#ютубър

[infireee]

Какво е интернет? Какво е интернет страница?  От кого е създаден интернет? Какво е интернет връзка, интернет доставчик? Как да имаме бърз интернет? Какво представлява интернет? Какъв интернет да избере човекът, който иска бърз интернет, от колко години е интернетът.Това са едно от малкото въпроси, които хората се питат. Днес в този видеоклип ще ви представя интернетът днес, как интернет се е развил до това ниво

[cryptalaxy]

Измама с биткойн раздавания удари популярен индийски ютубър

Измама с биткойн раздавания удари популярен индийски ютубър

Гейминг каналът на популярният индийски ютубър е бил хакнат и измамници са се опитали да използват стария трик с подаряване на биткойн, за да примамят хората.

Ajey Nagar, популярен индийски ютубър с 6,7 милиона абонати, е последната жертва на продължаващата измама с подаряване на Биткойн в Youtube.

Хакването се е случило на втория Youtube канал на Nagar – CarryisLive, където той…

[mykemuxo]

200 дни в Ривъндейл* на Португалия

[снимка - Йоанна Дерменджиева] 

*Ривъндейл е царството на елфите в Средната Земя от Властелинът на пръстените на Толкин

Изпънала се е тази Португалия на западния бряг на Иберийския полуостров като момиче с какаова кожа върху пясъците на някоя прайа (плаж). Пообърнала е леко гръб на останалата Европа и се е вгледала меланхолично в капризните - ту топли през май, ту ледено студени посред август - водни бразди на Атлантика. Косите ѝ са разпилени така тежко върху хълмовете, че дърветата лятно време се задушават в горски пожари, превръщат се в черна пепел, издигат се в небето и се посипват обратно надолу по мократа кожа на къпещи се в реките девойки със сърнешки очи и по къдрите на тъмнокоси младежи. Сякаш се сипят черни конфети по време на февруарския карнавал. И ако момичето с какаовата кожа се развълнува извънредно от стенещите струни на фадо-китарата, то ще се сети за някой хладен и самовглъбен стих на Фернандо Песоа и ще притихне... но сълзата вече ще се е спуснала по палмовите ѝ мигли, търкулнала ще се е по слънчевата й скула и ще е капнала в река Та́мега.

  ~

„Ривъндейл на Португалия”. Така един млад португалец музикант описва севернопортугалското градче А́марант на една русокоса другоземка в самолета към Порто. Не много по-късно от деня на запознанството им той ще я залъже, а тя ще му повярва, ще потърсят утеха с телата си, ще я получат частично и ще се разделят. Той – за да свири на контрабас на презатлантически кораб, сякаш някогашен завоевател тръгнал към Новата земя; а тя – за да разбере каква мъка са отглеждали в стомасите си португалските жени, когато мъжете им избирали корабите в морето пред корабите в женските очи.

  Така започва португалската история на момиче, което не съм аз и с което сякаш нищо не ни свързва, освен някоя и друга обща за славянските ни езици дума. Свързва ни и това, че сме заживели благодарение на Еразъм+ в Амарант, тя като доброволец по Европейска доброволческа служба, аз като стажант по Еразъм Практики. Иначе можех да разкажа и друга някоя история, но нейната избрах, защото сякаш е готова за филмиране от Уди Алън. Тъкмо Скарлет Йохансон щеше да я изиграе, и двете тъй русички и синеоки и наивни. Но Португалия режисьорите рядко я снимат, освен екранизацията на Night Train to Lisbon и тъжно несполучливия Lisbon Story на иначе любимия Вим Вендерс.

  Да, Лисабон сме учили по география и за Лисабон знаят хората. За това не звучи никак запомнящо се да кажеш, че не в Лисабон те е запратила съдбата (или си се запратил сам), даже не и в Порто... ами там някъде близо до Порто, в малкото градче с име на любов - Áмарант.

   [снимка - Йоанна Дерменджиева] 

  - И как е в Португалия, доста по-топло от при нас, нали? 

- Еми топличко е, ама и зимата си я бива, не люти на очите като нашата, сухата. Ама е влажна и не я интересува колко пуловера си навлякъл, пак намира път в тебе. И оттам я гониш с една миризлива португалска ракия, багáсу  ѝ викат, ама това е друга история... 

