#интересни факти за интернет | Explore Tumblr Posts and Blogs

blog-antonia-dimitrova · 5 years

Text

Коронавирусът! Какво Може Да Ни Бутне в Психична Пропаст и Какво Да Ни Опази от нея?

COVID-19 ни поставя в ситуация на несигурност, страхове, социална изолация, изисквания и ограничения и тотална загуба на усещане за контрол. Всичко това поставя сериозни предизвикателства пред психичната и емоционална устойчивост, към способността да правим конструктивни избори и да функционираме здравословно. Кои са деструктивните фактори или какво компрометира психичния капацитет за справяне в тези смутни времена?

Реалността – наличието на действителна заплаха за здравето, живота, работата и свободата ни, заливащата и ужасяваща информация, медийните стимули и спекулации по темата и социалната изолация. Рискът е свързан с трудността да преработваме множеството стимули, тъй като „психичния компютър“ има своя капацитет и лимити на претоварване. Реалността активира и едни от най-уязвимите теми за смъртта, загубата, свободата, принадлежността, свързаността с другите, самотата, несправедливостта, контролът и много други. Така към външните фактори от средата, прибавяме и вътрешни стимули и „компютърът“ прегрява. Когато психичното прегрее, човек започва да функционира инстинктивно и първично. Когато е активиран малкият кръг на лимбичната система, инстинктивният отговор е реакция на командата “Опасност! Бий се, бягай или замръзни!”. Всичко това блокира капацитета за рационална и функционална преработка на информацията от външния свят, приспособяването и вземането на решения.

Моделите на мислене - как възприемаме и интерпретираме случващото се, как възприемаме себе си в тази ситуация, как възприемаме другите и как мислим за бъдещето. Част от дисфункционалните мисловни модели могат да изглеждат така: Катастрофични интерпретации на случващото се: „случва се най-лошото“ „няма изход“ „всички ще се заразим” „животът свършва“ „нищо никога вече няма да е същото”, „Бог/природата ни наказва“ и пр. Възприемане и мислене за себе си: „не мога да се справя“ „безсилен съм“ „слаб съм“, „ заслужавам да умра“ „все на мен се случва“ „писано ми е да страдам“ …. Възприемане и мислене за другите: „другите са опасност или зараза или бомба със закъснител“ „хората са безотговорни и не осъзнават сериозността на ситуацията или страхливци, опаковани като мумии“, „никой не го е грижа за мен“ „никой не ме разбира“ „всички лъжат“ „на никой не може да се има доверие“ и др. Мисли за бъдещето: “ще се заразя” “ще умра” “ще изгубя работата си” “бизнесът ми ще фалира” „бъдещето е безнадеждно“ „ „бъдещето е несигурно и страшно“ „всички ще измрем“ ,„животът е несправедлив“ и др.

Дисфунционални и екстремни емоции като ужас, паника, страхове, фобии, интензивнен гняв, тъга, самота, отвращение, омраза и др. Разбира се в екстремна ситуации всички тези емоции са естествени и нормални, дисфункционалността идва от невъзможността да ги отреагираме и преработим по здрав начин. Рискът е емоционално замръзнали и обезчувствени или заляти от емоциите си да киснем в киселина (хормоните на стреса - кортизол и адреналин). Не преработвайки всички интензивни преживявания добавяме още една причина за прегряване. Интензивният и постоянен стрес от своя страна, срива защитните сили и устойчивост на организма.

Дисфунционални поведения – вманиачаване в ритуални и крайни поведения като миене на ръцете през 1 минута, дезинфекция по 7 или повече пъти на ден, постоянно преобличане, пране с хлор, тотална социална изолация, физическа агресия или вербални нападки и заяждане, преяждане или гладуване, злоупотреба с алкохол или психоактивни вещества и пр.

Вярванията и Нагласите - за или против ваксините, мерките и различните теории и спекулации по темата. Възможно ли е да противодействаме на „страшното чудовище“ и да избегнем психичната пропаст? Да! Като насочим усилията си към факторите, за които говорих до тук. Безспорно е, че не можем да влияем нито на вируса, нито на реалността, произтичаща от него, нито на поведението и нагласите на другите, НО можем да влием на себе си – на начина, по който мислим, на начина, по който се справяме с емоциите си и на поведението и нагласата ни към случващото се.Ето и някои идеи Как:

1. За коригиране на дисфунционалните мисловни модели, обичайно правим проверка на реалността и рационален анализ на фактите и обективните доказателства. В настоящата ситуация например можем да подбираме внимателно източниците на информация, да управляваме импулса да ровим час по час в интернет и с негативен филтър да следим и фиксираме само негативните новини. При страх, че може да сме се заразили, можем да направим оценка на риска през анализ на контактите ни или да си направим тест. Ако се страхуваме, че ще се заразим и умрем, можем отново да проверим истинността на това вярване през надеждна статистика за смъртността или да се ваксинираме. Ако мислим, че сме слаби и не можем да се справим, можем да си спомним ситуации от живота ни, когато сме преодолели сериозни трудности, когато сме можели и сме били силни. Ако мислим, че сме безпомощни и не можем да направим нищо, можем да помислим кои са нещата, върху които все пак можем да влияем като например можем: да спазваме предпазните мерки и ограничението на социалните контакти, да планираме кризисна бизнес стратегия, да потърсим нови начини да упражняваме професията си или да се преквалифицираме, да потърсим начини за засилване на имунитета със здравословно хранене или друго.

