#Леополд музей

[vprki]

Критичен поглед: При Шиле има пълно единство между живот и изкуство

Егон Шиле - един от най-силно въздействащите и впечатляващи художници, чието творчество по уникален начин е белязало граничната бразда между 19 и 20 в. умира през 1918 от испански грип във Виена само на 28 години. На 12 юни се навършват 130 години от рождението му. Спомняме си какво впечатление ни бяха направили неговите болезнени картини във Виена в музея „Леополд”. За художника написа за „въпреки.com” изкуствоведът проф. Чавдар Попов.

Подобно на други свои събратя, отишли си съвсем млади от този свят, които, впроче��, не са чак толкова много (сред най-ярките е, например видният представител на ранния Ренесанс в Италия Мазачо, починал на същата възраст) той проблясва сякаш мигновено на пластическия небосклон. Но оставя трайна диря в новаторските прояви на европейското изкуство, свързвани главно със Сецесиона и с производните нему течения и направления.

Шиле се характеризира с интензивно и изключително наситено, заредено с висок емоционален градус рисунъчно и живописно творчество. При него всяка линия – насечена, ъгловата и „пресована”, всеки щрих, всяка мазка – пазеща ревниво следите на полагането и финия релеф на фактурата на живописната субстанция – имат подчертано висока експресивна характеристика. „Саморазголващата” се откровеност на изказа, ако може така да се изразим, при единичните голи тела и при двойките мъж-жена и в прекия, и в преносния смисъл на думата, често скандализира благопристойната публика и бюргерството, но в същото време му осигурява трайно запазено място в историята на модерното изкуство.

Шиле е превъзходен майстор на рисунката и на пространствения ракурс, но отива далеч отвъд обичайното пластическо и архитектонично конструиране на органичната форма. Той насища пределно фигурите и лицата, които рисува с някаква екзистенциална скрита от погледа и немотивирана от сюжета конфликтност, която ги прави максимално вътрешно напрегнати и „отчуждени” от света и от зрителя. Те сякаш са затворени в себе си и не могат да намерят изход от мъките, които ги терзаят.

С тези особености на своето изкуство художникът, колкото и оригинален да е неговият индивидуален почерк, се вписва логично в търсенията и откритията на тогавашното изкуство. Да не забравяме, че основната идейна и художествена програма на Сецесиона е скъсването с класическото и откриването на нови простори за подчертано субективно, индивидуализирано творчество. А епохата е изключително бурна и богата на прояви, изпълнена с конфликти, противоречия и трескави търсения в откриването на нетрадиционни пътища в художествената култура. Шиле е отворен към новото и активно се включва в актуалните движения.

Густав Климт и Егон Шиле

Талантът му се проявява от най-ранна възраст. Изпратен е в Художествената академия във Виена през 1906 г. В столицата през 1907 г. среща Густав Климт, един от емблематичните художници на Сецесиона. На Шиле допадат онези черти в творчеството на Климт, които свидетелстват за повишената декоративна звучност на колорита и за засилването на изразителността на художествената форма без значение от мотив, тема или разказ. Това са все черти, водещи до създаването на един автономен картинен свят, „паралелен на натурата” (Пол Сезан).

Портрет на Валери (Уоли) Нойзил - модел и любовница на Шиле

Първата си изложба Шиле открива през 1908 г. Той е автор, който никога не е разчитал на адекватно разбиране, още по-малко на „харесване” от страна на публиката. Въпреки че картините му са с изключително висока художествена и естетическа стойност, те шокират с необичайните си и понякога „брутални” детайли и с прекалената си откровеност. Установил се за кратко в малко селище, скоро, скандализирайки публиката със своите голи тела, той е принуден да напусне мястото и се завръща в Нойленгбах, близо до Виена.

При него има пълно единство между живот и изкуство. Краткият му път на тази земя е белязан с болести, с трудности от най-различно естество. Тези конфликти и сътресения – и физически, и най-вече психически – го карат буквално да изстрада и да съпреживее отново и отново всеки лист и всяко платно.

Художникът рисува автопортрети, голи тела, различни еднофигурни композиции, мъже и жени, събрани съдбовно в едно цяло, чието композиционно и органично единство е намерило своя пластически еквивалент в пространството на творбата като някакъв синтетичен „йероглиф”. Отделя немалко внимание също така и на пейзажа. Пейзажите от Крумау, родното място на майка му, където „къщите се наслагват като букви” на дума, по собствения му израз, са своеобразен „контрапункт” на останалите му творби.

