#Герган Ценов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Нов симфоничен оркестър не избира лекия флирт със слушателите

Поредният концерт от сезон 2016/2017 на Нов симфоничен оркестър се превърна в събитие. В афиша, наред с Антична сюита от Иван Бакалов и Концерт за пиано и оркестър №1, оп. 35 на Дмитрий Шостакович, беше и световната премиера на Симфония №6 „Каскади“ от Васил Казанджиев. Вдъхновител, както за съставянето на програмата, така и за написването на творбата, е диригентът Герган Ценов. Пише за „въпреки.com” музикалната журналистка Ирена Гъделева /на снимката/.

Въпреки раздвижването напоследък по отношение на представянето на българското композиторско творчество, все пак симфоничните ни оркестри остават в дълг към авторите, дори и към класиците. Често партитурите на по-крупните български произведения са прелиствани само за едно изпълнение и после събират прах в чекмеджетата или библиотеките. Още през април 2016 година маестро Ценов обърна внимание на това по време на концерта, наречен „Българският авангард“, в който пак Нов симфоничен оркестър се беше нагърбил със задачата да върне към сценичен живот след много години произведения от Лазар ��иколов, Иван Спасов, Божидар Спасов и Васил Казанджиев (тогава прозвуча неговата Втора симфония) - /за концерта може да прочетете във „въпреки.com” тук – б. р./.

По време на репетициите на своето произведение Васил Казанджиев беше в залата до своя ученик и колега Герган Ценов /д./

Герган Ценов, който от 1999 година живее и работи в Ню Йорк, е един от онези български музиканти, които откриват мисията си в изучаването и разпространяването на българската музика. Парадоксално или не, той и създаденият от него Ансамбъл „Ценов“, през последните две години доказват жизнеността на творби, които в родината отдавна са оставени на забравата. „Проектът ми е резултат на една много проста и тъжна равносметка - че през последните над 70 години, по една или друга - най-вече политическа причина, творчеството на много наши композитори - класици бе погребано по един наистина жесток начин и може би най-жестокото е, че продължава да бъде така”, заявява маестрото. По неговите думи в сърцето на Манхатън българските авангардисти са приемани с възторг /разговор с Герган Ценов във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Какво трябва да се случи, за да достига музиката на българските композитори до сърцата на българската публика? Отговорът на Герган Ценов и Нов симфоничен оркестър е, на първо време, симфоничните състави да не се плашат да я изпълняват. Примерът е даден – за своята 25-годишнина първият частен оркестър у нас не избра флирта със слушателите, а поднесе изцяло българска авангардна програма. Сега, година по-късно, отново пое нелек ангажимент – световната премиера на Шестата симфония, посветена от Васил Казанджиев на неговия ученик и в този случай вдъхновител – Герган Ценов.

Васил Казанджиев и Герган Ценов

Академик Казанджиев споделя, че първоначалната му идея е била да напише кратка ефектна оркестрова пиеса в стила на „Тил Ойленшпигел“ от Рихард Щраус. После, след подхвърлената идея от неговия ученик, само за около месец и половина композиторът доразвива пиесата и така, за рекордно кратък срок Симфония „Каскади“ е завършена. Музиката е ярка, бликаща от променящи се настроения, изпълнена с много динамика, подкрепена със солидното присъствие на перкусия,  а на духовите партии е поверена солистична роля. И може би точно заради това, според маестро Ценов тази творба спокойно може да бъде определена и като концерт за оркестър.

