#Охра

[whyisitsodifficultsworld]

Это магия, если Из полной грудной На пустую тетрадную клетку Чувства становятся текстом

Рудбой & The Hatters - Последнее Танго

[vestaignis]

Мезенская роспись – тип росписи деревянных прялок и утвари (ковшей, коробов, братин и др.) сложившийся к началу 19 века в низовьях реки Мезень. Известность мезенской росписи дало село Палащелье Мезенскоого (Лешуконского) района Архангельской области, поэтому ее называют еще и палащельской. Самая древняя датированная прялка с мезенской росписью ��тносится к 1815 году, хотя изобразительные мотивы подобной росписи встречаются в рукописных книгах 18 в., выполненных в мезенском регионе.

По стилю мезенскую роспись можно отнести к наиболее архаичным видам росписи, дожившим до нашего времени. Рисунки имеют глубокие корни. Найдены наскальные изображения на берегах Белого моря и Онежского озера, которые перекликаются с рисунками Мезенской росписи.

Готовое изделие расписывали по чистому негрунтованному дереву сначала охрой с помощью измочаленной на конце деревянной палочки, потом птичьим пером делали черную обводку и наносили узор. Расписанный предмет покрывали олифой, что предохраняло краску от стирания и придавало изделию золотистый цвет.

Наиболее яркие персонажи Мезенской росписи: – красные кони – условный знак Солнца, его движения по небосводу; – оленихи – небесные роженицы, они дарят жизнь всему живому на Земле; – уточки, гуси, лебеди – души далеких предков, которые вьются вокруг и помогают нам в трудную минуту; – елочки – олицетворение мужской силы; – мифологическое дерево жизни – состоит из ствола, заполненного ромбиками, бесчисленными родами. Корни дерева завиваются в спирали, олицетворяющие подземный мир. Верхушка увенчана солярным знаком – знаком небесного мира.

Роспись выполняется в два цвета: черный – сажа и красный – охра. Когда-то краски приготовляли из красно-коричневой береговой глины и сажи, растертой на смоле лиственницы – "таючей сере", а с конца 19 века вместо глины стали употреблять сурик. Все изображения очень статичны и лишь благодаря многократному повтору возникает ощущение динамики.

В Северодвинске, Архангельске и других местах сейчас широко развернуто производство сувенир��в в мезенском стиле – подносы, чаши, солонки, декоративные доски, шкатулки и др.

Mezen painting is a type of painting on wooden spinning wheels and utensils (ladles, boxes, bratinas, etc.) that developed by the beginning of the 19th century in the lower reaches of the Mezen River. The village of Palashchelye in the Mezen (Leshukonsky) district of the Arkhangelsk region gave Mezen painting fame, which is why it is also called Palashchel. The oldest dated spinning wheel with Mezen painting dates back to 1815, although pictorial motifs of similar painting are found in 18th century manuscripts made in the Mezen region.

In terms of style, Mezen painting can be attributed to the most archaic types of painting that have survived to this day. The drawings have deep roots. Rock paintings have been found on the shores of the White Sea and Lake Onega, which echo the drawings of Mezen painting.

The finished product was painted on clean, unprimed wood, first with ochre using a wooden stick soaked at the end, then a black outline was made with a bird feather and a pattern was applied. The painted object was covered with drying oil, which protected the paint from being erased and gave the product a golden color.

The most striking characters of Mezen painting:

red horses - a conventional sign of the Sun, its movement across the sky;

female deer - heavenly mothers, they give life to all living things on Earth;

ducks, geese, swans - the souls of distant ancestors, who hover around and help us in difficult times;

fir trees - the personification of male power;

the mythological tree of life - consists of a trunk filled with diamonds, countless genera. The roots of the tree curl into spirals, personifying the underworld. The top is crowned with a solar sign - a sign of the heavenly world.

The painting is done in two colors: black - soot and red - ochre. At one time, paints were made from red-brown coastal clay and soot ground on larch resin - "melting sulfur", and since the end of the 19th century, red lead began to be used instead of clay. All images are very static and only due to multiple repetitions does a sense of dynamics arise.

In Severodvinsk, Arkhangelsk and other places, the production of souvenirs in the Mezen style is now widespread - trays, bowls, salt shakers, decorative boards, boxes, etc.

Источник:/podelunchik.ru/mezenskaya-rospis,/stroyfora.ru/p/post-1727, //iamruss.ru/mezenskaya-painting-on-wood/,cozyhome.ucoz.ru /forum/6-80-1#2977,//patlah.ru/etm/etm-01/podelki/rospis/mezen/ mezen.htm,/www.culture.ru/materials/52919/mezenskaya-rosp.

[my-mare-tenebrarum]

Вот описание одной картины, которая сейчас передо мной: вид парка вокруг лечебницы, где я нахожусь. Направо – серая терраса, часть дома; налево – несколько кустов отцветших роз и земля – красная охра, – выжженная солнцем, устланная опавшими иглами сосен. Эта окраина парка окружена высокими соснами; стволы и ветви – красная охра, хвоя – зеленый, омраченный смесью с черным. Эти высокие деревья вырисовываются на вечернем небе с лиловыми прожилками на желтом фоне; желтое вверху переходит в розовое, затем в зеленое. Замыкает вид стена (опять красная охра), а над ней – фиолетовый и охристо-желтый холм. Гигантский ствол первого дерева расщеплен молнией и опилен, но одним из боковых суков возносится вверх и низвергается вниз каскадом темно-зеленых ветвей. Этот исполин, мрачный, как поверженный титан, контрастирует (если смотреть на него как на живое существо) с бледной улыбкой последней розы на увядающем кусте. Под деревьями пустые каменные скамьи, темный самшит; желтое небо отражается в луже: недавно был дождь. Последний отблеск солнца усиливает темную охру до оранжевого. Между стволами там и сям бродят черные фигурки.

