#Охра

[whyisitsodifficultsworld]

Это магия, если Из полной грудной На пустую тетрадную клетку Чувства становятся текстом

Рудбой & The Hatters - Последнее Танго

[vestaignis]

Мезенская роспись – тип росписи деревянных прялок и утвари (ковшей, коробов, братин и др.) сложившийся к началу 19 века в низовьях реки Мезень. Известность мезенской росписи дало село Палащелье Мезенскоого (Лешуконского) района Архангельской области, поэтому ее называют еще и палащельской. Самая древняя датированная прялка с мезенской росписью относится к 1815 году, хотя изобразительные мотивы подобной росписи встречаются в рукописных книгах 18 в., выполненных в мезенском регионе.

По стилю мезенскую роспись можно отнести к наиболее архаичным видам росписи, дожившим до нашего времени. Рисунки имеют глубокие корни. Найдены наскальные изображения на берегах Белого моря и Онежского озера, которые перекликаются с рисунками Мезенской росписи.

Готовое изделие расписывали по чистому негрунтованному дереву сначала охрой с помощью измочаленной на конце деревянной палочки, потом птичьим пером делали черную обводку и наносили узор. Расписанный предмет покрывали олифой, что предохраняло краску от стирания и придавало изделию золотистый цвет.

Наиболее яркие персонажи Мезенской росписи: – красные кони – условный знак Солнца, его движения по небосводу; – оленихи – небесные роженицы, они дарят жизнь всему живому на Земле; – уточки, гуси, лебеди – души далеких предков, которые вьются вокруг и помогают нам в трудную минуту; – елочки – олицетворение мужской силы; – мифологическое дерево жизни – состоит из ствола, заполненного ромбиками, бесчисленными родами. Корни дерева завиваются в спирали, олицетворяющие подземный мир. Верхушка увенчана солярным знаком – знаком небесного мира.

Роспись выполняется в два цвета: черный – сажа и красный – охра. Когда-то краски приготовляли из красно-коричневой береговой глины и сажи, растертой на смоле лиственницы – "таючей сере", а с конца 19 века вместо глины стали употреблять сурик. Все изображения очень статичны и лишь благодаря многократному повтору возникает ощущение динамики.

В Северодвинске, Архангельске и других местах сейчас широко развернуто производ��тво сувениров в мезенском стиле – подносы, чаши, солонки, декоративные доски, шкатулки и др.

Mezen painting is a type of painting on wooden spinning wheels and utensils (ladles, boxes, bratinas, etc.) that developed by the beginning of the 19th century in the lower reaches of the Mezen River. The village of Palashchelye in the Mezen (Leshukonsky) district of the Arkhangelsk region gave Mezen painting fame, which is why it is also called Palashchel. The oldest dated spinning wheel with Mezen painting dates back to 1815, although pictorial motifs of similar painting are found in 18th century manuscripts made in the Mezen region.

In terms of style, Mezen painting can be attributed to the most archaic types of painting that have survived to this day. The drawings have deep roots. Rock paintings have been found on the shores of the White Sea and Lake Onega, which echo the drawings of Mezen painting.

The finished product was painted on clean, unprimed wood, first with ochre using a wooden stick soaked at the end, then a black outline was made with a bird feather and a pattern was applied. The painted object was covered with drying oil, which protected the paint from being erased and gave the product a golden color.

The most striking characters of Mezen painting:

red horses - a conventional sign of the Sun, its movement across the sky;

female deer - heavenly mothers, they give life to all living things on Earth;

ducks, geese, swans - the souls of distant ancestors, who hover around and help us in difficult times;

fir trees - the personification of male power;

the mythological tree of life - consists of a trunk filled with diamonds, countless genera. The roots of the tree curl into spirals, personifying the underworld. The top is crowned with a solar sign - a sign of the heavenly world.

The painting is done in two colors: black - soot and red - ochre. At one time, paints were made from red-brown coastal clay and soot ground on larch resin - "melting sulfur", and since the end of the 19th century, red lead began to be used instead of clay. All images are very static and only due to multiple repetitions does a sense of dynamics arise.

In Severodvinsk, Arkhangelsk and other places, the production of souvenirs in the Mezen style is now widespread - trays, bowls, salt shakers, decorative boards, boxes, etc.

Источник:/podelunchik.ru/mezenskaya-rospis,/stroyfora.ru/p/post-1727, //iamruss.ru/mezenskaya-painting-on-wood/,cozyhome.ucoz.ru /forum/6-80-1#2977,//patlah.ru/etm/etm-01/podelki/rospis/mezen/ mezen.htm,/www.culture.ru/materials/52919/mezenskaya-rosp.

