#Михаела Илиева | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 6 years ago

Text

Маргарита Младенова: Светът е една голяма Калиманица, която отива под водата

„Много е особено, когато правиш два пъти едно и също нещо и двата пъти да го правиш изповедално и уж е съвършено различно. Колкото обичах първата „Луда трева“ и невероятните актьори вътре в нея и начина, по който сме работили, тук, дълбоко не по-малко вярвам в думата, в изречението на тази нова „Луда трева“. Споделя режисьорката Маргарита Младенова за най-новия си спектакъл в Театрална работилница „Сфумато“ /на снимката Маргарита Младенова и Иван Добчев - снимка Стефан Джамбазов/.

И продължава: „Тук в тази „Луда трева“ те влизат с двата крака в тази луда трева. Това е друго. При всички случаи това завръщане към Радичков е по-голямо изпитание днес и е по някакъв начин по-съдбовно за самите нас, спрямо смисъла на това, което искаме да правим оттук нататък. Надявам се, абсолютно лично, персонално за всеки от актьорите, за всеки от участниците, че е по-голямо откритие и преживяване, отколкото е резултатът. Това беше и една от същинските цели да се завърнем към Радичков“.

“Луда трева” - снимка Яна Лозева, архив на Сфумато

Първата постановка на „Луда трева“ по мотиви от произведението на Йордан Радичков е точно преди 25 години на 8 октомври 1993 година в Народния театър “Иван Вазов” (Сцена на ІV етаж), когато за кратко „Сфумато“ беше там.Актьорският състав, за който с такава любов говори Грети е: Баба Велика – Цветана Манева, Софрона – Жорета Николова, Суса – Светлана Янчева, Олга – Деляна Хаджиянкова, Глухонямата – Жана Рашева (Снежана Илиева), Стоедин – Михаил Илийков, Петър – Владимир Йочев, Лазар – Петър Пейков, Брайно – Чавдар Монов, Младенчо – Мариан Бозуков, Левачко – Георги Гавазов, Анатоли Нечев, музиката е на Асен Аврамов, сценографията и костюмите са на Вячеслав Парапанов, художник на плаката – Стефан Десподов. Жорета и Светлана получават наградата за поддържаща женска роля на „Аскеер 1994”. Сегашната премиера на „Луда трева“ по текстове от сборниците „Ноев ковчег“, „Свирепо настроение“, „Хора и свраки“ на Радичков беше на 15 октомври. От предишния състав на сцената беше Жана Рашева, този път в ролята на Велика. Постановката е част от Програмата „Ноев ковчег“ на Театрална работилница „Сфумато“ с две представления „Луда трева“, реж. Маргарита Младенова и „Нова библия“ („Суматоха), реж. Иван Добчев. Но да се върнем към новата „Луда трева“ на Грети, работата с младите актьори и защо отново Радичков.

“Луда трева” - снимка Яна Лозева, архив на Сфумато

„Ние работим предимно с млади актьори в последните 5-6 години и това не е, защото не можем да работим със звезди и с „мечки“ и не само, защото са единствено и наши студенти. Тук работят над 180 актьори на сезон. Голяма част от тях са млади или не съвсем млади, но при всички случаи хора, актьори, които държат театърът да им е съдба, държат на сериозния процес, каквато и да е съдбата на представлението след това. Рисково, някак си изключително некомфортно, защото много по-лесно е да аранжираш, да приложиш отгледан, готов актьор със самочувствие в едно намерение, в един замисъл, отколкото тези хора, които са чисти, отворени, но прекалено бял лист са, върху който да може процесът, колкото и дълго да трае, колкото и интензивен да е в тези светове като на Достоевски, в светове като Радичков. Другата, още по-същинска цел е, че ние продължаваме да виждаме смисъла и предназначението на „Сфумато“ като един особен не плосък,

не буквален отзвук на болните теми на днешния ден.

