#Мила Роберт

[earlgreydarkchocolate]

Манипулаторе, smoth операторе

Инвеститоре, future милионере

Докторе, сърце ли ме боли

Бъди ми кардиолог

Бъди ми психолог…

- Mila Robert

[l-homme-triste-qui-rit]

нямаше как да не се сетя за този музикален мастърпийс от Милето Ро 👀 👀 🎶

[cuzyanavi]

Мистер Флоу - криминал, экранизация  Франция 1936 Фернан Граве, Эдвиж Фёйер, Жан Перье

Антонен Роз – не самый преуспевающий в Париже адвокат и потому не имеет резона отказываться даже от таких скромных дел, как защита камердинера Дюрана, пытавшегося украсть у своего хозяина лорда Скарлетта булавку для галстука. Проникнувшись сочувствием к пребывающему в тюрьме недотепе-клиенту, мэтр Роз соглашается выполнить вместо него небольшое поручение леди Елены Скарлетт, но из любопытства сует нос чуть дальше положенного. Истина для адвоката вскрывается неприглядная: сам того не желая, он стал пособником для шайки таинственного международного грабителя, известного под именем Мистера Флоу – и чем больше Антонен старается освободиться от этой «чести», тем больше в своем пособничестве увязает. Экранизация романа Гастона Леру.

#криминал #комедия #экранизация

Выпущено: Франция, Vondas Films Режис��ер: Роберт Сьодмак В ролях: Фернан Граве, Эдвиж Фёйер, Жан Перье, Владимир Соколов , Жан Валь, Филипп Ришар, Виктор Вина, Ив Гладин, Цугундо Маки, Леон Арвель, Мила Парели, Джим Жеральд, Луи Жуве

Перевод: Одноголосый закадровый Линда

[l-homme-triste-qui-rit]

Това е нечовешки СИЛНА песен! 👊🏼🖤

[kingviktxria]

мила роберт / нещо грубо

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: “Бурята“ на Робърт Уилсън - залп от красота

Ако видите сцена, която прилича на коледно украсено кабаре, по която дефилират странно движещи се актьори, приличащи на средновековни участници в катедрално моралите, които ви представят постмодерна притча за любовта като основен смисъл на битието, ако музиката е от всички цветове, а осветлението се променя всяка минута, ако се забавлявате толкова , колкото се поучавате и се възхищавате във всеки миг на нови сценични чудеса, ако очите ви се усмихват заедно със сърцето и искате представлението никога да не свършва,... то това означава, че гледате спектакъла „ Бурята“ в Народния театър „ Иван Вазов“.

Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф, танцов критик и педагог.

От спектакъла, снимка: Гергана Дамянова

Без съмнение „Бурята“ на Шекспир, постановка на американския режисьор Робърт Уилсън, е най-авторитетното културно събитие на сезона. Макар и с огромно закъснение българският зрител има възможност да се срещне на живо с неговия талант, а българските актьори – със стила му на работа. Известен с неизтощимата си продуктивност и безкомпромисен перфекционизъм, Робърт Уилсън застава на сцената на Националния театър със стабилността на многогодишния си опит, в който не се забелязва и сянка от рутина. Лек, забавен, изобретателен и неочакван, прочитът на една от най-интерпретираните пиеси на Шекспир заживява през телата и гласовете на актьорите на Народния театър. На своите 80 години режисьорът ни поднася спектакъл, който пленява с гениалната простота на изказа, зад която стои многопластово съдържание.

Роберт Уилсън, снимка: Гергана Дамянова

Преди спектакъла, който гледах, Робърт Уилсън отправи кратко въвеждащо слово към публиката, в което обясни, че за неговия метод всички компоненти на сценичното действие са еднакво важни – говор, движение, звук, светлина, картина... С тези думи той предаде в резюме своя стилистичен подход, при който всеки компонент присъства като че ли сам по себе си, влизайки в сложни, понякога шокиращи взаимодействия с останалите. Сценичният разказ прилича на полифонично изградена партитура, в която отделните гласове се преливат хармонично един в друг и изваждат смислови акценти. В тази постмодерна констелация от изразни средства пиесата изглежда преоткрита и пресъздадена по неочаквано оригинален и изненадващ начин, без при това в решенията да се забелязва каквато и да било самоцел. Героите на Шекспир живеят своя приказен живот, поставени в приказна плоскост, всеки следващ своята съдбовна линия.

