#Николай Тосков | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 6 years ago

Text

Критичен поглед: „Пловдив джаз фест“ отново остави отпечатък на щастие

В четвъртото си издание „Пловдив джаз фест“ ни срещна с актуалното в световния джаз, почете приноса на големи български музиканти, представи новото в родната музика, даде сцена на младите таланти и ги увери в техния избор да превърнат качествената музика в своя съдба. Пише за „въпреки.com” Светослав Николов, водещ в радио Jazz FM.

Фестивалът се организира от вокалистката и водеща по Jazz FM Мирослава Кацарова /на снимката горе - фото Стефан Джамбазов/ чрез нейната компания „Блу Ем“ с подкрепата на Общинска фондация „Пловдив 2019“ и е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

Елиане Елиас - снимка Васил Стоев

С изявите на Елиане Елиас, Ян Гарбарек и групата на Дейв Холанд

най-значимото от международната джаз сцена достигна до България. Събираща в изкуството си културите на родната Бразилия и на САЩ – страната, в която от десетилетия живее и твори, Елиане Елиас ни пренесе в безбрежните светове на мечтите заедно със съпруга си – басиста Марк Джонсън и младия перкусионист Тиаго Мишелин. Нейните кратки разкази поставяха изпълненията й на бразилски класики в контекста на тяхната поява и обясняваха дълголетието им и силата на тяхното очарование. Например, как Ари Баросо създава една от най-популярните песни на Бразилия, пишейки я за конкурс, на който се явява, тъй като желае да се ожени, но няма пари за сватбата. Така той печели конкурса, реализира любовта в живота си и остав�� завинаги в културата на страната си и в световната музика. Впечатляваше общуването между музикантите – те се наслаждаваха на изпълненията на колегите, отдаваха им цялото си уважение и посрещаха с възхищение изсвиреното от тях. Изпълненията бяха самата изява на красотата, която няма нужда да превъзнасяш и да наричаш с гръмки думи, а просто да се зарадваш на появата и съществуването й. Гостуването на Елиане Елиас и Марк Джонсън в България беше част от тяхната европейска обиколка, която включваше дуетни изпълнения, както и участия с големи симфонични оркестри, а Тиаго Мишелин пристигна специално от Ню Йорк.

Елиане Елиас и нейният състав - снимка Васил Стоев

Младият барабанист работи с Елиане Елиас и Марк Джонсън вече година и половина, а в България имаше възможността да се събере отново на една сцена и с приятели. Неговата първа професионална изява в Ню Йорк е с пианиста Любо Цанев, който свири на откриването на фестивала малко по-рано, на следващия ден беше на сцената с „Джаз котките“ на Христо Йоцов, а между тези две участия застана на пианото в Bee Bop Cafe, за да свири в джем сешъна с Тиаго. Тази вечер започна с възхищение, продължи със смях и спомените за старо приятелство и завърши с музикалния му израз.

Дейв Холанд квартет - снимка Васил Стоев

Концертът на Дейв Холанд с Крис Потър беше събитие, в което всички бяха звезди. С двамата уважавани музиканти – бас и саксофон, бяха барабанистът Ерик Харланд и китаристът Кевин Юбенкс. Все имена, скъпи на сърцата на почитателите на джаза. В свирене с пълно себеотдаване музикантите се зареждаха от възторга на зрителите, които оценяваха как привидно невъзможното се случваше пред погледа им – виртуозност в музикалното изразяване отвъд крайния предел.

Дейв Холанд и Крис Потър - снимка Васил Стоев

Красиви северни мелодии нашепна на финала на фестивала Ян Гарбарек в концерта си с неудържимия Трилок Гурту. И двамата музиканти са много популярни сред българските меломани. Първият ни вдъхна обич към джаза със своите изпълнения, които непрестанно слушахме в началото на 90-те. Тогава те бяха обещание за джаза, който копнеехме да се преоснове у нас след потискането му десетилетия наред. Трилок Гурту искрено се забавляваше на сцената – свири с традиционните перкусионни инструменти, но също и със спирала, с кофа, пълна с вода, и какво ли още не. Най-вече – сериозен отначало, накрая той развеселяваше публиката с подканите си тя да се включва в изпълненията. И финалните акорди на основната програма на фестивала бяха именно от публиката – нейно ръкопляскане в такта на песента беше последният звук в концерта. Трилок Гурту съумя да ни направи участници, а слушателите останахме с усещането за значимост какво ни се случва.