Какво се случва с човека, какъв човек изчезва, какъв човек идва. Това е голямата тема, с която ние вървим и през Чехов, през архетипи, през всичките големи автори и големи текстове. Като че ли самият бай Йордан си е дал сметка, че това, което имаме да правим, това, което е квинтесенция на нашето правене е да събираме трохите на живота, както той казва. Ценни парчета живот, да ги струпваме в този друм и през представленията, през писането – тази памет за особено жив, ценен човек, който не се задоволява с това да има и да си гледа в краката, да се състезава с другия, а има своята луда трева, има своите прозрения, своя копнеж по абсолютното. Така, както е неговият селянин от Северозапада – има интуиция за битие. Той я има, ние я губим. И затова, без да ги героизираме, защото те не са герои, без да ги патетизираме да тръгнем да следим, да конструираме това, което ги държи в живота е изключително ценно.

“Луда трева” - снимка Яна Лозева, архив на Сфумато

Специално в „Луда трева“ ситуацията е същата, но тя днеска ситуацията …имало е селото, ще отиде под водата, ще стане дъно на язовир, там вече тракторите работят, взривовете вървят. Днес този въпрос на изтриване, на унищожаване на един модел на живеене, на унищожаване безогледно, високомерно с чувството, че коловете на днешните цивилизационни механизми са отправени към едно бъдеще, което е позитивно…

Това е абсолютна лъжа.

Изтриването на корените, изтриването на базите, изтриването на човешкото в човека, което той не е човек, а пост човек. Ситуацията е същата, но днес е просто не болен въпрос, радикално по-обречени са тези хора и радикално по-заплашен е светът. Светът е една голяма Калиманица, която ще отиде под водата. И това го правят хората, не го прави природата. Този вариант на „Луда трева“ – той е различен и като текстове, като стъпва върху същите бази, според мен като замисъл и намерение е едно много по-разтревожено представление, в което не липсва чувството за хумор, не липсва въпрекиският им празник, но те по-малко са хора на илюзиите и повече знаят, че отстояването не е, защото някой ти дава шанс, а отстояването е въпреки, че нямаш шанс и това е, като че ли те тества в мярката. Те са несъответни хора. Това е голяма плесница срещу нас, които сме съответни хора. Такава е ситуацията и ние така ще се държим. Тоя вятър вее – ние натам ще гледаме, после ще се смени вятърът и ние ще сменим посоката. Те са точно обратното. В това отношение те са наистина близо до Бога като предназначение на човека в убеждението си…И то даже не е убеждение, че си тука, за да се грижиш, да правиш, да съхраняваш и, който иска да ти го развали – той е верблюд“. Почти изповедално споделя Маргарита Младенова.

Христо Намлиев - снимка Стефан Джамбазов

За работата по музиката към спектакъла Христо Намлиев, когото вече наричат помежду си „сфуматовски композитор“ тя отбелязва, че той е чел целия Радичков, не заради тази си работа, а още от дете и го и усеща и го обожава. „Той не е приложен към процеса като композитор, а е отвътре човек, който заедно с нас нагази в това пространство. Това са много важни неща какво общо имаш с този свят – не по поръчка или по сегашна идея или работа“. Самият Намлиев само вмъква от себе си, че

„Радичков е много музикален

и винаги има една опасност да се „стравинскизира” цялата работа. Тук, обаче в цялата тази изчистена концепция целият ход беше в това да се намери най-минималното нещо, най-малкото, което да не влече на някъде, да не се превръща музиката в самостоятелен герой. По пиеса има окарина и заложихме на окарината като основен инструмент, освен в една сцена, където те свирят, наистина. Доста експериментирахме с различни звуци, които могат да се извадят от този семпъл инструмент. Ние ги купихме от Женския пазар. Това, което се създаде са по-скоро звуци, не типичната мелодия, музика, хармония и т.н. По-скоро звуци, издавани по различен начин от окарините, които аз записах, обр��ботих и вплетох. Но всичко това беше подчинено на това да не стърчи, да не води към илюстративна визуализация на страстите, които бушуват на сцената. Музиката играе ролята на „онова нещо“. Идеята ми беше музиката никъде да не се превръща в самостоен фактор, да не отива в тази игривост, която я има много в текста. Радичков е много музикален и аз, докато го чета в главата ми свирят някакви неща“.