Емоциите при Шиле подчертано доминират над преките визуални наблюдения и впечатления. Празнотата и понякога отчаянието, които владеят повечето от неговите персонажи, са сякаш обратната страна на онази „неравнодушна природа”, която, уповавайки се на любовта, движи човека и изкуството. ≈

Текст: Чавдар Попов

Снимки: архив

P.S. Егон Шиле (1890 – 1918) успява през своя кратък живот, прекъснат от тежък грип, да създаде произведения, които са едновременно симптоматични и революционни за неговите времена и които го определят като една от най-формиращите и цветни фигури на виенския модернизъм.

В центъра на художествения му интерес е съзерцанието на собственото му съществуване, отразено в безброй автопортрети, както и градски пейзажи. Шиле стилизира себе си в своите творби и писма като мъдрец и ясновидец.

Чрез 42 картини, 184 акварели, рисунки и отпечатъци, както и многобройни съчинения и различни текстове, музеят Леополд съхранява най-голямата и най-важна колекция Schiele в света.

[vprki]

Критичен поглед: Изложбите – между богатото минало и неясното бъдеще

В сегашната ситуация на COVID-19 пандемия с отворен край обичайният социален живот, който възприемаме за неизменна даденост, е застинал в мъртвата хватка на карантината. Ефектът от това неестествено състояние на социума би могъл да се окаже катастрофален не само за световната икономиката, но и за психическото ни равновесие, защото е в конфликт със самата същност и на сътворената от нас цивилизация, почиваща върху общуването. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров.

Доказва се и от онзи класически пасаж от Аристотеловата „Политика“, често цитиран като: „... по своята природа човекът е политическо животно“ (ο άνθρωπος είναι φύσει πολιτικὸν ζῷον). Всъщност, неговата по-логична интерпретация се самообяснява с етимологията на термина „политическо“ до значението на гръцката дума „полис“ – градът-държава, отъждествен със своето самоуправляващо са общество. Така, изказаното преди 23 столетия от философа от Стагира /родния град на Аристотел – б. ред./ придобива смисъла, характеризиращ човека като същество, функциониращо добре единствено в своята социална среда. Тъкмо със средствата на онези навици, от които сегашното принудително домашно отшелничество ни лишава. А едно от любимите проявления на извисяващото духа социализиране е контактът с локалната или регионална артистична сцена, най-често в облика на художествени експозиции. И подобно на други, оказващи се сред застрашените от изчезване видове явления, днес ние като че ли се опитваме да съдействаме за тяхното оцеляване, преосмисляйки тяхното минало.  

Ботичели - “Пролет” - галерия Уфици във Флоренция - снимка Стефан Джамбазов

Претенциите за първопроходност в една от най-популярните, както в публичните, така и в елитарните си проявления обществени знаци на културите на модерната епоха, обикновено са отнасят към събития, случвали се през 17-ти век. Но, ако на този сравнително млад феномен в общуването се погледне като на неслучайно и неспонтанно появил се, той приема облика на следствие на два едновременно интелектуално и икономически отговорни параметри, а именно

Колекциониране и пазар на изкуството

В чистия си вид и двата определящи фактора на тази арт-бинам /binam – химическо съединение, използвано в лекарствената индустрия- б.ред./ са културно-монетарните характеристики на онзи сравнително най-близък до съвремието времеви отсек на цивилизацията, именуем в исторически план като Early Modern и отнасящ се до периода от горните граници на Предренесанса насам. Но също така отиващ назад във времето с умозрителните нишки, вкоренени в средиземноморската античност, чиито ценности епохата на Възраждането твърди да „преоткрива“. Например, с етимологията на институцията – пазител на ценностите на миналото - музеят, самовъзприемащ се като продължител на храма на музите на изкуството и знанието, който Птолемей Първи издига в столицата на своята династия – Александрия Египетска. Програмата за събиране на съкровищници от духовната  култура (основно – прочутите в древността обществени библиотеки – в Александрия или Пергам), бързо им предава обществени функции с използващия ги интелектуален елит, а то се оказва в съответствие с естетическия принцип, около който се формира новата епоха – Елинизма – първият реален ��глобализъм“ на древността, хранещ пиетет към всички образни и съдържателни ценности на ойкумена - познатия свят.