(с) Винсент Ван Гог. Письмо к Эмилю Бернару. [Сен-Реми, начало декабря 1889.]

[rareosim]

Рео вот чёт не очень рада этой новости, но, кто бы мог подумать, Ривер так рад, что ему малясь плевать, что чувствует его жена…

Я смотря на эти скрины просто: тяжело...

Но тем не менее, щас будет ещё веселее, солнцы мои...

Матиаш пре��лагал довезти Ривера до дома, под предлогом серьёзного разговора, как итог, Рив попросил, чтобы он высадил его в начале улицы. А потом... Нуууу.... Что ж...

Матиаш просто пришёл и позвал Ривера замуж… Вы уже представили как на него наорали и как Мат удивился, узнав, что он всё это время встречался с женатым мужчиной? Серьезно, Ривер прям в бешенство пришёл, ещё и этот мудлет "Злобное наслаждение"… В общем, Ривер всё больше и больше подтверждает мои беспокойства, по поводу того, что у него есть какие-то маньячно-садистские наклонности… Что думаете? Они не прям расстались после этого, просто решили не видеться какое-то время А ещё Рив сказал, что любит только свою жену, а с Матом у него было без любви и вообще всё,отстань, ты не то подумал

Рео не продаёт то вино, которое делает в гараже… Ых, тяжко жить

Очевидно, она пьёт, когда Ривера нет дома. Если он узнает, то придёт в лютейшую ярость…

Отвлечёмся от мрака… Так вот, Охра прям очень любит Элайзу. Она часто спит в её комнате и охраняет, когда малышка засыпает. Можно сказать это первая подруга нашей крохи Всё же пока что у Элайзы не так всё плохо. Она ещё маленькая и не понимает происходящего вокруг неё, да и Ривер всё же старается не повышать голос при дочери

[tumbaumbakrya]

Ещё один подарок. Схема:

ВП- воздушная петля. ПСБН - полустолбик без накида. СБН - Столбик без накида. ССН - столбик с одним накидом. ОПС - обвязанный пышный столбик с предстоящим ССН. СП- столбик подъёма. Тунисский столбик - технически, два ряда с одном: сначала вытягиваешь петли, потом их закрываешь.

Пряжа:

Himalaya: Dolphin Baby (молочный); YarnArt: Dolce (серый); YarnArt: Flower unicolor (красный, чёрный, зелёный, коричневый); FixPrice: Kartopu organic (желтый, белый, мятный); FixPrice: Kartopu lotus (оранжевый); YarnArt: Jeans (синий); FixPrice Пехорка: Летняя (светло-голубой); FixPrice: Handmade club (нейлон/акрил – серый, полиэстер – синий и охра); Камтекс: Мягкий хлопок (тёмно-синий); Камтекс: Тантурина (бледно-голубой)

Расход – ≈ 100-110м

Крючок N2; N4,5;

[vprki]

Мими Добрева, Милко Божков и проф. Добри Добрев заедно в изложба

Столичната галерия „Арте“ завършва годината с великолепна изложба „ Следвайки пейзажа. Стъпки във времето“ на проф. Добри Добрев (1927-2003) и двама от знаменития му курс в НХА 1977/1978  негови ученици Мими Добрева и Милко Божков.

За първи път от близо 30 години се представят в изложба картини на проф. Добри Добрев. Дори в юбилейното честване в края на 2022 с изложба в галерията на СБХ на „Шипка“ 6, в което студенти на проф. Добрев отбелязаха 45 години от дипломирането си, нямаше негови творби.

проф. Добри Добрев

В контекста на изложбата тримата художници са обединени от изследователския си подход към жанра пейзаж, излизащ извън общоприетото схващане на съзерцание на околния свят, преливайки от истински изгледи до напълно въображаеми места. Реалистичният подход се примесва с абстрактния, цветове от землисти тоналности на охра засияват до фосфориращи синьо-зелени, наративът от социален-митологичен преминава в абстрактен. Пише във въведението си към изложбата кураторът д-р Надежда Джакова, изкуствовед, завеждащ филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ).

От ляво на дясно: Гергана Борисова, Милко Божков, Надежда Джакова и Мими Добрева

“Връщане от розобер”, “Изгонване от Рая” на Добри Добрев, “Утринна звезда”, “Януарска нощ” на Милко Божков и “В един августовски ден” на Мими Добрева разкриват пред погледа на зрителя имагинерен свят, който някога е бил реалност – места, посетени от художника и съпреживявани от него, време, което са уловили и послания, които са ни поднесени с лекота, виртуозност и професионализъм.

За съжаление, както сподели галеристката на „Арте“ Гергана Борисова малко от творбите на проф. Добри Добрев, предоставени от дъщеря му са датирани. Само на част от тях е отбелязано 1992 година…

проф. Добри Добрев

Проф. Добри Добрев (1927 - 2003) е роден в казанлъшкото село Горно Сахране. Завършва основното си образование в родното си село, а средното в Казанлък през 1946 г. След това работи като строителен техник в София. През 1948 г. е студент по руска филология в Софийския университет. През 1949 г. е приет в Художествената академия, специалност Живопис, а от 1956 г. до 1960 г. е преподавател в Художествената гимназия в София. От 1961 г. е асистент по рисуване във ВИИИ „Николай Павлович“. Осем години по-късно става доцент, а след това и професор по живопис. От 1973 г. до 1976 г. е декан на Факултета за изящни изкуства. Работи в областта на реалистичната живопис – тематична композиция и портрет. Негови творби са собственост на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Военно-историческия музей, Министерския съвет, художествените галерии в Казанлък, Стара Загора, Видин, Плевен, Велико Търново, Силистра, Добрич, Шумен, Разград, Смолян, Благоевград, Пазарджик, други галерии и частни колекции в страната и чужбина.

