабян, фотография в галерия "Арте"

 Но в картините на Авето и фотографиите на Сандро, които ще видите в залите на „Шипка“ 6 (откриване на 9 септември от 18.30 часа, зала 2А) и галерия „Арте“ (вернисаж на 11 септември от 17 часа), няма високомерие, нито снобизъм, няма го усещането за западния човек – пътешественик, който снизходително ни показва местните пейзажи и хора. Има искрено удивление от света и любопитство към неговите чудеса. Няма да откриете и намек за клишета от рода „влюбих се в Африка“, или „там, където пустинята среща океана“, нито диаманти и полускъпоценни камъни, с които тази земя изобилства. В техните работи има любопитство към вселената, която може да е всякаква – сурова, магическа, непозната или добре позната, но винаги вълнуваща и сякаш обещаваща отговори за тайните на Сътворението. Сложни са  понятията за красивото. Някога Екзюпери написа, че пустинята е хубава, защото крие някъде кладенец. Вярвам, че тази изложба също крие обещание за спасение.

 Десислава Минчева, картина в галерията на СБХ

Иска ми се да припомня едно поетическо възклицание: „Мен ме измъчва красотата…“ Част е от стихотворение на Павел Матев. Красотата измъчва и Авето, и това не е преувеличение. Наскоро срещнах някъде в интернет изречението: „В свят, изпълнен с мошеничества и нещастия, понякога можем да се доверим само на красотата!“. Преди време Десислава Минчева написа, че има неща, които са така безусловно красиви и невъзможни за пресъздаване, че се усещаш напълно безпомощен и в същото време - неудържимо привлечен от тях. Струва ми се, че тази изложба е последното доказателство, част от нейните дълбоки причини да бъде художник.

 Десислава Минчева, "Портрет" в галерия "Арте"

Как иначе да си обясним пътешественическата ѝ страст към непознати земи? Тя не просто отива на екскурзия в Китай, Индия, или, както в случая - в пустинята Намиб. Тя ги рисува. И картините ѝ излъчват онзи неуморен стремеж да се вглежда във важните за хората неща, които изграждат цивилизациите.

 Само преди три години нейният син, съвсем младият тогава, Сандро Арабян, беше снимал месеци наред в „Майчин дом“, а фотографиите му ни направиха свидетели на първите глътки въздух на бебетата и първите им срещи с техните майки на изложбата му галерия „Райко Алексиев“ /за нея може да прочетете във „въпреки.com” тук/. Сега камерата му се е взряла в онези начала и тайни, които крие Намиб.

Сандро Арабян "Пустинията" в галерията на СБХ

 Какъв може да бъде животът – това е екзистенциален въпрос, на който Авето и Сандро се опитват да отговорят още веднъж с тези изложби.

И някак отскочиха до Африка два пъти, в разстояние на два месеца. Защото картата със снимките на Авето от първото ходене се оказа с блокиран чип и въпреки всички усилия, остана недостъпна. А тя не можеше да понесе мисълта да остане без собствени документални следи от това място. Макар че Сандро е направил над 12 000 снимки, от които за изложбата са избрани скромните 40 за двете галерии.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Сандро твърди, че повече се е впечатлил от природата - от начина, по който тя създава усещане, че там никога не е стъпвал човешки крак. Сякаш земята не се е променила от динозавърското време, недокосната, непроменена… И простор – огромно пространство, б��зкрай, с обсебващи контрасти на светлина и сенки, повторяеми земни форми с удивителна динамика и собствен ритъм… Има немалко математици, философи и писатели, които са посветили текстове на измеренията на геометрията. Младият Сандро Арабян открива спокойствие и, забележете, радост в геометрията на пустинята, но заради мисълта, че той самият, представлявайки прашинка в този мащаб, е допуснат да живее в него. Добре е човек да се опитва да вижда и разбира, колкото и да е сложен процесът на възприемане на света.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Може дори да си помислите, че тази действителност е нереална, но тя е, тя съществува. Да се върнем на въпроса - може ли изобщо да се нарисува всичко това? Според Авето простичкият отговор е: „Не!“ Някои неща са само за снимане. Но тя не се отказва. Рисува до последно преди откриването на изложбата и подрежда над 30 платна с пейзажи и портрети.

Всъщност в пустинята Намиб са се образували най-високите дюни на планетата – някои надхвърлят 300 метра. „Затъваш в пясъка и вървиш  по ръба“, обяснява художничката. Каквото е и цялото това пътешествие, бих допълнила аз – по ръба!  „През лятото, по обед, въздухът се нажежава до петдесет градуса и до трийсет - през зимата. А удивителната игра със сенките на пустинята се вижда само при изгрев“. Сенките в картините изглеждат като измислени, сюрреалистични или художествено преувеличени, но се оказват истински.

Десислава Минчева, картина в галерията на СБХ

Това е и огромно физическо усилие, мисля си, да се движиш по ръба на дюната, да караш бъги директно в пясъка с каска като от „Междузвездни войни“, да те теглят с въжета, когато нещо се обърка, да докоснеш метеорита Хоба – най-големият, открит на Земята… и в същото време да снимаш, без да пропиляваш възприятията за цветовете на пустинята, за червеното и розовото, за живите и мъртви тюлени, осеяли бреговете, за най-ярките звезди на света и изоставените стари коли на фона на Млечния път, за вкаменените мъртви дървета на хиляди години, които незнайно как продължават да стърчат към небето….

Някога майката на Десислава Минчева – художничката Калина Тасева, ми каза, че дъщеря ѝ рисува света отпреди Каин да убие Авел. Това е времето след грехопадението и преди първото убийство в човешкия род. Авето сякаш рисува света отпреди да познаем ревност, гняв и алчност.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

 „Често тътрим нозе в житейската пустиня“.  Е, проф. Десислава Минчева и Сандро Арабян упорито отказват да го правят. В едно време на много шум, много викове и много насилие, двамата не спират да вървят по тази Земя, която милостиво ни е предоставена за временно ползване, не спират да мислят, за да ни отведат в една друга пустиня, където, ако внимаваш, може и да осъзнаеш чудото на живота. Без модни увлечения, истински съсредоточено, умно и много талантливо.

На добър час!

Текст: Петя Тетевенска

ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА

Не само, защото в началото на текста си авторката подчертава и таланта на Десислава Минчева да пише, публикуваме част от написаното от нея като въведение към изложбите „Намибия/Природата“ и „Намибия/Хората“, които ще видим в едно от пространствата на СБХ и на галерия „Арте“. Личното преживяване на артиста, когато умее да го изрази на висотата на платното е не по-малко вълнуващо за публиката…А със сигурност малцина са тези от нас, които ще имат шанса да се отзоват в този свят, преминал през много хилядолетия и по своему съхранен (засега)…

РОЗОВИ ПЯСЪЦИ

Десислава Минчева, творба в галерията на СБХ

Ако изобщо има случайности в нашия живот, то ние отидохме в Намибия именно така - случайно. После, в рамките на 2 месеца заминахме и втори път. Пътувахме заедно със сина ми. Ще пиша в първо лице, ед.ч., защото е възможно усещанията ни с него да се разминават, въпреки, че по-скоро мисля обратното. Още в началото знаех вътрешно, че трябва да запазя в картини (не само в снимки) това усещане за величието на природата и се надявам с поредица от изложби проектът ни да стане по-всеобхватен и по-смислен. Изложбата през февруари в галерия "Пролет" (в Бургас) беше самостоятелна, но сега двамата със Сандро предприемаме едно малко рисково начинание, съчетавайки живопис и фотография.

Сандро Арабян, фотография в галерията на СБХ

Това, което видях, изпитах и преживях там беше неочаквано, въпреки предварителната ми информация. То беше напълно ново за мен и всъщност - любов от пръв поглед. Силна, въздействаща красота и странност, които те карат да преосмислиш всички предишни представи и клишета. Не е възможно да се опише с думи онова очакване да се разсъмне в пустинята Намиб, за да се сблъскаш с абсолютната, нереална красота на розовите пясъци - перфектни в природната си геометрия, с резките светлини и тъмно сини сенки, трудно е да изразиш смайването си и пълнотата на усещането пред безкрая, тамошната широта и съвършенството на земните форми и желанието да задържиш мига, преди светлината да промени пейзажа, буквално за минути... Катеренето и издигането до върха на 300-метрови, огромни дюни, тъмночервените до абсурдност пясъци до океана, архаичните каньони и необитаеми планини, племената, до които се докосваш истински - екзотични за нас и напълно автентични все още, стадата тюлени и езерата, порозовели от колонии фламинго, нощното небе с ярък Млечен път и звезди в непознати конфигурации, надвиснали над теб сякаш на пластове, неизброими... дивите животни, разхождащи се из места , съществуващи от момента на сътворението си и останали непокътнати досега...

Тюлен харесал Десислава Минчева...

Всичко това е нещо, което ни кара, даже изисква да поставим себе си на полагаемото ни се място - мънички прашинки, обитаващи за кратко големия свят. Бихме могли и трябва да му засвидетелстваме поне нашата възхита и любов, поне това! В Намибия ти се иска да удължиш даденото ти време живот и да успееш пак да видиш тази безмерна красота. Но даже да не ми е писано да стоя отново, безмълвна сред дюните, даже да не успея повече да бъда зрител и участник в този грандиозен спектакъл, знам, че спомените ми за това място ще ме съпровождат до края. В Намибия сякаш се връщаш там, откъдето е започнало всичко на Земята. Преживяванията по онези земи са някак много дълбоки, архетипни. Истински! Извън безусловната красота, ти по особен начин се сблъскваш със самото Сътворение, незавоалирано и незацапано от цивилизационен прах. То и затова е толкова силно това място!

…….

Десислава Минчева, "Портрет" в галерия "Арте"

Опитвам се да предам в картините си своето огромно възхищение от земята на Намибия и от духа на мястото, от неговата безкомпромисна красота и сила, но...трябва да вдишате въздуха там, да изпиете едно страхотно кафе и да изядете парче топъл щрудел в последната бензиностанция преди пустинята, да пропътувате дълги часове, обвити в бял прах до някое жадувано място и едва тогава да усетите поне малко тази страна. Едва тогава.... А аз ще продължа да се боря с нея и най-вече със себе си!

Десислава Минчева

Сандро Арабян

И не пропускайте да откриете този изумителен и единствен свят на нашата планета в изложбите на Авето и Сандро… ≈

Снимки: Сандро Арабян и Елена Спасова

„въпреки.com”

[magdalendia]

Фестивалът "Open Buzludzha" - отидох заради музиката и развлеченията, прибирам се с кауза!

За трета поредна година фондация "Проект Бузлуджа" организира незабравимо преживяване в горите и поляните край връх Бузлуджа, за което аз научих едва преди няколко месеца, макар че се самочисля към най-верните почитатели на паметинка. Трябва да стане ясно от сега - това не беше фестивал, организиран от никаква партия, нито в подкрепа на която и да е политическа идеология. Това не беше и фестивал за купонясване на пияна глава и ядене на кюфтета и кебапчета. А всъщност какво беше?

Истината е, че когато стане дума за социалистически паметници у нас, може да се стигне до доста ожесточени спорове, които често да доведат до възможната истина кой и защо докара държавата в това положение. Изобщо като споменеш времето на социализма в разговор навлизаш в много опасна зона, тъй като има голям шанс да попаднеш на пръвърженици или противници, а ако пък случиш и на представители на едно и също място по едно и също време - тежко ти и горко ти. Някои мои приятели директно заклеймиха този фестивал като сбирка на комунистите и дори не му дадоха шанс. Аз не се обвързвам нито със "за"-то, нито с "против"-то, но има нещо в тоя паметник, което ме омагьоса от мига, в който го видях преди 6 години за пръв път на живо и да прекарам три дни и вечери из околностите му, които са прекрасната зеленина на Стара планина, ми се стори доста приключенско. Бях мотивирана да отида там заради възможността да гледам светлинното шоу, прожектирано на самия паметник и да слушам рок, инди и RnB на живо и на открито. Оказа се обаче, че открих много повече на този фестивал и дори смея да кажа, че е най-хубавото събитие, на което съм попадала тази година.

Ден 1 - Откриване на фестивала

Поели сме на дълъг път от Варна до Казанлък с кола. Облаци са надвиснали над Казанлъшката котловина. А пък ние така се бяхме настроили за купон. От апартамента ни, на четвъртия етаж на сградата се разкрива панорамна гледка към Стара планина и всичките й околни възвишения и върхове. Шипка се извисява, ветрогенераторите по склоновете край Бузлуджа, а самата Бузлуджа я няма. Само тя единствена е обвита в гъсти облаци. Голям късмет да му се не види!

Качваме се горе с колата. От паркинга, оказва се, има малко бусче, което извозва хората към фестивалната поляна, а от там и към връх Хаджи Димитър. Старото име на този връх е Бузлуджа, но тъй като на този връх се е сражавала четата на Хаджи Димитър през 1868г., той бива кръщаван в негова чест. Иначе името Бузлуджа от турски означава "леден връх". Доста си отговаря на действителността. Вятър фучи, мъгла е обладала всичко наоколо и тук-там сред дърветата се виждат палатките на първите настанили се в лагера на фестивала. А студът е съвсем неочакван за средата на август и ние като едни варненски деца сме си взели летните дрешки, с малко изключение и някоя-друга есенна, че ако СЛУЧАЙНО е студено в планината, нале. Е, ами не съвсем случайно, баш си е студено. И влажно, и мъгливо, и мрачно, абе пълна програма. Качва ни автобусчето горе на върха, слизаме с още 5-6 човека, които и те са отишли горе да видят к'во става, а той паметника дей? Ми ня'а го. От мъглата не се вижда и на 10 метра пред теб, така че можем да си го въобразим, че е там. Ама за мен това не е ново. Аз първият път, в който ходих да го видя през 2017-та пак го заварих сред гъста мъгла, така че получих съвсем реалистично дежа вю.

Ден 2 - За района на Казанлък и Бузлуджа

Програмата тече на пълни обороти още от сутринта, а днес за щастие небето е ясно и слънцето дава всичко от себе си. В 10 и половина се качваме горе и заварваме съвсем различна обстановка: нареждат се всички павилиони с храна, напитки, арт работилници, на главната сцена музикантите тестват звука, изобщо цари оживление на фестивалната поляна.

Отиваме в горичката наоколо, за да слушаме лекции, които специалисти от различни направления и сдружения са ни подготвили. Научаваме много интересни неща за традиционните страопланински къщи от архитект, който се занимава с тяхното проучване, поддържка и възстановки. После пък историк от Националния парк-музей "Шипка-Бузлуджа" ни разказва за обсадата на връх Шипка покрай Руско-турските войни от 19в.

Срещнахме и Бедрос Азинян - един от тримата фотографи на дом-паметника "Бузлуджа", както се е наричал в периода на своя разцвет. Бедрос ни разказа, че сторежът на паметника е започнал през 1974г. и е бил спонсориран от дарения (задължителни дарения!) от народа и издгинат с помощта и доброволчеството (задължително доброволчество!) на бригадирите и сторителните войски. Строежът му е струвал около 15 млн. лева, което в днешно време се явява някъде около 93 млн. Завършен е през 1981г. и функционира до падането на режима през 1989г. като туристически обект. Оказва се, че през тези 8 години, в които е работил на пълни обороти, посещенията са били организирани и регулирани. За да посетиш паметника, е трябвало да резервираш час 3 месеца предварително! Ежедневно автобуси са откарвали туристите от паркинга до върха, където е паметника. Екскурзовод е развеждал групите из коридора и залата с мозайките като всяка обиколка е траела 45 минути.

След това ни се представи архитект Дора Иванова, която открива паметника през 2014г. и създава фондация "Проект Бузлуджа", чиято цел е о��азването и развитието на сградата, в контраст с едно от общоприетите мнения, че трябва да бъде разрушена или пък прикрита заради противоречивия период, през който е сътворена. В интерес на истината, разрушаването на тази емблематична сграда за следвоенния модернизъм в България би било лекомислено и крайно ненужно, тъй като всички дефекти по нея са козметични, а конструкцията й е стабилна и здрава. Все пак да не забравяме, че строителните гиганти на социалистическия брутализъм и модернизъм са строени за вечността и за идните поколения, тъй като в основите си тази идеология предвижда вечни успехи и утопия за цялото човечество.

Идеите на фондацията са много амбициозни и представят едно светло бъдеще за паметника, който може да се използва за най-различни образователни и културни цели. Представиха чертежи и 3D компютърни проекти на възможни варианти за интериор и екстериор на сградата в бъдещето. От години работят с рестваратови от Мюнхен и Атина, както и от БАН в София по запазването на мозайките в голямата зала и коридора, който обикаля в кръг от външната й страна. Мозайките са творение на изкуството, детайлни, цветни и красиви - или поне това, което е останало от тях. Времето, а и човешката намеса, доста са допринесли за тяхното разрушаване. Между другото, първата работа на противниците на социалистическия строй след неговото падане през 1989г. е да изронят мозайките с лицето на Тодор Живков. След това бива изнесено всичкото оборудване - мебели, отопление, килими и т.н.

Далеч от всякакви политически стремежи, идеята на "Проект Бузлуджа" е това пространство, съчетало в себе си времето на социализма и прехода, да бъде запазено такова каквото е, за да покаже съвременната ни история. Дора и всички партньори на фондацията й не целят да реставрират и да възвърнат първоначалния облик на паметника. Те гледат на Бузлуджа от архитектурна и културна гледна точка и съзират много потенциал в мястото - сред някои от идеите са изложби, концерти, конференции, лекции, обучения, които да се състоят в голямата кръгла зала. Всички пространства във сградата, включително мозайките по стените, няма да бъдат престроени в тяхното начално състояние, а ще съчетават действителност с технологии. Например, 3D прожекции по стените ще показват как са изглеждали те в оригиналния си вид с мозайките. Самият факт, че стотици чужденци биват привлечени от паметника всяка година, показва, че при една добра поддръжка, можем да имаме една страхотна забележителност, която да оживи цял район със себе си. Впрочем тук е добре да се уточни, че БСП нито подкрепят, нито спират развитието на този проект, а собственикът на паметника е областният управител на град Стара Загора. Истината е, че фондацията към проекта има възможност и средставата да отвори паметника за посещение, но самият областен управител не позволява. Обяснение няма. Просто не.

За вечерния концерт в събота на главната сцена се изредиха няколко съвременни български музиканти, но звездите на концерта бяха Керана и космонавтите - група, която открих съвсем наскоро и то именно покрай проучванията и подготовката ни за този фестивал. Съществуват от 3-4 години на родната сцена и внасят свеж въздух в българската музикална сцена, която през последните години страда от очевидна еднаквост и баналност и който се възхвалява голи тела, финансови успехи и комплекси. Керана, вокалистката им, е абсолютна стихия и беше събрала цялата енергия на Космоса в себе си и я раздаваше на всички. Впечатляващо беше, наистина, тъй като един вокалист не е просто певец. Той донякъде е лицето на групата и държи връзка в публиката на концерт. Като цяло музикантите показаха страхотна химия помежду си. И не само един с друг. Те следяха и настроението на публиката и през цялото време и концертът при тях беше двустранен процес - контактът с публиката беше постоянен. А стилът им съчетава алтернативен рок, ска, ню метъл.

На следващите две снимки може да видите и макета, който подробно показва конструкцията на паметника и който някога би бил изложенв главното фоайе, ако бъде той отворен за посещения.

Ден 3 - Изоставени сгради с втори живот

И в съботния ден времето е благосклонно нас, дори надмина по слънцегреене и температури предишния ден. Снощи Керана и космонавтите взривиха публиката с невероятно представяне и спечелиха и мен като техен почитател. Никога не съм виждала такова нещо в България - нито като контакт с публиката, нито като присъствие на сцена, нито като иноватирност и идейност от към музикален стил. Тази банда внася свеж въздух в българската мейнстрийм музикална сцена, която през последните години страда от очевидна еднаквост и баналност. Макар че открих страшно много интересни неща за групата и самата Керана, няма да ги анализирам и възхвалявам повече, защото ще сменя рязко темата на поста, но все пак.

А днес темата на лекциите в горичката беше свързана с вдъхването на втори живот на изоставените сгради в няколко населени места в България. Паметникът Бузлуджа и намеренията на фондацията "Проект Бузлуджа" далеч не са единствения пример за добри намерения на мотивирани и будни граждани. Най-интересното е, че те всъщност са постигнали големи успехи и изслушвайки историите на всички в този ден, аз наистина се обнадеждих, че има надежда за България. Общото между всички представени обекти е незаинтересоваността и неангажирането на институциите с тяхната поддръжка и преизползване и желанието и вярата на обикновени хора със знания и амбиция да превърнат тези занемарени сгради в места за представяне на изкуство и култура. Ето за кои места става въпрос.

Топлоцентрала в София. Стара топлоцентрала в Южен парк в София, забравена през годините, която екип от доброволци успява някак си да извади на бял свят от всички храсти, които са я завладели в комбинация с бездомници и превръща в център за съвременни изкуства. Сега тя е обновена, чиста, светла и просторна, а вътре в нея редовно се провеждат спектакли, изложби, концерти, представени от съвременни български творци.

Бункера "ReBonkers" във Варна. Сграда на приблизително 200 години, служила за бункер за боеприпаси на османците през 19в., която се намира край Аспаруховия мост. През 90-те е служила като клуб за концерти на алтернативната рок и хардкор музикална сцена във Варна, но в последствие бива изоставена. Подобно на горния обект, доброволци се захващат да пропъдят самонастанили се ромски семейства и бездомници, а и да сложат край на тъмните нечестни сделки, които се случват на нейна територия. Интересно е, че година след почистването, те отново влизат в нея и заварват долу-горе същото положение - обособени места за тоалетни насред боклуците и спални с прогнили матраци. Тогава изхвърлят 30 камиона с биологичен отпадък - 30 камиона! - една година след почистването. Сега "ReBonkers" е прероден в културен център за социализация на творци и почитатели на изкуството.

Старата мелница в с. Кърпачево. Още една впечатляваща история за втори живот на стара сграда. Неправителствената организация сдружение "Деветашко плато" работи за възстановяването на живота на селцата край платото. Сега Старата мелница е място за концеренции, обучения, изложби на местното творчество - каретата и дантелите на бабите, сбирки на пенсионерите, а с това се създава оживление за целия район.

Вечерта се изкачихме през гората до паметника, за да наблюдаваме залеза от там, а и светлинното шоу. И през трите вечери на всеки два часа за 10 минути MP Studio ппредставяха 3D mapping върху самия паметник, който разказваше визуални истории, показваше миналото и бъдещето на паметника, вътрешността на паметника, паметника като космически кораб и като абстрактна амалгама от светлини и ефекти и сякаш в един момент започваше да се топи пред очите ни.

