#ти какъв си идиот | Explore Tumblr posts and blogs

simonsmilee · 3 years ago

Text

“Не е редно”

- Виж, наречи ме циник, ако желаеш, но просто за мен не съществува такова нещо като любов… - започна да обяснява с тих глас Калин. - Всичко е една пълна измислица, създадена от отчаянието на хората. Най-жалкото е, че почти всички те цял живот се стремят да открият “любовта”, срещат някого и може би след някоя друга вечеря в мозъците им започват да протичат химични реакции, отделяне на ендорфини - чувстват се малко щастливи и хоп нарекли го любов. И така всичко е прекрасно, дъгата е шарена, еднорози прелитат пред очите им, носят се по пухкави розови облаци до един определен момент, когато нещо се случва и всичко се сгромолясва с гръм и трясък. Накрая повечето от тях се озовават проснати върху самотното легло, с глава заровена във възглавницата, а празното шише алкохол лежи до тях за компания.

- Не бих те нарекла циник, Калине. - отвърна му Анастасия. Намести очилата си с рогови рамки по-добре върху носа си и драсна нещо в тефтера с черни кожени корици.

- А как би ме нарекла?

- По-скоро доста песимистично настроен реалист.

- Хаха, такова определение не бях чувал за себе си досега. - разсмя се младият мъж и приглади катранено черната си коса с длан.

- Шегата настрана. - продължи тя. - Ясно е, че миналото ти оказва влияние върху това кой си ти сега.

- И?

- Ами... - започна да говори Анастасия, но Калин я прекъсна, правейки жест с ръка.

- Момент, ще си позволя да те прекъсна. Какво съм преживял в миналото донякъде оказва влияние.

- Какво искаш да кажеш? - попита терапевтката и неволно се намести по-удобно в мекото бяло кресло.

- Ами тъй като си говорим за мен и истини от живота. - Калин се почеса нервно по носа. - Ако приемем, че миналото определя в какъв човек ще се превърнеш, то аз трябваше да съм долен алкохолик, който няма пукнат лев в джоба си и се чуди по цял ден какво да продаде, за да може да си купи евтин ликьор от магазина и да изкара вечерта, а ако не успее да намери пари - да го открадне. После като се прибере вкъщи да употребява насилие над жена си.

Калин замлъкна и сведе сивите си очи надолу. Заби поглед в черния под и намръщи веждите си. Анастасия не понечи да прекъсне минутата мълчание, която настана в стаята. Реши да остави пациента си сам да продължи диалога.

- Предполагам от яростта, с която разказах това и помръкналия ми поглед разбираш, че става въпрос за мен, нали?

- Разбира се. - промълви тя. - Това, че си първият ми пациент не означава, че съм толкова заблудена и неопитна в работата си.

- Не исках да те обиждам. - снижи гласа си Калин.

- Не си.

- Добре.

- Продължи. - подкани го тя с ръка.

- Та… - започна отново той, разкопчавайки копчето на бялото си сако и облягайки широките си рамена назад. - По тази логика за миналото и кой съм сега, трябваше да се превърна в баща си - долен алкохолик, да съм женен за прекрасна женица, която всичко прави за мен, дали от любов обаче или от страх не се знае и да я бия, защото просто съм пълен идиот. Опа. - Калин закри устните си с дългите си пръсти, правейки невинна гримаса.

- Това не беше нужно в момента. - контрира го Анастасия.

- Защо? Това съм си аз. - отвърна той. - Нали искаш да ме опознаеш и да разбереш що за човек се крие под тези изискани бели дрехи и привидно хубав външен вид.

- Добре, разбрах те. Смяташ, че ако миналото оказваше влияние, то ти сега трябваше да си младата версия на баща си. Впрочем днес ще поговорим и за семейството ти, не можеш постоянно да отбягваш темата. Но това ще е след малко.

- Няма какво да говорим за тях. - рече строго Калин. - Баща ми е луд и е в психото, а майка ми почина преди няколко години. Познай кой е виновен за смъртта й? Искаш ли да ти подскажа? - намигна й той, след което пусна плавна престорена усмивка по лицето си.

