#развит��е | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 2 months ago

Text

Ху Ханру: Съвременното изкуство е гласът на нашето време

Първото международно изложение за съвременно изкуство Sofia Art Fair, което се състоя между 3 и 8 октомври 2024 г. в София Тех Парк, се доказа като значимо събитие с висок профил. То си постави амбициозната задача да запълни една огромна празнина в българската художествена сцена. Написа за „въпреки.com” Ния Табакова, изкуствоведка и куратор.

Пазарът на съвременно изкуство в България е до голяма степен слабо развит и подобно изложение, каквото много градове по света култивират като част от стратегията си за брандиране и културен туризъм, обещава да направи връзката между колекционерите и консуматорите на изкуство, от една страна и творците и галериите, от друга. Но което е по-важно, събитието има потенциала да извади България и нейната столица от самоизолацията и да я постави на картата на световния пазар на изкуството.

Галерия Collect Истанбул, Турция

Галериите, които взеха участие в изложението, бяха внимателно подбрани от международно жури, за да отговарят на световните стандарти на пазара за съвременно изкуство. Някои от най-значимите галерии в София, Пловдив и Варна бяха представени с изложби на български художници като Ив Тошайн, Калин Серпионов, Мич Брезунек, Искра Благоева, Александър Вълчев, Иво Бистрички и много други, доказвайки, че съвременното българско изкуство е не само авангардно, интелигентно и качествено, но и продаваемо. Особен интерес в изложението представляваха чуждестранните галерии - Collect от Истанбул, Eclipse от Берлин, Karpuchina от Прага, Station Contemporary от Братислава, QGallery от Баку и Artdepot от Инсбрук, която представи впечатляваща творба на Анселм Кифер.

Галерия Eclipse Берлин

В раздела „Творчески колективи“ бяха изложени автори, които не са представени от конкретна галерия, а секцията ”Изгряващи художници" даде възможност на посетителите да се запознаят с отбрани млади български художници, чиито произведения също можеха да бъдат закупени. Кураторските турове, виртуалната изложба, филмовите прожекции, работилниците и блестящият пърформанс „Връзка“ на Искра Благоева и Боряна Петкова по време на откриването придадоха допълнителна стойност на събитието.

Радослав Механджийски /л/ изкуствовед и куратор и Франц Ийм /д/, изпълнителен директор на международната застрахователна компания Tectus Brokers, членове на журито

Основен фокус беше поставен върху образователната част чрез богата програма от лекции, изнесени от ключови международни играчи в съвременното изкуство: арт дилъри, галеристи, куратори, директори на музейни институции, творци. Някои от имената, които могат да бъдат споменати, са Лиса Анастос - световен топ 200 колекционер и филантроп, Лор Мартан Пуле - директор на проекта „Опакованата арка“ на Кристо и Жан-Клод и Костас Папакостас – гръцки съвременен художник, базиран в Лондон, д-р Франц Ийм, изпълнителен директор на международната застрахователна компания Tectus Brokers с фокус ценни предмети и изкуство. Дискусиите повдигнаха актуални теми като международния пазар и инвестирането в съвременно изкуство, институционалния мениджмънт и набирането на средства за културни проекти, изкуствения интелект и видеоигрите, както и бъдещето на изложенията за съвременно изкуство в Източна Европа. Лекцията “Съпротива срещу популизма в арт институциите днес” на едно от най-разпознаваемите имена в програмата, кураторът Ху Ханру, събуди особен интерес.

Ху Ханру и Радослав Механджийски

Ху Ханру е критик и куратор с богата международна кариера, известен с иновативните си кураторски практики и огромния си принос към съвременното изкуство. Той завършва Централната академия за изящни изкуства (CAFA) в Пекин, където учи история на изкуството и се занимава с живопис, пърформанс, инсталация и архитектурни изследвания. След участието си в организирането на изложбата на гоблени през 1985 г. в Националния музей на изкуствата на Китай (NAMOC), съвместно с българския художник Марин Върбанов, той курира множество значими изложб��, сред които "Градове в движение" (1997-1999 г.), Шанхайското биенале (2000 г.) и няколко издания на Венецианското биенале (1999, 2003, 2007 г.). От 2013 г. до 2023 г. е артистичен директор на Националния музей MAXXI в Рим. Ху Ханру си сътрудничи с големи институции по света, като музея Guggenheim, Walker Art Center и Asia Art Archive и работи с множество знаменити артисти като Ай Уейуей, Матю Барни, Пипилоти Рист, Риркрит Тираваня и Томас Хиршхорн. С непринуденото поведение, неочаквано за един утвърден куратор, и приветлива усмивка, Ху Ханру даде обширно и вдъхновяващо интервю за „Въпреки“:

Имате забележителна международна кариера в областта на съвременното изкуство. Какво Ви привлече за първи път в тази област? Можете ли да споделите историята на първия си голям кураторски проект и как той е формирал подхода Ви към бъдещите изложби?

Много ми е трудно да избера само един проект, защото за мен е важен не само мащабът на проекта, но и неговата значимост. Произхождайки от среда, в която има много ъндърграунд, неофициални артисти или артисти, които се опитват да правят по-експериментални творби (предполагам, че и в България трябва да е имало подобен вид движение по време на социалистическия режим), смятам, че принадлежа към поколението, което е израснало с ъдндарграунд културата в Китай. Това, наистина, ме кара да мисля, че смисълът на изкуството в обществото не е просто вид поетично изразяване или подобряване на естетиката на реалността, а е много повече свързано с поставянето на важни въпроси, като например какво означава да бъдеш човек, какво можем да направим с нашето въображение и творчество и какъв вид ценности се опитваме да популяризираме или защитаваме. В този контекст изкуството по някакъв начин става социално ангажирано, особено в конкретния момент, когато свободата е нещо много трудно за придобиване. Тогава става ясно колко много артистът може да допринесе за отварянето на пространство за постигане на повече свобода по отношение на мисленето, по отношение на действието. По-късно, когато се е преместих от Китай в Европа, и заживях на Запад, продължих да наблюдавам трансформацията на обществото, особено след края на Студената война през 1989 г. Това беше повратният момент, в който се включихме в дискусията за мултикултурното общество и глобализацията.

галерия "Структура", София

Всички тези въпроси продължават да бъдат основната за създаване на изкуство. За мен е важно да изразявам, да изваждам проблемите на повърхността. Създаването на израз е тясно свързано с това как се проявяват усилията на художниците при разглеждането на тези въпроси, какви нови форми на изразяване се измислят, създават, експериментират и доколко това може да помогне на всеки да промени гледната си точка за нормалността. Днес говорим за кураторски модели, но в исторически план в началото на 90-те години на ХХ век беше момент, в който наистина се сблъскахме с въпроса как да изобретим нови форми на пространствено ангажиране с изкуството. Представянето на тези нови художествени подходи на един по-подходящ пространствен език. Така че за мен да бъдеш куратор е свързано с това как наблюдаваме трансформиращия се свят, как промените засягат нашето всекидневие и как изразяването като преходен процес може да ни помогне да наложим, да изразим този вид трансформация.

Има много начини да се правят изложби. Бих казал, че съм щастлив да правя и най-малките изложби, например, в началото на 90-те години правехме проекти с моя партньор - моята съпруга, в собствената ни къща, в която имахме малък коридор. В този коридор всеки месец канехме художник да направи интервенция и тогава трябваше да живеем с тези много предизвикателни условия на изложби, като част от нашето всекидневие. Така тези художествени намеси се превърнаха в символ за това как изкуството непрекъснато присъства в нашия живот. Това също е изложба.

галерия "ГрафикАрт", София

Този подход повдигна други по-големи въпроси, като например как урбанизацията и глобализацията трансформират езика на изкуството, по какъв начин изкуството би излязло извън традиционния формат, за да се срещне с други дисциплини, особено с дизайна, архитектурата, пърформанса, киното, музиката. Изложбата "Градове в движение" (1997-1999 г.) беше проект, който се опита да отвори това поле. След това да се включи опитът. В Азия видяхме как процесът на глобализацията, превърнал се наистина в новата основна сила на икономическата и социалната трансформация, генерира различни модели на социално и градско развитие. Въз основа на това се появи предизвикателството да пренесем този контекст в Европа, на Запад, за да ни помогне да преосмислим рамката на институцията и начинът, по който изкуството се възприема от хората, които идват в музеите и същевременно да си зададем въпроса как тези художествени действия могат да променят живота на хората. Накратко, как да използваме опита извън Запада, за да повлияем на следващата стъпка от трансформациите вътре в Запада. Това доведе до поставяне под въпрос не само на модела за градско развитие, но също така и повдигна много други проблеми, като как да се справим с постколониалната реалност, миграцията на хора и култура, как тази реалност започва да влияе върху трансформацията на град като Париж, например, където живея в момента.

На второто биенале в Йоханесбург (1997 г.) реализирах проекта "Хонконг и т.н.", който беше свързан с въпроса за Хонконг в преход. През 1997 г., когато британците предадоха Хонконг на Китай, възникнаха въпроси за това какъв нов градски и социален модел е бил изобретен през тези около 100 години и как това е свързано с историята на деколонизацията в световен мащаб. Този вид действия ми дават възможност за размисъл или тест, предоставят ми друго ниво за започване на нови проекти - различни видове биеналета, триеналета, които повдигат темите за взаимодействието между глобалното влияние и местните реакции.

По време на десетилетието Ви като артистичен директор на MAXXI в Рим как успявахте да създадете изложби, които да намерят отзвук както сред международната публика, така и в местния италиански културен контекст? Как балансирахте тези два аспекта в работата си?

Artdepot, Инсбрук, Австрия

Прекарах 10 години в музея като артистичен директор и задачата ми беше да създам нов музей, който да може да отговори на въпросите на нашето време. Този музей е на изкуството и архитектурата, а и самият дизайн е дело на Заха Хадид, която си представяше музея като своеобразна връзка между различни градски зони, почти като магистрала. В този специфичен контекст разглеждах срещата, диалога и сътрудничеството между архитектурата и градския живот. За мен това е музей на града. Друг важен момент е, че това е първият национален музей за съвременно изкуство и архитектура в Италия. Музеят MAXXI, всъщност, представляваше нова ситуация за създаването на обществена институция, която повдигна много важни за мен въпроси. Какво означава да си обществена институция? Как във време, когато глобализацията върви ръка за ръка с една всеобхватна приватизация на живота, икономиката, културата, социалния живот, политиката, можем да създадем платформа, в която да се чуват различни социални и културни гласове - местни, глобални, колективни, индивидуални и също така повдига и един много важен проблем на нашето време - кризата на демокрацията. Как можем да създадем музей, който да ни помогне да зададем и разберем по-добре въпросите за ролята на съвременното творчество в нашето общество? Затова реших да създам програма, която да се занимава с този диалог между институцията и външния свят, особено с града.