Ден 4 - Фестивали с кауза

Последен ден - отново слънчев и дори най-топъл сравнение с всички останали. Още от сутринра хората се разотиват - събират се палатки, разнасят се спални чували, торби, чанти из пътеките и поляната. След 3 дни и 3 нощи купонясване е настанало такова спокойствие, че чак по-голяма част от лагерниците в гората изглеждат малко гузни. Имам си наум и, че край Бузлуджа през цялото време имаше концерти, включително до ранни зори (3-4ч.), така че е вероятно голяма част от тях въобще да не са спали добре през това време.

Ние се отправяме пак към горичката с рогозките и възглавниците върху листата за една последна доза оптимизъм и надежда за България. Днес лекциите са на тема "Фестивали с кауза" и научаваме, че функцията на един фестивал не е забление или реклама, а когато става дума за изкуство и архитектура, какъвто е фестивала в Бузлуджа, те целят да представят цяла една идея. Временни инсталации като места за почивка, изложби, пейки, фасади и т.н., изложени за временно, докато трае еуфорията покрай фестивала, целят да покажат на обществото как едно изоставено или занемарено пространство би могло да изглежда през цялото време. В тази връзка ще спомена и няколко инициативи, които се занимават с "разхубавяване" и поддръжка на такива обществени пространства, за които общините и институциите нехаят.

Сдружение "Деветашко плато", за което споменах по-горе, освен че е възстановило Старата мелница, привилича множество туристи и обединява местните жители с различни фолклорни събитие и впечатляващ джаз фестивал. В началото никой не е предполагал, че интерес към джаз на село, ще има, но вместо очакваните 20-30, на първото издание на фестивала се появяват около 600! -> https://www.devetakiplateau.org/

Създателите на "ReBonkers имат идеята да се съдаде арт квартал "Таляна" във Варна по подобие на Капана в Пловдив. Гръцката махала и старата част на Варна, където евентуално ще се заформи Таляна, оживяват с множество събития и изложбни покрай фестивала "БУНА", който цели да покаже как може да изглежда варненския арт кварта. -> https://bunavarna.com/bg/

Фондация "Колективът" провежда инициатива "Реките на града" в различни градове, където има реки. Целят да обединят хората и природата, градовете и реките, запалвайки гражданите по идеята реката да се превърне в място за отдих, почивка, място свободно от плевли, боклуци и заблатяване. Организират фестивали край реките като поставят временни скулптури, лампички, пейки с масички, който да илюстрират как речните пространства могат да еволюират в нещо красиво. -> https://kolektiv.bg/

Бар "ТАМ" във Велико Търново пък за втора поредна година организира фестивала "48 часа Варуша Юг", с който обединяват в обща кауза жителите на цял квартал, обхващащ стария град на бившата ни столица. Когато собствениците на бара се преместват от центъра в квартал Варуша, те решават да се запознаят със своите съседи и да проучат какво искат да имат в своя квартал. Оказва се, че хората искат плаж на река Янтра, пешеходна улица, пространства за игра на децата. Обединени от момчетата от ТАМ хората в квартала се мобилизират да почистят реката и да обособят малък плаж, да се включат в инициативите свързани с фестивала като добворолци и заедно да работят за подобряване на условията на живот в квартала си. Впечатляваща е историята за незаинтересования от дейността на организаторите кмет, който в последствие от магазинерите в квартала разбира за цялата еуфория. Едва тогава решава да е проактивен и общината да се включи "активно." -> https://tamvt.com/

[magdalenagigova]

Изложба на Христо Берберов на Шипка 6 (at Sofia, Bulgaria) https://www.instagram.com/p/CasID2NoE6L/?utm_medium=tumblr

[vainooo]

Движението в София в деня на Софийският Маратон - 13.10.2019 неделя (днес)

В неделя движението в столицата ще бъде променено заради ежегодния софийски маратон.  Очаква се в него да се включат повече от 4000 участници от 50 националности.

Най-дългото трасе е малко над 42 км. Маршрутите са нови, стартовете и финалите са на площад "Княз Александър Батенберг". Ще се наложи затварянето на възлови столични булеварди. А по тях ще бягат и хора с увреждания.

Масовият старт ще поведе легендата на българската атлетика и олимпийска вицешампионка Николина Щерева.

Ето и къде ще има реорганизация на движението зарадимащабното спортно събитие:

Забранено ще бъде паркирането и престоя и паркиране на пътни превозни средства на площад "Александър I", както и между булевард "Цар Освободител" и улица "Съборна" от 8:00 ч. на 12 октомври до 19:00 ч. на 13 октомври.

От 07:00 часа до 16:00 часа на 13.10.2019 г. ще бъде забранено влизането на превозни средства по:

- бул. „Цар Освободител” между бул. „Васил Левски“ и пл. „Независимост”; - бул. „Княгиня Мария-Луиза” между бул. „Тодор Александров” и ул. „Козлодуй”; - пл. „Лъвов мост“; - ул. „Поп Богомил“ между ул. „Георг Вашингтон“ и бул. „Княгиня Мария-Луиза“; - ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ между ул. „Сердика“ и бул. „Княгиня Мария-Луиза“; - ул. „Цар Симеон“ между ул. „Георг Вашингтон“ и бул. „Княгиня Мария-Луиза“; - ул. „Екзарх Йосиф“ между ул. „Сердика“ и бул. „Княгиня Мария-Луиза“; - бул. „Княз Дондуков“ между пл. „Независимост“ и ул. „Бачо Киро“ и между бул. „Васил Левски“ и моста „Чавдар“; - бул. „Витоша” между бул. „Тодор Александров” и бул. „Александър Стамболийски”; - бул. „Тодор Александров” между бул. „Витоша” и бул. „Христо Ботев”; - бул. „Александър Стамболийски” между бул. „Витоша” и бул. „Христо Ботев”; - ул. „Позитано“ между ул. „Лавале“ и бул. „Витоша“; - ул. „Алабин” и ул. „Ген. Гурко“ между бул. „Витоша” и ул. „Г. С. Раковски”; - ул. „Денкоглу“ между ул. „Ангел Кънчев“ и ул. „Граф Игнатиев“; - ул. „Солунска“ и ул. „Дякон Игнатий“ между ул. „Ген. Гурко“; - ул. „6-ти септември“ между ул. „Аксаков“ и бул. „Цар Освободител“; - ул. „Цар Шишман“ между ул. „Аксаков“ и пл. „Народно събрание“; - ул. „Иван Вазов“ между ул. „6-ти септември“ и ул. „Г. С. Раковски“; - ул. „Г. С. Раковски” между ул. „Ген. Гурко” и бул. „Княз Дондуков”; - ул. „Оборище” между ул. „Г. С. Раковски” и ул. „Кракра”; - ул. „Московска” между бул. „Васил Левски” и ул. „11-ти август”; - ул. „11-ти август” между ул. „Московска” и пл. „Св. Ал. Невски”; - бул. „Янко Сакъзов“ между бул. „Васил Левски“ и ул. „Кракра“; - ул. „Бяло море“ между бул. „Княз Дондуков“ и ул. „Чаталджа“; - ул. „Злетово“ между бул. „Ген. Данаил Николаев“ и бул. „Княз Дондуков“; - ул. „Поручик Пачев“ между ул. „Тракия“ и бул. „Княз Дондуков“; моста „Чавдар”; - бул. „Владимир Вазов“ между ул. „Черковна” и бул. „Ботевградско шосе”; - ул. „Черковна“ между ул. „Е. Симидчийска“ и бул. „Владимир Вазов“; - ул. „Ильо войвода“ между бул. „Владимир Вазов“ и ул. „Скайлер“; -- ул. „Панайот Хитов“ между ул. „Макгахан“ и бул. „Владимир Вазов“; - ул. „Острово“ между ул. „Макгахан“ и бул. „Владимир Вазов“; - ул. „Тодорини кукли“ между бул. „Владимир Вазов“ и ул. „Левски Вековен“; - ул. „Неофит Бозвели“ между ул. „Тодорини кукли и бул. „Владимир Вазов“; - ул. „Баба Вида“ между ул. „Спас Гинев“ и бул. „Владимир Вазов“; - ул. „Левски Вековен“ между бул. „Владимир Вазов“ и ул. „Тодорини кукли“; - ул. „Васил Кънчев“ между бул. „Владимир Вазов“ и ул. „Ангел войвода“; - ул. „Резбарска“ между ул. „Васил Кънчев“ и бул. „Владимир Вазов“; - ул. „549“ между ул. „Резбарска“ и бул. „Владимир Вазов“; - ул. „Витиня“ между ул. „544“ и бул. „Владимир Вазов“ и между бул. „Владимир Вазов“ и улицата от северната страна на бул. „Владимир Вазов“; - ул. „Поп Груйо“ между ул. „Могилата“ и ул. „Св. Тома Иконописец“; - ул. „Станислав Доспевски“ между ул. „573“ и ул. „Св. Тома Иконописец“; - ул. „Поручик Г. Кюмюрджиев“ и ул. „Св. Тома Иконописец“; - ул. „61“ между ул. „1“ и бул. „Владимир Вазов“; - крайна дясна пътна лента на северното и южното пътно платно на бул. „Ботевградско шосе“ между бул. „Владимир Вазов“ и ул. „46“ (кв. „Враждебна“).

От 04:30 часа до 16:00 часа на 13.10.2018 г. ще бъде въведена частична промяна в маршрутите на:

Трамвайна линия № 4 – ще се движи от кв. "Орландовци" до надлез "Надежда", двупосочно;

Трамвайна линия № 12 (в посока кв. "Илиянци"): ще се движи по маршрута до бул. „Витоша“, направо по ул. „Алабин“, надясно по бул. „Христо Ботев“, наляво по бул. „Кн. Мария-Луиза“ и по маршрута до кв. "Илиянци", двупосочно;

Трамвайна линия № 18 (в посока кв. "Орландовци"): ще се движи по маршрута до бул. „Витоша“, направо по ул. „Алабин“, надясно по бул. „Христо Ботев“, надясно по бул. „Кн. Мария-Луиза“, наляво по ул. „Козлодуй“ и по маршрута до кв. „Орландовци“, двупосочно;

Трамвайни линии №№ 20 и 22 ще се движат:

от метростанция "Опълченска"/депо "Красна поляна" до Младежки театър, двупосочно; от депо "Искър"/Автостанция "Изток" до пл. "Васил Левски", двупосочно;

За трамвайни линии №№ 20 и 22 ще бъде разкрита временна двупосочна спирка на бул. "Янко Сакъзов" при  пл. "Васил Левски".

Тролейбусни линии №№ 1 и 2 ще се движат от Пета градска болница и ж.к. "Бъкстон" по маршрутите до кръстовище бул. "Васил Левски" – бул. "Цар Освободител", надясно по бул. "Цар Освободител", надясно по бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", надясно по ул. "Ген. Гурко", наляво по бул. "Васил Левски" и по маршрутите;

Тролейбусите от тролейбусни линии №№ 1 и 2 ще спират на начална/крайна спирка с код 1700 „СУ "Св. Климент Охридски“ на бул. „Цар Освободител“, за автобусни линии №№ 84, 94, 184 и N1.

Тролейбусни линии №№ 4 и 11 ще се движат от ж.к. "Дружба 1 и 2" по маршрутите до кръстовище бул. "Цариградско шосе" – бул. "Цар Освободител" – бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", наляво по бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", надясно по ул. "Ген. Гурко", надясно по бул. "Васил Левски", надясно по бул. "Цар Освободител" и по маршрутите.

спирка с код 1288 „Пл. "Орлов мост“ ще бъде крайна спирка за маршрутите в посока СУ „Климент Охридски“; спирка с код 1287 „Пл. "Орлов мост“ ще бъде  начална спирка в посока ж.к. "Дружба 1 и 2".

Тролейбусна линия № 6 (в посока пл. "Сточна гара"): от ж.к. "Люлин-3" по маршрута до кръстовище бул. "Сливница" – ул. "Димитър Петков", наляво по ул. "Димитър Петков", бул. "Ген. Николай Г. Столетов", наляво по ул. "Подполк. Калитин", надясно по ул. "Скопие", надясно по бул. "Княгиня Мария-Луиза", надясно по ул. "Опълченска", надясно по бул. "Сливница" и по маршрута до ж.к. "Люлин-3".

спирка с код 2116 Надлез "Надежда“ е начална/крайна спирка за маршрута. разкрива се временна спирка на ул. "Димитър Петков" на 40 метра след бул. "Сливница" в посока депо "Надежда".

Тролейбусна линия № 7 ще се движи от ж.к. "Люлин-3" до пл. "Сточна гара" като преминава през транспортния подлез на пл. "Лъвов мост", двупосочно.

Тролейбусна линия № 9 ще се движи от ж.к. "Борово" по маршрута до кръстовище бул. "Васил Левски" – ул. "Г. С. Раковски", направо по бул. "Васил Левски", надясно по бул. "Цар Освободител", надясно по бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", надясно по ул. "Ген. Гурко", наляво по бул. "Васил Левски", надясно по бул. "Патриарх Евтимий" и след кръстовище бул. "Патриарх Евтимий" – ул. "Г. С. Раковски" по маршрута;

Тролейбусите ще спират на всички съществуващи тролейбусни спирки в променения участък от маршрута, включително и на спирка с код 1700 „СУ "Св. Климент Охридски“ (начална/крайна) на бул. „Цар Освободител“, за автобусни линии №№ 84, 94, 184 и N1.

Автобусна линия № 9 (в посока пл. "Орлов мост"): от Автобаза "Искър" по маршрута до кръстовище бул. "Евлоги и Христо Георгиеви" – ул. "Ген. Гурко", обратен завой пред Национален стадион "Васил Лвески", по бул. "Евлоги и Христо Георгиеви" и след ул. "Шипка" по маршрута.

Автобусни линии №№ 280 и 306 (в посока СУ „Климент Охридски“): от бул. "Цариградско шосе" надясно по бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", обратен завой при ул. "Шипка" (Военна академия), бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", наляво по бул. "Цариградско шосе" и по маршрутите си.

Автобусите ще спират на спирка с код 0442 „Военна академия” на бул. „Евлоги и Христо Георгиеви” след ул. „Шипка“ в посока пл.„Орлов мост“.

Автобусна линия № 20 ще се движи от с. Локорско до пл. "Сточна гара", двупосочно;

Автобусна линия № 21/22 ще се движи от с. Подгумер/с. Войняговци до пл. "Сточна гара", двупосочно;

Автобусна линия №№ 11, 86, 309 и 310 ще преминават през транспортния подлез на пл. "Лъвов мост", двупосочно;

Автобусни линии №№ 85 и 285 (в посока ж.к. "Връбница") ще преминават през транспортния подлез на пл. "Лъвов мост", надясно по бул. "Христо Ботев", наляво по бул. "Кн. Мария-Луиза" и по маршрутите, двупосочно.

Автобусни линии №№ 213, 305, 404 и 413 (в посока пл. "Централна гара") ще преминават през транспортния подлез на пл. "Лъвов мост", надясно по бул. "Христо Ботев", наляво по бул. "Кн. Мария-Луиза", наляво по ул. "Опълченска", наляво по бул. "Сливница", през транспортния подлез на пл. "Лъвов мост" и по маршрутите, двупосочно.

Автобусна линия № 78 ще се движи по маршрут от пл. "Сточна гара" по бул. "Ген. Данаил Николаев", наляво по бул. "Ботевградско шосе" (по ТМ линия № 22) до ул. "8-ма" (преди моста на р. Искър), наляво по ул. "8-ма", ул. "25-а", наляво по ул. "2-ра", наляво по ул. "61-а", наляво по ул. "8-ма" до новоразкрита временна спирка пред пощата в кв. "Враждебна", надясно по ул. "8-ма", надясно по бул. "Ботевградско шосе" до гара "Подуяне", надясно по бул. "Ген. Данаил Николаев" до пл. "Сточна гара".

разкрива се временна начална/крайна спирка за маршрута пред пощата в кв. "Враждебна"; разкрива се временна двупосочна спирка на ул. "8-ма" при бул. "Ботевградско шосе".

Автобусите ще спират на временните и всички съществуващи автобусни спирки по маршрута.

Автобусна линия № 79:

в посока СТИНД 2: от кв. "Христо Ботев" по бул. "Ботевградско шосе" (по ТМ линия № 22) до гара "Подуяне", надясно по бул. "Ген. Данаил Николаев" до пл. "Сточна гара", надясно по ул. "Константин Стоилов" и по маршрута; в посока кв. "Христо Ботев": от СТИНД 2 по маршрута до кръстовище бул. "Ген. Данаил Николаев" – ул. "Злетово", направо по бул. "Ген. Данаил Николаев", наляво по бул. "Ботевградско шосе" (по ТМ линия № 22)  до кв. "Христо Ботев".

Автобусни линии №№ 12 и 14 (в посока Автостанция "Изток"): от с. Долни Богров/Гара Искър по маршрутите до махала Батареята, направо по бул. "Ботевградско шосе", надясно по ул. "Летоструй" до Автостанция "Изток", двупосочно;

Автобусна линия № 90 (в посока АП "Малашевци"): от гр. Бухово по маршрута до кръстовище бул. "Ботевградско шосе" – ул. "Александър Екзарх", по бул. "Ботевградско шосе" (по ТМ линия № 22) до гара Подуяне, надясно по бул. "Данаил Николаев" до пл. "Сточна гара", надясно по ул. "Владайска река" (по автобусна линия № 86), надясно по ул. "Зидарска", наляво по ул. "Резбарска" до АП "Малашевци", двупосочно.

Автобусна линия № 119 (в посока Автостанция "Изток"): от кв. "Ботунец" по маршрута до кръстовище бул. "Ботевградско шосе" – бул. "Владимир Вазов", направо по бул. "Ботевградско шосе", надясно по ул. "Летоструй" до Автостанция "Изток", двупосочно.

Автобусна линия № 120:

в посока Зоопарка: от ж.к. "Левски-Г" по маршрута до кръстовище ул. "Тодорини кукли" – ул. "Александър Екзарх", наляво по ул. "Александър Екзарх", надясно по бул. "Ботевградско шосе" до Гара Подуяне, наляво по бул. "Ситняково", надясно по ул. "Оборище", наляво по ул. "Черковна" и по маршрута си; в посока ж.к. "Левски-Г": от Зоопарка по маршрута до кръстовище ул. "Черковна" – бул. "Мадрид", надясно по бул. "Мадрид", по бул. "Ботевградско шосе", наляво по ул. "Александър Екзарх", надясно по ул. "Тодорини кукли" и по маршрута си.

Всички превозни средства на масовия градски транспорт ще спират на временните и всички съществуващи тролейбусни спирки в променените участъци от техния маршрут.

Закриват се спирките:

по бул. "Кн. Мария-Луиза" от ул. "Алабин" до бул. "Сливница", двупосочно; на пл. "Централна гара" (1327 и 1333 „Пл. "Централна гара“); по бул. "Сливница" в района на пл. "Лъвов мост", двупосочно; по бул. "Васил Левски" от пл. "Сточна гара" до бул. "Цар Освободител"; по бул. "Владимир Вазов" от бул. "Ген. Данаил Николаев" до бул. "Ботевградско шосе", двупосочно; по бул. "Княз Александър Дондуков" от бул. "Ген. Данаил Николаев" до ул. "Бачо Киро" (Младежки театър), двупосочно; по ул. "Тодорини кукли" от ул. "Александър Екзарх" до бул. "Владимир Вазов", двупосочно; по бул. "Ботевградско шосе": с кодове 1435 и 1434 „Разклона за летището“, и с кодове 1600 и 1601 „СПИ проф. П. Мутафчиев“; по ул. "Кракра"; по ул. "Шипка" от бул. "Васил Левски" до бул. "Евлоги и Христо Георгиеви", двупосочно; по ул. "Река Велека" и ул. "Александър Екзарх" от бул. "Владимир Вазов" до бул. "Ботевградско шосе", двупосочно; по ул. "Черковна" от бул. "Владимир Вазов" до бул. "Мадрид", двупосочно; по ул. "Черковна" от бул. "Мадрид" до ул. "Оборище" в посока бул. "Цариградско шосе"; за съответните линии в отпадащите участъци от маршрутите им.

[kinoshnet]

Молчание Смотреть фильмы онлайн в хорошем качестве на https://kinosh.net

New Post has been published on https://kinosh.net/molchanie/

Молчание

Спелеологи вскрыли древнюю пещеру в Молдавии, тем самым выпустив на свободу странных полупрозрачных существ, больше всего схожих на летучих мышей. Твари слепы и ориентируются только на звуки, скоро перемещаются на своих кожистых крыльях и достаточно бойко размножаются, поэтому вскоре распространяются по всей планете. И, окончательно, они весьма кровожадны. В центре истории оказывается глухая девочка-подросток. Ей и её недалёким предстоит выживать в неумолимо меняющемся мире.

Страна: США, Германия Жанр: Ужасы Год выпуска: 2018 Качество: Трейлер Продолжительность: взвешенный: 6 декабря 2018, «MEGOGO Distribution» Режиссер: В ролях:: Кирнан Шипка, Стэнли Туччи, Миранда Отто, Джон Корбетт, Кейт Корбетт, Кайл Харрисон Брейткопф, Демпси Брайк, Билли Маклеллан, Сара Эбботт, Тейлор Лав

Смотреть онлайн в хорошем качестве

[vprki]

Проф. Памукчиев: Валентин Дончевски рисува страстно в състояние на транс

Валентин Дончевски е обладан от енергиите на огромна творческа виталност, много страсти и таланти. Като артист има много лица, зад всички тях като първопричина е потребността да ражда образи. Написа за „въпреки.com” проф. Станислав Памукчиев за изложбата на художника „Рефлексии“ в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 в зала 1 А.

Във всичките му артистични проявления – живопис, поезия, музика, рисунката е първото очертание, обозначаване на усилието и опита да се хване неуловимото, същественото, усилие да се постигне белег на увлечението, страстта, докосването до онтологията на изначално Битие.

Рисунката за Валентин Дончевски е начин да бъдеш себе си, начин да се разкриваш и познаваш. Той е обречен на тревожното си творящо въображение, което ражда стойността и цената на стихийно, отдадено на изкуството живеене.

Тази изложба е органична рефлексия, проекция на цялостната природа на един щедро надарен човек, на неговата неистова страст, обсесията да рисува. Феноменът на рисунката съдържа архетипна памет за порива към идентификация още преди да има реч и понятие, разкрива феномена на учудването и стъписването пред тайната на непонятното, скритото, необяснимото. Тази тайна тревожи съзнанието ни, разбужда интуицията ни, и е причина да правим и да имаме потребността да гледаме изкуство.