Давид Тениерс, Колекцията на ерцхерцог Леополд Вилхелм в Брюксел, 1651, Кунстхиесторишес музеум, Виена - снимка архив

Превръщането на предмети в обекти на персоналното възхищение, заради красота, уникалност или заради таланта и славата на техните създатели – веществени (скулптура, живопис) или духовни (литература, наука), в обекти с извънредна стойност, създават вкус към лукса на притежаване на изтънчен вкус и на чувството на изключителност заради факта на притежаване им. Сред богатите и могъщите това е пример на интелектуална нирвана в аурата на класическата европейска Античност (и не само), а след нейната трансформация в културата на Средновековието – в пиетета към паметниците на един идеализиран исторически еталон сред гръко-римските древности. Вкусът към частното колекциониране не само на скъпото и прекрасното, но и на рядкото и необичайното, поражда втората наследствена линия в ДНК-то на различните вариации на музейни сбирки. Към 16-ти век в Европа на север от Алпите сред по-дребните владетелски домове се появява модата на организиране на собствена „Wunderkammer“ на територията на съответния замък или резиденция – стая на чудесата, приютяваща сбирки на будещи изумление редки експонати от далечни земи – от екзотични раковини, кристали или скелети на изчезнали животни до скъпоценности и предмети на изкуството. С постепенното изместване на вкуса на събирателство към последните, местата за съхранeнието им започват да се назовават „Kunstkammer”, а думата се превръща в устойчив синоним на големите музейни колекции, възникнали през следващите два века.

Джовани Паоло Панини, Колекцията на маркиз дьо Стенвил, 1759, Лувър - снимка архив

Освен емоцията на личното възхищение и удовлетвореността от възможността за притежаване на подобни ценности, естествен фактор на колекционирането се оказват развитието и механизмите на пазара на изкуството. Професията на художника винаги е била митологизирана като дейност, приближаваща се до светлината на божественото, а най-именитите и търсени майстори са били възприемани като избрани комуникатори с възвишеността. От описаната от Херодот история на Апелес, който накарал птиците да кълват нарисуваното от него грозде, от пиетета към стотиците копия на известни скулптурни творби на Фидий и Праксител, които през Римската епоха украсявали вили и дворци, до звездния статут на прочутите титани в живописта на Ренесанса, увековечили с уменията си престижа на църквата и на европейските владетелски дворове. Крал Франсоа Първи поканва и приема като висша привилегия подслона, който той предоставя на Леонардо и плаче на смъртния му одър в Амбоаз; Медичите и папа Юлий търпят опърничавия нрав на Микеланджело, а крал Филип Втори, над чиято империя слънцето никога не залязвало, който е не само патрон и постоянен клиент на Тициан, но, оказвайки му почит с посещение в ателието, се навел за да подаде на майстора падналата от ръката му четка.  

Галерия Уфици - снимка Стефан Джамбазов

Поне до 15-ти – 16-ти век механизмът за създаване на художествени произведения се определя изключително от т.нар. първичен пазар на изкуството, т.е. с поръчка от конкретен клиент, познато с термина commission. Вторичният пазар, в който готови творби се препродават от специализирани в дейността търговци, е сравнително по-нова икономическа практика, възникнала със „свръхпроизводство“ на картини или пластики. В големите комерсиални центрове на северна Европа като Брюж и Антверпен, както и в местата на активна художествена дейност, например Флоренция, се появяват „депа“, предлагащи готови картини и пластики в отговор на съответното търсене, най-често от страна на църковни общности. Това създава и новата професия арт-дилър с най-ранно известните имена в нея, Нери ди Бичи (1419-1491) във Флоренция или на първия истински значим парижки „галерист“ Франсоа Жерсен (1694-1750).

Вилем ван Хахт – Колекцията на Корнелис ван дер Хейст, 1628, Рубенсхойс, Амстердам - снимка архив

През 17-ти век частното колекциониране на изкуство и особено на маслена живопис е носеща престиж дейност и социален знак, демонстриращ могъщество и изтънчен вкус, което само по себе си сътворява и нови сюжети, изобразяващи самите колекции. В Италия е знаменита тази на вездесъщия меценат на изкуството, патрон на Караваджо и Бернини, кардинал Шипионе Боргезе, ревностно попълвал колекция на си от картини на Рафаел и Тициан. Същата днес е прочутият римски музей – Галерия Вила Боргезе. На север, най-известната през първата половина на века в Антверпен е тази на богатия търговец на подправки Корнелис ван дер Хейст, запечатана в живописта на Вилем ван Хахт. Изпод четката на същия художник излизат и символични композиции със същия сюжет като „Александър Македонски в ателието на Апелес“ и „Мистичната сватба на Дан Дайк и Света Катерина“. А един от звездните фламандски майстори, Давид Тениерс Младия, между 1639 и 1654 г. създава поне 7 варианта на композиция с намиращата по онова време в Брюксел колекция на своя патрон, ерцхерцог Лeополд Вилхелм, брат на император Фердинанд Трети и управител на Испанска Нидерландия. Доколко е била ценена тази колекция показва фактът, че през 1660 г. Тениерс възлага на 12 гравьори да изработят нейна образна документация и това е първият илюстриран и отпечатан каталог с 243 картини от известни италиански майстори. Сътвореният от Тениерс и ван Хахт нов тип композиция „художествена колекция“ се превръща в устойчива образна схема, повтаряна и през следващия век от италианските „ведудисти“ като Джовани Паоло Панини с неговите три почти идентични версии (днес в Лувър, Метрополитън и Бостън) на сбирката на тогавашния френски посланик маркиз дьо Стенвил на пейзажи от Рим във въображаема архитектура, сред които се разпознават и емблематични скулптурни шедьоври – Мойсей на Микеланджело, Аполон и Дафне на Бернини, както и неговият Давид.

