#Мариета Голомехова

[vprki]

Приказният свят на проф. Майа Петрова и нейните ученици

Работата на художника в кукления театър е сред най-важните в процеса на изграждането на едно куклено представление, равностойна на тази на режисьора, а често и много по-значима. На него се пада отговорната задача да изгради магията, да направи вълшебството от нищо-нещо, да вдъхне живот на материята. Такава магьосница от много, много години  е проф. Майа Петрова/на снимката/, която е сред най-ярките представители на професионалния куклен театър не само в България.

Началото на сезона се откри с невероятната изложба в галерия „Райко Алексиев“ „Майа Петрова и ученици. Сценография за куклен театър“ с куратори Ханна Шварц и Петър Митев. Тя е в рамките 13-ото издание на Международния фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“, организиран от Столичен куклен театър.

Майа Петрова сред учениците си на откриването на изложбата

Веднага след дипломирането си през 1975 в Академията за сценични изкуства в Прага (DAMU) със специалност „Куклена сценография и технология на кукления театър“ започва преподавателската си кариера във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (НАТФИЗ). През 1982 се създава специалността „Сценография за куклен театър“ и тя е завеждащ специалност. Води часове по „Технология на кукления театър“ и „Художествено оформление на кукления спектакъл“. Само отбелязваме, че навремето Майа Петрова има шанса да учи в страна с изключителни традиции в кукленото изкуство, създала това, което и до днес наричаме чешка школа.

От изложбата

Сред възпитаниците на проф. Майа Петрова, които участват в изложбата са : Андрей Хамбарски, Благовеста Василева, Виктория Андрекова, Златка Вачева, Ива Гикова, Ивайло Николов, Катина Пеева, Кристиан Андреев, Крум Крумов, Любомир Петров, Мари Кодама, Мариета Голомехова, Мила Дикалова, Наталия Гочева, Недко Жечев, Нели Савова, Николай Каров, Петя Караджова, Рада Петрова-Андонова, Рин Ямамура, Сенжу Такеда, Христина Недева - Млааденович, Христина Стоилова, Юлия Лачева. В творческата биография на проф. Майа Петрова са вписани сценографски решения на десетки спектакли в България и в чужбина. Работила е с най-авторитетните имена в кукления театър, сред които Атанас Илков, Николина Георгиева, Еди Шварц, Катя Петрова, Яна Цанкова, Славчо Маленов, Румен Рачев, Дора Рускова, Елза Лалева и други. Носител е на редица награди за сценография от фестивали и национални прегледи.

От изложбата

Съществуват културни събития в модерната ни художествена практика, които често надскачат рамката, в която са били мислени, за да открият пред нас далеч по-обширни хоризонти. Именно такава е тази невероятна изложба – влизаме в приказен свят, създаден от много талантливи хора, посветили се на кукленото изкуство. Усещали сме го, преживяваме го не само на детските куклени представления, където сме водили децата си, вече и внуците си, а в много добрите вече представления за възрастни.

Понякога това са твърде сложни задачи. Понякога пък остават тайна и ние дори не разбираме за тях. Затова, когато изложба като тази се случва, е редно да ѝ обърнем заслуженото внимание и най-вече да изпитаме радост, че имаме шанса да навлезем този свят на приказното, да се срещнем с героите, любими, още нашето детство. Всеки един експонат в изложбата ни разказва приказка, история, която може би знаем, но сякаш я виждаме, чуваме, докосваме като за първи път.

От изложбата

За съжаление, сериозни причини не ми позволиха да присъствам на откриването на изложбата на 4 септември. Но почти на финала ѝ 20 септември, с патерица под мишница се втурнах в пространството на галерия „Райко Алексиев“, което има преимуществото с всяка експозиция да ни открива възможностите се, за което сме писали неведнъж. А и благодарение на кураторите, разбира се!

От изложбата

Отзовах се в приказния свят на оживелите кукли, на декор, уж не голям като за куклено представление, но толкова истински. Всеки експонат има история и въображението я лови и я открива като от един спектакъл към друг - над двеста на брой! Озарява те радост да си сред тези рисунки, кукли, макети, идва и от познанието, че Майа Петрова не само има свой Театър, а е развила своя школа. Да са редом учител и ученици, станали колеги е щастие и за него и за тях.

И т��к ще се върна малко във времето. Майа Петрова е дъщеря на забележителния ��ългарски художник Александър Петров (1916-1983). Той е един от авторите, които изграждат облика на българското изкуство през втората половина на ХХ век. Неговата живопис съчетава синтезирана пластичност на образа с националното като дух и тематика, особено характерни за изкуството ни от 1960-те. През пролетта на 2019 година в Националната галерия и галерия „Арте“ бяха експонирани негови картини, които не бяха представяни от 80-те години, предоставени от семейството на художника. Бе издаден и великолепен каталог, осъществен с финансовата подкрепа на Майa Петрова – дъщеря на художника и Галерия Арте.

Александър Петров "Есен"

Автори на текстовете са проф. Чавдар Попов. /може да прочетете тук/. Александър Петров бе от най-любимите художници на майка ми. А като деца в едни много, много далечни години с Майа сме си играли и забавлявали в прекрасните лета на детството в Балчик…После всяка една от нас е поела по своя път. След толкова много години я видях при откриването на изложбата на баща ѝ в Националната галерия…Не ѝ се обадих, тя бе развалнувана и щастлива…

Светла Бъчварова, Васил Рокоманов и Майа Петрова

Но съдбата си знае работата и миналата година на 13-ото издание на Международния куклен фестивал за възрастни „Пиеро“ някак отново се открихме с Майа Петрова. Заедно с нея, с колегите ѝ сценографите Силва Бъчварова и проф. Васил Рокоманов (с награда за цялостно творчество на „Пиеро“, 2023) се срещахме, говорихме си, радвахме се на фестивала. Разказвам това, защото, докато си приказвахме в атмосферата на фестивала много от учениците на Майа, които бяха на форуми специално идваха да я поздравят, да я прегърнат. И тя грейваше. Това не може да се разкаже, защото трудно се намират думи за обичта.

Мариета Голомехова

Шеметната и безкрайно талантлива Мариета Голомехова, според нас явление в българската сценография, бе от първите да поздрави любимата си преподавателка., ей така неформално. И двете с Майа сияеха. Много специален момент бе, когато наградения на младата театрална критика Алек Чурчич, автор, сценограф и изпълнител в „Геометрия на душата“ с режисьор Олга Жечева от Театър Плюс, Хихон, Испания. Те са майка и син и двамата са завършили НАТФИЗ дойдоха да прегърнат Майа. Техният спектакъл бе омайващ, прецизиран, комбинация от визуален театър, куклен театър, движенчески и танцов театър, един от фаворитите ни на фестивала миналата година.

От изложбата

Споделям тези лични моменти, защото Майа Петрова е школа, вдъхновение, максимализъм, щедрост. Затова и тази изложба е важна, специална, д��монстрира талант, обич и радост, Въпреки времето, в което живеем…Но това е друга тема…

В този контекст специално държим да отбележим великолепната кураторска работа на Ханна Шварц и Петър Митев не за първи път. Остава незабравима изложбата „Анатомия на куклата. Художници в кукления театър“ отново в галерия „Райко Алексиев“ (12 декември 2015 г. – 12 януари 2016 г.) , организирана от секция „Сценография” на Съюза на българските художници, посветена на 90 години от първото представление за куклен театър в България. Тогава в кураторския екип бе и Мариета Голомехова.

От изложбата

Да не забравяме и изключителната изложба в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 на секция „Сценография“ „Драматургия на пространството“ (9 – 29 ноември 2022 г.). Тя бе своеобразен спектакъл, който представи многоликостта и възможните различни трактовки на сценичното пространство. Изложбата включваше творби на над 30 художници-сценографи, а куратори са сценографите Петър Митев, Ханна Шварц и Момчил Алексиев.Тогава три равностойни награди получиха Мариета Голомехова, Петя Боюкова и Петър Митев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на СБХ

[vprki]

Критичен поглед: Спектакли за пораснали деца

Почти една след друга гледах две постановки, реализирани от различни постановъчни екипа, оформили се като ярки дуети – „Преображението“ по Франц Кафка на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова в ДТ „Н. Й. Вапцаров“ - Благоевград  и  мюзикъла „Питър Пан“ по  Джеймс Матю Бари, текст, музика и стихове Пиърс Чатър Робинсън на Бисерка Колевска и Свила Величкова в Куклен театър - Варна /на снимката/. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Различни като стил и адрес, те драснаха въображението ми, обединени от интереса към добрата, предизвикателна драматургия, с неизчерпаемо театрално пиршество на сцената и привличането на актьорите като съавтори в спектакли, които и вълнуват, и възвисяват.