[my-mare-tenebrarum]

Вот описание одной картины, которая сейчас передо мной: вид парка вокруг лечебницы, где я нахожусь. Направо – серая терраса, часть дома; налево – несколько кустов отцветших роз и земля – красная охра, – выжженная солнцем, устланная опавшими иглами сосен. Эта окраина парка окружена высокими соснами; стволы и ветви – красная охра, хвоя – зеленый, омраченный смесью с черным. Эти высокие деревья вырисовываются на вечернем небе с лиловыми прожилками на желтом фоне; желтое вверху переходит в розовое, затем в зеленое. Замыкает вид стена (опять красная охра), а над ней – фиолетовый и охристо-желтый холм. Гигантский ствол первого дерева расщеплен молнией и опилен, но одним из боковых суков возносится вверх и низвергается вниз каскадом темно-зеленых ветвей. Этот исполин, мрачный, как поверженный титан, контрастирует (если смотреть на него как на живое существо) с бледной улыбкой последней розы на увядающем кусте. Под деревьями пустые каменные скамьи, темный самшит; желтое небо отражается в луже: недавно был дождь. Последний отблеск солнца усиливает темную охру до оранжевого. Между стволами там и сям бродят черные фигурки.

(с) Винсент Ван Гог. Письмо к Эмилю Бернару. [Сен-Реми, начало декабря 1889.]

[rareosim]

Рео вот чёт не очень рада этой новости, но, кто бы мог подумать, Ривер так рад, что ему малясь плевать, что чувствует его жена…

Я смотря на эти скрины просто: тяжело...

Но тем не менее, щас будет ещё веселее, солнцы мои...

Матиаш предлагал довезти Ривера до дома, под предлогом серьёзного разговора, как итог, Рив попросил, чтобы он высадил его в начале улицы. А потом... Нуууу.... Что ж...

Матиаш просто пришёл и позвал Ривера замуж… Вы уже представили как на него наорали и как Мат удивился, узнав, что он всё это время встречался с женатым мужчиной? Серьезно, Ривер прям в бешенство пришёл, ещё и этот мудлет "Злобное наслаждение"… В общем, Ривер всё больше и больше подтверждает мои беспокойства, по поводу того, что у него есть какие-то маньячно-садистские наклонности… Что думаете? Они не прям расстались после этого, просто решили не видеться какое-то время А ещё Рив сказал, что любит только свою жену, а с Матом у него было без любви и вообще всё,отстань, ты не то подумал

Рео не продаёт то вино, которое делает в гараже… Ых, тяжко жить

Очевидно, она пьёт, когда Ривера нет дома. Если он узнает, то придёт в лютейшую ярость…

Отвлечёмся от мрака… Так вот, Охра прям очень любит Элайзу. Она часто спит в её комнате и охраняет, когда малышка засыпает. Можно сказать это первая подруга нашей крохи Всё же пока что у Элайзы не так всё плохо. Она ещё маленькая и не понимает происходящего вокруг неё, да и Ривер всё же старается не повышать голос при дочери

[tumbaumbakrya]

Ещё один подарок. Схема:

ВП- воздушная петля. ПСБН - полустолбик без накида. СБН - Столбик без накида. ССН - столбик с одним накидом. ОПС - обвязанный пышный столбик с предстоящим ССН. СП- столбик подъёма. Тунисский столбик - технически, два ряда с одном: сначала вытягиваешь петли, потом их за��рываешь.

Пряжа:

Himalaya: Dolphin Baby (молочный); YarnArt: Dolce (серый); YarnArt: Flower unicolor (красный, чёрный, зелёный, коричневый); FixPrice: Kartopu organic (желтый, белый, мятный); FixPrice: Kartopu lotus (оранжевый); YarnArt: Jeans (синий); FixPrice Пехорка: Летняя (светло-голубой); FixPrice: Handmade club (нейлон/акрил – серый, полиэстер – синий и охра); Камтекс: Мягкий хлопок (тёмно-синий); Камтекс: Тантурина (бледно-голубой)

Расход – ≈ 100-110м

Крючок N2; N4,5;

[deadpanwalking]

АРМЕНИЯ

I

Ты розу Гафиза колышешь И нянчишь зверушек-детей, Плечьми осьмигранными дышишь Мужицких бычачьих церквей.

Окрашена охрою хриплой, Ты вся далеко за горой, А здесь лишь картинка налипла Из чайного блюдца с водой.

II

Ты красок себе пожелала — И выхватил лапой своей Рисующий лев из пенала С полдюжины карандашей.

Страна москательных пожаров И мертвых гончарных равнин, Ты рыжебородых сардаров Терпела средь камней и глин.

Вдали якорей и трезубцев, Где жухлый почил материк, Ты видела всех жизнелюбцев, Всех казнелюбивых владык.

И, крови моей не волнуя, Как детский рисунок просты, Здесь жены проходят, даруя От львиной своей красоты.

Как люб мне язык твой зловещий, Твои молодые гроба, Где буквы — кузнечные клещи И каждое слово — скоба...

26 окт.— 16 ноября 1930.

III

Ax, ничего я не вижу, и бедное ухо оглохло, Всех-то цветов мне осталось лишь сурик да хриплая охра.

И почему-то мне начало утро армянское сниться; Думал — возьму посмотрю, как живет в Эривани синица,

Как нагибается булочник, с хлебом играющий в жмурки, Из очага вынимает лавашные влажные шкурки...

Ах, Эривань, Эривань! Иль птица тебя рисовала, Или раскрашивал лев, как дитя, из цветного пенала?

Ах, Эривань, Эривань! Не город — орешек каленый, Улиц твоих большеротых кривые люблю вавилоны.

