#прекалено

[slimarka]

Той не обичаше чатовете, но хвана телефона си и й написа:

– Здравей, Пчеличке! Знам, че е късно, но обличай нещо и излез с мен! – написа й той.

– Пчеличке? Това ли е новата ти стратегия за свалки?

– Нали като бяхме малки имаше една пчеличка с твоето име. Не си ли спомняш? Същата си като нея.

– Откъде си мислиш, че ме познаваш толкова добре? – отвърна тя раздразнено.

– Знам достатъчно, за да не се отказвам от теб. Чети внимателно...

Обичаш звука на морето и тишината на природата.Харесваш красотата на преливащите се цветове на залезите. Пееш в колата, когато си сама. Мразиш прототията, а предпочиташ интелигентни разговори и хора, защото те вдъхновяват да се развиваш, да научиш нещо от тях. Не се доказваш на никого, освен на себе си.

Търсиш спокойствието, но без да губиш фокуса си и да се отпускаш прекалено. Даряваш любов на близките си и цениш тези, които наистина я заслужават. Не харесваш промените, но ги приемаш, защото знаеш, че без тях няма разтеж.

Ще избереш разходка по плажа с любим за теб човек, пред блясъка на скъпите заведения. Грижиш се за здравето си, затова и тренираш. Дисциплинитана си, защото знаеш, че така ще постигнеш много от целите си в живота.Четеш, ��чиш се всеки ден, защото знаеш, че "каквото посееш днес" , утре ще "поникне" в красиво цвете, каквото си ти.Упорита си и не се отказваш при трудности и ако няма решение ще намериш такаво напук. Да продължавам ли?

– Но кой ти каза всичко това?! Как...?! – тя държеше телефона, объркана как всичко, което прочете, е толкова вярно за нея, а нямаше от къде да го знае.

– Готова ли си за още нещо? Всъщност току-що описах себе си, не теб. Сега разбираш ли защо те познавам? Ти си мен в женски облик. Няма да те преследвам с мили думи и опити да те впечатля. Просто ще ти кажа – знаеш силно съм привлечен от теб, но ти трябва да си дадеш шанса да разбереш кой съм и защо продължавам.

А сега си представи, че не го направиш. И никога няма да узнаем дали сме пропуснали нещо велико. Нещо, което и двамата сме чакали.

Затова излез с мен. Толкова пъти, колкото ти е нужно, за да решиш сама. Плажа днес е отворен, идвам да те взема.

Нека се видим, да поговорим...

и да разберем...

Бисер Николов

[nqkoi-te-obicha]

Скръбно ми е за всички хора, които не успяха да изживеят живота си. За всички, които си отидоха прекалено рано. За любим, за приятели, за любими на приятели и техните приятели, за всички познати и познати на познати. Оплаквам хора, които не съм срещала никога. Оплаквам всяка душа, която не успя да види и 1/3 от нещото, наречено живот.

Простете ми, че не искам да живея.

[iskreno-svoya]

прекалено рано научих, че 'и това ще мине'

днес осъзнах, че е минало само времето

[katcholiv]

Из моите размисли и страсти:

Свързването с партньора е нещо естествено и красиво. Това е начин да споделяш и да се чувстваш близък на човека отсреща, растейки заедно. НО връзката не трябва да е повод да загубим себе си или дисциплината си! Връзката трябва да е подкрепа, а не замяна на личната сила и устрем.

Когато човек разчита прекалено много на партньора си да го “дърпа напред”, той лесно губи способността да се води сам. Когато човек спре да се води сам, поражда зависимост и отслабва вътрешната си стабилност.

[lora-ns-world]

,, Ако някога съм мечтал да бъда нещо различно, от това, което съм, е било прекалено отдавна, за да си спомня."

Вещерът

[navtora]

Живеем в свят на външностите. И това е много изгодно за кукловодите, защото хората могат да бъдат манипулирани прекалено лесно в гонитбата си на декори.