Ян Гарбарек груп - снимка Стефан Джамбазов

Същественото от българския джаз

беше в концертите на Теодосий Спасов с Влатко Стефановски, Милен Кукошаров, октет „Пловдив“ и Иван Гърбачев, а също и в „Джаз котките“ на Христо Йоцов. Най-камерната формация на „Пловдив джаз фест“ бе дуото Теодосий Спасов – Влатко Стефановски. Двамата музиканти са приятели от години и в основната програма на фестивала ги чухме като „най-малката, но най-ефектната група“, както съвсем уместно се изрази китаристът. Двамата бяха ударни в своите изпълнения, а всяка популярна фолклорна тема публиката посрещаше със светнали екрани на телефоните и поредния видеозапис на любима пиеса.

Теодосий Спасов с Влатко Стефановски - снимка Васил Стоев

В късните концерти от фестивала в Bee Bop Café чухме любимите Милен Кукошаров и компания и създадения за „Пловдив джаз фест“ от Мирослав Турийски октет „Пловдив“, първи се докоснахме до новото от „Джаз котките“ на Христо Йоцов. Възхитихме се на пъргавото свирене на Иван Гърбачев, който, неуморен, ни понесе на емоционално пътешествие с дебютния си албум Time Lapse. Ние с радост го последвахме в музикалния облик на неговата вяра за живота: „Няма тъжни преживявания.“ – ни беше казал той часове по-рано в мобилното студио на Jazz FM на „Пловдив джаз фест“.

“Бели, зелени и червени” получиха тази година Наградата за цялостен принос в джаза - снимка Стефан Джамбазов

��Пловдив джаз фест“ в почит към наследството

Създателят на „Бели, зелени и червени“ и на ансамбъл „Филипополис“ Веселин Николов пристигна специално от Испания, за да получи наградата на фестивала, с която той беше удостоен миналата година. Тази година голямата награда на „Пловдив джаз фест“ за цялостен принос към джаза бе присъдена на последния състав на легендарната формация „Бели, зелени и червени“, която се е запазила такава до днес от 1991 г. Членовете й са: Веселин Койчев – китара, Пъшо Конов – бас, Петър Джурков – пиано, Иван Енчев – барабани, Владимир Хаджииванов – саксофон. Началото на 90-те бележи нова ера в развитието и дейността на групата с началото на образователни инициативи. Тогава се създава прословутото „Джаз ателие“ на групата, откъдето започва музикалният път на цяло едно важно джаз поколение. На сцената, за да благодарят за вдъхновението, свириха музикалните им наследници – Милен Кукошаров, Мирослав Турийски, Александър Леков, Мартин Ташев, Начо Господинов, Димитър Льолев, Венелин Георгиев. Още една награда на „Пловдив джаз фест“ посмъртно бе връчена на Румен Тосков – Рупето, който през тази година щеше да навърши 50 години, но вече 8 години ни липсва на този свят.

Светослав Николов беше част от журито на Младежкия джаз конкурс - снимка Стефан Джамбазов

Младежкият джаз конкурс обещава радостно бъдеще за джаза

Тринадесет ентусиазирани формации излязоха на сцената на финала на Младежкия джаз конкурс, организиран от „Пловдив джаз фест“ и журиран от Мая Райкова от БНР, от тромпетиста Мишо Йосифов и от мен /Светослав Николов/. Във възрастов диапазон от 10 до 26 години, изпълнителите демонстрираха силата на джаза да извади наяве най-доброто, което носим в себе си като талант и най-красноречивото като изразяване. Проектът Y Jazz на Велека Цанкова, Мартин Бодуров, Иван Йорданов, Светослав Миланов, Даниеле Феббо и Виктор Викторов спечели наградата за комплексно изпълнение. Група Iva на Ива Тодорова от „Гласът на България“ по bTV е с наградата за композиция за песен, за която съавторката Елена Тодорова искрено каза: „Преживях това.“ Цигуларят Любомир Толумбаджиев от Пловдив спечели в категорията за солист. Джаз ФМ присъдихме наградите за млад талант на артистичната вокалистка Аглея Канева и на без��райно сръчния зад барабаните инструменталист Живко Иванов. Аглея е на 11 години, а Живко – на 12. Старозагорската формация Velvet Soul пък беше зашеметяваща със своите вокални хармонии. Те и още няколко от участниците ще имат възможността да направят записи в Българското национално радио. Встъпление към силното представяне на творците направи Мирослава Кацарова, която ги насърчи с реализъм: „Джазът няма да ви направи богати финансово, но с него ще бъдете верни на себе си.“