„Преображението“ на Франц Кафка е адаптирано за сцена от Веселка Кунчева и Полина Христова, режисьор е Веселка Кунчева, сценограф - Мариета Голомехова, музиката е на  Милен Апостолов, хореография и пластика - Явор Кунчев и Дорина Пунчева. Лъжата в нас и около нас е основно действащо лице в тази история за преображението на Грегор Замза в огромно насекомо. Сцената, оформена от Мариета Голомехова се трансформира неусетно с промяната в героя - през семейството, работата, социума. Актьорите Борис Върбанов, Теодор Ненов, Гергана Цакова, Гринго-Богдан Григоров, Ива Кънева, Пепа Манева, Йордан Ангелов, Димитър Стойнов, Константина Георгиева, Недиляна Павлик изграждат пластични групови образи и динамично преобразяват сценичното пространство с телата си, гласовете си, играта на светлината със сянката и оживялата материя.

"Преображението"

Главният персонаж Грегор се  опитва да се самоизлъже, ��питва се да избяга от себе си, за да се впише в света по комфортен за него начин. Именно това го довежда до преображението.  На сцената  се разказва прелюбопитна история, която задава нескончаеми въпроси  - как лъжата подменя морала, мечтата, човешкото общуване, влияят ли се? Как моралните ценности са с подменените стойности, къде в лутането се крие опасността да се подхлъзне личността, може ли да има чиста любов и вярно приятелство? И аз като зрител следя  и се приобщавам към вълнението на екипа, който с вкус и изненадващи театрални прийоми ме води в дълбините на човешкото терзание, без да се давя в необратимостта на злото, защото щом някой се вълнува от механизма на превръщането на човек в насекомо, значи има кой да хвърля камъчета за обратен път.

Веселка Кунчева и Мариета Голомехова

Изкуството е този път и дуото Кунчева - Голомехова и екип знаят и вярват в това, че театърът е преносител на духовното и озаряват театралното пространство с магия, смисъл и красота. Мисля, че младите хора имат нужда от подобни спектакли, които не морализаторстват, а вълнуват, изгарят, възвисяват. Поотрасналите - също.

 „Питър Пан“ е мюзикъл по Джеймс Матю Бари, текст, музика и стихове Пиърс Чатър Робинсън, превод и адаптация Кънчо Кожухаров, превод на песните Десислава Софранова, режисьор Бисерка Колевска, сценография и костюми Свила Величкова, хореограф Матиас Андре Глюк, музикален педагог Иван Кръстев… респектиращ екип, дал живот на мащабно театрално зрелище на малката, уютна сцена на ��укления театър във Варна.

"Питър Пан"

Имам своите впечатления от работата по този проект на дуета Колевска - Величкова преди години в Театър „София“, където създадоха шеметна феерия от цветове, песни и танци на голямата сцена.  Сега , във Варненския куклен театър, като истински творци, те представят историята за чудния свят на Питър Пан - момчето, което може да лети,  по нов  впечатляващ начин. Интимността на  камерното пространство усилва възприятията  и зрителите отново повярвахме във феи, бяхме смели, летяхме сред звезди и победихме зли пирати. Актьорите играят, пеят, танцуват и изграждат еднакво добре индивидуалните персонажи и групови образи с чар и чувство за хумор. Обаятелният Питър Пан на Боян Стоянов кръстосва шпага с пиратите на злия капитан Хук ( Даниел Добрев) и ни кара нас, в зрителната зала, без свян да изживеем лудата тръпка на полета, на първата целувка, на възмъжаването въпреки отказа да напуснеш страната Невърленд. Обаятелна е и Уенди на младата Ирен Лазарова ( ролята изпълнява в друг състав и Балена Ланджева), пленяват ни и изпълнителите на момчето Джон и феята Зън - Зън, и на децата от Невърленд…

"Питър Пан"

Зли пирати, страшен крокодил и обаятелно огромно бяло куче оставят без дъх зрители от всички възрасти - признавам - и поплаках, и се смях от сърце на прекрасните актьорски изпълнения, мелодични песни и обаятелни танци, завладяна от красиви костюми, изобретателна пластика и красиви послания. В игрите и забавните ситуации децата през смях реагираха на предизвикателството да се замислят за приятелството, за семейството, да открият  смелост в себе си и да погледнат с други очи на страшните пирати, на капитана им, кроящ подли планове, да  видят обратната страна на "свободата" от досадните задължения като миене на зъби преди лягане и заспиването в определен час. Вълшебният прах на феите омагьосва зрители и изпълнители. Осъзнаваме, че смъртта на вярата ни във вълшебството убива по една фея – онази, която се грижи за нас...  Невероятно пътешествие с Питър Пан - мечтателя, който не иска да порасне, но с когото са израснали поколения момичета и момчета…

"Преображението"

И за финал - след постановки -  празник като споменатите, ми става още по- болно, когато ставам свидетел как артистичното съсловие само руши преклонението към изкуството на театъра и не дава добър пример на своята аудитория. Убедена съм, че театралната, оперната, концертната зала е място, където отиваш, за да се срещнеш със себе си. Затова в салона се влиза в прилично облекло, без шапки и стърчащи украшения и в никакъв случай не се дъвче и приема храна. А на сцена с каскети и шапки мъжете могат да са само в образ в постановка, която се играе там.  За да може да говорим за пълноценна среща с красивото. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Архив на театрите и Стефан Марков

[vprki]

Критичен поглед: Веселка Кунчева и Мариета Голомехова задават трънливи въпроси с въображение

Когато влязох в зала 1 на НДК, за да гледам продукцията на Пловдивската опера силно визуалния спектакъл на Веселка Кунчева „Исус Христос Суперзвезда“- мюзикъл от Андрю Лойд Уебър и Тим Райс, си помислих какъв гениален шегобиец е животът. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

В залата, пригодена за конгреси на партията – държава  преди години предстоеше да се срещна на живо с едно от най-значимите произведения на моята младост, което с приятелите ми слушахме, пеехме и знаехме наизуст (тайно), изумени от красивата музика и прекрасните гласове на хора, които бяха сякаш на светлинни години от нас. Чаках тази среща, мислех за нея и малко се страхувах, защото вече знам, че серия № 2 често не е на нивото на първата.

Спектакълът започна. Бях в центъра на балкона, далеч от сцената и екраните с прожекция на случващото се на сцената и превода. Наистина впечатляваща визия, дело на Мариета Голомехова – художник и Явор Кунчев – хореография. Сцената населяваха шеметен балет, хор, а солистите излизаха сякаш из недрата им, за да ни поведат в древната и същевременно днешна история за вярата и мечтанието, за предателството и разкаянието….

Хората търсят своето спасение, имат нужда някой да ги възвиси….Обезверените хора търсят своя Спасител….Имах илюзията за подземен град, в който хората съществуват с реален стремеж за светлина, сред ръжда и метал, отделни кутийки, пързалките, които водят към някакъв пропускателен пункт, където да оставиш нещо от себе си в нищото, за да съхраниш духовния си път. Легендарната рок опера за последните дни на Исус и неговия сблъсък с Юда е разположен в мрачно време, в което обезвереното човечество търси отново своя Месия.

Действието приблизително следва каноничното евангелие за последната, страстната седмица от живота на Исус, като започва с пристигането на Исус и неговите последователи в Йерусалим, и завършва с разпването му на кръст. Много въпроси задава тази постановка, много предизвикателства преодолява – на сцената има много хора, които присъстват във впечатляващ синхрон, линията на разказ е чиста и увличаща. ��ъзхитих се на диригента Константин Добройков, който водеше своите оркестранти по начин, в който те бяха едновременно лидери на постановката, които задаваха музикалните параметри на представлението освобождавайки на артистите, балета и хора цялото сценично пространство, за да ни въвлекат нас, публиката в  дълбока човешка емоция, изпълнена със страст, предателство, смърт и…Надежда!

Операта в Пловдив от години има куража да експериментира и разширява жанровите граници на своите постановки. В „Исус Христос Суперзвезда“ има заявка за отлична изява. При всички рискове, което това начинание носи. За солисти са поканени познати лица от алтернативната и рок сцена в България - Николай Воденичаров – Никеца (Исус Христос), познат от отбора на Иван Лечев в "Гласът на България", Владимир Михайлов (Юда Искариотски) - вокалист на "Сленг", "Сафо", изгряващата Юлия Йорданова (Мария Магдалена) от "Керана и Космонавтите", Константин Кацаров ( Анна) от група "Ренегат"! Не крия, бях притеснена. И щастлива, че сбърках. Рок певец в ролята на Исус – да бъдеш човек и Бог на сцената е предизвикателство, което даде израз на таланта на изпълнителя.

Владимир Михайлов като Юда

Владимир Михайлов като Юда бе образ, който предизвика сложни чувства на съпричастност, удивление и отчаяние при избора да предаде своя учител, приятел, най-свидното си същество. Той разбира каква роля му е отредена и не може да живее със себе си след това. В това е и неговият трагизъм.

На сцената отново стана ясно, че тихият човек е по-силен от шумния, че понякога мълчанието говори повече от думите… Мария Магдалена на Юлия Йорданова е стоик. Тя е безрезервно вярна на човека, комуто е повярвала.