Little Bird Place, София

От друга страна, се появи и въпросът как да определим културния ангажимент на музея като място, където могат да се изразяват всякакви експериментални идеи. Фактът, че музеят се намира в Италия, в столицата Рим, ми даде възможност да изследвам как той се справя със собствения си културен контекст. Особено интересно за мен беше как ролята на град като Рим, на страна като Италия, на музей като MAXXI може да бъде пример за това по какъв начин преосмисляме Европа. В тази връзка разработих цяла програма около взаимодействието между Италия и Средиземноморския регион, като разгледах не само Европа, но и морето. В програмата се обърнахме към художествените сцени от Иран до Турция, от Истанбул до Бейрут и бивша Югославия, а също и Израел, и Палестина. Тази места са важни не само като геополитически региони на глобални преговори и конфликти, но и като едни от най-активните места по отношение на съвременното творчество. Сцената в Истанбул, сцената в Бейрут и дори в бивша Югославия, всички тези художествени сцени са изключително динамични. Тогава срещнах тези художествени ядра с италианската действителност с цел да предизвикам дискусии по въпроса: Какво прави италианската култура днес, наистина, италианска? Какво прави Европа европейска? Всички тези важни въпроси, разбира се, са свързани с движението на хора, информация, идеи и въображение.

Има много неотложни проблеми и предизвикателства на нашето време, като например кризата на политиката, кризата на демокрацията, както казах, икономическите предизвикателства, екологичните предизвикателства и технологиите - те променят разбирането ни за самото човечество и за връзката между Бога и човека, духовността и реалността. Това също е много класически италиански въпрос, имайки предвид, че Рим е католическата столица. Всички тези проблеми и въпроси се събраха в едно и оказаха дълбоко влияние върху това как си представях музея MAXXI.

Иво Бистрички и Александър Вълчев

Преди няколко години, през 2021 г., организирахме изложба, наречена "История за бъдещето“, която отбеляза 10 години от първото десетилетие на MAXXI. В тази изложба нямаше произведения на изкуството, а само изображения. Избрахме около 3000 изображения на творби, които са били показани в музея и ги картографирахме по теми, за да покажем как музеят е израснал в рамките на 10-те години, опитвайки се да се справи с тези проблеми. В крайна сметка е изключително важно да се постави въпросът за създаването на институции в подобен контекст. Разбира се, музеят е и машина, която генерира много енергия, идеи и интервенции, действия в града, в публичното пространство. Разработихме и много проекти за интервенции в града. Това направи самия музей част от органичния живот на мястото.

През кариерата Ви на международен куратор кои са някои от най-значимите предизвикателства, с които сте се сблъсквали и как този опит е оформил подхода Ви към кураторството и работата с различни артисти и публики?

Мисля, че най-голямото предизвикателство е утрешният ден. Изправени сме пред голяма трансформация днес по отношение на културата, по отношение на социалните взаимоотношения, заради влиянието на технологиите, заради невероятната липса на време, на време и пространство. Всичко трябва да бъде произведено незабавно и това е много предизвикателно условие, в което трябва да преосмислим какво означава създаването на изкуство.

проф. Станислав Памукчиев на Sofia Art Fair

Може би в края на краищата много хора вече нямат нужда от изкуство. Как можеш все още да бъдеш актуален? И мисля, че това е предизвикателство за всички, особено когато си куратор. Важно е да помним, че създаването на изкуство не е просто отражение на това, което се случва, а е начин да предложим критично отражение и критично действие, което да повлияе на начина, по който измерваме това, което правим.

Това предизвикателство идва от факта, че може би първото впечатление, което имате днес, когато гледате новите продукции е, че може би е нещо, което не разбирате съвсем, но все пак е ценно.

Съществува и този проблем, че много хора не се ангажират със съвременното изкуство, особено в България.

Това е нормално, имам предвид, че е навсякъде. Съвременното изкуство, по дефиниция, е нещо авангардно, нещо експериментално. То не би трябвало, не би могло да бъде разбрано от всички.

Но когато си куратор, искаш да привлечеш публиката.

Весела Ножарова и Милена Едвиг в павилиона на галерия DOZA, София

Не, когато си куратор, не просто се опитваш да убедиш хората, че това е добро или че не е добро, а наистина извеждаш това нещо на преден план, за да покажеш, че то съществува и че е важно да се замислиш. Харесва ви, не ви харесва, но това, което е важно, е, че може би трябва просто да го погледнете и да живеете с него. И оттам нататък може да има смисъл за вас, може и да няма. Така че аз не мисля особено, че съвременното изкуство трябва да убеди всички или че трябва да бъде обичано от всички.

С течение на времето, в цялата история, това, което остава значимо в човешкия опит, много често са нещата, които са създадени от малцинства, от много конкретни умове, които не са гласът на всички, но които са конкретният глас на това време. Мисля, че съвременното изкуство има задължението, има призванието да бъде такова, а не просто нещо, което хората обичат.

Работили сте в много културни столици, но как виждате ролята на по-малки страни като България в глобалния контекст на съвременното изкуство? Какъв съвет бихте дали на младите български художници и куратори, които се стремят да получат международно признание?

галерия One, София

Когато се замислите какво представлява България, мисля, че тя е изключително интересна като културен контекст, защото е преживяла такива невероятни исторически условия. От времето преди и по време на Османската империя, след което става част от едно по-голямо европейско влияние и след това по време на и след Студената война. България е била някак си много интензивно място за преживяване на тези преходи и тези исторически промени, които повдигат много големи въпроси в това така наречено малко място. Така че това място вече не е толкова малко. С течение на времето оттук про��злизат и много важни художници.

Като Недко Солаков, Вие сте работили с него?

Да, например Солаков, с него работя от 90-те години на миналия век. Повече от 20 години работя с него в някои от проектите си. Един от последните проекти, които направих в MAXXI, беше с него. Това беше неговата ъглова творба. Успях да го убедя да дари творбата за колекцията на музея. Той свърши чудесна работа и като него много други художници имат невероятно чувство за хумор, невероятно остроумни са и имат много интелигентен начин да се справят с дилемата на живота, парадокса, смущението да бъдеш човек, който живее в такива условия и да го превърнат в нещо игриво, иронично, а също така и отварящо съзнанието.

Недко Солаков и Мария Василева /д/ на Sofia Art Fai

Мисля, че поколението на Солаков, както и днешното поколение, например Иван Мудов и други художници, всички те имат тази невероятна способност и въображение да превърнат трудността на живота, срама от това да живееш в междинни ситуации в нещо много по-универсално, много по-проникновено, за да може всеки да се замисли за смисъла на живота. Мисля, че България не е толкова малка и е създала невероятни творци. Вярвам, че младото поколение, разбира се, то не бива да прави същото, но съм сигурен, че ще има потенциала да се занимава с днешните въпроси и да продължи да превръща този, как да кажа, почти безразличен вид съществуване в нещо много, много различно.

През 1985 г. сте работили с българския художник Марин Върбанов по изложбата на гоблени в Пекин. Как това сътрудничество формира гледната Ви точка за международния артистичен обмен и какво е най-трайното въздействие на работата на Върбанов върху кураторската Ви практика?

Марин беше невероятен човек за мен. Много, много важна фигура. Той беше като мой учител през 80-те години. Срещата ми с него, а също и семейството му - мадам Сун, Боряна и Феликс, беше изключително основополагаща за мен. Това беше една невероятна история, почти легендарна. Запознах се с него през 1984 г. в един хотел. Това беше единственият международен хотел в ��ентъра на Пекин, наречен "Пекин хотел", който се намира близо до Академията по изкуствата (CAFA). Един ден, когато бях студент, седяхме с няколко състуденти от Академията в бара на хотела и си говорехме за изкуство, обсъждахме съвременното изкуство, авангарда и т.н. Изведнъж някой ме заговори отзад: "О, ти от Централната академия за изящни изкуства ли си?", на перфектен китайски, с перфектен пекински акцент. Аз се обърнах. Видях един бял мъж, с посивяла коса, облечен в много красив костюм, който ми говореше. Отвърнах: "Какво?", тогава той отново каза на перфектен китайски език: "Аз също съм от CAFA, но бях там преди вас." И така започна да ми разказва своята история.

Сун Хуай-Куей и Марин Върбанов

Бил студент в Централната академия за изящни изкуства в Пекин през 1953 г., изпратен на културен обмен от България в Китай. Там се запознал с мадам Сун - Сун Хуай-Куей, която станала негова съпруга. Оженили се благодарение на специално разрешение, подписано от китайския министър-председател. Това е първият случай на международен брак в Китай след 1949 г. – било е голяма работа за времето си. Живеели в Пекин, докато се родила дъщеря им Боряна. Мисля, че се върнали в България, може би през 57-58-а година и станал професор там. През 70-те години се преместили в Париж. В началото на 80-те години направили изложба в пространството "Пиер Карден" в Париж заедно с мадам Сун. Те работили заедно като художници в Париж в Сите дез Арт. Пиер Карден искал да започне свой бизнес в Китай, да въведе нова мода там, затова поканил мадам Сун да стане негов представител, така че цялото семейство се върнало в Пекин. Тогава се запознах с него.

Той ми разказа за проекта си да открие работилница с няколко млади художници. По-късно работихме с трима млади художници, които също изработваха гоблени, но тези гоблени вече не бяха традиционни гоблени. Това беше вид скулптура, вид инсталация. Решихме да я наречем "мека скулптура". Първата ни изложба беше през 1985 г. в Националния музей на изкуствата на Китай, а Раушенберг тъкмо имаше изложба в съседство. Така се срещнахме с Раушенберг. Той беше много развълнуван. И след това разработихме още една изложба през следващата година в същата Национална галерия. Това беше и първото ни сътрудничество.

По-късно Марин се премести в Ханджоу, за да основе изследователски институт за мека скулптура и гоблен и там отгледа цяло поколение млади художници, които се занимаваха с инсталационно изкуство. Някои от тях са много влиятелни и днес, като например Лян Шаоджи. През 89-та година се срещахме почти всяка седмица, а понякога и всеки ден и обсъждахме какво да правим. Разработихме някои идеи за института.

Ху Ханру

Същата година той инсталираше едно произведение в Ханджоу и падна. Тогава откриха, че има рак. Беше в болница и след това няколко пъти идваше в Пекин, за да проследи лечението. Беше денят след 4 юни, протестите на площад Тиенанмън. Отидох да го видя в болницата в Пекин. Той вече беше спрял да пуши, заради него всички пушехме, но тогава той каза: "Снощи чух какво се е случило. Мисля, че трябва да изпуша една последна цигара с теб." Скрихме се на балкона на болницата, изпушихме последната цигара и обсъдихме. След това той ме заведе до асансьора и се сбогува с мен. Това беше последният път, когато го видях. Няколко дни по-късно мадам Сун ми се обади, бях в южната част на страната, и ми каза: "Марин не е добре. Можете ли да ми помогнете да намеря този традиционен китайски лек?". Опитаха всички тези неща. Изпратих ѝ лекарството, а след две седмици се върнах в Пекин. Обадих им се вкъщи и тогава именно Боряна вдигна телефона и ми каза, че баща ѝ току-що е починал. Разбира се, бях много, много натъжен. Заедно със семейството и някои от колегите му организирахме всички церемонии.

По-късно написах и няколко текста за работата му. За щастие, през последните 10 години, хората отново започнаха да се интересуват от творчеството му. Имаше голяма изложба в Ханджоу, а след това излезе и публикация. Сега има прекрасна изложба за мадам Сун в M+, в Хонконг. Техни творби се колекционират. Чух, че и Тейт (Tate Modern) също колекционира негови творби. Това е историята на една невероятна фигура, която е от България, но е международна личност и която лично за мен беше изключително важна. Той отвори съзнанието ми не само по отношение на знанията, но и за това, какво е да си творец в обществото. Беше изключително забавен човек, много, много вдъхновяващ.

