#цел

[proekt-prosper]

“ Дължите го на всички нас да се заемете с това, в което сте добри. ”

- У.Х. Одън

[angstyhikka]

Merry Christmas ya all i finished my oc thingie ><

Sorry for russian but i have zero clue how to translate poetry soooo i won’t. You can screenshot it and throw into a translator yourself and listen how it sounds in russian. Its beautiful :3

Also recommend this music theme thats suits the art perfectly!

Silent Night (Dark Version) - PianoDeuss

Есть мир, который не понять,

пока ты цел и мал.

Пока на разуме печать,

Пока тропа еще не гать,

Пока в улыбке не видать

Измученный оскал.

Но этот мир сломить легко,

So twinkle little star~

Среди веков,

Среди шагов,

По млечному моих следов

Пойди со мной в кошмар.

И среди тысячи планет,

Средь спутанных дорог,

Я стану ликом твоих бед!

Ведь расскажу тебе секрет

Как сходит с ума бог.

Автор стиха тг: Dwm~ | Т.Морская

Who is this you may ask? This is Kshuro the Mad God of Art.

He’s obsessed with making best storys and loves to through his favorites through some… character development)))))

[uraandri]

"очигледно цел балкан е за психијатриско посматрање" truer words have never been spoken

[samozatvoiteochi]

Виктор Пасков "Аутопсия на една любов"

Self-grandeur, самонадеяност, високомерие, помпозност - това са само част от отблъскващите качества на нашия главен герой. Нараторът има видна вътрешна омраза към себе си, която се разлива и се просмуква и в околните нему. Той смята другите за недостойни и по-малко ценни. Старае се да покаже своето превъзходство като им дава задачи, от нелепи до унизителни, с цел, да преживее отново, онова, което не е вече. Цинизъм, който оставя неприятен, тръпчив вкус в устата. "Чарли" проявява неуважение към себе си и заобикалящите го. Глорифицира и романтизира музиката сякаш, може да я използва като параван и оправдание за своите действия. И сякаш смята, че неговата артистична гениалност, с целия му Абсолютен Тон и ритъм и музикални терминологии, могат да оневинят или пре��истят душата му.

Личната му енергия е разпиляна в само��ъжаление и саботаж, и показва главно липса на достойнство. Подиграва се с културата на юпитата и намира проблем с американското кланене на Сара и нейните приятелчета, а самият той е отшелник за своята България. В друг момент, казва за себе си, че не обича визията на пролетариата. Самият той е космополит в модата си и е описван неведнъж като "сноб". Облича се прилежно, с костюми Armani и Boss, получава подарък вратовръзка Yves Saint Laurent от скъпоценната Ина, докато той и подарява златна запалка Zippo и шармантна звездна рокля Gucci за празничния повод. Когато говори за своите мъки, отнася се с определено уважение към тях, възпява ги дори. Стане ли дума за отсрещния човек - слага му думи в устата и тъй като няма търпение да чуе и разбере, си съчинява преждевременно. С лек присмех говори за всички останали, техните мъки и притеснения са леки, а в неговите се таят вековни окови - мъки, от които не се изплува лесно.

Относно картината и символиката на Жената, тя е крайно изкривена и недопълнена, не е цяла. Веднъж се възхищава на нея, друг път - се отрича изцяло от същността ѝ. Все крайности, никога по средата, никога пълноценна картина на комплексността ѝ. Тя е разглеждана не като интегрална и непокътната част, а е сякаш раздробена, на парчета, които са лесно смилаеми, лесно разбираеми, прости дори. Жената се разглежда през обектив - наблюдава се най-вече нейната красота, нейната лудост, нейната ловкост с думите и ума, нейната уязвимост, сервилност, нейната мощ. Тя служи за сюжетна линия, която е силно експлоатирана и преекспонирана. Тя е способ, чрез който той открива своята сила и също така, своето падение. Оказва се безсилен пред нейното опиянение. В голяма степен Ина е чужда, непозната, неразнищена докрай за Чарли, освен в известните за него предели - музиката, споделената им страст за джаза и любовта. Тя остава за него мистерия, с история, която е непотвърдена до края. Самата Ина е крайност - красота, от която не можеш да извърнеш поглед, дръзкост, която поразява. Истина, която трудно се преглъща. Той иска да я притежава, да я обуздае, да бъде човека, за когото тя ще се промени и може би, укроти. Той се страхува от нейната свобода, защото Ина не е обичайно момиче с типични възгледи. Тя е femme fatalе. И точно това качество я прави толкова желана от много хора. Той бива предупреждаван от своите колеги, че е опасна и, че ще му донесе беда, възможно и смърт. Чарли танцува със своя неосъзнат суициден комплекс. Той го преследва (в лицето на Ина, алкохола, дрогата, самосъжалението, опасността). Донякъде всичко това е една магия, която, в крайна сметка, изпълнява своя звън. Неговите самоунищожителни пориви се проявяват неведнъж. Интересен е контраста със залагането на сигурното в отношението на работата - там той търси постоянство, а в духовен и личен план - приключението, свободата на избор.