От спектакъла, снимка: Гергана Дамянова

Свободата, с която Робърт Уилсън подхожда към пиесата на Шекспир, обаче, е като че ли свободата, с която Шекспир е пишел своите пиеси, правейки постоянни препратки към различни времена и реалности, смесвайки контексти, вкарвайки в историите си злободневни цитати.

Затова екстравагантните появи на говор и смях, които приличат на анимация и на мелодията на „Градил Илия килия...“ или на ��есента „ A perfect day” на Лу Рийд, на декори „скицирани“ с неонови тръбички и на постоянно менящи цвета и броя си небесни светила, изглеждат колкото ексцентрични, толкова и органично присъстващи в тази постоянна игра на реалности.

От спектакъла, снимка: Гергана Дамянова

С характерния за постмодерната изразност размах режисьорът съчетава различни естетики в сценографията, костюма, хореографските решения и осветлението. Самата буря е представена в началото на спектакъла с мощни светлинни и звукови залпове, които изтръгват зрителя от унеса на всекидневието, за да го въведат в един съвършено различен, свръхестетизиран свят, в който мечтите се превръщат в кошмари, и после пак в мечти. Две фрази се повтарят многократно, като идейни поанти на спектакъла - „ Пъкълът е пуст, всички демони са тук!“ и „ Направени сме ние от сънища/ и сън отвред обгръща този малък наш живот.“ Сънят като спасение или като обяснение на живота дава ключа към поезията, която струи от всеки кадър на спектакъла. Казвам кадър, защото визуалната страна на спектакъла омагьосва със своята изчистена като в японска гравюра красота.

Можем само да гадаем какво води Робърт Уилсън в тълкуването на Шекспир, но според мен, той се води само и единствено от самия Шекспир, със същото чувство за извънвременност и отвореност на знаковата система. Инвенциите на Уилсън ни оставят свободни да ги възприемаме и разбираме, според собствената си ерудиция, вкус и нагласа, но едва ли оставят някого безразличен към непреодолимата им свежест и виталност.

От спектакъла, снимка: Гергана Дамянова

Актьорите на Народния театър представят стила на Уилсън с лекота и одухотворена прецизност. Те са неузнаваеми в стилните си костюми и стилизирани движенчески поведения, които изпълняват с проникновено майсторство. Истинско удоволствие за очите и душата е да се наблюдава играта на целия актьорски състав, който провежда стила на Уилсън с прелестна точност и заразяваща експресивност.

Казват, че „Простотата е израз на истината.“ (Сенека) и че „ Цялата гениалност е в простотата“. С това впечатление ни оставя спектакълът на Робърт Уилсън „ Бурята“ и с усещането за вечен живот на красотата в изкуството.

От спектакъла, снимка: Гергана Дамянова

Да пресъздадат необятната фантазия в прочита на Уилсън на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ излизат актьорите: Василена Винченцо /Ариел/, Веселин Мезеклиев /Просперо/, Радина Боршош /Миранда/, Явор Вълканов /Калибан/, Стоян Пепеланов /Алонзо/, Пламен Димов /Фердинанд/, Зафир Раджаб /Себастиан/, Валентин Ганев /Гонзало/, Конст��нтин Еленков /Антонио/, Ненчо Костов /Боцман/, Стефан Къшев /Тринкуло/, Васил Драганов /Стефано/, Гергана Змийчарова /Ирида/, Вяра Табакова /Цериро/ и Владислава Николова /Юнона/.

Сценографията е дело на Мари де Теста, костюмите и гримът са на Яши Табасоми, Марчело Лумака е художник осветление, Дарио Фели – звукорежисьор, Юта Ферберс – драматург. Драматург от страна на Народния театър е Светлана Панчева, помощник-режисьори са Ива Манолова и Ирина Иванова. Фотограф на спектакъла е Гергана Дамянова.