Шестата симфония на Васил Казанджиев беше кулминацията на вечерта, която Нов симфоничен оркестър и диригентът Герган Ценов бяха избрали да започнат с Антична сюита от Иван Бакалов. Не случайно – през 1966 година, когато уважаваният наш диригент и изкуствовед проф. Бакалов създава този цикъл от ренесансови и барокови пиеси, оркестрирани за струнен състав, той го посвещава на камерния оркестър „Софийски солисти“, ръководен тогава от Васил Казанджиев. Включени са теми на Жорж Мюфа, Михаел Преториус, Йохан Шайн, Валентин Хаусман, Исак Пош и Паул Пойерл. Постоянно обновяващия се и винаги млад Нов симфоничен оркестър звучеше меко и в определени моменти с търсена органова звучност (в Увертюрата по Мюфа). Герган Ценов, който не използва диригентска палка, явно е последовател на идеята,  че така може много по-добре да се моделира звукът на оркестъра.

Надежда Цанова и Петър Македонски

Античната сюита беше контрапункт на следващата творба в програмата – Концерт за пиано и оркестър №1 от Дмитрий Шостакович, която даде шанс на присъстващите да се срещнат с пианистката Надежда Цанова, която живее и концертира предимно в чужбина, и с Петър Македонски – първи тромпетист на Радиооркестъра и чест солист на оркестрите у нас. Двамата все по-често свирят заедно и наскоро спечелиха Гран при на конкурса „Музиката и земята“ като дуо. В изпълнението им имаше младежки заряд и със сигурност интерпретацията им ще се надгражда с времето и опита, за да добави и дозата сарказъм, с който сме свикнали да свързваме творбата на 27-годишния Шостакович. По повод нея той заявява: „Бих искал да защитя правото на смеха да участва в това, което се нарича „сериозна“ музика.“

За Герган Ценов това произведение на Васил Казанджиев беше и личен подарък

Публиката в зала „България“ прие с възторг свежото младо присъствие. Само ми се искаше зрителите да са повече, да са много и нетърпеливи да чуят музиката – и тази, написана през 1933-а, и тази, завършена преди няколко месеца. Публика, която цени доайените си и вече чака следващата премиера, но и изисква в повечето от програмите на симфоничните оркестри да има по нещо, създадено тук, в България. Герган Ценов и Нов симфоничен оркестър са доказателството, че е въпрос на отношение и чувство за мисия. ≈

Текст: Ирена Гъделева

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Росен Миланов: Диригентът е като треньор, но е на терена

„Диригентът е най-вече педагог, и треньор, и вдъхновител, и психоаналитик, и всичко, което се занимава с разрешаване на някакви проблеми”. Споделя диригентът Росен Миланов за „въпреки.com” в кратките минути на почивката по време на репетицията му за концерта на 14 март с Нов симфоничен оркестър в столичната зала “България”.

Разговаряме с известния диригент в малката диригентска стая на зала „България”. Малко преди това присъствахме на репетицията на знаменитата Втора симфония на Брамс. Това, наистина, не беше просто репетиция, а и урок - вдъхновение за младите музиканти от оркестъра. Росен Миланов им внушаваше и аналогии в музикалните щрихи, дори ги „изпитваше” за усещанията им за гениалната творба. И вмъкваше шеги, като ги посъветва, когато трябва да запомнят някои акценти в материалите си да ги отбелязват, защото „глупавите помнят, а умните записват”.

А Росен Миланов продължава пред нас за ролята и мястото на диригента:  „Първо са личните проблеми на хората, с които се занимава, защото това е едно изпитание човек да превърне една духовна материя в материална материя, извинявам се за тавтологията. От друга степен по някакъв начин да го почувства заедно и като екип с всички хора, които са около него. Мога да оприлича тази професия именно с треньорската професия, която е същата, но все пак аз съм на терена по време на играта, не отстрани. Моята философия е, че

няма музикант, който да иска да свири лошо

предубедено и да прави някакви грешки. Всеки се мъчи да даде най-доброто от себе си и моята работа е тази позитивна енергия, която всеки един внася в залата по някакъв начин да я канализирам в процес, който да е изключително позитивен и същевременно хората да знаят, че този завой е опасен, че някой може да мине на червено. Това е един път, една карта, която ние трябва да знаем как да стигнем от тази точка до следващата точка при постоянно променящи се условия било то метеорологични или на трафика, който те заобикаля. Това е един процес, който не може да бъде повторен два пъти, един процес, в който ти трябва да познаваш идеално до къде трябва да стигнеш и как да стигнеш. Но, все пак, когато строиш музикална кула, тя всеки път изглежда малко по-различна, не можеш да апликираш по един и същи начин. Не е като да принтираш една и съща фотография много пъти”.