Валентин рисува страстно в състояние на транс, на психична и духовна сублимация. Нарича своите рисунки сублимати. В този процес, енергиите на несъзнатото, екстремното, оргаистичното, срещат нормите на култивираното и се сблъскват в неочакван творчески резултат. Позоваването на културен опит и артистичните препратки  екзалтират интерпретациите на художника, на творческата му виталност,  и постигат парадоксално качество на неговата артистична индивидуалност. Както казва Валентин, важно е да намериш ключа, да се включиш, да дешифрираш и да продължиш. В тези рисунки през творческата интерпретация на художника прозират силуетите на Пикасо и Матис, на Антонио Саура, Уилям Де Коунинг, на художниците от арт брут и група Кобра, магическите реалисти и жестовите абстрактни експресионисти. В смесването на езици и кодове е силата на този неомодерен еклектичен шум, емоционален и културен тътен, който оглушава и ослепява.

В рисунките на Дончевски се проектира целият актив на завоеванията на ХХ-ти век, на свободата и експресията на пластическия език, на неговата автономия и самодостатъчност, пластическото  като средство и цел, като опитност и свръхопитност, като сетивност и свръхсетивност. В пластическото изразяване - от върха на пръстите и удара на четката върху основата, изтича и се проявява активът на цялостната психична и ментална природа на артиста. За рисуването на Валентин Дончевски важи дефиницията на Зигмунд Фройд: „Сублимацията е проекция на човешките желания, трансформиране на влечението във висшите сфери на духа, реакция срещу репресивните функции на културата“. Естетиката, обоснована от  Джон Дюи твърди, че изкуството е: „Опит породен от опита на живеенето. Този опит е изграден върху стереотипни реакции, биологични импулси, коренящи се в подсъзнателните области“. Тук изплуват централни категории от психологията на Юнг и теорията му за ролята на творческите импулси, както и антропологията на Хърбърт Риид, с анализ на трите вида съзнателност: „ Аз“ – съзнателното; „СуперАз“ – дейността на самонаблюдението, съвестта, идеалите; „То“ – тъмната, непристъпна част на психиката, извор на енергия, ирационалност, тайнствена сила, извор на вдъхновението. Допуска се, че в дълбинните пластове на подсъзнателното съществува и действа формообразуващ принцип на друг вид образ – неасоциативен, с неопределена форма, който идва от дълбоките пластове на несъзнаваното, без да е съпроводен от незабавни, осъзнати асоциации от външния, познаваем свят.

В творческия акт на художника, експресията на тази отприщена енергия, може да дойде в повече на някои естети и пуритани. Това е Валентин Дончевски – рисува екстремно и вдъхновено, бясно и оргаистично, създава и руши. Във всяка рисунка, всеки път се ражда и умира – единственият начин да живее като художник.

Проф. Станислав Памукчиев

А Валентин Дончевски пише за изложбата си „Рефлексии“:

 Творчество с вкус на адреналин. Така бих определил моите занимания. Реакция на заобикалящото, рефлекс на гол нерв, захвърлен върху нагорещена ламарина. Брутален живот и ответната реакция. Моите кратки стихове-рисунки-състояния, правопропорционални, еквивалентни сублимати, волтова дъга между Небето и Земята. Между идеите на детската чистота в пъкъла на джунгла, в който всеки се бори за оцеляване.

Неистово надмогване на всичко. Оставяне на отпечатък видим и невидим, като послание, знак удивителен, изведен до вопъл към идващите след нас, да не повтарят грешките ни.

Всичко се събира на върха на една игла, не само милиони дяволи. Територия, на която може да се съберат всички вселени. Квантова дъга, квантова реалност, осъзнаване, полуосъзнаване, първосигнална реакция, рисувана със затворени очи.

Всичко в едно, всичко в моите рефлексии на заобикалящото ме и Надеждата, която умира последна.

Четката на художника – игла, забита в небето от отговори и последвалия благодатен дъжд от сълзите на Абсолюта от болката. И радостта на номада пустинник, утоляваща жаждата на зародиша в оазиса на нови идеи.

Триизмерност, надделяваща плоското двуизмерно вегетиране, жива искра, даваща нов шанс за оцеляване. 

 Валентин Дончевски е роден през 1958 в Стара Загора, където живее и работи. Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Активен и продуктивен художник с многобройни участия и над 30 самостоятелни изложби. Носител е на редица награди и отличия. Работи в различни сфери на изкуството – живопис, графика, скулптура, дизайн, музика. Освен на СБХ е член на Съюза на българските писатели; има сребърен медал на ASL – Асоциация на френската академична общност, впоследствие и неин член.

Номиниран за Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора четири пъти, както и за Националната награда на името на Захарий Зограф.

Валентин Дончевски

Негови творби са част от колекциите на Националната галерия, Софийската градска художествена галерия, градските галерии в Стара Загора, Добрич, Плевен, Силистра, Габрово, Пловдив, Гурково, Раднево, Павел баня, на частни галерии и институции. 

Проф. Станислав Памукчиев още като млад преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ познава Валентин Дончевски и в годините неведнъж е писал текстове за него, включени в албуми и каталози на художника. С днешна дата публикуваме написаното от професора 2006 година, което смятаме, че е важно, за да проследим и ние част от пътя на Дончевски от първите му изяви и философията му на талантлив артист.

ЖИВОПИСНАТА ВСЕЛЕНА НА ВАЛЕНТИН ДОНЧЕВСКИ

Поколението, към което принадлежи Валентин Дончевски, култивира своята артистична рефлексия във време, в което българската живопис трескаво търсеше нови пътища, освобождаваше се от изобразителни клишета, усвоявайки идиоматичния език на формалните, абстрактно пластични стойности - големият, упойващ проект на модернизма.

По това време /началото на 80-те г./, Валентин бе част от една студентска и артистична общност, която преживя с колективен пато�� своето откриване към изкуството. Спомням си безкрайните разходки в среднощно Търново /те - напористи и талантливи студенти, аз - неопитен асистент/, с безкрайните разговори, в които заплитахме неумело интуитивните си докосвания, до могъщата пластическа и духовна сила на старите майстори от Холандската и Испанската школи, или субективирането и абсолютизирането на пластическия жест при Пикасо и Матис.

В тази среда, Валентин Дончевски бе един от най продуктивните, надарени с мощен усет за пластика, за плътност на цвят и тон, фактура и структурност. Рисунката му бе активна, с освободена реакция, с компресия на психична и духовна енергия. Но, най важното - носеше неочакваното, до парадоксалност различно виждане на реалността. Стотиците рисунки, акварели и маслени платна, от най незначителните, до най претенциозните, бяха наситени с усещането за случване, за събитие, и независимо от различните подходи и техники, носеха белега на лично преживяното, на индивидуално психичното, на Аза. В стихията на своето екстазно рисуване, Валентин преминаваше, нару-шаваше определеността на стилови граници, и с лекота и артистичност се изразяваше в различни изобразителни системи - от груб, натурен реализъм, през сюрреалистични трансформации, до крайно експресивни жестове.

Споделям тези рано проявени характеристики, защото те предопределят оригиналността на изведения авторски, емоционално и духовно озарен, пластично - поетичен свят на Валентин Дончевски. Свят, който събира и изразява в своята еклектична многоликост, стилистични белези, знаци и артикулации от експресионизъм, сюрреализъм, наивизъм, магически реализъм, неомитологизъм.

От определящо значение за формирането на автора, е духовното любопитство и ранното докосване до ученията на Рудолф Щайнер и Петър Дънов. Това активно, екзалтирано откриване към трансреалното, магичното, езотеричното, потърси своите очертания през емоци-оналната и духовна сила на пластични и семантични кодове - извиращи от дълбините на родовата памет, традицията на фолклора, езическата обредност, символи-ката на ранното християнство и средновековен мистицизъм.

В пластическия космос на художника - черги, плетове и дувари, гърнета и кратунки, шевици, великденски яйца, лица - маски, обкови и ореоли взривяват своята конкретност, излизат от опре-делеността на своето историческо битие, за да преодолеят границите на линейното време и постигнат онзи миг Вечност, в който минало и бъдеще, начало и край, се завъртат в безкрая на Голямото Митологично Време. Художникът се изправя пред чудото на Сътворението, пред неговите тайни и не-обяснимост, със суеверния страх на езичника, с транса на шамана, с духовната откритост и упование на християнина. Изправя се на прага на реалността и неговото екзалтирано въображение ражда фантазни, свръхреални образи, обвити в искряща светлина - илюзорни и бленувани. Дончевски ни превежда през многомер-ността на своите пластически простра-нства, води ни по закрити, мистични мостове към една духовна вселена.

Сътворението, пред неговите тайни и необяснимост, със суеверния страх на езичника, с транса на шамана, с духовната откритост и упование на християнина. Изправя се на прага на реалността и неговото екзалтирано въображение ражда фантазни, свръхреални образи, обвити в искряща светлина - илюзорни и бленувани. Дончевски ни превежда през многомерността на своите пластически пространства, води ни по закрити, мистични мостове към една духовна вселена.

Смесването на времена и пространства, подобно космогонията на Шагал и Казаков, парадоксалното събиране на елементи от различен логически порядък, натрупването на знаци и символи от различни епохи и култури, оплитат сложна пластическа и смислова канава, в която търсещото съзнание открива своите духовни и културни проекции. Валентин Дончевски създава експресивна, енергетична, витална живопис. Цветни и бели сияния обвиват фигури, заливат пространства. Нажежени светлинни магистрали разсичат картината, свързват и разделят светове. Цветът е изведен от своята живописно - колористична стойност и търси феномена на своя духовен абсолют. Безтегловността, дематериализирането, фрагментирането и наслагването на пространства, енергийното уплътняване, цветните експлозии, атомизирането до субстанциално единство - търсят непо-силният хоризонт на мистична отвъдност и духовно измерение. Сблъсъка между профанно - свещено, известно - неизвестно, реално - абсурдно, тукашно - отвъдно, намира своите пластически решения през опозициите: хроматично - ахроматично; пластично - декоративно, активно - пасивно, плътно - прозрачно.

Поемащ сила от корените, Дончевски съпреживяно носи културата на една духовна традиция, търси упование и вдъхновение от големи имена за българското изкуство, като Иван Милев, Николай Райнов или Димитър Казаков - така съдбовно свързали живота си с тази култура.

Творческите усилия на Валентин Дончевски, независимо от уникално личната стилистика, се свързват с търсенията на редица съвременни автори, които определят активността на теза за живопис, формират фронт на неофолклорни и неомитологични идеи. Актуална теза, във времето на глобализация, която събира сила, намира основание и вдъхновение в традицията, във феномена на народностния дух, която оживява духовния порив, събужда митологичните нагласи, дълбоко кодирани в човека и съхраняващи основните, дълбинни енергии на живота и сътворението. Позиция, в която завръщането към корена, към паметта на рода, слизането в културните напластявания, е не само носталгия по загубено качество и ценност, а събиране на духовен опит, опора и надежда за ново начало. Тя оживява духовния порив, събужда митологичните нагласи, дълбоко кодирани в човека и съхраняващи основните, дълбинни енергии на живота и сътворението. Позиция, в която завръщането към корена, към паметта на рода, слизането в културните напластявания, е не само носталгия по за-губено качество и ценност, а събиране на духовен опит, опора и надежда за ново начало.

Патосът на тази теза намерих в реплика на големия български художник Димитър Казаков - Нерон: ”...Какво трябва да дам на Европейския дом? - само и единствено онова, с което мога да спасявам Америка - уникалната си даденост на рядък за света човек; силата и чистотата на емоциите си; културата на сърцето и готовността на ръцете да се подчиняват на подсъзнателната верига в лабиринта на генетичното ми Аз на границата на Европа и Азия, всред Гърция и Рим, под нозете ми в археология; ясновидствата ми от праотците като нежност на духа и силата на слънчевите ми енергии в тялото...”

ноември, 2006

Изложбата „Рефлексии“ на Валентин Дончевски в СБХ продължава до 21 септември. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на СБХ

[vprki]

Иван Русев: Скулптурата е.... навсякъде около нас. Ако можеш да гледаш.

Повод за забележителната изложба „Самоопределение на скулптурата“ в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 е 70 годишнината на скулптура Иван Русев. Звучи невероятно Иван на 70… Не е за вярване, защото той като една от най-значимите фигури в съвременната ни скулптура съхранява момчешки дух на неум��рност, на страст да твори и открива светове с безспирно любопитство.

Основният материал в неговите скулптури е камъкът и производните му пясък, пръст, както и много други, минал е през стотици тонове камък. Преди „Самоопределение на скулптурата“, измислена с въображение и познание,  сътворена като идея от него и съмишлениците му Иван Русев имаше изложба „Бяло“ в интимното пространство на галерия „Арте“- скулптури и рисунки. На пръв поглед беше каменна изложба, но с дълбоки послания За нея проф. Станислав Памукчиев написа: „Иван щедро ни дарява с вечност... дарява ни с обещанието на камъка“. /целия текст за експозицията може да прочетете във „въпреки.com” тук/. Изключително е присъствието му като автор е Мраморната му експозиция в Южния парк, както и бронзовата скулптура на Махатма Ганди.

На 9 дка е разположен  Мраморният град в с. Илинденци с начало на изграждането му преди вече 26 години. В този амбициозен проект се включват десетки български и скулптори от цял свят и артисти от почти всички сфери на визуалните изкуства. Резултатът е смайващ и вдъхновяващ – това е от най-уникалните пространства у нас, създадено от творец.

Подобен е подходът на Иван Русев към настоящата изложба в пространството на най-голямата зала на „Шипка“ 6. Въздейства провокативно в най-хубавия смисъл на понятието в обективното ни представяне на скулптурата и изкуството, споделено с група съмишленици от различни поколения - Галя Благоева, Габриеле Бергер, Димитър Николов, Елена Иванова, Ивайло Аврамов, Кирил Кузманов, Петер Цанев, който е и куратор на изложбата.

Проектът „Самоопределения на скулптурата“ търси и описва нов вид пространства в изкуството на скулптурата. Авторите в изложбата представят художествени стратегии с акцент върху процесите на самоопределяне на ниво автономна мотивация и вътрешно регулиране на границите на изкуството.

Експозицията ни посреща при влизането залата с думи на всеки от тях как чувства скулптурата. Иван Русев:  „Скулптурата е.... навсякъде около нас. Ако можеш да гледаш.“; Галя Благоева: “Скулптурата е … присъствие.“; Габриеле Бергер: „Скулптурата е ... разбиране на хаоса чрез реда. Безкрайността на хаоса е ред. Не е ли хаосът агломерация от минимални системи, които са безкрайността на реда в рамките на минимума. Скулптурата е най-малката възможност за ред в определена среда.“; Димитър Николов: „Скулптурата е … видима и невидима, красива, груба, ръбата и продълговата. Говореща и спореща. Тя е легнала, седнала и изправена в полета, села, градове, планини и реки. Обречена е на вечен затвор, наречен форма.“; Кирил Кузманов: „Скулптурата е … преминаващото през мен, преминавам през него.“; Ивайло Аврамов: „Скулптурата е ... перманентен процес на пространствена и материална реконтекстуализация.“; Петер Цанев: „Скулптурата е … преустановяване на пространството в образа на обекта. Въпросът е как един обект може да се прояви в пространството на един образ.“

От ляво на дясно: Кирил Кузманов, Ивайло Аврамов, Галя Благоева, Иван Русев, Габриеле Бергер, Димитър Николов, Елена Иванова и Петер Цанев

За изложбата кураторът и участник в нея проф. Петър Цанев, когото проф. Станислав Памукчиев определи преди време по повод негова експозиция като “изтънчен мислител и голям артист“ написа: „По случай своята 70-годишнина Иван Русев инициира проект, фокусиран върху базисните условия на скулптурата. Той избира да покани група автори от различни поколения, които споделят отстранено наблюдение към себе си и изследват изкуството като форма на мисловни действия, подчертаващи процеса на самоопределяне на творческия акт. Проектът „Самоопределения на скулптурата“ търси и описва нов вид пространства в изкуството на скулптурата. Авторите в изложбата представят художествени стратегии с акцент върху процесите на самоопределяне на ниво автономна мотивация и вътрешно регулиране на границите на изкуството.

Елена Иванова и Иван Русев

Изложбеното пространство е организирано от българска художничка и  прекрасна сценографка Елена Иванова. Тя въвежда зрителите в сложен лабиринт от смислови връзки и гледни точки, както към отделните творби в експозицията, така и към специфичното присъствие на отделните автори, като отстоява деликатна дистанция към нетеатралната същност на минималистичното и постминималистично изкуство.

В изложбата работите на най-младите участници Галя Благоева и Димитър Николов хвърлят мост към класическите минималистични императиви, заложени от Габриеле Бергер и Иван Русев. Хоризонталните мраморни плочи на Николов и вертикалните бели въжени правоъгълници на Благоева създават усещане за левитиращи структури, които произвеждат множества от пространства с пленителна светлинна цялост.

Ивайло Аврамов

Ивайло Аврамов подлага на изпитание разбирането ни за скулптурата, като предлага тотално реконтекстуализиране на част от съществуващите архитектурни елементи на сградата, а именно на две от колоните в изложбената зала, превръщайки ги в автономни скулптурни обекти, които базират своята елегантна естетическа цялост на логиката и процесите на няколко въведени от него идеални рационални функции.

Една от творбите на Кирил Кузманов

От своя страна Кирил Кузманов конструира паралелно пространство от различно форматирани образи, които не само оспорват илюзиите за триизмерност, но повторно въвеждат скулптурата като парадоксални уплътнения и пластични сенки в необятната територия на визуалното.“

Припомняме, че Иван Русев стана първият носител на възродената след 34 години Национална награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“ ноември 2021, която му беше връчена в ГХГ „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил. В щастливия момент от наградата, споделен с колеги и приятели си приказвахме с него в автобуса на връщане към София. Припомняхме си заедно дългите години на приятелство, на общите ни преживявания от незабравимите срещи с изкуството му, за обичаните ни хора, които не са вече на Земята…А Ивайло Аврамов беше удостоен с високото отличие на следваща 2022 година. Сега си припомнихме и нашия разговор с Кирил Кузманов през 2017 по повод изложбата му галерия „Райко Алексиев“ „Сладолед в акция“ и предишната му „Издишай“ в същото пространство 2011.

Произведенията на Иван Русев на изложбата в СБХ

„Творческият път на Иван Русев е свързан с продължителна и последователна защита на съвременните параметри на скулптурата. Системният му стремеж към възможно най-чист изказ, интересът към текстурите на естествените материали и впечатляващият размах на неговото въображение несъмнено го определят като един от водещите протагонисти на постминималистичната тенденция в българската скулптура през последните четири десетилетия. Деликатното метафизично присъствие на интуиция, която не поставя граница между изкуството и природните феномени, превръща работите на Иван Русев във философски метафори, при които процесът на създаване е неделим от смисъла и значението на самите скулптурни произведения.“ Пише още за него проф. Петер Цанев.

Скулптурният парк в Илинденци

В годините много сме писали за Иван Русев, разговаряли сме за българското изкуство, за мястото му в публичната среда и винаги сме го откривали, като че ли отново и като забележителен творец, и като светла, свободна и неуморна личност. Имали сме възможност със Стефан Джамбазов (1951-2021) много пъти да посещаваме Скулптурния парк и да наблюдаваме как расте. През пленерите и скулптурите пръснати по хълма, през Форума и Мраморния град, който продължава да се изгражда, за да се стигне сега до своеобразната галерия от живописни творби в Творческия дом на Арт центъра. Стефан Джамбазов е автор-режисьор на документалния филм „Прости форми“ (2004), посветен на скулптора.

Иван Русев в ателието си

Всъщност, без да е преувеличено, си давам сметка как почти три десетилетия животът ни като хора, пристрастени към изкуството, без да сме изкуствоведи, но с познания е белязан от личността, творческата мощ на Иван Русев. Преди доста години, когато за първи път имах шанса да видя ателието му на ул. „Латинка“, признавам, бях зашеметена. Не само от творбите му, но и от озарението, което струеше в това пространство. Парадокс или не, тези дни споделих тогавашните си усещания в ателието на Иван с Ивайло Аврамов. А той като скулптор, който се фокусира и  върху архитектурните елемент ми обясни за това как влиза светлината в това пространство, как е измислено и само по себе си е произведение на изкуството, в което се създава изкуство…

И още за Иван Русев и неговия път  - 2021 година той издаде  книга - албум „Разказ за Пътя и Каменни истории“.

За нея тогава за нас той сподели: „Написването на настоящия труд беше провокирано от приятелското настояване на скулптора Цветослав Христов да събера и да осмисля натрупания си творчески и житейски опит, свързан най-вече с голямата програма „Илинденци“. Неговата идея беше този материал да послужи, макар и късно за моите години, за подготвянето на докторантура към Художествената академия. Погледнаха скептично на тази амбиция, но ме завладя мисълта да споделя със следващите поколения вълнуващия път, който изминах през последните няколко десетилетия. Време, съвпаднало с интересни, но и трудни времена на промени и преход за държавата ни на света като цяло. Период, в който творческият процес беше поставен пред голямо предизвикателство. Моят разказ, обаче, доказва как изкуството може да оцелява и да се развива и в този труден период на политически промени и житейски изпитания.“

Книгата систематизира и изследва с подчертано чувство за историчност опитът и действията, довели до появата и утвърждаването на Арт център “Илинденци”, като място за култура от световна величина през последните повече от 20 години. В нея са представени детайли за организираните през годините събития, за процеса на общуване и обмен, за творческия процес и натрупвания, за механизмите на действие и личностите, привличани за участие през годините, както и биографични истории от утвърждаването на Иван Русев като един от най-значимите ни съвременни творци.

Иван Русев на фотоизложбата в галерия “Българи

Авторът последователно ни въвежда в своя свят на търсения, преследвани и постигнати цели по Пътя на изкуството. Първата част предлага увлекателен разказ за израстването и формирането на бъдещия скулптор, както и извеждането на смелата за времето си идея за създаване на частен център за изкуство в България. В тази първа част специално място е отделено на неговия род, чиито корени са от Велико Търново, имат и роднински връзки със Стефан Стамболов. Иван Русев споделя, че неговата майка Мария Русева му дава много снимки от богатия семеен архив, който може да бъде определен и като част от Българската история в контекста на Следосвобожденска България, която тръгва мощно напред, преодолявайки робското минало. През 2017 година Иван Русев представи тези забележителни семейни документи с фотоизложба в галерия „Българи“.

