#отивам

[a-beautiful-lie]

Никое дете не заслужава да поема отговорност за грешките и травмите на майка си.

[iamstonecoldbabyy]

Понякога паля колата и отивам на нашето място, изваждам нервно цигара и я запалвам. Аз не пуша, но ми напомня за теб. Излягам се върху капака на колата и гледам небето. Студено ми е, но поне чувствам нещо. Тежка въздишка се откъсва от гърдите ми. Какво ли щеше да е, ти и аз срещу всички, както бяхме преди. Може би трябваше отдавна да спра да се връщам на това място, да ровя грубо в тази отворена рана белязана с твоето име. Може би трябваше да продължа, да се преструвам както всички, че съм добре и не ми пука вече. Май пак избрах трудния начин, по който да се случват нещата, да помня, да чувствам неуморно.

[plmcx0]

Такава съм...

Понякога съм весела и стилна.

Друг път съм тъжна и небрежна.

Когато трябва -мога да съм силна.

Когато искам -мога да съм нежна.

Понякога покрай реката тичам,

но за приятел в блато ще нагазя.

Когато искам- мога да обичам.

Когато трябва-мога и да мразя.

Понякога спокойствие разливам.

Друг път във буря се превръщам.

Когато искам-бързо си отивам.

Когато трябва -винаги се връщам.

Понякога съм страшно хаотична.

Друг път съм подредена къща.

Когато искам -много съм различна.

Когато трябва -съм една и съща.

Петя Дубарова

[snqg-v-slunchev-den]

Наглеждай мечтите ми.

Аз ще се върна.

Отивам в реалния свят.

Такива са кротки,

че щом ги прегърнеш,

веднага до теб ще заспят.

Изляза ли аз,

може би ще помръкнат,

но туй е, да знаеш, добре.

Не ги заговаряй

и те ще замлъкнат,

потънали в свое море.

При всеки заспиват -

това ме учудва...

При мене играят, крещят,

на кръст ме разпъват

със свойте въпроси

и вечно ме канят на път.

Та ти ги наглеждай.

Нали време имаш?

И задължен ще ти съм.

Неде�� ми отказва,

за бога, любима,

че просто умирам за сън!

[naistina-li]

Танцувам сам

Танцувам сам —

прегърнал съм мечта,

отивам там —

прераждам се в съня.

Живея в ден —

умирам във нощта,

оставам в плен —

на твойта красота.

/Еди Маринов/

[neliellamatsuki]

Понякога искам да блестя и се омазвам целия в брокат и холо нещо си, което не знам от къде се появи вкъщи.

В друг момент искам да се скрия и да не ме вижда никой. Точно тогава обаче ме виждат хора. Точно в момента, в който отивам по пижама до магазина или съм се облякъл като тийнейджър, който до сега е бил да тича.

[tsvetoslavova]

1. ПЕПЕЛ

Сива пепел се сипе над мен вече не знам дали съм жива, или просто днес не ми е ден. Сива пепел, цяла ме покрива. Не мога да си спомня дали бях, или някога ще бъда щастлива, не разбирам, така и не разбрах, под пепелта ден с ден се слива. Забравих ли от къде съм дошла, щом сега не знам на къде отивам, щом аз съм пепел слята с пепелта, не знам, аз само дишам и умирам.

Автор: Цветославова

[summersoullll]

Планините се виждат, на където и да погледнеш; а ароматът във въздуха не ухае на задръстен трафик. Чисти емоции и свежи хора, които не се страхуват да ти покажат какво е любов. За мъничко дори да си там, сякаш си отделен от целият свят, и само онова местенце има значение. Прибирайки се посреднощ, с бира в ръка, а в другата половин цигара, с любими хора до теб и кикотът, който вероятно още ехти там.. Където и да отивам, всичко ме връща към село💗

[lora-ns-world]

,, Задушница"

,, Вчера бе Задушница, първата за годината, дойде един мъж, редовен клиент в агенцията, в която работя. Каза вчера, отивам при моята любов, да подам. Не обърнах внимание. Но днес той пак дойде обаче с насълзени очи, купи лилав букет и красива свещ и каза,, Днес, на 10 март, моята любов има рожден ден, знам че вчера ходих на горба й, но днес ще я посетя пак. " И като погребален агент се усмихнах с горчива усмивка на това, но като човек и жена се замислих, дали някой би посетил два дни подред така и моя гроб ако или когато си отида. Днес бях свидетел за пореден път на това, какво е да обичаш, дори когато човека го няма. "

Лора Н

Из среднощни размисли нищо че си имам работа

[vulgaren]

Аз съм далеч от перфектен. Говоря много, смея се шумно, облечен със суичер, дънки и шарени чорапи, не отивам на твоите сака, панталони, поли и пуловери. Все пак, някакси, душите ни си отиваха. Отивахме си. Минало свършено време.