Я бестолковую жизнь, как мулла свой коран, замусолил, Время свое заморозил и крови горячей не пролил.

Ах, Эривань, Эривань, ничего мне больше не надо, Я не хочу твоего замороженного винограда!

21 окт. 1930.

IV

Закутав рот, как влажную розу, Держа в руках осьмигранные соты, Все утро дней на окраине мира Ты простояла, глотая слезы.

И отвернулась со стыдом и скорбью От городов бородатых востока; И вот лежишь на москательном ложе И с тебя снимают посмертную маску.

25 окт. 1930.

V

Руку платком обмотай и в венценосный шиповник, В самую гущу его целлулоидных терний Смело, до хруста, ее погрузи. Добудем розу без ножниц. Но смотри, чтобы он не осыпался сразу — Розовый мусор — муслин — лепесток соломоновый — И для шербета негодный дичок, не дающий ни масла, ни запаха.

VI

Орущих камней государство — Армения, Армения! Хриплые горы к оружью зовущая — Армения, Армения!

К трубам серебряным Азии вечно летящая — Армения, Армения! Солнца персидские деньги щедро раздаривающая — Армения, Армения!

VII

Не развалины — нет, — но порубка могучего циркульного леса, Якорные пни поваленных дубов звериного и басенного христианства,

Рулоны каменного сукна на капителях, как товар из языческой разграбленной лавки,

Виноградины с голубиное яйцо, завитки бараньих рогов И нахохленные орлы с совиными крыльями, еще не оскверненные Византией.

VIII

Холодно розе в снегу: На Севане снег в три аршина... Вытащил горный рыбак расписные лазурные сани, Сытых форелей усатые морды Несут полицейскую службу На известковом дне.

А в Эривани и в Эчмиадзине Весь воздух выпила огромная гора, Ее бы приманить какой-то окариной Иль дудкой приручить, чтоб таял снег во рту. Снега, снега, снега на рисовой бумаге, Гора плывет к губам. Мне холодно. Я рад...

IХ

О порфирные цокая граниты, Спотыкается крестьянская лошадка, Забира��сь на лысый цоколь Государственного звонкого камня. А за н��ю с узелками сыра, Еле дух переводя, бегут курдины, Примирившие дьявола и Бога, Каждому воздавши половину...

24/Х 1930. Тифлис.

X

Какая роскошь в нищенском селенье — Волосяная музыка воды! Что это? пряжа? звук? предупрежденье? Чур-чур меня! Далеко ль до беды! И в лабиринте влажного распева Такая душная стрекочет мгла, Как будто в гости водяная дева К часовщику подземному пришла.

24 ноября 1930. Тифлис.

XI

Я тебя никогда не увижу, Близорукое армянское небо, И уже не взгляну прищурясь На дорожный шатер Арарата, И уже никогда не раскрою В библиотеке авторов гончарных Прекрасной земли пустотелую книгу, По которой учились первые люди.

XII

Лазурь да глина, глина да лазурь, Чего ж тебе еще? Скорей глаза сощурь, Как близорукий шах над перстнем бирюзовым, Над книгой звонких глин, над книжною землей, Над гнойной книгою, над глиной дорогой, Которой мучимся, как музыкой и словом.

16 сент. — 5 ноября 1930 г. Тифлис.

Как люб мне натугой живущий, Столетьем считающий год, Рожающий, спящий, орущий, К земле пригвождённый народ. Твое пограничное ухо — Все звуки ему хороши — Желтуха, желтуха, желтуха В проклятой горчичной глуши.

Октябрь 1930. Тифлис.

***

Не говори никому, Все, что ты видел, забудь — Птицу, старуху, тюрьму Или еще что-нибудь.

Или охватит тебя, Только уста разомкнешь, При наступлении дня Мелкая хвойная дрожь.

Вспомнишь на даче осу, Детский чернильный пенал Или чернику в лесу, Что никогда не сбирал.

***

Октябрь 1930. Тифлис.

Колючая речь араратской долины, Дикая кошка — армянская речь, Хищный язык городов глинобитных, Речь голодающих кирпичей.

А близорукое шахское небо — Слепорожденная бирюза — Все не прочтет пустотелую книгу Черною кровью запекшихся глин.

Октябрь 1930. Тифлис.

***

Дикая кошка — армянская речь — Мучит меня и царапает ухо. Хоть на постели горбатой прилечь: О, лихорадка, о, злая моруха!

Падают вниз с потолка светляки, Ползают мухи по липкой простыне, И маршируют повзводно полки Птиц голенастых по желтой равнине.

Страшен чиновник — лицо как тюф��к, Нету его ни жалчей, ни нелепей, Командированный — мать твою так! — Без подорожной в армянские степи.

Пропадом ты пропади, говорят, Сгинь ты навек, чтоб ни слуху, ни духу, — Старый повытчик, награбив деньжат, Бывший гвардеец, замыв оплеуху.

Грянет ли в двери знакомое: — Ба! Ты ли, дружище, — какая издевка! Долго ль еще нам ходить по гроба, Как по грибы деревенская девка?..

Были мы люди, а стали людьё, И суждено — по какому разряду? — Нам роковое в груди колотье Да эрзерумская кисть винограду.