В ателието на проф. Добри Добрев, снимка: Михаил Енев

Припомняме, че за първи път ��ивши студенти от легендарния клас по живопис на професор Добри Добрев в Художествената академия, випуск 1977/1978,  се събраха в обща изложба след 45 години в пространството на галерия на СБХ на ул. „Шипка“ 6 на 8 декември 2022 година.

В някаква степен тогавашната експозиция беше изстрадана. На 15 февруари същата година една от неговите студентки от онова време преди толкова години Мими Добрева откри прекрасната си изложба „Късно море“ в галерия „Стубел“ . Тогава, извън разговора ни за експозицията ѝ, тя сподели, че готвят изложба на випуска и, че се оказва не лека задача. Във времето оттогава до откриването на изложбата „Випуск 1977-1978 Изложба на студенти от класа на проф. Добри Добрев“ сме виждали и често разговаряли как върви подготовката.

Художничката и състудентка Стефка Аройо между картините на Мими Добрева /л/ и Милко Божков /д/ в галерия "Арте"

Идеята за амбициозния проект се ражда, на което съм свидетел, по-скоро спонтанно; нищо не се знае предварително относно организацията – за работите, за транспорта им, за участниците, готвят я без куратор… Курсът първоначално се състои от 28 студенти, но в  изложбата участват 17 автори –  Ангел Васев, Андрей Даниел (1952 - 2020), Антоний Григоров, Валентин Колев (1948-2023), Васил Милчев, Каталина Милева, Матти Кариула, Милко Божков, Мими Добрева, Никола Стефанов, Николай Иванов, Николай Каранфилов, Стефан Стоянов, Стефан Янев, Стефанка Стойчева, Стефка Аройо и Яшарали Тахир.

проф. Добри Добрев

„Като студенти, за нас беше повече от интересно да сме заедно, и в ателието, и извън него… И понеже досега не сме правили групова наша изложба, решихме, че е добре да го направим сега… Още повече, че от дипломирането ни (както се оказа) са минали 45 години и личният творчески път на всеки от нас ни е отвел в различни посоки. Всеки сам е решил с какво да се представи като автор. За нас остава удоволствието след толкова години да се видим, а и за публиката, надяваме се, ще е интересно да се срещне с нашето творчество”, споделяха организаторите на изложбата в СБХ, тогава. И това се виждаше от щастието, което излъчват черно - белите снимки от онова време, изложени сред картините в галерията.

Мими Добрева

Не малко от тях бяха в пространството на галерия „Арте“. Те са общност още от онези времена и всеки от тях е с име в съвременното българско изобразително изкуство. Те всички са много различни в творчеството си и специално в техния художествен възглед към пейзажа. Мими Добрева, като се връща във времето, размишлява на глас:

"Аз тръгвам от гледката, от нещата, такива, каквито са, но вероятно моят инстинкт, моята интуиция, моят дух инспирира това, което в момента ме вълнува и аз тръгвам да го разгадавам и да разбера себе си, защото това ме е впечатлило. Всъщност, искам себе си. Всеки се стреми да се опознае. Но, все пак, няма смисъл да гледаш само себе си. Това, което са хората до тебе, около тебе – те са и твоето огледало.

Мими Добрева

В пейзажа има конфликт, има драма, има връзка, има разказ, има преживяване като в една добра пиеса, в един парфюм, в един роман за живота. Това е интересно, картината да не е литературна, но тя може да съдържа, поне, възможност за размисъл, за поезия, за стих или някой може и роман да си измисли. Разказва история. Трябва да съдържа такива неща, които да не можеш да ги изречеш с едно изречение или две-три, за да ги обясниш. А да продължаваш да разбираш, че има възможност за развитие.“

Милко Божков

А Милко Божков ни е споделял в годините: „Не, че съм човекомразец, даже бих казал, че съм човеколюбец, но с хората приключих малко след Академията. Правих няколко портрета на приятели – на Стоян (Цанев), на Стоимен (Стоилов), на Ванко Урумов и тези, в които съм се опитал да изобразя човека – трябва да бъдат някакви близки хора, с които имаме отношения, общи мисли, приятелство…Иначе, в работите, които правя, мисля, че ако някъде има човешка фигурка, тя е по-скоро усещането за мащаб. Има една дума френска „ставаш“, която е за съоразмерим мащаб в пейзажа. Не го правя съзнателно и да кажа: Не, не, няма да рисувам хора. Това, което не ми идва отвътре, не го правя. Това е обяснението, не е някакво зари��ане или нещо друго.“ Сподели художникът. Репликирам го с моето усещане към картините му: „Но човекът е тук, той гледа това, чувстват се вибрации и душевност.“ Според него, човекът трябва да се усеща във всяко едно произведение на изкуството – „да усетиш човека – този, който го прави, независимо дали е художник, дали е музикант, дали е кинаджия, дали е писател. Ако липсва това,  и работата, когато е готова, няма да трогне зрителя, няма да го „закачи“ и ще отмине. Всъщност, човекът е този, който стои зад работите, които е направил. Това е за мен важното.“