На пръв поглед Чарли е герой с непоправими качества, твърде самомнителен, несимпатичен на читателя. Неспасяемата Ина, навярно също не е носителка на цялата съвкупност от общоприети качества. Mоже би точно това е техният чар - тяхната странност, уникалност и чудатост, техните негативи и опитът за сливане в лицето на любовта. Героите на Пасков на моменти са приказно човечни, в други гротескни. Всеки е обладан от собствения си страх, от своята дисонантна музика.

Книгата е покрусяваща и сърцераздираща ведно̀. И все пак някак си, писането оживява и поглъща читателя. Толкова е живо, че те кара да се осъмниш в реалността, кара те да спреш и да застинеш на място. Това е книга, която си заслужава да бъде прочетена. Интензивна и завладяваща. Дръзка, предизвикателна в езика, моралните ценности и схващания за начин на живот - примамва те да продължиш напред, въпреки онова, което виждаш, разпознаваш и вероятно, което не ти харесва. Кара те да продължиш въпреки себе си. Сякаш тактика от Виктор Пасков да отсее своите читатели.

Kогато четем, е важно да се съобразяваме с цайтгайста на книгата, с автора като личност в истинския живот и на база на тези данни, да започнем да обмисляме всички възможни тълкувания, които тя може да има. И пак можем да сгрешим и да не хванем правилната нота, струна, дори правилния инструмент. И въпреки всичко, е важно да опитаме. Дължим го на автора и на себе си. "Аутопсия на една любов" все още предизвиква смут в душите ни. Тя кънти с актуален и мощен вик. Осмели се да прочетеш и помисли, или извърни глава, затвори очи и се усмихни на невежеството. Този вътрешен дискомфорт е добро стартово място за анализ на собствените нрави и времена - любовта, побеждава ли всичко или е просто една илюзия за да живеем по-добър и смислен живот?

[iamstonecoldbabyy]

Колко невъобразимо отегчаващ е животът, когато не си открил своята цел, своето призвание. Луташ се в скуката на изминаващите дни, безцелно, затъващ в ежедневието на тягостните дни. Чакайки, търпеливо, търсейки неуморно, онова, което ще развълнува всичко в теб и най-сетне ще чуеш как от устните ти се изплъзват думите-открих го!

[danaelita]

Ля, такой ор.

Я живу ж у матери, под 4 энергией получается. А эти ребятки очень фобичные шо пиздец. И я стала замечать, что на меня это тоже влиять начинает.

Идём мы значит с пёсей гулять в лес. Вижу бывший направляется на аэродром, как раз куда и мы направлялись. Ну думаю мы сильно отстали, не догоним его. Но все равно будет прикольно подраконить его взор если что. Идём на аэродром. Осматриваюсь, нигде его не видно. А потом чуть дальше заходим и вуаля - с елями слился. Стоит на небо смотрит, сопливый романтик. Пёса обычно радуется ему, а тут прям орать рычать начала, он обернулся, чем я была очень довольна. И потащила пёсу назад.