Ноябрь 1930. Тифлис.

- Осип Мандельштам

[helenapsent]

короче хотела закончить работу с портретом по живописи, но мои краски частично 10-летней давности начали сдавать позиции, в частности те цвета, которые я часто использую. Попыталась вспомнить название цветов, которые мне нужны и заодно саму фирму красок, потому что на данный момент такую, как у себя, на полках в художественном магазине я не видела. С ГОРЕМ ПОПОЛАМ Я ВСПОМНИЛА ФИРМУ (называлась оан "санкт-петербург" от производителей "невская палитра") а потом и цвет Это была Охра жёлтая ЭТО БЫЛА, БЛЯТЬ, ОХРА ЖЁЛТАЯ, А НЕ УМБРА ЖЖЁНАЯ, ЁБАНЫЙ В РОТ

[upd: "in short wanted to finish my portrait painting job, but my paints are partially 10 years old and are starting to give up, particularly the colors I use a lot. I tried to remember the name of the colors I need and at the same time the paint company itself, because at the moment I have not seen one like mine on the shelves in an art store. With woe I remembered the firm (it was called "St. Petersburg" from manufacturers "Nevskaya Palitra") and then the color It was Ochre yellow. IT WAS FUCKING OCHRE YELLOW, NOT FUCKING UMBER BURNED" ]

[ganikolovbooks]

Краят на изкуството

Средата на октомври винаги ми се е струвала като долна лъжа. Нека кажем, че разделиш месецът на две, както с влажен нож сладкар реже торта. Ще имаш неясна среда, остатък от ден, който преспокойно може да бъде зазимен, ползван друг път или прибран в чекмеджето. Без него двете половини ще бъдат идеални – с него цари анархия. Затова, мислено, а в последните години и с подръчен химикал, го задрасквам, този шестнадесети октомврийски ден, за да мога да продължа да живея спокойно, без да се разхождам в някаква незначителна добавка – така ми е угодно, така го правя, така въдворявам някакъв ред в зимната лудост.

         Тамън завършвах лекция, когато получих спешно обаждане – оказа се дългогодишният ми приятел Венци, лекоатлет на младини, впоследствие закратко политик, а наскоро, дори без да поддържаме връзка, разбрaх, нещо като известен автор в скандинавските страни. Кога беше емигрирал Венци, дали имаше меценатска подкрепа от някоя норвежка жрица, кога изобщо беше научил езика – не знаех. Припряно отидох до кабинета си и вдигнах теле��она. Взех слушалката с лявата си ръка, защото подплатата на палтото ми беше скъсана �� не успях да извадя дясната от ръкава.

         - Ало?

         - Да – каза гласът.

         - Венци?

         - Колко често мислиш за края на света?

         Стъписах се. Споменах онова за ръкава, за да се знае, че и без това не ми беше много комфортно.

         - Чакай! – викнах, извадих ръка с мъка, седнах на стола си и вдигнах крака на бюрото. Липсваше ми само цигара, но нали днес не беше истински ден, не ми се полагаше. Подех слушалката: - Краят на кое?

         - На света… Но ти сигурно си на работа, да не те прекъсвам?

         - Имах късна лекция, завърши. Уча ги на основи на логиката, а самият аз се съмнявам в тях.

         - Добре вървиш. Струваш ми се поумнял.

         - Какво за края на света?

         - Имаш ли автомобил?

         - Какво общо има той?

         - Ще те придвижи от точка А до точка Б. Преди да ме питаш, ти се намираш на точка А. Като в онези табели в увеселителните паркове.

         - Като дете се изгубих в увеселителен парк.

         - Травмиращо. Точка Б съм аз. Взел съм си квартира в града. Очаквам те.

         - Навън е празно – рекох, сякаш описвах нещо неясно, сякаш аз бях единственият жив човек на света.

         - Преди да дойдеш… какво имаш в офиса си?

         - Препариран папагал и старо огледало.

         - Само това?

         - Другото е ясно – книги, книги, книги. А, и любовни писма.

         - Не си ги изгорил? Смелчага. Но не… имаш ли някакво изкуство? Художествена литература, картини?

         - Знаеш, че не съм романтик. Така съм от дете. Не обичам да се заобикалям с мацаници. Но не, чакай… подариха ми нещо…

         Сетих се, че млада доцентка ми беше дала вързан с въже пакет. Правилно предполагах, чебеше ужасна репродукция на Едуард Хопър – виждала мен в самотните мъже в картините му. Знаех си, че още ме бива, но дори аз не можех да се наведа за общото мъжко съсловие след подобна обида. Разкъсах луксозната хартия и видях, че съм прав – наистина беше Едуард Хопър. Само по рисунъка можех да позная, че е евтино копие. За доцентката разлика може би нямаше.

         - Открих една ужасна репродукция. Истински симулакрум на нечия надежда.

         - Но виждаш бои на платно, нали?

         - Лилаво, зелено, синкаво, охра – под уличната лампа.

   ��     - Охрата винаги е под уличната лампа – каза целомъдрено Венци. – Карай безразсъдно!

         Зат��ори, без да ми остави адрес. Квартира в града? Краят на света? Точка А?