- Баща ти? - намести отново очилата си Анастасия.

- Бинго. - кресна Калин и посочи с пръст терапевтката. Тя се сопна от внезапната промяна в поведението му, но не посмя я да изкоментира.

- Между другото върви в оптиката след това. - вметна той.

- Моля?

- Говорим от двадесетина минути и това е деветият път, в който наместваш очилата си. Явно има някакъв проблем. Може би са ти големи. И не го забелязвам само днес, а откакто идвам при теб.

- Кхъм... - прокашля се Анастасия, опитвайки се да спечели време, за да му отговори. - Добре, предполагам? - прошепна изпод нос тя.

- …и не изглежда да е действие, породено от нервност. - продължи да коментира поведението й той.

- Може ли - повиши тон леко Анастасия - да продължим да говорим по темата?

- Разбира се.

- Добре, така като те гледам не си се превърнал в алкохолик. Поне не все още. - измърмори тя, а Калин се разсмя в отговор на закачката й.

- Има време, скъпа.

- Та… - продължи младата жена, опитвайки се да върне разговорът към същината му. - В какво си се превърнал тогава?

- Е, не си ли личи? - рече Калин, придърпвайки ръкавите на сакото си нагоре. На лявата му ръка блесна огромен сребрист часовник с метална каишка.

- Какво да си личи? - попита го заядливо Анастасия.

- Че съм успял.

- В какво? В момента виждам добре облечен, привлекателен млад мъж, който претендира с това какво има и как е облечен. Нищо повече. Искам да видя какво има зад тази престорена фасада.

- Престорена? Хайде да не се обиждаме, ако обичаш. Нищо не е престорено при мен. Виждаш това, което съм. И да, държа на външния си вид.

- Добре, няма да се обиждаме. - въздъхна тежко Анастасия.

- Значи мислиш, че съм привлекателен, така ли? - подсмихна се Калин.

- За Бога от всичко само това ли чу?

- Не, разбира се. Просто се заяждам с красивата си терапевтка.

- Да… поне едно нещо ми е ясно за теб. Заяждаш се и се държиш детински, защото те е страх да се разкриеш и да покажеш колко си уязвим.

- Защо да ме е страх да се разкрия?

- Защото ще покажеш, че си слаб и изстрадал човек? Никой мъж няма да го позволи това.

- Хмм, права си, но така бих се държал, ако бях на среща с теб. А, аз не съм. Нали?

- Не, не си.

- Тогава?

- Ти ми кажи. - попита го Анастасия и впи зелените си очи в него. Огледа лицето му от върха на най-стърчащото косъмче на главата му до това на наболата му черна брада. Лицето му беше изваяно - почти идеална симетрия, ��еждите гъсти и черни, но с перфектна форма придаващи на изражението му задълбоченост и доза загадъчност. Носът му прилягаше перфектно на чертите му, устните тънки, а челюстта бе толкова обособена, сякаш бе дялкана с нож.

“Господи, колко е ��расив”, помисли си Анастасия за миг. “О, не… нова мисъл, нова мисъл.” - стисна неволно очите си тя, опитвайки да прогони тази от главата си.

Калин също бе впил светлите си очи в нейните и не отместваше поглед. Само една малка усмивка проигра по тънките му устни. Той бе наясно какво си мислеше тя в този момент.

- Харесваш ме, нали? - попита тихо Калин, приглаждайки наболата си брада с ръка...

0 notes

lightmm · 3 years ago

Text

..look at me Idiots !

Ако наречеш някой - идиот, той ще те разбере. Най - малкото ще получиш среден пръст пред лицето си.

Ако кажеш на непознат - Здравей, ти ще си идиотът в тяхните очи.

..затова всички вече са цивилизовани. На никой не му дреме кой си, какъв си и откъде си.

..само не настъпвай непознатите същества по мазола! Тогава си отварят очите!

..преминават покрай мен някакви зомбита с непрекъснато дъвчащи дъвки челюсти. Със осветени лица от екрана на телефоните си вървят по улиците във нощта.

..и страх ме обхваща вече от тъмното навън. Затова вече си стоя на сигурно у дома и гледам телевизия.

