#леч��ние

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Движещи се образи по скалата на Бредбъри

„Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш” - Рей Бредбъри

Още през 1965 Рей Бредбъри (1920–2012) уверява своите почитатели, че сред членовете на неговото семейство са Мери Шели – „м��йката” на „Франкенщайн”, „бащите” на научната фантастика Жул Верн и Хърбърт Уелс, майсторът на мрачни и зловещи разкази Едгар Алан По… Написа за „въпреки.com” Петър Кърджилов, доктор по изкуствознание, филмов изследовател на киното, журналист и писател.

Така техният потомък Рей не само посочва авторите и произведенията, оказали влияние върху неговото творчество, но и очертава контурите на родословното дърво както на литературната, така и на кинематографичната научна фантастика (НФ). Като допълне­ние писателят признава и своето увлечение по комиксите – особено тези, чиито главни герои са Флаш Гордън и Бък Роджърс, по легендарния Тарзан и произведенията на Робърт Луис Стивънсън, по Космоса и... сутрешните кинопрожекции. Ето защо не е за учудване, че скоро и самият Бредбъри се насочва (вече като творец) към богатите изо­бразителни възможности, предлагани от Десетата муза.

Но, трябва да се подчертае още в самото начало, на него определено не му върви в киното! Това е единственият проблем на гениалния американски писател фантаст. Опити за „ашладисване” на неговата литература към ствола на седмото изкуство са правени в Щатите и Великобритания, Испания и Аржентина, Канада и Русия („Вино от глухарчета_”), _дори в Армения. Не става! Единственото изключение е екранизацията на прочутия му роман „451о по Фаренхайт”, осъществена през 1966 от французина Франсоа Трюфо (и то в Англия).

„То дойде от друго пространство” - снимка архив 

Целулоидната Бредбъриада започва още през 1953, когато писателят е в зенита на своята слава, а в кината се появяват почти едновременно чернобелите 80-минутни ленти „То дойде от друго пространство” (с премиерна дата 25 май) на Джак Арнолд и „Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” (13 юни) на Йо­жен Лу­рие.

„То дойде от друго пространство”

Край градчето Сандс Рок, разположено всред пустошта на Аризона, каца огромен космически кораб, който скоро потъва в пясъците на пустинята. Единственият свидетел на случилото се е любителят астроном Джон Путнам (Ричард Карлсън), но разказът му за видяното бива посрещат с присмех. Не след дълго изчезват двама местни електротехници. След като се появяват отново, те се държат странно – сякаш някой контролира вътрешния им мир. Безгрижието в Сандс Рок бива заменено от страха пред неизвестното. Докато населението се въоръжава, Путнам успява да се добере до летателния апарат и да влезе в контакт с извънземните му пасажери, оказали се „ектоплазмени ксеноморфи” (същества, приемащи по свое желание всякаква форма). От тях астрономът узнава, че приземяването им е било принудително – поради авария, а и че възнамеряват в най-скоро време да си заминат. За да ги защити от нападението, подготвяно от шерифа Мат Уорън (Чарлс Дрейк), Путнам взривява входа на подземния лабиринт, водещ към кораба…

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

И така накратко може да се предаде съдържанието на филма „То дойде от друго пространство” („It Came from Outer Space”), в чиято основа бива вградена оригиналната екранна разработка (original treatment) на Бредбъри, озаглавена първоначално „Метеоритът”. Тя е един любопитен вариант на сюжет, разглеждащ евентуално нахлуване от Кос­моса. При това такова, което не се осъществява сред грохота на сраженията или ослепителните избухвания на мощни взривове, а тихо, неусетно. Когато невидимото, непознатото, появило се от чуждия свят, се вмъква в хората, завладява съзнанието им, парализира во­лята им. Великият моралист и хуманист Бредбъри показва извънземните не като скърцащи със зъби чудовища, които искат да завладеят Зе­мята, обхванати от жажда за власт, а като братя по разум, като интелигентни същества, предизвикващи недоверие единствено със странния си външен вид.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

Литературният първоизточник на Бредбъри обаче очевидно се е оказал прекалено лиричен и „мек” за „Юнивърсъл”. Ето защо босовете на студията предават материала в ръцете на рутинирания холивудски драматург Хари Есекс – сценарист на уестърни и криминалета, който силно го преработва. С екранизацията пък се заема режисьорът Джак Арнолд (1916–1992), остан��л верен на фантастиката със „Съществото от черната лагуна” (1954), „Тарантула” (1956), „Невероятният смаляващ се човек” (1957) по Ричард Матисън и „Космически деца” (1958). Тази поредица от заглавия отрежда на Арнолд достойно място сред най-големите майстори на НФ кино. Техният оригинален стил и режисьорска виртуозност са сериозен принос не само към развитието на жанра, но и в усъвършенстването на изразните средства на седмото изкуство. Според специалистите, ако филмите за чудовища предават „духа на 50-те години”, то изброените заглавия са забележителни със способността си да отразяват „травмите и нев­розите на десетилетието”. Осъществен с много сполучливи специални ефекти, „То дойде от друго пространство” остава в историята на жанра и като първия НФ филм заснет в „три измерения” (3D). Методът поставя на изпитания Арнолд, който след време си спомня: „Тъй като това беше един от първите стереофилми на 50-те, все още нямаше истински експерти в тази област. Аз работех в тясно сътрудничество с отдел „Специални ефекти” и операторите. Ние тряб­ваше да установим кога в картината се получава триизмерен ефект. Това беше едновременно и предизвикателство, и удоволствие. Но беше много трудно. Що се отнася до визуалната страна, филмът излезе успешен... Беше вълнуващо, когато го гледах и ми се струваше, че земя­та се срутва върху мен, а и всички останали трикове. Това създаваше настроение”.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