Галерия Уфици във Флоренция - снимка Стефан Джамбазов

Но за самото превръщане на частните кунсткамери в общественодостъпни музеи или съответно в периодични експозиции способстват

Музеите, академиите и салоните

В Италия, символ на имперско минало и на възродения интерес към изкуството на древността, най-ранните съществуващи днес велики световни музеи – Капитолийският (1494 г.) и Ватиканският (1506 г.) възникват по волята на двама папи, Сикст Четвърти и Юлий Втори, „дарили на народа на Рим“ своите лични колекции от новооткрити антични скулптури. В истинската люлка на Ренесанса – Флоренция, по внушение на знаменития живописец и първи биограф на „големите майстори“, Джорджо Вазари през 1560-82 г. се построява Галерия Уфици, за да приюти сбирката на Козимо де Медичи. Самата система на публичния музей окончателно се налага през 18-ти век – в Русия създадената от Петър Първи – Кунсткамера / сега Музей по антропология и етнография „Петър Велики“ към Руската академия на науките – б. ред/ е отворена за публиката през 1727 г., Уфици през 1769 г., а десет години по-рано в Лондон дарението от 70 000 предмета на най-значимия на острова колекционер, сър Ханс Слоун, се превръща в Британския музей.

Джузепе Кастилионе, Салон Каре в Лувъра, 1861 - снимка архив

Еволюцията до идеята за показване периодични, най-често ежегодни експозиции на едно и също място се задвижва от възникването на Художествените академии, а самите те – продължение на средновековните професионални гилдии: на майстори строители, художници, скулптори, миниатюристи, ювелири и прочие, чийто постоянно нарастващ престиж ги превръща във влиятелни икономически структури. Флорентинската академия е организирана през 1563 г., Римската Сан Лука – през 1577 г. Във владенията на краля-Слънце /Луи XIV/ кардинал Мазарини основава през 1648 г. Френската Академия на изящните изкуства за живопис и скулптура. Само две десетилетия по-късно тъкмо тази академия ще роди великата традиция на Парижкия салон, който през 1737 крал Луи XV официално ще превърне в публичен.

Йохан Зофани, Галерия  Уфици, 1777, Кралска колекция, Замък Уинздор, Англия - снимка архив

Салонът като социална форма възниква по-скоро като място за литературни срещи на духовно извисени представители на аристокрацията. Един от първите е този на маркиза дьо Рамбуайе, който тя от 1620 до 1648 г. поддържа в своя малък градски замък в Париж, намирал се в района да днешния площад Карусел. Традицията на литературния салон като събирател на идеи в различни сфери на творчеството и изкуствата остава активна до модерната епоха и до този на кръстницата на „изгубеното поколение“ Гъртруд Стайн. А обратно в 17-тия век в Лондон с кралски указ се създава и Кралската академия. Тя става място на провеждащата се от 1669 г. до днес Лятна изложба. А в 1785 г. Академията става място на нещо съвършено ново в набиращата сили експозиционна практика: Известният пейзажист и портретист Джоузеф Райт от Дарби, един от художниците, превърнали английската индустриална революция в сюжет на живописта, показва там първата си самостоятелна изложба. Най-важният ежегоден салон на изкуството – Парижкият, започва да прави своите ежегодни изложби в Лувъра през 1667 г., които между 1750 г. и 1900 г. безспорно са най-значимото световно събитие в областта на изящните изкуства, събиращо както  европейския елит, така и широката публика. 