Пред картина Милко Божков в галерия "Арте"

Галерия „Арте“ е  от любимите на Милко Божков, сътрудничеството му с нея е с десетилетна история. “Аз съм коректен с галериите, с които работя.  С две галерии работя във Варна на мои приятели – Борис Стателов (галерия 8), първата частна в града, с моите приятели А��на Халамян, Герхард Хорнман , които имаха галерия във Франкфурт, сега направиха във Варна от няколко години Art meeting A&G Art Meeting.. В София съм тук вече 20 години в „Арте“, веднъж съм участвал в приятната галерия „Астри“ (с пейзажи от Тоскана май 2020). Получавал съм покани – хубави галерии, но това е все едно да предадеш близкия човек. В Бургас работя с „Пролет“. Това ми е достатъчно. Нямам нужда да се разпростирам в големи пространства. Изложбите в СГХГ, съвместен проект с поета Борис Христов, ретроспективната му изложба във Варна“ в рамките на проекта „Август в изкуството“ 2023 с куратор Румен Серафимов, тази годишната му изложба в СБХ с лаконичното заглавие “P.S.”/ “Послепис” с куратор Пламен Моневски Милко Божков сподели тогава: “Пост е, докато един художник нарисува картината, след това скриптум е, когато зрителите я гледат. Картината добива своя смисъл в очите ��а тези, които я гледат.”Но това са все различни истории със знака Милко Божков /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

Милко Божков

Мими Добрева за първи път представя свои картини в галерия „Арте“. Тя е от живописците, които винаги смайват и очароват. Поредната ѝ изложба, макар и съвместна отново приласкава очите и радва. Тя остава в утвърдено през годините тематичното русло на задълбочено изследване на природния пейзаж. Пейзаж, в който все по-рядко, като от друг свят, се появява и човешко присъствие, но без да нарушава хармонията и съзерцателната красота на картините. Мими Добрева е същинска Повелителка на хлорофила, не само защото зеленото за нея е мистериозно, енергизиращо поле за нови и нови  алхимични експерименти, но и защото вече е достигнала завидно ниво на анализ и синтез във всяка от творбите си.  Извън това в нейните картини царстват обичта и добротата, няма как да се изрисуват тези същности, които човек носи в себе си, но се усещат и пред тях ставаш някак озарен от светлината и цветовете /повече може да прочетете тук при нас/.

Мими Добрева

Този текст ще завърша с думи на обичания състудент и приятел на Мими и Милко Андрей Даниел, споделени за нас преди години, но сякаш изречени днес от Небесата, където е и продължава да търси смисъла на живота: „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме, без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората, които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”.

Милко Божков и Мими Добрева

Всъщност, сякаш говори и за тази прекрасна изложба. Вероятно, я е видял някъде Отгоре и е щастлив заедно с проф. Добри Добрев… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[ganikolovbooks]

Краят на изкуството

Средата на октомври винаги ми се е струвала като долна лъжа. Нека кажем, че разделиш месецът на две, както с влажен нож сладкар реже торта. Ще имаш неясна среда, остатък от ден, който преспокойно може да бъде зазимен, ползван друг път или прибран в чекмеджето. Без него двете половини ще бъдат идеални – с него цари анархия. Затова, мислено, а в последните години и с подръчен химикал, го задрасквам, този шестнадесети октомврийски ден, за да мога да продължа да живея спокойно, без да се разхождам в някаква незначителна добавка – така ми е угодно, така го правя, така въдворявам някакъв ред в зимната лудост.

         Тамън завършвах лекция, когато получих спешно обаждане – оказа се дългогодишният ми приятел Венци, лекоатлет на младини, впоследствие закратко политик, а наскоро, дори без да поддържаме връзка, разбрaх, нещо като известен автор в скандинавските страни. Кога беше емигрирал Венци, дали имаше меценатска подкрепа от някоя норвежка жрица, кога изобщо беше научил езика – не знаех. Припряно отидох до кабинета си и вдигнах телефона. Взех слушалката с лявата си ръка, защото подплатата на палтото ми беше скъсана и не успях да извадя дясната от ръкава.

         - Ало?

         - Да – каза гласът.

         - Венци?

         - Колко често мислиш за края на света?

         Стъписах се. Споменах онова за ръкава, за да се знае, че и без това не ми беше много комфортно.

         - Чакай! – викнах, извадих ръка с мъка, седнах на стола си и вдигнах крака на бюрото. Липсваше ми само цигара, но нали днес не беше истински ден, не ми се полагаше. Подех слушалката: - Краят на кое?

         - На света… Но ти сигурно си на работа, да не те прекъсвам?

         - Имах късна лекция, завърши. Уча ги на основи на логиката, а самият аз се съмнявам в тях.

         - Добре вървиш. Струваш ми се поумнял.

         - Какво за края на света?

         - Имаш ли автомобил?

         - Какво общо има той?

         - Ще те придвижи от точка А до точка Б. Преди да ме питаш, ти се намираш на точка А. Като в онези табели в увеселителните паркове.

         - Като дете се изгубих в увеселителен парк.

         - Травмиращо. Точка Б съм аз. Взел съм си квартира в града. Очаквам те.

         - Навън е празно – рекох, сякаш описвах нещо неясно, сякаш аз бях единственият жив човек на света.

         - Преди да дойдеш… какво имаш в офиса си?

         - Препариран папагал и старо огледало.

         - Само това?

         - Другото е ясно – книги, книги, книги. А, и любовни писма.

         - Не си ги изгорил? Смелчага. Но не… имаш ли някакво изкуство? Художествена литература, картини?