Текст: Мила Искренова

Снимки: Гергана Дамянова, архив на Народния театър „Иван Вазов“

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че през пролетта на 2019 година, малко преди Великден в разговор за нас Мариус Донкин, директор на Народния театър „Иван Вазов“ ни разказа за предстоящата постановка на „Бурята“ на Шекспир с режисьор знаменития Роберт Уилсън. Дори вече направил кастинга и предстоят репетициите. После дойде Covid-19 и всичко се промени, особено в културата и изкуството, не само в България, но и в света.

От спектакъла, снимка: Гергана Дамянова

И, все пак, въпреки всичко „Бурята“ е вече на сцената на Народния театър. В този контекст цитираме и кратък откъс на интервю с Роберт Уилсън по БНР. На въпрос: „Какво превръща Шекспир в автор, толкова релевантен към всяка епоха?“ Световният режисьор отговаря: „Мисля, че Шекспир e представян като най-великия драматург, който сме имали. И той е толкова изпълнен с различ��и времена, че става безвременен. Затова ми се струва смехотворно, когато се опитват да ъпдейтват Шекспир - да го поставят в супермаркета или на магистралата в Лос Анжелис, или на Луната, или където и да било. Той е пълен с времена, затова е толкова релевантен днес.“≈

[bjstuffs]

Reposted from @onhitru - JON BON JOVI подписал именную звезду для АЛЛЕИ СЛАВЫ VEGAS #jonbonjovi #джонбонджови #crocus #vegas #onhit @bonjovi — культовый американский музыкант, бессменный лидер одноименного музыкального коллектива и кумир не одного поколения поклонников рок-музыки подписал 28 мая в ресторане NOBU именную звезду для Аллеи Славы VEGAS. Культовая группа BON JOVI спустя 30 лет все-таки решила вернуться в Россию с единственным концертом, который состоится 31 мая в Москве на стадионе «Лужники»! Это будет фееричное шоу, попасть на которое без сомнения стоит! За последние три десятилетия карьера Bon Jovi получила фантастическое развитие: такие хиты как It’s My Life, Bed Of Roses и Always покоряли мировые чарты, их концерты проходили на крупнейших площадках (их тур Because We Can стал самым кассовым в мире в 2013 году). В начале 2018 года легендарный статус Bon Jovi был подтвержден включением группы в Зал Славы Рок-н-Ролла. Последний альбом Bon Jovi “This House Is Not For Sale”, оказавшийся на верхних строчках хит-парадов после выхода в 2016 году, открыл новую яркую главу в истории группы. Именная звезда BON JOVI станет уже 38-й на «Аллее Славы» сети ТРК VEGAS. Ранее свои звезды подписали: Э��тон Джон, Оззи Осборн, Стинг, Моника Белуччи, Мила Йовович, Брэдли Купер, Роберт де Ниро, Пласидо Доминго, Дитер Болен, Моби, Глория Гейнор, Рой Джонс-младший, Антонио Бандерас и другие. - #regrann https://www.instagram.com/p/ByC6U5OBwj9/?igshid=102dwm6e0ojnk

[mindthespiral]

Мила Роберт - Момент

[georgiangelovphoto]

Мила Роберт - B:EAT, София 2022.06.15 <- All Photos

[thecommonday]

Плениться мог бы я тобой:                         Так хороша ты и мила, -                         Когда бы ты к мольбе любой                         Столь благосклонна не была.                         Конечно, щедрость не порок,                         Но ты любовь и доброту                         Даришь, как глупый ветерок,                         Что всех целует на лету.                         Цветок шиповника в росе                         Теряет блеск и аромат,                         Когда его ласкают все,                         Когда руками он измят.                         Еще дано тебе цвести,                         Но наконец настанет срок, -                         Ты будешь брошена в пути,                         Как этот сорванный цветок.