Тут звонит мА и ор, мол чего ключи не взяла, я же ухожу. Прошу её оставить ключи под ковром, мол приду скоро. И я посчитала это отличной идеей, мол никто под ковёр не полезет, все знают, что ма живёт не одна, что я тут перманентно нахожусь. Но на пол пути мне дала по голове ФОБИЯ: "А ВДРУГ?.."

Ебать я так неслась. Ещё с мыслями, не дай боже 8й год меня так накажет за то что я пошла на этот ебучий аэродром за ебучим бывшим. И вот эта фобия заставила меня нестись по мокрым лесным дорожкам, я поскользнулась, упала плашмя, пёся хотела меня и лежа тащить. Короче угар. Благо телефон цел.

Короче ключ был на месте ахахаха как я изначально и думала. Зато какой адреналин на ровном месте 😂😂😂😂

Делаю жизнь интереснее в деревне.

А потом позвонил бывший, мол что поговорить хотела что ли пошла за мной?

- аааа это был ты? Я не знала 😂😂😂😂

Короче построила дурочку и распрощалась.

Мне срочно нужно продуктивное хобби в мою жизнь 😅😅😅😅

[eynerksenia]

нас соединяет нить, передающая мысли и чувства каждого. основания ее закреплены на шеях и каждый раз, когда мы отдаляемся, она начинает душить. но двоих ли? тот, кто сознательно сделал какой-либо выбор, в нашем случае: временное исчезновение, ост��ется цел и невредим, а другого ждут мучения. я уверяю тебя, мучения не только физические, в виде удушения, но и моральные. нить - передатчик и испытание одновременно, лучший способ проверить истинная ли связь между людьми.

так чувствуешь ли ты, как мне плохо без тебя?

[ivanovagabbi]

Не е достатъчно. Не е достатъчно да поискаш и да се опиташ на секундата да го получиш. Една жена има нужда да усети на първо място, че е желана. Не просто желана физически, а всякак. Не е достатъчно да я придърпаш и да съкратиш удоволствието, играта, провокацията. Не е достатъчно за нея. А щом не е достатъчно за нея, няма да бъде и за теб. Няма да видиш искрата в очите ѝ, когато кипи от удоволствие и се чувства гореща като лава, спускаща се от токущо изригнал вулкан. За тази цел трябва да предизвикаш този вулкан. Трябва да предизвикаш ума ѝ. Да заиграе преди телата ви, да заиграе въображението, да заиграят сетивата, душата. Не е достатъчна физическата близост, ако преди нея не си я доближил душевно. Иначе не е любов, не е секс, не е нищо. Просто задоволяване на нагон. На твоя нагон. Не е достатъчно…

[albiorixsims]

Эван, Пи и Лондон 1/52

Потому что не могу я заставлять вас с��радать... Долго))

В лагере Сопротивления не было камер для заключённых, поэтому Эвана оставили в общем помещении штаба. Дроида с ним не было, и помочь ему вскрыть выход из горного бункера никто не мог. Да и по состоянию парня было видно, что вряд-ли он попытается сбежать.

Прошло несколько дней.

Пи: Привет, принцесса.

Эван: Пи?

Эван: Это правда ты?

Эван: Прости, я правда не знал о настоящем приказе. Все же Верховный лидер мне не полностью доверяет… И он прав по всей видимости.

Пи: Я не виню тебя, Эван.

Эван: Спасибо. Правда. Я рад, что ты… цел.

Пи: Ну, ещё не совсем. Некоторые особо хрупкие части пока не удалось восстановить.

Эван: (взволнованно) Что-то важное? Может это что-то слишком маленькое и-

Эван: -потерялось там на поляне? Я поищу! | Пи: Важное, да. Маленькое? Не сказал бы.

Пи: Побольше, чем у некоторых мужчин. (Проигрывает бровями)

Эван: (дошло) Дурак, опять ты за свое…

[pishasinqkakvineshta]

Да бъдеш на грешното място, в грешното време е малко вероятно да се случи в средната продължителност на един човешки живот, но понякога съдбата подрежда всичко така че пътя към избавлението да е трънлив и в постоянна борба със законите на земния живот. Атан беше такъв човек – роден с тежката отговорност всяка стъпка напред да го води към нещо, което не може да контролира.