Според Росен Миланов диригентът е необходимо да бъде психоаналитик, защото има много причини поради, които един музикант не може да свири добре. „Първо това може да са логично лични причини, възрастта, мускулната кондиция донякъде по някакъв начин променя нещата, които обикновено са в баланс, липса на подготовка, липса не технически възможности – всичко това. Но един оркестър абсорбира доста. Много добре би било, ако всички са на едно и също ниво, на изключително ниво. Много от големите оркестри, които съм дирижирал, с които съм работил дълги години има така един процент, който не е двуцифрено число, то е едноцифрено число процент на хора, които допринасят не толкова с това, че всичко, което възпроизвеждат на инструмента си е екзактно и съвършено, но те допринасят повече със своя опит, със своето присъствие, внасят и едно спокойствие, защото има и такава нужда от хора. Както във всеки един колектив, където и да се работи. Не може всички да са alpha personality или beta personality –

трябва да има хора, които са лидери и хора, които да ги следват.

По този начин цялата тази химия, която се създава в оркестъра понякога успява тези 10% да ги абсорбира, без да с�� чуят слабостите. Това е много дълбок въпрос кой как свири и защо свири. Има ли място да свири в първокачествени състави е съвсем друг въпрос. Това е по-скоро въпрос на конкуренция и какво е на пазара от музиканти като качество и зрялост и кое можеш да избираш. То оттам идва всичко, че винаги има хора, които са по-добри от други, има хора, които не са на толкова високо ниво. Ако имаш възможност да избираш, естествено е, че ще избереш по-доброто качество, ако нямаш възможност да избираш, трябва да има някакво количество хора в оркестъра и избираш хора, които са първо качество, а не екстра качество. Така че всичко зависи от много неща. Те са свързани…”.

С усмивка, доброжелателност и разбиране споделя диригентът от десетилетия вече със световна кариера. В момента е музикален директор на Симфоничния оркестър на град Кълъмбъс, щата Охайо. Неотдавна той приключи своя втори сезон със Симфоничния оркестър на Шътокуа (Chautauqua Symphony Orchestra) с възторжени акламации. Миланов също така e музикален директор на Принстънския симфоничен оркестър (Princeton Symphony) и на Симфоничния оркестър на Княжество Астурия (Orquesta Sinf nica del Principado de Asturias (OSPA) в Испания. Гастролира в много страни в едни от най-авторитетните оркестри.

Откъс от разговора с Росен Миланов можете да чуете тук

Питаме го за разликите между различните оркестри, какви са неговите наблюдения като диригент. „По принцип има разлика, защото, например, немската школа, малко или много самото им обучение в една академия е насочено към оркестровото свирене и към това да продължат да свирят като оркестранти. В България все още има голям акцент хората да се обучават най-вече като солисти,  специално в групата на струнните инструменти, което е нормално.