Юлия Йорданова като Мария-Магдалена

Цвети Пеняшки в ролята на Пилат с изключителна артистичност ме потресе с маниакалното си излъчване на префинен злодей. ..Всеки от екипа сърцато внася своя принос за въздействието на тази стара и същевременно днешна история за крехка надежда, вледеняващ страх и нужда от нов спасител. Исус не идва само веднъж, разпваме го и пак идва, докато…..усетим, че е трудно да отговорим на въпроса на Исус „Защо аз?“ и на не по-малко трудния „Защо не аз“?

Николай Воденичаров като Исус Христос и Цвети Пеняшки като Пилат

Мисля си, че това прави „Исус Христос Суперзвезда“ с важно значение за живота ни днес. Иска ми се да вярвам в това. И се радвам на  артистичното дуо Веселка Кунчева – Мариета Голомехова, че има хъс и енергия да задава трънливи въпроси с въображение и вълнение и кръгът от техни съмишленици става по – компактен и цветен. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Александър Богдан Томпсън

Постановката ще гостува отново в зала 1 на НДК на 8 април 2023 г. Не я пропускайте в навечерието на Страстната седмица!

[vprki]

Критичен поглед: „Мария от Буенос Айрес“ е страстна история с библейска символика

В един от трите дни на откриването на Пловдив като Европейска столица на културата за 2019 година беше и премиерата в Пловдивската опера на „Мария от Буенос Айрес“ – единствената танго опера в света, създадена от поета Хорацио Ферер и  композитора Астор Пиацола. За него пише театроведката Богдана Костуркова в рецензия за „въпреки.com”. Режисьор е Веселка Кунчева, художник  Мариета Голомехова, хореограф Явор Кунчев, диригент – Константин Добройков.

И през цялото време след тази среща усещам  необяснимо вълнение от срещата ми с това произведение и потребност да си отговоря на многото въпроси, които ме споходиха. Навярно защото това е спектакъл, който  създава нещо изключително ценно  - собствен стил и език, обединява различните до крайност умения на творците. Аз нямам с какво да го сравня сред изгледаното от мен през годините. Една история като тъкан от гласове, надвикващи се или разминаващи се, привличащи се и отблъскващи се един друг… многогласен разговор… тревожен вътрешен глас… тайни, неудържими желания… предчувствие за катастрофа и тайнствени съновидения… бунт на природата… победа на надеждата, пресъздадена със средствата на операта, танца, театъра вълнуваща цветна картина.

Страстна история с библейска символика, възхвала на женското начало, побрала противоречията на света – невинност и поквара, любов и омраза, отчаяние и възвисение, гибел и новозараждащ се живот… Какво ме провокира в странната поема на аржентинеца Ферер, та да искам да се запозная с неговото творчество? Защо представата ми за музиката на Пиацола е различна от това, което чух? С какво ме очароваха наименованията на инструменти и танци от далечна Аржентина?

Прекрасен, драскащ ухото превод на Даниела Меса. Питах се дали Веселка Кунчева е избрала това предизвикателство или й е било предложено. Оказа се, че и двете неща са верни – предложили са й няколко творби, тя избрала „Мария от Буенос Айрес“. Преди да я запитам „Защо“ множеството развълнувани зрители прекъснаха разговора ни. И сега си от��оварям сама – сигурно защото това е предизвикателство, през което още не е минавала със своите хора. Сигурно вече имат здрава основа на която да стъпят, за да развият въображението си и да пробват вече постигнатото на друго ниво. И сигурно защото става дума за Изкуството като изцелител, като раняваща потребност, без която не може. За Танца като апотеоз на Духа.

Мария от Буенос Айрес, родена в деня когато Бог бе сърдит.

Сападата на смъртта танцуваше в нейната самота._

Богиня и просякиня, небесна и пропаднала, тя беше също и капан.

Мария – танго, Мария от предградието!

Мария – нощ, Мария – фатална страст!

Многолика Мария в прекрасното изпълнение на Люси Дяковска – крехка, чиста по душа, тя бива привлечена от страстта по танца. От греховното танго в крайните квартали на града, там където сивите хора, наподобяващи плъхове с бели глави,  отдавна са забравили важни истини, похлупени от делника и безразличието, примирението. Мария разцепва тази сивота, поне опитва. Не успява, защото е сама срещу агресията на тълпата, която като хищник разкъсва  тялото и душата й.  Сцената с танцуващите крака – ножове е доказателство, че триото режисьор – сценограф – хореограф са стъпили на постижения в предишни съвместни спектакли, като са развили и обогатили постигнатото. И са намерили верен съратник в лицето на диригента и неговия оркестър, които създават прецизно музикалната среда на сценичния разказ.

Не зная кой друг би могъл да изпълни днес ролята на Мария освен Люси Дяковска – тя е актриса и певица едновременно, пропуска през тялото си цялата богата палитра от чувства и реакции и с неповторимия си глас гради историята за момиче, разцъфнало в невинност, превърнало се в прелъстителка, погубено и поругано  от враждебния свят и извисено, се завръща, за да обича отново страстно и да се опита да промени света към по-добро. Деликатна алюзия за Христовата съдба, по-скоро  препратка, отколкото търсен акцент. Дуетът на Мария е с Тангото – танц, философия, начин на живот. Негов про��одник е бандонеона, на който артистично свири Стоян Караиванов, за да го превърне в живо същество, което приласкава и преследва Мария.  И актьорът Живко Джуранов, и певецът Момчил Караиванов слагат рамката на сценичния разказ, като се превръщат в  съпричастни разказвачи и тълкуватели на трагично светлата история за Мария от Буенос Айрес.

„Мария от Буенос Айрес“ се оказа голямо предизвикателство за всички. За оркестъра, на който се наложи да опознае специфичната, разклатена музика на Пиацола. За балета, който танцува с костюми, пълни с въздух или обувки с острие. За Живко Джуранов, който от куклен актьор се превърна в носител на музикалното послание. За Момчил Караиванов, който се научи да изоставя оперното си амплоа, за да пресъздаде нещо много по-лирично, много по-ефирно. Но най-вече е предизвикателство за публиката, защото ще се сблъска с явление, непознато ѝ до сега в оперното изкуство. С едно премеждие не само в сюжета, но и на сцената – визуално, звуково, философско – това споделя екипът, осъществил спектакъла.  

Навярно и сега не съм дала отговор на въпроса какво предизвика трайното ми вълнение, но поне опитах. Радвам се, че се е намерил ръководител на опера/театър, който да провокира и подкрепи това творческо приключение. Защото днес все по-често отваряме своята сетивност към по-глобално усещане и възприятие на света, в който живеем. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Александър Богдан Томпсън, архив на постановката

P.S. Спектакълът на единствената танго опера в света е част от официалната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. Предстои и представянето на спектакъла в Народния театър „Иван Вазов” в София на 20 април.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Как да разказваме на децата в кукления театър

В днешния високотехнологичен свят една от най-ранните срещи на децата с живото изкуство е чрез кукления театър. Ние, големите, го използваме за да разказваме истории на по-малките. Написа за „въпреки.com” театроведката Зорница Каменова по повод Световния ден на кукления театър 21 март.

Част от тях са забавни и поучителни, други образоват, възпитават. Има и такива, които формират отношение към изкуството, задават важни въпроси – за войната, социалното неравенство, екологията, провокират у децата позиция и критично мислене. Посланията им са директни и важни.

Този фокус към изкуството и кукления театър – като средство в борбата за глобална промяна на света е вдъхновило тазгодишното послание за Световния ден на кукления театър – 21 март. Автор е Ранджана Панди - индийски творец с опит в прилагането на кукления театър като средство в терапевтичните и образователни практики . В него той нито веднъж не споменава „куклен театър”, а се насочва към измеренията на изкуството като инструмент в една екологична кауза - опазването на „нашия общ дом“ - морето, което е неизчерпаем източник на истории за разказване, но сега физически се нуждае от нашата грижа за да оцелее. Посланието е и предупреждение за опасност и завършва с призив към разказвачите на истории днес да съживят уважението към моретата на Земята, насочвайки колективния си талант към тази цел в този момент. /посланието публикуваме изцяло в края на текста – б.р./

Може би трябва да гледаме на посланието ��а Панди в по-широк мащаб и като предизвикателство пред българския ��уклен театър. Той трябва да осмисли и претвори необходимостта от сериозен ангажимент към актуалните проблеми и възпитаването на осъзнато отношение към глобалните процеси в следващите поколения.

Световният ден на кукления театър е повод и в България през месец март да се организират поредица от събития с главно действащо лице кукления театър. От повече от десет години това е инициативата Софийски куклен театрален салон на Съюза на артистите в България с домакинството на Столичен куклен театър. Идеята му е номинираните куклени спектакли за Национални награди „Икар“ да се представят концентрирано около Деня на кукления театър в столицата. В момента Салонът се е разраснал до мащабно събитие, което включва разнообразни събития– както в двете зали на кукления театър, така и извън тях. Тазгодишната му визия е вдъхновена от рисунката на 8-годишния Йоан Петров Стоянович от 2. клас на ЧОУ „Света София“, с преподавател Христина Стоилова, избрана сред 30 други детски творби.

