when-the-colours-die

[when-the-colours-die]

ЗаМатура 2015

След изявлението на т.н. адвокат Марин Марковски, естествено той вероятно е силно компетентен в тази област, вече мога тотално да се откажа от всякакви медии. Вместо да се обеснява като психолог, един от най-скандалните адвокати, по-удачно щеше да е мнението на някой с по-нормална логика. От господина разбрах единствено (и го казвам като човек издържал матурата), че организацията и схемата е голяма, логиката му е еквивалента на това - раздават изпитните листове, схемата е в разгара си, членовете на организацията имат минимално време, за да решат всички въпроси вярно и след това да ги изпратят на въпросните лица, как са получили обаче въпросите за отрицателно време, не се знае, как са ги решили също. Припомняйки, че не трябва да има грешки... Все пак отговорите трябват да бъдат изпратени не по-късно от два часа. Смешно ��! На повечето от нас ни е пределно ясно, че това, което отричат всички е в основата на нещата. Господин Марковски вероятно не е държал матура? (И не говоря за друг изпит, а специално за матура.) Тъй като Аз имах тази чест, нека ви разкажа другарю... Изискванията бяха изключително строги. Освен видео наблюдението под което бяхме, бяхме стриктно инструктирани да държим лактите си ВЪРХУ масите, като при неспазване следваха остри забележки. Дори при нас да е било по-строго от по принцип - никой от присъстващите учители/квестори не би си заложил работата заради някакъв пикльо от всички нас, при положение, че така им се диша във врата. Бяхме като в затворнически режим. 

Аз не отричам, дори съм напълно убедена, че съществува някаква схема, НО тя е заложена далеч в по-горните пластове на системата. Много по-лесно е едно или няколко високопоставени лица да извъртят схемата, защото никой не може да ги пипне. Все пак дори да стане гаф ще могат да си позволят добър адвокат, като гореспоменатият. Хората отговорни за това са там горе. Някъде между хората, които се чудят по какъв начин да извлекат още и още пари и умишлено съсипват бъдещето на младото поколение и между тези, които прилагат обратна психология из медиите, защото не щеш ли, всичко било така направено, че да се изопачат нещата в техен ущърб. ДА, повярвахме ви!?

[when-the-colours-die]

I've been seeing your soul...

[when-the-colours-die]

Сутрешни терзания в събота вечер.

Udrite gromovi, ovo su lomovi! Sad mi je najgore, dunite od gore!

  Къде? Ама защо? Аре, стига бе!? Верно ли?... Нито един подобен въпрос не ми се върти в главата като стана сутрин. Това е времето на "Аре мани ми се, че ше си излея кафето." и "К'ъв ти е проблема?". Най-вече на второто. Чудя се на хората, които всяка божа сутрин казват "Добро утро!", усмихнати и жизнерадостни. Как, бе? Така ли вендъж и аз не станах с въодушевление. Позовавайки се на половината философски учения и теории, които съм приела за "що годе бива ги", съм достигнала до светлината в тунела, която от своя страна е на толкова километри, че ако се затичам към нея сигурно ще изгасне.   Anothеr brick in the wall е факта, че денят ми минава в еднотипни умозаключения от сорта на "Ебати неосъзнатите хора!" и "Какво подяволите правя тук?!" И съм сигурна, че не съм единствена. Тогава как на тоя фон, сутрин цъфтите от позитивизъм. Чак е дразнещо. Да бе, и аз чакам нещо да се промени в идния ден ама ако аз не си го направя - няма кой. Но както и да е, сутрин като сутрин - ще я изкараме. Point-a е, че това много много не търпи никаква промяна в хода на деня. Клишираната работа, че през целия буден период в главата ти се подвизават само няколко неща, които се въртят и... въртят, е до болка вярна.    Za tеbe zivot dacu, kroz prste progledacu, da te jos jednom zagrlim. За теб... на фона на толкова други, които ми предлагат буквално всичко. Предлагат хората каквото имат, че и отгоре, но си мълчим - не сме кучета, че да ни сложат каишки и не сме магьосници, че да предлагаме ответно несъществуващи неща. Zamisli kako mi je, kad se probudim. Kako mi srce lupa, kad na tebe pomislim. Защото така сме устроени, "знаеш ти, че без тебе и да имам целия свят нямам никой аз". Мъко моя.    И после чак е единственият въпрос, който си задавам - "Как?"

[when-the-colours-die]

Чревоугодничеството на един „народ“.

  Един народ – сляп, глух, но най-вече безпомощен. Народ, обречен да тъне в една фалшива, лицемерна демокрация... Но не този народ е „народът“, който се тъпче неспирно на гърба на данъкоплатеца.

„Инвестиции в инфраструктурата за магистрали и тунели - това ще поискаме от Китай, категоричен е държавния глава Росен Плевнелиев.”