         - Знаеш, че не съм романтик. Така съм от дете. Не обичам да се заобикалям с мацаници. Но не, чакай… подариха ми нещо…

         Сетих се, че млада доцентка ми беше дала вързан с въже пакет. Правилно предполагах, чебеше ужасна репродукция на Едуард Хопър – виждала мен в самотните мъже в картините му. Знаех си, че още ме бива, но дори аз не можех да се наведа за общото мъжко съсловие след подобна обида. Разкъсах луксозната хартия и видях, че съм прав – наистина беше Едуард Хопър. Само по рисунъка можех да позная, че е евтино копие. За доцентката разлика може би нямаше.

         - Открих една ужасна репродукция. Истински симулакрум на нечия надежда.

         - Но виждаш бои на платно, нали?

         - Лилаво, зелено, синкаво, охра – под уличната лампа.

         - Охрата винаги е под уличната лампа – каза целомъдрено Венци. – Карай безразсъдно!

         Затвори, без да ми остави адрес. Квартира в града? Краят на света? Точка А?

         Отпуснах се немощно и въздъхнах. Извадих тетрадката си. Това бяха старите логически гатанки на Венци – едно време, в училище, а след това и в университета, същият, от който не мога да изляза цял живот, ме изненадваше винаги с тях. Венци нямаше вид на интелигентен човек. Бих го определил като инфантил – шеговит, може би идиот, въздълъг и слабоног като герой на Честъртън. Аз, от друга страна, съм персонаж на Каф��а – неясен, очертан от мистиката на инициалите, не от всекидневната простота на нарицателното. Да сведеш нещо до неговата алегорична стойност е изкуство – винаги съм могъл да го правя и структурната простота на света, която за другите е илюзия, за мен е просто булевардност. И все пак, Венци ме беше изментил отново, бях изгубил тренинг. За радост гласът му беше като звънецът на колело, като ромонът на спиците – веднага си припомних техниките, с които винаги успяваше да ме принизи, обърка и фрустрира. Например: гатанката никога не беше в неговите думи, а в моите собствени. Как работеше това? Венци задаваше правилните въпроси. Папагал? Огледало? Нямах нито едно от тези неща в кабинета си. Как ме беше подтикнал към птицата? Като повтаряше всичко, което кажех? Да, предполагам. Огледало? По същия начин – чрез огледални фрази. Негодникът. Но какво беше общото между папагал и огледало? Не, не общото – какво би видял папагалът, ако се погледнеше в огледалото? Разбира се, би замлъкнал. Няма по-стесняващо чувство от това да възприемаш личности, акценти, човешки облици, а накрая да видиш, че си стоиш все една и съща опърпана птица. Отворих указателя и пръстът ми подчерта: Къща за гости „Тихата птица“. Оставих Едуард Хопър и леленията на доцентката настрана. Нямаше пет минути и бях запалил колата.

         Венци ме посрещна предпазливо. Нощният пазач, индивид като излязъл от филм на Бергман, ме упъти към външно стълбище, което водеше до апартамента. Изкачих се, движейки крак след тежък крак, без да мисля за нищо – днес не беше ден, казах ви!

         Почуках на вратата.

         - Каква е паролата?

         - В ранните часове логиката все още спи. Всичко е възможно.

         - А в късните тя започва да сънува. Що за сънища ли ѝ се присънват?

         Вратата се открехна.

         - Да, що ли за сънища? – усмихна се Венци, но зъбите му бързешком се скриха. – Някой последва ли те?

         - Сигурно много хора. Как бих разбрал? Може някой във Франция да е бил по петите ми и да ме застигне след седем години.

         - Хуморът ти звучи пресъхнал. Прекарваш много време със студенти.

         - Толкова ли си личи?

         Влязох. Беше сумрачно, като в повест. Винаги съм смятал, че романите са по-скоро стъклени музеи, а повестите – мръсни страноприемници, родени от Дикенс. От друга страна, разказите са крайпътни дупки, в които пукаш гума или, по-зле, пропадаш стремглаво – няма нищо по-дълбоко от привидно плиткото.

         Венци очевидно беше станал или колекционер или обирджия. Помещението беше изпълнено с опаковани в хартия картини: лежаха върху мебелите, облегнати на стените, някои даже бяха хвърлени на пода – малки, големи, джобен размер, като някой Вермеер или икона. До камината стоеше огромно платно, почти увита за изпращане по пощата порта. Но имаше и покрити с намачкана хартия скулптури, немалко торби, от които по подобие на фонтан извираха книги. Точно бях влязъл, когато се чу шумолене, тътрене, мляскане, шушкане. Беше сякаш голяма трупа хлебарки е била в помещението досега, на богат банкет, и от куртоазия го е напуснала секунда преди аз да вляза, като в пиеса: те затварят вратата, аз отварям другата и публиката затаява дъх, защото знае как едва не сме се срещнали.

         И наистина, в дясно имаше друга врата, но мен на глупак трудно ме правят: да ходя да тършувам зад непознати врати не ми е по вкуса. Могат да крият всичко: данъчни служители, Истината, някоя бивша съпруга. Не, мерси. Видях как дръжката трепна леко, но може и да ми се е сторило. Както и да е – разцелувах Венци, почесахме бузи, втренчих се в него, сякаш беше въпросник на изпит.

         Венци беше бледо копие на себе си – изтънял, някак зле представен, като че ли на сутринта не се беше сглобил като хората. Приличаше на човек, претърпял лицева реконструкция. После си спомних, че усмивката беше събирателният фактор, който го правеше на човек – сега беше сериозен.