В този стереофилм един от главните герои, равноправен на останалите, е пустинята, където бива принуден да кацне космическият кораб на пришълците. Нейният образ в триизмерно създаденото пространство упражнява тайнствено въздейств��е върху всичко, попаднало в близост до „метеорита”. „В този, както и във всички мои филми – признава Арнолд, – се опитвах да направя мястото на действието част от атмосферата. Това усилие беше добре премерено. Преди да покажа нещо, създавах настроение и подготвях публиката емоционално”. „Снимани от хеликоптери коли, които бавно се движат по тъмни пустинни шосета – пресъздава духа на филма австралиецът Джон Бакстър, авторът на авторитетното изследване „Научната фантастика в киното” („Science Fiction in the Cinema”, 1970). – Внимателно изградена напрегната сцена, в която следите от кръв не водят до трупа на човек, а до мъртво животно. Погледи, изпълнени със страх, когато в кадър се появяват ръце, за да уловят нечии рамене... Всичко това ни тегли към света на пустинята и хората, които живеят там”. „Тази пустиня ще се превърне в любимо място на действие на много НФ филми, създадени в Холивуд – продължава темата руснакът Юрий Ханютин в своята преведена и на български език книга „Реалността на фантастичния свят”. – Арнолд открива в треп­кащата мараня на нейните пейзажи, в суровата безлюдност на нейните простори усещането за мъчително безпокойство, напрегнатост, напрежение, което ще бъде разкъсано от нещо неочаквано”.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

Не по-малко впечатляващи са и кратките епизоди с появяването на пришълеца. В началото режисьорът дори се колебае дали изобщо да го покаже, тъй като разполага с ограничен метраж заснет материал. Арнолд разчита на въображението на зрителите, защото знае, че колкото и призрачен, странен и страшен да го покаже, не ще успее да над­хвърли очакванията на аудиторията. В крайна сметка решава да изпол­зва материала само веднъж – като кратък проблясък. Този подход наистина отличава „То дойде от друго пространство” от повечето филми на този период, които показват извънземните в подробности и ги правят център на своите истории. За Бредбъри и Арнолд е важен човекът, неговата реакция при контакта. Затова и толкова съвременно звучат ду­мите на режисьора: „Аз се съсредоточих върху това да покажа нашето вродено отвращение, нашата омраза и панически страх от всичко, което не е като нас. Ние се страхуваме и мразим всичко, което се отклонява от нашите норми, било то в добър, било в лош смисъл”.

„То дойде от друго пространство” - снимка архив

Познавачите на жанра Роналд Хан и Фолкер Янсен лаконично заключават: „То дойде от друго пространство” в много отношения е един забележи­телен филм” („Lexikon des Science-Fiction-Films”, 1990). Кинокритикът Бил Уорън се съгласява с тях: „То дойде от друго пространство” и днес е повече от рядкост. Въпреки вече демодираната игра на актьорите, поизтърканият на някои места диалог и посредствеността на Есекс, силната режисура на Арнолд и зашеметяващите идеи на Бредбъри са допринесли за създаването на истинско класическо произведение в определени граници. Филмът има редица достойнства, а някои сцени са така завладяващи, че се питам, как още никой не се е сетил да направи един римейк”. И това става – през 1996, когато режисьорът Роджър Духовни заснема повторно (но вече за телевизията) „То дойде от друго пространство ІІ”.

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” - снимка архив

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та”

В началото и този път е Словото – раз­ка­зът „Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та”, публикуван в сп. „Са­тър­ди Ивнинг Пост” през 1951. След вре­ме независимият про­ду­цен­т Джак Дийц (1901–1969) връч­ва на автора го­тов сце­на­рий с мол­ба да го про­че­те. Ис­то­ри­я­та в не­го е мно­го да­леч от раз­ка­за на Бредбъри, но въп­ре­ки то­ва той да­ва съг­ла­си­е­то си да пре­от­с­тъ­пи права­та вър­ху твор­ба­та на Дийц. С то­ва и се из­чер­п­ва учас­ти­е­то на именития пи­са­тел вър­ху едноименния фил­м. „От мо­я­та ис­то­рия вър­ху ек­ра­на мо­гат да се ви­дят точно че­ти­ри­де­сет и пет се­кун­ди” – приз­на­ва след вре­ме Бредбъ­ри. Той оба­че продължава да разработва сюжета и така на бял свят се появява великолепният раз­ка­з „Си­ре­на­та” („The Fog Horn”) – един от 22-та, включени в антологията „Златните ябълки на Слънцето” (1953). Пос­та­нов­ка­та на фил­ма (мо­же би мал­ко слу­чай­но) бива по­ве­ре­на на извес­тния френски ху­дож­ник Йо­жен Лу­рие (1903–1991), който с ус­пех ра­бо­ти и в ки­но­то, сът­руд­ни­чей­ки на Ре­не Клер, Жан Реноар и Чарли Чап­лин. Ето как сами­ят Лурие опис­ва сво­е­то ан­га­жи­ра­не за фил­ма: „По­пи­тах про­ду­цен­та Джак Дийц кой ще бъ­де ре­жисьо­рът, а той ми от­го­во­ри, че при бю­джет 150 000 до­ла­ра ед­ва ли ня­кой би при­ел /според други източници бюджетът на филма е 200 000 долара/. Съг­ла­сих се с не­го и допълних, че на­ис­ти­на ни­кой не би при­ел, но аз бих се зах­ва­нал с та­зи ра­бо­та, ако той ня­ма ни­що про­тив. Дийц се зас­мя на сполуч­ли­ва­та ше­га, но след три сед­ми­ци се оба­ди по те­ле­фо­на и ми въз­ло­жи режи­су­ра­та”.