В днешния бързо променящ се геополитически пейзаж, как според Вас глобалното политическо напрежение се отразява на света на културата и изкуството? Каква роля играят изкуството и кураторските практики в отговор на тези глобални промени или дори в тяхното формиране?

Qgallery , Баку, Азърбейджан

Това е голям въпрос. Разбира се, най-очевидно е, че се намираме в този невероятно парадоксален момент. Напълно разбираемо е, че хората защитават някакви ценности, някакви територии, някаква общност, но това, което е важно, е да не става прекалено лесно изкуството да се превръща в един вид инструмент за пропаганда. Много е важно да се използва инструментът или езикът на изкуството като нещо, което може да изрази сложността на ситуацията, а също така да се опитаме да намерим и начини хората да могат да се съберат и да разговарят помежду си, а не просто да казват: аз защитавам това и това.

Второто е, че изкуството също има особено значение по отношение на това да покаже, че е възможно да не се следват основните политически идеи, които днес стават все по-популистки. Изключително важно е да се каже, че изкуството има своя собствена политическа природа, защото то ни помага да мислим за общата потребност на човешкото общество, а не за определен вид интереси. Трябва да имаме много рационална, но междувременно и много въображаема способност да погледнем защо сме тук, защо сме стигнали до тази много трудна ситуация. Въз основа на това можем да обсъждаме въпроса за историята, въпроса за общността, въпроса за икономиката.

Творбата на Анселм Кифер, изложена в павилиона на Artdepot, Инсбрук, Австрия

Важно е да се погледне на сложността на всичко това. Не става дума просто за отмъщение, а наистина да направим предложение за следващите стъпки, да продължим да мислим за начини за съжителстване с другите, а не да си кажем: "Те убиха дядо ми, трябва да ги убия". Мисля, че е изключително важно да се преосмислят тези отношения чрез езика на изкуството. ≈

Първото международно изложение за съвременно изкуство Sofia Art Fair, реализирано от фондация "София Диша" в партньорство с Art and Culture Today, се състоя между 3 и 8 октомври 2024 г. в София Тех Парк. Проектът е съфинансиран от фондация "Лъчезар Цоцорков", Министерството на културата, с подкрепата на Посолството на Република Франция / Френски институт в България. Изложението е част от Културния календар 2024 на Столична община.

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив на Sofia Art Fair

#Ния Табакова #Ху Ханру #Sofia Art Fair #Марин Върбанов #Рефлексии

0 notes

magdalendia · 1 year ago

Text

Супергероят сред храните - киноа със зеленчуци

Тя е малко популярна, но пък лесна за приготвяне и хапване. Има латиноамериканска жилка и е братовчедка на спанака. Изключително богата на хранителни вещества и е обявена от ООН за "супер храна". Време е да започнете да я консумирате по-редовно, ако искате да живеете дълго и да сте здрави.

Нека се запознаем с киноата и да приготвим една лесна "манджа", която е още по-вкусна с препечена филийка.

Какво е киноа?

В културно-историческо отношение киноата е била основната храна на инките - добре развит в културно и социално отношение народ от Южна Америка, обитавал предимно района на планината Анди. Тя е култувирана от народите, живеещи по тези планини преди 3000-4000 хиляди години.

Киноата не е зърно, а семе. От гледна точка на таксономичната класификация е родствена на спанака.

Представя се отлично по отношение на хранителната си стойност. Съдържа големи количества желязо, фосфор и калций, както и витамините Е и B. Съдържа малко въглехидрати и поради това не довежда до затлъстяване. Освен това, за разлика от пшеницата, киноата не съдържа глутен.

Как се приготвя?

Киноата се измива преди варене. Всеки пакет киноа е съпътстван от инструкции за приготвяне, но общо взето се сварява бързо (за около 15 минути). Аз запичам зелен��учи в дълбок ��иган - лук, чесън, пипер, моркови, тиквички, домати. Овкусявам ги с подправки като къри, куркума, черен или червен пипер, може да се добави и доматен сос по желание. Когато са готови, към тях прибавям сварената и изцедена киноа и разбърквам отново в тигана, за да се смесят и да се овкуси киноата. Серирам с листче мента или магданоз.

Киноата е подходяща и за добавяне към салати. Достатъчно е просто да я сварите и да изчакате да се охлади.

Бъдете креативни с киноата и я консумирайте редовно. Тя не е просто "храна за индианци", както с я наричали испанските колонизатори с насмешка, а е "подарък от боговете" и "майката на всички зърна". ;)

#vegedishes

0 notes

venskolev · 2 years ago

Text

Годишен хороскоп 2023 за Скорпион

Марс носи успех, Венера носи любов Какво получавате… Годината на Марс 2023 събужда вашия вече силно развит енергиен потенциал. Защото тази планета е вашият таен владетел. Заедно с Плутон той насочва пътищата ви, води ви към успех, дава ви сила. Следователно задържането и изчакването на по-добър момент би било загуба на време. Страхотни възможности ще започнат да се появяват през януари. След…

View On WordPress

0 notes

nebrizkiy · 4 years ago

Text

ПрИяТнЫе ХлОпОтЫ

Как уже говорил, я не мечтаю о семье и детях. Ну, точнее, мечтаю, чтоб быть алкашом, сидеть в долгах и постоянно скандалить и драться с супругой, но это счастье дано не всем, потому на него и не зарюсь.

Так вот. Я не хочу семью и детей потому что все женатые-пузатые мужики постоянно жалуются, что это тяжело. Что нет времени (потому, собственно, я всех друзей и растерял) надо пахать, кормить/одевать детей и другие тяготы семейной жизни.

Неясно только, почему их это не смущало, когда я их звал прибухнуть, а они предпочитали провести время с лЮбИмОй.

Благо, в своей философии я не один, а среди моего окружения встречаются сознательные люди, думающие башкой а не половым органом. При том "головастые" есть как мужики, так и дамы. Нет. Это не заядлые холостяки, живущие онли в свое удовольствие. Просто у них развит инстинкт самосохранения и они не лезут в эту канаву.

Философия овуляхи

Всякого рода овуль, мечтающая о выпи#дышах не смущается ничего. Ни вероятной бедности, ибо взращивание потомства - это финансовая пропасть. Ни скандалов внутри семьи. Ни беспокойство о том, что у них может родиться ДЦПшное, или родиться здоровое, но выростет мудаком или шалавой. И в том числе не смущает то, что они сами тупые и не смогут научить дитя чему-то путнему.

Все это они называют "пРиЯтНыЕ хЛоПоТы".

16-тилетняя дочка принесет в подоле внука? - приятные хлопоты.

Бегать в ларек отдавать долги за сына-алкаша, чтоб он не вынес всю технику из дому? - приятные хлопоты.

Откупать выбля#ка от тюрьмы за разбой, совершенный группой лиц? - приятные хлопоты.

Е#ал я такие приятные хлопоты.

И сколько было историй, что мужик с бабой долгое время были вместе, а потом расходились потому что она хотела детей, а он нет. Поэтому она сразу искала малафьемёт, которые вжарит ее сало и заделает байстрюка.

На самом деле немного, поскольку подкаблучников намного больше. Но были и такие!

Кто торопится завести семью?

Если это мужик, то, скорее всего, он рос без бати, потому хочет поскорее влезть под каблук (вынырнув из-под мамкиного каблука, ибо воспитан бабой) и жить в ЕЁ удовольствие.

Если это баба, то велика вероятность того, что между ног у неё побывала численность военного гарнизона и потому она спешит поскорее найти лоха, который возьмет её потасканную дырку на содержание. Разумеется, если повезет, то нюансы её "посещаемости" вскроются немного попозжее, когда уже будет общий подрастающий организм и поздняк метаться.

В целом, люди женятся и залетают (ну или, как правило наоборот) как получится не торопя события ибо всему своё время. Как говорится, чему быть - того не миновать.

#длинный пост #длиннопост #русский тамблер #русский блог #русский дневник #русский пост #по русски #русский трамблёр #русскиедевушки #русский писатель

6 notes · View notes

mhealthyliving · 2 years ago

Text

Борис Бонев: Г-жа Фандъкова не е доказала за тези 17 години, че я интересува общественият интерес

"Честито на госпожа Фандъкова. Тя изпълни едно от 100 обещания в програмата ѝ. Въпросът е къде са останалите 99?", това заяви Борис Бонев от "Спаси София" пред "ЕвроДикоФ" на телевизия "Евроком". Той допълни, че ремонтът на банята в Банкя е по-скоро добър. "ГЕР�� управляват от 17 години в София, но няма проблем дали говор��м за липсващата канализация, места в детските градини, добър и развит…

View On WordPress

0 notes

scharchan · 2 years ago

Text

Алабай — это натуральная собака. Такая… от сохи, как говорится. Вернее, от отары. Алабаев изначально никто не выводил, они сами вывелись в процессе собачьей эволюции, помогая людям охранять овец или территорию. Не, ну люди им взамен помогали выводиться: пристреливали ленивых, глупых или тех, кто нападал на овец. Так что порода "народная". Породе около четырех тысяч лет — вот какие они древние. Поэтому алабай считается аборигенной собакой. Многие страны Средней Азии спорят за право называть себя родиной алабаев. И вообще, люди об этой породе много спорят.

— Да нам плевать, — отвечают алабаи. — Главное, мы всяко умнее и сильнее вас.

Потому что уж за 4 тысячи лет алабай ума набрался. Он потомок древних собак Азии и боевых псов Месопотамии. Недаром у него такой величественный вид.

В 30-е годы, в СССР, была начата заводческая работа над алабаями. Их хотели приспособить для охраны государственных объектов, потому решили подправить породу и заняться массовой дрессировкой.

— Да ну конечно, — ответили алабаи. — Значит, 4 тыщи лет мы были хороши, а тут вы нас поправлять надумали. Фиг вам.

И в итоге план не осуществился: из-за сложностей психологии алабаев. Именно из-за того, что они не пожелали ходить по струнке и безоговорочно выполнять приказы.

Алабай — волкодав, и этим все сказано. Силищи и ловкости у него немерено — не каждый способен волка отогнать. Вот вообще, говорят: стаффы, стаффы, выглядят страшно. Ага. По мне, так у алабая вид гораздо более опасный. Это же 80 – 120 кило мышц и убойной энергии. Такую собаку просто нельзя не уважать. Если жить охота.

Алабай — из самостоятельно работающих собак. Попробуй по пастбищам-то обегать отару, охранять ее, отгонять волков, дожидаясь чуткого руководства пастуха. Пастух за ним не угонится со своими командами. Так что алабай умеет принимать самостоятельные решения. Он вообще может думать за себя и за хозяина. Поэтому хозяин алабаю нужен умный и хитрый. Если алабай поймет, что он умнее и сильнее хозяина, то все — конец.

— Так вы овцы, оказывается, — решает алабай. — Ну ладно, если все здесь такие тупые, то охранять вас буду я, и командовать — тоже я.

Потому как на своей территории алабай — хозяин. Он будет охранять, защищать и свой дом, и свое стадо.

У алабаев ярко выражен половой диморфизм. То есть, дамы от мужиков очень сильно отличаются — ну, все, как у людей. Кобели алабаев могучие, спокойные, даже немного тормознутые — бруталы и истинные воины. Сучки сильно помельче, хитрые, эмоциональные, и с женскими выкрутасами — умеют манипулировать.