Две са категориите, в които се представят номинираните за националната награда „Икар“ представления от цялата страна - постижение в кукленото изкуство и куклен спектакъл. Сред спектаклите, които бяха номинирани имаше за възрастна аудитория. Това бяха „Прегаряне“ в Куклен театър – Стара Загора на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова, „Бомбето“ /с Голямата награда на Международния фестивал за куклено изкуство за възрастни „Пиеро“ 2021/ на Катя Петрова по Йордан Радичков в Куклен театър – Пловдив. За детската публика бяха спектаклите „Малката нула“ на Мила Коларова и Румен Гаванозов, продукция на Столичен куклен театър и Фондация „Горе на дървото“, „Лукчо“ по Джани Родари с дебютиращ творчески екип и режисьор Ваня Борисова в Театър „Ателие 313“, както и „Пипи дългото чорапче” по Астрид Линдгрен, режисьор Анна-Валерия Гостанян, Куклен театър „Георги Митев-Жоро“ - Ямбол и „Малката самовила“, драматизация Славчо Маленов, режисьор А��бена Георгиева в Общински куклен театър – Благоевград. С наградата „Икар“, както и наградата на публиката получи „Пипи, дългото чорапче“. Принципно номинациите оглеждат българския куклено-театрален пейзаж в неговото разнообразие на теми и драматургични вдъхновения, изразни средства, режисьорски подходи и видове куклено присъствие. Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за куклен театър: Нина Димитрова – актриса и режисьор, Румен Угрински – актьор, Юлиана Войкова-Найман – сценограф. А наградите са излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство от комисия в състав: Петър Цанков (композитор), Румен Угрински (актьор) и Станимир Гъмов (актьор).

Кирякос Аргиропулос /л/ получи наградата си от Дарин Петков/д/, председател на УС на АКТ-УНИМА и директор на Държавния куклен театър в Стара Загора, снимка: Стефан Марков

Още на 10 февруари т.г. председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви наградите, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение. Награда на АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Кирякос Аргиропулос. Той е директор на Столичния куклен театър от 2002 г. до 2019 г. През годините е и режисьор на десетки спектакли като „Кой има магарешки уши?“ и “Принцесите и Змеят”, които може да гледате и до днес! Той е основател на Международния фестивал за уличен и куклен театър Панаир на куклите / Puppet Fair, по чиято организация още работи активно при всяко издание.

Популяризирането на кукленото изкуство е важно за естетическото, но и за етическото възпитание на децата. Салонът се откри на 19 март със спектакъла „Малката нула”, който ��еше благотворителен, а събраните средства дарени на пострадалите от войната в Украйна. Партньорите от „Федерация за адаптирана физическа активност” бяха сред зрителите. След него се проведе „Парад на куклите” традиционното импровизирано шествие – карнавал с участието на актьори от Столичния куклен театър и студенти от НАТФИЗ. На него децата се запознаха отблизо с различни кукли, а по-големите общуваха непосредствено и с актьорите, които са „скрити“ зад куклите.

Парадът на куклите, снимка: архив на Столичния куклен театър

Куклите за театър винаги ще останат изкушаващи и магични създания, които имат способността да оживяват в един различен триизмерен фантасмагоричен свят. Те са част от детската играта и провокират въображението и любопитството. Процеса на куклотворчество е важен за възпитанието на отношение към изкуството от най-ранна възраст. Фестивалният формат предложи на малките почитатели на кукления театър богата програма на художествени ателиета за изработка на кукли, чрез които да надникнат в тайните на сценичното изкуство. Домакин на част от тях беше Общински културен институт „Красно село” с участието на Театър „Сириус“. Друга част се проведоха в Столичния куклен театър, където деца и родители се потопиха в атмосферата на професионалните работни ателиета, в които се създават куклите и декорите за представленията, а след това навлязоха практически в технологията на създаването, като си направиха сами кукли от спектакъла „Пипи дългото чорапче“.

В рамките на Салона беше и представянето на книгата „Десет куклени пиеси“ от Христина Стоилова и Мирослав Стоилов. В него се включиха с четене на откъси техни приятели и колеги – Зизи Йорданова, Юлия Коларова, Ива Калафатова, Мая Младенова, Мира Върбанова и други.

Кулминацията и финала на Кукления Софийски театрален салон е самият 21 март, когато се връчват наградите „Сивина” от режисьорската ��олегия към АКТ Унима – България на дебютиращите куклени актьори. Наградата, под формата на изящна малка статуетка, изработена от Васко Бърдаров, тази година спечели Марияна Петрова за ролята ѝ на Смъртта в „Ученикът на Смъртта” в Драматично-куклен театър „Иван Радоев” – Плевен.

Тя беше отличена сред шест свои колеги от различни куклени и драматично-куклени театри от жypи в cъcтав Катерина Георгиева – театроведка, Анна-Валерия Гостанян – режисьор и актриса и Симона Нанова – актриса. От сцената Марияна Петрова отправи призив към колегите си да не правят компромиси с изкуството и със себе си. Церемонията беше повод да се отбележи 90-годишен юбилей на актьора Владимир Бонев, което придаде допълнително смисъл. Като истински влюбен в живота и в кукления театър актьор, посветил 42 години на Централния куклен театър, неговото вдъхновяващо послание създаде атмосфера на приемственост и обърна фокуса към паметта за театъра и отговорността към нея. В речта си той припомни изключителни моменти от историята на българския куклен театър, когато през 1969 година три спектакъла - „Крали Марко”, „Пинокио” и „Мизантроп” са поканени на фестивала в Единбург и предизвикват възхищението на международната общност.

Калина Константинова, зам. министър председател връчи наградата на публиката за "Пипи, дългото чорапче" на Куклен театър „Георги Митев-Жоро“ - Ямбол, снимка: Стефан Марков

Наблюдавайки фестивала от години, мога да обобщя, че макар и замислен като част от „Софийски театрален салон“, той се развива и разширява обхвата си, но най-вече придобива свой облик със свои значими събития и каузи. И става прекрасен празник за децата, което си заслужава въображение и преданост, за да израснат преди всичко като свободни хора.

Текст: Зорница Каменова

P.S. на „въпреки.com”: И все пак кукленият празник, както целия месец, посветен на българския театър и церемонията по връчване на наградите ИКАР имаха своя тъжен и гневен знак. Войната в Украйна, предизвикана от Русия, която вече повече от месец руши мирния свят. Децата на Украйна стават бежанци или се крият и спят в мазета или скривалища. Сринат е театърът в Мариупол от руските нападения, театрите са затворени. Загиват мирни хора, между които и деца. Светът трябва да спре този кошмар, предизвикан от Кремъл!

А ето и посланието за Международния ден на кукления театър на Ранджана Панди.

МОРЕТО

Морето винаги е пренасяло разказвачите и техните истории от един бряг на друг, от един остров на следващия, от един континент до много други. Историите се вихрели едновременно, в различни културни вариации и се превръщали в безсмъртни приказки.

Морето е материал за истории от самото начало на времето, пълно с морски дракони, русалки и разни фантастични същества. Именно по тези водни пътища преминавали принцеси и пирати, моряци и търговци носещи натрупани богатства, групи от занаятчии, придворни шутове и екзотични изделия, и разбира се, великите приказни митологии, като„Махабхаратa“, „Рамаянa“, „Сагар Мантан“, „Синдбад Мореплавателят“, „Пътуване на Запад“, „Хиляда и една нощ“… пътуващи от една към друга култури.

Награда "Икар" за „Малката нула“ на Мила Коларова и Румен Гаванозов, продукция на Столичен куклен театър и Фондация „Горе на дървото“, снимка: Стефан Марков

С всяко разказване, историите се променяли, натрупвайки през вековете фини пластове – забавляващи, разсейващи и подхранващи душите на пътешественици, авантюристи, злодеи и герои от далечни и непознати земи. Морето остава магическо и мистериозно, докосвайки животите на милиони хора на тази планета. То храни, поддържа и обитава въображението на всички. Океанът е силата, от която е възникнал целокупният живот на тази планета.

Но днешната реалност е горчива. Морето е последната ни граница днес – последната граница между нас и унищожението на живота, такъв какъвто го познаваме. Днес морето е замърсено, задъхващо се за живот, задушено от мрежите на алчността и безотговорното разхищение. Превърнато е в бульон, пълен с боклук от умиращи корали и морски обитатели. Всеки един от нас, е по някакъв начин малка част от тази тъжна реалност. Ето едно предизвикателство към всички разказвачи на истории днес – да съживят уважението към моретата на Земята – нашият общ дом.

Нека насочим своя колективен талант в тази цел. Точно сега!

Ранджана Панди е индийски кукленик, драматург, театрален и телевизионен режисьор преподавател.