2. За справяне с емоционалното състояние на първо място можем да го анализираме т.е да търсим, отчитаме и разбираме как се чувстваме, какво конкретно от случващото се провокира тези чувства и от какво имаме нужда. Можем да нормализираме преживяванията си т.е. да си кажем, че това, което изпитваме, е оправдано следствие на реалността, а не “лудост, истерия, лабилност, емоционална неадекватност, психиатрична диагноза или психоза”. Важно е да отреагираме емоциите си, да споделяме и говорим за тях, да не ги потискаме или да се преструваме, че не са там. Да си даваме сметка какво се случва в тялото ни – къде в тялото усещам емоцията, как я усещам и какво мога да направя, за да намаля телесното напрежение например чрез диафрагмено дишане, релаксация, медитация, йога, разходка, физическа активност у дома и пр. Можем да потушаваме киселината с мед (”хормони на щастието” - серотонин, ендорфини, допамин, окситоцин) като си създаваме положителни преживявания – през интересни, забавни и позитивни занимания, споделени с любимите хора, гледане на филми, които ни харесват, четене на книги, които ни доставят удоволствие, да прегръщаме децата и партньорите си, да се храним с любимата храна, да слушаме приятна музика и пр. Можем да се опитваме да регулираме интензитета на негативните емоции като конфронтираме изкривени��е интерпретации и катастрофичното мислене. Да потърсим начини да изразяваме конструктивно гнева, страха, фрустрацията, тревогата, раздразнението и пр.

3. Да коригираме негативните си вярвания и нагласи с проверка на реалността, като търсим качествена информация, обоснована с факти.

4. Поведенчески можем да планираме и организираме деня си, да си създадем привички и задачи, чието изпълнение носи удовлетворение, можем и вкъщи да си носим новите дрехи, можем да си организираме видео срещи с близки и приятели да вечеряме заедно, да пием вино, да си приказваме, споделяме, разказваме. Можем да избираме поведение/я, които съответстват на потребностите и емоциите ни, да правим ,каквото смятаме за правилно, да търсим нови начини да се държим и реагираме на поведението на близките ни, на хората в социалните мрежи, на управленските решения или изказванията на специалисти.

Можем да помним, че човечестото е надживяло и оцеляло по време и след множество тежки войни, стихийни бедствия, чума, холера, ебола и др.) Можем да вярваме, че ако вложим усилия да работим със себе си, като се самонаблюдаваме, анализираме собствените си мисли, емоции и поведения и мобилизираме собствените си ресурси за справяне, имаме по-голям шанс да се опазим психически.

0 notes

vprki · 6 years

Text

Критичен поглед: Страсти и интриги в английския двор

Когато се изгледа филмът „Фаворитката” на режисьора Йоргос Лантимос като че ли по-ясно може да се разбере защо сега Великобритания се тресе около своето излизане от Европейския съюз. Механизмът на властта е уловен във филма в своите традиции на непредвидимост и липса на логика. Всъщност логика има – тя е в поредните пристъпи на подаграта на кралицата и в борбата за надмощие на две приближени дами за благоволението й, която е в известна степен слаба, безволева и влюбчива. И когато зрителят се докосне до случайните механизми на властта, усеща по-пълно и тяхната непредсказуемост.

„Фаворитката” ни пренася в един изолиран свят, до голяма степен ограничен зад стените на кралския дворец, където властта може да бъде игра, съблазън, подхвърляне на червен портокал или на случайна патица или надяждане с омари, на светлинни години от реалността извън кралските порти. Действието във „Фаворитката” е вдъхновено от истинската история, от не толкова познатия живот на кралица Анна (Оливия Колман) – последната (и исторически най-пренебрегваната) британска владетелка от династията на Стюартите, която макар и болнава, срамежлива и подценявана, все пак управлява във времена, когато Великобритания се превръща във велика сила. Чрез сложните отношения на Анна с две други жени, достатъчно хитри и амбициозни – нейната дългогодишна интимна приятелка и политически съветник лейди Сара (Рейчъл Уайз) и бедната братовчедка на Сара, бързо катерещата се по социалната стълбичка камериерка Абигейл (Ема Стоун) – филмът ни потапя във водовъртеж от манипулации и емоции, които дефинират фразата „дворцови интриги“.