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” - снимка архив

Йо­жен Лу­рие нахвърля и ски­ци­те на чу­до­ви­ще­то – по илюс­т­ра­ци­и­те към раз­ка­за в „Сатърди Ивнинг Пост”. Ско­ро (за 11 ударни дни) по-го­ля­ма­та част от фил­ма е за­вър­ше­на сни­мач­но. За как­во ста­ва дума в не­го? Опи­ти­те с яд­ре­но оръ­жие раз­буж­дат сред ледо­ве­те на Ар­к­ти­ка ог­ром­но пра­ис­то­ри­чес­ко чу­до­ви­ще. Оказ­ва се, че то­ва е хи­щен ре­до­за­вър (вид ди­но­за­вър), кой­то ско­ро се упът­ва към Ню Йорк. Гра­дът е зас­т­ра­шен от раз­ру­ше­ние, населението му е в смър­т­на опас­ност. Но екип от учени ре­ша­ва, че гигантският гущер мо­же да бъ­де спря­н са­мо със сред­с­т­ва­та, съ­бу­ди­ли го за нов жи­вот. Ето за­що те прив­ли­чат ди­но­за­въ­ра в ман­ха­тън­с­кия парк за раз­в­ле­че­ния, къ­де­то го об­лъч­ват с радиоактивни изо­то­пи...Тък­мо епи­зо­ди­те в уве­се­ли­тел­ния парк на Ко­ни Ай­лънд се оказ­ват най-атрактив­на­та част на фил­ма. Тък­мо тях­на­та нап­ра­ва бива по­ве­ре­на на го­ле­мия трик­с­пе­ци­а­лист Рей Ха­ри­ха­у­зен (1920–2013). Дъл­го­го­ди­шен при­я­тел и връстник на Рей Бред­бъ­ри, член на Лигата на фантастите от Лос Анжелис, Хари­ха­у­зен от де­те се ув­ли­ча по две не­ща – ди­но­зав­ри­те и ки­но­то. Аниматор от ви­со­ка кла­са, той е авто­рът на спе­ци­ал­ни­те ефек­ти за та­ки­ва фил­ми ка­то „То дой­де от дъл­би­ни­те на мо­ре­то” (1955), „Зе­мя­та сре­щу ле­тя­щи­те чи­нии” (1956), „Тайн­с­т­ве­ни­ят ос­т­ров” (1961), „Пър­ви­те хо­ра на Лу­на­та” (1964)...

„Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” - снимка архив

Ра­бо­та­та на Рей Ха­ри­ха­у­зен вър­ху „Чу­до­ви­ще­то от дъл­бо­чи­на 120 000 фу­та” („The Beast from 20,000 Fathoms”) е един от факто­ри­те за ус­пе­ха на филма. За пър­ви път той има възможност да ус­та­но­ви пъ­лен кон­т­рол над спе­ци­ал­ни­те ефек­ти, ма­кар че според мно­зи­на, те не са вър­хът на не­го­во­то твор­чес­т­во. Хариха­у­зен раз­ра­бот­ва ани­ми­ра­не­то на чу­до­вищ­ния ди­но­за­вър в про­дъл­же­ние на по­ло­вин го­ди­на. Въпре­ки то­ва фил­мът из­ли­за ев­ти­но на сво­и­те съз­да­те­ли – око­ло 210 000 до­ла­ра. Те от своя стра­на го про­да­ват за 450 000 на „Уорнър Брадърс”, ко­и­то са­мо за ед­на годи­на спе­чел­ват от него по­ве­че от 5 млн. до­ла­ра! Из­не­над­ва­щи­ят ка­сов ус­пех до­веж­да до ти­ра­жи­ра­не­то на ве­че про­ве­ре­на­та рецеп­та. Про­ду­цен­ти­те вед­на­га за­поч­ват сни­ма­не­то на но­ви, ста­ва­щи все по-скъ­пи фил­ми за ди­но­зав­ри, чу­до­ви­ща и му­тан­ти. Ско­ро ек­ра­нът се из­пъл­ва с тех­ни­те не осо­бе­но прив­ле­ка­тел­ни ли­ко­ве. Сиг­нал­ни­ят из­с­т­рел за го­ля­мо­то надбяг­ва­не, оба­че е да­ден от фил­ма на Бред­бъ­ри, Лу­рие и Ха­ри­ха­у­зен. Ето за­що днес с право мо­же да смя­та­ме тех­ния ре­до­за­вър за прадядо, както на легендарната японска Годзила, така и на ди­но­зав­ри­те от „Джу­ра­сик парк” на Сти­вън Спил­бърг.

Грегъри Пек в “Моби Дик” - снимка архив

„Моби Дик” – най-свирепият от всички „литературни зверове”

През септември 1953 Рей Бредбъри приема предл��жението на знаменития холивудски режисьор Джон Хюстън (1906–1987) да напише сценарий по романа „Моби Дик” (1851). Скоро двамата заминават за Ирландия, където през есента и зимата работят върху безсмъртната творба на Херман Мелвил, разказваща невероятната история на Белия кит и преследващия го из Световния океан капитан Ахав. По това време Хюстън вече е заснел приеманите днес за класически филми „Малтийският сокол” (1941), „Съкровището на Сиера Мадре” (1948) и „Африканската кралица” (1951). Той е блестящ кинорежисьор, титан в своя занаят, но е егоцентричен, характерът му е „труден”, не търпи възражения, мрази да му се противоречи. Бредбъри е известен писател, но е плах и мек като личност, осъзнаващ, че е новак в света на целулоида. 

Орсън Уелс в “Моби Дик” - снимка архив

Въпреки всичко сценарият бива написан, проектът финансиран – от компанията „Уорнър Брадърс”, филмът „Моби Дик” режисиран от Хюстън и показан премиерно в Холивуд през юни 1956. Макар че в надписите Рей Бредбъри е анонсиран като съсценарист на постановчика, писателят бива сочен от мнозина за единствения автор на литературната основа за филма. Навярно ще прозвучи парадоксално, но има познавачи, които оценяват тази реалистична творба като най-успешната изява на фантаста Бредбъри в киното – напълно родéн от неговото въображение например е драматичният финал, в който вече мъртвият капитан Ахав (Грегъри Пек) „зове” своя екипаж да продължи борбата с бялото чудовище…