Атан е средновисок мъж, с къса кестенява коса и изумрудено зелени очи, които винаги изглеждаха като да крият нещо. От дете избягваше хората, живееше в усамотение, а онези, които го познаваха, често го описваха на база слухове дочути оттук – оттам. Едно обаче не можеше да се отрече – странното излъчване, което притежаваше и не можеше да се обясни.

Двадесет и втори март, един привидно нормален ден, без никакви наченки, че нещо необичайно предстои. Първите лъчи на пролетно слънце прокрадват своя път към земята, готвейки се да озорят идващия ден. Всичко все още тъне в тишина и спокойствие, улиците са празни, а съседските кучета тепърва се събуждат. Атан е на 24 години, когато животът му се променя за винаги. Пътувайки към Англия, за да преследва мечтата си да стане успешен писател, той отсяда в малко градче на име Рай. Със своето съвсем обикновено име и старинни улици, Рай не беше търсена туристическа дестинация. Разхождайки се из малките каменисти улички, попада на затънтен магазин за антикварни стоки, носещ името – „ Вечен живот“ .

На първи поглед това място по никакъв начин не хваща окото на минаващите минувачи, но Атан изпитва неистов интерес да влезе вътре, за да разгледа на какви находки може да се натъкне. Магазинът изглеждаше забравен от времето. Отвън беше почти невидим — каменните стени изглеждаха покрити с прах от години, а витрините бяха замъглени. Моментално той усети носталгичният мирис на стари мебели и никому ненужни джунджурии, стояли там сигурно повече от четвърт век поради простата причина, че никой човек не би ги купил или дори погледнал. Навлизайки все по навътре в магазина, Атан изпитва странно чувство в себе си, чувство, което от дълго време не бе усещал, сякаш някаква висша сила му беше казала да влезе с ясната цел да намери нещо конкретно, което и той не знаеше какво може да е.

- Добър ден, млади човече! – поздравява го възрасте човек с дрезгав глас, седящ зад старо бюро в ъгъла на магазина – Вие сте първият човек, който влиза тук за последните няколко седмици, чувствам се като късметлия.

Атан кимва учтиво, но не се учудва до голяма степен от казаното, защото самото място изглежда сякаш е спряло във времето и няма намерения да потегля напред скоро.

Поздравявайки любезният господин нещо хваща погледа на Атан и той моментално тръгва към него, а това е стара нощна лампа, издялкана прецизно от борово дърво с детайлни барокови орнаменти. Направи му впечатление крушката, която все още работи безотказно, светеща в топъл златисто- жълт цвят, напомнящ му на слънчевите дни у дома.

-Внимавай с лампата, синко – провиква се възрастния човек – Тя е истинска антика, пътувах много, за да успея да се сдобия с нея, а крушката е последната произведена такава преди 30 години в Единбург, точно преди да се случи мистериозният инцидент в завода.

- Това е абсурдно - отвърна Атан с насмешка.- Крушки и лампи вече могат да се намерят на всяка крачка.

- Това не е обикновена лампа – започва да разказва господина - Когато разбрах, че мога да се сдобия с последната такава, веднага организирах пътуването си до Единбург, дори и да нямах достатъчно пари да преживея месеца. Специалното в тази антика е нейният произход и създателят на самата лампа. По онези времена се предаваше от човек на човек легенда за този вид лампи… говореше се, че ако попаднат в грешните ръце, могат да създадат големи неприятности на техният собственик, но също така могат и да дарят с най- скъпото нещо – вечен живот. Звучи твърде хубаво, за да е истина, оказа се измислица, произлязла от група луди госпожици, които си търсели с какво да си уплътнят времето в старческия дом.

- Хората са готови на всичко, за да си направят живота по- интересен. За колко ще ми я продадеш? – попита Атан с учуден тембър на гласа, защото самият той осъзнаваше абсурдността на цялата история, но му допадна идеята да притежава антика в бъдещият си апартамент и то при това лампа, която дарявала уж вечен живот.

- Не искам никакви пари за нея, момче – добави старецът – Ако не дава вечен живот, нека поне дари някого с уют в дома му.