Преводът на посланието е на Мая Иванова с редакцията на проф. Славчо Маленов. ≈

Снимки: Стефан Марков и архив на Столичен куклен театър

[vprki]

Танцуващият Пиеро отново ни посреща на Кукления фестивал в Стара Загора

„ Кукленият театър за възрастни започва да размива границите, да слива границите на всички видове сценични изкуства. Кукленото изкуство е най-синтетичното, то съдържа в себе си всички други сценични изкуства. И вече не можеш да кажеш – този спектакъл сега не е куклен или какви са тези изразни средства, не са типични за куклата”. Каза преди години Дарин Петков, директор на Държавен куклен театър Стара Загора и на Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро”.

Тези негови думи за „въпреки.com” са по време на 9-то издание на фестивала, а ето сега ще се радваме на 12-то, въпреки сложната ситуация поради мерките за предпазване от заразата с Covid-19. А Дарин Петков споделя пред медиите: „Въпреки Ковида имаме 11 спектакъла, 6 извън конкурса, между които е нашето представление на Веселка Кунчева и екипа ѝ „Прегряване“, но ние не се състезаваме, защото сме селекционери на фестивала. Традиционно извън конкурсната програма има над 30 събития. Изложбата плакати от колекция от фонда на Международното трианале на сценичния плакат, София вече е изложена в Арт зоната ул. „Сава Силов“ от театъра до църквата. "Театърът, това съм аз" и "Плакати за фестивали" гостуват на "Пиеро" 2021. Целта на акцията е да върне плаката в неговата най-престижна галерия – улицата. Плакатите са дело на български и световни автори. Разположени от двете страни на улицата, те я превръщат във внушителна галерия на открито и доразвиват идеята на домакините за формиране на специфично арт пространство - зона, където артисти, публика и минувачи общуват с различни сценични и визуални изкуства. Ще се открие сценографска изложба в къщата на арх. Димов на Клаудия Орос от Унгария, там ще бъде представена и книга на проф. ��атя Илкова за обучението на куклен театър. Уъркшоп по графичен дизайн ще се проведе в Старозагорската библиотека „Захари Княжевски“, в нейната зала е и традиционната анимационна кинопанорама, основно българска анимация.

Дарин Петков, снимка: Стефан Джамбазов

Има много събития около състезателната програма. За жалост навън няма да има събития, както организирахме и градът заживяваше с фестивалната атмосфера, но такива са условията сега. Всички културни институти на Стара Загора работят за фестивала „Пиеро“ и са наши партньори – освен нашата сцена, сцената Държавната опера, сцената на драматичен театър „Гео Милев“, за първи път чудесната зала на Културния център в града ще има спектакли и събития. В нашата лятна градина предстои детско представление за неделната сутрин за детската публика. Не искаме децата да спират да идват при нас, а събитията в регионалната библиотека и всички други правят фестивала да бъде полезен за общността, както за града и неговите граждани“. Отбелязва директорът на Кукления театър, главен организатор на Международния куклен фестивал „Пиеро“.

Гордее се, че въпреки рестрикциите заради Ковида, са успели да създадат тази програма, която е много интересна. Уточнява, че чуждестранните участници са по-малко, но това са обстоятелствата в цял свят. Залите ще бъдат на 50% заети, отдавна е така, а те продължават с грижа към публиката, в залите има ултравиолетови лампи, които прочистват въздуха, когато няма представление. „Взимаме всички мерки, за да може да проведем нашето уникално събитие, което се случва единствено и само в Стара Загора – на никое друго място в България и в Европ��. Хората да могат се докоснат до живо изкуство“. Подчертава Дарин Петков в очакване на прекрасното събитие.

Плакатът "Театърът това съм аз", снимка: архив на фестивала

Връщаме се към разговора с него преди години, когато той аргументира създаването на този уникален по рода си фестивал. „Да, куклата е важна, предметът, ние основно работим с мъртвата материя, там е нашата сила. Но кукленото изкуство за възрастни постепенно ще се превърне в един, според мен, универсален театрален език. Просто границите ще започнат да се размиват. Това е естествено развитие. Не можеш да го спреш – не, не, това ще бъде само куклен театър. Младите творчески екипи имат друг начин на мислене. Те са по-сетивни за това, което става в държавата, в света, в който живеем”. Според него на доста хора в България като им кажеш куклен театър си представят Педя човек – Лакът брада, с когото са израсли от телевизионния екран. И че това изкуство е основно за деца. „Слава Богу, че имаме и много богат детски репертоар, разбира се. Това е нашата социална същност, държавата затова е създала театъра, за да може да създава детски продукти. Но виждате, че продуктите, които са за възрастни са много провокативни. При тях много често в търсенето на нова изразност, на нови изразни средства, на решения на отделните сценични проблеми, се получават открития на нови изразни средства, които да се използват и в детския театър, и в други пиеси, във всички видове сценични изкуства. И затова е много полезно да продължаваме да правим това, защото то помага за развитието на самото ни изкуство”, казва Дарин Петков. Фестивалът е започнал през 2000 - та година без да знаят как се прави фестивал. Първоначално направили следващата година отново второто издание, но решили след него да бъде на две години. Причината е, че в България няма достатъчно такива спектакли. За разлика от Европа, където има много малки трупи, които правят такова изкуство и с това се хранят. В България през 2000-та година Старозагорският куклен театър дори почти е нямал продукция за възрастни. За разлика от сега. Звучи актуално и днес и, наистина, у нас има великолепни спектакли в куклени��е театри за възрастни, не рядко и по- интересни от някои представления в драматичните ни театри.

Той самият е завършил куклено актьорско майсторство при покойния проф. Атанас Илков, но вече повече от 20 години се занимава с мениджърска дейност. „Българското куклено изкуство винаги е създавало спектакли за възрастни. Но имаше един период на прекъсване в началото на 90-те години на миналия век, когато всяка година се съкращаваха бройки. А такива спектакли са организационно и финансови по-тежки от спектаклите за деца. Ние обаче разбрахме, че това е празна ниша и започнахме да развиваме този жанр в нашето куклено изкуство.

"Прегряване", режисьор Веселка Кунчева, снимка: архив на фестивала

Започнахме реално от 2000 – та година. Не че преди това в Старозагорския куклен театър е нямало спектакли – имало е, но ние започнахме активно от тогава. И всяка година създаваме най-малко по един нов такъв спектакъл. И вече си имаме и отгледана публика. Естествено, не всички спектакли са били успешни, но се изисква постоянство, да продължаваш да го правиш, да не се отказваш. Кукленото изкуство дава по-голямо разнообразие в актьорското обучение. Освен че умееш да работиш с неживата материя, успяваш да работиш и с психофизиката. И този, който умее има добро развитие”, казва Дарин Петков. И заговаряме отново за фестивала и трупите, които идват. „Има много голямо разнообразие на т. нар. мобилни трупи в Европа, трупи, които спечелват някакви грантове за финансиране на отделен проект и след това започват да го поддържат като ходят по фестивали, по турнета. Ако е добър спектакълът той може да ги храни дълго време. Такива трупи имат голям пазар – играят на фестивали, на празници в различни градове. Тук при нас пазарът е все още труден. В нашите куклени среди има много частни трупи вече. Но за мен това е истината – културен институт наречен куклен театър. Защото частната трупа може да направи един чудесен спектакъл, но нейната визия е какво да прави после с този спектакъл, колко години той ще може да я издържа. Докато визията на един културен институт е как да развива самото изкуство. Да се грижи за това е по-ценно. Ако ни няма нас, представете с�� всички да станем улични артисти”, каза тогава директорът на Старозагорския куклен театър.

Програмата, снимка: архив на фестивала

За четвърти път „Пиеро“ бе отличен от Европейската фестивална асоциация с EFFE label 2020-2021 за своята значимост в семейството на европейските фестивали, но и защото за пореден път се прояви като форум на професионални предизвикателства, като място за срещи и споделяне на идеи и намерения, като възможност и пространство за изява на различни творчески енергии към зрителите. Фестивалът се открива на 24 септември с „Ученикът на смъртта“, текст по полска народна приказка на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен. Зрителите ще видят, както спектакли на театри, които са утвърдени и развиват репертоар за възрастни (ДКТ Пловдив с „Бомбето“, постановка Катя Петрова по текстове на Йордан Радичков, ДКТ Варна с „Косачи“, реж. Боян Иванов по разкази на Елин Пелин, ДКТ Видин с „Въздух“, реализация Магдалена Митева), така и представления на частни арт формации. Театър Одиво от Банска Бистрица, Словакия, ще покаже спектакъла Ignis Fatuus. "Оперета Алцхаймер" ще се играе от театър MalaStrana Compagnie, Франция. По традиция, абсолвенти от специалност АКТ ще вземат участие във фестивала с дипломното си представление "Снежната Кралица". Ще може да се види и музикалният спектакъл "Непознатата звезда Курт Вайл" на Малко театро - Будапеща, Унгария, Фрьоч трио ще забавлява гостите в къщата на арх. Димов. А непосредствено преди награждаването ще се състои концерт на Милица Гладнишка под музикалния съпровод на Васил Спасов.