Дина ДеРоуз - снимка Васил Стоев

Концерт и майсторски клас на Дина ДеРоуз

Пианистка и вокалистка, Дина ДеРоуз свири на основната фестивална сцена, а на следващия ден води работилница, за да сподели опита си с търсещите своето усъвършенстване. Нейното участие се реализира в партньорство с Groove Atelier на Никола Горялов и с подкрепата на Посолството на САЩ в България.

Изложбата във фоайето на Дома на културата “Борис Христов” - снимка Стефан Джамбазов

Музика и други форми на изкуството

„Пловдив джаз фест“ допълни споделеното с музика с разказано с думи, показано в картини и изиграно на екрана. През цялото време на фестивала във фоайето на втория етаж на Дом на културата “Борис Христов”, край входовете на основната фестивална сцена, бяха изложени творби от колекцията на Николай Неделчев. В литературната среща „Светлата гравитация на думите“ се представиха автори като Аксиния Михайлова, Инна Пелева, Любомир Канов и Александър Секулов. С отговорност към нас отеква споделеното в студиото ни от д-р Любомир Канов проникновение: „За да станем отново народ, трябва първо да сме достойни индивиди“. Прожекцията на филма „Орландо“ /1992/, по романа на Вирджиния Улф на режисьора Сали Потър и в главната роля Тилда Суинтън беше представен от Елица Матеева. Отново сме окрилени и пак благодарим! ≈

Текст: Светослав Николов

Снимки: Васил Стоев и Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Светослав Николов #Мирослава Кацарова #Пловдив джаз фест #джаз

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

Христо Йоцов: Не мога да си извадя музиката от главата

„Това е малко или повече случайно. Никога не съм се стремял да вляза в театралните среди по ред причини, но каквато е трябвало да стане е станало”. Споделя пред „въпреки.com” известният и много обичан джазмен барабанистът Христо Йоцов, номиниран тази година за авторска музика за Националните награди „Икар” на Съюза на артистите в България.

Номинацията му е за музиката на спектаклите в театър „София” „Роня, дъщерята на разбойника” от Астрид Линдгрен, адаптация и режисура Катя Петрова и за „Анна Каренина” от Лев Н. Толстой, режисьор Николай Поляков. А Христо продължава: „Като се замисля, без да искам съм бил в досег с театралната музика, откакто започнах кариерата си при Вили Казасян в БНР 80-те години. Бях в центъра на събитията по отношение на записа на музика на всичко, което се записваше тогава - филмова, и театрална, и телевизионна музика и мултфилми, и каквото се сетите. Бил съм в контакт с абсолютно всички композитори на театрална и филмова музика - Петър Ступел, Атанас Косев, Юрий Ступел, на Кирил Дончев, Георги Генков, може би във всички музики съм участвал в записите. Съдбата има тук пръст, никога не съм правил нищо, за да се пробутам в театъра. Познавах всички покрай Антони Дончев, с когото отраснах, който по наследство е театрален композитор. Той още навремето започна в киното с Теди Москов, главно. Изпитвах някаква съпротива към това, но

съдбата ме свърза с Катя Петрова,

защото тя работеше с Румен Тосков. След като Рупето почина през 2010 година се запознах с Катя, знаех се със Светослав Георгиев, съпруга на Катето. Той ��рави звук за киното и е един от най-добрите, според мен, в момента, както се казва звукари. Прекрасен звук на много български филми е направил, както и на чужди продукции. Тогава Катето ме покани и така тръгна моята късна театрална кариера…”. Разказва Христо Йоцов и с характерната си ирония и самоирония с усмивка отсича, че е далеч мисълта да счита себе си като театрален композитор - не е член на Съюза на композиторите, а камо ли на Съюза на артистите.

„Анна Каренина” от Лев Толстой, режисьор Николай Поляков - снимка Симон Варсано, архив на Театър “София”

„Няма значение, че сега съм номиниран, имам и награда „Златен делфин”, по-миналата година за „Бурята” /реж. отново Катя Петрова/.

Тая работа ме засмука.