Грегъри Пек в “Моби Дик” - снимка архив

Въпреки това, най-вероятно все още не смогнал да се отърве от кошмарните спомени за горещите спорове, в началото на 1957 Бредбъри отказва да поработи върху превръщането във филмов сценарий на романа „Бял ловец, черно сърце”, посветен на Джон Хюстън и написан от Питър Виртел, съпровождал режисьора в Уганда и Конго по време на снимките за „Африканската кралица”. За литературното творчество на Рей Бредбъри, обаче много по-съществен е фактът, че по време на пребиваването му в Ирландия той съумява да се запознае с терористи от ИРА, оказали се невероятни симпатяги, с обичащи да си пийват свещеници, да се впише в компанията от кръчмата на Хийбър Фин… Така писателят постепенно опознава тази забулена от мъгли и мистерии страна, в която митовете са реалност, а поезията – в изобилие. Опознава и навярно обиква нейните обитатели, изкусно изплъзващи се от всякакви обстоятелства, готови винаги да трансформират всяка превратност на съдбата в повод за веселба. Тъкмо там, в Ирландия, се ражда идеята за романа „Зелени сенки, бял кит” – „най-великолепната обиколка на Ирландия, която ще изживеете някога, с неустоимия Рей Бредбъри в ролята на ваш възторжен екскурзовод”. „Една от най-увлекателните книги във впечатляващата петдесетгодишна кариера на Бредбъри” („Тайм”). Но и художествено отражение на взаимоотношенията между писателя и великия, ала безпощаден кинаджия Джон Хюстън…

Сирил Кусак и Оскар Вернер в „451о по Фаренхайт” - снимка архив

„451о по Фаренхайт”

През 1951 Рей Бредбъри написва и публикува разказа „Пешеходецът” („The Pedestrian”), който, преименуван на „Пожарникарят” („The Fireman”), поразширен докъм 25 000 думи и по този начин превърнат в повест, излиза още същата година в сп. „Галакси Сайънс Фикшън”. Две години по-късно творбата бива трансформирана в роман (с около 50 000 думи), този път озаглавен „451о по Фаренхайт” („Fahrenheit 451”). Книгата има огромен успех – намира място в десетки класации, става повод за реабилитацията на жанра пред официалната литературна критика. В допитване на сп. „Астаундинг Сайънс Фикшън” за 25-те най-добри книги, публикувани до 1956, романът бива посочен на 25-то място, като преди него са други две произведения на Бредбъри – „Марсиански хроники” (3-то) и „Илюстрираният човек” (22-ро). Бредбъри пише „451о по Фаренхайт” на ръка, сетне го преписва с взета под наем пишеща машина в читалнята на една обществена библиотека. Любопитно е и друго – за първи път части от романа се появява през 1952 по страниците на небезизвестното списание „Плейбой”. С творбата си писателят проектира в близкото бъдеще някои черти на американската действителност от 1950-те, втъкава ненатрапчиво политически нотки и алюзии относно печално известната дейност на републиканския сенатор Джоузеф Маккарти, известна като „Лов на вещици”.

Сирил Кусак и Оскар Вернер в „451о по Фаренхайт” - снимка архив

Писателят описва свят, лишен от творчество, от съзидание, в който са унищожени правото на мисъл и чувството за свобода. Оградил се е от красотата на природата с телевизионни стени, този свят бива завладян от леснодостъпните продукти на аудиовизията. И което е още по-страшно – неговите обитатели сами спускат помежду си преградите на неразбирателството. Символ на тази духовна деградация (и алиенация) е едно от най-светотатствените деяния в историята на човешката цивилизация – изгарянето на книги. За Бредбъри овъгляването на писмената е богохулство. И то не защото е писател, а защото цял живот е дишал сред книгите. „Голяма част от детството ми прекарах в общинската библиотека на моя роден град. Там се родих, израснах и получих образование – в колеж никога не съм постъпвал”, споделя той. Ето защо авторовата присъда над това общество е (по библейски) жестока. Сътвореният от Бредбъри антиутопичен свят загива от атомна бомбардировка, от външна сила, олицетворяваща Божия гняв. След години киното и Трюфо ще го взривят отвътре...

Джули Кристи и Франсоа Трюфо - снимка архив

Франсоа Трюфо (1932–1984) е едно от двете най-ярки имена на френската „Нова вълна” (термин, опитващ се да съвмести творчеството на десетки режисьори, дебютирали в края на 1950-те и допринесли за революционизирането на киноезика). Второто е Жан-Люк Годар. И двамата започват като кинокритици в сп. „Кайе дю синема”, и двамата дебютират с няколко късометражни филма, и двамата нагазват из фантастиката в средата на 1960-те. Пръв това прави Годар с мрачната антиутопия „Алфавил” (1965). Трюфо отвръща на удара точно година по-късно. Поне така (като реакция) мнозина тълкуват появата на неговия филм „451о по Фаренхайт” (парижката премиера е на 15.ІХ.1966, българската на 18.Х.1974). Хронологическата последователността е налице, но тя в случая не означава приемственост. Вярно е, че Трюфо ревниво следи филмите на своя колега и конкурент, но също така е вярно, че той от години мечтае да екранизира романа на американеца, а и купува правата за екранизирането на творбата цели три години преди появата на „Алфавил”. „Историята на Бредбъри ме заинтригува най-вече с реалното в нея: клади от книги, преследване на мисълта, терор срещу идеите – явления, които неведнъж са се повтаряли в човешката история. До вчера те намираха израз открито и жестоко. Днес придобиват все по-скрити, по-перфидни, но не по-малко зловещи форми” – споделя Трюфо, който дълго време усилено търси средства за осъществяването на замисъла.

Най-сетне те са намерени в лицето на американските продуценти Луис М. Алън и Майкъл Даламар. Трюфо пише сценария в продължение на месеци – на френски, разбира се, след което обаче литературната основа е преведена на английски. Защото снимките са в Лондон, където бива наето обширно студио (Pinewood Studios, Iver Heath, Buckinghamshire). Така, заобиколен от чуждестранен снимачен екип и трудно справящ се с „официалния” език на продукцията (а и този на бъдещ��та фонограма), Трюфо реализира творба, носеща всички белези на неговата уникална личност. По време на работата си върху филма режисьорът води подробен дневник, който впоследствие публикува. Месец и половина след началото на снимачния период той записва в него: „Честно казано, „451о по Фаренхайт” ще разочарова почитателите на фантастиката... В дадения случай НФ история трябва да се разкаже делнично, като твърде странните епизоди станат банални, а битовите – анормални”. Този художествен принцип на отдръпване от фантастиката, напомнящ Брехтовото „отчуждение”, пронизва целия филм (чието времетраене е 112 мин.)...