#българия #бг блог #блог #bulgaria #bg blog #blog #човек #human #българи #bulgarians

0 notes

tennis-analyses · 5 years ago

Text

https://tennis-analyses.com/2020/05/players-jokes-accusations-revelations/

Между сериозното и забавното в тениса

Когато мачът свърши, те споделят... Понякога думите им звучат забавно, друг път са израз на триумф или разочарование, на раздразнение или щастие. Избрах за вас някои добре познати и по-малко познати изказвания на тенисисти. Да си ги припомним и да се позабавляваме.

Какво е тенисът?

„Тенисът е комбинация от насилствени действия, протичащи в атмосфера на тишина и пълно спокойствие.“ – Били Джийн Кинг.

„Винаги съм смятал тениса за битка на арена между гладиатори, които имат за оръжие своите ракети и смелостта.“ – Яник Ноа.

„Тенисът е психологически спорт, трябва да държите главата си ясна. Затова спрях да играя.“ Борис Бекер.

Концентрацията е важна!

„Ако можете да продължите да играете, когато някой стреля с пистолет по улицата, това е концентрация.“ – Серина Уилямс.

За мотивацията!

“Никога не съм чакал 27 години, защото преди 27 години съм се родил. Родителите ми никога не са ми казвали "Ако не спечелиш Ролан Гарос ще те пратим в сиропиталище." – Роджър Федерер отговаря на журналист, питащ го какво е чувството ��а спечели откритото първенство на Франция след като е чакал този момент 27 години. / 2009 г./

„Понякога съм мързелив и това не ми помага.“ – признава Фабио Фонини. „Ако не бях мързелив, със сигурност щях да постигна повече в различните турнири. Понякога предпочитам да седя на дивана, отколкото да тренирам или да се подготвям за турнир“.

За претенциите, недоволствата и ощe нещо!

Фабио Фонини, след като остана недоволен, че играе на корт №14, който има само 318 седящи места: „Честно ли е да се играе тук? Проклети англичани, наистина. Надявам се в този комплекс да избухне бомба.“ /Уимбълдън 2019 г./

„Не съм голям фен на метрото. И в Чехия имаме, но никога не го използвам. Там има странни хора.“– Каролина Плишкова признава, че не използва нюйоркското метро по време на участието си в Откритото първенство на САЩ, 2019 г.

„Съжалявам, че не се отказа по-рано.“ – Марат Сафин отговаря на въпрос на журналист, какво мисли за решението на Фабрис Санторо да се оттегли от тениса. /Сафин има седем загуби и две победи в мачовете си срещу французина, едната от които поради контузия на Санторо./

След двубоя с Халеп на полуфинала в Лондон, Елина Свитолина си наема частен самолет, на който заедно с Гаел Монфис си тръгват от Лондон: „Парите не могат да ти купят щастие, но е по-хубаво да плачеш в частен самолет. Страхотен Уимбълдън 2019, нуждаех се малко да се поглезя. Презареждам батериите и се насочвам към втората половина от сезона!“ – признава Елина.

Марат Сафин, 2009 г., преди да се откаже от професиналния тенис, макар и само на 29 г.. Той има две титли от “Големия шлем” и споделя, че причината, поради която ще сложи край на кариерата си е емоционалния стрес, а не толкова физическите проблеми.

"Нуждая се от ваканция. Поне половин година, в която да не мисля за тенис. И да осъзная, че има живот след тениса. Имам нужда от почивка, защото стреса през последните години бе прекалено голям. Искам живот, в който да няма повече точки, равенства и втори сервиси, за които да мисля. Няма вече приятелства сред тенисистите. Всичко стана прекалено професионално. Вече не е толкова забавно по турнирите, както беше преди. Сега всичко е бизнес, огромен бизнес. Всеки иска повече пари. Нямам истински приятели сред тенисистите, но не се притеснявам заради това. Има толкова много неща, които човек може да прави.”

За специалните отношения! Кириос и „големите трима“!