Маргарита Младенова - снимка Стефан Джамбазов

А Маргарита Младенова продължава да разказва и детайли от процеса на работа по спектакъла по текстове от сборниците „Ноев ковчег“, „Свирепо настроение“, „Хора и свраки“ на Йордан Радичков, в който участват актьорите Албена Георгиева, Жана Рашева, Галя Костадинова, Каталин Старейшинска, Надя Керанова, Биляна Георгиева, Антонио Димитриевски, Иван Николов, Димитър Крумов, Румен Драганов и Георги А. Богданов. Сценография: Михаела Добрева, Борис Далчев. „Професорите Цочо Бояджиев и Георги Каприев идваха по време на ателиетата. Стояха, гледаха, участваха, задавахме им въпроси. Те говореха за Радичков. Това беше основното им участие и това е предназначението на ателието – да открие хората, но и да създаде базите след това, върху които се правят репетициите, вървят процесите. Те помагаха на живо“. За героите от „Луда трева“ режисьорката е категорична, че

„те са живи, ние знаем, че са изчезващи.

Изчезва този вид не физически, не биологически, а като свързаност с битието. Но те самите, някак си не искат да изчезват, т.е. те са живи. Самият Радичков има такава фраза в „Луда трева“: „Имам чувството, каза Лазар, че всичко се случва в един-единствен ден, който сякаш е паднал като камък от небето, като знамение“. Този ден не свършва. Радичков не е времеви, та ние да го интерпретираме днес. Това, което Иван Добчев казва, че през късния Радичков гледаме същите тези метаситуации, но те траят. Даже тогава, когато са писани не са просто публицистика или документалистика, а са тревожно предчувствие за това, което предстои да става – огромен проблем и много трудно е да си представяш, че го няма. Той откънтява сега много по-силно по силата на радичковото задаване тогава, а не просто защото ние го осъвременяваме. Радичков ни е изпреварил“. И продължава: „Той всяко нещо го съотнася с нещото, но го съотнася с нещо по-голямо от него. Това е Радичков. Той никога не е само в това или само в това. На мен това ми се вижда поетично, без да е лирично. Той е магичен по силата на това, че и най-простата трепка, както казва той е чудо. Ето Софрона има една кокошка и тя снася по два пъти на ден и като гледа в небето Софрона казва: „Ей я моята квачка с пилетата горе“. Как е възможно – това са хора абсолютно сраснали с битието в най-метафизичните му и невероятни измерения, горещо. Това е чудо, наистина, тази способност да се удивляваш на всичко, ама най-спонтанно. И затова не е нито вчерашен, нито днешен. Той гледа целия човек през болката му и през неговата вписаност в битието, без ��оето няма човек. Ние затуй сме някак си части от хора, парчета от хора…“. Срещите с Маргарита Младенова и Иван Добчев преди премиера или по повод на други събития в „Сфумато“ винаги не са просто интересни, а задълбочен, вълнуващ момент на общуване за света около нас, за мисията на театъра и не само. Сега в центъра е Йордан Радичков и като че ли чрез тях го откриваме отново и той е винаги тук и ще бъде тук…

“Луда трева” - снимка Яна Лозева, архив на Сфумато

„Самият факт, че искам да се върна към това начално заглавие „Нова библия“, а не да ползвам популярното вече, познатото. Знаем тази „Суматоха“, чували сме я, гледали сме я. Желанието да сложа началното заглавие, което по разбираеми причини в шейсетте години не е могло да има шанс да остане.

