#Надежда Захариева | Explore Tumblr Posts and Blogs

timeheroeslove · 3 years

Text

Музеят, който е толкова интересен, че забравяш за обяда

- Хайде, помислете - какво друго?

- Ами ако например се организират летни занимални с деца? И даже могат да празнуват рождения си ден тук, ще идва например някой химик и ще прави експерименти на живо?

- Супер, още идеи?

- Аз си мислех за младите посетители - дали няма да е добра идея да се направи един календар с важни за науката дати, които да се обвързват със събития в музея… Ето какво се дочува в Националния политехнически музей през ноември 2019 г. Доста е оживено - събрали са се студенти, които работят по няколко казуса: как да привлекат млада публика, която да го посещава, по какъв начин да стане атрактивно работно място за току-що дипломиралите се и въобще - как да стане по-видим и разпознаваем.

Досега тук няколко пъти са идвали доброволци, вдигали ръка за “Ще участвам” в мисии от TimeHeroes, но за съвсем различни неща, които държат ума по-скоро в покой: като обновяването на двора, помощ с любознателни работилници, освежаване на детския център, съдействие за Нощта на музеите.

Този повод обаче е различен - студентите са тук, за да впрегнат умовете си и да помислят как могат да решат някои негови проблеми.

Правят го като част от работилница в подкрепа на музея, организирана от TimeHeroes и УНСС. Мисията ѝ е двояка: на първо място, да увеличи възможностите за реализация сред младите хора, като ги сблъсква челно с проблемите на организации с кауза и ги кара да мислят практически. На второ, да даде възможност на места като този музей да почерпят идеи от свежи и необременени умове, готови да им дадат обратна връзка и съвети.

Всичко това се случва с помощта на ментори: Дени Шилигарска, която работи във VMware Bulgariа, завършила е урбанистика и живо се интересува от градските пространства, Поли Захариева, която е един от основните двигатели на форматите TOM Bulgaria, ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА и фестивала ФотоФабрика, а също и Методи Терзиев - директор на betahaus Sofia, завършил Базелския университет в Швейцария.

Те участват в тази про боно работилница с една идея: часовете, прекарани в дискусии и хвърляне на идеи, да помогнат на музея да развива каузата си.

А тя е да съхранява паметта за техническото и научното ни развитие: автомобили от началото на века, дървен велосипед, телефони от ерата на дуплекса и преди него, фонограф (прототип на грамофона), радиоапарати, телевизори, часовници от царския дворец, фотоапарати, телескопа на Петър Берон, камерата, с която е заснето първото телевизионно предаване в България, първият български космически уред…

“Знаете ли, че в останалите държави техническите музеи са най-посещаваните изобщо?”, пита Мадлен Янева - експертът по връзки с обществеността в сплотения екип, който е сърцето на НПТМ.

Виждаме се днес, за да сверим часовниците си близо две години след работилницата. Решаваме да седнем в прохладния двор, където преди седмица отново са дошли доброволци, за да помогнат с разчистването. “Справиха се чудесно - преди между плочките беше прораснала трева, въобще…”, сочи тя наоколо.

На пейката до нея сяда и Васил Макаринов. Ако го попиташ за първия му спомен, ама наистина първия, ще ти разкаже за Техническия музей в Прага. Знаеш ли какви неща можеш да видиш там? На входа например се намира най-старата въртележка в Европа.

Вътре пък има цял един огромен палат с влакови композиции, редици от шарени ретро автомобили, а над главата ти - модели на самолети като например този, с който Ян Кашпар през 1911 г. прави първия полет на дълги разстояния в историята. А това е само една троха от всичко, което там поглъщат очите ти - общо шест етажа. Такива места се помнят, няма как.

Днес, по-скоро случайно, но и не съвсем, Васил вече седма година работи като уредник на нашия Политехнически музей. Някъде през 2014 г. той тъкмо е завършил изкуствознание и пристига тук уж само на стаж, но животът има други планове и вакантното място в екипа бързо се оказва точно като за него.

Уви, за разлика от пражкия си голям брат, в двора на нашия няма място дори за един реставриран “Чавдар”. И това не го казваме просто ей така - за една изложба преди време е трябвало зад портата да бъде паркиран един такъв герой от близкото минало, но уви - нямало е как даже да влезе в двора.

Всъщност това е един от основните проблеми на музея - изложени там са едва 10% от обектите, с които фондът му разполага. Останалите (впрочем, хиляди) чакат реда си в складове и помещения, тъй като експозиционната площ е твърде малка и няма достатъчно пространство, на което да бъдат изложени.