Атан се позамисли дали да я вземе, защото си даде сметка, че ще заеме голямо пространство в багажа му, но нещо вътрешно го подтикваше да го направи.

- Добре, но нека поне Ви почерпя един чай за подаръкв, който ми правите – предложи той.

****************************

Минаха се месеци откакто Атан се сдоби с лампата, но вечно нямаше време дори да я извади от багажа си, защото тепърва тръгваше по пътя на своята кариера. Работата му като писател погълна всичкото му внимание.

Една вечер, седейки на кухненската маса и пишейки поредната глава от дебютната му книга, в главата му изникна историята с антикварния магазин и носталгията от магазина в Рай го изпълни с любопитство и желание да разбере повече. Атан никога не е вярвал в митове и легенди, нито пък магии за вечен живот, за него това бяха измишльотини, използвани за уплътняване на време от хора, които си нямат работа. – Лампа, която дава вечен живот, да бе – помисли си той – това е против всички научни доказателства, с които разполагаме днешни дни.

Въпреки това той реши да я намери и сложи на малката масичка в трапезарията, за да му придава допълнителна светлина, когато му се налага да пише до късно своите книги. Светна я и усети някакво странно чувство вътре в себе си, което не можеше да си обясни, но имаше нещо изключително не на място в цялата ситуация. През следващите дни, усещането не изчезваше. Напротив, засилваше се. Атан започна да изпитва, че мислите му се променят, сякаш нещо вътре в него започва да се трансформира.

Съмненията се завръщаха, но и любопитството му беше неустоимо. Трябваше да разбере повече. Първоначално си го обясняваше с умората и заради постоянната работа главата му вече се предаваше, но дори в малкото моменти, в които правеше нещо различно, той все още го усещаше. Вътрешно знаеше, че трябва да се върне в антикварния магазин в градчето Рай и да намери старият човек, за да получи обяснение за това странно усещане, което изпитва.

И не след дълго потегли натам.

*******************************

Атан ��ристигна в Рай и веднага установи, че тук времето е все така спряло и се усеща една меланхолия във въздуха. Магазинът беше все така замръзнал в миналото, но усещането му беше различно — сякаш нещо беше променено завинаги. Почувства се сякаш е било вчера, когато е купил старата лампа от възрастния побелял човечец и странното усещане в него сякаш се засили, но този път го побиха и тръпки. Собственикът на магазина изглеждаше все толкова изморен от живота, но в момента, в който видя младото момче, нещо в него потрепна.

- Не мога да повярвам, че отново Ви виждам, хората рядко се връщат в този магазин –отбеляза господина привидно доста изненадан.

- Трябва да ми обясните нещо… защо чувствам, че тази лампа променя нещо в мен? –объркано запита Атан.

Възрастният човек замръзна, не можеше да повярва какво чуват ушите му. Беше слушал само легенди за силата на тази лампа и никога не си бе и представял това да стане реалност.

-Тази лампа... не просто дава вечен живот - започна старецът, като погледна младия мъж с поглед, изпълнен със съжаление и ужас - Тя е част от много по-стара магия. Легендата е вярна, но не по начина, по който си я представяш. Когато светлината от крушката се включи, тя те свързва с онова, което е отвъд смъртта. Но цената е ужасна. Ако крушката спре да свети, ти ще умреш моментално.

Атан не можеше да повярва на думите на стареца, но погледът му не се откъсваше от лампата, която беше поставена на масата. Изведнъж всички съмнения и страхове го обгърнаха, сякаш той вече усещаше промяната в себе си. Усещането за странно неразположение, което го беше тормозило през последните дни, сега изглеждаше като нещо повече от просто умора. Това не беше просто ефект от лампата — това беше нещо, което започваше да му се случва.

-Тази лампа не е просто реликва — старецът се намръщи и потърси нещо в един от многото шкафове в магазина - Тя е създадена от древен магьосник , който е искал да преодолее смъртта. Но вместо това, тя се превърнала в проклятие. Лампата е носител на магия, която може да те направи безсмъртен, но единствено докато светлината ѝ гори. В миг, в който тя изгасне, животът ти ще приключи. Ти ще се превърнеш в това, което обикновено наричаме вампир.