За мен се оказа голямо удоволствие и доста лесно да правя театрална музика, без никакъв зор стават нещата. И опитът си казва думата, и какво ли не съм правил през живота си. Мисля, че ми е много близка тази работа, въпреки че… за мен музиката винаги е била самодостатъчна и този вид приложни неща малко ги гледах от висотата на чиста музика, което е глупаво, но така си мислех навремето. Имах някаква професионална гордост, защото малко или много музиката в театъра е подчинена на главния командаджия, на режисьора. Понякога си мислиш, че си направил страхотна музика, но изобщо не е това. По някакъв начин това не е достатъчно да му пасне на сцената и тези неща навремето ме дистанцираха от сцената. Така, че Катя е виновникът да вляза в тази си роля. След като Катя Петрова направи „Роня” в театър „София”, Ириней Константинов /директорът/ ми се обади за „Анна Каренина”. И защо да отказвам, да не съм луд!”. Отново през смях казва музикантът като признава, че в това има провокация. „Още нещо прибавям - занимавам се с абсолютно всичко, което е свързано с музика. Само без точката музикален бизнес – там не мога…Но свирене, писане, звукозаписно студио, преподаване - всичко! Така, че защо не и театрална музика!”.

Отдавна искахме да направим разговор с Христо Йоцов. Заобичахме музиката му още от онези далечни години, когато с пианиста Антони Дончев създадоха знаменитата „Акустична версия”. Били сме на техни концерти, а Христо сме го слушали в различни формации и в София, и в много от фестивалните ни градове. Покрай този наш спомен и барабанистът се връ��а във времето отпреди малко повече от 30 години. „„Акустична версия” беше нещо изумително, точно излязохме от казармата. Започнахме с Антони и бяхме по 21-22 години. Гошо / Дончев, контрабасист/ дойде пет години по-късно, беше малък.

Тръгнахме с Тони с летящ старт.

Събрахме се през 1984 г. Поводът да направим групата беше, че Тони откри конкурс за млади джазови музиканти в Белгия. Иначе се знаехме отдавна, бяхме заедно в Музикалното училище, свирехме, но нямахме конкретна цел. Това ни мобилизира, направихме страхотна музика. Спечелихме този конкурс. На следващата година 1985 г. в Леверкузен, Германия и там спечелихме, и така…И на въпроса защо се върнахме в България. Никой от нас няма особено убедителен отговор. Единственият е, че тогава знаете „невъзвращенец” - семейството отива на кино. Вече имахме деца, какво правят тези деца? Кой мислеше, че само четири години по-късно ще се променят нещата. А и толкова бяхме навлезли тук в професионалната мрежа, че как да се откъснем… Аз не съжалявам, като сравнявам моя живот и това, което правя и с мои колеги и приятели, които останаха на Запад,

не виждам с какво съм ощетен”.

Категоричен е Христо. Той е професор в Националната музикална академия „Панчо Владигеров”, но през смях казва, че професор е само, когато влезе в нея, иначе си е просто музикант… Преподава в катедрата „Поп и джаз”, преподава барабани, джазови барабани.

„Роня, дъщерята на разбойника” от Астрид Линдгрен, адаптация и режисура Катя Петрова - снимка Симон Варсано, архив на Театър “София”

„Искам да ги науча на абсолютно всичко - става дума за изграждане на личности, а не просто на техника на свирене. За изграждане на характер, на отношения, на музикален професионализъм, който отваря една врата за много неща. За широка култура, за приспособимост, за оцеляване…за каквото се сетите, както навремето ме учеше моят учител и духовен баща Добри Палиев. Той е в основата на всичко, което правя по някакъв начин - това е една стабилна база, която той формира в 99% от учениците си, а те са много, защото първо той основа школата, която е призната в много страни по света. Неговата система се преподава и в Европа, и в Америка. Той беше преподавател и в Музикалното училище, и в Академията, т.е. един много дълъг период – поне 11-12 години, в които няма начин да не бъдеш достатъчно облъчен с това, което той носи, за да го запазиш за цял живот. Когато създаде Ансамбъл „Полиритмия” - ние бяхме - 8-9 клас, беше събитие. Това е поколението преди мен - Борис Динев, дъщерите на проф. Палиев, а и един мой връстник Асен Аврамов, също театрален композитор в по-късните години на „Полиритмия” се включи, но аз никога не съм. Малък бях”.