[zlaftin]

ЛЪж/чИ

Показа ми цветната стая.  Витража, каза "Рисувал съм аз." Безупречен план да се омотая, да те боготворя. Лъчи прорязваха рамкираните стъкла без друг избор, освен да се оцветят в различни багри от своите и да танцуват песента на пойните.   С всеки лъч лъжа оставах в захлас, с всяка насадена вина подарявах на птици гласа си. Сега в джоба ми тежат няколко тома атласи. Не приемайте от непознати подаръци най-вече опаковани като добродетели данъци. Знаех си.

 Разказваш ми цифри и формули така сладкодумно. Моля. Повтори. За момент се изгубих в кристалните ти очи. Не бяха ли сини?  А цвета им се мени и мени. И изменя. Ала константен бе тоя хладен оттенък.  Възхищавам се на процеса. Възвишавах всяка твоя теория и теза. Говориш за формули, аз чувам поезия. А после взе си я. И аз взех си я. И мене си взех.  Отивам си от кукленото представление на придворния шут. И какво като дърпаш конците на парцалените си марионетки и всяка от тях ще тъжи по твоята липса, щом преди сетния си час не ще помислиш за тях, а за нас? 

[a-beautiful-lie]

Само човек, който не знае какво иска от живота би се отказал от очи, които гледат само него.

[iamstonecoldbabyy]

Моментите, в които ми е до гуша. Вкъщи ми е депресарско, с никой не ми се говори, не ми се пише. Паля колата и отивам до морето. Там ми е добре, по-студено е, от колкото в душата ми, сълзите ми бързо се стопяват от студа, а силният вятър, издухва всичките мисли, които ме натискат. Май това е моята терапия, ами твоята ?

[snqg-v-slunchev-den]

Признание

Аз съм толкова грешна и тъжно виновна,

че дори ме е срам да призная това...

Всяка крачка, която за мен е съдбовна,

правя винаги някъде по-настрана.

Всеки път, щом реша да творя благородство,

някой подло и мръсно подлага ми крак.

И окаляна в тиня на тъпо злорадство,

се надигам отново с поредното „пак".

Kaк да бъда и пряма, и искрено честна,

щом говоря за куп забранени неща?

Kaк да кажа сама, че отивам на среща,

щом очаква ме плътна желязна врата?

Аз съм толкова грешна и тъжно виновна

и дори без срама да призная това -

всяко ново начало е трудно и сложно,

всеки бунт е по малко и грях, и вина.

[notesovertherailroads]

Start me up (13.10.2024)

Има нещо в настройката преди състезание - всеки човек има своите ритуали, които да го въведат в режима на тичане. Разтягане, загрявка, лек тръст за събуждане на тялото преди истинските километри. Докато вървя към старта наблюдавам хората, които са се облекли в екипите си, някои просто по шорти и тениска, а аз се чувствам твърде навлечен. Но времето е облачно и хладно, а аз си мисля дали ще кашлям много. Сякаш тялото ми през последните две седмици е постоянно срещу мен и бягането в днешния ден. Чудя се дали това няма да е първото ми незавършено състезание, къде заради непълно оздравяване, заради липсата на пълноценна подготовка и изобщо усещането на тези 42 километра, които предстоят, което може да те смачка с мащабите си. Мисля си за Дейвид Гогинс, който обяснява, че веднъж в годината трябва да направиш нещо, което мислиш, че няма да може да завършиш и как това ��алява характера. Не знам дали е прав, но си спомням и за състезанието в Плевен преди няколко години. Как тогава се борех с чувството на провал и вътрешното ми желание да тегля една на всичко в онзи сух майски пек, но в крайна сметка не се отказах. Значи и тук ще бъде така.