Роберт Бернс

[elenkoangelov]

Велика Мила Роберт "Сигнал" @milarobertt Честит рожден ден НОВО 10 +2 @vaskogromkov #elenkoangelov #Bulgaria #България #music #great #artist #iconic #legend #happy #happyins #showtime #joyful #goodmood #goodtime (at Social Cafe Bar & Kitchen)

[vprki]

Критичен поглед: Метафизиката като жанр в спектакъла “Бродски/Баришников”

„.. Бродски беше осем години по-голям от г-н Баришников и в танца на приятеля си видя нещо повече от балет, нещо, както каза пред руския музиколог Соломон Волков, по-близо до метафизиката."  Marina Harss, The New York Times

„Има явления в изкуството, които е много трудно да бъдат определени, особено в съвременността, в която границите на жанровете са необратимо размити. Случва се да тръгнем към мюзикъл, а да присъстваме на тежка драма, или да гледаме трагедия, а да се подсмихваме под мустак, защото на сцената виждаме цирк”, написа за „въпреки.com” хореографката, танцов критик и педагог Мила Искренова по повод гастрола на изключителния Михаил Баришников.

В това освобождаване от жанровост единствено авторите са тези, които поставят границите, само те  определят „правилата на играта“, които ще следват в своето произведение. Тази свобода е в името на автентичния изказ и е вече широко приета. Така е постъпил и латвийският театрален режисьор-модернист Алвис Херманис,  чиято е идеята за създаването на спектакъла “Бродски/Баришников”. Спектакълът се отнася към тази категория произведения, които

сами изработват  правилата на поведението си.

Самият Баришников казва, че това не е нито поетичен рецитал, нито театрално представление, а е нещо „по средата“. При представянето му в София, спектакълът се оказа и „по средата“ на зрителските възприятия – реакциите към него варираха от захласнато възхищение до отегчено неразбиране и дори напускане на залата. Защо това е така? За да отговорим на този въпрос  трябва да прегледаме накратко контекста, в който се появява този спектакъл.

Независимо, че кариерата на Баришников тръгна от България, от Варненския балетен конкурс (1966), през следващите десетилетия той беше „информационно заглушен“ у нас от комунистическия режим като „невъзвращенец“, тъй като през 1974 той емигрира в Канада, а след това в САЩ. Цялата му блестяща кариера остана в неизвестност за българската публика и за нея научавахме почти инцидентно, че просперира, че �� солист на New York City Ballet, а след това  солист и директор  на American Ballet Theatre,  и дефилира триумфално по световните сцени. Кариерата на Баришников в САЩ се развива във всички посоки – класически балет,  съвременни постановки, мюзикъл, телевизия, кино, влюбени в него актриси (а може би и актьори), номинации за Оскари, Златен глобус. През цялото това време ние, и то в доста по-късен период, гледахме само филмите с него или клипчета в интернет, защото той беше твърде далече от нас в много отношения.

През целия този период, ние не гледахме не само Баришников, но и редица други представители на „западната култура“, за да не попаднем под „зловредното й влияние“. Бяхме надлежно опазени от досег с Пина Бауш, с Роберт Уилсън, с Мърс Кънингам и Джон Кейдж – все имена, които формират генералните промени в сценичното мислене, въвеждайки  нова философия за смисъла и функциите на изкуството изобщо. Дали ще ги наречем постмодернисти или новатори не е толкова важно. Същественото е, че в света на изкуството през целия 20-ти век се извършват значителни трансформации, от които ние бяхме по комунистически „опазени“ и „спасени“.

Междувременно Баришников общува с елита на артистичния свят в САЩ. Там възниква и близкото му приятелство с Йосиф Бродски /1940 - 1996, носител на Нобелова награда за литература 1987 г./, който също е потърсил спасение в Ню Йорк. Двамата стават неразделни и се чуват почти всеки ден. В интервю пред The New York Times, Баришников признава, че до голяма степен дължи моралното си равновесие на Бродски. И че неговата кончина е била за него голяма загуба... Бродски си отива сравнително млад през 1996 оставяйки огромна празнина в душата на своя приятел.  Спектакълът идва, като естествено продължение на тяхното сърдечно приятелство, което е вдъхновявало и двамата гении.