И добавя, че и неговата братовчедка Хилда Казасян /майките им са сестри/ е ученичка на Добри Палиев, това малко хора го знаят. „Тя извървя целия път на класически перкусионист от 5-ти клас до края на Академията. Скоро й взех дипломата, не си беше взела дипломата. Взех я преди концерта за баща й, направих й подарък!”. Обяснява, че го направил, защото Хилда едва ли би имала време да отиде да си вземе обходния лист дали има да връща партитури или книги от библиотеката, а понеже той е там решил да й направи този подарък. Няма как да не го попитаме има ли време да спи с толкова много ангажименти – свирене, концерти, композиране, преподаване…

„Време да спя имам, но много често не мога да спя, защото не мога да си извадя музиките от главата. Това ми е най-големият проблем.

Работя непрекъснато, както съм в момента.

Програмата от концерта в памет на Вили Казасян в момента я правя за симфоничен оркестър. На 22 март е първият концерт с Пловдивска филхармония и ще обиколи всички симфонични оркестри в България. А после се надявам и навън. Цялата тази музика я преаранжирам за симфоничен оркестър плюс триото Живко Петров, Митко Карамфилов и аз. В момента това работя и никак не е малка работата. Имам 6-7 концерта за инструменти и симфоничен оркестър - кларинет, пиано, обой - за френски обоист, страхотен, маримба… Миналата година написах концерт за барабани и симфоничен оркестър, което в историята на музиката не е правено. Последната ми работа е за Анатолий Кръстев - Концерт за чело и оркестър, който в новия сезон с оркестъра на БНР ще се изпълни и запише. Абсолютно всички са записани в радиото концерти. Аз съм най-щастливият композитор на света – няма една нота, която съм написал и не е изсвирена и записана по някакъв начин”.

Христо Йоцов /д./ на “Аполония” 2010 - снимка Стефан Джамбазов

С лекота и убеденост казва за себе си, че джазът си върви. Няма по-назад. Всичко се движи непрекъснато. Нещата са кое взима превес, кое отстъпва временно, но ги ��вижи едновременно. Родителите му са също известни и авторитетни музиканти. Баща му Георги Йоцов беше дългогодишен първи обоист на Оркестъра на БНР, след това на Софийската филхармония, а майка му Рина Ранджева е пианистка. Как са реагирали навремето, когато избрал барабаните? „В момента, в който се видя, че ще ставам барабанист за тях беше леко притеснително, въпреки че никога не ме укориха за това, но най-вероятно са си казвали, че тоя човек цял живот ще думка по барабаните едно и също, това ли ще му е животът. По-късно започнаха да разбират, че не е само думкането на барабани… сега се надявам да са доволни от това, в което се превърна барабанистът…”. Оставя многоточие Христо тук. Брат му Борислав Йоцов е също преподавател и един от най-изявените ни кларнетисти. Връщаме се отново във времето къде през смях, къде с удивление от времената, в които живяхме.

„Никога не съм имал проблем с пътуването, даже и тогава с наличието на дядо едър търговец. Не знам как е станало. Някой, според мен, е изчистил нещо в моето досие навремето. Подозирам кой е, защото парадоксално е, че баща ми и сестра му – децата на този търговец са брали страшни ядове от комунистите. Изключвани от Академията, работа не могат да си намерят, а при мене нямаше такива проблеми. Единствено в БНР шест месеца ме проучваха от отдел „Кадри” тогава, за да свиря в Биг Бенда на барабани. Излязох от казармата през 1981 г. есента и пролетта 1982 г. започнах работа при Вили Казасян. Седем години бях барабанист и едновременно с това и аранжьор, основният аранжьор на Вили и още десетина години след това. Аз съм изписал един тон ноти за този оркестър.

Не съм учил нито композиция, нито оркестрация,

но съвсем естествено дойде това. Освен това имах късмета в казармата да бъда в ансамбъла на Строителни войски при небезизвестния Доцо Вътков в Духовия оркестър. Той напълно умишлено започна да ме товари да пиша за този оркестър и аз две години изкарах сериозна школа, вместо да лежа и да си загубя времето в казармата, както повечето момчета. Това е една дупка в развитието, не дупка, връща те назад. И какво повече от това да имаш оркестър и да ти изсвирва нещата. И да видиш кое звучи и кое не. Аз съм абсолютен практик, не съм композитор, аз както казва Банана /флейтистът Симеон Щерев/ съм музикант, който пише музика, не съм композитор”.