На откриването на изложбата „Самоопределение на скулптурата“ на 4 юли 2024 в СБХ беше лаконичен: „От позицията на моите 70 години разбрах и знам много отдавна, че между поколенията трябва да има мостове. Нека аз, Елена Иванова и Габриеле Бергер да бъдем точно тези мостове на поколенията.. Преди много години вече имахме един колективен проект в Илинденци, в който участваха двама, които са тук Габриела и Кирил Кузманов (тогава много млад). Ние отдавна работим в екип, отдавна в Илинденци се случват много неща и е пълно с млади хора.“ В обичайния си стил той благодари на много хора – на екипа на СБХ, на близките си, „които ме изтърпяха и тази година“…

От ляво на дясно: Ивайло Аврамов, Кирил Кузманов, Габриеле Бергер и Иван Русев на откриването на изложбата в СБХ

И за финал на този текст нещо лично и не съвсем. В края на юни се чухме с Иван Русев за някои уточнения за предстоящата „Самоопределение на скулптурата“ в СБХ. Разбира се, казах му, че ще се чуем на 1 юли, когато е рожденият му ден! А Иван ми отговори: „Какъв рожден ден, аз тогава започвам да редя изложбата с колегите!“ Това е, иначе, има още много…

Изложбата „Самоопределение на скулптурата“ в СБХ продължава до 30 юли. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Виолета Апостолова – Лети, Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Галерията на. „Раковски“ 125 е проектирана за художествена галерия, не променяна и до днес

През юни 2023 се състоя защитата на дисертационния труд “Галерия „Раковски“ 125 – институционален център на художествения живот. История, организация, изложбена дейност, критика   (1940 – 1972)“ на Наташа Ноева /на снимката/ за присъждане на научна степен доктор с научен ръководител проф. Милена Георгиева. Присъствах на събитието, което за мен беше преживяване като досег с изключително изследване и ново познание за художествено пространство, в което още от дете е била една от първите ми срещи с изобразителното изкуство, благодарение на родителите ми.

 Наташа Ноева e вече главен асистент в Институт за изследване на изкуствата към БАН с тема - Галерийното дело в България през XX век. Тя е изкуствоведка, художничка, пише активно не само в специализираните издания изследователски и критически текстове и е желан и търсен автор, независимо от младостта си. Публикуваме подготвено от нея за „въпреки.com” резюме на дисертационния ѝ труд, защото той е важен със задълбоченото си осмисляне на художествения ни живот не само в контекста на времето, в което се съсредоточава авторката. Присъствала съм на не малко защити в различни области на науката и изкуството и рядко се е случвало да бъдат така възторжено и аргументирано приети от специалистите – научни ръководители, рецензенти, специалисти.

Дисертационният труд в обем от 500 страници разглежда историята на създаване, организацията и културната политика на галерията на ул. „Раковски“ 125 в периода 1940 – 1972 година. Реконструкцията на дейността на тази галерия като основен център на художествения живот, е от особена важност. В научната литература липсва цялостен труд, който да проследява и историята и развитието на галерийното дело в България, анализ от гледна точка на създаването и функционирането на изложбения салон като специфично изложбено пространство – историческо развитие, видове галерии, модели на организация и финансиране, социокултурни функции, влиянието им върху развойните процеси в новото и съвременното българско изкуство и т.н. Все още са много неизвестните факти, свързани с българското изкуство и в частност с изложбените пространства. Неотдавна излезе книгата на Благовеста Иванова за Постоянната галерия на Тръпко Василев - първата частна галерия в страната. Съществуват и някои епизодични статии по темата, но те не могат да дадат цялостна картина за състоянието на художествения живот у нас.

Галерийното дело в София от Освобождението до началото на 1940 (колаж, личен архив)

През годините галерията на ул. „Г. С. Раковски“ 125 в София, на Съюза на българските художници, получила известност като „изложбения салон на „Раковски“ 125“, „съюзната галерия“, „галерия „Раковски“ 125“, а от началото на 1990-те „Райко Алексиев“, е емблематична с проявеното грижовно отношение към българското изкуство и неговите създатели – като институция с над 80-годишна история, управлявана от сдружение на художниците, едновременно събира, отглежда, но и продуцира културната история на България. Галерията на ул. „Раковски“ 125 е една от първите проектирана за художествена галерия архитектурна среда у нас в следосвобожденска България, и единствената, която не е променяла статута си до днес.

Неоспорим факт е устойчивостта на галерията на „Раковски“ 125 като институция, която едновременно събира, отглежда, но и продуцира културната история на България и въпреки историческите превратности не променя първоначалното си предназначение, заявено още при проектирането в нормативните документи на СДХБ и Комитета на фонд „Изложбено помещение“.

Хронологичните граници на изследването обхващат създаването и дейността на галерията „Раковски“ 125 от откриването ѝ през 1940 г. до 1972 г., когато СБХ придобива нов дом с галерия  на ул. „Шипка“ 6. Реконструира се цялостната представа за функционирането ѝ – от зараждането на идеята за нейното създаване, архитектурното проектиране, строежът й, провежданата културна политика и изложбена дейност, запазването ѝ като дружествена частна собственост на СДХБ, СХБ и СБХ през годините въпреки смяната на двата режима, влиянието на комунистическата партия и държава, а оттам промените, които следват.

Изглед от улица Раковски, 1940/41, хотел Славянка беседа, галерия на "Раковски" 125 с обозначеното кръгче

Реконструкцията на феномена галерия „Раковски“ 125 се основава на детайлното проучване на богат изворов материал – хроники, статии в периодичния печат, специализирани и каталожни издания, покани, архивни документи и снимки, съхранявани във фонда на СДХБ при ЦДА, Министерство на информацията и изкуствата, Комитет за наука, изкуство и култура, Министерство на народното просвещение, лични фондове на художници при ДА „Архиви“, фотоархив и досиета на художници на СБХ, аудиоархив на БНР, Архив на МВР, лични архиви на колекционери и частни лица и други.

Организираните в галерия „Раковски“ 125 общи художествени и групови изложби, самостоятелни изложби на български художници, гостуващи колективни и индивидуални чуждестранни изложби са показателни за широкия периметър от изяви на членуващите в сдруженията художници. Но също така е важно да се отчете, че в периода на НРБ тя изпълнява и идеологически функции чрез провежданите политически и пропагандни изложби и чрез гостуващи чуждестранни изложби, главно от страните от Източния блок.

В първа глава „Галерийното дело в София от Освобождението до началото на 1940 г.“ се разглеждат процесите на зараждане на галерийното дело в София от края на XIX век и първите четири десетилетия на XX в. Разгледани са откритите през 20-те и 30-те години на XX в. нови изложбени пространства и малки частни галерии и са изведени нови, непубликувани материали. Проследени са и вторично приспособени пространства към държавни, културни и финансови институции, чиято поява е продиктувана не само от недостига на помещения, но най-вече от изключителната динамика, пъстрота и разнообразие на художествения живот, както и от новосъздадените сдружения на художници, продуцирали множество общи, колективни и индивидуални изложби.

Във втора глава „Галерия „Раковски“ 125 – център на художествения живот. История, създаване, организация (1940 – 1947)“ е представена историята на строежа, откриването и функционирането на галерията на ул. „Раковски“ 125 в София в периода 1940 – 1947 г., като е направена уговорката, че за долна хронологическа граница на тази глава се приема 1940 (годината, в която се открива галерията), а като крайна – 1947, когато е възстановена след бомбардировките над София през 1944.

арх. Милко Бичев с Александър Божинов (1), Александър Балабанов (2), Владимир Полянов (3), Сирак Скитник (5), Йордан Стубел (7), Васил Захариев (8), Чамкория, август 1926

Идеята за изграждането на постоянна галерия възниква още през 1924 г., а СДХБ предприема същински действия през 1926 г. след организираната по покана на дружество Българо-чехословашка взаимност изложба в Общинския дом на Прага. След приключването на изложбата се създава комитет Изложбено помещение (1926), в устава на който една от целите е да построи „монументално помещение за художествени изложби в София“. Той набира средства от дарения и приходи от специално устройвани събития (изложби, лотарии, сказки, забави, театрални и оперни представления). Помощ е получена и от държавата, и от Столична община. На 7 юли 1938 г. се сключва договор между Васил Трънкаров и Съюз на дружеството на художниците в България, според който собственикът продава на СДХБ партерни и сутеренни помещения, в мястото на наследниците на проф. Александър Балабанов (съпритежателски дом), а галерията трябва да е построена от продавача най-късно до 30 ноември 1938 г. На 24 март 1940 г. на ул. "Раковски" 125 е открито първото пространство в България, проектирано с единственото предназначение да експонира художествени творби. Откриването на новата галерия в цялата ѝ тържественост се отразява подробно от периодичния печат, като един от водещите акценти в заглавията и в съдържанието на публикациите е появата на дълго чаканото, модерно, отговарящо на всички архитектурни и експозиционни изисквания изложбено пространство.

Новото галерийно пространство се вписва в активния художествен живот по това време, откриват се общи художествени, групови, самостоятелни, чуждестранни изложби, но за кратко. Според сведения от пресата, след откритата през март 1941 г. посмъртната изложба на Пенчо Георгиев галерията е била затворена за известен период от време поради довършителни дейности. От архивни документи и прессъобщения в печата става ясно, че галерията на „Раковски“ 125 е била реквизирана за германски военен склад и по време на бомбардировките над София е опожарена и почти унищожена. Разглеждат се трудностите по нейното преустройство в режим на следвоенно възстановяване, икономическа криза и купонна система и усилията да се довърши работата в галерията от СДХБ и на СХБ, който се обръща към редица министерства за ремонтирането ѝ. Без нея СБХ остава без дом и без средства, тъй като от наеми и процент от откупките на произведения, входни билети и други източници се осигуряват средства за издръжката ѝ, но и за административното ръководство и персонала. Цялостното ѝ преустройство и ремонтиране завършва на 30 май 1947 г. Обърнато е специално внимание на един неизвестен досега факт – намерението галерията да бъде превърната в кинотеатър с 600–700 места и да се даде под наем на фондация „Българско дело“. Опитът за преустройство на изложбения салон в кино не се осъществява, но лишава столичната общественост от изложби за две години.

Кът от новата изложбена зала на Съюза на дружествата на художниците в България, Сердика 1940

Особено полезен за изследването и реконструирането на събитията и изложбените про��ви е запазеният в ДА „Архиви“ архитектурен план на галерията на арх. Милко Бичев от юли 1938. С подробното си описание на всяко помещение – главен вход, предверие, коридор, първа зала, малка зала с оберлихт, голяма зала с оберлихт, заседателна зала, зимник, изолаторни помещения и санитарни възли, бюро, склад, помещение за парно отопление, дворотделните елементи, и използваните материали той дава възможност за сравнителен анализ и съответните изводи за състоянието на галерията през различните периоди. Това се оказва ключов момент при сигнификацията на галерията с открития масив от материали за изложбите.

Архитектурният проект е резултат от модерното мислене на арх. Милко Бичев, и е съобразено с предназначението и функциите на пространствата като място за изложбена и административна дейност. Бичев се е възхищавал на Франк Лойд Райт и Льо Корбюзие. Може да се твърди, че редица аспекти и водещи принципи на модерната архитектура по това време са отзвучали и в неговия проект – постигане на единство на форма и пространство, функционална организация на вътрешното пространство, съставено от самостоятелни помещения, трансформиране на вътрешни секвенции, търсене на връзка сграда – околна среда, подчертаване на човешки мащаб, особено при врати и прозорци, използване на покрива като художествен елемент, съчетаване на функционалност и естетика. Галерията на ул. „Раковски“ 125 се отнася към онези сгради и помещения, при които архитектурната композиция целенасочено търси горно естествено осветление. Тук е моментът да припомним, че сградата се намира между две жилищни кооперации, съпритежателски домове, т.е. няма достатъчен естествен източник на осветление. Това решение, целесъобразно и оправдано от функционална и архитектурно-техническа гледна точка, отговаря на западноевропейските стандарти по това време. Употребата на оберлихт в сгради с дълбочина, които нямат достатъчно светлина от странични прозорци, какъвто е с галерията на „Раковски“ 125, е предвидено и изчислено още при проектирането на галерията, освен естетически е търсен функционален елемент, изцяло съобразен със съвременните изисквания за излагане на художествени произведения, така че да се разполага с максимално използваема площ за експониране не само на височина, но и на ширина.

официални гости при откриването на 13 ОХИ

Бичев е известен в научно-изследователските среди с трудовете си, посветени на архитектурни тенденции и процеси в локален, национален и европейски контекст. Изследванията за живота и дейността му се фокусират основно върху приносите му в научната и академична сфера, а близо 16-годишната му проектантска дейност не попада в тях. Бичев е възпитаник на Дрезденската школа. Там изучава и обща история на изкуството при проф. Брук и история на архитектурата при проф. Ройтер. Освен заеманите държавни постове след като се завръща в България през 1925 в БДЖ, Столична община архитектурна градоустройствена дирекция, лектор по архитектура в Държавната художествена академия, интересен период за изследване, който се открои е частната му практика с проектираните  обекти - съпритежателски домове, фамилни къщи, вили, фабрики, както и интериорни проекти на жилища в Нешва, Мадара, Банкя, Русе, София и други, а също така, заедно с проф. Иван Лазаров е проектирал Паметника на падналите през войните в гр. Лясковец (1939). Прави впечатление, че в откритите архивни материали, биографични справки и посветени на него статии не е посочена галерията на „Раковски“ 125, която арх. Бичев проектира, докато е на свободна практика, както и че тя не е отбелязана като пример за сграда с оберлихт през 1940, макар на този етап от проучванията да е видно, че е първата галерия, в която за целите специално се интегрира оберлихтна конструкция.

След разрушенията от бомбардировките оберлихтът не запазва оригиналния си вид от 1940 г., но направената реконструкция след 1945 г. следва плана при създаването му. Площта на оберлихта е по-голяма от галерийното пространство, за да се осигури естествено осветление по цялата дължина, както в малката, така и в голямата зала. Откритият архивен материал показва, че творбите в изложбите още от 1940 г. са се подреждали по стените и по мобилни паравани, като по този начин се постига експозиционна гъвкавост. Пространството позволява и експониране на висящи творби с модулно окачване от тавана, което в онази епоха придава и съвременно звучене. С��що така въз основа на фотографски кадри от откривания на изложби и отразяване на художествени събития от периодичния печат, е ясно, че галерията е сменяла облика си през годините в интериорно отношение.

Изложби открити в галерията на "Раковски" 125, корици на каталози (личен архив)

В третата глава „Изложбената дейност в галерията на „Раковски“ 125 (1940 – 1972). Рефлексия на художествената критика. Художници, критици, тенденции, проблеми“ в центъра на внимание е художественият живот, изложбената дейност в галерията, рефлексията на художествената критика в опит да се проследят водещи тенденции и проблеми, активността на художници и критици и рецепцията на художествените явления най-вече през периода след Втората световна война до началото на 70-те години. Тя е разделена на осем подглави, които освен по хронология и видове изложби, са подредени така, че да засегнат всички видове изкуства, в които текат процеси на малки и по-големи промени; където е налице повече освободеност в рамките на естетическите директиви на съответния период или където отслабва режимът на тоталитарно управление и актуалност на опозицията позволеност / непозволеност. Подбрани са знакови изложби не само за галерията, но и за целия период. Обърнато е внимание на международните контакти на СДХБ и сключените културни спогодби, организираните реципрочни изложби.

От 1947 до края на десетилетието в галерията се организират най-вече чуждестранни гостуващи изложби, документални и исторически изложби, фотоизложби с чисто пропагандни цели. Преобладават груповите, вече наричани колективни изложби на членове на СБХ, докато индивидуалните като че ли в този момент стоят на заден план и по-скоро са преориентирани към новата придобивка в центъра на столицата – изложбеният салон на ул. „Гурко“ 1 (днес СГХГ), както и към някои малки столични галерии. Обърнато е внимание на експозицията от живопис и скулптура на художници, съставена от ХХ ОХИ (1947), чиито творби не са журирани заради „особените им заслуги към изобразителното ни изкуство“.

Национална изложба на мира, 1950, интериор от голямата зала с оберлихт

През този период галерията се наема от редица институции за организиране на изложби (в. „Стършел“; „Балкантурист“, „Българска кинематография“ 4-и Отечественофронтовски софийски район, благотворителна изложба за децата на гръцките бежанци (1948)). В края на септември се открива изложбата „Септември 1923“, през 1949 Албанска документална фотоизложба, „Полски илюстрации и книги“, Националната радиоизложба. Тя е превърната в активна трибуна, обслужваща властта, която освен това става и печелившо пространство в буквалния смисъл.

Художественият живот през 50-те години се анализира чрез проследяване на проявите на социалистическия реализъм като господстващо направление в изкуството. Поставя се въпросът за разликите в разбиранията на реализма като художествен метод. Обърнато е специално внимание на международния обмен в светлината на втвърдяващите се идеологически условия, обвинения във формализъм и доктрината на социалистическия реализъм. В началото на 50-те години българското изкуство е силно политизирано, идеологически натоварено и голяма част от изложбите са задължително тематично ориентирани.

В изследването е отделено място и за началото на следкултовото „размразяване“, на първите прояви в ориентация към народното изкуство и националното наследство, разгледани са конкретни изложби и отразяването им от критиката. До 1954 галерията е ползвана от държавните институции за пропагандни цели, след което нарастват организираните от СБХ изложби. От календарните планове може да се заключи, че те се провеждат в следната последователност: обща / групова / колективна / индивидуална / чуждестранна. Често галерията е разделена на 2 изложби, докато тече едната, в съседния салон се открива друга. Експонирането на всички изложби не е възможно само на „Раковски“ 125, затова СБХ често ги преразпределя на „Гурко“ 1 и на бул. „Руски“ 5.

Андрей Николов, Цено Тодоров и Владимир Димитров – Майстора в изложбата им в галерия "Раковски" 125, 1952

След изложбата „България по пътя на социализма“ (ноември 1952) в пресата галерията на ул. „Раковски“ 125 не се среща за дълъг период от време. От писмо на СХБ до Вълко Червенков за съдействие при заплащане на дължимия наем от Националния съвет на ОФ, става ясно, че тя е наета за цели осем месеца (2.08.1952 – 20.04.1953), още едно свидетелство, че е използвана за обслужване на властта в тоталитарните години. Като компенсация СБХ увеличава контрактациите на художниците от постъпилите средства от наеми на този тип изложби. В писмото се посочва и че заради външните изложби галерията не може да се използва от съюзните членове и настоява това да се промени.

Разгледани са проведените ОХИ, индивидуални, чуждестранни изложби в галерията през 60-те и първите години от 70-те. Представени са количествени данни за организираните реципрочни изложби в страната и чужбина по подписани културни спогодби, което още веднъж свидетелства за активизиране на художествения живот и на процесите в изкуството. Анализират се някои от критическите рецензии за изложбите на младите художници от периода, за които се обръща повече внимание на тяхната обективност, съпоставена с оценките за качествата им и контекста на времето. Дейността на СБХ се активизира и чрез различните професионални поделения – секции, които изпълняват свои програми и организират свои представяния пред публика, т.е. с разслояването на гилдиен принцип те в някаква степен като форма на организация се доближават отново до някои дружества от т.нар. „буржоазен период“. А това засилва желанията за негласна автономност, доколкото те са били възможни в структурите на социалистическия СБХ. Специално внимание се отделя на общите приложни изложби, организирани в галерията в периода 1964 – 1972 г., с цел да се очертаят развойни процеси, доминиращите стилови тенденции, границата между униката и малкия тираж по пътя към дизайна, промените на изложбените пространства, които се превръщат и в търговски обект, т.е. към чисто художественото, естетското представяне се намесва и пазарен елемент. Направена е типология на художествените пространства за експониране през 1960-те години, според  промяната в предназначението им – напр. настъпилите промени на изложбените пространства, които се превръщат и в търговски обект, т.е. към чисто художественото, естетското представяне се намесва и пазарен елемент.  А заключението продължава историческия разказ за галерията и след 1972 г. сумирайки изводите от това проучване, а приложенията го допълват със статистически данни, хронологични таблици за изложбите в галерията, така и в другите изложбени салони през годините в столицата, и устно записани истории за галерията. Освен това в хода на изследването и въз основа на новооткрити документи изникнаха много въпроси за последвалите реконструкции, застрояване на съпритежателските домове след 1943 г. над коридора и предверието, преустройството и интериорните промени в експозиционното пространство, които предстоят да бъдат анализирани и проучени детайлно.

От Изложба на четирима художници – Цено Тодоров, Стефан Иванов, Андрей Николов, Владимир Димитров – Майстора, 1952

През посочените десетилетия изложби са откривали автори като Владимир Димитров - Майстора, Стефан Иванов, Андрей Николов, Кирил Цонев, Дечко Узунов, Здравко Александров, Бенчо Обрешков, Рафаел Михайлов, Златю Бояджиев, Петър Младенов, Вера Недкова, Евтим Томов, Никола Танев, Владимир Гоев, Георги Баев, Георги Ковачев, Александър Стаменов, Ненко Токмакчиев, Стоян Венев, Атанас Пацев, Енчо Пиронков, Добри Добрев, Веселин Стайков, Илия Бешков, Марко Бехар, Вера Лукова, Евтим Томов, Росица Чуканова, Лика Янко, Тодор Хаджиниколов, Борис Колев, Найден Петков, Генко Генков и много други.

Андрей Николов, Стоян Венев и Иван Фунев разглеждат скулптурната творба „Пионер“ на Васка Емануилова. Юбилейната изложба на Васка Емануилова и Александър Стаменов в галерия „Раковски“ 125, 1956.

И до днес се организират внушителни, запомнящи се изложби в пространствата на галерията, само като си припомним „От въглен към огън“ на Димитър Грозданов, „Утаено време“ на Станислав Памукчиев, Homo sapiens – възмопенания на Павел Койчев, на Иван Б. Иванов,  изложбата текстил на унгарски и български художници, 90 години от рождението на Петър Дочев, скоро се откри  и „Между небето и водата“ на Йордан Кисьов, предстоят сценографска, скулптурна изложба, на млади български художници и т.н. ... списъкът е дълъг.

Йордан Кисьов при откриването на изложбата му „Между небето и водата“ с Долорес Дилова и Любен Генов, 14 юни 2024

Изложбеният салон на ул. „Раковски“ 125 е най-дълго съществуващата галерия в България, която не е променяла своята функция от създаването си през 1940 г. до днес въпреки обществено-политическите и социално-икономическите промени. През тези над осемдесет години в пространствата ѝ се представят различни видове и жанрове на изящните и приложните изкуства, очертават се тенденции в развитието им, динамиката на художествените процеси. Историята на тази галерия е знакова за съвременното ни изкуство и от гледна точка на трансформациите, които претърпява художественият живот, породени както от вътрешни еволюционни процеси, така и поради външни за системата фактори.