Винаги сме били малко по - солистично настроени и като държава -

солистът изразява някакво уникално мнение по отношение на дадено произведение. Все пак да се свири в оркестър трябва да има някакво съгласие по отношение на мнението. Виждате какво е. То не е нещо, което е уникално само за нашата професия. То е уникално за цялата държава. Има някакво многогласие, което все още тържествува в нашето пространство било то политическо или културно, което не е толкова лошо, но прави много трудно създаването на единен оркестър. Защото в групите едно от основните качества е да можеш идеално да бъдеш воден от водача си, който стои на първи пулт. И това е нещо, което много трудно се постига, защото не е част от нашето музикално образование. Това са неща, които се постигат с много камерна музика, с много свирене в оркестър, с много слушане, с респект към музикалния текст, когато е пиано /piano - тихо/, то трябва да бъде пиано, а не просто да си го интерпретираш, защото така си решил да бъде по-различно. Нашата професия е изключително свързана с

възпроизвеждане на текста до максималния детайл

и може би се отличава по това от другите професии в областта на изкуството. Например в театъра или до известна степен в операта, хората боравят с текста по един много по-свободен начин. Рядко човек може да види пиеса от Шекспир да съвпада буквално с вида, в който е написана от него. Много неща или се осъвременяват, или се режат някой път, други влизат моменти от други пиеси – има едно боравене с материала, който е по-свободен. При нас всичко е базирано на това какъв е текстът. Много рядко човек може да види някой сериозен музикант, който да се отклонява драстично от този текст. Интерпретацията е в една много тясна рамка - това е въпрос на темпо, на начин на фразиране, на някаква динамична амплитуда.  Това са нещата, в които човек по някакъв начин да вмести индивидуалния си прочит за едно произведение. Всичко останало е малко или много едно възпроизвеждане на факти, които съществуват и така ни учат, че човек трябва да е респектиран много от всяка точка”.

Маестро Миланов е работил с някои от най-забележителните артисти в света, като Йо-Йо Ма, Ицхак Пърлман, Джошуа Бел, Мидори, Кристиан Тетцлаф, Найджъл Кенеди и Андре Уотс. В Принстън Маестрото продължава традицията на „приключенско" програмиране и партниране с цигуларката Лейла Джозефоуик, кларинетиста Дейвид Кракауър и композиторите Саад Хадад и Джо Тиен. На концерта си с Нов симфоничен оркестър ще изпълни за първи път творбата на българския композитор, който живее и работи в Германия Адриан Павлов Bаrceuse II за струнен квартет и струнен оркестър. По този повод диригентът споделя: „С Адриан не се познавам, произведението ми беше дадено като партитура само. Начинът, по който аз го чета не е по-различен от начина, по който чета една симфония от Брамс. За мен това е някакъв текст, аз нямам представа той какъв е като човек, нямам представа защо го е написал, какво точно иска да изрази. В този случай нямаме някаква колаборация. Но друг път има композитори, които търсят по някакъв начин една междинна точка, в която да сравнят идеите си дали са практи��ески приложими. В повечето случаи, както беше случаят, например, с Лазар Николов с последната симфония, която той написа, посвети я на нас /на Нов симфоничен оркестър/. Спомням си, че работихме много по тази партитура, за да може неговата идея, неговата нотация, начин на нотация да бъде ясна за музикантите, за да може това полифонично мислене, което той има в различните си пластове да бъде малко по-обединено по вертикала, за да може хората да го изпълнят по по-лесен и интуитивен начин. Това при нас беше интересен процес”.

Юлия Христова /л./ е винаги до оркестъра си, дори и на репетиции

Тази творба на Адриан Павлов е посветена на Лазар Николов, сподели с нас Юлия Христова, създател и президент на Нов симфоничен оркестър /разговор с нея и Петко Димитров във „въпреки.com” можете да видите тук/. Другото произведение, което ще бъде изпълнено на концерта е симфония № 95 на Хайдн. Очакваме с нетърпение концерта под палката на Росен Миланов. Няколко години не е гостувал в България. „Три години не съм идвал. Последният път бях с моя оркестър от Испания /Симфоничният оркестър на Астурия/. Тогава бяхме на фестивалите „Варненско лято” и на „Софийски музикални седмици”, беше лятото на 2014 година. С Нов симфоничен оркестър не съм свирил пет години, мисля, че последният път беше 2012. В България, освен с Нов симфоничен оркестър рядко идвам да работя с някой от другите оркестри, освен този на БНР, но беше доста отдавна. Напуснах Радиооркестъра 2008 г. като главен диригент. Винаги съм работил с