Как така в българския соцтеатър ще има заглавие „Нова библия“

– „Религията е опиум за народите“ и т.н.“. Споделя мотива си да се върне към този текст Иван Добчев. Това ще бъде 7-та му постановка на „Суматоха“, макар и под друго заглавие. Премиерата ще е на 30 ноември. А той продължава: „Това като намерение, като идея, че ние с нашия си опит, с нашия си животец по някакъв начин пишем наново библията. Ние, всяко едно поколение, всеки един човек някак си отново минава по този библейски път и стига до смъртта, която, ако това, което си направил по някакъв начин побеждава смъртта и ти със смъртта можеш да поправиш смъртта е, защото животът ти е такъв. Животът е това, което си изживял, това, което си сложил в него. То може да има такова значение и смисъл. Около това се опитвам да привлека много текстове, които са от по-късни произведения, от други произведения на Радичков. Да се опитам да направя един спектакъл различен от клишето, което е лепнато върху пиесата „Суматоха“ – там нещо ни забавляват, нещо смешно става, там се разказват някакви смешки. Помъчил съм се нищо такова да не остане. Текстът е същият, смешките в кавички са същите, повечето от тях, но от тях са паднали и съм отръскал пиесата от неща, които ми се струва, че сега вече нямат това значение и биха се чели като вчерашни, като вчерашен опит, като вчерашни навици или глупости някакви. Примерно появява се някой с шушляк и видите ли той е някакъв белег, но той не е никакъв белег и този тип дрехи не са белег. Нещо друго вече стана белег. Този герой е тотално отпаднал, отпаднал е Гоце с неговото прасе…Това са неща, които съм отмахнал, а съм прибавил тенецът като действащо лице. Тенец има, с него ще започна спектакълът. Този те��ец има доста активно значение, голямо значение за това, което се случва. Говоренето му, неговото писмо, неговите коментари и послания непрекъснато ни водят към това да преосмисляме това, което ни се случва. Опитваме се да го съпоставяме с това, че има някакъв момент, в който ние умираме и след като умрем всичко, което сме трупали тука по някакъв начин ще остане и какво ще остане. С какво ще отидем нататък, с какво ще отидем в отвъдното? Сложил съм текстове от „Прашка“, има текстове, които на пръв поглед са много далече от това, с което се занимава т. нар. сюжет на „Суматоха“.

Иван Добчев - снимка Стефан Джамбазов

Това, което ми се струва много важно е особената метафизика на понятието „Ноев ковчег“, на идеята на образа, който последните си години Радичков създаде. Наистина, това, което създаваме и слагаме на сцената трябва да има самочувствието, че ние по някакъв начин

правим един нов „Ноев ковчег“.

Това искаме да го пренесем през времето, ето това искаме да съхраним от забравата. По някакъв начин да знаем, че то няма да отпадне, няма да отмре, то е нещо ценно и не можем да го забравяме, не можем да го прескачаме, не може да нямаме памет за него. Спектакълът с това ще се занимава много. Връзката между двата спектакъла е в това, че ако първият е започнат в първите часове преди да бъде потопен този свят /последния ден/, моят спектакъл започва след това, мн��го след това. Когато селото отдавна го няма и тези персонажи, които ние ще гледаме дали са истински или всички са тенци. Всички са някакви такива – прескочила ги е някаква котка или как са се завърнали тук и какво правят тука, какво правят в това пространство, което е една разрушена църква“.