Cristal Palace. Световното изложение от 1851 г. - снимка архив

„Салонът“, макар и като пазител на традиционни естетически схеми, косвено става и причина за големия завой от традицията към Модерното изкуство с институционализирания през 1863 г. от Наполеон Трети „Салон на отхвърлените“. Той е в началото на поредицата от експозиционните и артистични практики на новото време, направили от художествената изложба социален инструмент на инвенции в областта на визуалните изкуства. Поредицата от най-влиятелните, между които Световните изложения, започнали с британския Кристал палас през 1851 г. до Парижкото от 1937 г. с „Герника“, Венецианското биенале (1895 г.) Виенския Сецесион (1897), нюйоркската Армъри шоу (1913 г.) /на снимката горе/, пренесла модерното изкуство отвъд океана, съвременните арт манифестации от изложбите Документа в Касел и още и още, както и заливащи световната география през последните няколко десетилетия арт-изложения и биеналета, изложбите - блокбъстери, станали емблема на големите музеи... Всички те се превърнаха в неотменима същност на съвремието и на смисъла на глобалния образ на цивилизацията – поддържане на множествеността ѝ чрез непрестанна социализация. Тъкмо онова, на което „социалното дистанциране“ е абсолютен антипод.  

Питер Брьогел Стари - “Триумфът на смъртта”, 1562. (Public Domain) - снимка архив

Дигиталните комуникации създадоха планетарно реалити - шоу от сблъсъка с пандемията, на драмите с локалните и на глобалните реакции и отговори на това неочаквано предизвикателство към уж подреденото мироздание. И това, вероятно, ще се окаже в полза за успешното преминаване през поредното изпитание пред човечеството. Тази пандемия, както и многото други подобни, появяващи се сякаш от нищото „войни на изтребление“, не без основание подхранват хипотезата за потенциала на самозащита от страна на природата, оцеляваща в единоборство с агресивността на своя основен антагонист - вида homo sapiens. Видът, обаче, се оказва достатъчно издръжлив, за да оцелее и този път вероятно, макар и да не е ясно каква поука ще усвои. Неизвестността пред социалните последици от COVID-19 се проявява в изкушението да раздели на две битието - преди и след Корона вируса. И все пак, историята показва, че ужасът от изпитанията постепенно избледнява и съществена част от културата и цивилизацията, макар видоизменяйки се, продължават да съществуват. Исторически кризи от такъв вид като епидемията, отнесла Перикъл и прекъснала експеримента на атинската демокрация или върлувалата две столетия Юстинианова чума или бубонната „Черна смърт“, изтребила в средата на 14-тото столетие над половината от населението на Европа, периодичните посещения на чумата през 16-ти и 17-ти век, чак до петкратно надвишила броя на жертвите от Голямата война Испанска инфлуенца от 1918-20 г. – всички те, въпреки трагедиите и социалните травми, сякаш закрепват способността за оцеляване. Вероятно в някакъв момент това ще се случи и след онова, на което случайността или съдбата ни направиха свидетели. Заради познанието, че за разлика от изчезващите видове,  имаме способността да общуваме във времето с и чрез създадените от цивилизацията ценности. А това дава надежда. И ако отново потърсим подходящ за случая цитат, то нека да бъде на един от знаменитите живи съвременни визуални артисти, Герхард Рихтер, от текста на неговия каталог за изложбата Документа 7 през 1982 г.:

„Изкуството представлява най-висшата форма на надежда.���

Текст: Филип Зидаров

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Изкуство и власт“ – нова категория филми на „Master of Art”

„Трябва да даваме на българското кино за документални филми повече територия, където да бъде видяно. Идеята на създаването на този фестивал беше именно да мога да споделя с българската публика тези прекрасни филми, които иначе няма как да стигнат до тази публика“. Каза Найо Тицин в анонс към четвъртото издание на фестивала „Master of Art” в качеството си на създател и артистичен директор на кинофорума.

И продължи: „В същото време съм изкушен да призная и да кажа, че много се радвам, че по някакъв начин може би и ние допринасяме с нещо за промяната на средата. Като променяме средата трябва да говорим и за следващите поколения, защото тази среда я променяме, за да може следващите поколения да стъпят върху някаква нова качествена среда.“ Тук е мястото да припомним какво каза Найо Тицин ден след като приключи първото издание на фестивала през 2016 година за „въпреки.com”: „Ще цитирам баща ми /Атанас Нейков, художник – б.а./, който казваше за себе си: „Аз съм един обикновен пехотинец в културата на страната ни“. Опитвам се и аз да бъда обикновен войник, който да завладява културни територии в общото. Без претенция, но с хъс и воля някак си да подбутваме всички малко, да даваме възможност за повече досег с културата”. Тогава говореше Найо с много надежда и амбиция какво би искал да се случи на второто издание на фестивала, а тази година ��ече ни предстои четвъртото от 4 до 25 април в София, Пловдив и Варна. Той е единственият фестивал в Източна Европа за документално кино, посветено на изкуствата. Забележителният кинофорум по традиция е подкрепен от Програма „Култура“ на Столична община и тази година в програмата му са включени 85 заглавия от 23 страни, разделени в конкурсни и извънконкурсни категории.