Йосиф Бродски - снимка архив www.spiralata.net

Затова, спектакълът, режисиран от латвиеца Херманис, поразява със своята наистина „свещена простота“. Всички сценични средства са минимализирани до крайност: Баришников чете или произнася стиховете на своя приятел без всякакъв патос. Цялото действие се развива около и �� един централно разположен павилион, цялата „хореография“  е сведена до загатване на движения от различни стилове, които не разказват, нито илюстрират стиховете, а ги интерпретират емоционално и чувствено. На своите 70 години (роден е през 1948) Баришников носи потенциала на миналото, потенциала на опитността, спомените, уменията и преживяванията на тялото, което при него е все така харизматично. Неслучайно, докато гледах, в съзнанието ми се появи и

 асоциация със „Сталкер“,

 още повече , че център на действието е остъкленият павилион, който напомня „стаята“ във филма на Андрей Тарковски. Но не само това ги свърза в мислите ми – цялата атмосфера на ритуално свещенодействие, цялата утихналост на чувствата, твърдостта на смирението, с което се разсъждава върху глобалните въпроси на човешкото битие... И тази толкова руска човечност, крехка и незрима, оцеляла по чудо в чужди страни,  както и с Тарковски се случи накрая...

 Това, че комунизмът пропъди човечността във всякакви аспекти, вече не е тайна. Може би поради това част от публиката у нас, заредена обилно с внушенията на масовата култура, не успя да почувства и вникне в спектакъл от подобно естество. Донякъде това е разбираемо, защото 30 години след падането на Стената, ние продължаваме да се намираме в информационна изолация, продължаваме да не знаем какво се случва по света в генерален план и няма кой да го доведе до нас и да ни го обясни (с много малки изключения, които за радост се увеличават през последните години). Затова срещите със спектакли като  Бродски /Баришников продължават

да бъдат за българската публика срещи от трети вид“,

с които тя достойно се справя. Пълната тишина по време на представлението изразяваше  втренченото внимание на повече от 700 човека в залата. Независимо от реакциите им след това, те всички имаха усещането, че присъстват на нещо изключително, на явление от друг порядък, на жанр, който бих нарекла „метафизичен“.

Изисква се не само културна ерудиция и естетически опит, но и особен вид етична нагласа на съзнанието, за да влезе то в контакт с метафизиката на „Бродски/ Баришников“ и да усети, почувства и констатира, че : „Голямото се съдържа в малкото“, че „Простотата е висша форма на изтънченост” (Леонардо да Винчи)  и че „Елегантността е отказ“ (Коко Шанел). В противен случай, той ще се плъзне по гладката повърхност на възприятията и ще предизвика отегчение, поради липса на емоционално-мисловен резонанс. Свикването с лесните атракции, с повърхностните интерпретации, с натрапените външно ексцентрични решения, с евтините трикове и популистки номера, с лишените от смисъл внушения, води до този вид закърняване на сетивата, което прави божественото неразпознаваемо. Но както е казано и в Библията: „Който има очи, ще види. Който има уши, ще чуе!” Матей, глава 1. ≈

Текст: Мила Искренова

Снимка: Архив на продуцентска къща „Артишок, пространствата за култура“

[fathergambler-blog]

Розділ 1 Вже доросла. Доросла і сама.