Про хитрость сук мне рассказали такой показательный случай. Молодой парень завел алабайку. И занимался много с нею, и гулял, и любил. Держал в вольере. Но парню хотелось тоже погулять, на свидания ходить. Каким образом алабайка вычисляла, когда он уходил именно к девушкам — неясно. Но страшно ревновала:

— Это что за безобразие такое? Можно сказать, предательство со стороны хозяина. Мог бы со мной гулять, а он на свидание, вид��те ли, надумал.

— Эм… ну я пошел? — робко говорил парень.

— Ой, да убирайся уже, ради бога, — гордо отвечала алабайка, и отворачивалась.

Она не бунтовала и вела себя примерно, когда хозяин уходил на работу или с друзьями. Но каждый раз, когда отбывал по делам сердечным, алабайка разбирала полвольера. И за свидание хозяин расплачивался тремя – четырьмя днями работы по восстановлению и деньгами в сумме 2 – 3 тыщи рублей на материалы.

Алабаи настолько суровы, что требуют: во всем должен быть порядок, тишина и спокойствие. С другими собаками они могут взаимодействовать, но желательно, со схожими породами. Такими же солидными и суровыми. Скандальных и шкодных собак алабаи не понимают:

— Ты чего ты тут выпендриваешься? Веди себя прилично. Соблюдай тишину на территории.

Они не любят неуважения. С алабаями надо соблюдать собачий этикет, иначе плохо будет. Алабаи отлично умеют разговаривать с собаками и людьми: демонстрировать угрозу, примирение. У них очень развит язык тела. И обижаются, когда их не понимают. А если алабай обидится… Короче, я не хочу, чтобы на меня обиделся алабай. Лучше я его буду уважать.

Потому что алабаи, в случае неуважения, любят подраться. Но если противник заорал от боли, упал или лег в позу подчинения, алабай драку прекратит. Ибо он — собачий граммар-наци, и чутко понимает язык тела. Правда, может пометить поверженного противника, выражая презрение.

Алабаи окончательно вырастают к трем-четырем годам, физически и умственно. А до полутора лет они деточки. Такие малыши килограммов 50 – 80, с могучими мышцами и здоровыми зубищами. Шкодный детка-терминатор, ага. Думаю, алабай в процессе роста может многое уничтожить и сожрать, если за ним не следить, как положено.

Только вот не надо сажать алабая на цепь! Он слишком свободолюбив. А еще он любит общение, новую информацию, интересные прогулки. Какая к черту цепь, если у него за плечами — 4 тыщи лет жизни на свободе, в степях Средней Азии?

— Нам нечего терять, кроме своих цепей, — тут же решит он.

И разломает, и сгрызет все, что достанет. Потом может приняться за гостей. А потом, если доведут, и за хозяев.

Если хозяин глуп, и дает слабину — алабай плюет на него, и перестает слуша��ься. Ему такой хозяин не особо и нужен. Алабаи самостоятельные, они в степи сами находили себе еду, чабаны на них много внимания не обращали. Так вот алабаи охотились, добывали пропитание, охраняли отару.

Мне рассказали удивительную историю про умение алабаев договариваться даже с волками.

Путешественники подстрелили трех горных баранов, но саней не было. Они ушли за санями, и оставили двух алабаев охранять добычу. Когда вернулись, вокруг было множество волчьих следов: приходила стая. Вместо трех баранов лежали два, каждого охранял алабай. От третьего барана остался только кровавый след: его отдали волкам, договорившись о разделе добычи и перемирии. Вы представляете, какая крутая собака? Так зачем ей тупой хозяин?

Итог: Умная, сильная, самостоятельная, самодостаточная и гордая собака. Для поистине сильных, умных людей.

Вот уж кого категорически не рекомендовал бы заводить слабым и нерешительным людям. А в плохих руках алабай будет кошмаром.

Не надо покупать щенка алабая, потому что он милый, как мишка игрушечный. Это огромная ошибка. Не вздумайте.

1 note · View note

agronovinite · 3 years ago

Link

Канарските острови предлагат много повече от слънце, дружелюбни хора и вкусна храна🐝🍯🐝🍯

0 notes

petarnizamov · 3 years ago

Text

Социалната Йорданка Ценова притискала родителите да се откажат от бебето, което почина в ДМСГД - Бургас

Йорданка Ценова от "Закрила на детето" - Бургас отнема дете и то умира. Защо няма възмездие?

РЪЦЕТЕ НА "ЗАКРИЛА ДЕТЕТО"- БУРГАС СА ИЗЦАПАНИ С КРЪВ НЕ ДО КИТКИТЕ, А ДО ЛАКТИТЕ ! ДЕТЕ ПОЧИВА СЛЕД КАТО Е ОТНЕТО ОТ СОЦИАЛНИЯТ РАБОТНИК ЙОРДАНКА ЦEНOВА от Бургас.

Йорданка Ценова Йорданка Ценова "Бяхме извикани от социалния работник г-жа Йорданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

Състоянието на Лъчезар видимо ставаше все по-тежко. Постоянно ни натискаха да се откажем от Лъчезар Лекарите не са богове, а човеци, и също правят грешки. Но не е морално грешките да се прикриват. Особено когато медицинските грешки, се оказват „гарнирани” и с парична облага. Поредният скандал с онкологичната клиника, който гръмна у нас, отново изважда на светло проблемите на родната медицина, поставена в зависимост от пазарната икономика. На същата, уви, са подчинени и социалните структури у нас. Председателят на фондация „Защита правата на децата“– Йордан Тодоров, дава гласност на един драстичен случай, в който фаталното съчетание на медицинския и социалния проблем, коства живота на едно българско дете. Ето какво са написали до него Ралица и Цветан Пееви от Бургас, родители на починалото дете Лъчезар Пеев. По казуса вече е повдигнато досъдебно производство. „Лъчезар се роди на 12.05.2014 г. и почина на 06.09.2014 г. Бебето ни не живя и 4 месеца!… Раждането му бе в МБАЛ „Черноморска”- Бургас, със секцио, при нормално протекла бременност. Наблюдаващият цялата бременност лекар – доктор Ганчев, не даде никакви индикации, че има проблем с плода. След раждането на нас ни бе съобщено, че детето ни било с вродена малформация – т.нар. „микроцефалия“. Роди се с ниско тегло – 2 килограма, и бе поставено в кувьоз. Чрез изследвания бе установено, че е засегнато нормалното функциониране на мозъка на детето. Лекарите от отделение „Неонатология“ на болницата констатираха, че бебето ни няма развит сукателен и гълтачен рефлекс, и му бе поставена сонда за хранене. Детето остана в отделението две седмици. След изтичането на този срок обаче, лекарите ни съобщиха, че то не може да бъде гледано в домашни условия и следва да бъде настанено в друго заведение – ДМСГД „Вяра, Надежда и Любов“ в Бургас. Лъчезар бе преместен в отделение „Рискови и недоносени бебета“, а от МБАЛ „Черноморска” ни уведомиха, че ще сигнализират Отдела за закрила на детето към ДСП – Бургас. Това било по закон, ни казаха.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

Бяхме извикани от социалния работник г-жа ��орданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Междувременно наши близки и роднини вече правеха опити Лъчезар да бъде хоспитализиран в Университетска болница – София, в Клиниката за детски и генетични заболявания, но това нямаше да се уреди толкова бързо, а от „Черноморска” ни предупредиха, че бебето трябва да бъде преместено в дома. Извадиха Лъчезар от кувьоза, което според нас бе рискова предпоставка за заразяване, и само след два дни опасенията ни се оправдаха – състоянието на нашето дете се влоши, Лъчезар заболя от вирусна инфекция На нас това не ни бе съобщено веднага, а го научихме по-късно. Детето ни бе отново бе върнато и хоспитализирано в МБАЛ „Черноморска”. По време на повторното му лечение лекарите пак настояваха, че причината за влошеното му здравословно състояние била неговата… вродена малформация. Получихме отказ за преместването на детето в София, с аргумента, че било рисковано да пътува. Това едва ли може да бъде убедително, при съвременните средства за медицински транспорт, защото можеше да бъде използван хеликоптерът, който е собственост на бургаската община и е точно за такива спешни случаи като нашия, но т��ка и не бе направено нищо. Наложи се нашето дете да се върне в ДМСГД, като пак ни увериха, че там било в добри лекарски ръце. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Адвокат Силвия Иванова ни каза, че, да – има нарушения в тази заповед – че тя е написана така, че говори за социален риск, а детето ни беше не в социален, а в здравословен риск – нуждаеше се от специализирана медицинска помощ по реда на Закона за здравето и Закона за лечебните заведения. Всеки ден посещавахме нашето дете, като спазвахме Правилника за свиждания на ДМСГД – 1 час на ден. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права. Състоянието на Лъчезар видимо ставаше все по-тежко. Стигна се до оказване на спешна медицинска помощ, но само за 24 часа. Епикризата от МБАЛ-Бургас навеждаше на мисълта, че детето ни отново е било заразено с вирусна инфекция. Стана ни ясно, че в дома не може да се проведе активно адекватно лечение и съществува опасност за живота на детето ни. Внезапно, и без да ни уведоми, очевидно и директорката на дома стигна до това заключение и решава да изпрати Лъчезар на лечение в болница в Пловдив. Транспортирането се извърши с обикновен микробус, а не с реанимобил Не ни беше позволено да придружим детето си, а се наложи да следваме микробуса с личния си автомобил. Независимо от усилията на лекарите от УМБАЛ „Свети Георги“-Пловдив, на 06.09.2014 г. детето ни Лъчезар Пеев почина. От аутопсията, която бе извършена по наше настояване, стана ясно, че пряка причина за смъртта му не е вродената мозъчна малформация, а вирусна и бактериална зараза недопустима за лечебно заведение.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

През 2015 г. Окръжна прокуратура-Бургас повдигна досъдебно производство. Към настоящия момент обаче то се води едностранчиво, като се търси само лекарска небрежност и лекарска грешка, а според нас имат вина и социалните. До този момент не е разпитана директорката на Отдела за закрила на детето, по чиято заповед бе изведено бебето ни от МБАЛ „Черноморска”- Бургас, и настанено в ДМСГД. Чрез нейната заповед де факто ни бяха отнети родителските ни права и ние бяхме ограничавани да действаме и да взимаме решения като родители. Според нас главният причинител на всички проблеми и фаталните последствия, които доведоха до смъртта на детето ни, е именно ДСП, и в частност – Отделът за закрила на детето-гр. Бургас. Боли ни за нашето дете, но случаят „Лъчезар Пеев” не е единствен. Неадекватните заповеди, издадени от социалните, са тревожно зачестило явление у нас, което все повече се превръща в обществен проблем. Институцията, която би трябвало да закриля децата ни и нас, родителите, е неработеща, гнила и се е превърнала в инструмент за унищожение на българското семейство”, са написали злочестите родители на малкия Лъчезар. Лилия и Димитър Стайкови още не могат ��а забравят първородната си рожба… Д-р Димитър Стайков: А ние пък дори не можахме да погребем дъщеря си! Отказват ни и възобновяване на делото Димитър Стайков и жена му Лилия до миналата година пряко сили задържаха трупчето на дъщеричката си Мария във врачанската морга. Стайков е лекар и всячески се опитваше да докаже чрез експертизи и с професионалните си знания, че първородното му дете се е задушило след задавяне, поради небрежност на медицинския персонал в неантологичното отделение на болницата в Монтана. Накрая опечалените родители Димитър и Лилия не можаха и да погребат полуразложеното телце на малката Мария, защото липсваше задължителната метална идентификация, което породи съмнения дали това е тяхното дете?!? Правораздавателните органи пък прекратиха делото и отказаха възобновяването му. Предположението на Стайкови е, че във фаталната нощ, когато дъщеричката им умира, детето е било оставено само и без надзор от медицинско лице. Д-р Стайков живее с вътрешното убеждение, че Мария се е задавила, борейки се с шишето, с което акушерката се е опитала да я успокои, за да не плаче. „Най-вероятно е била оставена „по ребро”, а не на гръб!…”, предполага бащата доктор и настояваше за повторна експертиза, която да докаже в каква поза е издъхнало детето му, което от медицинска гледна точка било важно обстоятелство. През миналата година за последен път д-р Стайков и адвокатът му се опитват да убедят съда, че това е наложително. Същевременно от врачанската морга го притискат да прибере трупа на детето си, макар че въпросителните по делото не са изяснени. Димитър, Лилия и техни роднини отиват в моргата и там ги чака нова неприятна „изненада”: „Видяхме един мумифициран труп, за който изобщо не бяхме сигурни дали е на нашето дете! Едно е ясно – че ако е тя, то трупът не е съхраняван добре!”