         - Бих те поканил да седнеш някъде, но всичко е заето… избери си някой Дали, някое Моне, чантата със седемдесетарската постмодерна литература не е никак неудобна, на нея закусих…

         Вдигнах вежди – не ми се седеше. Хемороидите ми имаха имена и не желаех да ги разбуждам.

         - Да не си обрал Ермитажа, Тейт?

         - А, относно това…

         „Относно това?“, казах си. Венци се облегна върху платно, означено с „Ротко“.

         - Кажи ми, чувал ли си теорията за самотния поглед?

         - Звучи ми като филм на Тарковски, от последните.

         - Доста е простичка. Не е за края на света, но е за края на изкуството. Което е може би едно и също – намръщи се.

         - Намирисва ми на лекция – казах, - поне ме черпи с нещо, пред�� да ме приспиш.

         Венци се почуди, отиде до камината и взе бутилка с прозрачна течност. Наля две чаши и ми подаде едната. Сръбнах: вече можех да изтърпя всичко, дори урок по социология.

         - Та, теорията – подканих го.

         - Теорията – започна той колебливо, като че ли думите бяха извънземни оръжия, с които боравеше с предпазливост, - теорията гласи следното: по някое време човешката цивилизация ще стигне до апогей, в който хората ще са виждали всеки вариант на всяко изображение, ще са чували всяка музикална комбинaция, ще са чели всяко възможно изречение. Поради това пренасищане, формата на изкуството ще стане невидимaза човеците, така както не виждаш носа си, въпреки че той е там.  

         - Чакай, стой – рекох, като кондуктор, който си мисли, че може да спре влак само с вдигната ръка. – Това е нелепо. Означава, че художниците трябва да нарисуват всяко възможно изображение. Всеки вариант на човешко лице, на човешка ръка, женска гърда, на всеки предмет, животно, растение, които съществуват. Композиторите да напишат всяка мелодия, всяка комбинация от мелодии, да съчетаят всеки сбор от инструменти. Да не говорим за писателите като теб, по дяволите… Ясно ти е, че вариантите, сами по себе си, са безкрайни! Дори когато вселената изстине и черните дупки владеят пространството, композиторите ще продължат да вият нечувани досега текстури, писателите да пишат нови изречения, художниците да рисуват онова, което никое човешко око не е виждало…  

         - Тук грешиш – усмихна се Венци и се премести галантно, сякаш по режисьорска приумица, към един Лотрек. – Правиш класически фалш – един предмет не е себе си, а възприятието, което някой има за него. Говориш, сякаш можеш да извадиш човекът от мнението му, да махнеш логическите оператори от модалния аргумент. Моментът, в който някой първобитен наш събрат е нарисувал първото човешко лице върху стената на пещера с жарката боя на вкиснал плод, човешкото съзнание е започнало калкулация. Когато първата мелодия е била изтананикана, е започнала друга калкулация. Същото се е случило и с първословното изречение, с първата фраза. Сбраният вселенски компютър на цивилизацията има огромна сметателна мощ. В продължение на милиони години той пресява и пресява тези уж безкрайни варианти, докато тяхното изобилие не бъде изчерпано, тяхната новост не увехне за ума. Върхът на дистрибуцията можем да видим в музеите, в Лувъра, можем да го открием сред френските, английските, немските писатели, сред австрийските композитори. Това е един неизменно краен процес, който е дарил нас, хорицата, с това, което наричаме велико изкуство, и ни го е дарил като симптомен продукт на истинската цел на задачата.

         - Ще изиграя ролята на петокласника – която е?

         - Да завършим изчислението. Да разрешим проблема. Да стигнем до края!

         - Проблем? – намръщих се. – Изкуството не е проблем.

         - Но е! Всяко нещо е. Мозъците ни са създадени да виждат света като проблем, да се опитват да му намерят решение. Обичаме трудностите, препятствията, дори нещастията, които понякога наричаме приключения. Превръщаме всичко, дори безличното, несъществуващото,в структура, която можем да разрешим, която има финален вид. Създаваме нищо от нещото.

         Трябваше да седна. Сторих го върху сбирщина от класическа френска литература. Мадам Бовари беше най-неудобна.

         - Искаш да кажеш, че някак изведнъж, в цивилизационен мащаб, в 11:59 часа, всички по цял свят ще спрат да чуват музика? Някой ще пусне Стравински, ще пусне соната на Бах или кончерто на Моцарт и ще чуе… какво? Тишина?

         - Точно така.Описваш го по-добре от мен – подстрека го Венци.

         - И всички, например посетителите на някой Берлински музей, загледани в картина на Каспар Давид Фридрих, изведнъж ще се окажат сред зали с празни рамки?Всички картини на Ван Гог ще станат невидими? Думите на Джойс ще избледнеят? Кориците ще се обезсмислят, защото няма да крият нищо?

         - Точно така.

         Разсмях се.

         - Ех, Венци – рекох. – Пак си забъркал хубава гатанка. Този път не мога да разбера дали не е просто екстравагантна небивалица, безсмислица тип Гаргантюа и Пантрагрюел. Светът, лишен от изкуство. Какво още можеш да измислиш? Ще спрем ли да виждаме кафявите очи, задето са ни писнали от баналност? Или например стълбите – боже, цял живот гледам стълби, сигурно ще се претрепя на следващите, задето са станали невидими за мен!

         Венци ме изгледа с бурна тъга.  

         - За съжаление, приятелю, това е самата истина. Всъщност, това не е просто разговор между стари приятели. Викнах те тук, защото… е, това беше само увертюрата. Господа… - каза той с наведена глава, като че ли под тях имаше бункер с хора в очакване.