И при все подобни препятствия, ако влезеш вътре и хванеш книгата с впечатления на входа, виждаш примерно ето това откровение, оставено от 9-годишната посетителка Ралица: “Този музей е толкова интересен, че чак забравих за обяда.”

Но да се върнем на повода днес да сме тук: как вървят нещата?

“Кандидатствахме за работилницата с най-голямо удоволствие: тъкмо студентите са групата, която ни липсва най-много. Оказа се, че те за пръв път влиза�� в музея, но предложенията им бяха много добри. Най-много ни впечатли идеята им за политендар - календар със събития, насочени към младежка публика. Приехме го много сериозно и дори започнахме да осъществяваме част от тях”, разказва Мадлен.

Преди пандемията да постави живота на пауза, те успяват да организират две инициативи: през януари и февруари 2020 г. Първата е архитектурна вечер, която води Васил, а другата - събитие за Деня на влюбените, което съчетава вино и химия и включва експерименти, от които пушек се вдига. Буквално.

Но това не са единствените промени тук. В резултат на съветите от работилницата, музеят променя и присъствието си в социалните мрежи, публикува информация по-често и заговаря “по-закачливо” и човешки. Резултатът: сериозно количество нови последователи.

Сайтът на музея пък се обзавежда и с блог с четири категории: “Музеоложки проблеми”, “История на техниката”, “Из фондовете на НПТМ” и “Поли и Техно за деца”.

Всичко това дава надежда на екипа, който след работилницата пораства с още двама души: две млади жени, които работят съответно като екскурзовод в отдел "Експозиция и работа с публика" и фондовик в отдел "Фондове".

След като настъпва извънредното положение обаче, основната работа на музея е поставена на пауза - да посреща посетители.

“Сега се опитваме да възстановим дейността си, но не смеем да планираме много напред. И все пак идеите, които студентите ни дадоха, продължават да стоят на дневен ред и ги имаме предвид.”

Въпреки трудния период, когато музеят е затворен, от месец май насам екипът отчита сериозно завръщане на посетителите в него. Васил си го обяснява с това, че когато твърде дълго си бил лишен от достъп до нещо, изведнъж имаш дори по-голямо желание да го видиш с очите си.

На дневен ред, уви, продължават да стоят и някои от проблемите, пред които музеят от години се изправя. Един от тях води до съществен въпрос: защо няма достатъчно млади хора, които да работят тук? Обръщаме се към Васил, който е взел точно това непопулярно решение.

“Не е тайна, че заплатите в музеите са изключително ниски, несъпоставимо ниски с труда и капацитета на хората. За жалост, това отблъсква младите, изкушени от възможностите за работа в София, които са доста и предлагат доста по-достойно заплащане. Това е основната причина, буквално няма друго”, казва той и изрежда куп причини да се задържи толкова време: разнообразието, работата с деца, курирането на изложби, писането на текстове. Нищо “зациклящо и затъпяващо”, както казва той, а това също е силна мотивация да не сменяш работното си място. И все пак, както той казва, работата в музея си остава донякъде доброволческа заради ниското заплащане.

“Да го кажем така - тук работят идеалисти?”, питаме, а отсреща се усмихват и кимат за “нещо такова”.

Може би заради това музеят често успява да привлече и други ръце за разни важни задачи - да се почисти градината, за Нощта на музеите, за участие в летните работилници с деца.

“Доброволците са нашите посланици. Последния път им раздадохме шапки на музея, а след това една от доброволките ни писа с обратна връзка, за да благодари и да ни каже, че ще я носи, за да помогне с популяризацията ни. Това е най-хубавата реклама”, разказва ни Мадлен и допълва, че винаги се отнася много внимателно към хората, които инвестират от времето си тук, за да отговори на техните очаквания.

“Няма нищо по-тъжно от музей без публика. Ето защо нашата мисия е да привлечем посетители”, казва ни Васил, а Мадлен допълва, че част от идеите им са били да сложат своя реклама на близката метростанция Опълченска или пък да нарисуват “стъпки” на асфалта, които подсказват къде да се спреш, за да не подминеш музея.

Понякога пък помощ идва и от дарители и организации, които решават да помогнат безвъзмездно: с водене на безплатен курс по роботика за деца, финансиране на вестник или обзавеждане на детското помещение в сградата.

Разбира се, екипът е готов да върне всеки добър жест. Така например те организират безплатно събития за екипите на компаниите, които са ги подкрепили: от тиймбилдинги през кинопрожекции и работилници за техните малчугани - с демонстрации по физика, човешки сетива, светлина. Между другото, заради последните понякога се взимат наистина важни житейски решения.