Оливия Колман в ролята на кралица Анна

Началото на 18 век. Англия е във война с Франция. Въпреки това стрелбите по патици и преяждането с ананас се радват на небивала популярност. Болнавата кралица Анна е на трона и близката й приятелка лейди Сара Чърчил управлява страната от нейно име, докато се опитва да овладее влошеното здраве и непредсказуемите настроения на кралицата. Когато пристига новата слугиня Абигейл Машам, нейното чаровно присъствие допада на Сара. Тя взима Абигейл под опеката си и слугинята вижда в това възможност да се завърне към своите аристократични корени. Тъй като войната поглъща изцяло вниманието на Сара, Абигейл поема нейните задачи като компаньонка на кралицата. В тяхното разрастващо се приятелство тя вижда шанс да изпълни своите амбиции и Абигейл няма да позволи на нищо, било то жена, мъж, политически проблеми или сладко зайче, да застане на пътя й.

Ема Стоун като Абигейл Машам

Филмът разпро��траняван от „Александра филмс” освен със своята политическа актуалност идва и с голяма тежест в предстоящото раздаване на наградите „Оскар”. Това е филм, в основата на който са взаимоотношенията между три жени, основани на амбиции, слабост и сила, любов, но и омраза, комедия, но и драма. На пръв поглед историческият контекст остава външен, но практически политическите решения се вземат на основа на влиянието на една или друга от двете фаворитки на кралицата. Самата кралица въпреки своята слабост и зависимост е сложна личност и е способна да действа адекватно независимо от обременеността си със страсти и болести. Този триъгълник прекрасно е защитен от трите актриси и ��ялостното звучене на филма, далеч от паркетната лъскавост на костюмните филми. Не случайно „Фаворитката” има 10 номинации за „Оскар”, между които са за главна драматична женска роля на Оливия Колман и за поддържаща на двете актриси - Рейчъл Уайз и Ема Стоун. Сред номинациите са и за филм, режисура, оригинален сценарий, операторско майсторство, сценография, костюми.

Рейчъл Уайз - лейди Сара Чърчил, херцогиня на Марлборо

Драмата се развива между тези три жени и някак историята остава фон, на който се разгръщат личните драматични страсти, но които имат огромно влияние върху хода на историята. „Фаворитката” е първият костюмен филм на режисьора Йоргос Лантимос, който ни представя ексцентричното аристократично общество в кралския двор от 18 век. Черната, но донякъде и комична история за три изключително властни жени, които се борят без никакви задръжки за любов, благоволение и власт, звучи добре познато и в днешната действителност. Режисьорът Йоргос Лантимос казва: „Когато правите филми, в който действието се развива в друго време, винаги са интересни съпоставките с нашето време – осъзнавате колко малко неща са се променили, с изключение на костюмите и факта, че вече разполагаме с електричество или интернет. Налице са толкова много прилики в човешкото поведение, висшето общество и хората с власт“.

Макар че Лантимос се отклонява в психологическите аспекти и в нажежените до червено отношения, в основата на „Фаворитката” е обвитото в мистерия царуване на кралица Анна. „За мен най-интересни бяха тези три героини, тяхната сила, крехките връзки помежду им и как поведението на толкова малко хора може да промени хода на войната и съдбата на една страна. Според мен това също беше една любовна история, която можеше да бъде доста забавна, но и драматична и дори мрачна“, казва Лантимос. Кралица Анна е може би най-неизвестната английска владетелка, най-вече заради това, че не е оставила наследници, въпреки невероятните 17 бременности. (Всъщност ако Анна бе имала наследник, може би Съединените американски щати нямаше да съществуват като такива, защото Джордж III можеше никога да не стане крал.) Възкачвайки се на трона в края на 18 век, най-вече защото няма други протестантски наследници от рода на Стюартите, тя става кралица в момент, когато в Англия предстоят много промени. Анна ще ръководи войната с Франция, определяна за първата Световна война на модерните времена, ще обедини Англия с Шотландия, за да изгради кралството на Велика Британия. Тя също така ще се сблъска с една шокираща нова вълна на остри национални разединения, в които едни срещу други ще застанат вигите и торите, впуснали се в непрестанна борба за влияние, в резултат на която ще се появи младата двупартийна политическа система.

В един свят на непрекъснато разрастващи се лични и политически промени, Анна не е очевидният избор за кралица и владетелка. Измъчвана от непрестанни здравословни проблеми, известна със своето смирение и далеч не толкова чаровна, с безбройните заболявания на кожата и ставите, и със съвсем ограничено образование, тя е възприемана като силно податлива на манипулации. Това от своя страна означава, че Анна предизвиква възбуда у хората, които са готови да се съревновават, за да се сдобият с влияние върху нея, като намерят начин да спечелят доверието й – или може би, сърцето й. Двете жени, успели толков�� дълбоко да влязат под кожата на Анна, създават триумвират на властните жени, необичаен за всяко едно време, особено за така наречените Дни на просвещението. Първата е лейди Сара Чърчил, превърналата се в легенда със своя остър език и със своето очарование херцогиня на Марлборо. Тя е най-добрата приятелка на Анна още от детството, която след като възкачването й на трона, се превръща в основен политически съветник и може би (поне според слуховете, които витаят от векове) и в нейна любовница.