         Отпуснах се немощно и въздъхнах. Извадих тетрадката си. Това бяха старите логически гатанки на Венци – едно време, в училище, а след това и в университета, същият, от който не мога да изляза цял живот, ме изненадваше винаги с тях. Венци нямаше вид на интелигентен човек. Бих го определил като инфантил – шеговит, може би идиот, въздълъг и слабоног като герой на Честъртън. Аз, от друга страна, съм персонаж на Кафка – неясен, очертан от мистиката на инициалите, не от всекидневната простота на нарицателното. Да сведеш нещо до неговата алегорична стойност е изкуство – винаги съм могъл да го правя и структурната простота на света, която за другите е илюзия, за мен е просто булевардност. И все пак, Венци ме беше изментил отново, бях изгубил тренинг. За радост гласът му беше като звънецът на колело, като ромонът на спиците – веднага си припомних техниките, с които винаги успяваше да ме принизи, обърка и фрустрира. Например: гатанката никога не беше в неговите думи, а в моите собствени. Как работеше това? Венци задаваше правилните въпроси. Папагал? Огледало? Нямах нито едно от тези неща в кабинета си. Как ме беше подтикнал към птицата? Като повтаряше всичко, което кажех? Да, предполагам. Огледало? По същия начин – чрез огледални фрази. Негодникът. Но какво беше общото между папагал и огледало? Не, не общото – какво би видял папагалът, ако се погледнеше в огледалото? Разбира се, би замлъкнал. Няма по-стесняващо чувство от това да възприемаш личности, акценти, човешки облици, а накрая да видиш, че си стоиш все една и съща опърпана птица. Отворих указателя и пръстът ми подчерта: Къща за гости „Тихата птица“. Оставих Едуард Хопър и леленията на доцентката настрана. Нямаше пет минути и бях запалил колата.

         Венци ме посрещна предпазливо. Нощният пазач, индивид като излязъл от филм на Бергман, ме упъти към външно стълбище, което водеше до апартамента. Изкачих се, движейки крак след тежък крак, без да мисля за нищо – днес не беше ден, казах ви!

         Почуках на вратата.

         - Каква е паролата?

         - В ранните часове логиката все още спи. Всичко е възможно.

         - А в късните тя започва да сънува. Що за сънища ли ѝ се присънват?

         Вратата се открехна.

         - Да, що ли за сънища? – усмихна се Венци, но зъбите му бързешком се скриха. – Някой последва ли те?

         - Сигурно много хора. Как бих разбрал? Може някой във Франция да е бил по петите ми и да ме застигне след седем години.

         - Хуморът ти звучи пресъхнал. Прекарваш много време със студенти.

         - Толкова ли си личи?

         Влязох. Беше сумрачно, като в повест. Винаги съм смятал, че романите са по-скоро стъклени музеи, а повестите – мръсни страноприемници, родени от Дикенс. От друга страна, разказите са крайпътни дупки, в които пукаш гума или, по-зле, пропадаш стремглаво – няма нищо по-дълбоко от привидно плиткото.

         Венци очевидно беше станал или колекционер или обирджия. Помещението беше изпълнено с опаковани в хартия картини: лежаха върху мебелите, облегнати на стените, някои даже бяха хвърлени на пода – малки, големи, джобен размер, като някой Вермеер или икона. До камината стоеше огромно платно, почти увита за изпращане по пощата порта. Но имаше и покрити с намачкана хартия скулптури, немалко торби, от които по подобие на фонтан извираха книги. Точно бях влязъл, когато се чу шумолене, тътрене, мляскане, шушкане. Беше сякаш голяма трупа хлебарки е била в помещението досега, на богат банкет, и от куртоазия го е напуснала секунда преди аз да вляза, като в пиеса: те затварят вратата, аз отварям другата и публиката затаява дъх, защото знае как едва не сме се срещнали.

         И наистина, в дясно имаше друга врата, но мен на глупак трудно ме правят: да ходя да тършувам зад непознати врати не ми е по вкуса. Могат да крият всичко: данъчни служители, Истината, някоя бивша съпруга. Не, мерси. Видях как дръжката трепна леко, но може и да ми се е сторило. Както и да е – разцелувах Венци, почесахме бузи, втренчих се в него, сякаш беше въпросник на изпит.

         Венци беше бледо копие на себе си – изтънял, някак зле представен, като че ли на сутринта не се беше сглобил като хората. Приличаше на човек, претърпял лицева реконструкция. После си спомних, че усмивката беше събирателният фактор, който го правеше на човек – сега беше сериозен.

         - Бих те поканил да седнеш някъде, но всичко е заето… избери си някой Дали, някое Моне, чантата със седемдесетарската постмодерна литература не е никак неудобна, на нея закусих…

         Вдигнах вежди – не ми се седеше. Хемороидите ми имаха имена и не желаех да ги разбуждам.

         - Да не си обрал Ермитажа, Тейт?

         - А, относно това…

         „Относно това?“, казах си. Венци се облегна върху платно, означено с „Ротко“.

         - Кажи ми, чувал ли си теорията за самотния поглед?

         - Звучи ми като филм на Тарковски, от последните.

         - Доста е простичка. Не е за края на света, но е за края на изкуството. Което е може би едно и също – намръщи се.