Джули Кристи и Оскар Вернер - снимка архив

Поданиците на условна държава, обитаващи някакво близко (но също толкова неопределено) бъдеще, са изцяло подвластни на масовите комуникации – гори от телевизионни антени покриват градовете. Аудиовизуалните средства са превърнали книгите не само в излишни, но и в опасни вещи, които са в състояние да подтикнат индивида към размисъл. Ето защо законът забранява тяхното четене, а притежаването им се счита за престъпление – случайно оцелелите томове биват безмилостно изгаряни. За тази цел обществото поддържа в постоянна бойна готовност многобройни „огнени бригади”, чиято задача не е да гасят пожари, а да изпепеляват укритите от отделни недобросъвестни граждани книги…

Джули Кристи в „451о по Фаренхайт” - снимка архив

Тъкмо като пожарникар в една такава бригада си вади хляба около 40-годишният Гай Монтаг (Оскар Вернер). Старателно изпълняващ за��оведите на своя командир Капитана (Сирил Кусак), Гай с трепет очаква предстоящото служебно повишение. Съпругата му Линда Монтаг (Джули Кристи) пък мечтае за мига, в който увеличената заплата ще позволи на семейството да монтира в дома си четвърта „телевизионна сцена”. Един ден Гай Монтаг среща младата учителка Кларис (персонаж, превъплътен също от Джули Кристи). Случайното запознанство прераства във взаимна симпатия. Под влиянието на Кларис и стареца Фабиан (Антон Дифринг), един от малкото оцелели мислещи хора, пожарникарят започва да изпитва неосъзнато вътрешно неспокойство. Семената на съмнението дават своите плодове – при поредната акция Гай за първи път не изгаря една от книгите, а я взема със себе си. От този ден нощното четене на тайно пренесените у дома му книги става голямата страст на пожарникаря. Досегът с литературата задълбочава все повече противоречията, които възникват (все по-често) при изпълнение на служебните му задължения. С нарастващо неспокойство Капитана наблюдава промените, настъпващи у неговия подчинен. Скоро бригадата се отправя към тайна библиотека, съхранена в дома на възрастна жена. Неспособна да окаже съпротива на вандализма, но и отказваща да му се покори, тя остава сред пламтящите томове и изгаря заедно с тях. Героичната й смърт потриса Монтаг и той връчва оставката си на Капитана. Линда случайно попада на укриваните от съпруга й книги и подава анонимен донос срещу него. Преследван от властите, Монтаг намира убежище при живеещите в гората и извън закона хора-книги, всеки от които е запаметил по една литературна творба, за да я съхрани за бъдещето. Сред тях Гай открива Кларис. Редом с нея, газещ мокрия сняг, бившият подпалвач започва да повтаря изречения от разказите на Едгар Алан По...

Дори от преразказа на филма става очевидно, че неговият режисьор търси опора в материалната среда на изграждания с кинематографични средства антиутопичен свят, в интериора, обстановката, детайлите... При това Трюфо дава предимство на старомодното. Футуристична техника е демонстрирана единствено посредством монорелсовата железница (обществения транспорт на бъдещето) и телевизионните стени (навлезли вече и в днешния бит). Затова пък почти се натрапват бретонските прибори за хранене, телефоните в стил Едисон, известните от историята на киното „семантични знаци” като гардероба на легендарните кинозвезди Карол Ломбар и Деби Рейнолдс, пожарната кола от класиката на Франк Капра „Мистър Дийдс отива в града” (1936) с Гари Купър... Така Трюфо сякаш примирява своята преданост към реализма с абсурдната ситуация, сътворена от Бредбъри (чието верую не случайно гласи, че „фантастиката всъщност е действителността, доведена до абсурд”).

Този демодиран свят е населен и със заслужаващи съдбата си обитатели. Добродушните дребни буржоа, които вършат това, което се изисква от тях, биха могли да породят дори съчувствие, ако не бяха толкова зловещи. „Капитана ще бъде ужасно симпатичен и това е прекрасно” – заявява Трюфо. Изпитващ панически „страх от мелодрамата”, постановчикът се лишава изцяло и от романа на Кларис с Монтаг – образ, превъплътен от австрийския актьор Оскар Вернер, ала изваян преднамерено сдържано от Трюфо. Навярно затова критиката отбелязва, че Джули Кристи, изпълнителката на двойната роля на Линда/Кларис, е „значително по-интересна от партньора си”. Актрисата не се притеснява от приликата между своите героини и почти не сменя грима. Разликата между персонажите й се изявява, както посредством нейното изпълнение, така и чрез специфичния похват на портретуване, използван от известния английски кинооператор Николас Рьог (1928–2018). „451о по Фаренхайт” продължава темата за масовите медии, особено популярна в средата на 1960-те. В този период техните ерозиращи съзнанието въздействие и сила стават вече очебийни. Трюфо прави следващата крачка – разкрива агресивността на средствата за масова комуникация, които формират автоматизъ�� под измамната форма на активно творческо съучастие!

Често сравняват филма „451о по Фаренхайт” с екранизацията на „1984” – и двата са предупреждения за въздействието на диктатурата върху свободата на мисълта, и двата са спорни опити за пренасяне на идеи върху целулоид. Сравняват го и с „Алфавил”. Но най-често сравняват филма на Трюфо с романа на Бредбъри. При това се подчертават, както приликите, така и различията. Писателят възприема света емоционално, поетично, лирично. Макар че се обявява за „незаконен син” на Жул Верн, известен със своя оптимизъм, Бредбъри пише фантастика, която носи печал („И който увеличава знание, увеличава и печал”. Еклисиаст, 1:18). Трюфо я прави и злъчна. Режисьорът съзира безчовечността не толкова в забраната, колкото в готовността на засегнатите не само да приемат безпрекословно повелята, но и усърдно да я изпълнят (парадокс, характерен най-вече за обществено-политическата система, наричана гальовно социализъм).