Танчето е винаги усмихната когато идва, а аз се опитвам да вляза в ритъма на бегаческото мислене, да намеря моята вътрешна хармония. Но и ми се иска да свърша и едната работа, защото в противен случай наистина ще маркирам новото трасе. Опашката е естествено дълга, флуидна - все едно кабинките са телепортери и всеки ще отиде на едно място, а ще излезе от друго. Там се засичам и с човек от Пирот, който има същия план в момента. Казва ми, че това е неговият пети маратон в София, че е бягал в Пловдив, Стара Загора, Плевен и се правил изкачването на Мусала. “Много голяма височина!” . Казва и как носи стари дрехи, а след състезанието ги изхвърля.Леко подтичваме на място, защото не искаме да се охладим от есенния вятър. Пламен ме засича и поздравява, пожелаваме си успех и се разделяме. Но вече не мога да чакам, пожелаваме си успех, и аз отивам да се редя и да усетя чуждата енергия. За пръв път виждам толкова хора на това състезание  и на тази дистанция. На стартовата линия вече сме готови за последните две-три минути, настройвам се и си мисля за предстоящите километри, какви ли размисли и страсти ще ме връхлетят през тяхното преминаване.. Включвам стравата, броим обратно от 10 до 1, чуваме изстрела и потегляме. Първо бавно, крачка след крачка, стараеш се да не настъпиш някой, но още в първите метри тълпата е като пълноводна река - увлича ме, опитвам да се задържа, а всяко едно отваряне пред мен бива завзето от един или друг бегач, докато се опитвам да се вмъкна, да се отскубна от тълпата, защото този поток ме подтиска, понякога побърква. Може би, ако остана вътре в него, ще забавя твърде много и първоначалният адреналин на старта ще изтлее като ме накара да се откажа. В един миг половината “Мария Луиза” е недостатъчна за нас, някой се опитва да премине отвъд конусите, в насрещ��ото, но стюардите ни връщат обратно в руслото. Вече тичаме, затваряйки първия километър, докато внимаваме за краката на другите, дупките в асфалта, релсите, всички неща, които са като играта с мините в Уиндоус 95. Хората по тротоарите ни снимат, изглеждат щастливи, а аз си мисля отново за вуйчо Пепи, който би казал в този момент “Голяма си работа, шапка ти свалям!” с една ръка на гърдите, а другата свита в юмрук след инсулта. Странно, и преди две години, пак на същото място си мислех за него, а тогава си казах, че част от маратона е за него. Следва продължение...

Снимка: KrisoK Photography

[vprki]

Възторг от нова среща с изкуството на  Йоан Левиев в любимия му Пловдив

Градска художествена галерия - Пловдив посвещава месец октомври на Йоан Левиев - един от най-значимите български художници по повод 90 години от рождението му. Роден в самия край на октомври (31.10.1934 – 1.03.1994),  Йони , както го наричаха колеги и приятели, създава за малко повече от тридесетина години изумително по размах и обем творчество: монументални произведения (сграфито, стенопис, мозайки), живописни платна, акварели, рисунки.

От 8 октомври до 3 ноември обширното пространство в Зала „2019“, ул. „Гладстон“32 в родния му Пловдив е изпълнено с експресията от цветове и мощни композиции на изключителния и неподражаем артист. Истинско предизвикателство е да се ограничи подбора сред най-добрите му творби до лимитираното пространство на една изложбена зала, пък била тя и най-голямата у нас.

Клайв Сойър /л/, Йоана Левиева- Сойър и Красимир Линков на откриването на изложбата

Сред близо 85-те картини в залата се открояват платната от живописните цикли  „Царски времена“ и „Ахилес“. Красимир Линков – куратор на изложбата „Йоан Левиев“ и директор на Пловдивската художествена галерия, избра да срещне публиката с този прочут автор чрез неговите най-добри живописни произведени от серии, които художникът сам особено цени. „Атаката на Ахилесовците“, „Парадът на Ахилесовците“ и другите внушителни композиции от тази поредица „са впечатляващи спектакли на катарзиса на човешката душа, на борбата за надмощие, в която триумфалната победа се изражда в бутафорен изблик на опиянение“ - пише Красимир Линков в монография за автора.

„Парадът на ахилесовците“, 1984 г.

В дните преди откриването на изложбата изкуствоведът Филип Зидаров припомни свой текст, написан преди малко повече от 30 години по повод ненавременната кончина Йоан Левиев преди да навърши 60 години, в разцвета на творческата си мощ. Публикуваме споделеното тогава от Филип с благодарност за съгласието му.