Нов симфоничен оркестър – това е моят оркестър в България,

сега не е мой вече, естествено. Тук съм вече като гост диригент. Програмата ми е много заета, не съм идвал в България отдавна, но просто така се случи”. Сезонът 2016/17 в Кълъмбъс залага на много от новаторските идеи, внедрени през първия сезон на Миланов - тематични фестивали, обогатителни прогр��ми, интегрални изпълнения и сътрудничество с други местни културни институти. В Испания той ще дирижира испанската премиера на операта на Чайковски "Мазепа", постановка на Операта на Овиедо, както и гала концерта със Симфоничния оркестър на Княжество Астурия (OSPA) по повод връчването на наградите "Принцесата на Астурия" и още и още…

Маестро Росен Миланов е уважаван и възхваляван и от зрители, и от музиканти, има изключително обаяние не само на диригентския пулт, а и в контакта си хората. Още от първите му концерти с Нов симфоничен оркестър в средата на 90-те години заобичахме музиката му и присъствието му в нея. И като че ли още тогава заедно с Юлия Христова сме си говорили, че го очаква бляскаво бъдеще. Безспорно българската публика го очаква, дори млади хора, ангажирани с други изкуства ни споделиха, че концертът на Росен Миланов не трябва да се пропуска…  А той коментира, че отдавна не е излизал пред българска публика и не знае какво е останало от хората, които се интересуваха и в момента се интересуват от класическа музика. И добавя: „По принцип тенденцията е да изчезват хората, които действително познават тези детайли, за които говорихме и, които могат да оценят дали нещо е направено по майсторски или не е. Защото, все пак, различен е вкусът на по-младото поколение, даже и на 40 и 50 годишните, да не говорим за хора, които са по на двайсет и няколко и трийсетина години. Вкусът е вече по-различен, вкусът е -

гледа се на класическата музика по-скоро като забавление,

на български звучи малко странно, ако искаш да звучи малко по-хубаво е entertainment. В нея търсят нещо, което не е възможно в нея. Тези неща са като едни произведения на изкуството, в които има невероятно усещане за детайл. Това е като една картина, която е така изпипана, че на всеки квадратен сантиметър от нея човек може да се възхищава. Днес на мода е, че всяко нещо, което бъде в една рамка, наречена изкуство е изкуство”.

Усмихнато, но не без тъга казва диригентът и все пак е категоричен: „Продължавам, защото поглеждам от една по-широка гледна точка какво искам, което е някакъв уникален поглед върху нещо, което ни заобикаля като изпитване, вътрешно. Естествено, че тази точка ще бъде уникална за всеки човек дали има лично качество или не е друг въпрос. Всичко е достъпно днес. Това, че интернет мрежата е една огромна сцена, една галерия, на която абсолютно всичко може да се показва… Няма нещо, което да е цедката, която съществуваше преди това. Сега е едно огромно отворено пространство, в което всичко съществува и следователно

на хората им е много по - трудно да се ориентират

кое е качествено и кое не е качествено. Хубавото е, че всеки човек има музиката, това са неща, които дефинират качеството на живота, който изпитваме, духовния живот на един човек. Това, което не е на мода в мнозинството от обществото е много трудно човек да се фокусира върху него. Хората малко или много имат един манталитет да следват това, което всички останали правят и това чувство, не искам да го наричам с хубавата дума, българска за която се сещате, /тук прошепваме „стадо”, той казва „да” – б.��./, понякога може да те отведе в посока, която по никакъв начин не може да се нарече дълбочина и процес, който да ни въздигне до някакви нови открития. Но такъв е животът! Едно движение на зиг - заг и нагоре, и надолу, и се връщаш към зиг – зага…”. И отново се усмихва и прави красив жест с ръка.

Но му дават знак, че започва втората част на репетицията и Маестрото в движение казва: „Да продължиш една нишка, която е почти на скъсване, но трябва да има нещо, което да държи. Историята трябва да върви, не можеш да прекъснеш изведнъж всички нишки…”. Няма как да се прекъснат, въпреки. А Юлия Христова също в движение ни споделя, че академик Васил Казанджиев, вдъхновен от концерта на Нов симфоничен оркестър под диригентството на Герган Ценов /разговора с него във „въпреки.com” можете да видите тук/ миналата година през април  с програма само от български композитори под надслов „Завръщането на четирима класици” /за концерта текст във „въпреки.com” тук/ е написал симфония, посветена на състава. Концертът ще е на 15 май, отново с диригент Герган Ценов. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: За една книга и не една съдба

В книгата „Идеологическият диктат и Новата музика в България. Щрихи върху документалното слово (1944 – 1969)”  е представена само неголяма част от огромния документален материал, който проф. д-р Ангелина Петрова събира и изследва в продължение на дълъг период от време. Написа за „въпреки.com” проф. Анда Палиева, музиколожка и преподавателка в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”, научен редактор на монографията.

Книгата е издадена от Института за изследване на изкуствата – БАН, благодарение на включването й в колективния проект „Съвременна музикална композиция, теория, философия” с ръководител проф. д-р по изкуствознание Милена Божикова. За изследването като авторска идея и реализация може да прочетете тук.

Иван Спасов - снимка архив

В двете големи части – „Опити върху класическия период на противопоставянето Нова музика – идеологически диктат (1944 – 1959)” и „Десталинизация и реставрация (1962 – 1969)”, с общо осем глави, е проследена в нейната променлива динамика хронологията на процесите на конфронтация между идеологическата диктатура и протестиращите със слово и музика композитори. Като сцени от театър на абсурда се разгръщат картините на „творчески” обсъждания, изглеждащи днес гротескни с абсурдните догматични обвинения и професионално невежество, но и зловещи с последиците от тоталитарната цензура и силата на целия репресивен идеологически механизъм, изолирал българския музикален авангард не само от световните сцени, но и от музикалния живот у нас и осъдил на забрава огромна част от това творческо наследство. Същевременно в тези страници се извисяват почти зримо фигурите на отстояващите своята поетика – с пламенния патос на трибун Константин Илиев, с дисидентска твърдост Иван Спасов, с неотклонен стоицизъм Лазар Николов... Както и с достойните си защитни позиции Стоян Джуджев, Петко Стайнов, Марин Големинов, Любомир Пипков...

Васил Казанджиев - снимка Стефан Джамбазов

��нгелина Петрова ловко вмества картината на националната ситуация през първите 25 години на властване на идеологемата на соцреализма в общата панорама на сложната конфликтна ситуация на епохата, като в размислите и заключенията си се опира широко и върху изследванията на авторитетни световни анализатори на тези процеси в социополитически, общокултурен и философски планове. Тази книга не е само обективен документ на времето, регистрация на политическите, социални, професионални и организационни проблеми, но и една точна и болезнена картина на творческата безизходност в сковаващата ситуация на тоталитарната диктатура. И заедно с това – едно свидетелство за високата светла духовност на творците, устойчиво отстоявали своите идеи, естетика, морал и въпреки всичко, оставили за света на Новата музика уникални творения. ≈

Текст: Анда Палиева

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S на „въпреки.com”: За съжаление архивът след 1969 до 1989 година не е съхраняван, както се следва и не може да бъде изследван с подобна прецизност. Още по-жалко е лошото съхраняване на авторски партитури на български композитори от онова време. Не малка част от тези произведения са имали своите премиери не в България, а в други страни. В този контекст може да прочетете нашия разговор с диригента Герган Ценов /тук/ и с композитора и диригент проф. Васил Казанджиев.