- Аха. Е те в Португалия много шъшкат май? 

- Шъшкат, да. То и ние ъъъ-каме. 

- А то малко португалският на испански прилича 

- Вярно, вярно, езикови съседи, но си пазят португалците своята култура, обичат своя език. 

- Те нали и в Бразилия португалски говорят? 

- Ами да, само произношението им е леко на  мьеко. Едните казват - “бом диа”, другите - “бом джийя”, едните - “футбóл”, другите - “фучибóл”... А иначе каква самба, каква боса нова е родила тази Бразилия, да знаеш! Какво нещо! Стъпила е там Мама Африка здраво на музикалната джунглеста земя, камбанките на креолските ѝ глезени скачат в ритъма на самбата и отвяват със заряда си! И примерно бразилците много често пеят за-- 

- Добре хубаво ама чакай сега, ти в Лисабон всъщност какво точно правиш?

  ~

  Иначе можех да разкажа и друга някоя история. Като тази на испанеца Гуси, бивш доброволец, който е изключително слънчев човек, макар на пръв поглед да пуши като комин, да носи черни кожени якета и да слуша тежка музика, а и си похапва доста. Обаче финландката Хейди, която водела безплатни класове по зумба за местните, се прибрала на север дóма. И той – защо не – научил някои зумба движения и поел щафетата. Превърнал се в зумба-бащата на свита от португалски лели в борбата им срещу калориите, натрупани от нечовешки многото тестени изделия, които португалците са способни да погълнат с лекота, а и със същата лекота да изгорят по стръмните павирани улички нагоре-надолу. Станал Гуси снажен, съкратил тютюна драстично, намерил между другото и любовта на живота си. Лондончанка, която свири в местния пътуващ севернопортугалски оркестър.

  Или историята на Тиаго. Тиаго бил изпратен от нашата младежка организация в бившата португалска островна колония Кабо Верде като доброволец. Докато правили театър с кабовердианците, опитвали се да прокарат вода в училището и да изчистят плажа от европейската пластмаса (нечестно замърсяваща водите на общност, която няма почти нищо – камо ли тонове боклуци за изхвърляне в океана), на Тиаго му хрумнала идея. Който малчуган прочете и поговори с него върху Малкия принц, ще получи за награда спускане с парашут от един от многото върхове на хълмистия остров. Думите на Екзюпери за нула време станали като Библия за стотиците малки очички, които поискали да видят своята малка „планета” отгоре така, както я виждат червеноклюните тропически птици.

   Или историята на Педро и Луиза, двойка португалци с нежни сърца и големи чела. Срещнали се на курс по танго в големия град, той я гледал, тя мълчала, той я гледал. След седмици разговори във Фейсбук се изтъпанчил пред вратата на родителите ѝ, обядвали, по-късно я взел в караваната си, обиколили красотите на страната. Напуснали Порто (разбирай, Пловдив) за да заживеят в Амарант (разбирай, Асеновград). Тя – талантлив график рикордър, той – бивш космически инженер, зарязал корпоративния свят и отдал се на най-новото в света на интердисциплинарните науки: Theory U, дизайн мислене, Dragon Dreaming и, и, и...

    И всъщност Амарант не е като Асеновград, освен, че по население е около петдесет ��иляди. Амарант не е като никой друг град никъде другаде. Има си средновековния мост (на име “Сау Гонсáлу”) до средновековна катедрала (също на име “Сау Гонсáлу”), който мост местните отбранявали самоотвержено срещу Наполеон, та последният се фръцнал и изгорил половината град. Но пък не успял да превземе Португалия. Има си и реката Та́мега, в която лете се къпем, а Та́мега си има „любовното островче”, върху чиито пясъци през поколенията не една искра в мъжки поглед се е превърнала в... бебе.

    Амарант се гордее и с небезизвестните си кексчета с неприлична форма и със свято име - това на светеца-патрон на града, Свети Гонсалу (1187-1259 г.). Размери всякакви. В тъмните Средни векове Рикарду, Карлуш и Гийерме подарявали по един такъв кекс на бащите на Дебора, Мария и Беатриш и обещавали да се грижат добре за дъщерите им. Колкото по-голям кексът, толкова по-добре съответно щели да се грижат за избраниците си, нали.