  Завжди важко розпочати щось нове і розпрощатися зі старим. Моменти, спогади – це те, що нас тримає і не дає рухатися нам далі. Який ваш найщасливіший спогад? Особисто мій про сім’ю, а саме коли батько, мама, сестра та її нова родина зібралися за сімейним столом, востаннє. Запах смачної їжі, яку приготувала мама, сміх, радість. Всі були такі щасливі, забули минулі образи та просто насолоджувались моментом. Все чого нам не вистачає – це саме насолоди від моменту, який в більшості, випадків не повернеш. Що потрібно людині в сучасному світі? Чого саме бояться люди і не зізнаються навіть сама собі? Чи потрібно людям вказувати на їх помилки? Де саме вони шукають сенс свого життя? Та що відбувається після того, як вони вирішують покінчити життя самогубством? Деякі люди кажуть, що люди, які закінчили своє життя вкоротивши собі віку – слабкі, на мою думку ці люди набагато сильніші за нас з вами, через те, що не шукають сенсу в тому, в чому його немає. Вони не шукають свого сенсу життя в дітях, роботі або сім’ї, бо якщо цього немає вони не покладають усе своє життя в пошуку і не приходять до розчарування усього свого свідомого життя, тобто вони не витрачають час. Вони раз і на все життя зневірилися. Це лиш моя думка і я не пропоную вам зі мною погоджуватися. Але моя розповідь не полягає в тому, що в кінці я стану сильною і покінчу життя самогубством. Навпаки. Тиждень видався важким. В п’ятницю після закінчення роботи, вирішила приємно провести час на самоті, взявши до рук книжку, заваривши чаю. Завжди любила чорний чай, додаючи до нього трохи малинового варення і дольку лимона. Виснажена чужими людськими проблемами, прилягла на канапу у вітальні. З читанням не склалося, оскільки сьогоднішня історія місіс Джефферсон не давала спокійно сконцентруватися. Місіс Джефферсон - моя пацієнтка, яка не може розібратися зі стосунками з своїм старшим сином Клінтоном. Звісно ж це не той Клінтон Джефферсон про якого ви подумали, він не 42-й Президент Сполучених Штатів Америки, він клятий алкоголік і наркоман, в минулому порядний сім’янин та бізнесмен, який покинув дружину і чотирирічну дочку. Сама місіс Джефферсон дуже мила п'ятдесяти трьох-річна жінка, яка усе своє свідоме життя присвятила вихованню своїх двох рідних дітей і однієї прийомної доньки. Ми знайомі з нею лише два дні, а я вбачаю в ній себе в п’ятдесяти річному віці, навіть не знаю чому. Можливо через те, що ми дуже схожі. Я також заради сім’ї згідна на все, але моя сім’я навіть над цим не задумується. Кожній дитині хочеться аби батьки були разом, я не виключення. Але з часом я зрозуміла, що так краще.Батькам так краще - краще один без одного. Потім, хотіла аби вони знайшли собі свою другу половину, але цього і досі не сталось. Мені вже двадцять три роки і я не шукаю нікого, хто б розділив зі мною мої думки, щастя та горе. Лежачи на канапі я майже заснула, як раптом задзвонив телефон, телефонувала мама: – Ти собі навіть не уявляєш кого я сьогодні бачила в торговому центрі! – кричала мама в слухавку. – Кого? – спокійним тоном запитала я. – Бекі. І знаєш що? Вона вагітна. – Ох, - вигукнула я,з іронією, - я дуже рада за неї. – А ти що? – А що я? – Може нарешті знайдеш собі когось? Заведеш сім’ю,- сказала мама. – Я ще достатньо молода, мамо… – Але…,- перебила мама,- вже достатньо доросла, і … – Мамо!- просто заверещала я.- Я була б дуже вдячна, якщо б ні від кого не залежала у вирішенні своєї долі . Мені треба йти. Бувай. Можливо це було досить негарно з мого боку, але я була дуже роздратована, тож вирішила бесіди не продовжувати. Вітальня наповнилась помаранчевим кольором заходу сонця, обожнюю саме цей час. День закінчується, проблеми йдуть, залишається лише спокій. Що може бути краще вечері п’ятниці? Той час коли тиждень вже позаду, а в тебе залишається два з половиною дні на відпочинок. Я думаю, зараз жінки усього світу мене не зрозуміють, оскільки, як можна назвати суботу вихідним, коли стільки домашніх справ?   