Атан го погледна с ужас.

-Но не онзи вампир, за който чуваш в легендите и митологиите — старецът поклати глава- Истинската сила на лампата е, че тя създава ново съществуване. Ти си станал част от света на вечността, но не по начин, по който да можеш да живееш нормален живот.

-Но как? Как точно лампата го е направила? — попита Атан, не можейки да повярва в случващото се.

-Лампата съдържа в себе си сила, която е създадена да променя живота на всеки, който е белязан от нея. Тя е извършвала същото с хората през вековете — дава им вечен живот, но със висока цена. Когато крушката изгасне, този процес ще се прекрати и ти ще си отидеш.

Атан стоеше в тишина, опитвайки се да асимилира всичко, което му беше казано. Ужасът в сърцето му растеше, но той беше и погълнат от емоцията. Какво би означавало това за него? Какво значение имаше всичко, което беше постигнал като писател, ако сега беше обречен на вечна самота?

-Какво да правя?“ — попита Атан, гласът му вече трепереше.

-Единственият начин да се отървеш от това е да счупиш лампата - отговори старецът -

Но трябва да решиш сам. Ще ти кажа само едно — ако веднъж започнеш да живееш в тази нова реалност, тя ще те погълне. Ще загубиш всичко, което беше преди. Всеки човек, когото обичаш, ще те напусне в един момент и ще избледнее в паметта ти.

Атан стоеше замръзнал, като чуваше думите на стареца, но в същото време усещаше нещо в себе си — нова сила, нова енергия, която го караше да се чувства жив по начин, по който никога не беше изпитвал.

Той се обърна към лампата, светеща на масата му с топла и странно успокояваща светлина.

-Какво се случва с мен?— помисли си той - Това е проклятие или дар?

****************************

През следващите няколко дни Атан започна да осъзнава, че животът му вече е променен завинаги. Чувстваше се по-жив, отколкото беше усещал някога, но и по-отдалечен от всичко човешко. Храната не го засягаше, сънят не беше необходим, а усещането за време- загуби своето значение. Той беше част от нещо извън пределите на живота и смъртта.

Така Атан беше принуден да избира — да живее в безкраен ужас и мрак, или да се опита да унищожи лампата и да премине в нормален, човешки живот. Но цената на всяко от тези решения беше скъпо.

[vn-translations]

01 Vanishing Skyward: Blindfold

Бах! Последнего Странника внезапно швыряет невидимой силой, и обломки с грохотом разлетаются вокруг.

Мс:

— Калеб!

Повсюду бурлит мутная вода, но Калеб, кажется, совсем не растерян. Он лишь легонько убирает влажные пряди волос с моего лица.

Калеб:

— Ты цела?

Мс:

— Со мной всё нормально, только тот человек ускользает!

Калеб протягивает руку, чуть выпрямив пальцы. Рой каменных осколков мчится за убегающим человеком в плаще грязно-серого оттенка.

Калеб:

— Съешь немного фруктов. Я скоро вернусь.

В моих руках оказывается бумажный пакет. Не успеваю ответить, как Калеб перепрыгивает через перила и растворяется во тьме.

Мс:

— (Как он так быстро здесь очутился…)

> «Совершенный сосуд? Тьфу! Он даже не дотягивает до наших недоработанных изделий. Чёрт!»

Острые осколки впиваются в половину лица Вайпера. Прежде чем тот успевает вскрикнуть, сильный удар сбивает дух из его лёгких.

Мощная волна притягивает его к земле, моментально разрушая вторую половину лица.

Калеб:

— Смотрю, опять линька началась, Вайпер.

Вайпер:

— Подлец… Я… я убью тебя!

Калеб увеличивает тяжесть своей невидимой хватки. Едва раздаётся звонкий хруст: будто железные путы давят на колени Вайпера, вынуждая их скрипеть.

Вайпер:

— П-пусти… ме­ня…

Белый протез глаза всплывает в ладони Калеба и тут же превращается в крошево.

Калеб:

— С каких пор ты решил подходить к ней?