Пресконференцията за фестивала - снимка Стефан Джамбазов

Целта на „Master of Art”  да представя най - добрите документални филми в областта на изкуството и културaта, рекламни арт продукции и други, създадени по света през последните години. По този начин фестивалът се стреми да приобщи максимално българската публика към съвременните световни тенденции за разбиране и задълбочаване в изкуството като висша сфера на човешкия талант и начина му на общуване с публиката като преживяване, познание и разбиране. Всички заглавия от програмата са премиерни за страната ни. Сред тях са филми за творци като: Франко Дзефирели, Ингмар Бергман, Харуки Мураками, Питър Грийнауей, Орсън Уелс, Реицо Пиано, Мис ван Дер Рое, Кевин Рош, Банкси, Огюст Роден, Климт, Шиле, Рафаело и много други. И не само това, а възможност да отворим сетивата си за създаденото от тях в сложността и драматизма да отстояват избора си като автори и артисти, съвсем невинаги разбрани и оценени. Не е възможно да анонсираме всеки един филм от програмата на „Master of Art”, но наистина ни предстои вълнуващо преживяване, защото познавайки или не творчеството, позициите, отстояването на героите, много, от които вече легенди в историята на световното изкуство и новаторските му въжделения в наше време, ще открием и разберем техния свят, сложен, индивидуален, духовен  и извисяващ.

“Рокендрол” на Борислав Колев открива фестивала - снимка архив „Master of Art”

Фестивалът се открива на 4 април в кино „Люмиер Лидл“ с филмите - българския „Рокендрол” на режисьора Борислав Колев и италианския „Климт и Шиле: Ерос и Психея“ на режисьора Микеле Мали. „Рокендрол” е изграден върху спомените на членовете на легендарни рок групи от 80-те години, сред които „Ревю“, „Ера“ и „Ахат“, които въпреки че са се зародили в ъндърграунда,  се превръщат в носители на обществената промяна. „Филмът е носталгичен, но има и много смешни неща, има настроение, има енергия. Не сме се опитвали да направим видеоенциклопедия, а филм с групи, които покриват стиловия спектър – хард рок, има хевиметъл, по-брутален хевиметъл, има ню уейв, има пънк рок има и хардкор. Основното, на което се набляга в този филм, са текстовете на групите, защото това беше нещото, което сериозно ги отличаваше от това, което официално течеше по радиото и телевизията с България по онова време.“, сподели режисьорът Борислав Колев. Но и допълни, че сегашното ни време не е по-различно и затова тези песни, онези текстове звучат актуално не само носталгично.

Густав Климт - снимка архив

А другият филм не само ни връща в едно време н�� скандали, сънища, обсесии в Златната епоха на Виена. Документалният филм „Густав Климт и Егон Шиле: Ерос и Психея" разказва за този необикновен период: вълшебен момент за изкуството, литературата и музиката с появата на нови идеи. Фройд открива механизмите на психиката, а жените започват да се борят за своята независимост. Това е времето, когато Рихард Щраус създава изключителните си опери „Саломе“ и „Електра“. Разпадат се държави /Австро-Унгарската империя/, Първата световна война разбива илюзиите, родени в началото на 20-ти век, усеща се не само икономическата криза, която идва, но и големите творци и мислители усещат, предчувстват нова угроза, която след години ще доведе до кошмара на нацизма, прегазил зловещо в Европа. Едно пътешествие из Виена на Климт и Шиле и творбите в „Албертина“, „Белведере“, Музея на историята на изкуството, музея „Леополд“, Музея на Фройд и Виенския музей. Найо Тицин не само като организатор на „Master of Art”, но и като журналист сподели, че онова време напомня на всичко това, което ни се случва в днешния ден със разпадането на държави, с възраждането на национализма, на антисемитизма, на ксенофобията. И това съвсем не е безобидно.  