         - Намирисва ми на лекция – казах, - поне ме черпи с нещо, преди да ме приспиш.

         Венци се почуди, отиде до камината и взе бутилка с прозрачна течност. Наля две чаши и ми подаде едната. Сръбнах: вече можех да изтърпя всичко, дори урок по социология.

         - Та, теорията – подканих го.

         - Теорията – започна той колебливо, като че ли думите бяха извънземни оръжия, с които боравеше с предпазливост, - теорията гласи следното: по някое време човешката цивилизация ще стигне до апогей, в който хората ще са виждали всеки вариант на всяко изображение, ще са чували всяка музикална комбинaция, ще са чели всяко възможно изречение. Поради това пренасищане, формата на изкуството ще стане невидимaза човеците, така както не виждаш носа си, въпреки че той е там.  

         - Чакай, стой – рекох, като кондуктор, който си мисли, че може да спре влак само с вдигната ръка. – Това е нелепо. Означава, че художниците трябва да нарисуват всяко възможно изображение. Всеки вариант на човешко лице, на човешка ръка, женска гърда, на всеки предмет, животно, растение, които съществуват. Композиторите да напишат всяка мелодия, всяка комбинация от мелодии, да съчетаят всеки сбор от инструменти. Да не говорим за писателите като теб, по дяволите… Ясно ти е, че вариантите, сами по себе си, са безкрайни! Дори когато вселената изстине и черните дупки владеят пространството, композиторите ще продължат да вият нечувани досега текстури, писателите да пишат нови изречения, художниците да рисуват онова, което никое човешко око не е виждало…  

         - Тук грешиш – усмихна се Венци и се премести галантно, сякаш по режисьорска приумица, към един Лотрек. – Правиш класически фалш – един предмет не е себе си, а възприятието, което някой има за него. Говориш, сякаш можеш да извадиш човекът от мнението му, да махнеш логическите оператори от модалния аргумент. Моментът, в който някой първобитен наш събрат е нарисувал първото човешко лице върху стената на пещера с жарката боя на вкиснал плод, човешкото съзнание е започнало калкулация. Когато първата мелодия е била изтананикана, е започнала друга калкулация. Същото се е случило и с първословното изречение, с първата фраза. Сбраният вселенски компютър на цивилизацията има огромна сметателна мощ. В продължение на милиони години той пресява и пресява тези уж безкрайни варианти, докато тяхното изобилие не бъде изчерпано, тяхната новост не увехне за ума. Върхът на дистрибуцията можем да видим в музеите, в Лувъра, можем да го открием сред френските, английските, немските писатели, сред австрийските композитори. Това е един неизменно краен процес, който е дарил нас, хорицата, с това, което наричаме велико изкуство, и ни го е дарил като симптомен продукт на истинската цел на задачата.

         - Ще изиграя ролята на петокласника – която е?

         - Да завършим изчислението. Да разрешим проблема. Да стигнем до края!

         - Проблем? – намръщих се. – Изкуството не е проблем.

         - Но е! Всяко нещо е. Мозъците ни са създадени да виждат света като проблем, да се опитват да му намерят решение. Обичаме трудностите, препятствията, дори нещастията, които понякога наричаме приключения. Превръщаме всичко, дори безличното, несъществуващото,в структура, която можем да разрешим, която има финален вид. Създаваме нищо от нещото.

         Трябваше да седна. Сторих го върху сбирщина от класическа френска литература. Мадам Бовари беше най-неудобна.

         - Искаш да кажеш, че някак изведнъж, в цивилизационен мащаб, в 11:59 часа, всички по цял свят ще спрат да чуват музика? Някой ще пусне Стравински, ще пусне соната на Бах или кончерто на Моцарт и ще чуе… какво? Тишина?

         - Точно така.Описваш го по-добре от мен – подстрека го Венци.

         - И всички, например посетителите на някой Берлински музей, загледани в картина на Каспар Давид Фридрих, изведнъж ще се окажат сред зали с празни рамки?Всички картини на Ван Гог ще станат невидими? Думите на Джойс ще избледнеят? Кориците ще се обезсмислят, защото няма да крият нищо?

         - Точно така.

         Разсмях се.

         - Ех, Венци – рекох. – Пак си забъркал хубава гатанка. Този път не мога да разбера дали не е просто екстравагантна небивалица, безсмислица тип Гаргантюа и Пантрагрюел. Светът, лишен от изкуство. Какво още можеш да измислиш? Ще ��прем ли да виждаме кафявите очи, задето са ни писнали от баналност? Или например стълбите – боже, цял живот гледам стълби, сигурно ще се претрепя на следващите, задето са станали невидими за мен!

         Венци ме изгледа с бурна тъга.  

         - За съжаление, приятелю, това е самата истина. Всъщност, това не е просто разговор между стари приятели. Викнах те тук, защото… е, това беше само увертюрата. Господа… - каза той с наведена глава, като че ли под тях имаше бункер с хора в очакване.