„Йоан Левиев, Йони, както както всички го знаехме, си отиде преди 30 години. От утре неговият роден Пловдив почита този забележителен художник с голяма ретроспекция в зала "2019" на Градската галерия. Присъединявам се към светлия спомен за него с текста, който някога написах...        

                                  ПЪТНИКЪТ В ЕДНА ПОСОКА

Така добре да познавам Пловдив. Понякога почти ми се струва, че съм отрасъл там. И винаги съм заминавал нататък с радост и в постоянно очакване да ми се случи нещо приятно и вълнуващо. Като някакво повторяемо завръщане към отминалата магия на летни звезди с аромат на жасмин; на нощно топуркане на костенурки по каменните плочи в на двора в хладния оазис на базата на СБХ в Стария град – някогашната резиденция на търговеца Стамбулян на Джамбаз тепе; на интимни срещи в изписаното от художници от пловдивската група кафене срещу Джумаята.

 Сега отново съм се отправил към Филибето, но този път вместо възбуждащия гъдел на предстоящи хубави емоции, с надигащите през равнинната мъгла гърбове на тепетата, зад гръкляна ми е заседнала бучка. „Като бели слонове“ – ми минава през ум и веднага съзнавам колко са нелепи подобни изтъркани литератур��и асоциации точно в този момент.

Йоан Левиев, 1964

 Защото отивам да се сбогувам. Не обичам, мразя сбогуванията, особено окончателните, онези, които са завинаги.

Изкачвам стъпалата, за да го видя за последно, на горния етаж в стария дом на Исак Леви в Бунарджика. Сами сме стаята.

Той лежи някак неудобно притеснен в ковчега си, в тъмен костюм като че ли не по мярка, съвършено неузнаваем, двойно по-слаб от онзи, когото помня, с напълно опадала от гама-лъчите и химиотерапията коса и брада. Докосвам за сбогом прозиращите през тънката и жълта кожа стави на ръката му, нямаща нищо общо с пухкавата розова ръчица на живия Йони. Иска ми се да му кажа нещо, но не се сещам какво, затова засрамен се обръщам и сякаш насочван от идващи от други части на къщата приглушените гласове слизам на двора, нажалено загледан в мрачната скална стена на тепето отсреща. След това и него свалят и го вкарват в катафалка със зелени завески, но не успяват да нагласят добре капака на ковчега и докато колата малко припряно се отправя към пловдивските гробища, върховете на черните му обувки тъжно надничат извън дървения ръб. Осъзнатото обстоятелство, че никога повече няма да го видя ме кара да изпитвам угризение. Какво можех, какво трябваше, какво исках да кажа на скъпия отпътуващ приятел? Съзнанието ми остава празно. Забравил съм, навярно.

                                                   *   *   *

Разни събития от ранното ми детство се бяха случвали така, щото и Йони да се окаже едно от нещата, навлезли в него също толкова неусетно и естествено, колкото разноцветните бурканчета с темпера в ателието на баща ми или появяващите се там необичайни предмети и необикновени личности. Заедно с подслушаните разкази за ��омични и странни до невероятност събития из художническите среди, като например опитът на Сашо Денков през една тъмна созополска нощ  „да подири пътя към свободата“ в гребна лодка, запасен с връзка чирози, сухари и бъчонка прясна вода, но призори, заради внезапно връхлетялата буря и навигационни наблагополучия, излязъл на сушата вместо на турския бряг – на пустия плаж някъде около Ахтопол. А след това същият безгрижно забравил напълно за инцидента.

 Йоан Левиев, 1960

Или пък за малко случилото и предотвратено само от бойния вик на ужасения и разгневен продавач спонтанно желание на бай Златю Бояджиев да се изпишка в ъгъла на една квартална пловдивска бакалия.

 Небивалиците и щуротиите, редовно сътворявани от художниците - бохеми в онези години остават завинаги вплетени в коренищата и зеленината на бръшляна  около „Алафрангите“, в летния синкоп на щурците или в тюркоазеното, набраздено от мечти и намерения „южно“ море при Харманите. Всички те, начело с топлещата се в аурата на новаторството и на белязаното от умерен хедонизъм „освободено“ битие на пловдивската група, олицетворяваха в някакъв полу-митологичен събирателен образ родната „артистична бохема“, която, сервилно, но глупаво се беше самоопределила като „априлското поколение“.