Найо Тицин представи и имената на членовете на международното жури - снимка Стефан Джамбазов

Петчленно международни жури ще оценява филмите в различните категории. Негови членове са проф. Божидар Манов – кинокритик, Джон Бридкът, режисьор от Великобритания, Катарина Йешке – генерален секретар на IMZ International Music+Media Centre – Австрия, Пол Смачни, носител на наградата „Еми“ документалист и продуцент от Германия и Найо Тицин. 51 пълнометражни филма в това число и 6 български ще се състезават за голямата награда на фестивала от 5000 евро. При представянето на журито Найо Тицин специално отбеляза присъствието на Божидар Манов в него, защото авторитетният критик, който пътува много и познава мнозинството от световните кинофестивали винаги му се обажда и го информира за нови филми, посветени на изкуството. Шестте български филма се състезават и за наградата на фондация „Америка за България“ за най-добър български документален филм на стойност 1000 евро. За втора поредна  година фестивалът има и Младежко жури, което определя наградата за най-добър дебютен пълнометражен филм, където се състезават шест филма. Единият от тях е „Азбуката на Питър Грийнауей“, дебют на съпругата му Саксия Бодеке, 60-годишна… Той създава азбука за и с помощта на дъщеря си Зое като копие на своя живот. Фантазиите на режисьора са уловени като пеперуди и подредени в азбука - форма, която му отива идеално като на енциклопедист. Чрез личните разговори със схватливата му 16-годишна дъщеря Зое ние откриваме „кой, какво и защо“ за Грийнауей.

Знаменитият фриз “Бетовен" на Густав Климт е в сградата на сецесиона във Виена - снимка Стефан Джамбазов  

Във връзка с 30 - годишнината от падането на Берлинската стена фестивалът създава и нова конкурсна категория „Изкуство и власт“. Филмите в тази категория разказват за драматичните и понякога убийствени взаимоотношения между артистите и тоталитарните режими. Между тях са: „Творци на протест" - Полша, Италия (2018), режисьор Елена де Варда. Между 1975 г. и 1989 г. в Полша се развива най-важното в света съвременно творческо движение на ъндърграунд и независимата култура. През 1981 г., по време на военното положение, полски творци подписват документ, в който заявяват, че няма да се изявяват и да участват в представления или изложби в пространства, принадлежащи на държавата (телевизии, галерии, вестници и т.н.), тъй като държавата е враг. Някои от тях дори отказват да участват в Биеналето във Венеция. „Последното приключение на кактусчето" - Сърбия, Александър Зограф - световноизвестен карикатурист, открива необикновен комикс от Втората световна война. Героят на комикса е Кактусчето – малък кактус в саксия, който прилича на Мики Маус. Заинтригуван, Зограф проучва живота на създателя на Кактусчето – малко известния художник Велко Коцкар. Скоро открива, че Коцкар е арестуван от комунистите точно след освобождаването на Белград през 1944 г. Обвинен е, че е бил агент на Гестапо и е екзекутиран едва на 24 години. Разследването на Зограф разкрива обаче друга картина, имал е карикатура, изобразяваща Сталин. Трагичната съдба на Коцкар напомня много на живота на Райко Алексиев.

“Дворците на народа” - реж. Борис Мисирков и Георги Богданов - снимка архив „Master of Art”

„Белите стени не казват нищо“ -  Аржентина, режисьори Джони Робсън и Гейтс Брадли е документален филм за поколения активисти и творци в Арженитина, излизали на улицата, за да изразят себе си чрез изкуството. Традицията на изразяване в публичното пространство, на преплитане на изкуството и активизма, е превърнала улиците на Буенос Айрес в бунт от цвят и комуникации, давайки на света урок как съпротивата може да стане красива. В тази категория е и българският „Дворците на народа“ на Борис Мисирков, Георги Богданов, който имахме възможност да видим на София филм фест, както и други филми. За първи път тази година гилдия Критика към Съюза на българските филмови дейци ще връчи своя награда на критиката за филм от програмата на фестивала. Със сигурност ще бъдат затруднени не само за заради многото филми, но и заради високите им художествени качества. Няма как да ви представим всеки един от тях, а и ние сме в очакване на филмови преживявания. Повече за тях можете да научите от фейсбук страницата на фестивала, а и скоро предстои излизането на каталога. Само ще споменем няколко филма. „Надар – Първият фотограф“ /наскоро имаше негови фотографии, изложени в Националната галерия, по проект на „Фотофабрика“ – б.а./. Феликс Надар е фотографът на суперзвездите на 19-ти век. Той успява да покани в студиото си всеки от тези великани на европейската култура, за да го снима за поколенията. Изследвайки възхода на фотографията чрез тези емблематични фигури, филмът показва как възпроизвеждането на реалността разтърсва света. С появата на това ново средство, достъпно за всички, известността на знаменитостите придобива безпрецедентни мащаби. Създател на икони и сам суперзвезда – така Надар остава в историята като основоположник на „културата на знаменитостите“, която ние продължаваме да тачим и днес.