Изброявайки различните си постановки на пиесата режисьорът е категоричен, че никъде не е повтарял решенията си, независимо колко силен е бил спектакълът. Иван се аргументира още по-категорично за избора си да поставя отново и отново Радичков: „Навремето Тодор Павлов, доайенът на соццензурата пише зловещи текстове срещу Радичков, въпреки всичко, което е стояло като някакъв Езопов език. Какъв Езопов език, когато героят на Хараламби разказва за 9 септември като суматоха. Ти почваш да викаш „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ и всички започват да викат: „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ И това беше 9 септември, е как това беше 9 септември – великата дата. Това е великата революция, това е най-великото нещо, а той казва: „А бе, това беше като някакъв много тъп театър!“. Сега можем да го поставим със същинското му значение. Да го прочетем отново и към това да прибавим не с�� ли повтори това и на 10 ноември. В този смисъл съм си позволил да направя импровизация този текст почти буквално да се повтори в още една суматоха. Значи някога е било една суматоха, а сега тази суматоха пак същото, но този път викаме: „смърт на тошизма“, а не на фашизма. Пак нещо мина ветъро, а ние тук седим и става все по-лошо. Много неща при Радичков са подхвърлени, сложени, казани, доколкото е могло, все пак да се каже, доколкото може спрямо тази цензура, тези табута. Които е имало какво може да се говори в театъра и какво може изобщо да се говори в литературата и изкуството, тогава е било разрешено и позволено, иначе ще те хване ветъро…“.

Маргарита Младенова и Иван Добчев започнаха преди почти 30 години проекта „Сфумато“ от един таван в мощната сграда на НДК, където 1990 година бяхме запленени от спектаклите им на Людмила Петрушевская, после по етажите на Народния театър, последва залата в пространството на бившия музей на революционното движение на бул. „Цар Освободител”, където сега е офис сграда и беше открит първият „Малък сезон на „Сфумато”. Тогава преди повече от 15 години Грети и Иван просто казаха, че започват отново с притеснение, но без страх с огромна убеденост и превърнаха бившата подуенска баня в театрално пространство. И продължават, няма как да не предизвикат възхита с последователността си. Те не отделят организационните си от творческите си амбиции. Вече десета година работят върху проекта за пристройката за разширение на пространството на „Сфумато“. И Иван Добчев е категоричен: „Голямата ни битка, цел, хоризонт, който сме сложили, който ни държи упорито и с голям инат е

да започнем проекта за пристройката.

Това за нас е много по-важно от всичко, което сме правили досега. За да може да оставим този театър като нещо, което да е еталон. Такава сцена да няма, такава сцена да няма в България, каквато ние искаме да построим. Ако успеем, както Грети каза преди години на Кольо Вандов, който я попита какво ще правим после, тя отговори: „Ми после ще умрем!“.

Първата постановка на Иван Добчев на “Животът е сън” във Военния театър с участието на Наум Шопов, Кирил Янев и Йосиф Сърчаджиев - снимка архив на ТБА

Ако постигнем това, наистина, можем да умрем. Всичко стои в някакво „ако“. Ако ние започнем да строим тази пристройка, ние влизаме в някакъв особен режим и тук 2-3 години няма да можем да работим. Ще се мъчим да работим по някакъв друг начин – на други сцени ли, да изнасяме нещата си в турнета, както беше в годините, когато строихме тази сцена и главно пътувахме в чужбина с „Черното руно“. Като програма сме замислили два амбициозни проекта. Маргарита иска да се заеме с „Бурята“ на Шекспир, а аз искам да репликирам с „Животът е сън“ на Калдерон Де Ла Барка (за трети път след постановките в Театъра на Българската армия 1982 г. и в Бургаския театър – 2000 г.) – два много високи, отговорни, тежки текста, които да са следващото стъпало, които като програми градим. Ние искаме в нашата основна програма да се занимаваме с текстове, да правим спектакли, които максимално удържат този мейнстрийм, който тече във всички театри. Там всичко се прави да забавлява, да разтуша публиката.