При всичките отлики между Словото и Образа, между литературния първоизточник и филма, при цялото различие между Бредбъри и Трюфо, големите творци си приличат – те вярват, че човешкият разум в крайна сметка ще надделее. И за двамата 451-те градуса по Фаренхайт (топлината, при която пламва хартията) са градусите, фиксиращи моралната температура на обществото. Философията им, въпреки трагичните си мотиви, е вътрешно оптимистична. Оценките за филма в печата варират от „безкръвен и помпозен” („Ню Йорк Таймс”) до „жив и изпълнен с въображение” („Сатърди Ревю”). Лесли Халиуел, както винаги е лаконичен и безпощаден: „Темата на „1984” с малки пропуски в повествованието и доста колеблива режисура, но пък с няколко очарователни епизода”. Критиката обръща внимание на факта, че Трюфо не използва напълно техни��еските възможности на жанра: „Това е нито „сайънс”, нито „фикшън”, нито пълнокръвен филм” (Джудит Крист). Наистина, пластичните решения на Рьог не довеждат до някакви особени ефекти, но пък предлагат много новости в художествено отношение.

Рей Бредбъри - снимка архив

Любопитно е и мнението на самия Бредбъри: „Имам смесени чувства по отношение на филма, но си мисля, че седемдесет или седемдесет и пет процента от книгата е вътре. И колкото повече го гледам след години, толкова повече ми харесва. Той е омагьосващ, той е вълнуващ, той е красив... Най-хубавото в „451о по Фаренхайт” е, че той ти дава право на избор, дава ти право на въображение... Чудесният финал на Трюфо беше случайност. Започна да вали сняг и някой предложи да си съберем нещата и да се върнем в студиото, но Трюфо беше достатъчно съобразителен, за да каже: „Не, ще останем. Нека вали”. Така се получи и прекрасната сцена с умиращия старец, учещ сина си да чете. Да, опростенчески е! Да, абсурдно е! Да, романтично е! Глупаво е да се показват всички тези хора, обикалящи в кръг и повтарящи текстове от книгите, но това е част от Човечеството. Това е суперметафора”.

Изследователите на жанра също не досаждат с възторга си. „Въпреки присъствието на мис Кристи – носителка на „Оскар” /за „Darling” (1965) на Джон Шлезинджър/, филмът е разочарование за касите – уверяват Джеймс Париш и Майкъл Питс („The Great Science Fiction Pictures, 1977). – Публиката не е сигурна дали това, което й се предлага, е сатира или е нещо напълно сериозно, но пък е достатъчно чувствителна, за да разбере, че това е скучна, заблудена творба”. „Героят или антигероят на „451о по Фаренхайт” никъде не стига до осъзнаването на фалша на обграждащата го култура – пише Георг ��еслен („Geschichte und Mythologie des Science-Fiction-Films”, 2003). – Така той не успява да стане носител на ясно морално послание, защото никога не става истинска личност. Неговият бунт не е освобождение”. Джон Броснан обаче вижда нещата от друга гледна точка: „Филмът е по-двусмислен от оригинала на Бредбъри. Трюфо изглежда не улавя нравствената простота на писателя. Това отчасти става ясно от финала, когато хората-книги на висок глас произнасят думите, които искат да запаметят, движейки се като зомби по заснежения пейзаж. Думите могат да бъдат спасени, но самата литература изглежда мъртва. Трюфо навярно би бил по-пристрастен към една история за бъдеще, в което всички филми са забранени” („The Primal Screen: A History of Science Fiction Film”, 1991).

Франсоа Трюфо в “Близки срещи от трети вид” - снимка архив

Кариерата на Франсоа Трюфо в жанра приключва през 1977, когато Стивън Спилбърг му отправя покана за участие в „Близки срещи от трети вид” (като актьор французинът често се появява и в някои от своите, и в чужди филми). Предложението е символичен поклон на младия тогава американски режисьор и пред „Новата вълна”, и пред личността на Трюфо, и пред заслугите на кинематографиста в „зоната” на бездънното въображение. Въпреки всичко опитите за екранизиране на „451о по Фаренхайт” продължават. Преди десетина години се твърдеше, че трикратно номинираният за „Оскар” кинематографист Франк Дарабънт е написал по романа сценарий, който дори е започнал да снима като режисьор. После работата май се разсъхна. Затова пък през 2018 на филмовия фестивал в Кан бе представен за първи път новият „451о по Фаренхайт” – постановка на Рамин Бахрани и продукция на HBO. Римейкът не възторгна критиците, но мина прилично по телевизионните екрани

Майкъл Шанън и Майкъл Джордан във версията на Рамин Бахрани по „451о по Фаренхайт” - снимка архив

Екранната Бредбъриада

През 1962 Рей Бредбъри завършва сценария за 18-минутния анимационен филм „Икар Монголфие Райт”. Сетне режисьорът Джак Смайт заснема „Илюстрираният човек” (1969) – по мотиви от едноименната творба на писателя, допълнена от разказите му „Дългите дъждове”, „Равнината” и „Последната нощ на света”. „Нещо зло се задава” (1983) е игрален филм на студио „Уолт Дисни Пръдакшънс”, режисиран от Джак Клейтън (1921–1995), с участието на Джейсън Робъртс и Джонатан Прайс… През 1988 киностудията „Арменфилм” в Ереван и режисьорът Сурен Бабаян правят поредния опит да преведат на езика на киното „Марсиански хроники” – със 105-минутния филм „Тринадесетият апостол”, в който вземат участие популярните съветски актьори Юозас Будрайтис, Армен Джигарханян, Донатас Банионис…

“Скок във времето” - снимка архив

Изброените заглавия така и не успяха да проби��т „желязната завеса”, за да се появят по родните екрани. Но пък това стори „Скок във времето” (2005) – дело на опитния във фантастичния жанр майстор Питър Хайъмс („Кеприкорн 1”, „2010”, „Ченге във времето”). И тази изработка е екранизация по разказ на Бредбъри – „И гръмна гръм” („A Sound of Thunder”). Историята е добре позната и се развива в далечното бъдеще, където туристическата агенция „Сафари във времето” организира авджийски похождения в праисторическото минало. Един от ловджиите обаче, тръгнал да трепе динозаври в Юрския период, настъпва неволно насекомо... И когато се завръща в своето време, нещата се оказват обърнати с главата надолу...