“Имали сме случаи, в които момиче в 7. клас, което щеше да учи в езикова гимназия, след посещението си тук реши да отиде в математическа паралелка. Майка ѝ дойде при нас и каза: “Не разбрах какво се случи!”, но е така: тук понякога се оформят бъдещи инженери и научни работници”, спомня си Мадлен.

Васил, неизбежно, веднага се сеща за подобен случай: как Иван, на 6, си тръгнал от музея с думите: “Аз ще стана инженер!”.

И не че човек в такива дни съвсем забравя за проблемите, но си спомня защо не спира да се изправя срещу тях. “Иска ми се да съм оптимист, затова все още работя тук и продължавам да давам всичко от себе си, за да запаля някого по каузата, да привлека някого”, казва Мадлен. Когато я питаме как си представя светлото бъдеще, тя признава, че не си го представя. Не за друго, просто и в живота, както и във физиката, си има закони: първо е важно да се просветли настоящето. Нататък вече е по-лесно.

Текст: Наталия Иванова Фотография: Илиян Ружин

______________________

The project „Boosting Employability and Empowering Social Engagement in High Education through Pro Bono“ Acronym: BEESE is implemented by Önkéntes Központ Alapítvány, Volunteering Hungary - Centre of Social Innovation in partnership with Work for Social, Pro Bono Lab, Time Heroes Foundation, Universidade do Porto, Universidad Autonoma de Madrid, University of National and World Economy, Obudai Egyetem and Junior Consulting Sciences Po from September 1st 2018 until July 31th 2021, and funded by the European Union under the Erasmus+ Program, under the contract number: 2018-1-HU01-KA203-047732

1 note · View note

vprki · 5 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: „Свети Вълк” на Елена Алексиева стана Роман на годината

Романът „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков/ на Елена Алексиева /на снимката/ стана осмият носител на Националната награда за български роман на годината „13 века България“ на Националния дарителски фонд „13 века България”. Това беше обявено на церемония в литературния клуб „Перото” при НДК в присъствието на министъра на културата Боил Банов, който връчи и наградата.

Лауреатът на наградата беше избран от жури с председател проф. д.ф.н. Амелия Личева и членове Владимир Зарев, доц. д.ф.н. Пламен Дойнов, Марин Бодаков и Светлозар Желев, сред номинираните шест романа: „Тяло под роклята“ изд. „Сиела”/ с автор Галин Никифоров, „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/ с автор Елена Алексиева, „Остайница“ /ИК „Жанет 45”/ с автор Рене Карабаш, „Ръкавици за студената война“ /изд. „Хермес”/ с автор Румяна Захариева, „Когато капят кестените“ /изд. „Сиела”/ автор Стефан Коспартов и „Животът няма втора половина“ /ИК „Жанет 45”/ с автор Христо Карастоянов.

Тазгодишното жури на Националната награда за български роман на годината: /от ляво надясно/ Светлозар Желев, Владимир Зарев, Пламен Дойнов, Амелия Личева и Марин Бодаков

В началото на 2011 г. Националният дарителски фонд „13 века България“ учреди Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“, която цели насърчаване и популяризиране на съвременната ни художествена литература. Участие в конкурса придобиват романи, издадени в предходната година от връчването на наградата, което се провежда на 11 май. Петчленното жури (включително председател), определящо отличените заглавия, се съставя от видни български писатели, литературоведи, литературни историци, критици и журналисти, с утвърден авторитет, активност и доказан професионализъм, и досега те са: чл.-кор. проф. дфн Милена Цанева, проф. Милена Кирова, проф. дфн Михаил Неделчев, проф. Цветан Ракьовски, Бойко Ламбовски, проф. дфн Боян Биолчев, проф. дфн Кирил Топалов, Здравка Евтимова, Деян Енев, Анита Димитрова, проф. дфн Ивайло Знеполски, доц. дфн Пламен Дойнов, доц. д-р Ани Бурова, Георги Ангелов, Александър Андреев, проф. дфн Миглена Николчина, проф. дфн Клео Протохристова, проф. дфн Иван Еленков, доц. д-р Бойко Пенчев, Емил Андреев, доц. д-р Йордан Ефтимов, Деян Енев, Емилия Дворянова, доц. д-р Борис Минков, Владимир Зарев, проф. дфн Амелия Личева, Марин Бодаков, Светлозар Желев.