„Не съм сигурен, че с Рафа можем да отидем в пъба и да пием бира заедно.“

„Казваш ми, че Рафа играе толкова бързо във всеки сервис гейм? Това е забавно, човече, забавно е. Ако Рафа играе толкова бързо, ще се оттегля от тениса. Истинска подигравка. Позор. Покажи ми кадри на Рафа, в които той изиграва по-бързо този гейм. Ако намериш каквито и да е, ще затворя устата си и никога повече няма да говоря. Гарантирам ти обаче, че няма да откриеш нищо. Нищо!Рафа не играе този спорт. В какъв спорт се състезава? Това не е тенис, нали? Искам да играя спорта, който и той играе!“, обърна се Ник Кириос към съдията Мърфи, който го наказа за нарушение на времето за сервиране.

И още от Кириос. „Опасно е да говоря за Рафа. Той е пълната ми противоположност и е голям киселяк. Когато печели, всичко е наред, защото ще засипе съперника с похвали. Но, когато го бия, няма никакво уважение към мен и към феновете ми. И после идва чичо Тони и казва, че не съм образован. За какво говорим изобщо, прекарал съм 12 години в училище, идиот такъв! Много съм образован. Разбирам, че те е яд, че съм победил твой роднина, но ние правим нещата по различен начин.“

"Исках да целя Надал с топката и няма да се извиня. Той има толкова титли от Шлема и толкова милиони в банката. Може да изтърпи удар с топка в гърдите."

“Новак Джокович е обсебен ��т идеята да се харесва на всички. Просто не мога да го понасям. Начинът, по който празнува победите си, ми докарва скомина. Той просто иска да е Федерер. Според мен ще задмине Федерер по титли от “Големия шлем”, но колкото и много да спечели, никога няма да е най-великият. Това е човек, който веднъж се отказа от Australian Open, защото било много горещо. Два пъти съм играл срещу него и извинявай, обаче не може да си най-великият, ако не можеш да ме победиш. Вижте ме колко аз тренирам - нула в сравнение с него.“

„Федерер е най-великият за всички времена, талантът му е огромен - движението, подготовката и разчитането на играта. Мнозина искат да играят като него и играят заради него, той,без съмнение, е най-добрият в историята!” – споделя Кириос.

Надал-Федерер-Джокович-Мъри!

“Аз съм най-добрият сред слабите!” – Хуан Мартин Дел Потро, когато го определят, че е първият тенисист след голямата четворка Федерер, Надал, Джокович и Мъри.

След като спечели своята 12-а титла от Ролан Гарос, както и общо 18-а от Големия шлем, Рафаел Надал уверява, че не е обсебен от мисията да настигне рекордьора в този компонент Роджър Федерер. „Не можеш да си разочарован през цялото време, ако съседът ти има по-голяма къща, по-голям телевизор или по-красива градина.“ – прави интересно сравнение Надал след победата във финала в Париж над Доминик Тийм.

Роджър Федерер, помолен да сравни загубите си във финалите на Уимбълдън от Рафаел Надал през 2008 г. и Новак Джокович през 2019 година. Двата финала на турнира са определяни и за два от най-великите мача в историята на тениса: „Аз загубих и в двата случая, това е единствената прилика, която виждам!“

„По време на почивките между геймовете имах чувството, че ще бъдем на корта цяло лято, че ще пуснат покрива, хората по трибуните ще заспят, ще се събудят на сутринта, а ние с Анди все още ще играем, брадясали и задържащи сервисите си.“ - Роджър Федерер за изключително дългия финал на Уимбълдън, завършил 16-14 в петия сет. /2009 г./

Григор Димитров!

Когато зрител от публиката се провиква „C’mon, baby Federer!“. Григор очевидно бе раздразнен – „Да ти приличам на бебе?“

След победата над Алекс де Минор на осминафиналите на US Open:

„Няма такова нещо като стар и нов Григор“, каза българинът, след като беше попитан дали чувства, че може да достигне нивото отпреди. „Единственият път е напред. Да, к��то цяло се чувствам различен човек и различен играч. Няма смисъл обаче да седя тук, да говоря за изминалите 6-7 месеца и да карам всички да изпитват съжаление. Изправих се срещу злополучията. Изправих се срещу всичко, което трябваше. Да се върнеш обратно на корта е страхотно чувство. Отново се наслаждавам, чувствам се свободен“ – каза Григор.

А всички знаем какво стана след това!

Вълнението е част от играта!

Коко Гоф, след като Мишел Обама написа в „Twitter“, че 15-годишната сензация е „чудесна“:

„Току-що видях публикацията…Бях супер развълнувана. Тя е един от моделите ми за подражание, така че беше готино да видя, че знае за съществуването ми.“

Наоми Осака елиминира Коко Гоф с 6-3 6-0 на US Open. След мача Наоми помоли Коко да остане на корта въпреки сълзите. „Тя плачеше, а спечели. – разказва Гоф – Аз плачех, всички плачеха. Не знам защо тя плачеше. Исках само да напусна корта.“

Кратки фрази без радакция и коментар!

„Не се опитвам да бъда някой друг. Аз съм себе си.“ – Ник Кириос.

„Опитвам винаги да разнообразявам играта си и да карам съперника ми да се чувства некомфортно. Няма да играя по начина, по който искат те.“ – Роджър Федерер.

„Не се стремя да разбивам нечие сърце. Това е тенисът. Това е спортът. Правя всичко възможно да победя опонента си.“ – Анди Мъри.

„Почти никога няма значение как си загубил – пораженията не са забавни.“ – Роджър Федерер.

„Нямам проблеми с критиките, защото съм получил толкова много комплименти през годините.“ – Роджър Федерер.

„Изключително много мразя да губя.“ – Милош Раонич.

„Ти си преследваният.“ – Новак Джокович за живота като №1 в света.

„Казаха ми, че няма глутен, не е обработвана, напълно органична и мога да я ям.“ – Джокович за тревата на централния корт на Уимбълдън.

„Ако съм честен, харесвам всички настилки. Не ги разграничавам.“ – Григор Димитров.

"Мисля, че всеки играч има една или две слабости, но този човек няма нито една," Джон Иснър за Джокович.

Ще завърша с най-досадните заучени фрази, без които не минава нито едно интервю!

„Всеки турнир е от значение и винаги давам най-доброто от себе си.“

„Той е страхотен играч и ще ми бъде много трудно, трябва да дам най-доброто от себе си, за да спечеля.“

„Не ме интересува каква е схемата и с кого ще играя в следващия кръг.“

„Не искам да се оправдавам с контузията си. Болеше ме, но няма да коментирам. Той/Тя игра добре и заслужено спечели.“

Вместо коментар!

“Ако искаш да разбиеш нервите на опонента, преди сервис тупкай топката повече от 10 пъти!“ - намерено някъде из интервютата.

А това дори не е забавно. Какво повече знае Надал, за да мисли така?

“Бих искал сезонът да се възобнови, но се съмнявам. По-притеснен съм за Откритото първенство на Австралия, отколкото от това, което ще се случи в края на тази година. За мен сезон 2020 е загубен. Надявам се да започнем 2021 по график. “

P.S. Ползвани са изказвания на тенисисти от пресконференции, печатни и електронни медии.

Stela Petrova

#atp & #wta #tennis #players #sayings & #quotes #billiejeanking #borisbecker #maratsafin #rogerfederer

#grigordimitrov #fabiofognini #nickkyrgios #rafanadal #novakdjokovic #serenawilliams #karolinapliskova #cocogauff and #more

0 notes

vprki · 5 years ago

Text

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно? В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се движат като собственици на живота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

задраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си пълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се развика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. Но това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“, по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разлика между рисунките на Мирчев, Вихрони, старите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното наблюдение. В рисунките ми има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава. Нашето скрито Аз - нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува всичко. Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във фрагмента на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се случило през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на анимационни��е филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях. Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не харесвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и детската „Госпожа Динозавър“ на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/, изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. ��илмът се допира до светъл момент в българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма във военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки ��о раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много интелигентно

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура. По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите. В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с парите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция. Ето получи се награда в Карлови Вари /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. Говорим за рисуване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва из��граха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказа, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите. Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който признава колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинк�� Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#Анри Кулев #Светла Ганева #Теди Москов #Иван Кулеков #Любомир Денев #еротика #еротични рисунки #Ориент SEXPRESS #изложба #Христо Ганев

0 notes

tessa9879-blog · 7 years ago

Text

Глава 3

Прибрах се у дома. Избягвах погледите на всички. Не исках и да чуя какво мислят ,относно момчето което ме изпрати. Той просто ме спаси и точка по въпроса.

Веднага се качих в стаята си без да казвам нищо,без да ям отново. Заключих вратата след себе си.

Обърнах се и Дийн стоеше там. Прегърнах го. Знаех ,че той не е тук наистина . Негов дух или умът ми си играеше с мен ,не ме интересуваше. Стигаше ми само това,че мога да го видя и почти докосна.. Легнах на леглото и той легна до мен . Разказах му какво правих днес.Какво се случи.Той разбира се ,нямаше как да ми отговори.

След няколко часа отидох да се изкъпя. Когато се върнах него вече го нямаше. Точно както пепеляшка.Той идваше за малко и станеше ли полунощ си тръгваше и забарвяше стъклената пантовка след себе си.В моят случей взимаше себе си и не се връщаше до другият ден.

Да го виждам без реално той да е тук,боли повече отколкото това ,че наистина го няма.

Облякох се и легнах на леглото. Свих се на топка и отново плаках цяло нощ,а когато най-накрая усяпх да заспя сънувах моят любим.Отворих очи и него го нямаше.Дори в съня си плаках,защото знаех,че не е истински.

Станах и се преоблякох. Взех си чантата и слязох долу само за да пия кафе. Докато пиех кафе слушах как другите си приказваха за мен все едно ме няма в стаята .

Мама:

-Тя не е добре.Не става по-добре.Трябва да направим нещо.

Татко:

-Знаеш,че няма какво скъпа.Опитахме всички опитаха.Зависи само от нея да се излекува.

Брат ми:

-Аз знам какво.-всички го погледнаха очудващо-Момчето,което я изпрати вчера.Не ми казвайте ,че не сте се сетили.

Станах от масата и се правех ,че не съм ги чула. Идеше ми да изкрещя „Тук съм.Не говорете за мен все едно ме няма. „

Отидох на училище . Стоях в двора и гледах другите ученици. Те се усмихваха.Бяха щастливи. Някой приятели,други с гадже. Единствено аз стоях и бях сама .

Понякога се чудех още колко дълго ще продължи моето страдание.Но ,истината е ,че аз не искам да свърша. Аз съм виновна,че той умря и вечно ще живея с вината.

-Хей!-изпищях ,когато някой взе цигарата от ръцете ми

-Не трябва да пушиш!-скара ми се

Хвърли цигарата на земята и я настъпа. Смачка я като парче хартия.

Погледнах към него и това беше момчето от вчера. Той пък какво иска?

-Дължиш ми 50стотинки за цигарата.

-Защо пушиш ?-и ето започнаха купчината въпроси

-Това,че ме спаси от мажоретките не значи,че трябва да се бъркаш в живота ми!!!!!

-Какъв ти е проблема ? –попита ме той

-Ти си ми проблема. Не искам да ме доближаваш повече. Не знаеш на какво съм спсобна.

Този идиот ме изнервя. Ще види той. Както разкарах другите,така ще разкарам и него.

Мразя ,когато някой се опитва да нахлуе в личното ми пространство.Още повече непознати като този.

0 notes

simonsmilee · 4 years ago

Text

“Не е редно”

- Не бих те нарекла циник, драги ми господине. - отвърна му дамата. Намести очилата си с рогови рамки по-добре върху носа си и драсна нещо в тефтера с черни кожени корици.

- А как би ме нарекла?

- По-скоро доста песимистично настроен реалист.

- Шегата настрана. - продължи тя. - Ясно е, че миналото ти оказва влияние върху това кой си ти сега.

- И?

- Ами... - започна да говори... Но той рязко я прекъсна, правейки жест с ръка.

- Момент, ще си позволя да те прекъсна. Какво съм преживял в миналото донякъде оказва влияние.

- Какво искаш да кажеш? - попита терапевтката и неволно се намести по-удобно в мекото бяло кресло.

- Ами тъй като си говорим за мен и истини от живота. - Ако приемем, че миналото определя в какъв човек ще се превърнеш, то аз трябваше да съм долен алкохолик, който няма пукнат лев в джоба си и се чуди по цял ден какво да продаде, за да може да си купи евтин ликьор от магазина и да изкара вечерта, а ако не успее да намери пари - да го открадне. После като се прибере вкъщи да употребява насилие над жена си.

Той замлъкна и сведе сивите си очи надолу. Заби поглед в черния под и намръщи веждите си. Тя не понечи да прекъсне минутата мълчание, която настана в стаята. Реши да остави пациента си сам да продължи диалога.

- Предполагам от яростта, с която разказах това и помръкналия ми поглед разбираш, че става въпрос за мен, нали?

- Не исках да те обиждам. .

- Не си.

- Добре.

- Продължи.

- Та… - започна отново той, разкопчавайки копчето на бялото си сако и облягайки широките си рамена назад. - По тази логика за миналото и кой съм сега, трябваше да се превърна в баща си - долен алкохолик, да съм женен за прекрасна женица, която всичко прави за мен, дали от любов обаче или от страх не се знае и да я бия, защото просто съм пълен идиот. Опа. закри устните си с дългите си пръсти, правейки невинна гримаса.

- Това не беше нужно в момента. - контрира го.

- Няма какво да говорим за тях. - Баща ми е луд и е в психото, а майка ми почина преди няколко години. Познай кой е виновен за смъртта й? Искаш ли да ти подскажа? - намигна й той, след което пусна плавна престорена усмивка по лицето си.

- Баща ти? .

- Бинго. - той кресна и посочи с пръст терапевтката. Тя се сопна от внезапната промяна в поведението му, но не посмя я да изкоментира.

- Между другото върви в оптиката след това. .

- Моля?

- Кхъм... - прокашля се , опитвайки се да спечели време, за да му отговори. - Добре, предполагам? - прошепна изпод нос тя.

- …и не изглежда да е действие, породено от нервност. - продължи да коментира поведението й той.

- Може ли да продължим да говорим по темата?

- Разбира се.

- Добре, така като те гледам не си се превърнал в алкохолик. Поне не все още. - измърмори тя, а Той се разсмя в отговор на закачката й.

- Има време, скъпа.

- Е, не си ли личи? придърпвайки ръкавите на сакото си нагоре. На лявата му ръка блесна огромен сребрист часовник с метална каишка.

- Какво да си личи? - попита го заядливо .

- Че съм успял.

- Добре, няма да се обиждаме. - въздъхна тежко.

- Значи мислиш, че съм привлекателен, така ли? - подсмихна се .

- За Бога от всичко само това ли чу?

- Не, разбира се. Просто се заяждам с красивата си терапевтка.

- Защо да ме е страх да се разкрия?

- Защото ще покажеш, че си слаб и изстрадал човек? Никой мъж няма да го позволи това.

- Хмм, права си, но така бих се държал, ако бях на среща с теб. А, аз не съм. Нали?

- Не, не си.

- Тогава?

- Ти ми кажи. - попита го тя и впи кафевите си очи в него. Огледа лицето му от върха на най-стърчащото косъмче на главата му до това на наболата му черна брада. Лицето му беше изваяно - почти идеална симетрия, веждите гъсти и черни, но с перфектна форма придаващи на изражението му задълбоченост и доза загадъчност. Носът му прилягаше перфектно на чертите му, устните тънки, а челюстта бе толкова обособена, сякаш бе дялкана с нож.

“Господи, колко е красив”, помисли си тя за миг. “О, не… нова мисъл, нова мисъл.” - стисна неволно очите си тя, опитвайки да прогони тази от главата си.

Красавеца също бе впил светлите си очи в нейните и не отместваше поглед. Само една малка усмивка проигра по тънките му устни. Той бе наясно какво си мислеше тя в този момент.

- Харесваш ме, нали? - попита тихо приглаждайки наболата си брада с ръка...

0 notes