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

До сега сме ВЪРНАЛИ ДЕЦАТА НА МНОГО БЕДНИ , НО ГОДНИ МАЙКИ И БАЩИ СЛЕД КАТО СЪМ ИМ БИЛИ ОТНЕТИ НЕОСНОВАТЕЛНО.

Това са малка част от децата, които сме върнали, водейки безплатни съдебни дела, чрез Български юридически комитет – БЮК, на който аз – ПЕТЪР НИЗАМОВ, съм председател . Деца, които са били неоснователно отнети от службите по закрила на детето, от ДОБРИ и ГОДНИ, но БЕДНИ родители, без да бъдат подпомогнати материално, въпреки, че ДА „Закрила на детето“ е под юрисдикцията и под управлението на Агенцията по СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ ! Не става въпрос за липса на родителски капацитет, а за липса на материални условия, за които държавата е длъжна да осигури един нормален минимум на всяко дете. Ние разкрихме през 2016г., че отнетите деца се дават на приемни семейства, на които държавата плаща над 900 лв./мес./дете. Пари, които ако се дадат на биологичните родители, последните биха им създали прекрасни условия. Знаете за разкритията ни и за корупционна схема в институцията, която се занимава буквално с продажба на български деца на чужденци. Чрез междинни семейства, които социалните определят самостоятелно и безконтролно да осинивяват децата срещу заплащане, децата се изкарват в чужбина, където подставените осиновители предават за осиновяване децата на чужденци извън юрисдикцията на България. По този начин се заобикаля процедурата съгласно закона, която включва обстойна проверка на миналото на осиновителя-чужденец и преценка на риска да бъде предоставено или използвано от него за развратни действия след като са изчерпани всички възможности детето да бъде осиновено от български гражданин. Децата, взети, защото уж били под риск, се предават на непроверени чужденци, където може да са в по-голям риск. Избягват една опасност като излагат децата на сто други. Разбира се, това се случва след разговори на четири очи и платени крупни суми под масата на държавните служители. Пари, за които имаме съмнение, че се разпределят нагоре по веригата и достигат до черните каси на партиите, където се използват за купуване на гласове по избори. Миленчо, Ицо от Варна, бебе Александър от с. Арда, Смолянско, триете деца на вдовицата Даниела Колева от Сливен, 11-те отнети деца на най-голямото българско етническо семейство в Русе, бебето в с. Смирненски, детето на Донка Иванова от Ямбол и много, много други казуси, завършвали или, които ще завършат добре поради щастливата случайност да се заемем с тях БЕЗПЛАТНО. А колко други има, на които не можем да помогнем. Службите по закрила (отнемане) на детето са отнели – за 2018г. – 3000 деца, а за 2019-та година, само до Август изведените от семейството са 2000. Многократен рязък ръст през последните години на изведените от семействата деца, който ние няма да допуснем, защото имаме достатъчно доказателства, че се извършва под чуждестранно давление. Финансирането на мерки от Плана за действие за изпълнението на Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2017 – 2020 г.) и особено на мерките за повишаване на капацитета на специалистите за ранна оценка и сигнализиране на домашното насилие със средства предоставени от чужда държава е недопустимо. Засяга основни елементи на националната сигурност, защото предоставя възможност за чуждо влияние (в конкретния случай Норвегия чрез Норвежкия финансов механизъм). Остава впечатлението, че Норвегия, чрез финансирането на мерки от плана за действие, се опитва да прокарва вече възприети в скандинавските държави методи на работа, които методи най-меко казано са спорни и имат дълбоко травмиращи за семействата последици. Тук и на PetarNizamov.com

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

можете да научите за дейността ни по връщане на деца, отнети от социалните от годни, но бедни родители и да бъдете информирани за това което в медиите крият от вас. Знаете и за нашата борба срещу Стратегията за детето 2019-2030г. Против „Джендър“ образованието в училищата . Против отнеманията на деца от годни родители поради бедност вместо да бъдат стимулирани от държавата ! Read the full article

0 notes

balgarianovinite · 3 years ago

Text

РЪЦЕТЕ НА "ЗАКРИЛА ДЕТЕТО"- БУРГАС СА ИЗЦАПАНИ С КРЪВ ДО ЛАКТИТЕ ! ДЕТЕ УМИРА СЛЕД КАТО Е ОТНЕТО ОТ СОЦИАЛНИЯТ РАБОТНИК ЙОРДАНКА ЦEНOВА от Бургас.

Йорданка Ценова от "Закрила на детето" - Бургас отнема дете и то умира. Защо няма възмездие?

Йорданка Ценова "Бяхме извикани от социалния работник г-жа Йорданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

Бяхме извикани от социалния работник г-жа Йорданка Ценова. На срещата ни с нея в Отдела за закрила на детето ние изрично заявихме, че ще направим всичко възможно синът ни да бъде лекуван и че не желаем да го оставяме; че обичаме детето си и съзнаваме родителската си отговорност. Междувременно наши близки и роднини вече правеха опити Лъчезар да бъде хоспитализиран в Университетска болница – София, в Клиниката за детски и генетични заболявания, но това нямаше да се уреди толкова бързо, а от „Черноморска” ни предупредиха, че бебето трябва да бъде преместено в дома. Извадиха Лъчезар от кувьоза, което според нас бе рискова предпоставка за заразяване, и само след два дни опасенията ни се оправдаха – състоянието на нашето дете се влоши, Лъчезар заболя от вирусна инфекция На нас това не ни бе съобщено веднага, а го научихме по-късно. Детето ни бе отново бе върнато и хоспитализирано в МБАЛ „Черноморска”. По време на повторното му лечение лекарите пак настояваха, че причината за влошеното му здравословно състояние била неговата… вродена малформация. Получихме отказ за преместването на детето в София, с аргумента, че било рисковано да пътува. Това едва ли може да бъде убедително, при съвременните средства за медицински транспорт, защото можеше да бъде използван хеликоптерът, който е собственост на бургаската община и е точно за такива спешни случаи като нашия, но така и не бе направено нищо. Наложи се нашето дете да се върне в ДМСГД, като пак ни увериха, че там било в добри лекарски ръце. Този път обаче от Отдела за закрила на детето ни бе връчена Заповед за временно настаняване, подписана от директора на ДСП-Бургас – Снежана Атанасова. В тази заповед бе оказан срок от шест месеца на престой на бебето ни в ДМСГД, и че детето ни се настанява там, защото било… дете в риск /?/ написаното страшно много ни обезпокои и потърсихме юридически съвет. Адвокат Силвия Иванова ни каза, че, да – има нарушения в тази заповед – че тя е написана така, че говори за социален риск, а детето ни беше не в социален, а в здравословен риск – нуждаеше се от специализирана медицинска помощ по реда на Закона за здравето и Закона за лечебните заведения. Всеки ден посещавахме нашето дете, като спазвахме Правилника за свиждания на ДМСГД – 1 час на ден. Не ни се разрешаваше физически контакт, но поне го виждахме. Ужасното бе, че всеки ден ни се оказваше психологически натиск да се откажем от детето си и да го оставим в дома. Написахме молба до директорката на дома и РЗИ-Бургас, както и до Отдела за закрила на детето, в която молехме за активни и ефективни действия от страна на директорката и медицинския екип в дома да бъде направена сериозна лекарска експертиза и адекватно на нея лечение на детето ни. Ефектът бе лош – получихме гневно обаждане от д-р Пепа Ралчева, в което тя сипеше заплахи и обиди по наш адрес. Още на следващия ден достъпът до бебето ни бе ограничен – от един час на десет минути, в присъствието на старшата сестра. Това бе грубо погазване на родителските и човешките ни права. Състоянието на Лъчезар видимо ставаше все по-тежко. Стигна се до оказване на спешна медицинска помощ, но само за 24 часа. Епикризата от МБАЛ-Бургас навеждаше на мисълта, че детето ни отново е било заразено с вирусна инфекция. Стана ни ясно, че в дома не може да се проведе активно адекватно лечение и съществува опасност за живота на детето ни. Внезапно, и без да ни уведоми, очевидно и директорката на дома стигна до това заключение и решава да изпрати Лъчезар на лечение в болница в Пловдив. Транспортирането се извърши с обикновен микробус, а не с реанимобил Не ни беше позволено да придружим детето си, а се наложи да следваме микробуса с личния си автомобил. Независимо от усилията на лекарите от УМБАЛ „Свети Георги“-Пловдив, на 06.09.2014 г. детето ни Лъчезар Пеев почина. От аутопсията, която бе извършена по наше настояване, стана ясно, че пряка причина за смъртта му не е вродената мозъчна малформация, а вирусна и бактериална зараза недопустима за лечебно заведение.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