МКТФ "Пиеро" е с конкурсен характер. Тази година председател на журито е режисьорката Веселка Кунчева. В експертната ��омисия са още сценографката Мариета Голомехова, руската режисьорка Анна Иванова, композиторът Петър Цанков и театроведът, литератор и журналист Митко Новков, директор на Програма „Христо Ботев“ на БНР.

Веселка Кунчева, снимка: Стефан Джамбазов

Те ще имат нелеката задача да присъдят отличия в осем категории - за музика, сценография, мъжка и женска роля, режисура, експериментални форми, на младата критика и Гран при за най-добър спектакъл на 29 септември. Освен това ще се връчи и Награда за цялостен принос и популяризиране на кукленото изкуство за възрастни.

„Танцуващият Пиеро, вечно влюбеният мечтател, поетичният образ с нежна душа, е един от обобщаващите символи на световното театрално изкуство. Дълго време нашият Пиеро е посрещал зрителите в пространството пред входа на театъра, заедно с мраморната чешма под него. През 2000 г., когато се роди идеята за нашия фестивал, Пиеро сам дойде при нас. открихме го с помощта на неговия автор, незабравимия колега и приятел, добрият дух на театъра, прекрасния скулптор Емил Иванов. От тогава, голямата статуя на Пиеро, посреща зрителите във фоайето, а малката пластика, която Емил създаде и ни подари, се превърна в символ на фестивала.“ Емоционално споделят от екипа на театъра мотивите си да го има фестивалът.

Голямата награда, снимка: Стефан Джамбазов

А ние цитираме театроведката Светла Бенева, която по повод на предишни издания на фестивала за „въпреки.com“ написа: „Международният куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро” като форум, който расте като замисъл и мащаб и се превръща в привлекателно пространство за среща на амбициозни творци, с умения и смелост да провокират познатото, с надежда, че изкуството сближава човеците, още повече – с подадена доброжелателно ръка.“

Повече информация за фестивала може да намерите на неговия сайт https://pierrot-bg.com/

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на фестивала и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Корона вирусът прогони зрителите, но Икар все пак полетя

„Повече от 50 години съм на сцената, от които 35 години на сцената на Народния театър „Иван Вазов“, но за първи път съм на тази сцена с гръб към публиката, която я няма, за да получа наградата си“. Това каза актьорът Марин Янев при получаването на наградата си „Икар“ 2020 на Съюза на артистите в България“ за Изключителен принос към българския театър.

И продължи: „Много е тъжно и дано никога повече да не случва и да продължа на тази сцена“. Той благодари и се поклони пред българските лекари в тези вече месеци тежки времена в условията на пандемията от Covid-19. Но припомни думи на скъпия си приятел, забележителния режисьор и мъдрец Коко Азарян, че в работата на човека на изкуството е „да отнема болката“. Според Марин Янев лекарите лекуват и се борят да отнемат болката, а те като театрали се стремят да лекуват душите.

Марин Янев и Стефан Мавродиев - снимка архив на Съюза на артистите в България от церемонията за наградите “Икар 2020″

Режисьорът Стайко Мурджев, който беше удостоен с „Икар“ за режисура за спектакъла „Слава“ от Питър Куилтър на Драматичен театър „Николай Масалитинов“ – Пловдив, посвети наградата си на българските лекари, които спасяват животи в тежката и сложна ситуация на пандемията. Припомняме какво беше споделил преди време пред „въпреки.com” за театъра и за себе си: „Защо аз правя театър? Предполагам и мисля, че правя театър, защото е здравословно за мен, защото през театъра по-добре преработвам фактите на реалността, които в обикновения живот не бих могъл да преработвам и биха ме вкарали в някаква лудост.  Моето правене на театър е бягство от лудостта и защото театърът е реалност, която малко или много можеш да управляваш, която зависи от твоята воля, от твоя контрол. Защото театърът е изкуство, което все още се осланя на моралните ценности, за разлика от живота и реалността, в които живеем”.

Стайко Мурджев получи “Икар” тази година за “Слава” - снимка архив САБ

Още от дипломирането на Стайко Мурджев в НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков следим неговите постановки. Свързва ги и приятелство по-скоро така от разстояние, но с усещане за духовна близост, независимо от сериозната разлика във възрастта. Той по свой си начин преживява случващото се в политическия и социалния ни живот и има своята позиция. Но не смес��а изкуството си с всекидневното терзание на всички ни несъгласни със случващото се около нас. Непримиримостта му е специална, с негов личен знак. „Много е важно да не започнеш да използваш изкуството като твоя лична трибуна за проповядване каквото и да било. Ако това се случи, то вече не е изкуство. Не си човек на изкуството – ти се превръщаш в един манипулативен спекулант и ако имаш късмета да имаш малко повече харизма, можеш да направиш много бели. Да произвеждаш изкуство, да генерираш изкуство е голяма отговорност“. За същия спектакъл „Слава“ актьорът Димитър Банчев получи „Икар“ за поддържаща мъжка роля за героя си Козме.

Христо Мутафчиев пред празната зала в Народния театър - снимка архив САБ

За първи път наградите „Икар“ на Съюза на артистите в България се връчиха на 31 октомври, вместо традиционно на 27 март – Световния ден на театъра заради пандемията и въведеното извънредно положение на 13 март. Тогава председателят на САБ Христо Мутафчиев обеща, че церемония по награждаването ще има, когато ситуацията позволява. Не се състояха във времето през юни  Международният театрален фестивал „Варненско лято“ и фестивалът „Световен театър в София“, който сега може да се гледа онлайн.

Шахид Надийм - снимка архив

На отминалия вече в сложните месеци на пандемия не само за България, а и за света 27 март авторът на традиционното послание по случай Световния ден на театъра пакистанският театрал Шахид Надийм написа: „Театърът има благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната”. Сега ни звучи пророчески, независимо, че контекстът на пакистанския артист беше свързан с драматичната ситуация в родината му и целия регион. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. България отбелязва Световния ден на театъра с празника и церемонията по връчването на Национални награди „Икар” вече 19 пъти.  Тази година всичко беше различно, оставаме с надеждата, че няма да продължи и няма да се повтори.

Номинираните и малкото гости бяха на сцената в Народния театър по време на церемонията за наградите “Икар 2020″ - снимка архив САБ

Но да се върнем към наградите, макар и връчени без публика, която обичайно препълва салона на Народния театър, за да аплодира отличените театрали. За сценография - Мариета Голомехова за „Последният човек“ по романа на Джордж Оруел „1984“, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора. Запомнящ се спектакъл и забележителна работа на Мариета в тандема с режисьорката Веселка Кунчева, както винаги. Преди време за друг техен проект Мариета Голомехова сподели пред „въпреки.com” „Ние вярваме в театъра на откровението. Има много видове театър, много видове школи. Аз смятам, че истинското изкуство може да се роди само от искреността и не може да се роди от схеми и от сухия анализ. Изкуството е вълнение”. А в рамките на паралелната програма на Софийския театрален салон през октомври сценографката проведе в Театър „Азарян“ сценографското ателие „Докосни сцената“.

Кметът на София Йорданка Фандъкова връчи наградата на Кирил Маричков - снимка архив САБ

Наградата за най-добър спектакъл беше присъдена на „Празникът“ от датското авторово трио Томас Винтерберг, Могенс Руков, Бо Ерхард Хансен, адаптацията за сцена е на англичанина Дейвид Елдридж,  реж. Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала“. И тук отново  държим да припомним думи на Явор Гърдев, казани за „въпреки.com” преди време. Тогава срещата ни беше по повод годишнина от рождението на изключителния Наум Шопов, който беше напуснал вече нашия свят, а режисьорът беше сбъднал мечтата му да изиграе крал Лир, неговата последна роля в театъра. „Отидох в университета да следвам философия, защото през цялото си детство се бях занимавах с театър на аматьорска основа и бях решил, че вече съм приключил с това, та отидох да уча философия. Беше годината, когато в Народния театър излязоха „Лоренцачо”  на Маргарита Младенова, „Крап” на Коко Азарян и „Краят на играта” на Иван Добчев. В тази първа година, докато аз учех философия, тези представления ми повлияха много силно и когато се отвори експерименталният клас в НАТФИЗ…” не довърши Явор, но заяви категорично: „Това беше нов полъх, който силно ми повлия, особено изпълнението на Наум Шопов в „Последната лента на Крап”, което беше изключително”.  И изборът е театърът, а философията - познанието, което прави Явор Гърдев особен феномен в българския театър и не само.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Тази година имаше и Специална награда на Икарите, присъдена на актрисата Снежина Петрова за значимостта и постиженията на проекта „Медея“, част от Пловдив – Европейска столица на култура, но който продължава да се играе на сцената на театър „Азарян“ в НДК. Пространство, което е открито за великолепни спектакли не само продуцирани от Двореца, но и за знакови представления от цяла България. Тук искам да отворя една лична скоба. Още в края на януари, когато бяха обявени номинациите за „Икар“ имаше опции на интернет страницата на наградите публиката да гласува за определен спектакъл. Гласувах за „Медея“ и за „Последният човек“, без да съм гледала всичко, за разлика от журито, но смятам за важно да го споделя.