*Иска ми се да благодаря на научния си ръководител, на рецензентите, на колегите от ИГ „Ново изкуство“, на Държавна Агенция „Архиви“, на СБХ, НБКМ, НХА, галериите в страната, на всички, които бяха част от пътя, на тези, които съдействаха и ме изтърпяха докато правех проучването си при целия масив от стотици хиляди изровени и прелистени архиви, и не на последно място на семейството ми. ≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: архив от докторската тема на Наташа Ноева

[vprki]

Съзиданията на Дечко Узунов…

Дечко Узунов... Имам чувството, че когато седнеш да пишеш за тази невероятна личност, празната страница те поглъща, а многоточието става безкрайно.Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева за изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия.

 Опасността човек да залитне в употребата на клишета е голяма, защото неговото артистично присъствие и изискана аристократичност, мащабното мислене и внушителната сила на пластичния език го нареждат сред онези художници, които не просто заемат важно място в съвременното българско изкуство, а бележат цялостното му развитие.

През 1999 в СБХ се организира голяма изложба по повод 100 години от рождението на Дечко Узунов, разположена на три етажа на „Шипка“ 6. През 2003 г. се появи книгата „Памет и забрава“, един задълбочен изследователски труд на Аделина Филева и Ирина Генова, който през архиви, фотографии и произведения детайлно документира биографията на Дечко Узунов и анализира неговата творческа дейност. В книгата са включени и публикации на водещи изкуствоведи, изследователи и теоретици на българското изкуство Ружа Маринска, Вера Динова-Русева, Милена Георгиева, Чавдар Попов, Даниела Чулова.

А 25 години по-късно Софийска градска художествена галерия осъществи мащабна програма, с която да се отбележи 125-ата годишнина от рождението на художника чрез поредица от изложби, представящи своеобразието на Дечко Узунов като творец и личност. Изложбата в СГХГ с куратори Аделина Филева, Пламен В. Петров и Рамона Димова е третото събитие от тази програма. Първото бе изложбата в родния град на Дечко Узунов – Казанлък. В Градската галерия директорът на галерията д-р Пламен В. Петров и куратор на изложбата „Голямото надлъгване. Към изложбата на Дечко Узунов от 1969 година“ даде един нов ракурс към рецепцията на художествения факт, събитията и отгласа в критиката за юбилейната изложба на Дечко Узунов по случай неговата 70- годишнина.

Ден преди откриването на изложбата проф. Аксиния Джурова представи книгата си „Разпилените спомени“. Второто събитие в програмата беше изложбата „Светско монументално изкуство“ в галерия „Дечко Узунов“, филиал на СГХГ. Тя представлява своеобразен визуален разказ, който чрез фотографии, документи и проекти на стенописи, мозайки и витражи разкрива присъствието на Дечко Узунов в областта на декоративно-монументалното изкуство, една съществена страна от неговата творческа дейност.

Изложбата „Съзидания“ в СГХГ събира творби на изящното изкуство на Дечко Узунов. Той казва: „Това, което си създал, това е твоят живот“. А неговият е особено продуктивен. Оттук идва и нелесната задача при селектирането на творбите, представени в изложбата. Включени са 90 произведения – портрети, пейзажи, голи тела, натюрморти, абстрактни композиции, които проследяват отделните периоди в творчеството на художника (най-ранната творба е пейзаж от 1922, собственост на НГ, а последната, която създава, е абстрактна композиция от 1986, собственост на ХГ „Дечко Узунов“). В експозицията можем да видим много от най-известните му картини като „Българска мадона“, „Невеста“, „Шопи“, портретите на Майстора, Николай Масалитинов, Маша Узунова, Елисавета Багряна, Кръстьо Сарафов, Иван Тутев, Христо Нейков, пейзажи от Китай, алафрангите, българските моми, а също така и произведения, които в продължение на десетилетия не са излизали от депата на галериите в страната или частни колекции.

Подредени са на хронологичен принцип, така зрителите имат възможност да проследят развитието, трансформацията, еволюцията на творческия му стил.

Редица изследователи и художници определят изкуството му като „класика“, но живописта на Дечко Узунов е и урок по виртуозност. В едно интервю, когато го питат как тръгва към платното – от хаоса или от хармонията, той отговаря, че „хаосът е вечна борба със закономерностите на живописта“. Мъките на творческото лутане, естествени за всеки млад автор, преодолява бързо. Жорж Папазов пише на страниците на списание „Златорог“ през 1935 г.: „ В действителност разстоянието между виртуозност, играта да се прави картини и изкуство е само една крачка. Тая крачка обаче понякога е непреодолима, защото тя е именно, която определя и закръгля артиста. – И тъй, подхвърляйки с любов и кокетност четките и боите, Дечко Узунов стои на границата и боязливо гледа скока, който трябва да направи.“ И той го прави.

Живописта на Дечко Узунов е богата като тон, текстура, мазка, движение, борави с широка гама от звучните акценти на чистия цинобър и оранжа до сложните сиви, виолетови, кафяви, сини и зеленикави тонове, избухва в хармонична цветност, в многослойната обща мазка на боята се откриват сложни и богати тонове. Взета сама за себе си, взета дори като проблем на абстрактното изкуство, разкрива една сложна структура. Основно изразно средство за художника често е човешката фигура и заложените в нея пластически възможности. Портретите му са проникване в духовния свят на човека, опит да пробие бездните на неговата душевност. Често ликът, позата на тялото, жестът на ръцете предизвикват взрив от емоции.

Натюрмортите превръща в увековечени образи на битието, пейзажите – уловен миг, запечатал спомен, настроение, чувство. Голите тела носят особена мистичност, общата тоналност и изтънчените нюанси на цвета, преходите на фона потапят тялото в някакво отдалечено пространство и го освобождават от плътността на видимото, а абстрактните композиции са отражение на необуздана свобода.

Да се дефинира творчеството на един художник е винаги сложна задача, защото се изправяш пред предизвикателството да разкриеш специфичното, индивидуалното, характерното, което е негов отличителен белег. С още по-голяма сила това се отнася до художник и обществена личност като Дечко Узунов, олицетворяващ темповете на развитие и динамиката на художествения живот в продължение на десетилетия в различна обществено-политическа среда. Всеизвестни са заслугите на Дечко Узунов като председател на СДХБ (края на 30-те), след това на СБХ през 60-те, директор на Националната галерия през 50-те, ректор на Художествената академия, президент на AIAP.

Като председател на СБХ той е от онези, които активно подкрепят младите художници. Обединени в Ателието на младия художник (АМХ) към СБХ, те са изпращани в многобройни творчески командировки, на работа в издателства, което „създава у тях творчески импулс, търсене на оригинален и пластичен израз, стремеж към съревнование“. В интервю за в. „Пулс“ през 1966 г., когато се подготвя Втората младежка изложба и предстоящата Обща художествена през 1967 г., журналисти му задават въпроса: „Какво да очакваме от младите художници и може ли да се говори за модернистични и формалистични увлечения сред тях?“. Дечко Узунов отговаря, че въпреки тематичността на изложбата и сключените контрактации да се направят портрети на Ленин, няма да се ограничат индивидуалните търсения на младите художници и се очаква от тях да представят творби с най-разнообразни сюжети. Признат авторитет, организирал свои самостоятелни изложби и представяния на българските художници по света, голяма е заслугата на Дечко Узунов за осъществяване и активизиране на международните контакти със сродни организации, работещи в областта на изкуството и културата.

А споменавайки пътуванията, тук е мястото да се отбележи изложбата, открита на 24 май в БКИ в Берлин, организирана от Аделина Филева, уредника Мила Старейшинска в ХГ „Дечко Узунов“ и екипа на СГХГ. Тя е съпроводена с каталог и също е част от поредицата събития, съпътстващи неговото честване. Наречена „Пътни бележки“, експозицията представи любопитна страна от творчеството на художника, за когото няма ограничения кога и къде ще рисува, без значение дали е участник в заседание в художествен съвет в Академията, в общо събрание, конгрес или международна среща, някъде из софийските квартали, в страната или в чужбина, винаги е имал скицник в себе си. Например, в Базел, вече свършил листовете за рисуване, докато чака, взима хартия от рецепцията и рисува върху нея (печатът на хотела още стои на листа). Някои от скиците след това изпълнява в големи композиции в цвят с акварел или маслени бои.

Следващото събитие от програмата, е на 11 юни, когато в ХГ „Дечко Узунов“ ще се открие документална изложба, посветена на неговото изкуство с религиозна тематика и обектите, по изпълнението на които Дечко Узунов работи в екип с други художници. Ще могат да се видят и самите проекти.

Дългогодишна политика на Софийска градска галерия е нейните проекти да имат изследователски характер, но също така и да обогатяват и разширяват представата и познанията на широката публика. Допълнително съграденото П-образно пространство в центъра на първа зала в галерията предлага на зрителя интересни архивни документи и фотографии, даващи информация за живота на художника. A подбрани цитати през различните десетилетия от страниците на печата, служат, за да онагледят как се оценяват участията му в общите художествени изложби или самостоятелните му изяви. Една част от тях са поместени в двуезичния албум, включващ произведенията от експозицията, с увеличени детайли на живописта му, и с уводен текст на Аделина Филева.

Аделина Филева

Няма как да приключи разказът за изложбата „Съзидания“, без да споменем, че във втора зала е обособен кът, където освен филмът на БНТ „Бай Дечко” от 2000 г, режисьор Дамян Петров, се прожектират видеоинтервюта с проф. Аксиния Джурова, проф. Валентин Старчев, проф. Григорий Григоров, Елза Гоева, Иван Б. Иванов, Марин Добрев, Мария Стефанова. Общували пряко с Дечко Узунов, в спомените им оживяват интересни факти и случки от неговия живот, от студентските им трепети в Академията, от работата им по някои от монументалните обекти, от съвместните им пътувания за изложби и т.н.

„Като да ви гледам от отвъдното…“ отекват в съзнанието думите на Дечко Узунов, надписани върху гърба на една от картините, гледайки безплътния автопортрет на художника от 1983 г. и другия от 1922 г., при излизане от галерията. Те по-скоро те посрещат при влизането в пространствата на ул. „Гурко“ 1, но ги запазих за финал. Замисляш се за твоя път, какво ли ще оставиш след себе си…

Подобен амбициозен проект, в който всяка една изложба се превръща в събитие, няма как да се осъществи без усилията и продължителната работа на голям екип професионалисти, а именно Аделина Филева, Пламен В. Петров, Рамона Димова – куратори; Николета Гологанова-Петрова и Наташа Ноева – сътрудници; Илинка Чергарова, Милан Михайлович, Светлана Христова – реставратори; Петър Димов и Маргарита Енева – връзки с обществеността; Надежда Олег Ляхова – дизайн на експозицията; Цветан Игнатовски – фотограф; Татяна Пунева – коректор; Трейси Спийд, Мирослава Николова-Чернодринска – превод на английски език.

Проектът е съвместен между Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия – Казанлък, Държавна агенция „Архиви“,

Изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия продължава до 8 септември. Цяло лято светът ни ще е огрян от изкуството на изключителния Дечко Узунов. Едва ли само с едно посещение в залите на СГХГ ще е възможно да вникнем и преживеем истински дълбоко смислено и емоционално, че сме дарени с творец като него… ≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Милко Божков: Картината добива своя смисъл в очите на тези, които я гледат

В годините сме писали много за  изключителния художник Милко Божков, за изложбите му, за невероятното му присъствие като автор и свободомислещ човек. От миналото лято досега след мащабната му ретроспективна изложба живопис, графика и рисунка в ГХГ– Варна в рамките на Десето юбилейно издание на “Август в изкуството” последваха две забележителни негови експозиции в София, както и представянето на луксозен албум с негови репродукции в СГХГ. Сега изкуството му засиява с изложбата „Милко Божков.P.S.“, заемаща три зали на „Шипка“ 6.

За новата си мащабна експозиция с лаконичното заглавие "P.S."/ "Послепис" Милко Божков споделя пред "Артефир" на Програма „Христо Ботев“ на БНР: "Пост е, докато един художник нарисува картината, след това скриптум е, когато зрителите я гледат. Картината добива своя смисъл в очите на тези, които я гледат."

В изложбата се срещат различни жанрове и техники. "Най-ранната работа в тази експозиция е от 80-те години и картините стигат до наши дни. Голяма част от експозицията са етапите, подготовката и реализацията на три библиофилни книги. Първата е „Елегия“ по един древноегипестки поет, втората – "Думи и графити" с Борис Христов и третата е без текст – само литографии. На мен ми беше любопитно да ги видя, събрани заедно със съмненията, задраскванията, отказванията от един образ и преминаването към друг", казва художникът. „Елегия“, подготвяна от 1983 до 1987 година, отпечатана в 20 екземпляра, като във всеки отпечатък текстовете са написани ръкописно от Милко Божков.

Куратор на изложбата е Пламен Моневски /на водещата снимка заедно с художника и Любен Генов/, който във въведението към нея пише много емоционално с обич и възхищение пред изкуството на Милко Божков. Припомняме, че изключителната изложба на художника „Салонът на природата“, вдъхновена от стихове на Борис Христов беше експонирана първо през септември 2021 година в Арт център Плевен с уредник Пламен Моневски, а в края на същата година в СГХГ. Изложбата бе придружена от великолепното издание на Методий Петриков (изд. Методиеви книги, 2020) и Giclee арт принтове на живописните творби върху хартия Hahnemühle Museum Etching.

Изложбата на Милко Божков, която се откри на 18 април в залите на СБХ на „Шипка“ 6, е плод на тригодишна подготовка от няколко негови приятели.

„Начинът за осъществяване на този проект бе воден от една единствена дума - ,,отношение"... Към автора, към творбите, към подбора, към представянето, към зрителя ...и най- вече към ,,цялото".

Чрез изложбата подготвения зрител може да добие един общ поглед за духовното ниво на автора,за многопластовата му, сложна в психологическо отношение живопис,за търсенията и намиранията, както и да се види протичането на неговата  мисъл и интуиция във времето/Промяната/. На физическо ниво – занаят. Там всичко е ясно...За Милко тайни няма нито в една от представените техники - графика, акварел, живопис. И тава го нарежда до Автори като Стоян Цанев  в графиката, Никола Маринов в акварела и Иван Вукадинов в живописта.

За младите художници събитието в прагматичен план може да бъде използвано като учебник от висок клас. Изложбата не си поставя никакви цели.                                      

Тя Е.

Частица от Милкобожковата хармония!

А там думите са излишни.“

Пламен  Моневски

На пръв поглед изложбата „Милко Божков. P.S.“, заемаща три зали на „Шипка“ 6, представя многобройни творби, изпълнени с различни техники – живопис с масло и акварел, графика – офорт, литография, акватинто, преге, също и рисунки. Но всъщност всички те, или в много голямата си част, са свързани етапи в един и същ процес по създаването на крайното произведение. Тук са и оригиналните цинкови плочи на графиките.

В централната зала, фронтално срещу входа, е единствената картина, рисувана специално за изложбата. Тя представя автора такъв, какъвто е в момента – по-абстрактен, философски минималистичен. До тази творба е композицията „Тайната вечеря“ – с абстрактно изобразени символи на апостолите, различими в тънките цветни линии за всеки, подчинени на схематично изобразено то им място около трапезата на Исус. Паднал долу, под реда на апостолите, е Юда, изобразен чрез кесията му, натежала от сребърниците и срама, с огледална повърхност, в която всеки зрител би могъл да види лицето си, и с надписа „Един от нас ще...“ вместо Христовото „Един от Вас (ще ме предаде…).

Това е само фрагмент от изложбата, в която кураторът Пламен Моневски представя в съвършена композиция творческия процес  при художника Милко Божков, като преминава през различни етапи и знакови творби. Някои от тях са показвани само в Люксембург и са собственост на колекционери, сега са и пред публиката у нас.

Припомняме и откъс от текста на изкуствоведа Румен Серафимов, написан за „въпреки.com” миналата година и включен в прекрасния албум, обгръщащ красиво забележителното изкуство на Милко Божков, озаглавен „МИЛКО БОЖКОВ И НЕГОВАТА АРКАДИЯ“

„Милко Божков е една от най-ярките личности в изключително силното поколение, което влиза в изкуството ни в началото на 1980-те години и внася в него истински съвременен дух въпреки ограниченията на тоталитарната естетическа нормативност. Той е в основата на много нови явления, стилови посоки и иновативно изразяване у нас, и се оказва, че мисленето му е адекватно на хипермодерното разбиране и осъзнаване за необходимостта от преоткриване на сериозните духовни идеи в съвременното изкуство. Мисля, че винаги в изкуството си Милко Божков е изобразявал местата и състоянията, които са му носили хармония и в които се е чувствал щастлив. От самото начало той визуализира представата си – осъзната или интуитивна, конкретизирана или абстрактна – за своята лична Аркадия (с това име са назовани немалко негови картини и графики). Открива я преди всичко в детството си, от което в творбите му се явяват незаличими в съзнанието му образи – реката, върбите, поляните, хълмовете, дворовете, птиците, сезоните, луната. Като човешки или ангелски фигури от друго времево и пространствено измерение, в сцените на един голям автобиографичен цикъл (2012–2013 г.) преминават почти незабележимо бродираните силуети на майката и бащата, на някогашното момче, и носят своя носталгичен романтизъм.

„Онези жълти и горещи детски лета…Сълза се отронва в пепелта на душата ми и я прави на кал. Де е Господ, да я омачка отново!“ – пише в прекрасните си текстове Милко Божков. Понякога той вгражда деликатно текст в картината като изумителния стих на средновековна китайска поетеса: „Недей, недей докосва с крак най-горното стъпало!

Милко Божков изрисува поезията на Борис Христов и светлините на пейзажа.

Напразно тревожиш безкрая, човече –

нима съзвездията по крилете на Калинката

не ти разкриват, че върху твойта длан

е кацнала Вселената – и вече си пристигнал… Борис Христов

В преситената с виртуална реалност и всякакви спекулации образна среда, той съхранява все по-ценното ръкотворно и сетивно отношение към пластическия език, запазва класическата картинност с всичко трайно и стойностно в нея, извайва „скъпоценна“ живописна материя, която носи радост и наслаждение от всяка мазка и линия, от всеки жест. На фона на съвременния визуален  маниеризъм у нас, в който самоуверено шества външноефектната, но повърхностна и в повечето случаи празна, инфантилна игра с концептуални конструкти, изкуството на Милко Божков носи светлината на висококласично художествено „вчувстване“ в същността и образния живот на един богат интелектуален и душевен свят. С изключителната си дарба и забележителна ерудиция той е способен да създава висококултурно изкуство, в което с удивителна мъдрост смесва, съпоставя и интерпретира времена, култури, естетически, морални и философски категории.

В него, с неизчерпаемите преображения на формата той сякаш събира разпилените, но все още живи територии и оцелели свидетелства на чистия, универсален дух. Затова, когато съзерцавам изкуството на Милко Божков, се връщам към онази красива, мистериозна фраза: Et in Arcadia ego! („И аз бях в Аркадия!“).“

А ние като публика сме огрени от сиянието на неговата експозиция „Милко Божков.P.S.“

Изложбата му в залите на СБХ на „Шипка“ 6 продължава до 24 май, а ще бъде и част от програмата на „Нощта на музеите“ на 18 май. Преживейте я, потопете се в нейното сияние!  ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Виолета Апостолова – Лети

[vprki]

Изложбата „Истина беше…“ отново събра изкуството на Лиляна и Михаил Чаушеви…

Признавам, че не познавах творчеството на художниците Михаил Чаушев и Лиляна Чаушева. За тях ми е споделяла талантливата им дъщеря художничката Деля Чаушева. И когато получих съобщението от СБХ за изложбата на родителите ѝ „Истина беше…“ в зала 1А на ул. „Шипка“ 6 и покана от нея се зарадвах и развалнувах в очакването си.

Изложбата е зашеметяваща, откриваш нови светове с изкуството на прекрасни автори. Самото откриване на 26 март, някак беше по-различно и защото се оказа, че и за художници и изкуствоведи е неочаквана среща. Дори и за учениците на Михаил Чаушев (1933-1990), именити български художници, на които е преподавал в Художествената гимназия в София като Ивайло Мирчев, Николай Янакиев, Кирил Матеев, Димитър Чолаков, Маргарита Горанова и още и още…

Публикуваме словото на проф. Станислав Памукчиев при откриването на изложбата

„Истина беше…“, което той любезно ни предостави, за което му благодарим. Обичаме неговите текстове и винаги се стремим да ги публикуваме. Те заслужава да бъдат изучавани…

„Истина беше“...като заглавие на изложбата на Михаил и Лиляна Чаушеви, е красива метафора на едно влюбено, всеотдайно обречено живеене в истината за изкуството.

 „Истина беше“ е най-поетичното, тихо, носталгично откровение за истината...Истината, припозната в нейната битийна неопределеност и всеобхватност, отключена в енергиите на младите години – родили ентусиазирано възможен смисъл, провидяно съдържание, за един продуктивен творчески живот.

Лиляна и Михаил пресичат житейските си траектории съдбовно в своето опиянение – да бъдат художници. Тяхната среща в Художествената академия, в ателието по живопис на Ненко Балкански, събира влюбените енергии на младостта с безпределното измерение на бленуваното изкуство. Започва дългият път на развитие, на обучение, на усвояване и преработване на културна памет, трупане на артистична опитност, творчески проучвания, експерименти, стилистични и формални открития. Извървяна е траекторията от уроците на Ненко Балкански и  академичния реализъм, до условността на чисто абстрактния идиом – пътя от фигурата до знака. При Михаил Чаушев са четими препратките към културните пластове на неолит, архаика, Цикладска скулптура, вплетени в динамиката на технизираната рационалност на съвремието. При Лиляна Чаушева са разпознаваеми вдъхновените интерпретации на шевици и чипровски килими, с тяхната знакова, цветна, ритмична стойност и семантични съдържания. Всичко това изведено като личностно разкриване, като свобода, персонален белег, лична митология.

Творби на Михаил Чаушев

В артистичния резултат на Лиляна и Михаил Чаушеви се осъществява и получава стойност, спасителният копнеж по абстрактно изкуство. В 70-те и 80-те години, когато започват техните опити в тази посока, проблематиката на абстракционизма е игнорирана, пренебрегната в официализираните разкази за социалистическата култура. Заниманията и реализациите на Лили и Михаил Чаушеви с монументална и приложно - декоративна работа е относително защитено пространство за формални експерименти, условна цветност, стилистични опити. Пътят към абстрактна живопис е открит – интуитивно живян като мечта за свобода, за личностно разкриване, любуване в чисто пластичните отношения, усещане за естетичното, което ни се разкрива, без представата за цел, без културни и социално – политически предразсъдъци. Абстрактното като бягство от идеологизирани клишета, като вживяване в привиждащите се зад Желязната завеса либерални ценности. Абстрактното като неосъзната духовна откритост, като преодоляване, денатурализиране на света и навлизане в енигматично закритите зони на метафизичното и универсалните категории. Опитите за абстрактно изкуство са бягство от банализираните сюжети от времето на соц-а, и се осъзнават като притаена десидентска екзалтация, като порив за субективно преживяване на света, с неговите екзистенциални, психични и духовни измерения.