През 2015 г. Окръжна прокуратура-Бургас повдигна досъдебно производство. Към настоящия момент обаче то се води едностранчиво, като се търси само лекарска небрежност и лекарска грешка, а според нас имат вина и социалните. До този момент не е разпитана директорката на Отдела за закрила на детето, по чиято заповед бе изведено бебето ни от МБАЛ „Черноморска”- Бургас, и настанено в ДМСГД. Чрез нейната заповед де факто ни бяха отнети родителските ни права и ние бяхме ограничавани да действаме и да взимаме решения като родители. Според нас главният причинител на всички проблеми и фаталните последствия, които доведоха до смъртта на детето ни, е именно ДСП, и в частност – Отделът за закрила на детето-гр. Бургас. Боли ни за нашето дете, но случаят „Лъчезар Пеев” не е единствен. Неадекватните заповеди, издадени от социалните, са тревожно зачестило явление у нас, което все повече се превръща в обществен проблем. Институцията, която би трябвало да закриля децата ни и нас, родителите, е неработеща, гнила и се е превърнала в инструмент за унищожение на българското семейство”, са написали злочестите родители на малкия Лъчезар. Лилия и Димитър Стайкови още не могат да забравят първородната си рожба… Д-р Димитър Стайков: А ние пък дори не можахме да погребем дъщеря си! Отказват ни и възобновяване на делото Димитър Стайков и жена му Лилия до миналата година пряко сили задържаха трупчето на дъщеричката си Мария във врачанската морга. Стайков е лекар и всячески се опитваше да докаже чрез експертизи и с професионалните си знания, че първородното му дете се е задушило след задавяне, поради небрежност на медицинския персонал в неантологичното отделение на болницата в Монтана. Накрая опечалените родители Димитър и Лилия не можаха и да погребат полуразложеното телце на малката Мария, защото липсваше задължителната метална идентификация, което породи съмнения дали това е тяхното дете?!? Правораздавателните органи пък прекратиха делото и отказаха възобновяването му. Предположението на Стайкови е, че във фаталната нощ, когато дъщеричката им умира, детето е било оставено само и без надзор от медицинско лице. Д-р Стайков живее с вътрешното убеждение, че Мария се е задавила, борейки се с шишето, с което акушерката се е опитала да я успокои, за да не плаче. „Най-вероятно е била оставена „по ребро”, а не на гръб!…”, предполага бащата доктор и настояваше за повторна експертиза, която да докаже в каква поза е издъхнало детето му, което от медицинска гледна точка било важно обстоятелство. През миналата година за последен път д-р Стайков и адвокатът му се опитват да убедят съда, че това е наложително. Същевременно от врачанската морга го притискат да прибере трупа на детето си, макар че въпросителните по делото не са изяснени. Димитър, Лилия и техни роднини отиват в моргата и там ги чака нова неприятна „изненада”: „Видяхме един мумифициран труп, за който изобщо не бяхме сигурни дали е на нашето дете! Едно е ясно – че ако е тя, то трупът не е съхраняван добре!”

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

До сега сме ВЪРНАЛИ ДЕЦАТА НА МНОГО БЕДНИ , НО ГОДНИ МАЙКИ И БАЩИ СЛЕД КАТО СЪМ ИМ БИЛИ ОТНЕТИ НЕОСНОВАТЕЛНО.

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

#Бургас #БургасBurgasBourgas #България #Варна #ЗакриланадететоБургас #ЙорданкаЦенова #Новинитеднес #Парламентарниизбори2021 #ПетърНизамов #Социалноподпомагане #екология #новини #новините #околнасреда

0 notes

genealogyrus · 3 years ago

Text

«Коды доступа» в прошлое скрыты в названиях владимирских сел и деревень

Когда задаешься вопросом, почему село или деревню Владимирской области когда-то назвали именно так, а не иначе, ответ найти порой не так уж легко. Тем интереснее поиск изначального замысла предков. Порой при этом требуется найти правильный перевод с языков тех народов, которые оставили след на Владимирской земле. Молотицы и Бутылицы. Что, казалось бы, неясного в похожих названиях сел: Молотицы в Муромском районе и Бутылицы в Меленковском? Молотьбой в селе занимались издавна, бутылками могли пользоваться в хозяйстве. Но часто краеведы и современные жители ищут другие смыслы. Например, первое упоминание о селе «Малатицы» или «Малотицы» на реке Ушна нашли в описи земель Муромского уезда 1628-1630 годов. Выдвинули две версии. Одна: в селе издавна молотили. А вот по другому предположению название села произошло в старину от слова «молодицы». Потому что, мол, юных красавиц прятали здесь от ордынских набегов в «молодицких лугах». Звучит куда интереснее, но - не убедительно. Орда приходила в эти места задолго до первого упоминания села. Еще одна местная версия: Молотицы получили название от старинного слова «малдицы», что означало «малое село». Кто прав, не ясно. Первоначальный смысл названия села Бутылицы тоже так просто краеведам не дается. Появление этого села, по преданию, связано с походом Ивана Грозного на Казань через эти места. Так вот, по преданию, в царском войске был воевода Бутылин (Бутылица), отличившийся тем, что разбил на этом месте отряды татар. По другому объяснению, селяне занимались изготовлением бутылок и поставляли их чуть ли не к царскому двору. Еще один вариант нашли в словаре Даля, где есть слова «бучило, бучильный, бучилицы», то есть пучина, глубокая яма, где вода с момента половодья не высыхает даже летом. А место, где расположено село Бутылицы, в самом деле, низменное и топкое... Настоящий русский «хоррор». Жутью веет от предания о том, как появилось название села Казнево в Меленковском районе. Будто бы «на берегу реки Оки Грозный казнил бесплодных женщин, а затем основал село с Никольской деревянной церковью на месте казней, названное Казнево». Ну не сюжет ли для фильма ужасов в средневековом антураже?! С какой стати молодой и прогрессивный в то время Иоанн Васильевич по дороге на Казань тратил время на расправы над женщинами? Зато по этой сказке видно, какой противоречивый и страшный имидж оставил после себя царь Иван IV. Он же Грозный! А в Суздальском районе есть село с милым названием Васильково. Но не стоило расслабляться жителям Ополья в старину, любуясь васильками в окрестных лугах. Ведь, по преданию, старинное название села - «Висильки». Потому что, дескать, вблизи села ордынские сборщики дани когда-то вешали безнадежных должников... Факты такие же «надежные», как с царем и с бесплодными женщинами. Но те давние времена запомнились народу не сплошным «ужастиком». Есть село Ратмирово в Собинском районе, которое так стали называть по-видимому, «от дней примирения в этом месте русской и татарской ратей». Восточное влияние. Немало названий сохранили наши села и деревни от восточных народов. Например, урочище Батыево в Суздальском районе, где было одноименное село, не дожившее до наших дней. По преданию, там суздальская дружина встретила превосходящие силы хана Батыя и вся полегла. В том же районе есть село Баскаки — похоже, там могла быть местная «база» ордынских сборщиков дани, которых и называли баскаками. Село Бабаево в Собинском районе произошло, как предполагают, от слова «баба», «бабай» (то есть «дед», «старик»), которое употребляется у многих восточных народов. Восточный мотив, на первый взгляд, звучит и в названии села Абабурово в Юрьев-Польском районе. Но бдительный краевед заглянет в источники и найдет жалованную грамоту Иосифову Волоколамскому монастырю от 1622 года. В ней говорится, что село Обобурово (так тогда писали) было вотчиной некоего старца Васьяна Обобурова, который завещал село обители. Так что его назвали по имени бывшего владельца или основателя. Ну а как объяснить название исчезнувшего села Иналово в Юрьев-Польском районе? Ведь село с таким же названием - Иналово - встречается... в Кабардино-Балкарии (нынешнее название Карагач). Поищем значение слова «Инал». Пишут, что это был, по преданию, родоначальник черкесских аристократических родов. А словарь имен подсказывает, что Инал - мужское чеченское имя, значит «повелитель». Можно строить версии по поводу того, как название Иналово пришло на Юрьев-Польскую землю. Всякое могло быть, если учесть, что в урочище Иналово в 30-е годы XX века упал метеорит... Может, и название откуда-то «упало». А почему деревню в Александровском районе навали Бухары? Отгадка, скорее всего, в местном промысле по размотке шелка-сырца, который был очень развит в Александровском уезде. А один из основных сортов шелка называли бухарским, или просто «бухарой». Читаем у дореволюционного исследователя: «Из различных сортов шелка в Александровском уезде чаще разделываются: из ровных – бухара, а из тонких – грежа...». Совсем не то, что вы подумали. Много сложных загадок «дешифраторам» исторических названий оставили финно-угорские народы. Например, в Гусь-Хрустальном районе есть деревня Шевертни. Как понять, что бы это значило? Краеведам приходится обращаться к современным языкам мордвы. Одна из версий: «Шевертни» - это «славянизированное» слово от «шувар», «чувар» (урочище с песчаной почвой). С деревней Тюрьвищи - та же проблема! Исследователи сравнивают «Тюрьвищи» со словами эрзянского языка «тюрьсэ» («струя») или «турва» («губа», в смысле расширенного устья реки). А в Меленковском районе существует село Пьянгус. И назвали его вовсе не в честь «пьяного гуся», как может показаться дилетанту, а, вероятно, от финского «пиен-кууси» (pien-kuusi), что переводится как «маленькие елки». В Юрьев-Польском районе есть село Турабьево, а в Ковровском — деревня Канабьево. Версии о происхождении этих созвучных названий разные, но обе опираются на славянские языки. Турабьево, вероятнее всего, получило название от языческого бога Тура, а именно - бога сладострастия. А вот название деревни Канабьево (в старину указывали «Конабьево»), по версии авторитетных краеведов, пошло от древнерусского слова «коноб», которое означало «горшок». Некоторые названия сел и деревень в современном мире дают повод для зубоскальства. Например, Бухолово, которое просклоняли все кому не лень, потому что название созвучно с массовым жаргонизмом «бухать». В нашем регионе название Бухолово носят бывшая деревня, а ныне микрорайон Владимира, а также еще одна деревня в Собинском районе. Очень похоже называется населенный пункт в Киржачском районе - Бухлово. Знатоки истории киржачской деревни Бухлово утверждают, что и она называлась «Бухалово» (со сылкой на старинный документ). Но в 1920-х годах одна буква была утеряна регистраторами при переходе из одного района к другому. «И на данный момент название деревни указано как Бухлово , что не соответствует историческому». Старинную основу такого названия краеведы находят в Словаре Даля. А там сказано: «БУХАТЬ, ухать, вопить в лад, кричать глухо, отрывисто; говорят о болотной птице выпь, бугай, бухалень…» И далее: БУХАЛО, бухалень, бучень м. - болотная птица выпь, бык, бугай. И даже поговорка есть: «Всякий бухалень в своем болоте голосист». Поэтому от птицы название пошло, а вовсе не от того, о чем многие думают. Название села Драчево в Селивановском районе совсем не уникально. Оно встречается также в Подмосковье, Ивановской, Нижегородской, Ярославской областях. Есть так же поименованные населенные пункты даже на Балканах: в Болгарии, Северной Македонии, Боснии и Герцеговине. Ясно, что в основе знакомое многим славянам, но полузабытое слово. Есть версии, что на Руси Драчами прозывали склонных к драке, кулачному бою. Интереснои то, почему деревню в Александровском районе назвали Перематкино. Вот что пишет по этом поводу александровский краевед Дмитрий Митрованов. Само название Перематкино «начинает появляться во второй половине XIX века, аккурат, когда селом владеют два хозяина. Возможно это межевание владений двух господ по дворам и душам. Чтобы точно определять, что за кем записано. Так одна часть села осталось «Андреевское Туркино тож», а вторая стала деревней Перематкино... Откуда вообще взялось слово, пока не известно. Что значит, тоже не ясно. С великим и могучим никогда не бывает все понятно, уж великий Даль нам это доказал». https://vedom.ru/news/2021/10/03/50104-kody-dostupa-v-proshloe-skryty-v-nazvaniyah?utm_source=yxnews&utm_medium=desktop&utm_referrer=https%3A%2F%2Fyandex.ru%2Fnews%2Fsearch%3Ftext%3D ✅Найдём информацию о ваших предках! ✅Услуги составления родословной, генеалогического древа. ✅Заказ родословной (оценка перспектив исследования - БЕСПЛАТНО): www.genealogyrus.ru/zakazat-issledovanie-rodoslovnoj https://www.genealogyrus.ru

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Фестивалът “Антистатик” е вечно търсещ и непримирим “младеж”

Преди време непосредствено след финала на 15-то издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ (9 - 19 май 2022) и обещахме разговор с неговите създатели Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев. /на снимката/Те отговарят за „въпреки.com” на въпросите на Мила Искренова, хореограф и педагог.