Години по-късно, бях вече действащ художествен критик, публикувах в „Народна култура“ рецензия за една от изложбите на Йони, поокастрена от „неудобни“ пасажи от страхливия тогавашен зам. гл. редактор и впоследствие галерист. Днес препрочитам със смях някои от тогавашните ми  впечатления, успели да преминат през цензорското усърдие: „Като слон в стъкларски магазин“; „У��ещане за сексуален канибализъм“...

„Диалог“

Имаше хора, намерили подобни оценки за непристойни, но на Йони тези шеги му бяха харесали – на него всичко, което в някакъв смисъл отвъд предела, шумно, хиперболизирано или нагнетено до спукване с естетическо предизвикателство му доставяше удоволствие и го караше искрено да се забавлява. Задавал съм си въпроса защо обикновено коментаторите определят творчество му като „забележително“, след като на мнозина то всъщност не се нравеше. Дали това също не беше една от мистификациите на така наречената „априлска линия“ в българското изкуството, създавали не един съмнителен и временно „стойностен“ кумир и оставили в сянка мнозина „непризнателни“.

Веднъж „по тоталитарно“ във Варшава бях попаднал в ситуация да трябва да си общувам с висш служител (ако не греша – консула) в нашето тамошно посолство, който, в момент на полупиянско откровение ми обясняваше на рамо как в Партията дълго се бил разискван въпросът дали изкуството на Йоан Левиев всъщност не е „вражеско“. А пък не чак толкова отдавна, вече при „демокрацията“, един виден демократ беше изразил личното си мнение от негова живописна изложба с искрения вопъл: „Ама това е кошмар!“

„Царски времена VII“

 Вероятно причината се крие във факта, че всичко онова, което Йони правеше с четката си, харесвано или порицавано, просто нямаше как да остане незабелязано. То винаги беше толкова шумно, ярко, крещящо и откровено агресивно, че се случваше да предизвика дискретни тръпки, полазили гърба на не един ценител на „съвременното българско изкуство“. Въпреки неизбежния конформизъм в поведението на цялото тяхно поколение в изкуството, успешно завлякъл със себе си и по-голямата част от нашето с удобно разтегливите формули за необходимостта от оцеляване или за завоалираната вътрешна съпротива, оставащото след тях визуално наследство е ярка и точна илюстрация на своето, а и на нашето страхливо, често подличко, фалшиво-истинно историческо време. Но съвсем не би могло да не се отчете, че все пак и въпреки всичко, там присъстваха личности – положителни или отрицателни – обаче имаше от хора от онази порода, чиято остра недостатъчност изпитваме сега.

Във връзка с бодливата тема за многобройните монументални произведения - стенописи и мозайки, поръчвани от държавата-партия като апотеоз на „социалистическото изкуство“ и изпълнени от Йони, без или със съавтори, винаги ме развеселява документираната в спомените на присъствалите комична препоръка от страна на „ивеститора“ на мемориалната „летяща чиния“ на БКП на връх Бузлуджа, изречена от члена на Политбюро Александър Лилов: „Погледът на другаря Живков да бъде по-мек“. Не по-малко забавни бяха и тревожните чувства, често обземащи участниците в триумфални конгреси и други видове форуми под дамоклиевите мечове и страховитите лица от стенописа на Йони в зала 8 на НДК.

„Царски времена VIII“

В  течение на времето все повече стигах да убедеността, че участвайки в този сценарий, Йони, не само „им е взимал парите“ (по емблематичния находчив отговор на Дечко Узунов, когато го попитали защо е бил работил за „монархо-фашистите“, а пък той обяснил, че по този начин обезсилвал властта финансово, „че иначе парите си ги даваха за партизански глави“). Убеден съм,  че всъщност Йони ужасно се е забавлявал, тайничко гаврейки се с сюжети, личности и „стойности“ и нарочно е създавал един напълно гротесков декор за абсурдната драма на своето съвремие. Например, с цикъла картини „Царски времена“, чиито послания още тогава си бяха прозрачни за всеки. Тези внушения ставаха още по-отчетливи, когато в своите кавалетни творби той присъстваше портретно и по този начин се самоиронизираше като участник с роля в същата тази социално-монументална пародия.