Творби на Лиляна Чаушева

В този процес, съдържанието на културното наследство, с праисторическия, фолклорно - знаков и декоративен мотив, средновековната религиозна живопис, продуктивно се преплитат с условно пластичния език и духовно съдържание на абстрактното изкуство.

В сложния процес на модернизация на българското изкуство, Лиляна и Михаил Чаушеви са сред най-изразените и последователни експериментатори в тези нови територии. Да...пластическата истина се открива за изкушените да вибрират на границите на два цвята, на два тона, на границата между черното и бялото, твърдото и мекото, плътното и прозрачното. В непрогледните лабиринти на тази трудна материя, Лиляна и Михаил са умели навигатори, в пространствата на чисто пластическите отношения,  оставят следите на своите прозрения като знаци по пътя към безграничното, създават изкуство за жадните да съзерцават в безпределното и неназовимото.

От ляво на дясно: Станислав Памукчиев, Стефан Чурчулиев, Деля Чаушева, Лиляна Чаушева и Любен Генов

 Дарените сме ние, всеки, колкото успее да се включи в честотите на тези емоционални и духовни вибрации. Да благодарим на Лиляна, че ни дари с щедростта на своята артистична дарба, с стойността на своята изведена и защитена творческа съдба. Да благодарим на Деля, за волята на добрата дъщеря, да възкреси паметта за своя баща – уникален, автономен, силен художник, белязал с качеството на своето творческо откритие, новото българско изкуство. Да благодарим, че в тази изключителна мащабна изложба, тя отново ги събра заедно по дългия път на изкуството.

 Да...истина е!

Проф. Станислав Памукчиев

От изложбата

Куратори на изложбата са Деля Чаушева и Стефан Чурчулиев. Негов е и плакатът към изложбата, сам по себе си произведение на изкуството, което разказва историята – любовна и художествена на Михаил и Лили…

Въвеждащият текст като куратор на Стефан Чурчулиев е много личен за двамата художници и по работата върху експозицията. Публикуваме го и него, независимо, че присъства на страницата на СБХ. Важно е красивите и преживени думи да присъстват не само като съобщение за моментното събитие, а и да остават, защото както ми каза преди дни един забележителен режисьор – документалист  /ще четете за него в следващ текст при нас/, макар и в друг контекст „думите остават и се материализират“.

Творби на Михаил Чаушев

„Признавам, че не познавах добре творчеството на Михаил Чаушев (1933-1990) и Лили Чаушева, и когато започнах да помагам на Деля за организацията на изложбата им, бавно, стъпка по стъпка, се запознах с техните работи. Първо с монументалните, а после с творбите им от ателието. Постепенно се потапях в атмосферата на 80-те години на миналия век и осъзнавах силното присъствие на художниците от това поколение, колко творческа и физическа енергия са вложили в усилията си да устоят на изкушенията, на конюнктурата и да създадат изкуство, актуално и днес. Михаил и Лили са едни от тези автори.

Семейство в живота и на моменти творчески тандем, в изкуството двамата следват свой собствен път. Докато монументалните работи на Михаил Чаушев допълват и същевременно търсят естетическия образ на времето, в което живее, живописта му е шепот, чието ехо ни достига като тътен и кара кристалите в нас днес да звънят. Във време, когато творческите компромиси са въпрос на оцеляване, живописта на Михаил Чаушев е честна и искрена и с нея той избира да се съхрани като автор.

Живописни творби на Михаил Чаушев

В нея създава свой оригинален свят, в който спасението е в постоянното търсене, а творческият комфорт – в постоянното съмнение. Пастелите му – дълбоки и тихи, мистични и топли, създават чувство на меланхолия и уединение. Една измислена реалност, в която можеш да се разходиш и да намериш покой. Живописта му е приглушена и изискана, добре премислена и въпреки това много емоционална. Тя е светлина от едно отминало време. Работите му ни връщат към търсенията на авторите от 70-те и 80-те години и логичната връзка на изкуството им с това на XXI век. Ако днес не видим тази връзка, ще продължим да живеем със „сладката“ заблуда, че всичко започва от нас.

Живописни творби на Лиляна Чаушева

Живописта и на Лили Чаушева е смела, „мъжка“, такава каквато само жена може да създаде. Крехка като натура, работите ѝ са категорични, а текстилните ѝ пана са силни и лишени от шаблонност. Стъпила върху фундамента на българската традиция, тя постига върхове в своите търсения както в абстрактната живопис, така и в монументалните работи. В основите на своите пана тя вплита най–доброто от българската традиция, така както легендите разказват, че старите майстори са вграждали сенките на красиви девойки. Вплита духа на предаваното от поколение на поколение мистично познание за света, кодирано в българския текстил. Изкуството ѝ е лишено от мимолетни и излишни амбиции. Незасегнато от настоящето, то създава връзка между миналото и бъдещето. Текстилните ѝ пана са монументални не само с размерите си, а и с вложената в тях идея за вечност. Докосването до тях е като път във времето.

Сенките оформят светлината.

Сенките на времето оформят авторите и тяхното творчество.

Открийте светлината в работите на Михаил и Лили Чаушеви!“

Стефан Чурчулиев

Лиляна Чаушева

На централно място в изложбата е портрет на Лиляна Чаушева, рисуван от Михаил Чаушев в младите им години. Със Станислав Памучиев го гледахме и той каза как с моливче около очите, независимо, че творбата е живописна е оформено излъчването на любимата жена. Сега тя е на 85, но очите са същите с тази дълбочина, красота и продължава да рисува.

На финала на този текст се връщам към нашия разговор с Деля Чаушева, както споменах в началото, който бе и по повод изложбата ѝ “Времеви прорез” в столичната галерия [a]cube в края на декември 2022 година. Тогава си споделяхме, че сме загубили във времето много скъпи хора и сякаш прорезът става все по-дълбок, непреодолим…

Деля и Лиляна Чаушеви, зад тях стената, на която в снимки и слово е разказана историята на Михаил и Лили...

“Понякога си мислим, че сме много силни, че сме много твърди, можем всичко да преживеем. Не, не се случва така. Един прорез във времето може да ни накара да изпаднем в колапс, но после неминуемо ще се съвземем, защото животът е по-силен от всичко. Но болката остава, мъката остава. Времевият прорез няма как да залепим, няма как да го наснаждаме, за да върнем онова, което е било в целостта. Това е онзи белег, който ще носим до края на дните си в себе си. Ще носим всичко това до края. Има неща, които няма как да залепим, но трябва да преминем през това.“ Каза Деля, като продължи за себе си като художник: “Първите мои учители са майка ми и баща ми Михаил и Лиляна Чаушеви, прекрасни художници. После образованието в Полша /Завършила е Краковската художествена академия „Ян Матейко”, специалност „Живопис” при проф. Йежи Новошелски и като втора специалност – „Графика” при професорите Вейман и Буш/ ми е дало отпечатък. Следвам единствено себе си и желанието да работя. Не бързам. Работя, рисувам, ако нещата се случат – правя изложба, ако не се получат, оставям за по-нататък. Показвам картините си първо на майка ми, защото е велика майка и после ги изнасям навън.“

Деля Чаушева със сина, дъщеря си и майка ѝ Лиляна Чаушева

На изложбата „Истина беше…“ бяха заедно, така е отредено. Любовта беше във въздуха, дишаше…

Изложбата продължава до 12 април. Преживейте я, тя е дар! ≈

Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

За графично изкуство границите са условни

 „Изложбата „Съвременно графично изкуство от Азия“ в галерия „Мисията“ на Културния институт към Министъра на външните работи е много специална. Тя е малка част от огромното Международно триенале на графиката – 9-ото издание, което закрихме на скоро, в края на януари.“ Каза Албена Спасова, куратор на изложбата и един от организаторите от СБХ на 9-ото Международно триенале на графиката (5 декември 2023 – 31 януари 2024).

И продължи: „Преди това беше в продължение на два месеца във всички изложбени зали на СБХ на „Шипка“ 6. Но съдбата отреди така, че част от работите от т.нар. трети страни в това число всички страни от Азия да дойдат със закъснение по ред причини – митнически и организационни. Ние ги включихме в експозицията, но загубихме дни, безценно време и те бяха показани не повече от 20 дни. Затова решихме, че всеки повод докато обработваме графиките, за да ги върнем, да продължим да ги показваме. Всяка възможност е добре дошла.

От изложбата в галерия "Мисията"

Какво по-добро пространство от галерия „Мисията“! От години СБХ и Институтът имат съвместен проект, наречен „Графиката-посланик“ /Неведнъж сме писали за това във „въпреки.com”./. Изложбата е част от този проект, защото наистина показва, че в условията на вездесъщото графично изкуство границите са условни!“

Колекцията е разнообразна, интересна, качествена, без да претендира да е изчерпателна.Благодарение на представянето ѝ в галерия „Мисията“, софийската публика да може да види тези прекрасни произведения. Сред творбите са тези  на двама носители на Голямата награда – на китайския автор Джан Хюи на Осмото издание, 2020, който сега в СБХ имаше самостоятелна изложба и на чудесния автор Тайчи Кодама от Япония, който пък след три години той ще има самостоятелна изложба, като носител на Голямата награда на 9-ото триенале. Великолепните са графики на авторите от Тайланд, специално на 24 годишна млада графичка. До месец се очаква да излезе и пълният цветен каталог на произведенията от 9-ото триенале.

Творбата на китайския автор Джан Хюи в галерия "Мисията"

„Това е различна, международна и сплотяваща изложба, защото графиката може да бъде посланикът, който прави връзките между нас, който да ни разказва колко красив и колко разнообразен е светът, в който живеем.“ Каза при откриването Снежана Йовева-Димитрова, директор на Културния институт към Министъра на външните работи.  В годините, откакто е на този пост, тя и екипът работят с вдъхновение и много амбициозна за разширяването на Културната дипломация като приоритет на българската външна политика, за което във „въпреки.com” сме писали неведнъж.

От изложбата в галерия "Мисията"

Привличат много партньори от различни сфери на изкуствата, като един от тях, разбира се, е СБХ. В този контекст универсалният език на изобразителните изкуства е има важен принос.

От изложбата в галерия "Мисията"

Припомняме, че в края на 2023 годината пространствата на галерията на СБХ на „Шипка“ 6 бяха завладени от изкуството на графиката /подробности може да прочетете тук/.  Фактът, че Международното триенале на графиката в София се провежда за девети пореден път, без съмнение свидетелства за утвърждаването му като един от най-авторитетните форуми в страната и го нарежда сред значимите събития в артистичния живот като своеобразен диалог между автори от световната сцена.

Историята на Международното триенале на графиката в София води началото си от далечната 1995 и вече почти три десетилетия е актуална платформа за съвременна графика, надхвърляща идеята за класическо графично изкуство. Деветото триенале не само представи процесите и тенденциите в света на графиката, включвайки стотици произведения на близо 200 автори от 26 държави, позиционира съвременната българска визуална култура в международен контекст, поставя столицата ни сред влиятелните графични средища, но преди всичко допринася за утвърждаването на нови имена и актуални посоки в класическите и експерименталните графични форми.

Наградите бяха определени от Международното жури в състав  Буян Филчев (България), председател на организационния комитет, един от създателите на Форума,   Десислава Христова (България), Мариана Смит (САЩ). Майкъл Кемпсън (Австралия), Давид Артеагоитиа и Педро Галилея (Испания).

Вдясно наградените творби на японския график Таичи Кодама, вляво на тайландската млада авторка в галерия "Мисията"

И призовете са: Голяма награда: Таичи Кодама, Япония; Две равностойни награди:Виктор Мануел Ернандес, Мексико и Пьотр Журек, Полша; Награда за млад автор: Мириам Гесалага, Испания;Награда на фондация СIЕС, Испания: Евелина Колаковска, Полша; Почетни дипломи: Александра Ласон, Валтер Риндоне, Мартина Ржепечка, Марта Джиомджиора и Хенрик Кромиковски, Полша; Владимир Миланович, Сърбия; Роберт Янчович-младши, Словакия; Кармен Исаси, Испания; Людмил Георгиев и Васил Колев-Васило /И двамата са участвали като автори в графични изложби в галерия „Мисията“ – б.р./, България. За първи път бяха връчени и поощрения за млади български автори: Елена Янкова и Христо Георгиев. Не само наградите, а и цялата мащабна изложба на  Деветото триенале демонстрира убедително процесите и тенденциите в света на графиката, включвайки стотици произведения. Те потапят зрителя в световете на всеки един автор, който където и да твори в страни с различни култури, търси личния си изказ на вълненията си. А това направи изложбата единно цяло, сама по себе си произведение на изкуството, обединено от мълчаливия, но силен глас творците. Сред техните работи, толкова различни, зрителят се усещаш като част от многообразието, което във всекидневието ни убягва и не го оценяваме като дар.

Албена Спасова /л/ и Снежана Йовева-Димитрова /д/

Подобни красиви емоции и радост от съприкосновението с изкуството на графиката носи и изложбата „Съвременно графично изкуство от Азия“  в галерия „Мисията“. Тя продължава до 29 март. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Проф. Илиян Лалев: Румен Гашаров е непредсказуем художник…

„Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?!“ Каза в словото си художникът преподавател проф. Илиян Лалев при откриването на изложбата на забележителния художник Румен Гашаров в галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил, когато се връчва Националната награда за живопис на името на Майстора в Деня на неговото рождение.

��о статут на високия приз носителят на отличието на следващата година представя своя самостоятелна изложба в пространството на Кюстендилската галерия. Румен Гашаров бе удостоен с Националната награда за живопис за изложбата си в СГХГ (7 декември 2022 – 12 февруари 2023). Той е неин носител и през 1984 година за изложбата му в Габрово. Заедно с него миналата година по изключение по смъртно наградата бе връчена и на Румен Жеков (1960 – 2022). Негова изложба ще бъде експонирана в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 от 24 септември до 19 октомври.

Илиян Лалев

Текстът на Илиян Лалев за изкуството на Румен Гашаров е впечатляващ с анализа, с познанието си. Публикуваме го с радост и благодарим, че ни го предостави.

Здравейте и добър ден на всички!

Първо да кажа, че честта, която ми се оказва, да открия изложбата на Румен Гашаров във връзка с връчената му награда на името на Владимир Димитров – Майстора /2023 за изложбата му в СГХГ –б.р./ е много голяма. И тя е още по-голяма, защото бях поканен лично от него.

Ще призная, че се притеснявам.

Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?! Такова, чиято поливалентност на изразните средства и социални рефлексии ни карат да се чувстваме потопени в неговия наивистичен, ироничен, сатиричен, критичен, саркастичен, пародиен, преднамерено кичозен (ах, тези ковьорчета!), технологично/ експериментален, неконвенционален, но много искрен и личен свят на модернизъм, поп арт, соц арт, постмодернизъм, че дори и "поп фолк арт", както беше отбелязал в своята студия "Живописта на Гашаров" проф. Светлозар Игов, а Владимир Свинтила добавя и "образци от пред исторически и ранно исторически примитивни форми на изкуство".

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

Спомням си как гледахме неговите картини по изложбите в "онова време“, макар, че ми е доста трудно да нарека просто картина, например асамблажа "Служебен асансьор" 1977 г., или "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., която спокойно бих квалифицирал като живописна инсталация! И нека отново да отбележа, че става въпрос за края на 60-те, и началото на 70-те години на миналия век, когато все още трудно можем да говорим за повсеместна корозия на социалистическия реализъм. Но, ако все пак това е било възможно, ние го дължим именно на художници като Румен Гашаров, който тогава си позволяваше да осмива с изкуството си скудоумията на един, нека го наречем метафорично, объркан политико-социокултурен "пейзаж". И в центъра на този  "пейзаж" стоеше обикновеният човек с неговите всекидневни битови проблеми, а не поставения на  героически пиедестал, вперил поглед в светлото бъдеще социалистически труженик. Напротив. В картините му се появяваха странни,  понякога  "анонимни" образи на нощен пазач с каскет, маргинали с вдигнати яки и нахлупени бомбета и прочие "малки" и "незначителни" хорица, към които художникът никога не оставаше безразличен. Ето например какво казва за него Цвета Трифонова в статията от 2006 г. във в-к "Детонация":

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

"Сатиричната живопис на Румен Гашаров е явен контрапункт на социалистическия канон. Във времената на конформизма, когато властта толерираше сервилното и апологетично изкуство, художникът намира алтернативен художествен език - многопластов, фрагментарен, метафоричен, за да демаскира обърканите норми на едно абсурдно общество".

Ако в този контекст използвам лексиката на Адорно смело бих могъл да кажа, че Гашаров е онова, което той нарича "не идентичен" на "идентичното", тоест, говорейки за Гашаров, говорим за онова, което определяме като "особено".

Тази перманентна социално/ критическа  рефлексивност по отношение на тематиката, на съдържателността, която Гашаров запазва и до днес е съпроводена и с един особено нестандартен подход към формата, към  изразните средства, щото той се явява своего рода предтеча по отношение на т.нар. "неконвенционални форми" у нас, които не само бяха във фокуса на художествения живот в страната през 80-те и 90-те години, но си присвоиха правото да бъдат синоним на понятието за авангард и по-късно за съвременно изкуство.

"Нощна гара"

Тогава като контрапункт на живописта, която беше нарочена за архаизъм, се толерираха предимно "обекта"(ready made), инсталацията и асамблажа. Не е трудно обаче да отбележим, че в картините на Гашаров, не само присъстваха обекти, като в "Писар" 1973 г., и "Служебен асансьор" 1977г, но някои от тях сами по себе си са обекти, като "Анонимен противник", 1985г. и дори живописни инсталации, като споменатата вече творба - "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., на която освен дървени талпи има и част от метално скеле, тоест ready made! Май, пак трябва да цитирам Адорно с твърдението му, че: "Антитезата на архаичното е имплицирана в него..."  Има и нещо повече, обаче. Присъствието на текстове върху работите на Гашаров би могло да ги дефинира и като концептуални. Всъщност, търсенето на нови изразни средства и форми е едната част от  художественото приключение, което той ни предлага през годините. Другата е тематико /съдържателната. Няма как да избягаме, а и не трябва от тази очевидна диалектика.   

 В настоящата изложба, състояща се от около 60 платна, намират място и много непоказвани, които бихме могли да тематизираме като "ранни", "експериментално - технологични" и  "критико-рефлексивни", свързани с тоталитарното ни минало и объркано настояще. Разбира се, че няма да се спра на всяка една творба поотделно, защото това означава да разказвам изложба, но ще се опитам накратко да посоча някои примери от споменатите по-горе посоки.

Тазгодишният носител проф. Димитър Чолаков на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора" пред картините на Румен Гашаров

На първо място от ранните творби бих посочил "Качо" - 1964г. Това е времето, в което Гашаров заедно с някои свои верни другари още от гимназията искат да направят "Лозенска школа", подобно дружествата от 30-те години. Наемат постройка в покрайнините на село Лозен, но идеята не успява. Там художникът прави първата си картина за ОХИ, която не е приета. Рисува и портрет на местния неудачник, Качо, който селяните не ценят заради глупавостта му, но е добре дошъл чест гост при Гашаров. Изобразената фигура е със скъсени пропорции и уголемени очи, което я прави особено миловидна.  

Друга творба от този период е картината "Лозенско семейство" 1965г., която се отличава с много богата фактурност, сложност на тоновете и пастьозност на мазката. Онова, което си спомня художникът за тази работа са няколкото забележки, които прави професорът му Илия Петров по отношение на късите крака и ниските чела на нарисуваните. И до сега Гашаров съжалява, че е послушал професора си и е коригирал краката. 

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

 Винаги съм се питал кое точно прави работите на Гашаров толкова силни и въздействащи. И отговорът, според мен, е, че тематично те  са инспирирани от локалния контекст, тоест преживени са и са безпощадно правдиви, но не наподобителни, защото художественият му език е твърде личен, неподражаем, на места хиперболизиран, но иманентен за и имплициран в темите му, а това ги превръща в органични творби, в които всичко е подчинено на идеята и дори формата е съдържателна. Гашаров рисува битието, такова каквото е, като бит, критично или иронично, но ясно, правдиво, тук и сега. Може би за някой ще прозвучи доста смело, но когато видях непоказваната творба – „Сладкарка“ 1966г., направих алюзия и в съзнанието ми изплува силуета на барманката от картината „Барът на Фоли Бержер“ на Мане с всичките им принципни разлики и релевантни за локациите живописни подходи. Просто два различни свята, интерпретирани всеки със своята най-подходяща художествена форма, щото да бъдат представени накрая по най-убедителен начин.

 Друга непоказвана творба от този период е "Бира за двама" 1969 г., която също носи импресионистичен характер. Гашаров винаги е бил изненадващ и много богат по отношение на пластичните средства, с които твърде рано, както вече споменах стига до 3D изображение, тоест обект. В тази посока бих ви обърнал внимание на също непоказваните асамблажи - от 1969г., "Мойта Мила" и "Поп-арт l", в които той ползва битов ready made, като форми за кекс, щепсел, пружини, ламарина и други.

В ателието на Румен Гашаров с Илиян Лалев

Нови за мен бяха няколко творби, които носят духа на модернизма и са изпълнени с емайл върху метал. Всъщност металът е ламаринена плоча от печка, взета  от цех за емайлиране в Троян. Цехът произвежда тенджери, улични табелки и знаци. Тази технология, знаем е трудно контролируема и често резултатът е сюрприз, но в случая е впечатляващ. Докато аз с изненада коментирам емайлите, Гашаров с усмивка ми показва над дивана, на който седим, серия пластики от изпечено тесто, оцветени с акрилни бои... Просто, непредсказуем! 

Сашо Сладура и Богомил Райнов в изложбата на Румен Гашаров

 Друга тема, която е застъпена в настоящата изложба са няколкото изключителни портрета на хора, пострадали от комунистическия режим като този на цигуларя Сашо Сладура, актрисата Надя Дункин, виртуозния музикант и ерудит Трифон Силяновски, елегантния интелектуалец Владо Свинтила и като техен контрапункт - "Повелителят на лошото време" - Богомил Райнов. Не знам защо ми се искаше, да видя сред тях и портрета на поета Ани Илков, на който толкова съм се възхищавал!

Портрет на Надя Дункин

Към тази серия трябва да прибавим драматичната композиция "Човешка градобитина", по романа на Йордан Радичков, "Всички и никой". 