Тази година „Антистатик“ отбелязва 15 години от своето съществуване. Много или малко са 15 години за един фестивал за съвременен танц и пърформанс в България?

Вили Прагер: Когато започнахме организирането на фестивала, преди 15 години, основната цел беше да запълним липси в изпълнителките изкуства и желанието ни да превърнем София в европейска столица, в която съвременните изкуства имат свой международен форум.Участието ни като артисти в различни европейски фестивали ни вдъхновяваше и амбицираше, че такъв фестивал можем да имаме и в нашия град. Оказа се, че това е нелека задача и липсата на финансиране, зали и технически възможности ще отнеме години, заедно с изграждането на доверие и инфраструктура, такива че да позиционират фестивала на културната карта на София. В онзи момент бяхме 30 годишни - в този смисъл 15 години не са малко, но кадансът, в който се развиват културните политики в България, превръща “Антистатик” в един вечно амбициозен, вечно търсещ и вечно непримирим “младеж”. /за спектакъла на Прагер и Свещарова в „Преди края… (на света)“ на тази годишното издание на фестивала във „въпреки.com” може да прочетете тук /

Ива Свещарова и Вили Прагер, снимка: архив на "Антистатик"

Какви са критериите ви при селекционирането на участниците във фестивала?

Стефан А. Щерев: В самото име на фестивала сме заложили и част от неговото ДНК - срещу статиката. Не срещу статиката като дял от физиката и механиката, а срещу статиката като част от мисленето, естетиката, избора. Концептуалната рамка на всяко издание ни води в различни посоки, но винаги гравитацията е към сценични работ��, които добавят към реалността или отнемат от нежеланата действителност. Дано не звучи твърде отвлечено, но мисля, че ярките постижения на артистите, които дръзко търсят начин чрез сценичния език да задават въпроси, без да налагат отговори, ни привлича най-много.

Намирате ли отражение от 2-годишния пандемичен период върху произведенията на хореографите?

Ива Свещарова: Пандемията провокира много от артистите да реализират идеите си, използвайки и нови артистични форми. Някои от резултатите не бяха задоволителни, но въпреки това, нови артистични методи и стратегии на работа се оформиха. По отношение на темите - може би тепърва темите за пандемията, страха и болестта ще бъдат силно застъпени не само в съвременния танц, а в изкуството като цяло.

Как бихте коме��тирали развитието на българската танцова сцена през тези 15 години? Има ли тя някаква характерна особеност на фона на европейската танцова сцена?

„Преди края… (на света)“, снимка: архив на "Антистатик"

Ива Свещарова: Българската танцова сцена премина през много предизвикателства през последните 15 години, които често пъти поставяха под въпрос нейното оцеляване. Липсата на адекватно финансиране, на пространства за репетиране и представяне на танцови продукции забави процеса на развитие на това изкуство у нас. Неглижирането на танца дълго време от основни финансиращи програми и прехвърлянето му ту към театъра, ту към музиката, доведе до активиране на сцената, която чрез различни събития започна да търси възможност за по-голяма видимост на съвременния танц и с много усилия, обяснения и диалог с хората, вземащи решения, успя да извоюва своето място в местната културната карта. В хода на този нелек процес, много танцови артисти се отказаха и спряха да се занимават с това изкуство. Сега, когато има много повече развит финансов инструментариум за подкрепа на свободната сцена у нас, надявам се, че ще има по-голяма устойчивост и възможност за израстване на артистите, въпреки че сцената отново е застрашена и подложена на несигурност след затварянето на едно от важните пространства за танц - ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс в Националния дворец на културата.

Какво не ви достига все още във взаимодействието на фестивала с държавните институции?

Вили Прагер: Много са постигнатите цели, и то заради започнатия диалог с представители на Министерство на културата и Столична община, но липсите продължават да имат превес. Липсва културна стратегия за развитие на съвременния танц, хореография и пърформанс; липсва адекватно на европейските и световните тенденции образование в държавните средни и висши учебни заведения; липсват предвидимост и инструменти за дългосрочно финансиране на вече утвърдени фестивали и форуми; липсва свободен достъп до държавните и общинските сцени. Тук спирам. Връщане назад няма!

В първите години на "Антистатик", снимка Стефан Джамбазов

Има желание, има публика, има вълнуващи артисти! Трябва само да започнат много по-бързо да се въртят педалите на “велоергометъра” на културните политики!

Как се приема „Антистатик“ в чужбина?

Вили Прагер: Фестивалът е един от разпознаваемите форуми за съвременен танц и пърформанс в Европа и един от най-значимите на Балканите. Той е част от редица международни мрежи и проекти, сред които Life Long Burning, Nomad Dance Academy, SEADS и други.

Как виждате развитието на фестивала в бъдеще?

Стефан А. Щерев: Виждаме го като отворена, свързана и инклузивана система за обмен, общуване и развитие не само на съвременния танц, но и на съвременните изкуства въобще.

Как работата ви за фестивала се отразява на личния ви артистичен опит?

Ива Свещарова: Предизвикателство е да се съчетава организационна, кураторска и артистична дейност. Процесът на организиране на “Антистатик” е съпътстван с много напрежение, поемане на рискове и отговорност, докато артистичната работа изисква друг ритъм и подготовка. Затова влизането от едната роля в друга, понякога не е лесна задача.

„Преди края… (на света)“, снимка: архив на "Антистатик

От друга страна, възможността да гледаме разнообразни международни танцови представления, докато сме в процес на изготвяне на програмата, е силно зареждащо и стимулиращо.

За какво мечтаете сега - в контекста на “Антистатик” и изобщо?

Стефан А. Щерев: Мечтаем за мир. Но мирът не означава липсата на война. Мирът означава приемането и чуването на другия/другите.

Стефан А. Щерев, Ива Свещарова и Вили Прагер

Мирът означава общност. Липсата на мир изгражда армии, а не общности. „Антистатик“ е срещу войната. ≈

Текст: Мила Искренова

Снимки: архив на „Антистатик“ и Стефан Джамбазов

#Мила Искренова #Ива Свещарова #Вили Прагер #Стеэан А. Щерев #Антистатик #Рефлексии

0 notes

higiya · 3 years ago

Text

Обмен на добри практики - по-ефективни участници в ОРЕС

От въвеждането на масово дистанционно обучение в нашата държава измина почти година и половина. През този период, учителите (които имаха точно един уикенд, за да разучат възможностите, които дават технологиите, за които някои от тях дори не бяха чували) и учениците (да бъдем честни- не всички) доказаха, че дистанционно също могат да се включват в открити уроци, да реализират мащабни проекти и да придобиват знания, не по-зле от присъственото обучение в училище. Но както мъдреците казват- винаги може по-добре, затова в този материал ще представя няколко прости идеи за подобряването на обучението в електронна среда.

Безплатна платформа за видеоуроци и тестове

Някои биха ме упрекнали в не добро познаване на ситуацията- биха ми дали за пример различни канали в ютуб, сайта на БНТ с уроците на "Просвета" или американската Khan academy, която има преведени на български уроци (голяма част от тях все още не са преведени и няма скоро да бъдат), но аз ще кажа, че в тази точка говорим за пълноценна безплатна платформа, където уроците, които повтарят по БНТ да са систематизирани удобно по класове, раздели и теми, да има тестове и упражнения, разработени от учители и напълно на книжовния ни български език.

Идеята ми не е нова. Още през 2018, в Русия реализират проекта "Российская електронная школа" (преведено "Руско електронно училище"). Там има пълноценен урок, който съдържа интерактивни въвеждащи въпроси, видеурок за нови знания, базирани на вече наученото и при установена взаимовръзка с него и тестови задачи с различна сложност за проверяване на усвоения материал. За да се изолзват ресурсите не е необходима регистрация, но пък е препоръчителна, ако искате да запазите напредъка си. Ако живеете в Русия и училището ви използва платформата за дистанционно обучение учителят просто изпраща урока през системата. Първоначалното предназначение на проекта е насочен към учениците, които не могат да посещават занятията по здравословни причини което да предотврати вероятността да изпускат материал по време на своето отсъствие. На тази и подобни добри практики се гради и моята идея.

Платформа за онлайн подготовка за матурите.

Една от може би най-потърпевшите групи по време на онлайн обучението бяха учениците, които трябва да се явят на външно оценяване (4-ти, 7-ми, 10-ти, 12-ти клас). Но и за тях има решение- сайт с интерактивни варианти на матурата и мигновенно оценяване, което да ги ориентира в подготовката им в бъдеще. За пример ще отидем пак при "братушките" и техният сайт ege.sdamgia.ru. Самият сайт е създаден много преди пандемията. Също както при РЕШ, регистрация за неговите услуги не е задължителна, но е препоръчителна. В сайта има качено огромно количество варианти на изпита, като много от тях са авторски. След качването всеки вариант получава номер, по който може да бъде намерен в системата. Отделно трябва да се отдели внимание и на други функции на сайта- създаване на персонален вариант от вече качените задачи. Механизма не е сложен, поради което смятам, че нашият достатъчно развит IT отрасъл може да се справи.

Електронни учебни тетрадки.

Сигурно много от моите читатели, които работят като учители са използвали в своите дистанционни уроци интерактивните електронни учебници. Любопитно ми е защо не направят и електронни учебни тетрадки, предвид, че са много често срещано помагало. Проблемът не е само в отсъствието на интерактивни такива, но и на електронно четими PDF версии. Проблемът учителите решаваха чрез сканирана версия на тетрадката на някой ученик и писането върху нея с вградените инструменти на четеца за PDF. Оправданията за невъзможността на тази идея не са състоятелни- виждал съм и руски, и западни издателства да практикуват подобно нещо.

Заключение

Тук и сега много от вас ще се припознаят като хора и професионалисти, прилагащи подобни добри практики. Вярно е, разбира се. Тук проблемът не е в липсата на идеи, а се корени в ограничените възможности при прилагането им. Сигурен съм, че мотивираните учители и ученици ще намерят път едни към други винаги когато се определят като съмишленици и си взаимосъдействат.

В заключението си за пореден път, но не и последен, ще благодаря на учителите, благодарение на чийто труд децата на България получават образование въпреки предизвикателствата на действителността. Труд, който не може да бъде отблагороден само с един абзац в края на статията (че дори и в цяла книга). С тези препоръки, които не са тъй сложни за техническо изпълнение, държавата и/ или бизнеса ще може да им се отблагодари за стореното, облегчавайки нелекия им труд.

Подкрепете ме- прочетете още материали от мен!

0 notes

visvitalisbg · 4 years ago

Photo

Барбарон за бебе

Барбарон за бебе - с това наименование се обозначава специфичен артикул за бебета, представляващ мека бебешка седалка.

Това предполага, че той е подходящ за ползване от деца, които вече имат добре развит и относително стабилен седеж.