Втората е Абигейл Машам, братовчедка на Сара останала без пукната пара покрай банкрута на фамилията си, която се присъединява към кралското семейство като покорна прислужница. Въпреки това Абигейл отприщва епична и страстна битка със Сара, за да стане новата „фаворитка“ на Анна, превръщайки се в незаменима за кралицата личност, докато изтласква Анна точно в противоположната политическа посока на тази, прокарана от лейди Сара. Филмът създава своя собствена вселена, като Лантимос си позволява да интерпретира свободно историческите факти, за да представи интимната същност на своите герои. И като оставим спекулациите настрана, никой не знае какво точно на думи, на дела или по друг начин се е случвало зад вратите на кралския двор на Анна, да не говорим в покоите й.

Макар че филмът донякъде прилича на комедия за лека нощ с глобални последици, сценаристът Тони МакНамара, който работи заедно с Лантимос по оригиналния сценарий на Дебора Дейвис, се съгласява, че това всъщност е любовна история. „Става въпрос за това колко сложно нещо е любовта и как вие като човек може да се извратите и да се превърнете в жертва на тези усложнения“, казва той. „Ние определяме филма като комична трагедия и мисля, че той е точно това. Става въпрос за хора, които се обичат, но има толкова други аспекти от тяхната личност и на това, което искат в един необятен свят, които им пречат да останат все така влюбени“. Такава е историческата хроника. Но историята оживява на екрана с психологически и сладострастен отзвук, какъвто няма да намерите в историческите книги. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: „Александра филмс” - архив

#Критичен поглед #Фаворитката #кино #филм #Йоргос Лантимос #Оливия Колман #Рейчъл Уайз #Ема Стоун #Александра филмс

0 notes

infireee · 4 years

Photo

https://www.youtube.com/watch?v=LARPXOzCBSg

#Кой е Собственикът на Интернет #интернет #интернет връзка #ютуб виде #интересни факти #факти #тайни за интернет #дарк уеб #dark web #факти за интернет #какво е интернет #какво представлява интернет #защо интернета ми е слаб

0 notes

vprki · 7 years

Text

Писането и четенето на самиздатската литература беше осмеляване

Писането в Самиздат е осмеляване, но и четенето на такава литература е осмеляване. Това заявиха някои от участниците в дискусията „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“ и изложбата „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“ по време на петия литературен фестивал в НДК. Наред с българските участници, гост беше Петр Поспихал, дисидент и издател на такава литература, по-късно съветник на президента Вацлав Хавел и посланик на Чешката република в България /1993 – 1998 г./.

А Едвин Сугарев продължи тази своя мисъл: „Осмеляването е самото писане. Осмеляваш се да направиш нещо, което другите не правят, не смеят да правят. Нещо, което е извън затворената кутийка, в която сте натикани. Осмеляваш се да кажеш нещо, което другите не смеят да кажат. Осмеляваш се да бъдеш свободен, осмеляваш се да бъдеш личност, защото тогава системата не търпеше личностите. Това за мен е важното за Самиздат. Това, че сме решили да го направим, не толкова какво сме написали, какви манифести, какви естетически концепции сме защитавали... Това не е важно само за онова време, важно е и за сегашното време, когато изкуството е пресирано от масовата култура и също така не се търпят особено много различните, особено много индивидуалностите”.

Наред с дискусията имаше изложба от такива издания, предоставени специално от Петр Поспихал в София. Но и модераторът на дискусията проф. Михаил Неделчев се беше постарал и донесе с един куфар подобна литература на български език, за да ги покаже на публиката. „Концепцията на изложбата е без много коментари и обяснения, за да може да се разбере какво означава явлението Самиздат за по-младите хора, които не помнят тези времена. За тях е малко екзотично”, каза Поспихал.

И добави: „Особено сега във века на интернет, на мобилните телефони как да се обяснява на някого, че ние толкова бавно преписвахме книги. И то по такъв начин, че всяка една буква се пишеше с един удар на клавиатурата на пишеща машина и с едно огромно усилие се тиражираха, например, 12 екземпляра. И не само това. Така се преписваха проза, романи, фейлетони, списания и информационни бюлетини. Цялата тази култура на

Самиздат беше източник на нашето разбиране за свобода.

Това е една от целите на нашата дискусия. Ние имаме истински проблем как да обясним на наблюдателите на сегашното време за миналото. И как ние, които идваме от някакво минало, да разбираме съвременните тенденции, съвременните очаквания. Как ние – старите, младите, всички да се стремим към едно по-хубаво бъдеще. Проблемът е широк и засяга цялото общество”.