В един момент през 80-те години случаят и съдействието на Милчо Левиев направиха така, че Йони да получи възможността да покаже  своя самостоятелна изложба отвъд океана, в Бевърли Хилз, Калифорния. Там, интервюиран за местен вестник, той беше споделил личното си становище за цензурата и общото състояние на изкуството в България в момента. Разбира се, „службите“ от българското посолство във Вашингтон тутакси бяха алармирали тукашните си колеги за тази „политическа провокация“, а споменатият по-горе колега-изкуствовед и бъдещ галерист (по онова време началник в едно бутафорно Д.О. към Комитета за култура) не пропусна да пусне едно злорадо: „Е размина се Йони със „заслужил художник“! Беше в навечерието на 24-ти май, когато се присъждаха тези звания. Но в интерес на фактологията,  не беше познал – въпреки всичко Йони стана „з.х.“   

„��илипополис“, 1965

За последен път се срещнах с Йони миналото лято на „Шипка 6“, беше все така закръглен и жизнерадостен както винаги, примигващ срещу слънцето като доволно излегнал се на брега морж, и както обикновено си побъбрихме със смешки и закачки. Той: „Филипча!“, с неизменно последващото представление с изменен глас и физиономия на един от двамата най-добри имитатори на Дечко Узунов: „Абе, слушаййй...“   

Едва предишната есен се бяхме забавлявали славно в „Пълдин“, след голямата му ретроспективна изложба в Пловдив, която той ме бе поканил да открия. Не зная дали изборът на точно това легендарно заведение за коктейла не беше още една от неговите подигравки с властниците – защото тъкмо там, в разгара на „възродителния процес“, бяха изличили стенописа му, защото изобразявал пируващ турчин, а пред него танцуваща баядерка.

Към Коледа се бях прибрал след продължително отсъствие,  тогава научих, че Йони бил много болен, но с наивната реакция на неприемане на лошото се надявах, че той накрая ще се оправи. Вярвах, че надлежно получава поздравите, които му изпращах по членове на семейството му, въпреки че помнех обстоятелства около заболяването и кончината на друг близък човек, който постепенно все повече губеше интерес към детайлите от действителността, към проблемите на този свят и към населяващите го, като пътник, подготвящ се за заминаване много надалече с еднопосочен билет.   

                                                   *   *   *

 Камбаната на гробищната църква започва да бие провлачено. Хрумва ми, че никога не съм предполагал, че Йони, като наполовина евреин или, както това се нарича по тяхному – „гой“ и не е юдей по религия, а е кръстен. Помня една негова картина, която ми беше показал в ателието си, изобразяваща гроба на собствения му баща – стария Исак. Над черния ковчег, скръбно се вият тъмните клони на странно дърво, а вейките и листата се превръщат в буквите от иврита – алеф, бет, гимел, далет... Колко е хубаво, че поне родовата памет на всички нас в този странно объркан ъгъл на континента оцелява, в противовес на губителните ни инстинкти, разтварящи и миналото, и настоящето във водите на забравата.

 Пред църквата са се наредили изпращачи с цветя за сбогом в ръце. Измежду тях липсват доста от софийските „приятели“. Може би в момента живите просто са по-важни или пък причината е друга – приживе никога не можеш да си сигурен кой, кога и за какво ти е бил приятел.

Христо Стефанов "Закуска в Стария град", 1969, (знаменитата пловдивска група, изключителни художници)

 Христо Стефанов ме дръпва настрани, за да ми покаже най-първата монументална работа на Йони – сграфито на входа на ритуалната зала за гражданските погребения. Да, това си е неговият стил и авторски почерк – ъгловати фигури, крачещи в ритъма на прощална процесия. Какво е това – автореквием? Нима е знаел? Кой знае. Но като че ли всички ние не сме смъртни и или пък да не ни е ясно, че животите ни не са само кратки епизоди, сравнени с онова, което остава, след като си заминем от този свят. Просто в даден момент пробиваш тънката мембрана между и живота и смъртта и се сливаш с вечността, с отвъдното, със спокойствието и мъдростта на мигащата в дълбините на безкрая звезда, с нощния полъх - и твоят уморен кораб влиза в залива на последното си пристанище и намира там сигурно убежище от бурите.