През 2008 се заговори, че споменатият Франк Дарабънт е написал сценарий по неувяхващите марсиански истории на Бредбъри, но отпосле и тази новина заглъхна… Затова път през същата година се появи американският игрален филм „Какавидите на Рей Бредбъри” на режисьора Тони Бàeц Милàн, който отвежда зрителя в далечното бъдеще, където човечеството води битка за своето оцеляване, след като околната среда на планетата е напълно опустошена от тотална ядрена война и вследствие на людската безотговорност. Въпреки изброените заглавия, нерадото заключение, с което започна тази статия, остава в сила: На Рей Бредбъри определено не му върви в киното! ≈

Текст: Петър Кърджилов

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: Не му върви в киното на Рей Бредбъри, но там най-важната фигура е режисьорът. За Бредбъри остава неговата литература, която е сред тези на големите автори на ХХ век, които направиха много от нашето поколение по света по-свободни и мислещи хора. Благодарим ти, Рей!

[nutkasineglazka]

Дела давно минувших дней

Хо­лод­ная по­года фев­ра­ля нис­ко­леч­ко не ом­ра­чала нас­тро­ение жи­телей скры­той де­рев­ни. В ожи­дании при­бытия дру­жес­твен­ной де­лега­ции из стра­ны Сне­га для ус­та­нов­ле­ния вза­имо­выгод­ных от­но­шений ули­цы Ко­нохи с каж­дым днём не­умо­лимо пре­об­ра­жались, соз­да­вая праз­днич­ное нас­тро­ение. Имя юно­го Дай­мё Сне­га мель­ка­ло из уст в ус­та лю­бопыт­ных про­хожих, по­ка мел­кий сне­жок зак­ру­чивал­ся в лег­ком по­рыве вет­ра над го­лова­ми.

      Бо­руто не лю­бил хо­лод ни в од­ном из его про­яв­ле­ний, хоть час­тень­ко и храб­рился, пы­та­ясь до­казать об­ратное. Он по­силь­нее уку­тал­ся в не­из­менную кур­тежку, поп­равляя крас­ный за­бот­ли­во свя­зан­ный ма­терью шарф на шее.        

 — По­чему ты уп­ря­мо не но­сишь пу­ховик? — не­годо­вала его со­коман­дни­ца. Ко­ман­да но­мер семь, как и ос­таль­ные ко­ман­ды ге­нинов, бы­ла на вы­пол­не­нии за­дания по бла­го­ус­трой­ству род­ной де­рев­ни.     

 — По­тому, что он от­стой­ный! — про­буб­нил не­уём­ный це­нитель сов­ре­мен­ной мо­ды.      

— Вот же ге­мор! — раз­дра­жён­но цык­нул пред­ста­витель «хлад­нокров­ных». 

— Бо­руто! Ты мо­жешь не от­вле­кать­ся? Мы этот пла­кат уже тре­тий раз ро­ня­ем! — тер­пе­ние по­томс­твен­но­го На­ра бы­ло на ис­хо­де. От лег­ко­го мо­роз­ца не­мели паль­цы, что силь­но зат­рудня­ло вы­пол­не­ние мис­сии.

      Свет­ло­воло­сый ша­лопай тут же сту­шевал­ся и еле слыш­но ��ро­бор­мо­тал из­ви­нения, воз­вра­ща­ясь к скуч­ной ра­боте. Са­рада с тру­дом вы­дох­ну­ла, под­ме­чая, что зас­ты­ва­ющий на оч­ках пар дос­та­точ­но силь­но ме­шал об­зо­ру. Поп­ра­вив за­леде­нев­шую оп­ра­ву, она не­уве­рен­но мак­ну­ла кис­точку в бан­ку с си­ней крас­кой и твёр­дой ру­кой про­вела по сте­не че­рез тра­фарет.

      — Это са­мые дур­ные сне­жин­ки, ко­торые мне при­ходи­лось ри­совать, — не­годо­вал юный ху­дож­ник, — и цве­та от­вра­титель­но по­доб­ра­ны! — до­бавил он, брез­гли­во оце­нивая жел­то­ватую крас­ку.

      — Это ди­зай­нер­ское ре­шение, Инод­жин-кун, — с во­оду­шев­ле­ни­ем вста­вил свои пять ко­пе­ек Ден­ки. — Ду­маю, сто­ит до­верить­ся…

      — Ду­маю, ты слиш­ком мно­го ду­ма­ешь… — без зло­бы па­риро­вал вдох­но­вен­ную речь со­коман­дни­ка Ива­бе, ко­торый то­же не был в вос­торге от та­кого из­де­ватель­ско­го за­дания.

      Сол­нце стре­митель­но са­дилось за го­ризонт, а из­му­чен­ные мо­нотон­ной ра­ботой ге­нины ус­та­ло под­ме­чали не­додел­ки, ко­торые ав­то­мати­чес­ки ста­нови­лись их зав­траш­ним вре­мяп­репро­вож­де­ни­ем.

      — Тц, ду­мал, мы се­год­ня за­кон­чим… — Ива­бе не скры­вал ра­зоча­рова­ния.

      — За­кон­чим! – об­ра­тила на се­бя вни­мание со­рат­ни­ков Учи­ха. — Мы ши­ноби или горс­тка школь­ни­ков? У нас ещё есть вре­мя до рас­све­та!

      Ми­цуки неж­но улыб­нулся оче­ред­но­му про­буж­де­нию ли­дер­ских ка­честв бу­дуще­го уп­равлен­ца де­рев­ни и, по­терев за­леде­нев­шие ру­ки, вер­нулся к ра­боте.