Петр Поспихал

Поспихал е роден 1960 година в Бърно. Завършва професионално печатарско училище. Още на 17 години се включва активно в движението „Харта 77“, заради което лежи за пръв път в затвора за 11 месеца. Впоследствие отново продължава дейността си, свързана с дисидентски културни прояви и Самиздат. Осъден отново, прекарва в затвора година и половина. През 1987 г. е преследван и арестуван трети път за организиране на погранични срещи с полски дисиденти, но е освободен вследствие на многобройни прояви в негова защита в различни страни по света. През 1989 г. е един от основателите на революционното движение „Граждански форум“, а след 1990 г. е пряк сътрудник на Вацлав Хавел, който го изпраща посланик в България. Уникалната си колекция от произведения на дисидентската литература превръща в подвижен музей. Донесе я в София заедно със съпругата си Магдалена в няколко чанти, за да я представи в рамките на фестивала, чийто фокус тази година беше литературата на Вишеградската четворка – Чехия, Словакия, Полша и Унгария. Дискусията с негово участие беше интересна, важна за всички нас, помнещите и четящите в онези години, а още повече за младите хора. От българска страна участваха Едвин Сугарев, Владимир Левчев /създадели на Самиздат изданията преди промените „Глас” и „Мост”/, проф. Миглена Николчина, доц. Пламен Дойнов и проф. Михаил Неделчев. При нас нещата със Самиздат се случват по-късно, но като изследовател на явлението Пламен Дойнов разкри и по-ранни факти в литературната ни история за този феномен, но затова малко по-късно.

И преди да се върнем отново към разказаното от Петр Поспихал, което е документалната история на това какво значи да искаш да си свободен и да не се страхуваш, ще цитираме още от думите на Едвин Сугарев. Той много същностно определи не само като литератор, но и като гражданин, какво означаваше тогава преди 1989 година Самиздат, а и не само тогава: „Важно е не заради технологията, не заради самото наличие на тези малки книжки, които на фона на книжния пазар панаир стояха със своите опърпани корици, недооформени. Важно е заради мотивите, които стоят зад тях. Важно е затова, защото зад това стои нещо, което бих определил като осмеляване”. Принципи, които са валидни за всяко време от битието ни, ако искаме да бъдем преди всичко граждани, въпреки системата. Едвин Сугарев продължава: „Как се правеше Самиздата и как се стигна до него. Стигна се много просто. В края на 1988 и началото на 1989 година започнаха да се оформят

първите дисидентски групи в българското общество,

както това се наричаха неформални групи, а и се опитваха да оспорват правата на режима по един или друг начин. Тогава всички ние до този момент апострофирахме режима чрез личния си живот, чрез собственото си битие, чрез нежеланието да се спазват неговите норми. Но това не беше достатъчно и видяхме възможността да се направи в България нещо подобно, което отдавна се правеше и в Чехословакия, и в Полша, и в Съветския съюз, тогава. С Владо Левчев, с когото се познавахме много отдавна, участвахме в една акция, свързана с покойния дисидент и поет Петър Манолов /1939-2016/, който беше арестуван от милицията и тя беше иззела целия му писателски архив. В отговор на това той беше започнал гладна стачка. Подготвихме едно открито писмо за него и търсехме разни хора да го подписват. Имаше невероятни откази тогава. Дано тези, които са отказали, си го спомнят това.

Едвин Сугарев

Накрая внесохме писмото в комунистическия официоз „Работническо дело” и с това акцията приключи. С това започна и Държавна сигурност да се интересува от нас. И покрай тези истории с писмото, Мишо Неделчев си спомня, че трябва да се опитаме да пробием чрез самиздатски издания. С Владо започнахме паралелно две такива – „Мост” и „Глас” като идеята беше да ги правим заедно като отделни издания. Беше много комично това, че ксероксите и размножителната техника бяха под контрола на Държавна сигурност, решихме първия брой да го правим на документална фотохартия. Спомням си как прекарахме с Владо цяла една седмица в неговата баня, където в импровизирана фотолаборатория снимахме, мокрехме, сушихме, за да се получат най-накрая 2 тиража по 60 екземпляра „Глас” и „Мост”. Спомням си с интерес как разнасяхме „Мост” веднага след като приключихме. Бързането беше да не се разчуе и да не ни попречат по някакъв начин. Много щастлив се почувствах, когато в една пощенска кутия пуснах последния от тези екземпляри. Може би никога не съм се чувствал толкова щастлив! Успяхме, не ни попречиха, направихме го! Почти веднага ми се обади Румяна Узунова /1936-19958 от радио „Свободна Европа”. Изчетох на един дъх манифеста на „Мост”, с който започваше списанието. Той повече приличаше на стихотворение имаше едни силни думи, казани по адрес на режима и на тогавашните подкрепящи го литератори. И с това се започна.