Вайпер:

— Х…

Профессор сказал… ещё рано ею заниматься… Я… я лишь резвился!

Будто вязкое болото сдавливает его лёгкие, не давая вздохнуть.

Вайпер:

— Через… меньше чем 72 часа начнётся Финальная Очистка. Я просто напоминаю…

Вайпер:

— Если не добудешь осколки Протокора — тебе крышка!

Калеб:

— Так-так… Какой рукой ты до неё дотронулся? Вот этой?

Угроза не действует на него. Звонкий щелчок — и левую руку Вайпера выкручивает так, что он едва не теряет сознание.

Вайпер:

— Твоя… одержимость ею… Слишком…

Вайпер:

— Не считаешь, что это уже похоже на навязчив–Аргх!

Капли дождя повисают в воздухе, словно бесчисленные серебристые иглы, готовые пронзить его в любую секунду. Он не способен даже усмехнуться.

Калеб опускается на корточки, встречается взглядом с Вайпером и слегка улыбается.

Калеб:

— Попробуешь снова к ней подступиться — убью.

Я не в силах найти Калеба и вынужденно возвращаюсь под мостовую эстакаду. Промокший пакет оставляет на руке беспорядочную кляксу, напоминающую извилистый лабиринт.

Мс:

— (Тот странный тип знал, что у меня есть Эфирное Ядро. Он убийца от Эвера?)

Мс:

— (Но он и не собирался меня убивать… Похоже, испытывал добычу на вкус…)

Калеб:

— Почему ты стоишь под дождём?

Зонт накрывает меня, пока Калеб появляется рядом. Морщится и аккуратно стирает воду с моего лица.

Мс:

— Калеб, ты цел?

Калеб:

— В порядке. Жаль, упустил его из виду.

Я осматриваю руки Калеба снова и снова, и только тогда успокаиваюсь, убедившись, что он невредим.

Мс:

— Ничего страшного. Я подобрала кое-какие детали, которые он обронил. Отнесу в отдел Анализа данных — может, там найдут что-то полезное.

Калеб:

— Поговорим об этом потом. Возвращаемся домой.

Он снимает с себя пальто и накидывает мне на голову. Обнимает за плечи, и его тепло быстро меня согревает.

Калеб:

— В следующий раз предупреди, когда соберёшься куда-то одна. Мне неспокойно, зная, что ты бродишь без сопровождения.

Вернувшись домой, я сразу иду в ванную по настоянию Калеба. Горячая вода возвращает приятное тепло в тело. После душа надеваю мягкую домашнюю одежду, и сырость дождя остаётся в прошлом.

В гостиной я сканирую найденные детали и загружаю данные на часы. На кофейном столике уже ждёт дымящаяся миска с имбирным супом.

Калеб:

— Опять не вытерла волосы.

Свежевымытый, он протягивает мне полотенце. Садится на диван и похлопывает рядом, приглашая присесть.

Калеб:

— Иди сюда.

Я послушно устраиваюсь рядом, держа в руках миску с супом, а Калеб неторопливо вытирает мне волосы. Это так расслабляет, что я невольно жмурюсь.

Мс:

— Давно не получала от тебя такой «заботы».

Калеб:

— Значит, понимаешь, насколько это особая услуга. И потому позволяешь себе валяться на кровати, уткнувшись в телефон, когда волосы ещё совсем мокрые.

Мс:

— Потому что знаю, что ты возьмёшься мне помочь.

Калеб:

— Ну, малявка, держись.

Сквозь полотенце ощущается лёгкий стук по голове — ни грубый, ни слишком нежный.

Мс:

— Слушай, а ты и правда наловчился сушить волосы.

Калеб:

— Да?

Калеб:

— Я же съехал в общежитие, а потом и вовсе переехал для работы в Управление космических полётов. И когда оглядываюсь назад, понимаю, что дома я не был целую вечность.

Калеб:

— Вот и выходит, что столько же времени я не помогал тебе с волосами.

Он чуть приподнимает мой подбородок и аккуратно пропускает пряди сквозь пальцы.

Мс:

— Не торопись, у нас полно времени, чтобы побыть вместе.

Калеб:

— Да, ты права.