Тази разтуха е станала вече повсеместна,

този вкус към разтухата. Това, което ние удържаме чисто технологически, чисто икономически, чисто като правила на културното министерство много трудно се удържат спектакли, които не теглят публиката на всяка цена да ги гледа. Това обрича спектаклите на „Сфумато“ на скромна публика, на половин салон, на полупразен салон. Това много трудно се удържа, но ние знаем на какво се дължи. Това не се дължи на това, че спектаклите са много слаби, много скучни, много тъпи, много никакви. Между тях има и, които не са кой знае какви, наистина. Но те имат амбицията, те имат желанието, те имат искрения порив да удържат летвата на високия театър, да не слизат, да не се поддават, да не умилкват на публиката, а да я предизвикват, да я карат да мисли и да се удивлява“, убеден е Иван Добчев. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов, архив на Сфумато и ТБА

#Маргарита Младенова #Иван Добчев #Сфумато #Луда трева #Йордан Радичков #Суматоха #Животът е сън #Ноев ковчег

0 notes

vprki · 7 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Арт фестивалът „Процес – Пространство” отново утвърждава съвременното изкуство

„Вълнения” /”Motions”/ е мотото на започналия в Русе 26 – и Арт фестивал „Процес – Пространство”. Тази година той продължава до 15 юни, когато ще бъдат показани работите на присъстващите 21 участници и 8 гости от 18 страни. Този фестивал е най-дъл��о съществуващият у нас фестивал за съвременно изкуство. До сега през него са преминали над 500 артисти от цял свят.

Организатори са Христина Бобокова, Димитър Грозданов, който е създател на този фестивал и Пенка Минчева /на снимката от ляво надясно/. И не случайно първо беше неговото мултимедийно представяне в Дом „Канети” - спомен за изминалото време и участници. Появиха се на екрана творби и хора, някои от които напуснали за съжаление нашия свят. Или други, които са свързани с фестивала още от ранни години, каквато е сегашната ръководителка на едноименната фондация Христина Бобокова или пък Пенка Минчева - основни организатори. Хубавото е, че всички те са свързани с изкуството и като творци, което прави фестивалът общност между колеги.

Димитър Грозданов разказа спомени от началото на фестивала

Както отбелязват организаторите, мотото на фестивала „Вълнения“ се отнася към различните артистични пориви, търсения, емоции и процеси. Индивидуалните вълнения, отнесени към проблемите на природата, политическите страсти, факти от живота и обществото, свързани с напредъка и промените, на които ставаме свидетели в съвремието, биха могли да намерят отражение в творчеството на артисти, работещи в група или индивидуално в рамките на фестивала. „Процес - Пространство” е платформа, изградена от артисти и дава възможност за обмяна на опит, колаборация, индивидуално развитие и изказ. До скоро участниците са били канени по препоръка от предишни участници, но от две години има отворена покана, която дава възможност за разширяване и обогатяване на спектъра от участници. Има и жури, което е в повечето случаи от хора, участвали вече на фестивала и познаващи неговата специфика.

Мустафа Бога беше в крак с времето

Впрочем, рефлексиите към света, който ни заобикаля дойде още с първите презентации, една от които беше на Мустафа Бога от Турция, който живее в Лондон. Отношението към неговата родина и към хората в нея беше с ирония и тъга. Розовите пластмасови автомати, военните порядки и героизацията на милитаризма влизаха в една абсурдна смесица, което беше неговата прицелна точка. Вероятна така ще бъде и до края на фестивала. А Пенка Минчева, която самата е един прекрасен художник, в случа�� е и организатор. На нея това е приятно, защото е важно един артист да отстъпи малко назад и да работи за други артисти. И за другите артисти е хубаво да си дадат сметка, че всички сме художници, казва тя. Пенка Минчева се включва като участник от 2003 година, а като организатор от 2004. „Моята основна мотивация е случването. Безспорно фестивалът създава една среда за срещи, комуникация, идеи, начин на работа. Толкова се сближават участниците и като си тръгват и им става тъжно”, казва тя.