Самиздатът не е нещо, което разчита на еднократния акт.

Самиздатът разчита на това хората, когато го прочетат и те да намерят отнякъде ксерокс да го размножат още в 10-20 екземпляра и да го предават нататък. Така се правеше. С удивление установявахме, че тези неща, които печатаме се четат от далечни за нас хора. Така тръгнаха изданията. После към „Мост” направих и една библиотека, една от първите книги беше на Силвия Чолева. Издавахме доста интересни неща и печатахме Владо Левчев, аз, Ани Илков, Румен Леонидов. После те продължиха да ги правят и когато падна режимът на Тодор Живков тези списания по някакъв начин се официализираха, станаха издания на „Екогласност”, неформалното сдружение, в което ние членувахме. Екипът на тези списания се сля с вестник „Литературен вестник”, той тръгна оттам с тези издания. Така се създаде „Литературен вестник” и така продължи и нататък. Много важни текстове се печатаха. Аз лично се гордея с един от тях и това е поемата „Смъртта на Тибалт” на Георги Рупчев /1957-2001/, която излезе в първия брой на „Мост”. След това и като отделна книжка в библиотеката с илюстрации на Николай Майсторов. Като говорим за илюстрации трябва да споменем Стефан Десподов /1950-2015/, който беше художникът на „Глас”, после продължи като художник и на „Литературен вестник”. Включиха се и Блага Димитрова /1922-2003/, Радой Ралин /1923 -2004/, Константин Павлов /1933 - 2008/, Биньо Иванов /1939 - 1998/ и много, много други и Миглена Николчина, която е тук. Имаше смисъл това усилие. Имаше смисъл да се покаже, че литературата не е само някаква обслужваща клика, загрижена за собственото си добруване и работеща за победата на социализма. Истинските литератори показваха други пътища и Самиздатът беше част от това! ”

Михаил Неделчев

И тук се намеси Миглена Николчина и с опита си като преподавател в Софийския университет как младите трудно разбират онова време и невъзможностите му да се изразяваш свободно и да получаваш информацията, която те интересува. Тя е автор на книгата „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години” /2012/. Започна с анекдот припомняйки си как приятели и колеги отивали рано - рано в Народната библиотека всеки да ксероксира разрешените 15 страници през 70- и 80-те години и когато прибягвали до хитрости да копират не само Самиздат, но и книгите, до които в онези времена нямали достъп. Разказвала на студентите си още през 90-те и те я попитали

защо просто не са събрали пари да си купят един ксерокс,

вместо да се мъчат. Разбира се, трудно е да им се обясни, че тогава едва ли можеше да се купи свободно ксерокс, а и нямаше къде отпечаташ такива копия извън държавните институции. А Николчина през смях споделя: „Имам една библиотека с около 300 книги ксероксирани, освен Самиздат и ��едостъпни тогава книги. От друга страна, ние се сблъскваме с този проблем, че една забран��на мисъл намира своя път. Срещала съм при Станислав Лем да казва, че забранената мисъл все пак ще намери някакъв път да пробие през забраните. Какво трябва да правим, когато тази мисъл се загуби във времето и в шаренията”.

За всички ни от години са интересни и задълбочени изследванията на доц. Пламен Дойнов, който разшири периметрите на Самиздат с проекта на НБУ за литературата на НРБ. И продължава думите на Едвин Сугарев: „Забравили сме, че не само писането, но и четенето е един политически акт. Това особено важи за епохата до 1989-1990 година. Писането е осмеляване, но

и четенето е било в значителна степен осмеляване.

Това, всъщност, създава самиздатските общности. Те не са големи алтернативни публичности, а са микро общности. Но са изключително влиятелни, защото бавно и постепенно променят обществото отвътре и дълбинно. Една такава общност е „Кръг 39” – тези две списания на Владимир Левчев и Едвин Сугарев са нещо като изданията на този кръг, на тази общност. Която всъщност не жадува нищо друго, много други неща жадува, но най-вече жадува една несанкционирана литературна комуникация, която има своя неизменен политически ефект. Дадох си сметка в моите изследвания, че биха могли да се появят други такива общности. Българската литературна история крие други такива общности, които са съществували и са били ситуирани в определено време и сред определен кръг от литератори. Така попаднах на Самиздат от 1960 г. от Веселин Тачев – поне 8 или 9 книжки на пишеща машина в село Щръклево, където е бил изпратен, за да не се пречка в Русе, а да бъде там редактор на многотиражка. Миналата година излезе антологията на този Самиздат 1963 - 1965 година, изключително качествен Самиздат. Типичен лирически Самиздат и в повечето случаи няма особени алтернативни политически послания, но само на пръв поглед. Когато зачетем стиховете на съвсем младите тогава двайсетинагодишни Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Владимир Попов, Здравко Кисьов и други можем да кажем, че това е другата младежка лирика в България от 60-те години. И една от най-потресаващи самиздатски книги е на самия Веселин Тачев „40 капки черна кръв” от 1963 година, която влиза в диалог с най-доброто тогава от Константин Павлов, Николай Кънчев. Това е една общност от ново поколение ситуирани около Русе поети, които чрез осмеляването /много е хубава тази дума, която каза Едвин Сугарев/ имат шанс да осъществят своя алтернативна комуникация. И публичните четения са Самиздат и аудио запазеното е Самиздат.