         Хората не излязоха от вратичка в пода, а от вратата в дясно. Бяха сухи, уморени мъже, които изпълниха стаята и някак изглеждаха по-вехти от мебелите и ламперията в нея. Носеха костюми, шлифери, облекло като за филмово погребение. Някои от тях не смееха да срещнат очите ми, други ме гледаха със страхопочитание, както се кланяш пред венеца на Иисус в Париж. И все пак, в тях имаше нещо общо, така както във всеки култ, орден или група за взаимопощ неизбежните общи черти излизат наяве по певчески начин. Всичките бяха творци – познах го по веселата мъка, която носеха върху лицата си.

         - Но какво става? – станах на крака.

         - Вече се случва – обясни Венци. – Тук, това малко, университетско градче на края на света, е единственото място, до което слепотата не е достигнала. Всъщност – погледна часовника си той, а след него останалите, като бавни негови двойници, сториха същото, - всъщност, докато говорихме, мисля, че и последният човек тук, последният дядка, последното току-що проглеждащо дете, са вече слепи и глухи. Книгите в библиотеките са с бели листове, рамките по стените не ограждат нищо, плочите, дисковете, касеткитеса тихи. Носът е невидим.

         - Венци – рекох спокойно, защото на луд не се вика, особено ако не е един, а са цял духов оркестър. – Радвам се, че си намерил съмишленици. Винаги съм се чудел какво е станало с теб. Не сме се чували от години. Но теорията ти… теорията ви е само една религиозна измислица. Според мен е израз на шовинизма, който всеки изкуствовед таи в себе си – само аз виждам стойностното, другите са един вид слепи, глухи и т.н. Всеки второразреден психолог би обърнал внимание на това. Сигурен съм съм, че светът си е на мястото, галериите са пълни с картини, книгите – с думи, с изречения, с идеи. Нещата не стават току-така. Изкуството не може просто да изчезне, защото сме му свикнали. Независимо за колко калкулации и световни компютри ми говориш…

         Венци приличаше на спокоен баща. Кимна на един смуглав мъж в негово ляво и той разкъса хартията около една малка картина – беше скучен пейзаж на Пол Сезан.

         - Признавам, не е нищо особено. Но все пак…

         - Нито един от нас не вижда тази картина. Нито един човек на света не би я видял – рече тихо Венци.

         - Но това е абсурдно! Аз я виждам. Нали аз я виждам! Дори да не лъжете, дори да сте с всичкия си…

         Мъжете се усмихнаха. Лицата им се изкривиха.

         - Да, ти я виждаш. В нашата теория има една вметка. Малка, но ключова. На света, смятахме, ще да има поне един човек, който не е част от уравнението. Един особняк, един самовглъбен глупак, един солипсист, мизантроп, един невероятен егоист, който през живота си не е виждал едно, едничко нещо освен себе си. И стигнахме до теб, приятелю. Наистина, заклевам се, според мен за теб светът не съществува, камо ли изкуството! Зърнеш ли го за пръв път, той ще е нов, новеничък, гол, без един грях, свеж, току-що изваден от вселенската, жежка фурна.

         - Но… но…

         Строполих се върху неудобната купчина книги. Оказа се, че Мадам Бовари никак не е лоша в сравнение с предишните романи на Флобер. Особняк? Солипсист? Егоист? Да, може би бях това. Може би бях изживял целия си живот бидейки точно тези няколко неща. Може би тези няколко думи бяха всичко нужно, за да ми направят полицейска скица, като на някой престъпник, та всеки да ме разпознае, всичко нужно, за да може някой в бъдещето да ползва чудата машина и тя да ме построи клетка по клетка.

         Наистина ли бях сляп за света? Сляп за страданието на съпругата ми, на любовницата ми, на майка ми, на студентите ми? Наистина ли виждах само себе си?

         Не участвах ли в уравнението?

         Не издържах – запалих си цигара. Нищо, че не беше ден.

         - Е, какво сега?

         Венци сложи ръка на рамото ми. Другите се скупчиха около мен, лицата им закриха мебелите и се превърнаха в такива.

         - Приятелю – каза ми той, - от един незнаен и безличен логик, от един прост професор, от един невзрачен идиот, ти се превърна в най-важния човек в човешката история.

         - Най-важния човек в човешката история – повторих с горчивина в устата.

         Бях запалил цигарата откъм филтъра. Думите на Венци бавно достигнаха до мен, преминаха някаква непреодолима до този миг бариера, всъщност бяха първите думи, които чувах през живота си. И те потвърждаваха това, което винаги бях знаел: моята безпрецедентна и ��чевидна специалност беше вселенски факт.

         Бях най-значимото същество, ходило някога по земята. Лицата, загледани в мен с детска надежда, го потвърждаваха.

[whyisitsodifficultsworld]

Хуже отчаяния лишь привычка к отчаянию

рудбой feat. Oxxxymiron - Сказка о потерянном времени

[arleksej]

Цветами играй калейдоскоп моей серой короткой жизни

[nesu-tiramisu]

почки набухшие, мыльные пузыри,

охра и кобальт, сурик да киноварь,

сколько беспримесной радости у зари,

словно внутри уютного слова “встарь”,

в синие очи распахнута тишина,

снег одряхлел, но ещё не сошёл с лугов,

солнечным двоякодышащим у окна

сладко во сне посапывает любовь…

[rareosim]

Ривер, как типичный батя, сидит ест сырники и смотрит утренние новости пока все ещё спят. Вообще, у него есть планы на этот день: оставить жену с ребёнком, а самому отвезти Охру в ветклинику, так как она плохо себя чувствует. Обычно это делает Рео, так как Охра её собака, но Ривер очень надеется, что если Рео будет больше проводить время с ребёнком, то она её полюбит (если бы это так работало...)