         Хората не излязоха от вратичка в пода, а от вратата в дясно. Бяха сухи, уморени мъже, които изпълниха стаята и някак изглеждаха по-вехти от мебелите и ламперията в нея. Носеха костюми, шлифери, облекло като за филмо��о погребение. Някои от тях не смееха да срещнат очите ми, други ме гледаха със страхопочитание, както се кланяш пред венеца на Иисус в Париж. И все пак, в тях имаше нещо общо, така както във всеки култ, орден или група за взаимопощ неизбежните общи черти излизат наяве по певчески начин. Всичките бяха творци – познах го по веселата мъка, която носеха върху лицата си.

         - Но какво става? – станах на крака.

         - Вече се случва – обясни Венци. – Тук, това малко, университетско градче на края на света, е единственото място, до което слепотата не е достигнала. Всъщност – погледна часовника си той, а след него останалите, като бавни негови двойници, сториха същото, - всъщност, докато говорихме, мисля, че и последният човек тук, последният дядка, последното току-що проглеждащо дете, са вече слепи и глухи. Книгите в библиотеките са с бели листове, рамките по стените не ограждат нищо, плочите, дисковете, касеткитеса тихи. Носът е невидим.

         - Венци – рекох спокойно, защото на луд не се вика, особено ако не е един, а са цял духов оркестър. – Радвам се, че си намерил съмишленици. Винаги съм се чудел какво е станало с теб. Не сме се чували от години. Но теорията ти… теорията ви е само една религиозна измислица. Според мен е израз на шовинизма, който всеки изкуствовед таи в себе си – само аз виждам стойностното, другите са един вид слепи, глухи и т.н. Всеки второразреден психолог би обърнал внимание на това. Сигурен съм съм, че светът си е на мястото, галериите са пълни с картини, книгите – с думи, с изречения, с идеи. Нещата не стават току-така. Изкуството не може просто да изчезне, защото сме му свикнали. Независимо за колко калкулации и световни компютри ми говориш…

         Венци приличаше на спокоен баща. Кимна на един смуглав мъж в негово ляво и той разкъса хартията около една малка картина – беше скучен пейзаж на Пол Сезан.

         - Признавам, не е нищо особено. Но все пак…

         - Нито един от нас не вижда тази картина. Нито един човек на света не би я видял – рече тихо Венци.

         - Но това е абсурдно! Аз я виждам. Нали аз я виждам! Дори да не лъжете, дори да сте с всичкия си…

         Мъжете се усмихнаха. Лицата им се изкривиха.

         - Да, ти я виждаш. В нашата теория има една вметка. Малка, но ключова. На света, смятахме, ще да има поне един човек, който не е част от уравнението. Един особняк, един самовглъбен глупак, един солипсист, мизантроп, един невероятен егоист, който през живота си не е виждал едно, едничко нещо освен себе си. И стигнахме до теб, приятелю. Наистина, заклевам се, според мен за теб светът не съществува, камо ли изкуството! Зърнеш ли го за пръв път, той ще е нов, новеничък, гол, без един грях, свеж, току-що изваден от вселенската, жежка фурна.

         - Но… но…

         Строполих се върху неудобната купчина книги. Оказа се, че Мадам Бовари никак не е лоша в сравнение с предишните романи на Флобер. Особняк? Солипсист? Егоист? Да, може би бях това. Може би бях изживял целия си живот бидейки точно тези няколко неща. Може би тези няколко думи бяха всичко нужно, за да ми направят полицейска скица, като на някой престъпник, та всеки да ме разпознае, всичко нужно, за да може някой в бъдещето да ползва чудата машина и тя да ме построи клетка по клетка.

         Наистина ли бях сляп за света? Сляп за страданието на съпругата ми, на любовницата ми, на майка ми, на студентите ми? Наистина ли виждах само себе си?

         Не участвах ли в уравнението?

         Не издържах – запалих си цигара. Нищо, че не беше ден.

         - Е, какво сега?

         Венци сложи ръка на рамото ми. Другите се скупчиха около мен, лицата им закриха мебелите и се превърнаха в такива.

         - Приятелю – каза ми той, - от един незнаен и безличен логик, от един прост професор, от един невзрачен идиот, ти се превърна в най-важния човек в човешката история.

         - Най-важния човек в човешката история – повторих с горчивина в устата.

         Бях запалил цигарата откъм филтъра. Думите на Венци бавно достигнаха до мен, преминаха някаква непреодолима до този миг бариера, всъщност бяха първите думи, които чувах през живота си. И те потвърждаваха това, което винаги бях знаел: моята безпрецедентна и очевидна специалност беше вселенски факт.

         Бях най-значимото същество, ходило някога по земята. Лицата, загледани в мен с детска надежда, го потвърждаваха.

[arleksej]

Цветами играй калейдоскоп моей серой короткой жизни

[whyisitsodifficultsworld]

Хуже отчаяния лишь привычка к отчаянию

рудбой feat. Oxxxymiron - Сказка о потерянном времени

[nesu-tiramisu]

почки набухшие, мыльные пузыри,

охра и кобальт, сурик да киноварь,

сколько беспримесной радости у зари,

словно внутри уютного слова “встарь”,

в синие очи распахнута тишина,

снег одряхлел, но ещё не сошёл с лугов,

солнечным двоякодышащим у окна

сладко во сне посапывает любовь…

[rareosim]

Ривер, как типичный батя, сидит ест сырники и смотрит утренние новости пока все ещё спят. Вообще, у него есть планы на этот день: оставить жену с ребёнком, а самому отвезти Охру в ветклинику, так как она плохо себя чувствует. Обычно это делает Рео, так как Охра её собака, но Ривер очень надеется, что если Рео будет больше проводить время с ребёнком, то она её полюбит (если бы это так работало...)