За Самиздата трябва да мислим като за система от острови –

архипелази, разпръснати във времето на комунистическия режим. 1978-79 година тогавашните великотърновски студенти имат едно несанкционирано самиздатско издание, което успява да излезе в цели 5 броя – „НЛО”. Техен водач е Красимир Крумов - Грец /1955 - 2015 и кинорежисьор/, сегашният професор от великотърновския университет Димитър Михайлов и други. В един момент е спрян с намесата на Държавна сигурност. Тези острови на Самиздата вероятно са разпръснати в цялата тайна публичност в литературата на НРБ. Проблемът е, че много от тези жестове на самиздаване представляват едно желание на тези автори просто да публикуват. Тук не става дума затова, че те са се обръщали срещу комунистическата власт, че са срещу нея. Но самият акт, че искаш да говориш от себе си, не срещу, а от себе си, без разрешение, е било недопустимо политическо престъпление. И се надявам тепърва да конструираме този жест”. Това е изводът на Пламен Дойнов, който се е посветил с изключителна последователност да разкрие и разкаже за „тайните” и недоизказаното в българската литература като процеси, като гражданско и художествено поведение на авторите.

И някак вгледани в собствената си история на Самиздат в контекста на днешния ден участниците от наша страна като че ли позабравиха за участието и присъствието на Петр Поспихал, но той се намеси, за да разкаже една по-драматична история не само на личния си опит в Самиздата, но и на изключителните личности от тогавашната чехословашка дейност, въпреки репресиите. И не само това, а и как в днешното не по-малко сложно време нещата имат своето продължение. „Между всички списания, които съм донесъл има едно интересно студентско списание списвано от премиера на Чехия, който наскоро подаде оставка - Бохуслав Соботка, когато е бил на 18 години в малко моравско градче. Преди две години се видяхме случайно и аз му споделих, че ще има изложба на Самиздат в Прага и в Бърно. Каза - интересно и ми разказа своята история. И към тази изложба прибавихме и неговите неща. Този случай не го знае никой и даже, като ми го разказваше смяташе, че не би трябвало да се хвали, защото това е било отдавна и е бил много млад. Много е интересно, защото човек, който проби в политиката и двайсет и няколко години по-късно се оказва, че се занимавал с подобни неща. Както се казва на български има такава мая.

В Самиздат има издадени и пощенски марки.

С мой колега през 1986 година си казахме за 10 години „Харта 77” трябва да направим нещо, което да е уникално. Мислих за различни идеи и измислих пощенска марка. Помолих Полша и на границата през планината ги пренесохме, напечатахме ги, върнахме ги. Голяма част от тиража попадна в ръцете на тайната полиция. Бяха абсолютно нелегални пощенски марки, защото те трябва да си имат някакви атрибути. Интересно е, че имаше някаква разпоредба на Централната дирекция на Чехословашките пощи, че трябва да проверяват писмата дали не са маркирани с тези марки и че трябва да ги спират. Интересно явление! При Збигнев Янас /полски дисидент, съратник на Лех Валенса/, който осигуряваше тогава печатането останаха някакви екземпляри и преди няколко години подари един екземпляр на Барак Обама, преди време на Буш младши – топ подаръци.

Петр Поспихал, Михаил Неделчев и Едвин Сугарев /от ляво надясно/

В края на 60-те години имаше свобода, която даваше възможност да се печата почти всичко. Аз бях тогава на 8 години, така че със своите впечатления не мога да конкурирам по-възрастните. В началото на 70-те години спряха практически всичко – списания, спряха книги в издателства, практически нищо не можеш�� да се издава, само пропаганда и исторически книги. И само такива, които бяха извън контекста за свободата. Тогава най-известните чехословашки писатели бяха в мат. Това засегна хора като Милан Кундера, Вацлав Хавел и много други. Като ръкописна литература възникна първият Самиздат – авторски, литературен и систематично започна да се прави през 1970 година. После от „Харта 77” /На 7 януари 1977 г. неколцина интелектуалци, музиканти, духовници и атеисти публикуват обща декларация, която се позовава на заключителния документ от Хелзинки /1975Г./ и в която се настоява за спазване на човешките права в комунистическа Чехословакия. Движението допринася не на последно място за падането на комунистическия режим – б.а./ се получава информационен бюлетин как може да има комуникация между активните хора.