Прання,прибирання, готування їжі. Але хіба так не краще? Жити самій, звичайно ж, буває інколи нудно, але ніхто ж не заважає, не розкидає шкарпетки по квартирі, не вимагає вечері та уваги. Але так, інколи, самотньо. Майже всі мої подруги повиходили заміж, мають дітей, чудову сім’ю. Але не всі, деякі страждають, є матерями-одиначками, або ж терплять домашнє насилля, хамство та глибоку печаль у стосунках з колишньою коханою людиною. Що таке кохання? Ви не подумайте, що я проти кохання, глибоких почутів або ж заперечую їх. Ні, зовсім ні. Я колись так само їх відчувала, допоки ці почуття не вилізли мені боком. Один раз лише кохала. Відчуття неймовірне! Тим більш коли воно взаємне – це неможливо передати словами. Це коли ти готовий заради іншої людини на все і навіть більше. В когось метелики, в когось олені в животі. Для кожного це по-різному, але надзвичайно приємно. Або ж навпаки: біль, страждання, депресії, суїциди. Особисто для мене це було болюче, неначе відкрита рана в грудях, яка пече, болить, кровоточить. Кажуть, що час лікує, на мою думку це не так, час лише дає змогу хоча б трохи забути і тоді справді стає легше, але ви весь час пам’ятатимете про ту рану, шрами від якої залишаться з вами до кінця ваших земних днів.   Його звали Робертом. Я закохалася в його посмішку та зелені очі, які весь час палали. Палали від радості життя. Познайомилися ми на околиці міста, коли я гостювала в своєї бабусі, тоді мені було чотирнадцять років. Приїжджала кожних вихідних, аби побачити його. Гуляли в чудовій компанії, але пройшов час і Роберт зник. Про його родину ходили дуже погані чутки, ніби вони були торговцями наркотиків, дилерами. Не знаю правда чи ні, але він зник, на той момент ми не були в гарних стосунках, а точніше – ми ненавиділи один одного (ми були дітьми, сварка була не значна). Впродовж двох років я його не бачила. Потім він з’явився сам. Милий, усміхнений, веселий, таким я його і запам’ятала. Але він вже був зовсім іншим: нервовим, похмурим, серйозним. Вже тодішній мені, шістнадцятирічний, не здалося дивним. Він натомість клявся в коханні, все було чудово. Наші стосунки тривали два тижні, після чого мені ��отрібно було повернутися до міста на тиждень. Приїхавши, його найкращий друг Деметрі розповів, що Роберт має нову дівчину. Події, які сталися опісля згадувати не хочу. Лише кожного разу згадую два зриви, тож моя майбутня професія була вже визначена. Особисто сама робила багато кому боляче, напевне, тому Бог провчив мене Робертом.   Прокинулася на канапі. Чесно кажучи я просто виснажена, мені здається, що час відпочити.   – Тож, вирішено… Їдемо відпочивати.   На вісімнадцятиріччя Лілі мені подарувала скляну банку «для здійснення мрій» - це була баночка для подорожей. Грошей назбиралося достатньо в бутлі на шість літрів. Дістала з неї грошенят і пішла шукати номер туроператора в своєму червоному щоденнику. Яку країну обрати? Італію? Болгарію? Грецію? Ні, хочу до Туреччини. Часу на переліт витратила мало. Лежачи на досить просторому пляжі, але яке кишить людьми різних національностей, починаєш більше задумуватись над можливою шириною людської самотності. Море - слово, яке асоціюється з чимось достатньо великим, але кожне море чи океан є лише великою калюжею в світовому просторі, а суходіл нашої планети лише дном людського життя. Не розуміння глибини ситуації перешкоджає людському пересуванні, течія поглинає їх назад, ніби засосує їх все більше до моря. Деякі плавати вміють, деякі ні, але найчастіше тонуть ті, які саме вміють плавати, оскільки ті, що не вміють просто не лізуть у воду. Так, що ж є правильним? Лізти і тонути чи нічого не робити і далі так жити? До чого веде людська байдужість? Це як фальшиві кораблі, які пришвартовані до причалу біля пляжу для туристів.

[elenkoangelov]

Велика Мила Роберт "Сигнал" @milarobertt Честит рожден ден НОВО 10 +2 @vaskogromkov #elenkoangelov #Bulgaria #България #music #great #artist #iconic #legend #happy #happyins #showtime #joyful #goodmood #goodtime (at Social Cafe Bar & Kitchen)