“Музика и власт” - Германия 2018, режисьори: Мария Щодмайер и Иза Вилингер - снимка архив „Master of Art”

„Купка – Другата история на модернизма" - Франция, режисьор Жак Льоий е документален филм за бащата на абстрационизма. 85-те години на Франтишек Купка (1871-1957) обхващат период, когато най-важните течения в съвременното изкуство се предизвикват помежду си – импресионизъм, футуризъм, кубизъм, дадаизъм, сюрреализъм, супрематизъм, експресионизъм, конструктивизъм... С толкова много авангардни движения това е един от най-оживените периоди в историята на изкуството. Пръв сред тях е Франтишек Купка. „Очите на Орсън Уелс" – Великобритания е с режисьор Марк Казънс. След като получава изключителен достъп до стотици частни рисунки и картини на Орсън Уелс, Марк Казънс се гмурва дълбоко във визуалния свят на този ��егендарен режисьор и актьор, за да разкрие портрет на художника, какъвто никой не го е виждал – през собствените му очи, скициран със собствената му ръка, нарисуван със собствената му четка. Един документален филм, който всеки киноман трябва да гледа; След изключителното преживяване на ONE DANCE WEEK през есента на 2018 г., българската публика има нов шанс да се срещне с изкуството на Димитрис Папайоану . Гръцкият документален филм „Димитрис Папайоану зад стената“ проследява подготовката на най-загадъчна и важна творба, наречена STILL LIFE (Натюрморт). Филмът се фокусира върху визията и философията на Папайоану, върху метода му на работа и обичайните му практики, както и върху всеотдайните му сътрудници. Филмът прокарва паралел между творческия процес и мита за Сизиф, изтъквайки, че животът и работата на големите творци съществуват в симбиоза., както и още много, много филми, показвани на престижни фестивали, но за жалост, не показвани в България. Благодарение на „Master of Art”  имаме този шанс.

Проф. Божидар Манов е председател на журито на фестивала - снимка Стефан Джамбазов

По време на първото издание на фестивала, когато имаше прекрасни филми, изпитахме огорчение, че публиката беше малобройна. Днес Найо Тицин споделя статистиката – с всяка година зрителите се увеличават и все пак биха могли да бъдат много повече, като имаме предвид програмата и подбора, който съвсем не е бил лесен. Няма да коментираме, но си даваме сметка какви усилия се изискват, за да се случи този фестивал, независимо от подкрепата и партньорите. А Найо отново повтори това, което ни каза преди години след първото издание на „Master of Art”  „Мисля си, че ако повече хора прочетат повече книги, видят повече такива филми като филмите от фестивала, отидат на повече културни събития, истински културни, а не субкултурни, може би всички ще станат по-човеци. Защото всъщност културата и изкуството за мен е онова доказателство за божественото. Иначе, ако ги няма културата и изкуството, човек оскотява. Скот значи животно. Животното пие, яде и спи. Като че ли обаче Господ ни е дал шанса не само това да правим, но и през нас той да говори и да се заявява, че присъства. За мен това е изкуството и културата, и за това е важно ние да го уважаваме и да се опитваме да не си затваряме очите към него, да бъдем отворени”. Найо Тицин винаги е подчертавал своите пристрастия към документалното кино, особено посветеното на изкуството и на сложните процеси в създаването му като авторски почерк и смисъл в днешния ни днес. В този контекст подчерта, че откриването на току-що приключилия 23-ти София филм фест с документалния филм „Да ходиш по вода“, посветен на Кристо Явашев, режисьор Андрей Паунов, е ярко доказателство за красотата и непреходността на автентичния разказ в документалистиката.

Филмът на Борислав Колев “Рокендрол” открива „Master of Art” - снимка архив НДК

Фестивалът предстои. Насладете му се. А и ще научите и разберете много. Вълнението ще е лично преживяване, но понякога, без да подозирате милиони хора по света са почувствали нещо близко до вашето усещане. Може би ще разберете и това с филма „Чудото на малкия принц“ - Холандия, режисьор Мариолейне Боонстра. Документален филм за най-превежданата книга в света - „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери - преведена на повече от 375 езика. Защо хора от съвсем различни общества избират точно тази книга, за да запазят живи своите застрашени езици и култури? И не само…Така, че подгответе сърцето си, както казва Лисицата на Малкия принц, какво да очаквате и видите. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Master of Art”