 В настоящата експозицията намират място и работи, чиито форми са инспирирани от домашни иконостаси – триптиси. Когато отворим крилата на един от тях, пред нас лъсва в цялата си прелест...topless танцьорка! Иронията, с която е пропита тази работа преминава в сарказъм в друг триптих, в който отляво седи известният скандален свещеник - мутра, притежател на нощни клубове, а отдясно - жрица на любовта, с калимавка на главата и кръст в ръката, В централната част на триптиха са колажирани пикантни обяви от жълти вестници, характерни за 90-те години на миналия век. Най-отгоре на конструкцията гордо стои...кръст.

Каква пародия! (Тук е мястото да вметна, че се сещам за една емблематична за характерната сензитивност на Гашаров картина, отново триптих от  90 -те "Погребение", с  мултиплицирани образи с тъмни очила от ъндърграунда.) Много интересен момент от тези няколко квази иконостаса е, че те са живописвани и от задната страна, и когато са в затворено състояние на практика представляват интер активен живописен обект - специфична художествена еклектика, която допълва неконвенционалните търсения на Гашаров, при които формата става съдържателна.  

"Терминал"

Особено силно впечатление с характерния за Гашара критичен социокултурен тайминг ми направи непоказваната картина - "Терминал" 2 , чиито веронезено зелен сигнален надпис е също пример за използването на формата като съдържание.  Друга такава, впечатляваща със своята сложна композиция е творбата "Освещаване на офис", чиято реализация е изисквала много дълбоки проучвания на персонажите. 

И все пак, какво би била такава голяма изложба на Румен Гашаров без запазената му марка - ковьорчетата?! Разбира се, че те присъстват с цялата си трогателна прелест в експозицията.

Илиян Лалев пред Джокондата на Румен Гашаров

Не бих искал да пропусна това с Мона Лиза, направено  по време на инициативата на Людмила Живкова - "Леонардо и ние" и неуспешно предложено за участие в ОХИ. Всъщност желанието на тогавашната власт е да направи абсурдната аналогия между идеите на Ренесанса и тези на развитото социалистическо общество, чиято еманация е всестранно развитата личност... Нещо  като "всеки социалистически труженик - Леонардо!" Гашаров поглежда с насмешка тази профанация и закичва със значка "Ударник на труда" Джокондата от ковьора... "Добър ден, Господин Гаврош" е последната, за сега работа на Румен Гашаров, която също е част от тази експозиция. Освен, че в нея отново има колажирано ковьорче, заглавието е алюзия с картината на Гюстав Курбе - "Добър ден, г-н Курбе", с което Гашара иска да повдигне самочувствието на любимия си герой, Гаврош.    

"Гаврош"

Уважаеми гости, както споменах, многообразието на темите, посоките, героите, метафорите, алюзиите, аналогиите и технологичните експерименти превръщат изложбите на Румен Гашаров в  едно сатирично художествено приключение, чиито дълбок смисъл, житейска мъдрост, философска съдържателност и това, че не е едно и не само сатирично, разбираме след като го видим и преживеем.

Приятно гледане!

Текст: проф. Илиян Лалев

Снимки: Стефан Марков и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: В края на миналата година в столичната галерия „Стубел“ бе експонирана изложбата на Румен Гашаров „Рисунки“ с куратор Станислава Николова. Там се видяхме с Илиян Лалев и заедно вървяхме сред творбите.

Румен Гашаров и съпругата му Таня. Зад тях се вижда Илиян Лалев

Едва ли е предполагал тогава, че именитият ни художник ще го покани да открие изложбата му в галерията в Кюстендил на паметния ден в чест на Владимир Димитров-Майстора. Позволих си при откриването ѝ да споделя на Румен Гашаров, че ще публикуваме словото на Илиян, което го беше развалнувало. Усмивката му каза всичко. А и със сигурност е забелязал вълнението на по-младия си колега. ≈

[vprki]

СГХГ прекрачва от Старата в Новата година с незабравими изложби

С великолепни и много различни изложби Софийска градска художествена галерия завършва годината, но заедно с тях продължава и в следващата 2024. За екипа ѝ начело с Аделина Филева, нейния директор зад програмата от тези подаръци за публиката стои много познание, въображение, изследователски труд и преди всичко любов и преданост.

Припомняме, че  за изключителната изложба „Генко Генков.Отвъд видимото“ в СГХГ (14 юни – 12 ноември 2023)  по повод 100 години от рождението му галерията беше отличена с престижната  Награда на София за визуални изкуства. /На водещата снимка кураторите Наташа Ноева, Ана Топалова, асистент, Красимир Илиев и Аделина Филева. За забележителната изложба и цялостната ѝ драматургия като замисъл и реализация може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Още продължаваше изложбата, когато на 1 ноември се откри на втория етаж на галерията експозицията на Евгения Воденичарова или Гената (1946 - 2013), както я наричат нейните близки. Тя съвпадна с ретроспективната изложба на Генко Генков, с когото са били приятели. Техните две противоположни съдби – тази на нестихващата широка популярност и на скритото, познато на минимален кръг от почитатели творчество ще се срещнаха в залите на СГХГ.

Евгения Воденичарова "Корида", 1973

За широката публика художничката беше откритие. Уникален и напълно различен е почеркът на Евгения Воденичарова -  неочакван, експресивен и мощен, едновременно с това и странно деликатен, нетипичен за 70-те години на миналия век. Това е  времето през което са създадени повечето от нейните творби. Рисува предимно портрети, пейзажи и натюрморти. Най-често срещаното мнение за нея е, че това не е български творец. До 2010 г. повечето от творбите ѝ не са показвани. Малко по-късно една картина от серията „Корида“ участва в изложбата „Хайку пространства” в несъществуващата вече галерия „Кръг+“. През 2012 е първата ѝ индивидуална изложба, която подготвя съвместно с Красимир Илиев (той е куратор и на ретроспективната ѝ изложба в СГХГ) на в столичната галерия "Сезони", която също не е вече в културния ни пейзаж а след това нейни творби са представяни в проекта „10х5х3” в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 и предизвикват изненада сред специалисти и ценители. Трудно завършва Академията, защото дипломна ѝ работа „Корида“, няколко пъти е отхвърлена, защото е очевидно „еретична“ във времето на трудово-борческите сюжети. Единствено застъпничеството на нейния професор Ненко Балкански  ѝ позволява да се дипломира.

Евгения Воденичарова "Митето" /Димитър Воденичаров/, 70-те години на ХХ век

„Макар и посмъртно, в залите на СГХГ бе подредена нейна истинска ретроспективна изложба. Включените в нея творби свидетелстват не просто за таланта на една българска художничка, в която няма нищо българско; не просто за шеметния дух на една жена, отказала да прекрои жаждата си за изкуство според представите на една извратена "правилност".“ Пише за изложбата ѝ изкуствоведът и директор ГХГ в Казанлък Пламен В. Петров.

И не може да не подчертаем, че изложбите в СГХГ и като планиране и реализация имат своя драматургичен и смислов контекст. Още се любувахме на творчеството на Евгения Воденичарова, когато се откри изложбата „Янаки Манасиев. Самотен и встрани“ ( 21. 11. 2023 – 11. 02. 2024 ) в пространството на галерията, където дни преди това ни заливаше таланта на Генко Генков  Публикуваме кураторския текст на Галина Димитрова-Димова, куратор на изложбата заедно с Аделина Филева и Старейшинска-Ангелова. И с малко допълнение от нас.

Мила Старейшинска- Ангелова /л/ и Галина Димитрова-Димова /д/

„Янаки Манасиев (1932 - 1978) е сред ярките имена на българското изкуство от втората половина на XX век,  макар да не е достатъчно познат на широката публика днес и особено на по-младото поколение. През краткия си жизнен път авторът създава внушително по размери, многообразно и високо стойностно творчество. Подминал суетните амбиции и мимолетните възвеличавания, творецът остава леко встрани от оживения художествен живот у нас през 60-те и 70-те години на XX век.

Творческото кредо на художника обяснява близките черти, които могат да се открият в картините му свързани с  изкуството на френския модернизъм. Търсенето на сходни до неговата нагласа изразни средства го доближават до чистия цвят и форма при Матис, до монолитните обеми при кубистите, и до екзотичните мотиви при Гоген. Сред своите съвременници Манасиев е имал авторитет на новатор в изкуството, който гради собствен - оригинален и смел стил. Това той прави скромно и последователно, следвайки своя  мироглед и идеал.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

Изкуството му придобива във времето диалектични черти: едни картини са експресивни, драматични и пластична мощни, а други - нежни, хармонично спокойни и изтънчено поетични. Цялостно творчеството на художника се съсредоточава в изграждане на цветна композиция със сложни колоритни решения, с дълбока психология и емоционалната изразителност на образите, което да разкрие цялостното духовно излъчване на творбата.

Основното място в неговите произведения е отредено на човека с цялата сложност на духовния и емоционален свят. Изтънчен естет и психолог, художникът се интересува от богатството и изменчивостта на човешките мисли, чувства и настроения. Жанровете, в които основно работи са портрет и фигурална композиция. Художникът избира жената като главен персонаж заради нейните сложни чувства и настроения, нежна външност и лирична изразителност.

Янаки Манасиев "Фигура на диван (с шапка)", 1976

Смел експериментатор и умел живописец Янаки Манасиев рисува в маниера на свободната четка, динамична линия и експресивни цветни петна, често пренебрегвайки завършеността на отделния дета��л и оставяйки незапълнени части от картинното поле. В това се изразява и характерната „ескизност“ на неговите картини, която запазва първичната свежест и импулсивност на художественото внушение. Художникът работи с различни техники, като често пъти ги смесва, в желанието си да постигне необичайни ефекти.

Култивираният афинитет на Манасиев към изкуството на френския модернизъм му носи нови възможности и автентични стойности. Това определя изключителното му място в българското изкуство във време, когато подобни силни личностни изяви са ярки събития, които спомагат за бързото отърсване от предишната закрепостеност на соц реализма и прокарват пътища за развитие.“

Янаки Манасиев „Намеса в „Разговор“ на Матис“, 1975

Макар да си отива само на 45 г., Манасиев оставя ярка следа в българското изкуство и повлиява на много български художници както със смелата си артистична позиция, така и с преподавателската си дейност във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ в периода 1970–1978 г.

В експозицията са включени над 70 живописни творби, 20 графики и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа.

Припомняме, за първи път се срещнахме с изкуството на художника преди почти 10 години в пространството на галерия „Арте“, тогава те откриха своята художествена 2014  с негова изложба. Тя беше по идея на академик Светлин Русев. „С една труженическа всеотдайност, присъща на големите артисти – Янаки Манасиев правеше живопис така както се живее – по-точно живееше с проблемите, с трудностите и мъките на цвета и рисунката, на композицията, на характера и човешките състояния – с всичко онова, което наричаме изкуство, а за обсебените от неговите истини – съдба.

Янаки Манасиев „Моите родители“ (Следобедно слънце), 1973 

Живописец, който носеше в себе си пластическото начало като мисъл и строеж на картината – роден творец, преди още да беше станал професионалист в завършения смисъл на думата – Янаки Манасиев – от студентските работи до зрелите произведения измина един колкото безшумен, толкова и стремителен, и извисен творчески път. Лишен от суетни амбиции, без битови претенции, извън конюнктурните ветрове – Янаки Манасиев като че ли приживе беше постигнал силата да бъде винаги в трайните проблеми на изкуството и винаги над временните и мимолетни амбиции на ежедневието. И странното, и тъжното е, че този изключителен по своята дълбока и изтънчена човечност, по своята неповторима артистична съдържателност творец – една от най-талантливите фигури на нашето поколение и на съвременната ни живопис – силен, мощен и едновременно с това нежен и изтънчен талант, е малко познат не само на по-младите поколения, но и на тези, които би трябвало професионално да познават движението и стойностите в българската култура.“

Янаки Манасиев завършва Художествената академия. Започва при проф. Ненко Балкански при проф. Илия Петров и доц. Боян Петров през 1958. Той е един от майсторите на женското тяло в българската живопис, създал е много композиции, портрети, пейзажи и графични цикли. Бил е доцент по живопис във Великотърновския университет. Умира от рак в с. Божица, където е и погребан. Родната му къща в селото е превърната в музей с негова експозиция.

Янаки Манасиев „Автопортрет I“, средата на 60-те години на ХХ век

Както е известно на нашите читатели, обичаме и държим да се връщаме във времето, защото нищо не е само тук и сега. В този контекст се връщаме към текст на кураторката на сегашната изложба в СГХГ на Янаки Манасиев Галина Димитрова-Димова от 1999 година във в „Култура“ (и той вече отсъства от медийното пространство) по повод не негова изложба в галерия „Ирида“ (и нея вече я няма, а беше специално пространство на ул. „Гурко“…). “Специфичната атмосфера на 60-те години предопределя развитието и импулсира младото поколение художници - Светлин Русев, Иван Кирков и т. н., които тръгват по твърде различни и новаторски за тогавашното изкуство пътища. Въпреки строго индивидуалните черти в работите на всеки от тях, това, което ги сближава, е откъсването от конкретно-делничните и социално ангажирани сюжети, монументализиращата линия в картината и предпочитанието към обобщени до знаковост персонажи. Тези характерни черти се откриват и в първите по-авторски работи на Манасиев, правени в Шумен. Там той отива веднага след дипломирането си, първоначално става художник в завод "Мадара", а по-късно и художествен оформител на вестник "Шуменска заря". Напуснал академичните ателиета и почувствал своята артистична свобода, авторът смело започва да експериментира в две основни линии - конструктивно-кубистичната и декоративно-постимпресионистичната….. Манасиев обаче не се увлича от характерното за аналитичния и синтетичния кубизъм разграждане на формите и комбинирането им в друг порядък.

От изложбата на Янаки Манасиев в СГХГ

В неговите работи фигуралността е запазена, както и ясната четливост на образите, което по-скоро напомня за протокубистичния период на Пикасо. И също като при него в пределната изчистеност на изразните средства, в стабилната и одухотворена форма е стаен дълбок екзистенциален драматизъм.“

Усетихме го, видяхме го и сега – 15 години след този текст…

Но след тези почти класически изложби, връщайки ни във времето с познание за талантливи автори с целта да няма забрава за артисти, устояли себе си, нова изложба в СГХГ буквално ни зашемети – Ретроспективната „Наричайте ме Уша“,  на Станка Цонкова – Уша (12 декември 2023-4 февруари 2024), куратор Вера Млечевска. „Експериментът и експериментирането като опит се осмислят едва тогава, когато са престанали да бъдат цел, а стават средство, израз на житейско, творческо, естетическо и концептуално развитие, изчистено от излишни изразни средства.

Станка Цонкова (Уша)

Комбинирането на изображения е резултат на дълбока потребност от изследване и създаване на единен, цялостен образ на вътрешния ми живот . Фотографията винаги е била искрен, интимен, съзнателен акт за анализиране на собствените ми преживявания и отговорността от споделянето им. Започнах да търся най-различни подходи, да търся връзка с други изкуства. Експериментът е бил водещата линия в целия ми живот.За мен фотографията е магия. Когато човек усети възможностите, които му дава, просто се превръща в магьосник“ Споделя за изложбата си Уша.

А във въведението към изложбата Вера Млечевска, която не за първи път курира художествените бляскави изяви на Уша пише: „За онези, които преживяват света през изкуството, няма начална и крайна точка на тяхното пътуване. Станка Цонкова – Уша започва с класическа черно-бяла фотография през 1974 г. и преминава всички възможни граници на тази медия. Нейната фотография е нейния поглед, нейните ръце потопени в процеса, нейното докосване на хартията, нейната игра с химията. Творчеството ѝ е отражение на емоционални полети и болезнени падания, лутания, търсене на себе си и „взиране в лицата, зад които се крият приятелите“. Макар Уша да участва активно в художествения живот докъм 90-те години, тя често е била сама – твърде експериментална за фотографите и чужда на художниците. Нейният талант, обаче не е останал незабелязан и през 1986 г. е отличена с голямата награда на фестивала в Роаян, Франция, в раздел Salon International of the Research Photography, впоследствие – през 1989 г. е отличена с голямата награда на същия фестивал, а през 1990-та участва във Фото фестивала, Хюстън, САЩ. В man’s world жените в изкуството плащат висока цена, особено когато животът избира вместо тях. И така, Уша се скрива от сцената задълго.

Вера Млечевска и Станка Цонкова (Уша)

Япония е островът на съзерцанието и смирението за Уша, където я отвежда приятелството ѝ с Ейко Хосое. По негова покана тя прави изложба в галерия Шадай в Политехническия университет на Токио. От това сътрудничество произлиза проектът „Прегръдка-Каменни Градини“ от 2003 г., вдъхновен от книгата на Хосое “Embrace”, от каменните пластики на Исаму Ногучи и японските дзен каменни градини. Проектът е отличен със стипендия на Японската фондация и показан на триеналето на изкуството Echigo Tsumary през 2006-та. Двайсет години след създаването му бе показан в изложбата "Вълна отнесе стъпка в пясъка" в Топлоцентрала в София. С изложбата „Наричайте ме Уша“, авторката споделя за пръв път с публиката нейното творчество през различните ѝ творчески етапи от последните 50 години, което не спира да вдъхновяв�� и до днес.“

Станка Цонкова (Уша) от цикъла "Моята сватба"

За тази изложба трудно се пише, трудно се говори, трябва да се преживее…И, все пак, няколко цитата: „Емблематична снимка от колекцията на Станка Цонкова /Уша/ е сватбеният портрет, в който тя се жени за самата себе си. Този обобщаващ образ бележи цял един съществен период от творчеството на Уша. Един период, който можем да назовем показване на  вътрешен свят с мъчителни преживявания, борби, терзания, страсти, приели фотографска плът, превърнали се в част от многообразието на специфична образност, която основателно всички наричаме авторска.“ – фотографът Николай Треймън. “Cребристото пространство на Уша в СГХГ. Снощи - на откриването - залата беше препълнена. Уша заслужава тази обич. Снимала съм малко, защото през повечето време разговарях, усмихвах се и си спомнях лудото, жестоко, но и по особен начин красиво време на 80-те и 90-те години от миналия век. Епохална изложба. Уша е епоха!“ Мария Ландова, художничка, продуцент и арт журналист.

От изложбата на Станка Ушева (Уша) в СГХГ

„Работите на Уша могат да бъдат част от колекцията на всеки музей за съвременно изкуство в света. За щастие, успях да видя няколко от последните ѝ произведения в една абсолютно смайваща изложба – „Персонална реалност“ (в САМСИ) – Тео Ушев, художник, аниматор, режисьор, артист от световния елит.

И за финал на този малко обстоятелствен текст, но има защо, за един любим наш проект на СГХГ, който се реализира във филиала им ХГ „Дечко Узунов“. „Пресичане на граници“ (28 ноември 2023-18 февруари 2024) е втори проект от програмата „Срещи отвъд времето“ на галерията, който представя съвместна изложба на съвременната художничка Искра Благоева и на Дечко Узунов. Първият беше изложбата „Автопортрети“ – Дечко Узунов/Васил Абаджиев през октомври 2022. /За него във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Искра Благоева и Любен Домозетски

„Когато първоначално започнах да обмислям идеята Дечко Узунов и Искра Благоева ми се струваше доста ексцентрична и до известен смисъл абсурдна, защото те са изключително различни автори и не можем да намерим нещо общо помежду им, което да бъде обединяващо и да ги събере в една обща художественена концепция, впоследствие осъзнах, че не и необходимо такова нещо, за да ги събере в общ художествен процес. Това беше началото на тази изложба преди да се достигне до нейния завършен вид. „ Разказва кураторът Любен Домозетски и продължава: „Много дълго разговаряхме с Искра, разглеждахме заедно творчеството на Дечко Узунов. Държа да отбележа, че тук в галерия „Дечко Узунов“ са запазени изключително голямо количество негови произведения. Това, което ми направи много силно впечатление е, че тя започна да се интересува по-скоро от личността на Дечко Узунов, а не толкова и не единствено от неговите художествени постижения. Започна да ме разпитва за неговия архив, за снимков материал, други архивни материали. В един момент от нейна страна дойде желанието да ѝ бъде разрешено да работи в ателието на Дечко Узунов.

Дечко Узунов "Автопортрет", 1922 и Искра Благоева "Обичай себе си", 2009

Това е съществената част от този проект. Искра Благоева ще се настани временно в определени дни през целия период на изложбата и ще има възможността да работи в ателието на Дечко Узунов, създавайки свои произведения в резултат от този задочен разговор с един колосите на българското изобразително изкуство, модерно. Всички с нетърпение ще очакваме какво ще получи и какво ще се появи накрая от тази нейна дейност. Накрая ще има и допълнителна изложба (изложба в изложбата), на която ще представи това, която тя ще създаде по време на пребиваването си в ателието на Дечко Узунов. Тя ще има възможността да се запознае още по-подробно с неговия архив, с материалите, които са запазени в ателието и ще видим какво ще създаде като произведения.“

Неговата идея е тези произведения да маркират пространството. Във всяка една от тези творби има образ и това беше много важно, защото произведенията на Искра маркират нейното присъствие в едно пространство, априори, принадлежащо на Дечко Узунов. И неговото присъствие е засвидетелствано именно от неговите творби. „В експозицията има възможност да включим някои много интересни и особено ценни произведения на художника – един много ранен автопортрет, първия който Дечко Узунов представя впоследствие. Това е творба, който рисува двайсетте години при една негова специализация в Мюнхен, изключително модернистична за времето си творба, която смело заявява нови творчески виждания. Тя е съпоставена с една също ранна творба на Искра Благоева, неин автопортрет, който вече съвсем ясно заявява нейните творчески позиции -  съдържателно идейни и пластически.

Дечко Узунов "Автопортрет със светци", 1982

Централно място в изложбата имат двойния автопортрет на Искра и автопортрета със светците на Дечко Узунов. Тези произведения по някакъв начин организират пространството. Те го детерминират, т.е. тя присъства в него и той присъства в пространството, което априори му принадлежи.“

Първата ни среща с изкуството на Искра беше на Есенните изложби в Пловдив 2015 с куратор проф. Галина Лардева „Ан пасан“, популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом. В картините ѝ ставаше дума за края на света. От тавана на мазата на къща Хиндлиян ни гледаше прекрасното учудено лице на едно момиченце. „Валери”, заглавието на тази картина. А като фон на този ренесансов портрет бе буреносна облачна маса. „Моята идея е, че краят на света се случва на някой друг, не на нас самите. Тоест някаква безотговорност човешка. Човек е отговорен за края на света. Това, което рисувам го наричам постглобализъм - тоест това, което идва след интернет и високата резолюция.