Дав это обещание, я вдруг ловлю себя на новой мысли.

Мс:

— А как же ваше Управление? Они в курсе, что ты теперь служишь во флоте Дальнего Космоса? И что с твоими боевыми товарищами?

Калеб:

...

Калеб:

— Никто не знает, и так будет лучше. Нет нужды афишировать лишние подробности обо мне.

Вдруг экран моего телефона вспыхивает сообщением о взрыве в Каскадном районе.

Мс:

— (О, точно… Кеви…)

Калеб снимает полотенце с моей головы и идёт к спальне.

Калеб:

— Принесу фен, подожди минутку.

Мс:

— Постой…!

Вспоминая предупреждения родителей Кеви и жёсткий надзор, установленный за ними флотом, я понимаю, насколько всё запуталось.

Мс:

— (Может ли быть, что Калеб в курсе всей подоплёки…?)

Он останавливается и смотрит на меня. Но вопрос застревает в горле и не находит слов.

Мс:

— (ща же Калеб. Без серьёзного повода я не могу его подозревать. Да и он видит меня насквозь. Если ничего не выйдет, и он обо всём догадается — последствия могут стать непредсказуемыми.)

Мс:

— Да ничего, просто скорее возвращайся — а то я уже и так почти высохла без твоего фена.

Калеб наклоняется, и я ощущаю его прохладные пальцы у виска. Струйка воды стекает по щеке.

Калеб:

— Раз волосы ещё капают, придётся поторопиться. А заодно поставлю вариться рисовую кашу, как думаешь?

Он уходит, а я смотрю ему вслед и вдруг ощущаю, как во мне поднимается тихая, тягучая вина, словно вечерний туман.

[gganymedess]

Я тут забежала буквально на минутку, чтобы написать чё каво. Ну из хороших новостей - я жив, цел, орёл!

А выгляжу так, потому что много стрессов, мало личного пространства, перемена климата, ну и в целом з̶а̶е̶б̶а̶л̶а̶с̶ь̶ непростой период буквально в каждой жизненной сфере (спойлер - обычно именно с этого начинается и так выглядит рост).

В общем, как только моя батарейка зарядится достаточно для того, чтобы раздавать что-то более позитивное, я вернусь :)

Ждите меня с первым лучом солнца. Я приду на третий день с востока.

[lora-ns-world]

,, Цел 2024"

,, Да се стегна, да бъда още по-силна и чрез изкуството си да изкарвам пари със ОТБОР от художници, с които да помагаме на хората в нужда. "

Нямам идея как ще стане като ме чакат толкова лични битки за които знам че ще са разрушителни НО

Fuck this shit ще стане.

Лора Н

Из размисли на една художничка

[lastchan5e]

Като ми кажат, че мъжът е главата, а жената е шията

въртя очи като центрофуга и цъкам с език на всички възможни места в устата си.

Жената не е шия.

Не трябва и да бъде.

Жената трябва да бъде сърце.

А мъжа, ако има нещо в главата, ще знае как да е глава. И мъж.

Изобщо не ми лежи на иначе артистичната натура, да влизам в театрални манипулации с цел на някой, дето му липсва лампата, да му светне лампата.

И също, грам не вярвам, че мъжете и жените са толкова различни.

Просто хората, които стоят в тях са различни.

И някак ми е по- рентабилно, чисто житейски, да си търся моя човек, вместо да се мъча да "по��равям" някого, по мене си.

Нали се сещате, от радио - телевизор няма как да сглобиш.

-Ще стоиш сама! - казват ми.

-Аз и с грешния човек ще бъда сама! - казвам им.

Ariadna

[demonicalfox]

У нас спор был - помнишь, выпал орёл?

Мы гадали, кто в конце останется цел

На свет появился тот, без которого

Кто-то из нас не сумел

Не помню, какие тогда были с��тки,

С телефоном обычные неполадки,

В прихожей снег с твоей мешковатой куртки,

На улице мокро, темно и гадко

Ты сразу меня разделил на клетки,

Раздал по четыре туза на горло,

Я - окаменевшая статуэтка,

Я творю хуету произвольно.