Христина Бобокова - човекът, който е един от двигателите сега на “Процес - Пространство”

За смисъла на фестивала споделя и Христина Бобокова: „Удовлетворението ми е много голямо от „Процес – Пространство”. Не мога да си представя в личен план да не се занимавам с изкуство. Обичам да изпипвам работите. Комуникацията с автори от цял свят много ме зарежда, това е сблъсък на идеологии, на философии, на мислене. Това, което ми харесва е, че голяма част от хората, които срещам тук, страшно много четат, страшно много знаят. И ми харесва този контакт с тези хора. Той е полезен за мен като човек, който смята, че трябва да се случва нещо в България”. А Пенка Минчева добавя, че на фестивала се канят творци от всякакви сфери и области на изкуството. Идеята е да има разнообразие, да няма граници и техники, по които да работят.За това има живописци, скулптори, пърформъри, фотографи, музиканти, видео артисти...

Скулпторката Роуън Фостър от САЩ е дошла в Русе благодарение на препоръката на неин професор, участвал във фестивала преди десетина години

Тази година сред артистите има и една немска музикална група – „555 Gabelstaplerfahrer” /в превод „555 мотокара”/: Шарлоте Шеер, Робърт Порт, Даниел Ситбон, която изпълнява концептуална акустична музика за средни и големи асансьори с акордеон, контрабас и цигулка. Концертът освен в Дом „Канети”, където са повечето събития, ще бъде и като пърформънс в хотел „Рига”. Те свирят балканска музика, по същество са международна група, която трансформира по свой начин балканската музика. Впрочем, това преливане между културите е едно от най-интересните феномени на този фестивал и за участници, и за публиката. Споменахме за Мустафа Бога, а Пенка Минчева добавя и името на Вендимагаген Белете от Етиопия, който работи в Норвегия. Разбира се, има и други, които са от една страна и работят другаде.

Част от участниците в “Процес - Пространство” тази година

А ето и всички участници и гости в тазгодишното издание на „Процес – Пространство”: Бен Коиачето (Великобритания / Австралия), Бистра Льошевалие & Йоаким Глием (Франция), Крисия Мироиу (Румъния), Дидие Майо (Белгия), Еева Лииса Пухакка (Финландия / Германия), Емма Ууд (Великобритания), Херман Ламерс &Иво ван дер Ват (Нидерландия), Ивона Иванова (България), Ким Доти Хахман (Германия), Магнус Лоджи Кристинсон (Исландия / Финландия), Маркос Видал (Испания), Марта Влусек (Полша / Великобритания), Микио Саито (Япония), Мюге Йълдъз (Турция / Великобритания), Мустафа Бога (Турция), Нела Хасанбегович & Даниел Премец (Босна и Херциговина), Нено Белчев (България), Роуън Фостър (САЩ), Вендимагегн Белете (Етиопия / Норвегия). Гости и събития: Интердисциплинарен творчески колектив: Дилмана Йорданова, Искра Проданова, Мирян Колев, Михаела Каваданска (България) – Аудиовизуален пърформанс, „555 Gabelstaplerfahrer”: Шарлоте Шеер, Робърт Порт, Даниел Ситбон (Германия) - Концептуална акустична музика за средни и големи асансьори с акордеон, контрабас и цигулка. А на 15 юни фестивалът ще завърши с обща изложба в Дом „Канети”.

Дом “Канети” е госпориемно място за участниците в арт фестивала

Участниците работят освен там и в Национално училище по изкуствата Русе, което създава добри условия особено за скулпторите. Пенка Минчева специално отбеляза за един стенопис на оградата в училището на финландски участник от миналата година, който продължава да съществува непокътнат. Това, според нея показва респект на учениците, а случващото ще рефлектира към учениците и ще им покаже нови възможности. „Те са обучавани както и аз в традиционни техники, но държа да отбележа - това не е лошо. Много хубаво начало и база за навлизане в нови сфери”, казва тя, което важи и за нея. Защото е завършила керамика, но сега прави графика, стъкло, ситопечат и дори се занимава с писане. Впрочем, нейна запазена марка са графики с печати, които правят особена връзка между текст и изображение. Такава е и нейна експонирана графика в изложбата „Вход – Изход” в С��Х в София. Иначе живее половин година в Берлин, половин в България. А в Германия също се занимава с организиране на изложби, уъркшопове, презентации по подобен начин като с „Процес – Пространство” със свои германски приятели в определено арт - пространство, освен със своята творческа работа. Иначе за керамиката казва, че не я изоставила, но ще дойде ден, в който да се установи на едно място и ще започне с удоволствие „да си мачка глината”.