 ��зведнъж си давам сметка какво, всъщност, се случва. Те си отиват, един по един. Заминават си, оставят ни. Предходното ни поколение, независимо с какво име ще го наречем. Всички те, с които сме били много близки или с кои които не сме били съгласни, чието мнение сме  приемали или отхвърляли,  които са предизвиквали нашето възхищение или нашето презрение... Но все пак, онези, изградили материята, канавата, плацентата на нашето собствено поколение, всички те – според случая съмишленици и противници, без които всичко, в което днес вярваме или в което не вярваме, остава без критерий. Постепенно, много постепенно, и ние ще се превръщаме в огледало онези преди нас и самотно ще трябва да бъдем или собствения си противник и приятел, или такива на някой друг.

Сега изнасят ковчега от църквата и го качват в нещо въз-неугледно, някакъв мърляв и очукан пикап, приличащ на миниатюрен камион за боклук и шествието бавно поема, запрепъвайки се из буците на изровените алеи в града на мъртвите. Сенките на изпращачите полека се размиват във въздуха между разкривените плачещи върби, а тихите неразбираеми гласове заглъхват в далечно жужене и всичко отново става такова, каквото си е било преди, като след вдигането на сутрешна мъгла. Отчетливо е само мърморенето на шофьора на наетия за изпращачите автобус: „Аре бе, два часа погребение, а кой ще плаща?“     

Вече не мога да видя Йони, отправящ се в своето последно пътуване в саван от пресни и вехнещи цветя. Дали е страдал, че напуска всичко, което приживе му е било скъпо? Дали е съжалявал за нещо недовършено? И негова ли е въобще тази изтерзана от коварната болест тленна обвивка? Доколкото го познавах, той сигурно би предпочел да си отиде по средата на пищно и разюздано пиршество, обграден от близки приятели и подпийнали хубавици – това много пò�� би прилягало на истинската му същност. А може и да го е сторил тайно, вероятно пак е успял нещо някак да подмени, за да пошегува отново от разстояние с незлоблива ирония?

     Може би?“

Филип Зидаров

В просторната Зала „2019“ на Градска художествена галерия - Пловдив  на 8 октомври  по различен и вдъхновяващ начин се откри възпоменателна изложба. За всички гости на събитието  художникът Йоан Левиев, от чието рождение на 31 октомври ще се изпълнят 90 години, присъстваше осезаемо в залата с мощната си живопис, завладяващи образи и идеи, със своя артистичен глас, споделящ с публиката размисли за изкуството, славата, властта и истината. Пловдив честваше един от големите си творци, страстно привързан към необикновената атмосфера на този чуден град. Както самият Йоан Левиев казва в своето „Неостаряващо интервю“:  „Аз се стремя чрез Пловдив, чрез неговите хора да достигна до нещо, което касае изобщо хората и изобщо света. Всеки може да направи един удобен град, но неповторим град никой не може да направи. Неповторимия град го прави историята.“

Йоана Левиева- Сойър начело на пърформънса при откриването на изложбата

Артист на категоричния жест, на ярката теза, никога равнодушен, социално ангажиран, Йоан Левиев сякаш вече е постигнал всеобщата оценка за своето творчество като надхвърлило временното и локалното, като ��азработващо полето на универсалните ценности.

Известен с чувството си за хумор, интереса към притчата, играта, преобръщането на царе и шутове, кукловоди и марионетки, Левиев би се забавлявал от малкия хепънинг, поднесен на гостите от екипа на галерията.

Паша Берова /л/, съпругата Йоан Левиев и Русалия Кирова /д/, съпруга на другия знаменит пловдивски художник Димитър Киров на откриването на изложбата

Голяма част от картините в изложбата са от живописния фонд на Градска художествена галерия – Пловдив, но за цялостното представяне на автора реализаторският екип покани галерии от цялата страна да се включат с творби от своите колекции. Организаторите благодарят специално на дъщерята на художника Йоана Левиева – Сойър и съпругата му Паша Берова за подкрепата и предоставените архивни материали и картини, а така също на колекционерите Петър Пиронков и Христо Чиплаков.

"Царски времена XIX"

Както отбелязва и Филип Зидаров, а и хора общували с Йоан Левиев изтъкват неговата полемична натура, страстта му в заявяване и отстояване на позиции, напрежението в общуването, присъщата му директност и честност са белязали и изкуството му. А самият художник заявява в цитираното вече интервю: „Личният ми възглед в изкуството се с��стои в девиза: „Справедливост в житейското поведение, справедливост в темата, справедливост в пластичния строй на произведението". ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Пловдивската градска галерия и архив на семейството