[isabelle-and-the-devil]

Искаш да влезеш в душата на някого.

Душата му - правоъгълна.

Твоята...кръгла една такава.

Ама искаш.

И режеш оттук, уголемяваш оттам, кълцаш, напасваш, буташ я вътре в неговата правоъгълна кутийка...

Не ще.

"Много говориш – казва – много се усмихваш...прекалено силни емоции имаш!" – казва.

И почваш да мислиш по-малко. Да говориш по-малко. Да не се усмихваш. Да не показваш емоции. И се мъчиш да влезеш.

И когато най-сетне влезеш,

вече няма никой.

Онзи с изискванията го няма.

Преправила вече своята душа да се побере в някоя друга...

Някоя чужда кутийка.

[summersoullll]

Не искам да се страхувам повече. Не искам след десет години да погледна назад и да си кажа “абе, имаше едно момче някога.. за него си струваше да се боря”. Искам да му кажа всичко, сега, докато не е прекалено късно. Искам да разбере колко ми костваше да му се доверя, че не давам сърцето си на всеки. Искам да разбере колко трудно се влюбвам и как някак, се влюбих в неговите очи. В усмивката и красивото му излъчване. В едната му трапчинка и в начинът, по който си сбръчква носа когато се смее. В уязвимостта в очите му, всеки път щом види бездомно коте на пътя. В любовта му към близките му хора. В начинът по който ме пазеше някак с целият си, и когато застанеше до мен целият свят просто млъкваше. В начинът по който ме караше да се чувствам. Сякаш всеки ден е лято.

А може би и едно простичко “обичам те” ще свърши работа. Само да не беше шибаният страх..

[moution]

Най-лесно е да кажеш.

-Прекалено добра си за мен,не те заслужавам.

Защо не кажеш.

-Майната му,ще направя всичко възможно да те заслужа. Само и само да си с мен.

[iwatasblog]

Тази година може да изгубих почти всичко или ако не всичко то беше прекалено много. Може би и за някои от нещата ще съжалявам още дълго време, но поне се надявам да излезна пречистена. Забравила или поне да спра да се опреквам за тежкото минало, но и да имам сили да работя върху едно по-светло бъдеще. Защото ние не можем да учим и да оценяваме нещата, без да ги изгубим. Ние не можем да се променяме без болка, приятели.

[movagea]

Sofia-Varna-Catania

Дори когато слънцето изглежда, че залязва Причината остава тук, до теб Търпеливо си изчаква с��оя ред И макар че вече е на долното стъпало, една стъпка напред, Усмихва се Подава ти ръка И чуваш “не бързай… слез внимателно” ~~~ She says I’ve been romanticizing heroine в слушалките Отдръпване И заплахата приижда Ти прикриваш лице с длани, подобно на маймунка  🙈 Но не от сладост, а от детски страх

Безпомощно опипваш цялото си същество в търсене на болката, която като всяка болка е нахлузила невидимото наметало и си лети флуидно наоколо. Можеш да я намериш в най-дребната прашинка, може и да обземе целия град, изскачайки иззад всеки ъгъл. Познаваме добре таланта ѝ понякога, обикновено доста изненадващо, да извива пронизителен писклив вой, за да напомни за съществуването си. За да се намери някой да я заобича.

В последно време любимото място на болката да се спотайва е малкият ти бледорозов момичешки куфар – същият, който доскоро беше пълен с летни рокли, сицилиански мечти, и далечни глъхнещи звуци на кожени чехли по плочките в Таормина. Тя има завидната способност първа след щастието да усети накъде бие сърцето ти и това нейно скривалище никак не беше случайно. Но тя е и единствената, за която този усет, тази мъчителна емпатия се превръща в съществен недостатък — проблемът е, че е способна единствено да усеща. Изключително сетивна е, дори прекалено. Тъй като през целия си живот болката се измъчва да побере в себе си толкова много писъци, на нея не ѝ остава място за разума, разумът не ѝ е присъщ. Не го разбира и не го допуска до себе си. “Нищо не е по-прекрасно от разума, а разумът на разума са чувствата”. Да, но когато целият ти живот е бил и продължава да бъде едно дълбоко и ожесточено чувство, в един момент очакваш да те застигне и първата част, за която Екатерина Йосифова говори. И по същия начин, по който с години копнееше по този момент, така и за един ден осъзна, че неусетно си пораснала дотам да усетиш великодушието и обичта на разума. Разумът, който иска просто ��а те усмихне и успокои.