Някой пише на пишеща машина, разпространява. Някой друг получава и разпространява, и с такава вълна копията се умножават. Някои текстове бяха размножени до 10 000 екземпляра, някои до десетки само. Така се получаваха толкова самиздатски издания, че след 1989 година, когато се систематизираха – има цяла гражданска библиотека. Тя съдържа повече от 11 000 самиздатски книги. От някои има и повече екземпляри.

Интересен е този чехословашки самиздат в сравнение с полския –

той е без финансовите потоци. Например, когато взимах от Вацлав Хавел или брат му Иван Хавел някакви книги от неговата „Елица Петлице”, там си има някаква цена с молив написана, чисто като разход за комплектуване, много ниски. Смяташе се за абсолютно неетично някой да печели от това, беше невъзможно. Ако бихме разбрали, че някой препродава с надценка, нямаше да му даваме повече книги. Каква беше разликата с Полша - Самиздат в Полша беше подобен. След 1976 година в техните градове със стачки, с протести, още нямаше „Солидарност”, но беше като предчувствие, просто нямаше общо име, но имаше звена с много активни хора. Тогава те започнаха да издават Самиздат, печатан някъде на офсет по домове, скрито. След създаването на „Солидарност”, след август 1980 година имаше 16 месеца в Полша свободно време, не съвсем свободно, но свободно. Тогава те успяха да вкарат страшно много машини за печат и доста умни хора между тях разбираха, че това няма да е завинаги и, че някой ще го спре в един ден. Подготвиха се за конспирация и направиха тайни печатници. След въвеждане на военното положение на 13 декември 1981 година, около 10 000 активисти попаднаха в затвора. Това доста унищожи активната сила на „Солидарност”, но 2-3 месеца по - късно отново се появи Самиздат в големи тиражи навсякъде.

Какво явление се получава –

той се търгува като стока.

Той не е чешки, словашки или като българския – там се получава съвсем вторичен пазар на печат. На полската витрина има и „Тигодник Мазовше” – седмично списание на 4 – 8 страници, не е голямо, но е интересно. Това показва колко мощна е била тази дистрибуция и то всяка седмица. За младите ще е по-разбираемо – това опира до корупция – откъде може да се вземе толкова хартия за такъв печат, имаше квоти, държавата не дава. Полиграфичните комплекси получават толкова, колкото е по план. Но има корупция – някъде се събират пари, на някому се дават и той забравя малко хартия, един камион някъде го разтоварва нощно време. Всички го знаем този начин. Получава се много интересно явление. Разликата е огромна. Ние като искахме 80-те години нещо да разпечатваме в по-голям тираж, го носехме в Полша. Носехме го в планината, където си правихме срещи на границата. Имахме два комплекта багажи един и същи цвят, даже якетата ни бяха еднакви, ако някой гледа да не може да разбере, че сме си сменили нещо. Не бих искал да ви разказвам всички подробности, но според мен е интересно. Още едно нещо искам да кажа – това е явление, което приключи 1989 година, обаче получава се в нашите общества, че чрез Самиздат и подобни явления показваме някаква способност да се самоорганизираме, когато практически няма такава възможност.

Преди две години, след толкова години, пак срещнах чист Самиздат. За бежанците - тогавашната ситуация беше страх, не ги искаме и т.н. Стотици бежанци стигнаха до Чехия и нямаха нищо. Някои кръгове, включително и нашето семейство, организираха някаква помощ – преспиване, купувахме им билети за Германия и т.н.

И се появи Самиздат „Бежански лист” - уникално явление.

Помолих по-малката ми дъщеря /и двете му дъщери са родени в България/ да разбере кой го издава. И тя стига до информация, че този Самиздат е издаван от дъщерята на един човек, подписал „Харта 77 ” навремето. Значи пак същата традиция, ако евентуално се наложи пак ще намерим път!”, категоричен и Петр Поспихал. Говореше на великолепен български език, който е учил сам, идвайки в България като посланик. Познава ни и ни обича, идва често, има много приятели. А тази дискусия даде важен знак, че и във времето на интернет, на социалните мрежи трябва, налага се да се осмеляваме да не бъдем поданици, а граждани. Стана дума и за това, че тези Самиздат издания ги няма в библиотеките, някои хора си ги пазят в къщите за спомен или като уникалност за себе си. Но те трябва да се знаят, да се четат, а не да са личен сантимент. Те са и урок за смелост и осмеляване, иначе нещата се повтарят и понякога може би и по-зловещо. Тук оставяме многоточие и заради българските медии, и заради гражданското ни общество, ако го имаме… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

#Самиздат #Софийски международен литературен фестивал #НДК #Петр Поспихал #Едвин Сугарев #Михаил Неделчев #Пламен Дойнов #Владимир Левчев #Миглена Николчина #дисиденти #литература

0 notes