Марио Станчев и Христо Йоцов - снимка Стефан Джамбазов

Не му го казваме, но си мислим, че все пак при цялата му всестранност като музикант голямата му любов си остава джазът и Христо влиза от проект в проект, от концерт към концерт. „Джазът така или иначе е маргинално изкуство, но никога не е спрял да акумулира енергия, интересни факти и интересни личности. Все повече са младите хора, които започват да разбират смисъла и да намират удовлетворение. Виждам какво става в Академията - това е едно много микроскопично зрънце, но то е показателно. Защото ги виждам с какви намерения влизат и как постепенно, без никой да ги кара проглеждат, почват да слушат, намират смисъл, намират съдържание в тази работа. Когато ние с Тони тръгнахме навремето нямаше други. Имаше хора преди нас като Банана, Милчо Левиев, Людмил Георгиев, Петър Славов, Марио Станчев… Те даже не са и поколението преди нас, те са 2-3 поколения преди нас.

Когато с Тони започнахме беше трудна работа, защото

ние нямахме достатъчно опора зад себе си,

а покрай нас беше доста пусто. Много малко бяха хората, след нас тръгнаха музиканти като Рупето /Румен Тосков/, като Пармака /Васил Пармаков, да е светла паметта и на двамата/, като Стоян Янкулов… Хора като Венци Благоев са още по-млади, те вече имаха възможност да отидат да учат на Запад, той учи в Грац. Това е друго поколение, да не говорим сега за възможността да ходят да учат и в момента, вече от няколко години се връщат тези обучени хора. От Холандия се върнаха маса млади хора и вдигат страхотно нивото. Погледнете какво става – само в Студио 5, клуба – има концерт всеки ден. Вече е трудно да вземеш време за този клуб – трябва два месеца напред, Чайната. Слава, Богу и в провинцията вече има достатъчно много места. Аз сега с моя нов проект Jazz Cats с един страхотен млад испанец саксофонист направихме концерти по най-големите снегове през януари във Велико Търново, във Варна, в Русе – страхотни клубове. Музикантите започват все повече да обикалят. Колко джаз фестивала има в България – това на глава от населението никак не е малко! В Германия на глава от населението сигурно има по-малко фестивали, отколкото в България”.

Според него БНТ има огромна заслуга за развитието на джаза у нас, единствената телевизия, в която той присъства. През цялата година излъчват концертите от „Аполония”, от Банско, от Варненския фестивал на Анатолий Вапиров, от Пловдивския, от Стара Загора… Щастлив е, че рамките на професионалния му живот, около 30 години се променя публиката. „Например, Русенският фестивал – в началото какво беше – в една малка пленарна заличка на Общината. Сега страхотна публика в Русе се разви, Варненският фестивал, Анатолий Вапиров започна да го прави и той стана фестивал на 25 години. Имаше един трамвай хора в началото, сега е празник 3-4 дни във великолепния двор на Археологическия музей. За няколко издания в Стара Загора форумът се пълни с хора.

Откъс от разговора с Христо Йоцов можете да чуете тук

Който твърди, че нищо не става тука има много здраве от мен. Това са само хора, които обичат да се оплакват и не виждат смисъл в това да положат усилия и твърдят, че нищо не става. Напротив, стават страхотни неща! Не само за джаза –

нивото на музикантите е световно, абсолютно световно ниво.

Представяте ли си в момента концертмайстор на Виенска филхармония е българка - Албена Данаилова. Това е все едно хирург да стане шеф на кардиологична клиника в Щатите. Връщам се на въпроса на какво уча студентите. Уча ги, че трябва да са страшно добри, не просто добри, а страшно добри. Тогава няма начин да не ги забележат. Не може да си страшно добър и да стоиш вкъщи и да не те знаят. Това важи за всичко! Ако ме питате дали имам девиз, да имам девиз „Трябва да си готов да посрещнеш късмета си!”. Не можеш да кажеш „да, добре ще го направим, ама изчакайте ме няколко години да стана добър”. Ти трябва да си добър и късметът неминуемо ще те споходи”, заявява проф. Христо Йоцов. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Театър “София”

#Христо Йоцов #джаз #музика #награди Икар #САБ #Катя Петрова

0 notes