Мариета Голомехова получи “Икар” за „Последният човек“ по романа на Джордж Оруел „1984“ с реж. Веселка Кунчева - снимка архив САБ  

А ето и споделеното от Снежина Петрова за „въпреки.com”, когато работеше по проекта „Медея“: „Иска ми се театърът да не се страхува да прави радикални опити и в тях да има публика, която да го следва, за да го подкрепя. Това е една идеалистична представа, радикалните опити в началото винаги са били без публика. Но за театъра е нужно. В музиката, в литературата, дори и да останеш неразбран във времето си, не е толкова фатално. Може би по-късно ще те разберат. Докато в театъра, ако не се случи тук и сега… Какво е успехът? Успехът е да достигнеш до публиката си. Да откриеш тази публика и тя да те открие. Трудно е на театъра сега, заради тези медии, които задоволяват апетита за зрелища и формират един вкус, който ако театърът следва е загубен. Театърът в момента много се колебае дали да го прави или не. Или ако продължи да го прави, според мен, няма да оцелее. Хората ще си останат да си гледат зрелищата в телевизорите и телефоните. Театърът трябва да предложи нещо друго, но заради това нещо друго е хубаво още от училище някой да подскаже на децата – има и нещо друго. Освен тази двуизмерна реалност на телефона ви. Има фикция, коя��о се случва в реално време”, убедена е Снежина Петрова.

Боян Папазов - снимка архив САБ

Наградата за драматургичен текст, излъчен от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите получи Боян Папазов за „13 преображения“. Тя е част от сборника с три негови пиеси с едноименното заглавие, издаден от  Black Flamingo. Трите най-нови пиеси на Боян Папазов са неговият „поклон доземи" към изключителните личности и таланти на Алеко Константинов. Димчо Дебелянов и Илия Бешков. „Творческото въображение и игровият подход, съчетани с документална автентичност съживяват техните документирани преображения. Те са хора с противоречиви характери, „аристократи на духа", бохеми и безсребърници. Съчетават в себе си човешката слабост на плътта, божествената искра на таланта и силата на чистите духом. Тяхно оръжие са дарбите, въплътени в слово, музика, изображения, а божествената им сила са разумът, милосърдието, любовта, смеха и мъдростта. Те са хора извън времето и личните им борби са плашещи с актуалността си днес - съвременните .варвари" с нищо не са по-различни от следосвобожденските, тези от царска България или управляващите след 1944 г. Щастливецът Алеко, поетът Дебелянов и геният Бешков нямат собственост и адрес, техният дом и техният гроб е България“, отбелязват издателите.

Асен Терзиев с награда за критичен текст, излъчена от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите за „Драмата и Английският романтизъм – Уърдзуърт, Колридж, Байрон, Шели“ - снимка архив САБ  

А ние се връщаме към наш разговор с Боян Папазов по повод на друга негова пиеса „Бясна, кривогледа и лакома” в Сатиричния театър. „Прошката е най-голямото наказание за злодея. Не знам дали това е просто християнско. На мен никога една религия не ми е била достатъчна и затова поначало не смятам себе си за религиозен. Но съм бил свидетел през живота си, познавам много хора, някои са живи, други умряха от страх, които са ми правили мръсотии. И когато не го забелязваш и се правиш, че не го забелязваш и му се надсмееш, това е било най-страшната реакция”. Все пак, от гледна точка на всичко, което се случва или се е случило в света, а и от личен поглед, това е сложен въпрос, дори драматичен и трагичен не рядко…

Наградата за чест и достойнство беше присъдена на режисьора Никола Петков - снимка архив САБ  

В категория „Дебют“ бяха отличени Анна-Валерия Гостанян, Анелия Мангърова, Владинелла Кацарска, Елена Иванова/ Дайяна Димитрова, Катерина Стоянова и Никол Султанова заслужиха статуетката за изпълнението им в „Косвени щети“ по книгата „Войната не е с лице на жена” от Светлана Алексиевич /реж. Максима Боева, Театър Азарян и сдружение „Клас 5x5“, Национален дворец на културата/. За водеща мъжка роля – Йордан Ръсин за Андрей в „За едно явление от електричеството“ по Антон Чехов, реж. ��тилиян Петров, Театър „Възраждане“; за водеща женска роля – Елена Димитрова за ролите и в „Как е“ по Самюел Бекет, консултант Василена Радева, Театрална работилница „Сфумато“; за поддържаща женска роля - Станка Калчева за Чийта Бий в „Най-бързият часовник във вселената“ от Филип Ридли, реж. Стайко Мурджев, Театър 199 „Валентин Стойчев“; съвременен танц и пърформанс, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства Стефан А. Щерев и ЛИГНА (Германия) за „Нонумент“, Продукция на Информбюро и Музей на хумора и сатирата-Габрово /който включихме в нашия проект „Толерантността като култура“ по Програма „Европа“ 2020 на Столична община в пространството на Dance Center Derida на 10 октомври т.г./; наградата за чест и достойнство беше присъдена на режисьора Никола Петков, а за изключителен принос към музиката на неостаряващия „щурец“ Кирил Маричков; награда за критичен текст, излъчена от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите -  Асен Терзиев за „Драмата и Английският романтизъм – Уърдзуърт, Колридж, Байрон, Шели“, „Петко Венедиков“, 2019. Асен е най-активните театроведи, членове на Фондация “VIA FEST – Международен театрален фестивал Варненско лято” , основана 2004 г., а от 2011 съвместно със Столична община реализира и платформата Световен театър в София, част от Културния календар на град София.

/Всички отличени с награди „Икар“ може да прочетете тук/.

Фотоалбумът “Сто лица на театъра” - снимка Стефан Джамбазов

Седмица преди Икарите в Клуба на Сатиричния театър беше представен фотоалбумът „Сто лица на театъра“, издание на Съюза на артистите в България и Фондация ,,Хомо Луденс“ с подкрепата на НДФ „13 века България“ и Министерство на културата. В това първо по рода, обема и задълбочеността си издание тези сто именити наши артисти са представени чрез над 500 фотографии, уловили мигове от вечността на творческия им полет, артисти, посели „смелите мечти и светли вдъхновения“ в театралния ни живот, артисти-величия в нашата история. Фотоалбумът „Сто лица на театъра“ е дело на екип в състав Тинка Николова, Елена Ангелова, Велислава Смилянова, Илко Ганев и Румяна Николова с консултант проф. д. изк. Николай Йорданов, като изданието е на български и английски език в превод на Сава Драгунчев. Графичното оформление е на младия и талантлив дизайнер Николай Димитров.

Христо Мутафчиев при представянето на фотоалбума - снимка Стефан Джамбазов

Събитието, съобразно ситуацията с пандемията и наложените мерки беше в тесен кръг с маски и дистанция, доколкото е възможно между близки хора. А председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев беше лаконичен, но и много горд и щастлив с изданието: „Защо са сто, защото догодина САБ става на 100 години. Това е много сериозна годишнина за нас, защото САБ е създадена преди сто години от артистите от Народния театър и от Операта – заедно. Творческа организация, която по-късно прераства и в синдикална и става все по-синдикална тази организация, защото сме длъжни да защитаваме правата на колегите си от техните директори, работодатели и т.н. тази година е изключително важна за нас като представяне най-вече пред вас и пред публиката, защото в него е паметта на българския театър. История, която ние сме призвани да пазим и не само да пазим, а и да представим на младите поколения, защото си спомням, че в класа на сина ми, който учеше в НАТФИЗ имаше състуденти, които не знаеха кой е Антон Горчев, коя е Катя Паскалева, което е срамно! И от тази гледна точка ние направихме този албум, за да помним, за да знаем и да го пренасяме на поколенията напред“.

Илко Ганев - снимка Стефан Джамбазов

А Илко Ганев, част от екипа допълни важни подробности: „Всички дадоха максимума от себе си, за да прегледат архивите и да направят всичко възможно да курират в едни страници паметта на българския театър и на тези актьори, които не са сред нас. Това, което е интересно е, че в този албум „100 лица на театъра“, всъщност лицата вътре са 105. Точно преди една година, когато този албум трябваше да излезе, да има своето публично представяне се наложи да го извадим от печатницата, беше почти готов. В края на годината ни напуснаха големите актьори Стоянка Мутафова, Стефан Данаилов, Васил Димитров, Виолета Гиндева, Йосиф Шамли – те влязоха в албума и не по-азбучен ред с една страничка „Актьорите, които ни напуснаха, докато този албум се готвеше. Много е важно да се каже, че това събитие е част от Софийския театрален салон.“.