Журито номинира за финала шест романа, от които излъчва лауреата на Голямата награда – почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Носителите на престижното отличие, утвърдило се сред най-очакваните и най-обсъжданите в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците“ от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата“ от Георги Господинов (2013), „Апарат“ от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето“ от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река“ от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия“ от Момчил Николов (2017) и „Хавра“ от Захари Карабашлиев (2018).

Тази година, както каза председателката на журито Амелия Личева, три от номинираните романи са обърнати назад към миналото в много широки граници – това са на Христо Карастоянов, Стефан Коспартов и Румяна Захариева. Другите три романа са обърнати към нашето съвремие в търсене на себе си и всякакъв тип идентичности. Това са произведенията на Рене Карабаш, Галин Никифоров и Елена Алексиева. Специално за нейния роман „Свети Вълк” отбеляза, че той освен срещане на човешкото е и срещане с божественото и опит за осмисляне на съвременна България. А друг член на журито – Светлозар Желев беше написал при излизането на романа: „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи... Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература”.

Министърът на културата Боил Банов връчи наградата на Елена Алексиева

Елена Алексиева си изкарва прехраната като симултантен преводач, завършила е английска гимназия в София, но има бакалавърска степен по Международни икономически отношения от УНСС и докторска по семиотика от Нов български университет, където е и преподавала. За себе си казва, че прави неща, които са й интересни. Ето как обясни преди време в разговор за „въпреки.com” причината, че винаги нейните текстове са интересни и атрактивни: „Единствено и само следствие на факта, че аз не мога да пиша нещо независимо какво е – разказ, пиеса, роман по тема, ситуация или за хора, които не просто ме интересуват, но и забавляват в момента. Иначе не ми се получава. Аз наистина много се забавлявам, когато пиша. Забавлявам се е доста грубичка и неизчерпателна дума, но ми е страшно приятно. Не мога лично за себе си да приема, когато някой каже – писателският труд е толкова тежък… Мисля, че Джоан Роулинг беше казала: „Ако хората знаеха какъв голям кеф е да се измислят истории и да се пишат, всички щяха с това да се занимават. Слава богу, че не знаят”. Та, общо взето аз съм на този акъл и когато някой ми каже: Аз сега работя!? Ами какво работиш – пиша роман. И аз като последен селяндур реагирам и си казвам – Абе, това работа ли е, бе хора? Да седнеш да работиш за пари или нещо, каквото работиш, то има форма на принуда, на зависимост. Докато това е нещо, което правиш за удоволствие. Още повече в една страна като нашата, където единици са тези, които изкарват някакви смислени пари от писане. Тоест, ти не го правиш за парите, то и с признанието нещата са много условни. Правиш го ей така, просто, защото ти харесва. И да седнеш да правиш нещо с чисто сърце и да кажеш – о, колко се преработих. Прави нещо друго, дето няма да ти е толкоз тежко…”, призова закачливо, но и сериозно Елена Алексиева.

Изп. директор на НДФ “13 века България” Слава Иванова, министърът на културата Боил Банов и Елена Алексиева по време на церемонията за връчването на наградата

Елена Алексиева е авторка на дванайсет книги, сред които романите „Нобелистът“ и „Рицарят, дяволът, смъртта“, сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“ и др. Носителка е на литературната награда „Хеликон“ и на „Аскеер“, и „Икар“ за съвременна българска драматургия. При нея винаги има едно особено хиперболизиране на ситуацията, независимо, че е основана и на съвременни наблюдения. Затова и след получаването на наградата призова писателите и себе си в това число да се отдалечат от това минало, да минат през настоящето и да стигнат до бъдещето, без да е научна фантастика. Тя благодари на журито и на НДФ „13 века България” за неговия принос в утвърждаването на добрата българска литература. И изрази своята надежда, че всъщност най-важното за писателите е да бъдат честни спрямо времето и читателите си. Така, както каза в своето видеообръщение и един от номинираните за наградата – Стефан Коспартов. И добави една шега в своите думи - по начало добрата литература разказва или за любовта, или за тъгата. „В единия случай се получава „Ана Каренина”, в другия случай „Братя Карамазови”. Ако си изобретателен може да се опиташ да съчетаеш двете неща и тогава си докоснат от Бога и можеш да напишеш „Парижката Света Богородица”, каза той. Дали това е така, все пак ще решат читателите. А за писателите остава да бъдат честни и искрени към тях и към себе си. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #НДФ 13 века България #Боил Банов #Слава Иванова #Роман на годината #Елена Алексиева

0 notes