Болката е толкова първична, че за разлика от мъдростта на разума, не може да осъзнае, че мечтите за Италия живеят за лятото, а твоят допир до тях (след дълги несигурности и колебания, все някак) успя да се роди не през лятото, а през една късна берлинска пролетна нощ. Хаотична и несигурна. Макар да изглеждаше предначертана и болезнено естествена, онази нощ беше тук, за да ти напомни, че някои маски са твърде добре измайсторени, дотолкова, че артистът лесно би могъл да се слее с образа, да забрави самия себе си и да остане объркан, особено след като е усетил енергията на публиката. Болката бе винаги готова да на��аде пронизителния си писък, при всяка една италианска песен, която чуеш в „Пармаксъзов“, при вида на случайната сърцевидна формичка, която приятелката ти съзре из павирания парк в Локоротондо или която сякаш прикова погледа ти на верандата на онзи блок в Монополи. Градът, който той (с малко "т") ти предложи да видиш. Тогава, в тези кратки моменти, болката е тук, и жестоко ти напомня за своето съществуване. Но тя не може да мисли. Тя е просто един катализатор, лютивото чили, което без да искаш беше изсипала в супата, къкреща върху котлона. Но помниш ли онзи индийски йога учител, който с най-спокойната усмивка на света каза „ти сам готвиш своята супа, сам решаваш какво да ръснеш в нея, и какво – не“. Истината е, че колкото и да не ти се искаше и по-рано да не си го представяше така, сицилианските ти мечти се оказаха пролетни и една идея по-алтернативни в недодяланата прегръдка на Берлин. А мечтите за Италия живеят за лятото. Това е истината. И истината е също толкова тук, колкото болката. Но тя е толкова по-прозрачна и лазурна, ефирна пеперуда, която копнее да докосне повече души и да озари сенчестите ъгли и куфари, из които усеща, че болката би могла да се скрие. Това е истината.

Та, мечтите за Италия живеят за лятото. За “questionable дали един животец би стигнал да се насладим на Италия” и онова “но можем да опитаме”, което Той ти написа в отговор, а усмивката магически разцъфна на лицето ти в секундата, в която го прочете. То каза всичко, което сърцето ти някога е искало да чуе. Толкова съм щастлива, че пусна останалото. Това е една малка прегръдка за всички детски рани, които биха тъгували по болката. Нямам търпе��ие да бъда до теб, докато зарастват.

[slimarka]

Интелигентните глупачки...

Има едни такива жени, които не можеш да срещнеш навсякъде, нито с всеки. Жени, за които етикетът на дрехата няма значение, а само това, как се чувстват в нея. Жени, които няма да имат много партньори, не от самозабравяне, а от себеуважение към себе си. Такива, които умеят да се забавляват в долнопробна селска кръчма, в лъскав ресторант и на поляната в гората, защото умът им е широко отворен. ��аричат се интелигентни глупачки. Добре възпитани, макар да знаят повече обиди от царете на псувнята, ще замълчат, когато заслужаваш да те удари обидата, като парен чук, за да се освестиш,че светът не се върти само около тебе. Има едни такива жени с твърда обвивка и мека сърцевина. Такива, които могат да те слушат, да те разберат. Онези, които са изчели толкова книги, че не могат да те впечетлят със заглавия, а с мъдростта, която са попили. Жени, на които парфюмът "ЖЕНА" винаги им пасва. Те не се познават в тълпата по чанта "Шанел", а по сиянието на усмивката. Биха нахранили бездомник, прегърнали мърляво коте, погалили улично куче, въпреки изрядния си външен вид, защото тяхното най-скъпо бижу е ДОБРОТАТА.