Бихме добавили с голяма любов към театъра и направеното в този фотоалбум, който е за всички поколения – за някои вълнуващ сантимент, за други – самочувствие, за трети – познание, и една надежда, че ще бъде създаден и за режисьорите. И ще си позволим да цитираме актрисата Меглена Караламбова за Леон Даниел, а това важи и за много други от неговото поколение, преди него и след него: „Истината е, че той /Леон/ винаги казваше: „Театърът е моя живот.” Имаше една смешна фраза: „Какво му трябва на човек. Да стане сутрин, да си изпие кафето, да си обуе обувките и да отиде на репетиция.” Там, ��ъдето са актьорите… И дано скоро няма проценти за присъствие на публиката в театъра, в концертните зали, в кината, а хората да са без маски. И да припомним думи на прекрасната актриса и преподавателка Цветана Манева преди време за „въпреки.com” „Магията на театъра е да направиш невидимото видимо“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на Съюза на артистите и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Колко е важно „Пиеро”да мечтае

Не се притеснявам да нарека 10 - тия Международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро 2017”, роден и отглеждан в ДКТ – Стара Загора,  един от най-представителните в българския театър. Пише за „въпреки.com” театроведката Светла Бенева.

Не само, защото за втори път бе отличен от Европейската фестивална асоциация с EFFE label 2017-2018 за своята значимост в семейството на европейските фестивали, но и защото за пореден път се прояви  като форум на професионални предизвикателства, като място за срещи и споделяне на идеи и намерения, като възможност и пространство  за изява на различни  творчески енергии  към зрителите от залата или от улицата.    

Звучи като рефрен, повтарян не само от мен, но е истина, че „Пиеро” е най-гостоприемният и  добре организиран фестивал, на който  съм присъствала. И продължавам  да се радвам  и леко да завиждам на екипа, който не губи „форма”, не се уморява да реализира инициативи, да създава условия и атмосфера, които стимулират появата на интересни творчески събития. И десетото, да го наречем юбилейно издание на „Пиеро”, не изневери на себе си. Към какво ни насочи?

„Сапунени балони“ - Уличен куклен театър „Мале-мале“ София, България

За участие в конкурсната програма бяха предложени девет представления, от които четири на български екипи, предназначени за  възрастна публика, но толкова  разнообразни по форма и  изразни похвати, че биха заинтригували и всяко по-будно  дете. Ако нещо  сближава повечето от тях, това е ориентацията им към класически текстове като повод за представление, но всичко останало ги разграничава. И в това е плюсът на тазгодишната селекция  – да покаже различен, неочакван поглед към възможностите на кукленото изкуство за възрастни. А нещо, което мен най-силно ме впечатли  в повечето  от изгледаните представления,  е усещането за  свобода на творческия изказ, смелата увереност, всяка хрумка на въображението да се излее в  някаква форма на сценичен акт, без предразсъдъци и съобразяване с конвенции от всякакво естество.

Матия Солце в KAR/REPASS на FEKETE SERETLEK § STUDIO DAMUZA  - Прага, Чехия

В този смисъл представлението KAR/REPASS на FEKETE SERETLEK § STUDIO DAMUZA  - Прага, Чехия най-ярко  демонстрира как идеята да  се импровизира игра, без сюжетен разказ, въз основа на известен роман, може да спои участниците в състезание по виртуозност на майсторските им умения. На сцената минава поток от фрагменти,  плаващ в някакви представи за „Ана Каренина” на Лев Толстой, но наситен с динамична игра с предмети, песни, с  музикални изпълнения, флирт с публиката, който поражда  различни и неочаквани асоциации и за минало и за сегашно време. Матия Солце е артистът и  магнетичната фигура, която събира и превръща изпълненията на тази трупа във въодушевяващ празник за тях и за зрителите като  умело „дирижира” жанровите преливания от музикален пърформанс към кабаре или от предметен театър като пряка  зрителска интервенция  и т.н.

“Дама Пика”

„Дама Пика” на ДКТ – Пловдив, представление, отново резултат на свободомислие в авторството /режисура Веселка Кунчева/ и въпрос на екипно постижение /драматизация Ина Божидарова, сценография Мариета Голомехова, музика Христо Намлиев и прекрасните, всеотдайни актьори/ заслужено спечели статуетката на „Пиеро”, най-голямата награда на фестивала, както и Веселка Кунчева наградата за режисура. ”Дама Пика” по Пушкин е спектакъл, чиято визия се съревновава с поезията по преживяване и чувственост. Мярка, критерий, рамка  в театралната поетика на Веселка Кунчева е Божественото като висота, недостижимост, вечна красота и загадка и Човекът долу с вечният въпрос за смисъла на съществуването. „Дама Пика” е поредният опит след „Вграждане”, „Сизиф”, „Страх”, „Животът бяс”, все представления за възрастни реализирани в Куклените театри на Пловдив и Стара Загора да се открие сценичният еквивалент-образ на дълбоките душевни въпроси- бесове, задаван�� от героите  на  класиката, но и от  нас, съвременниците. Формата, която запълва цялото сценично пространство с фрагменти от различни жанрове и стилистики, звукова, пластична и картинна динамика, съноподобна атмосфера – това е впечатляващото режисьорско умение на Веселка Кунчева и екипа, с който предпочита да работи.

“Одисея с лопата”

И още две представления, според  мен, принадлежат към терена на свободната мотивация за творчество, на риска да „потънеш”в непознатото.Това са „Одисея с лопата” на Театрална компания  „FHILIPPE GENTY” – Париж, Франция и „Екзувия”на „MAGISH THEATRE”  - Маастрихт, Холандия. Френските актьори впечатлиха с идеята да се надсмиват над класиката – в случая с мита за Одисей – като използват за игра най-неочаквани предмети от кухненския бит. Тирбушон, сбъркал бутилката, която да отвори се превръща в Одисей, метла и  лопата в кораб, заиграват опаковки от шоколад, купа с вода, ветрило, сапун, артишок и т.н. С виртуозна игра актьорите разчлениха докрай одисеята на своята хрумка и доказаха, че са майстори на импровизацията и гротеската. Смелостта да се надсмива, да се гаври с познатото, да се шегува – това е принцип, който рязко отличава кукленото изкуство от другите и куклениците от Франция изцяло са се възползвали от него.

В друга посока е ориентиран спектакълът „Екзувия” по идея, режисура и участие на Шарлот Пйойк – Йоолен от Холандия. Това е  на пръв поглед неразбираем спектакъл. Но всъщност  е визуална импресия в съноподобна конструкция, която не е статична, а движи материални изображения. На сцената протича действие в мрачно-мистична среда, от която сякаш изплуват фигури на получовеци и животни, на ембриони в сапунени мехури, на самотни човешки лица и размахани хартиени мощни крила. И всичко това в бавен ритъм, без видимото участие на актьори и с имагинерна напрегнатост, което е странно като изживяване. „Екзувия” е спектакъл импресия с много висок естетичен критерий, който повежда зрителя по непознат и непривичен път и  вместо да го забавлява, го стъписва  и повежда в нова любопитна посока.  

“Нимио”

Към посочените спектакли, които предлагат елемент на изненада, на неочакваност искам да добавя и още три, които пък са ярка демонстрация на индивидуалната актьорска изява в моноспектакли по лична идея или авторски текст. Най-атрактивен, забавен и с точно чувство за мярка в импровизациите се оказа Антонио Пучадес с неговите „Нимио”: малки истории, разказани с ръце” на Театър „ZERO EN CONDUKTA”, Барселона, Испания. Той получи наградата за мъжка роля.Театър “KARLSSON HAUS” – Санкт Петербург, Русия представи „Ваня. Приказка за Ваня и енигматичната руска душа”, режисура Алексей Лелявски, художник Александър Вакхрамеев, музика Леонид Павленок в актьорското изпълнение на Михаил Шаломенцев.Спектакълът получи награда за сценография, но тя доказа своята идея чрез умелата игра на актьора, който в тясното пространство на метална конструкция –дракон, с миниатюрни кукли и други предмети, с разказ от приказки ни препрати към трагиката  на  човека от съдбата да живее в Русия.

Десислава Минчева – Тодорова получи награда за женска роля за участието си в спектакъла „Аз душата”, сценарий и режисура Петър Тодоров, художник на куклата Ханна Шварц, на костюмите Николина Костова - Богданова, Център за изкуства „За Родопите” – Бостина. С голямо усърдие  и като използва богатия си опит  от моноспектаклите, в които сме я виждали, актрисата се опита  да защити авторовата идея ,че душата има противоречив път, преди да напусне човешкото тяло и дори, че може да реши да се върне към него. Този кратък и бърз коментар на спектаклите от конкурсната програма, които лично мен са докоснали, не дава представа за цялостната картина на „Пиеро 2017”като уникален български фестивал с многобройни допълващи художествени събития. Но е среща, която подхранва мечтите ни! ≈

Текст: Светла Бенева

Снимки: Гергана Дамянова