Как можете видеть, ни Рео, ни Элайза этому не рады... Ладно, Рео просто без разницы, по взгляду всё видно.

Ривер отправился в ветклинику не только для того чтобы вылечить Охру, но и для того, чтобы поспрашивать про работу, найти друзей и тд... Понятие дружбы у нас с ним видимо разное...

[magdalendia]

Всичко, което научихме за Тасос от Археологическия музей на острова

В главния град Лименас има страхотен Арехеологически музей с богата и добре представена експозиция, където прекарахме няколко часа и определено научихме интересни неща за острова.

Нека ги открием заедно!

Тасос е населен от праисторически времена. Има малко на брой пещери на острова, които хората определено са ги използвали за живеене, а не са си и губели времето, защото са създали най-старите праисторически мини в Европа, където са добивали червена охра. Някога не сте ли се чудели как е възможно отдалечени острови да бъдат населявани от време, когато хората още са разчитали на лов и събирачество на плодове? Всъщност само до преди 10 000 години Тасос е бил част от европейския континент. Но когато ледниците започват да се топят и настава края на последната ледникова епоха (преди около 10 000г.), нивото на водата в мореата и океаните се покачва и залива по-ниските части на сушата. По тази територия най-високите скалисти части остават издигнати над водата и днес се наричат Тасос.

След Неолита (Новокаменната епоха), исторически навлизаме в Каменно-медната епоха и тогава хората вече правят опити за създаване на селища и планирано отглеждане на животни и растителни култури. Най-старото селище на острова е открито близо до втория най-голям град Лименария и датира от 6 хил. пр Хр. (Каменно-медна епоха). По това време вероятно може да се говори за културата на прототраките, които продължават да използват мините за добив на червена охра и глина.

С течение на времето Тасос преминава през много интересни периоди - през 6в. пр. Хр. жителите му основават град Кавала, който успява да изовоюва независимост век по-късно, в следващите 2-3 века следват непрестанни атаки от страна на Спарта и Атина, които се борят за господство над острова. По едно време на сцената се появява тракийският владетел Терес I с неговото Одриско царство, на което Тасос плаща данъци.

В столицата Лименас точно до Археологическия музей се намира Агората. Строежът й е започнат през 6в. пр. Хр. Това е правоъгълен открит площад и е еквивалента на днешния център на града. На него са се наирали търговски, политически и религиозни обекти - магазини, работилници, складове, административни сгради, различни храмове на богове, статуи и паметници, релефи с нимфи, грации, Аполон и Хермес, които днес се намират в Лувъра. Павирана улица е вързвала Агората с пристанището. В днешно време са се запазили няколко от колоните на площада, основи на сгради и амфитеатъра, който е събирал около 2000 зрители (уау, с около 1300 места по-малко от Зала 1 на НДК). Над Агората, високо на хълм се намирала цитаделата на града - Акропола, където имало храмове на Атина и Пан, но за съжаление беше в ремонт и не се качихме до там.

Филип II също хвърля око на острова и го анексира за няколко години. През 2в. пр. Хр. Тасос става съдружник на римляните.

Между 4 и 7 в. сл. Хр. Тасос е под влиянието на християнските традиции на Солун и Константинопол, между 8 и 15 в. става "подарък" на византийски военни лица - братята Йоанис и Алексиос. През 1420г. император Мануел II Палеолог отново третира острова като "подарък" и го отстъпва на водещата фамилия в Генуа, които пък го предават на Мехмет II през 1457г. и от тогава започва Османското управление.

[glyc1]

Под потолочком сияет объектива глаз,

Жизнь пролетела среди магазов и ТЦ,

Все улетело,

Остался страх кошмарных снов,

Трепещет сердце и покидания страшен миг,

Все вдруг померкнет, ты слышишь рация молчит,

Ты леденея, увидишь охра злой оскал,

И тихий шепот: «Есть неоплаченный товар?»

Ахпер Океев - Завесят слепы

[3planet-ru]

Масляная краска ФЕНИКС в тубе 50 мл. 676 Охра светлая

Масляные краски Phoenix изготовлены из пигментов и масла высокого качества. Они отличаются повышенной светостойкостью и очень однородной консистенцией. В течение длительного времени краски не желтеют, отлично отражая мастерство художника. Формула красок Phoenix была разработана ведущими британскими специалистами в области живописи и произведена при помощи современного оборудования. Также стоит отметить, что все краски фабрики Phoenix соответствуют мировым стандартам EN71, CE и имеют сертификаты серии ASTM-4236. Это делает масляные краски Phoenix популярными во всем мире. На территории Российской Федерации цветовая палитра масляных красок Phoenix представлена 37 цветами, что с легкостью удовлетворит запросы даже самых требовательных художников. Страна производства: Китай. Read the full article