Има едни такива жени, шарени в умовете си, пълни със смисъл. Могат да пеят под дъжда, да рецитират Хайне, да пишат стихове, да бъдат нежни, крехки, но когато несправедливостта ги застигне, да се изправят с гордо вдигната глава и да извикат с цяло гърло, че няма да се предадат на този "СКАПАН ЖИВОТ", и отново да продължат уверени.

Има едни такива жени, които не знаят, какво е да си галеник на съдбата, а постигат всичко с труд и постоянство. Не очакват принца да им поднесе света, а сами си го построяват. Жени, които не разчитат на 400-те кубика в пазвата си, късата пола или поведение на куртизанка. Такива, които за нищо на света не биха те предали, дори да си ги залагал хиляди пъти в казиното на собствената си глупост. Ако си късметлия и не прекалено глупав, може да те харесат, може и да останат, за да ти подарят най-ценното - топлината си.

Има едни такива жени, които не всеки мъж заслужава...

[theblackswansblog]

Аз ли съм прекалено емоционална или хората са станали емоционални инвалиди?

[anonymouslypetq]

"Дълго време, прекалено дълго бих казала, не можех да открия думи за това как съм се чувствала. След това просто не виждах смисъл да пиша. Все пак кой го интересува какво имам да кажа? В края на краищата забравих за човека, който най-много иска да знае за мислите ми. Аз самата. Обичам да се връщам назад и да чета, да си спомням. Дори за лошите неща, за болезнените.

Имам нужда да не се забравя. "

-М, 30.11.23.

[simonsmilee]

И изведнъж пропаднахме. И аз и ти. Всеки стои в своята дупка, в своя окоп и понякога само подава очи да погледне, какво се случва от другата страна. Не подава ръка. Не издава звук. Стиска зъби. Съска на ум. Прибира се обратно вкъщи сам. Загася всички лампи. Покачва се в наблюдателната кула, стои отгоре в тъмното и гледа през прозореца.

~

Прекалено си далече за да видя, дали гледаш мен или просто гледаш света. Светът е прекалено голям, за да знам накъде гледаш. И прекалено малък за да успея да се скрия от теб и за да се скриеш от мен.

~

Мълчим с дни. Седмици. Месеци. Веднъж казах, нещо и отсреща полетя камък. И от тогава замълчах и аз дисциплинирано.

~

Нямам апетит. Вече не си готвим вкусотии заедно. Останах кожа и кокали. Точно, както ги харесват по списанията.

~

На стената ти все още виси наша снимка. Случайно забравена картинка, която се превърна в последната ми причина да вярвам, че в твоята дупка очичките, които се подават гледат мен.

~

И тогава се започна... Почувствах, че ме гледаш. Затова започнах да се разхождам гола пред прозорците.

~

Но ти пак не каза нищо. Не издаде звук.

~

Ето стоя гола. Пред теб и света. Някой видя ли ме истинска? Истинското не се вижда върху голото ми тяло.

~

Диагноза: “Силна форма на интимност вирееща в непромокаема тишина.”

~

Отидох на другия край на света. Но и от там поглеждах за теб...

[lora-ns-world]

,, Все не смеят да се доближат до мен. Да протегнат ръка. Изглеждала съм студена. Прекалено независима. Все в сивите ми очи имало ледена нотка. Съжалявам. Много са ми раните и ми тежи миналото. И прекалено често на никой не му пукаше за това. Станах от хората, които искат да получат цвете в знак на любов, но подадеш ли ми го, ще гледам и ще се чудя цвете ли е, нож ли е? "

Лора Н.

Из дневника на един нов живот