„Горчивата катранена чаша”, която българските тютюнопроизводители са изпили след управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ, струва средно между 3500 и 4000 лева. Така с „езика на фактите”, преведен на „езика на числата”, Лютви Местан изчисли колко старият кабинет е „отнел от трапезата на най-бедните хора в България”.

„Йордан Цонев: Има картел между изкупвачите на тютюн.“

„Във връзка с по-евтиният ток Трайчо Трайков обясни: Натрупва се дефицит, който рано или късно трябва да бъде платен.“

Инфлация, инфраструктура, еврофондове, проектозакони – понятия, чиито значения някои хорица от народа никога няма да разберат. Но това са и понятия, чиито цели никога няма да бъдат разбрани, още повече осъществени от „народа“ на народа. Защото всички тези висши представители на народа познават само своята политика – персонално усвояване, и се придържат целенасочено към нея, рушейки каменните устои на държавата. Този наш „народ“, който сме избрали под една или друга форма, който е длъжен да подобрява материалният и социален статут, да защитава ценностите и принципите, не спира да се тъпче с парите на честния човек.

„Самотна майка отглежда 4 деца, работи и завършва висше образование.“

„Семейство, останало без дом след пожар, търси помощ.“

„Гимназисти от Горна Оряховица помагат на хора в нужда с благотворителни акции.“

Народа сам си помага с каквото може, а колко е неприятно да знаеш, че други паралелно разхищават купища пари, които могат да дарят толкова много надежди и усмивки... Уви.

 ***

„Кради бе, кради, щом ти е на сърце, но не оставяй хора гладни по улиците!!“ трябва да им се изкрещи, явно не виждат...

Този „народ“, който ни представя като нация било то в лицето на народни представители, евродепутати, партийни организации/сдружения, така и в лицето на по-нисшестоящи поддръжници и протежета – този „народ“ не е нищо повече от един боклук! А смешно е, че боклука се бори помежду си от алчност, от егоизъм.

Но драги мои сънародници, основите на държавата се рушат под натиска на тези чревоугодници, и докато народът пиянства, чакайки някой вълшебен дух от поредната бутилка да оправи помиите на сменящите се правителства, ние продължаваме да храним и тъпчем тоя боклук, който ни управлява. Тъжно нали?!

[when-the-colours-die]

[when-the-colours-die]

Y Petkova разказва...

Раз, два, три... 2 парцала в чантата и дуф. Кафето в колата на бързо, а тя фучи ли, фучи... Как запали в т��я студ мамицата й – резачка е. „Следват два дни на нервосървайвър.“ си викам. Хубаво ама доста бързо почнах да увяхвам в тая среда. Доста нетипично.

...

Лутането насам – натам, беше едно на ръка. Добавяйки и фактора умора, се чувствах като на гладна стачка, но с кафе. Стана 6часа, студът пак скова всичко. Ама студ, студ - не жали хич. Луната и Юпитер бяха неестествено красиви, но уви.. кой да им се наслади... Факт е, че стоейки на минусови температури, ядейки студена и безвкусна храна и втренчвайки се в небитието, нещата нямаше да се развият много положително в хода на нощта. Нагоре-надолу, нагоре-надолу и така до полунощ. Траурният шал започна да ме стяга. „Ще си лягам.“ – викам. Еми легни си, легни си ама тия -5, се усещаха като -25. А печката същевременно, която е включена от сутринта, хич не ебава.

Колкото и некомфортно да беше, ще ми липсва. Най-вече лунната панорамна гледка.

По едно време си викам, вече сигурно няма на къде да стане по-студено... Да съм се унесла за час към сутринта, и чувам нек‘ви кокошки, и виещи като настъпани кучета(поне такава асоциация си направих в просъница). Ставам, решавам, че ще ходя да си купувам кафе, рано, рано. Излизам и усещам, как кръвта ми замръзва от тоя студ... „WTF?!“ О, я дайте една кола насам. Заскрежените ливади под баира, в тон с обагрящото ги сутрешно слънце, бяха красива гледка, но за зиморничав човек като мен – не мерси!

...

Поръчвам едно кафе – правят ми различно. Леко започна да ми писва. Няма, забивам рогата у земята и ше мълча!

До обяд вече бях на шест кафета. Карайки на странна кофеинова фотосинтеза, в която отсъстваха всякакъв вид сън и храна, съзнанието ми реши, че е крайно време да мине на фаза “IGNORE”.

Почна се с джафкането, с лицемерщенето, с даването на акъли от неопълномощени за това хора, които както се вика – за сефте виждам. Нищо, рогата са все още здраво забити в земята. Като ме настъпят – здраво контра и всичко млъква. Още малко...Усещам как прогресивно започва да ми се спи. – Next coffee, please.

...

Отивам си, ��тивам си и може никога да не се върна... но си отивам.