 [снимка - Йоанна Дерменджиева]

  А ако останела случайно някоя Иньéш стара мома – на 20, 21 години по тогавашните стандарти – то на помощ се стичал светецът проповедник с китара Сау Гонсалу. Яхнал магаренцето си, този бунтар и идеалист на Католическата Църква обикалял планините наоколо (сещам се за Витоша и бързо се поправям - обикалял хълмовете наоколо) и помагал на самотни девици да си намерят съпруг. Отекнало добротворчеството на Сау Гонсалу чак до притоците на Амазонка и името му се превърнало в шестнадесетия по големина град в Бразилия (със скромното население от близо един милион души). И за да не забравя светът манталитетната разлика между Португалия и Бразилия, бразилците възпели Гонсалу с техните си триштèза и алегрѝя – горест и радост – по тъжно-веселия начин, по който само те си могат, и започнали да го изобразяват с трубадурска шапка и китара в ръце.

 [Сау Гонсалу - един светец на два континента - свойствено изобразен в Португалия вляво и в Бразилия в дясно]

  Истинското съкровище на Амарант, то непременно е неговата почит към културата. Например дивите коне и екзотичните жени със продълговати бедра – и още по-диви очи – родени изпод четката на местния експресионист Амадео де Сауза-Кардозу. Завладял през началото на ХХ век Париж, самият Сауза-Кардозу бил завладян от таланта на италианския си другар Амадео Модилияни и променил името си от португалското Амадеу на италианското Амадео. Средата на същия век станала сцена и за фотографския талант на Едуарду Тейшейра Пинту, уловил детските усмивки, речните мъгли, неотменните фойерверки, селските животните и особените хора на Амарант.

  [черно-бели Амадео вляво и Едуарду вдясно]

 ~

И някак така се получава, че като тегля чертата всички младежи от Амарант, с които кръстосахме път, са неподправено артистични натури. Алфредо танцува съвременен балет и е сред многото португалци, които открито изразяват хомосексуалността си, защото няма от кого да я крият; Жуана учи архитектура и се облича по-стилно от всяка миланчанка; Ги прави минималистични снимки на града си от птичи поглед и работи в местна агенция за графичен дизайн, чиито услуги общината ползва за много от своите инициативи – от новите термални бани на река Та́мега, през Фещаш до Жуньо (юнския фестивал на града), през Феща Амарантина (юлския фестивал на града), през А! Фест (августовския фестивал на града), до бразилско-португалската магия на MIMO Fest  (също през юли); Жуау е влогър (и той работи с Общината) (да, Общината наема ютубър за промоция на дейностите си); Дебора не може да диша без кино, дъхновена още в гимназията от своята учителка Елза, която пък преподава на учениците си предмета философия, използвайки киното по немислимо креативни педагогически методи; Патрисия рисува и снима в типичните за португалската младежка субкултура тъмни и меланхолични краски; Жозе пише книги, организира концерти и изложби (включително на творбите на Патрисия) и кани най-бележитите съвременната португалски писатели на литературни четения. Иньеш...е, тя завърши фармацевтика... но е едно същинско свирещо на китара модерно хипи, което заминава за Трансилвания като доброволец. Да приготвя лекарства от диви билки.

  [снимки Gui Basto]

  [Всяко лято в Амарант е белязано от поредица фестивали - Instagram постове на Община Амарант, чийто профил е следен вероятно от всеки жител на града, който е в социалната мрежа]

  ~

  Разбира се - както всеки един живот - и животът в Амарант не е само festa, култура и любов. Искаше ми се обаче този текст да послужи за вдъхновение: че и малките градове могат да изградят своя културна центрофуга. И то в страна, която също е имала своя бай Тошо - бай Салазар (хоп-троп към Салазар Слидерин, един от многото португалски елементи в Хари Потър), и тайна полиция, и публични стрелби по улиците, и след падането на режима брат брат е мразил заради полюсни разлики в политическите виждания и тъй нататък. Та за тази цел реших да запазя цялостния сладък привкус на текста...

  ...макар за жалост всичките традиционни сладки в Рисъндейл на Португалия да имат един и същи гаден безвкус на захар и яйца. Но, нейсе.