Как можете видеть, ни Рео, ни Элайза этому не рады... Ладно, Рео просто без разницы, по взгляду всё видно.

Ривер отправился в ветклинику не только для того чтобы вылечить Охру, но и для того, чтобы поспрашивать про работу, найти друзей и тд... Понятие дружбы у нас с ним видимо разное...

[magdalendia]

Всичко, което научихме за Тасос от Археологическия музей на острова

В главния град Лименас има страхотен Арехеологически музей с богата и добре представена експозиция, където прекарахме няколко часа и определено научихме интересни неща за острова.

Нека ги открием заедно!

Тасос е населен от праисторически времена. Има малко на брой пещери на острова, които хората определено са ги използвали за живеене, а не са си и губели времето, защото са създали най-ста��ите праисторически мини в Европа, където са добивали червена охра. Някога не сте ли се чудели как е възможно отдалечени острови да бъдат населявани от време, когато хората още са разчитали на лов и събирачество на плодове? Всъщност само до преди 10 000 години Тасос е бил част от европейския континент. Но когато ледниците започват да се топят и настава края на последната ледникова епоха (преди около 10 000г.), нивото на водата в мореата и океаните се покачва и залива по-ниските части на сушата. По тази територия най-високите скалисти части остават издигнати над водата и днес се наричат Тасос.

След Неолита (Новокаменната епоха), исторически навлизаме в Каменно-медната епоха и тогава хората вече правят опити за създаване на селища и планирано отглеждане на животни и растителни култури. Най-старото селище на острова е открито близо до втория най-голям град Лименария и датира от 6 хил. пр Хр. (Каменно-медна епоха). По това време вероятно може да се говори за културата на прототраките, които продължават да използват мините за добив на червена охра и глина.

С течение на времето Тасос преминава през много интересни периоди - през 6в. пр. Хр. жителите му основават град Кавала, който успява да изовоюва независимост век по-късно, в следващите 2-3 века следват непрестанни атаки от страна на Спарта и Атина, които се борят за господство над острова. По едно време на сцената се появява тракийският владетел Терес I с неговото Одриско царство, на което Тасос плаща данъци.

В столицата Лименас точно до Археологическия музей се намира Агората. Строежът й е започнат през 6в. пр. Хр. Това е правоъгълен открит площад и е еквивалента на днешния център на града. На него са се наирали търговски, политически и религиозни обекти - магазини, работилници, складове, административни сгради, различни храмове на богове, статуи и паметници, релефи с нимфи, грации, Аполон и Хермес, които днес се намират в Лувъра. Павирана улица е вързвала Агората с пристанището. В днешно време са се запазили няколко от колоните на площада, основи на сгради и амфитеатъра, който е събирал около 2000 зрители (уау, с около 1300 места по-малко от Зала 1 на НДК). Над Агората, високо на хълм се намирала цитаделата на града - Акропола, където имало храмове на Атина и Пан, но за съжаление беше в ремонт и не се качихме до там.

Филип II също хвърля око на острова и го анексира за няколко години. През 2в. пр. Хр. Тасос става съдружник на римляните.

Между 4 и 7 в. сл. Хр. Тасос е под влиянието на християнските традиции на Солун и Константинопол, между 8 и 15 в. става "подарък" на византийски военни лица - братята Йоанис и Алексиос. През 1420г. император Мануел II Палеолог отново третира острова като "подарък" и го отстъпва на водещата фамилия в Генуа, които пък го предават на Мехмет II през 1457г. и от тогава започва Османското управление.

[glyc1]

Под потолочком сияет объектива глаз,

Жизнь пролетела среди магазов и ТЦ,

Все улетело,

Остался страх кошмарных снов,

Трепещет сердце и покидания страшен миг,

Все вдруг померкнет, ты слышишь рация молчит,

Ты леденея, увидишь охра злой оскал,

И тихий шепот: «Есть неоплаченный товар?»

Ахпер Океев - Завесят слепы

[3planet-ru]

Масляная краска ФЕНИКС в тубе 50 мл. 676 Охра светлая

Масляные краски Phoenix изготовлены из пигментов и масла высокого качества. Они отличаются повышенной светостойкостью и очень однородной консистенцией. В течение длительного времени краски не желтеют, отлично отражая мастерство художника. Формула красок Phoenix была разработана ведущими британскими специалистами в области живописи и произведена при помощи современного оборудования. Также стоит отметить, что все краски фабрики Phoenix соответствуют мировым стандартам EN71, CE и имеют сертификаты серии ASTM-4236. Это делает масляные краски Phoenix популярными во всем мире. На территории Российской Федерации цветовая палитра масляных красок Phoenix представлена 37 цветами, что с легкостью удовлетворит запросы даже самых требовательных художников. Страна производства: Китай. Read the full article

[wpristav]

Военный эксперт Марочко сообщил о концентрации формирований ВСУ на Краснолиманском направлении

В настоящее время командование ВСУ увеличивает численность украинских формирований на Краснолиманском направлении. Об этом сообщил военный эксперт, подполковник Народной милиции Луганской Народной Республики в отставке Андрей Марочко.По словам Марочко, главная цель наращивания контингента ВСУ – усиление оборонительных линий в районе Славянска и Красного Лимана. Также новые подразделения будут охра... Читать дальше »