„Барбаронът” представлява меко бебешко кресло, ушито от здрава текстилна материя /най-често плюш/ и е напълнен с някакъв мек пълнеж/вата, пух, раздробен дунапрен/

Състои се от седалкова част и борд

Предназначение и начин на употреба:

Бебето се поставя да седи върху седалковата част на барбарона, а крачетата му се промушват през хитроумни отвори в предната част на борда на барбарона и така то се озовава в своеобразен мек, но безопасен „капан”, който не му позволява безконтролно да „щъка” из къщи, поне не и без знанието на родителите.

При това ръчичките му остават свободни и бебето няма усещане за отнета свобода.

Барбаронът за бебе е много полезна вещ, защото помага на бебето ти да седи подсигурено, комфортно и спокойно и го предпазва от прекатурване и нараняване.

Бебешкият барбарон излъчва мекота и уют и носи спокойствие на всички вкъщи.

#вис виталис #бебешки дрешки #бебешки матраци #бебешки легла #комплект за изписване #детски магазин #барбарон за бебе

0 notes

hrisi-petkova · 4 years ago

Text

Да пазаруваш онлайн – нов начин да загубиш пари без дори да разбереш?

Можеш ли да живееш една седмица без интернет? Какво би направил ако достъпът ти до социалните мрежи, до любимите ти интернет сайтове или до онлайн магазините вече не е наличен?

В съвременния свят ежедневието ни е напълно немислимо без интернет и съпътстващите го онлайн услуги. Всеки от нас ежедневно прекарва почти половината от своя ден в интернет.Последното проучване на HootSuite показва, че средното време прекарвано онлайн на всеки един от нас възлиза на 6 часа и 45 минути. Свикнали сме да правим почти всичко онлайн – да плащаме сметките си, да пазаруваме, да получаваме нужната ни информация и да споделяме за живота си в социалните мрежи. Благодарение на интернет живота ни е много по-лесен, имаме достъп до всичко, което ни е необходимо по всяко време на денонощието, без допълнителни усилия, само с помощта на един клик.

Някога запитвали ли сте се дали интернет е толкова полезен колкото изглежда? Дали онлайн пространството не крие опасности, които дори не сме предполагали? Аз не бях, но след като се сблъсках с няколко неприятни ситуации, вече знам опасностите и как бих могла да се предпазя от тях.

Моята любов към онлайн пазаруването

Допреди една година и аз бях от хората, които правят всичко онлайн - пазаруване, плащане на сметките, четене на книги, получаване на необходимата информация и постоянно споделяне в социалните мрежи. Почти целият ми ден преминаваше онлайн, като телефона беше постоянно в ръцете ми. Всичко беше чудесно, имах всичките ми необходими удобства и всяко нещо, което желаех беше достъпно само с едно докосване на телефона. За мен не беше нещо необичайно, правех го от години и не смятах, че онлайн пространството може да крие каквито и да било опасности за мен. И точно в този момент се сблъсках с реалността. Оказа се, че любимите ми онлайн магазини не са толкова безопасни, колкото си мислех.

Неочакваният ми сблъсък с жестоката действителност

И така сега ще ви разкажа една история, която на много от вас може да се стори невъзможна. Няма да ви съдя ако не ми повярвате и аз преди време не бих повярвала.

Историята започва с поредната онлайн покупка от един от любимите ми сайтове за дрехи. Бях толкова развълнувана, че съм намерила уникални находки и нетърпеливо попълвах необходимите данни за завършване на поръчката. Както обичайно въведох и данните на дебитната си карта, за да извърша плащането онлайн. Всичко изглеждаше както обикновено. Дрехите бяха доставени, а фактурата за извършеното плащане пристигна заедно с тях. Аз се наслаждавах на новите си покупки и изобщо не подозирах какво ме очакваше. След седмица получих неочаквано обаждане от банката. Жената по телефона ми обясняваше, че нямам повече пари в дебитната ми карта и трябва да внеса преди да използвам картата отново. Първоначално изобщо не разбирах за какво ми говори при положение, че знаех каква беше наличната сума на картата ми. Обясних това на жената, а тя ми каза, че през последната седмица от сметката ми са изтеглени близо 1 500 лева. Но как е възможно това? Последната поръчка, която бях направила беше за въпросните дрехи и беше едва 120 лева. Как така от сметката ми липсват близо 1 500 лева? Кой е изтеглил тези пари? Не трябваше ли банката да ме уведоми за това преди да ги преведе? Но възможно ли е този сайт да изтегли неправомерно пари от сметката ми? Та аз използвам този сайт от години. Той е сигурен, не би направил нещо такова. Нали?

Отидох на място в банката, където ми издадоха справка за направените през изминалия месец транзакции. Оказа се, че в рамките на седмица въпросният сайт е извършвал три отделни транзакции.Възползвал се е от данните за картата ми, запазени в сайта и предоставеното от мен разрешение и е изтеглил 12 пъти повече от необходимата сума. Най-парадоксалното е това, че по имейл съм получавала и необходимите фактури за извършените плащания на дрехи и аксесоари, които нито съм поръчвала, нито съм получавала. Как не съм ги забелязала? След като разбрах всичко това намерих тези фактури в спам пощата, която аз никога досега не се бях сещала да преглеждам. И сега какво? Какви са правата ми в тази ситуация? Моята дума срещу тяхната, а те дори имат доказателство – издадените фактури за направените поръчки.

След консултация с адвокат, разбрах, че при въпросната ситуация мога да заведа дело към сайта, който ме е измамил, но доказателствата са на тяхна страна и шансовете за спечелване на делото са много малки. Адвокатът ме посъветва, че разходите за такова дело ще са доста големи и само бих загубила още повече. След този случай повече от 8 месеца не бях отваряла онлайн магазин. Правех всичко по старомодния начин, плащах сметките в съответните институции, пазарувах от физическите магазини и плащах всичко в кеш. Дори и да не беше толкова удобно и лесно, поне беше сигурно.

Завръщането ми към онлайн пазаруването, но този път наистина безопасно

Преди 4 месеца се срещнах с моя много близка приятелка, която току-що се бе завърнала от чужбина. Разказах и за случилото се и тя с учудване ме попита „А ти защо изобщо използваш основната си дебитна карта за пазаруване онлайн?“ Аз не разбирах какво точно ме пита. Какъв друг вариант за плащане онлайн имах освен да платя с картата. Тя обясни, че от година използва дигитален портфейл, който и дава възможност да създаде виртуална карта, с която да се разплаща онлайн. Разясни ми, че при този тип виртуална карта риска от измами е сведен почти до нула, защото след извършване на плащането можеш да замразиш картата или дори направо да �� изтриеш. По този начин никой няма да може да изтегли пари без моето знание. Освен това приложението на дигиталния портфейл дава възможност да следиш всяка транзакция и да разрешаваш тя да бъде извършена.Слушайки я, бях толкова впечатлена. Значи все пак има вариант, с който да мога отново да пазарувам онлайн и да няма такъв голям риск от измама.

Попитах я кое приложение за дигитален портфейл използва, а тя ми обясни, че се е спряла на iCard. Разказа ми, че не са някоя нова компания, която предоставя съмнителни услуги, а са доказала се с годините българска финтех компания, предоставяща много добре развит дигитален портфейл.

Доверих и се и до този момент не съм съжалявала и за секунда. Отново мога да пазарувам онлайн и да плащам всичко необходими с един клик на телефона. Исках да споделя тази история с вас, защото без съвета на моята приятелка може би не бих се осмелила да плащам онлайн отново. Вие сблъсквали ли сте се с такава ситуация? Какво е мнението ви за такъв тип услуги? Смятате ли, че виртуалните карти в дигиталния портфейл на iCard са наистина безопасни и ефективни?

#bulgaria #online shopping #frauds #digital wallet #safe internet #clothes #bad experience

0 notes

petarnizamov · 3 years ago

Text

Йорданка Ценова от "Закрила на детето" Бургас отнема дете и то умира. Защо няма възмездие?

Йорданка Ценова от "Закрила на детето" - Бургас отнема дете и то умира. Защо няма възмездие?

Йорданка Ценова Димитрина Чочорова – шеф Отдел „Закрила на детето“ Бургас

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - Бургас?

През 2015 г. Окръжна прокуратура-Бургас повдигна досъдебно производство. Към настоящия момент обаче то се води едностранчиво, като се търси само лекарска небрежност и лекарска грешка, а според нас имат вина и социалните. До този момент не е разпитана директорката на Отдела за закрила на детето, по чиято заповед бе изведено бебето ни от МБАЛ „Черноморска”- Бургас, и настанено в ДМСГД. Чрез нейната заповед де факто ни бяха отнети родителските ни права и ние бяхме ограничавани да действаме и да взимаме решения като родители. Според нас главният причинител на всички проблеми и фаталните последствия, които доведоха до смъртта на детето ни, е именно ДСП, и в частност – Отделът за закрила на детето-гр. Бургас. Боли ни за нашето дете, но случаят „Лъчезар Пеев” не е единствен. Неадекватните заповеди, издадени от социалните, са тревожно зачестило явление у нас, което все повече се превръща в обществен проблем. Институцията, която би трябвало да закриля децата ни и нас, родителите, е неработеща, гнила и се е превърнала в инструмент за унищожение на българското семейство”, са написали злочестите родители на малкия Лъчезар. Лилия и Димитър Стайкови още не могат да забравят първородната си рожба… Д-р Димитър Стайков: А ние пък дори не можахме да погребем дъщеря си! Отказват ни и възобновяване на делото Димитър Стайков и жена му Лилия до миналата година пряко сили задържаха трупчето на дъщеричката си Мария във врачанската морга. Стайков е лекар и всячески се опитваше да докаже чрез експертизи и с професионалните си знания, че първородното му дете се е задушило след задавяне, поради небрежност на медицинския персонал в неантологичното отделение на болницата в Монтана. Накрая опечалените родители Димитър и Лилия не можаха и да погребат полуразложеното телце на малката Мария, защото липсваше задължителната метална идентификация, което породи съмнения дали това е тяхното дете?!? Правораздавателните органи пък прекратиха делото и отказаха възобновяването му. Предположението на Стайкови е, че във фаталната нощ, когато дъщеричката им умира, детето е било оставено само и без надзор от медицинско лице. Д-р Стайков живее с вътрешното убеждение, че Мария се е задавила, борейки се с шишето, с което акушерката се е опитала да я успокои, за да не плаче. „Най-вероятно е била оставена „по ребро”, а не на гръб!…”, предполага бащата доктор и настояваше за повторна експертиза, която да докаже в каква поза е издъхнало детето му, което от медицинска гледна точка било важно обстоятелство. През миналата година за последен път д-р Стайков и адвокатът му се опитват да убедят съда, че това е наложително. Същевременно от врачанската морга го притискат да прибере трупа на детето си, макар че въпросителните по делото не са изяснени. Димитър, Лилия и техни роднини отиват в моргата и там ги чака нова неприятна „изненада”: „Видяхме един мумифициран труп, за който изобщо не бяхме сигурни дали е на нашето дете! Едно е ясно – че ако е тя, то трупът не е съхраняван добре!”

Кой е виновен за смъртта на отнетото дете? Йорданка Ценова от Отдела за "Закрила на детето" - ��ургас?

До сега сме ВЪРНАЛИ ДЕЦАТА НА МНОГО БЕДНИ , НО ГОДНИ МАЙКИ И БАЩИ СЛЕД КАТО СЪМ ИМ БИЛИ ОТНЕТИ НЕОСНОВАТЕЛНО.

0 notes