Искра Благоева в къщата Хиндлиян на Есенните изложби в Пловдив, 2015

Има препратки към майстори, стари, ренесансови, но по-скоро бих се нарекла постглобалист”, каза тогава за „въпреки.com” художничката. /Повече може да прочетете тук /.

Последваха още много различни изложби и проекти на Искра Благоева главно съвместни с други художници, за които сме писали в годините в галерия „Структура“, в галерия “One”(с Текла Алексиева), в художественото пространство на „Топлоцентрала“ и още и още. Но сегашната ѝ е много специална, а и очакваме другата ѝ, след от пребиваването ѝ в ателието на Дечко Узунов…

Искра Благоева "Лилит и Ева разиграват Адам на комар", 2020

Този текст е част от публикациите, които предвиждаме и ще прочетете при нас в близките дни за прекрасните изложби и проекти не само в София, а и в различни градове на страната. Писали сме за не малко от тях, но е важно да продължим за 2023, като година, без да е преувеличено, на визуалните изкуства. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) , Ани Петрова и архив на галериите

[vprki]

Епохата Любен Зидаров

Почитаме с любов и възхищение достолепния, изключителния художник, илюстратор, аристократ на духа, мислител с неспирен творчески заряд Любен Зидаров в деня на неговата сто годишнина 23 декември. Той „влезе“ в нея и  отлетя към звездите на 3 януари 2023… От нощното небе ярката му звезда грее над нас, ще блести и над тези след нас!

От детските си години сме се възхищавали и искрено сме обичали илюстрациите на Любен Зидаров. По-късно съдбата, професията, десетилетното приятелството със сина му Филип ни дариха да бъдем в близко общуване с изключителния художник и мислител.

Любен Зидаров, Андреа-Филипа Зидарова, Катрин Томова и Филип Зидаров, 2016

 Писали сме за него по различни поводи винаги с радост за неговото неподражаемо изкуство. И не само това – свързани сме с приятелство с него, със сина му, изкуствоведа, Филип Зидаров, снаха му, великолепната художничка Катрин Томова, а вече и с внучката му Андреа-Филипа, млада изкуствоведка, която израсна пред очите ни и от детската количка беше по изложби... Тази и човешка близост с Любо, както го нарича/х/ме приятелски, оценявахме като шанс и дар в живота си. Срещите и разговорите в ателието му с него и Филип са моменти на щастливо съпреживяване на изкуството на невероятно Изложбите на Любен Зидаров винаги носеха  радост, любов и възхищение. Последната му „Отсечки“ беше в галерия „Академия“ на НХА през април - май миналата година, когато беше удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“.

Любен Зидаров

Експозицията показа произведения, създавани в период от над 70 години в областта на живописта, графиката, илюстрацията и приложния текстил (напр. монументалният стенен килим „Моят град“ от колекцията на Националната галерия). Част от творбите от ателието на художника се показваха за първи път, а редица други бяха рисувани в последните месеци, дори седмици преди изложбата. Любен Зидаров не спираше да работи, да открива нови светове и парадоксално, може би, за мнозина продължи до края на живота си да е новатор, откривател с нов поглед към литературата като неин визуален израз и разказ.талантлив и мъдър творец.

От изложбата в галерия "Академия" в НХА, 2022

Ще се върна към неговото мощно присъствие не само в артистичния живот на България и света, но и като художник, формирал поколения като учител как да разбират и да заобичват  литературата като образи. Сега по-актуално какво се направи и как предстои да се отбележи сто годишнината от рождението на великия Любен Зидаров. Така го определи (и е точен) ректорът на НХА проф. Георги Янков, когато в пространството на галерия „Академия“ на 11 декември беше валидирана пощенска марка  "100 години от рождението на художника Любен Зидаров". Освен марка, изданието се допълва от малък лист, първодневен плик и специален пощенски печат. Автор на графичния дизайн е доц. д-р Ненко Атанасов, преподавател в специалност „Плакат и визуална комуникация“ в НХА, който беше излъчен като победител в проведения по-рано анонимен конкурс за пощенската марка от Министерството на транспорта и съобщенията.

„Това място е свързано с хубави спомени и тази прекрасна изложба, весела по повод удостояването с Доктор хонорис кауза преди година и нещо. Той стана на 100 години без малко, но по отношение на тази негова весела живопис, акварелите, много хора са споменавали, че това им е кът. За мен беше изненада инициативата на Министерството на транспорта и съобщенията, на Академията да се направи такава марка. Чудесно е! Знам, че ако баща ми беше с нас, щеше да му бъде неудобно. Той много не обичаше такива неща и казваше, че не ги е заслужил или поне имаше една фраза: „Нека другите да съдят за онова, което съм направил!“ Но отбелязвайки тази сто годишнина тази инициатива е първата от няколкото. Най-голямата ще бъде на 8 февруари 2024 на „Шипка“ 6 в галерията на СБХ с една голяма ретроспективна изложба , ще се покажат и неща, които никога не са събирани заедно и едва ли ще се съберат някога.

Филип Зидаров

От свое име и съм сигурен, че и от негово, убеден съм, че той отнякъде ни гледа и е доволен от себе си и от това, което се случва. Благодаря ви и това е началото на тези няколко отбелязвания на един човек, който и на мен, а може би и не само на мен беше и продължава да бъде скъп. Благодаря на автора на този проект, толкова оригинален, толкова весел, какъвто беше и самият Любен Зидаров с неговия сарказъм. Всички знаем и съдя по себе си, най-вече!“ Каза неговият син, изкуствоведът Филип Зидаров по време на събитието за валидирането на марката.

Авторът доц.  Ненко Атанасов, талантлив плакатист и преподавател в катедра „Плакат и Визуална комуникация“ в НХА сподели като художник онова, което живее в поколения, за някои дори и без да подозират: „Изключително съм развалнуван. За мен това е едно специално сантиментално издание – тази пощенска марка, защото в творчеството на Любен Зидаров има различни жанрове, различни области от изобразителното изкуство, на което той е отдал всичко. За мен лично детската илюстрация е областта, която най-много ме докосва. Представям си всички детски книжки, с които аз и моето поколение сме израснали.

Ненко Атанасов /л/ и проф. Георги Янков, ректор на НХА /д/

Не съм се колебал коя ще избера за пощенската марка. Виждате, че и за контраст е сложена една картина, която е изобразена. Много лесно разреших творческата дилема. Би било грехота да рисувам аз портрета при това кой от кой неговите автопортрети са прекрасни, атрактивни и свързани с дадена тематика, създадени със самоирония, което е изключително важно за един голям художник. Така, че графичният дизайн, оформлението на пощенската марка умишлено е решено само с творби от творчеството на Любен Зидаров в областта на детската илюстрация. Типографията също е изключително важна, защото е ненадминат и в тази област. Шрифтовете, надписите, които той използва, задължително е в унисон и хармония в произведения му. Много съм радостен и щастлив, че го направих. Благодаря на Министерството на транспорта и съобщенията, защото избраха моята творба в анонимния конкурс за пощенска марка. Имах възможността да погледна проектите на моите колеги – изключителна конкуренция. Благодаря на НХА, че при нас в галерия Академия“ се пуска в употреба това важно издание. Благодаря и на студентите от специалността плакат и комуникация, че помогнаха в аранжирането на залата. На добър час на изданието. За мен е голяма чест нарисувам тази пощенска марка на художника на моето детство.“

А СБХ издаде календар за 2024 година с произведения на Любен Зидаров, сам по себе си произведения на изкуството с подбор на Филип Зидаров. Посветил над седем десетилетия на изкуството на книгата. Любен Зидаров е един от най-разпознаваемите и обичани български илюстратори. Той е признат за един от създателите на модерното течение в българската илюстрация от 60-те години на ХХ в., а също е един от основоположниците на рисувания комикс в България и на първото у нас илюстровано списание за деца „Славейче“ (1957).

В богатата му творческа биография присъстват стотици класически произведения от световната и българската литература, сред които „Андерсенови приказки“, „Приказки на Шехеразада“, „Островът на съкровищата“, „Граф Монте Кристо“, „Том Сойер“, „Принцът и просякът“, „Чичо Томовата колиба“, „Хофманови разкази“, приказките на Оскар Уайлд, романи на Карл Май, Майн Рид и Жул Верн, произведения на български писатели – Пейо Яворов, Николай Райнов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников.

Любен Зидаров и Аделина Филева в СГХГ на откриването на изложбата „Половин век по-късно“, 2015

Но да припомним част от срещите ни и казаното от Любен Зидаров за „въпреки.com“. „Аз съм почнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже първите илюстрации, които направих, бях ученик в гимназията. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет направих ги по формата на книгата, която бях прочел, изрязах ги и ги налепих вътре в страниците, да изглежда, като че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета детски, които бяха предназначени за деца и юноши. Почнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков. Като постъпих в Академията живописта беше като мое второ занимание, Много, много не си давах зор там, защото виждах, че нещо не става. Правих си само етюдите, които бяха в учебната програма.

Изложба в галерия "Ракурси", 2020

С моя професор имах доста неприятности, защото той непрекъснато ми правеше бележки, че занемарявам живописта, за да правя илюстрации”, каза Любен Зидаров. После се връща към живописта след пребиваване в ателиетата в Париж и има чудесни живописни картини и автопортрети. С присъщото му майсторство, но и чувство за хумор. Но после „първата ми любов илюстрацията ме грабна и на нова сметка се започна. И сега, както гледам, продължава да ме държи.

Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”. И още: „Радвам се, че все пак голяма част от творческия ми живот е отишъл в илюстрации, има направено в тази област. Много пъти са ми казвали „вашите илюстрации ги познавам, ние като деца…”, даже има и смущаващи, и радващи. Смущаващото е, че едно старче ме застигна веднъж, но едва се клати и можа да ми каже: „Аз ви познавам. Израснал съм с вашите илюстрации“, смя се тогава Любен Зидаров. „Илюстрацията трябва да бъде съставна част от мисълта и света на произведението на автора. Пък няма значение в каква книга ще бъде. Да въздейства по същия начин, както въздейства текстът. Разбира се, говоря за автори, които наистина имат какво да кажат. Които си имат своето съдържание. Искам да бъда съучастник в това, което е предложението на автора. Това е моята позиция. До колко е права, доколко не, не знам, но аз си я следвам откакто съм започнал да работя. Какъв е смисълът да повториш абсолютно това, което авторът е казал. Че ако не го допълниш, няма смисъл от илюстрацията. Ти ставаш съавтор тогава. Както например Хашек е направил за Швейк. Никой не може да си представи тази книга за Швейк без илюстрациите на Йозеф Лада. Даже специално заведение има в Прага с неговите илюстрации. Те са съставна част от произведението”, каза Любен Зидаров с чаша червено вино в ръка на една изложба.

Любен Зидаров и Стефан Джамбазов в галерия "Стубел" на изложба, 2020

А той не пропускаше изложба на колегите си – винаги елегантен с невероятното си аристократично излъчване. Сякаш не беше същият човек, когото срещахме случайно в центъра на София на път от ателието му до вкъщи с изцапаните от боите ръце и споделените вълнения какво се случва около нас…

И парадоксите на живота – в момента  галерия „Академия“ представя експозицията „Академията като съдба“, посветена на големия български художник и дългогодишен преподавател в Художествената академия – проф. Илия Петров, при когото е учил живопис Любен Зидаров. На откриването на 19 декември се видяхме с Филип Зидаров. И не само това – до 7 януари в НГ е експонирана изключителната изложба „Послания“  по повод 120 години на забележителния художник Златю Бояджиев. Споменаваме го, защото в ателието на Любен Зидаров има негов портрет, рисуван от Златю 1966 година.

Златю Бояджиев "Портрет на Любен Зидаров", 1966

Прекрасен и с днешна дата се питам как е възможно в един портрет да разбереш и разкажеш какво се крие зад този поглед, зад цялостното излъчване на твой по-млад колега, толкова различен и неприкосновен…Дълга и друга история. Аз съм само зрител…

Нямаше ден, в който Любен Зидаров да не работи в ателието си. И колко пъти сме го срещали да бърза към него или да се връща към дома си, след като почти цял ден е рисувал. Творческото дълголетие за даден художник не е рядко явление. Но вероятно е без аналог случай, в която илюстратор, сътворил визуалния и типографски еквивалент на стотици литературни произведения, изградил образен духовен мост между себе си и авторите им, от една страна и от друга към публиките, да се върне към книги, илюстрирани от него преди повече половин столетие.

"Шейсет лета Андерсенови приказки", изложба в галерия "Ракурси", 2021

И винаги, когато тръгваше към автор, който вече е илюстрирал, го препрочиташе, даваше на илюстрациите нещо ново, забелязал в текста, както сам казваше, нюанс, детайл, който преди може би не е открил. Има шест издания, шест различни варианта на Андерсен и „шейсет лета“ помежду им.“ Те бяха експонирани през декември 2021 година в пространството на галерия „Ракурси“.

За него изключителният илюстратор художникът Ясен Гюзелев казва: „Любен Зидаров е епоха. 4-5 поколения илюстратори сме се учили и учим от него, а беше и невероятно лежерен човек. При него живописта и илюстрацията играят в танц едно танго…“. А Антон Стайков художник и изследовател на ко��икса, автор на документалния филм “Вълшебното огледало на Любен Зидаров“ (2015) и близък приятел на големия творец споделя за него: „Никога не си позволи халтура! В годините ти  харесват все повече неговите творби като старо вино, а автопортретите му са огледало на обществото.“

Автопортрет на Любен Зидаров

Любен Зидаров умееше великолепно да илюстрира и поезия, може би най-трудното. Негови за кориците и илюстрациите към книгите на съпругата му – прекрасната поетеса и преводачка Богдана Зидарова (1929-2014). Негови са и изящните илюстрации към двутомника на Яворов.

Още много и много може да се пише за Любен Зидаров. Ние сме го правили в годините. Няма да пускаме линкове, който иска ще намери публикациите. Единственото, което ми се иска да споделя е, че благодаря на Любен Зидаров за щедростта, с която ни дари и ще ни дарява завинаги с изкуството си и, че ни отвори портите към своя свят…

В ателието на Любен Зидаров

За финал ще цитирам стих на съпругата му Богдана Зидарова:

ПРЕДИ

душата и тялото живяха

в хармония ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Графиката като видение, въображение и разказ в пространствата на СБХ

В края на годината пространствата на галерията на СБХ на „Шипка“ 6 са завладени от изкуството на графиката.  Фактът, че Международното триенале на графиката в София се провежда за девети пореден път, без съмнение свидетелства за утвърждаването му като един от най-авторитетните форуми в страната и го нарежда сред значимите събития в артистичния живот като се своеобразен диалог между автори от световната сцена.

Ако проследим развитието на българската графика през последните години, ще установим, че тя се нарежда в йерархията наравно с живописта и скулптурата. Несъмнено, за да се обясни солидното присъствие на графиката на артистичната сцена в културен и художествен аспект не само на национално ниво, но и в международен мащаб, трябва да се отбележат няколкото графични форума в София, Варна, Пазарджик, Стара Загора, които дават широко поле за изява на автори от цял свят, отразяващ актуални постижения и тенденции на графиката. Историята на Международното триенале на графиката в София води началото си от далечната 1995 и вече почти три десетилетия е актуална платформа за съвременна графика, надхвърляща идеята за класическо графично изкуство.

От изложбата

Деветото триенале не само представя процесите и тенденциите в света на графиката, включвайки стотици произведения на близо 200 автори от 26 държави, позиционира съвременната българска визуална култура в международен контекст, поставя София сред влиятелните графични средища, но преди всичко допринася за утвърждаването на нови имена и актуални посоки в класическите и експерименталните графични форми.

По покана на Триеналето в София пристигнаха великолепни артисти от различни краища на света - Мариана Смит от САЩ, Майкъл Кемпсън от Австралия, Давид Артеагоитиа и Педро Галилея от Испания, които освен членове на международното жури за определяне на наградите, са и куратори на съпътстващите изложби, а проведоха и различни уъркшопи в НХА, срещи и лекции.

От изложбата на Джанг Хюей, Китай

Сред поканените да гостува за голямото събитие беше и Джанг Хюей, Китай – носител на Голямата награда от предишното, осмо издание на Триеналето (2019), който е представен със забележителна самостоятелна изложба  в една от залите на СБХ. Той е бил много щастлив от поканата, но за съжаление, бюрократични формалности във Външно министерство на родината му осуетиха идването му в страната ни. Но срещата с великолепните графики на Джанг Хюей е истинско преживяване не само заради съвършеното му майсторство на график, а и защото всяка една от тях разказва истории, вгледала се в конкретното човешко присъствие като единствено и неповторимо.

От изложбата на австралийска графика

В рамките на Триеналето за първи път е представена австралийска графика в сборна изложба от тази далечна страна. Мащабно с референтна експозиция е включена и испанската графика.

Своеобразното начало на многото разнообразни събития от Триеналето беше сложено с изложбата LIMINAL в галерия „Академия“ на НХА Мариана Смит от САЩ на 23 ноември, десетина дни преди откриването на форума на 5 декември. Мариана Смит е доцент по визуални изкуства в Stockton University, Galloway, NJ. Води класове по рисуване, графика и съвременни методи на графичен печат и арт книги. Тя има две бакалавърски степени от Moscow College of Applied and Industrial Arts и Columbus College of Art and Design, щат Охайо, и магистърска степен по изящни изкуства от Университета „Корнел“ (Cornell University).

Откриването на изложбата - Буян Филчев, журито и Любен Генов

В своята артистична практика тя използва графика, живопис и видео инсталация, в търсене на нереализираната мечта за родина. Творби на Мариана Смит са представяни в САЩ, Италия, Тайван, Китай, Ирландия, Нова Зеландия, Гуам и Армения, и показвани в имението на Губернатора на щата Охайо в Кълъмбъс, Охайо. Тя проведе и 3-дневен майсторски клас/уъркшоп по фотогравюра със Solar Plates в Графичната база на НХА.

Буян Филчев и Десислава Христова

Но да се върнем към най-очакваното събитие от Триеналето – наградите, определени от Международното жури в състав  Буян Филчев (България), председател на организационния комитет, един от създателите на Форума,   Десислава Христова (България), Мариана Смит (САЩ). Майкъл Кемпсън (Австралия), Давид Артеагоитиа и Педро Галилея (Испания).

И призовете са: Голяма награда: Таичи Кодама, Япония; Две равностойни награди:Виктор Мануел Ернандес, Мексико и Пьотр Журек, Полша;Награда за млад автор: Мириам Гесалага, Испания;Награда на фондация СIЕС, Испания: Евелина Колаковска, Полша; Почетни дипломи: Александра Ласон, Валтер Риндоне, Мартина Ржепечка, Марта Джиомджиора и Хенрик Кромиковски, Полша; Владимир Миланович, Сърбия; Роберт Янчович-младши, Словакия; Кармен Исаси, Испания; Людмил Георгиев и Васил Колев-Васило, България. За първи път бяха връчени и поощрения за млади български автори: Елена Янкова и Христо Георгиев.

Колаж от наградените творби, горе вляво Първата награда

Не само наградите, а и цялата мащабна изложба на  Деветото триенале демонстрира убедително процесите и тенденциите в света на графиката, включвайки стотици произведения. Те потапят зрителя в световете на всеки един автор, който където и да твори в страни с различни култури, търси личния си изказ на вълненията си. А това прави изложбата единно цяло, сама по себе си произведение на изкуството, обединено от мълчаливия, но силен глас творците. Сред техните работи, толкова различни, се усещаш като част от многообразието, което във всекидневието ни убягва и не го оценяваме като дар.

Георги Янков, ректор на НХА, Любен Генов и Албена Спасова

„Това е най-представителната международна проява на Съюза на ��ългарските художници, Триеналето се утвърди като актуална графична платформа и се нарежда сред значимите международни форуми“, каза при откриването на изложбата Любен Генов, председател на СБХ.

А ние си даваме сметка каква изключителна работа в подготовката и реализацията на това мащабно събитие са свършили организаторите и техните сътрудници като логистика, като въображение и точност във всеки детайл. За нас е много радостно и дори вълнуващо включването на много млади хора в цялостния процес и за тях това става важна част не само от обучението им в изкуството на графиката, но и създава усещането им да се чувстват част от света. Прекрасен стимул, който им дава шансът да не се затварят в рамките на нашите си географски ширини.

От изложбата

И тъй като сме на вълната на графиката държим да отбележим някои приятни съвпадения на път да станат традиция и с други изложби в същия контекст.

Галерия „ГрафикАрт“ представи големия майстор на литографията - Стефан Марков (1940-2000) с близо 40 от неговите изключителни графични творби. Изложбата „Уловени мигове“ ще бъде отворена за посетители от 7 декември 2023 г. до 5 януари 2024 г. Стефан Марков е познат на българската публика като един от най-известните и талантливи художници на 80-те години на миналия век, популярен със своите илюстрации, акварели, колажи и литографии, изпълнени до съвършенство с техниката „лави“. Той е и един от вдъхновителите за създаването на Международното Триенале на графиката навремето.

Леда Старчева /л/, Тереза Зиковска /ц/ и Камен Старчев

Припомняме, че художникът Камен Старчев спечели Голямата награда на Седмото международно триенале 2014 на графиката в София с графики от цикъла си „Пречиствателни станции”. По време на Осмото 2019 той откри в галерия „КО-ОП“ се великолепната си изложба „Без звук“. И сега отново има изложба в същата галерия "Остатъчни изображения".

За неговата изложба и тази на Стефан Марков очаквайте публикации във „въпреки.com”.

От изложбата

До 31 януари може да се потопите в забележителната изложба в галерията на СБХ на „Шипка“ на Деветото международно триенале. Ще ви посрещне с прекрасния плакат на председателя на организационния комитет изключителния Буян Филчев, професор по графика и графични технологии в СУ "Св. Климент Охридски". За него изкуствоведът проф. Чавдар Попов пише: "Процесът на рисуване е непосредствена вътрешна необходимост, спонтанен изказ на таланта, непреднамерена, естествена проява на виртуозното художническо майсторство на Буян Филчев, но заедно с това и дълбок, промислен израз на фундаменталните отношения между човека и Всемира, неговата собствена, неповторима точка на съприкосновение с Божественото начало. Трудно ще открием, ако въобще това е възможно, случаен щрих, необосновано петно или произволен цвят в неговите творби. Всичко е на мястото си, грижливо композирано, сложно оркестрирано, тънко уравновесено". И не случайно от самото създаване на Триеналето той е председател на Организационния комитет под егидата на СБХ, секция „Графика и илюстрация“.

 Онник Каранфиолян /л/ и Васил Колев-Васило /д/

Голямото събитие се осъществява със съдействието на: Национален фонд „Култура“, Столична община, Министерство на културата на Република България, Държавен културен институт към министъра на външните работи на Република България. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков