#стандартна кухня

[prodajbanamebeli]

К 4Кухня - бяло + венге - Мебелна фабрика Дискрет

Кухнята К-4 е идеална за жилища с малки размери. Долният ред се състои от модулен шкаф , модулен шкаф с две чекмеджета и врата и с термоплот мрамор лосос с дебелина 28 mm. Изработваме я от ламинирано ПДЧ стандарт EN 14322; EN 312 - тип P2 с висока механична, химическа и топлинна устойчивост с цвят на корпуса бежов и цвят на лицевите елементи:

Бял Дъб (К001) + Антрацит

Бяло + Венге 

Дъб Амбер (К006) + Бяло

Цената на кухнята не включва мивката и уредите. Доставя се в разглобен и опакован вид, с обков и монтажна схема. При промяна на размери и цветове, моля обръщайте се към нашите представители или директно на сайта на фирма Дискрет.

Кухнята може да бъде поръчана във всеки магазин от търговската мрежа, който предлага продукти на мебели Дискрет, както и директно през нашия сайт чрез онлайн магазина. При направена онлайн заявка има възможност за плащане при доставката.

[yakymenko]

СВІТЛИНА МОГО ДИТИНСТВА Ні, це просто якась мара! Випадково натрапив у Мережі на світлину мого дитинства! Ось - мій батько читає пресу. Мама сидить на дивані. Я граюся машинкою на килимі... Та все ж так і було!! Таке ж розташування меблів! За шторами - балкон на 4 поверсі. Диван і крісло справа. Сервант із посудом, що зліва, мабуть не потрапив до світлини. Один килим на підлозі. Решта долівки - гола. І - чорно-білий телевізор "Горизонт", що, справді, стояв на чотирьох хитких ніжках у тому ж кутку! Я, малий, як пам'ятаю, все боявся зачепити цього телевізора, бо він хитався на ніжках... Радянщина. Радянська епоха... Совок. Це - наша сімейна квартира. Місто Дніпродзержинськ (тепер Кам'янське), Дніпропетровська область, вулиця Арсенічева (тодішня назва), будинок 121-Г, квартира 16, це у містечку ДДГРЕС. Бачите, я ще й адресу пам'ятаю, ту, в якій ми вже років зо 30 не живемо... Квартира двокімнатна. Кімнати - вагончиком. Дуже зручно, бо балкон виходив удвір, а протилежні вікна - за дім. Можна бачити усе довкруг дому. Проживши багато років у трикімнатній квартирі, мамі за великі заслуги у суспільній діяльності - мама була комсомольською активісткою - надали від заводу двокімнатну квартиру у новозбудованому домі з білої цегли! Як зараз пам'ятаю - як ми раділи! Чому ж радіти, спитаєте? Здали трикімнатну, отримали двокімнатну? Сумнівний обмін... І будете геть неправі! Ми жили за ущільненням, "по уплотнєнію". Було таке за Совка. Квартири всі були державні. Хто мав "зайву площу", того "уплотняли" підселенням. От нами й "уплотнили" якихось, мабуть, "розжирілих міроєдов", ги. У тій трикімнатній квартирі, яку ми здали, було три кімнати, одна кухня, одна ванна, одна вбиральня, два балкони, і один коридор. У квартирі жило три сім'ї - одна сім'я на кожну кімнату. Як нині пам'ятаю: наша кімната - центральна (та ще й з малюсіньким балкончиком! інший балкон, на спільній кухні, був спільним для всієї "комунальної радянської сім'ї"). У нашій кімнаті жили батько, мама, я п'ятирічний (нині мені 52), брат дворічний. Зліва від нашої кімнати в одній кімнаті жила сім'я з дорослою дочкою, мама-залізничниця (провідник вагону) і тато-алкаш, здається, з тих, хто прибув на завод з глибинної Росії (завозили тоді їх повно!). Справа від нас у кімнаті того ж розміру, як і в усіх (3х4 м), жило четверо: мама, тато і двоє школярок-старшокласниць... Я ще пам'ятаю одну з цих старшокласниць, Наталку, яка, мабуть, любила дітей, бо мене, малого, часто-густо брала на руки і підкидала угору... Тепер вам зрозуміло, чому ми раділи за свою 2-кімнатку? Це ж була - окрема квартира!! І зараз, дивлячись на цю світлину з інтернету, розуміючи, що за совка усе було стандартно-рівним (чому за першої секунди я й подумав, що то ми сім'єю, у квартирі!), я задумуюся: а чи хотів би я повтору? Чи хотів би я отак сидіти у квартирі на підлозі, гратися машинкою, а тато з мамою відпочивали б після роботи? Відповідаю - так, хотів би! Я хотів би так посидіти, погратися, поглянути на тата-маму молодих, згадати той совковий час, згадати молодість батьків, своє дитинство, і - вернутися назад, в наш час! Коли я навернувся в українство, коли я став займатися політикою, коли я став націоналістом, я зрозумів, що та епоха - зло! І я боровся, молодим, з тим злом! І я його здолав! Тому, на інше запитання: хотів би я повернення радянської епохи? - я б відповів: ви, що? ніколи! геть совок! Так, то - моє дитинство, молодість батьків, радянське щастя (правда-правда - щастя!), але епоха та - є злом! І ми тоді не розуміли свого рабства, хоча й були по-своєму щасливі... Назад час не пливе. Це дуже добре! Ми, українці, разом з Часом - простуємо вперед, у вічний поступ Людства!! На світлині: Радянська стандартна квартира. Така ж сама, яку мали мої мама й тато... Світлину взято з інтернету. 26 квітня 2017 року

[mananaspijama]

Мразя да си лягам гладна

.. или последното ми пътуване

Според разни научни вероятности, ако не ядеш след шест следобед и си лягаш в десет; спиш осем супер полезни часа; станеш в четири и тичаш 30 км преди работа, си велик и в същото време нормален човек. Лично мен ме спират разни случки от този така желан социален статус, но поради вътрешните смущения на душата ми, често се случва да си лягам гладна. Снощи се прибрах в един без 15, хапнах малко маслини с мед и си легнах.

В продължение на час не можех да заспя. Пусти му глад! Най-накрая успях. Гладът ми даде начална скорост и засънувах вкусни спомени от време оно.

Бях на 5, в Бургас. Въпреки лятото коридорът беше студен и тъмен. В пълен контраст с него миризмата на варени домати се усещаше още от пред входната врата. С влизането в кухнята, всичките ми рецептори започваха да работят, а устата ми очакваше лъжиците с топъл, току-що сварен доматен сок. Тогава доматите бяха други на вкус. Тогава и баба ги правеше. Всеки път получавах по някой лош поглед заради количеството, което унищожавах, но и всеки път благата ѝ усмивка грееше в унисон със следобедното слънце в така малката кухня. 

Щрак.

Бях на 10, обикаляхме Родопите. В продължение на 10 дни минавахме през най-най-ама-знай-най места в тази луда планина. На един от 14 часовите преходи мама не издържа на темпото на водача, много мрази някой да я води, дръпна ме и хлътнахме в едни храсти, за да ми покаже нещо. Така и не разбра как в този момент възпита в мен доживотно преклонение и любов, граничеща с инстинкт за убийство, към малките червени чудеса, наречени малини. След като ми каза „Отвори си устата и просто ми повярвай!”, набута цяла шепа от тях в устата ми - първият ми ясен спомен за идилия.

Щрак.

 Бях на 14, Триград. При една прекрасна жена на 86г. Повечето хора биха я нарекли баба, тя си е такава по всеки един параграф. Даваше стаи под наем и закуска към тях. Стандартна процедура за този край. Само дето тя беше прекрасна жена на  86г. Грижеше се за доброто начало на деня с мекици, домашен мед и още по-домашно сладко от боровинки. Боровинките танцуваха върху мекиците и после това се пренасяше върху езика ми. Все още не ми е известен друг начин, по който можеш да си започнеш по-благо деня.

Щрак.

 Бях на 22, семейна обиколка на Северна Тоскана. След седмица в Италия със сигурност влизам в рубенсовите форми, но го правя с най-голямото удоволствие на което съм способна. За мен просто е чест. Сан Джиминяно е по-малко и от най-малкото - жълти павета, слънце, повече мирише на щастие, от колкто на пот, разни сувенирни магазинчета и какво, какво, какво..? Сладолед! Как да допълниш тая и оная извивка, ако на ден не ядеш поне два сладоледа. Според някои си източници и Trip Advisor /чегираут/ това е най-добрият сладолед в последните 6 години. Според мен тва е най-добрият сладолед в последните ми 22 години. Почти чувам ангелчетата на Рафаело. И вместо момент на просветление, получавам затъмнение - почти като слънчевото през 96-та. Бивам изплюта на друга павирана уличка, със сигурност не съм в най-малкото от по-малкото. Къде съм? Още съм в Италия, добре. Тръгвам по улицата и стигам до там. Там е точно където трябва да съм. Пред магазина на един чичо с бяла престилка. Влизам, обаче не знам защо влизам. Странен спомен, още по-странен сън. Вече се чудя дали е спомен или сън. Твърде осъзнато се случва всичко, с твърде много движение от моя страна. Този чичо обаче още е там, още ми се усмихва и бълботи нещо на италиански. Разбирам ли го? Говоря ли италиански?  Оглеждам се, тук има всичко. Знам, че не съм тук за всичко. Има нещо определено. Не са маслини, не са дървените рисувани лъжици, не е зехт��н, не са и убийствените дъски (да, м��гат да се използват и за приключването на нечий живот). После ги виждам. Трите пити поръсени с пудра захар. Успях да разчета някои от думите на ръчно написаните етикети. Имаше всичко, което може да си пожелае устата на всеки човек по тая Земя. Във втората пита разпознах смокини. Погледнах го, а той вече увиваше парче от нея и ми го подаваше с най-заговорническата усмивка, която бях виждала. Взех го, излязох и павираната уличка вече грееше в слънце. Бях пристигнала в Рая. Добро пътуване!

Щрак.

Ахтопол, преди две години, миришещ на смокини. И онзи фар дето се белее, ама не точно. Топлината на къщите ме настига и прави такъв синтез с миризмата, че искам още. Искам още море, още приключения, още смокини. Тогава градът е друг. И с цвят, и с мирис. Слънцето си говори на негов език и ако живееш живота си, онзи различния с августовските смокини в устата и ти си друг.  Друга съм.

Щрак.

Нови Сад, миналата година. Градът беше обхванат от световна треска и знамената на Германия и Аржентина светеха от всяко място с телевизор, подкрепяни от тениски в същите цветове. Търсехме си такова подобно местенце, за да хапнем и да изгледаме финала. На влизане видях, че от един джоб падна един плик. И джобът и пликът бяха на собственика на заведението. Изключително благодарен, че пликът бе стигнал до него отново, нареди да седнем и да си поръчаме. Каза, че щял да ни почерпи. Не прие ропота ни. После ни донесоха дюлева ракия. Вълшебна! Излязох да пуша цигара и на по цигара разбрах от него историята на дюлевата ракия. За да се уравновеси балансът на планетата Земя, той поръча малинова ракия на сервитьора. Вече нищо нямаше значение! Ако някой някога ви е разказвал за невероятни усещания и все такива подобни и суперски суперлативи за живота му, той никога не е опитвал това. Той никога не е познал истината и тъгата, живота като цяло. В тая ракия е събрана всичката обич и летливост. Тя е перфектната форма на течното щастие. С нея свършва и започва светът и после пак, и пак, и пак.

Щрак.

Събудих се дванайсет минути преди часовника. Пусти му глад!