Няма “намеси” в стенописите на оградата на Националното училище по изкуства в Русе от миналата година

Христина Бобокова също е свързана с изкуството. Завършила е математика като средно образование, но сега това й помага да осъществява дейност и като ръководител на фондацията. Учила е в математическа гимназия в Пловдив, профил компютърна графика и анимация. „И моята мечта беше да стана архитект. И откакто се помня само рисувам и смятам. Така или иначе се срещнах с Димитър /Грозданов – б.а./и смятам, че математиката и изкуството много добре се събират на този фестивал. Защото добре се занимавам с организацията и същевременно имам поглед върху изкуството. Обичам комуникацията с толкова различни лица и образи, които виждаме на фестивала. Радвам се, че съм част от този форум, тази сцена на изкуството вече толкова много години”, казва тя. Завършила е и изкуствознание в Националната художествена академия, специализирала е съвременно изкуство в Ню Йорк, а сега и курира някои изложби, като тази, която предстои в галерия „Нюанс” в София – на художничката Лариса Илиева, която също живее между културите - в Париж и в България. Има и други проекти, като един свързан с Европейското председателство на България, в центъра на който е образът на жената.

Матиас Рот беше също участник в тазгодишното издание на “Процес - Пространство”. С него Пенка Минчева осъществява подобни проекти в Германия

Има и идея да се създаде един музей на произведенията от „Процес – Пространство”. До Христина е й съпругът й Пламен Бобоков, който подпомага фестивала от неговото създаване. „Изключително голям родолюбец съм и смятам, че нещата у нас трябва да се случват. Трябва някой да постави началото, няма значение дали ще сме ние или някой след нас. Дразни ме, не ми харесва, че нямаме все още качествен музей за съвременно изкуство, модерно изкуство. Случват се неща в България, прекрасно е, че в София се опитват да се случват такива неща. България има нужда от такива ��еста, такава сцена, където артисти, автори, художници да могат да представят и български, и чужди творби”, казва Христина.

В Булстрад Арена в Русе се предвижда депо за изкуство. „В него да съхраняваме нашата колекция и да стане едно галерийно пространство, където да можем да излагаме нашето изкуство широко за обществото. И същевременно да има богата библиотека, която да има образователна цел. Надявам се в близко време да се случи. Дали Русе е мястото? Смятам, че не трябва всичко да се централизира в София. Не може всичко да се случва в столицата, ние трябва да включваме публиката и извън столицата. Русе е много добро кръстопътно място, има история, има култура и смятаме че може да бъде дом и убежище за такова изкуство. Това не е инициатива, това е проект”, казва тя.

Каталогът за 20 - то издание на фестивала припомня хора и събития през годините

Наистина, в 26 – годишната история на фестивала са участвали и много известни творци от България. Едва ли можем да изброим всички не само от България, но интересното е, че има артисти от всички възрасти и направления. И смело може да се каже, че това е цветът на българското изобразително изкуство. „Много е вложено в годините като средства, идеи, неща, които се случват в тези години, когато е трудно за изкуството. И това е и международно развитие - колекция за музей, който да разкаже за времето и търсенията. Не казвам, че сме единствени, но някои спират по една или друга причина, а ние с усилия продължаваме. Нещата се променят, ние се променяме, но това е важно да се съхрани.”, казва Пенка Минчева. И добавя, че участниците през годините продължават да поддържат свои контакти. Така се получава една общност от творци, които преминават през годините и границите. Нещо, което ще се случи и този път… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Пенка Минчева #Димитър Грозданов #Христина Бобокова #фестивал #Русе #модерно изкуство #съвременно изкуство #Процес - Пространство

0 notes