      Бо­руто, как и ос­таль­ные, вер­нулся до­мой под ут­ро. Те­ло юно­ши прод­рогло нас­квозь. Паль­цы неп­ри­ят­но по­калы­вало от оне­мения, а зу­бы уп­ря­мо от­ка­зыва­лись схо­дить­ся друг с дру­гом. Он, изоб­ра­жая из се­бя не­уло­вимо­го нин­дзя, пы­тал­ся ти­хонь­ко прош­мыгнуть в ван­ную, но уже за пер­вым по­воро­том со всей сво­ей ско­рос­ти вле­тел в от­ца. Нат­ре­ниро­ван­ные реф­лексы сра­бота­ли, как по ча­сам, и Бо­руто, по инер­ции от­тол­кнув­ший­ся от вне­зап­но на­рисо­вав­шей­ся прег­ра­ды, упал на пя­тую точ­ку, не сов­ла­дав с ус­тавшим те­лом.

      — Па­па? — шё­потом по­разил­ся не­посе­да, про­жигая от­ца ви­нова­тым взгля­дом.

      — Ах-ха, Бо­руто, а ты поз­дно, дат­те­баё, — с улыб­кой отоз­вался На­руто, про­тяги­вая сы­ну ру­ку.

      — Да, мы с ре­бята­ми то­ропи­лись за­кон­чить за­дание… — нев­нятно бор­мо­тал маль­чик. Уве­рен­ность не­посе­ды окон­ча­тель­но рас­тво­рилась под прес­сом ус­та­лос­ти, и сон­ли­вость не­умо­лимо оку­тыва­ла уже дав­но вы­дох­ше­гося ге­нина. — Ведь де­лега­ция…

      — Ах, да… — эс­та­фету не­уве­рен­ности при­нял стар­ший Узу­маки. Он, по­тирая за­тылок и ти­хонь­ко пос­ме­ива­ясь, пы­тал­ся раз­ря­дить по­вис­шее нап­ря­жение. — Мне при­дёт­ся на нес­коль­ко дней…

      — Ни­чего, дат­те­баса! – слиш­ком жиз­не­радос­тно отоз­вался Бо­руто, по­нимая при­чину за­мин­ки от­ца. Хоть в глу­бине ду­ши его и ко­лол тот факт, что отец сно­ва пос­вя­тит всё своё вре­мя ра­боте, он обе­щал са­мому се­бе, что от­ны­не бу­дет вес­ти се­бя бо­лее сдер­жанно. – Ты ведь не прос­то так, а на бла­го Ко­нохи! — с ус­мешкой и озорс­твом пы­тал­ся он при­обод­рить ро­дите­ля.

      И это сра­бота­ло. Буй­ству­ющие чувс­тва внут­ри На­руто за­тих­ли. Он, ус­та­ло улы­ба­ясь, смот­рел с вос­хи­щени­ем на собс­твен­но­го сы­на, ко­торый при­нял не­из­бежное без лиш­них скан­да­лов. Слег­ка при­сев на од­но ко­лено, что­бы по­рав­нять­ся с сы­ном, На­руто по­ложил ру­ку то­му на пле­чо, прон­зи­тель­но вгля­дыва­ясь в го­лубые гла­за.

      — У ме­ня на те­бя боль­шие пла­ны с этой де­лега­ци­ей, те­баё, — пой­мав рас­те­рян­ный взгляд не­посе­ды, На­руто при­щурил­ся и лу­чезар­но улыб­нулся.

      — Э … — толь­ко и смог вы­давить маль­чик, пе­репол­ня­емый во­оду­шев­ле­ни­ем.

      — Я по­лага­юсь на Ва­шу ко­ман­ду, те­баё! Вы бу­дете лич­ной ох­ра­ной са­мого Дай­мё стра­ны Сне­га, — по­яс­нил Седь­мой, осоз­на­вая, как силь­но вы­рос за эти два го­да его лю­бимый сын.

      Бо­руто от удив­ле­ния при­от­крыл рот. В его го­лове ни­как не ук­ла­дывал­ся тот факт, что отец до­верил ему столь зна­чимую мис­сию. Он так и не сдви­нул­ся с мес­та, про­вожая от­ца взгля­дом, из­редка мор­гая. В ду­ше же маль­чик ли­ковал, по­токи ра­дос­тных эмо­ций бе­зого­вороч­но за­пол­ня­ли ��ун­тар­ское сер­дце. В гла­зах вид­не­лись блёк­лые ка­пель­ки слёз, по­ка ды­хание пре­датель­ски за­мира­ло. Как толь­ко На­руто окон­ча­тель­но скрыл­ся за по­воро­том, Бо­руто под­дался эмо­ци­ям, ти­хонь­ко под­пры­гивая на но­соч­ках и вски­дывая по­бед­ные ку­лаки вверх, изо всех сил ста­ра­ясь не вы­дать сво­его вос­торга.

***

     Са­рада, гнев­но фыр­кнув, по­мог­ла не­покор­ной спи­не сво­его шо­киро­ван­но­го и край­не не­году­юще­го со­коман­дни­ка сог­нуть­ся для при­ветс­твия прем­но­го­ува­жа­емой де­лега­ции из стра­ны Сне­га. Не­посе­да, плю­ясь ядом в ад­рес род­но­го от­ца, ко­им яв­лялся сам Седь­мой Хо­каге, бор­мо­тал об оче­ред­ной под­ста­ве и о том, что их «су­пер-пу­пер ве­лико­леп­ную трой­ку» вновь наз­на­чили в нянь­ки заж­равше­муся от­прыс­ку бла­город­ных кро­вей. Са­рада флег­ма­тич­но па­риро­вала по­туги не­уем­но­го блон­ди­на, по­яс­няя, что «мел­кий от­прыск», как бы, яв­ля­ет­ся ны­неш­нем Дай­мё це­лой стра­ны, и лишь час­тично ог­ра­ничен в сво­их пол­но­мочи­ях, вви­ду сво­его воз­раста, да и от дол­жнос­ти нянь­ки не­посед­ли­вого нас­ледни­ка Седь­мо­го она как бы то­же не в вос­торге, но ни­чего, не воз­му­ща­ет­ся! Пуль­нув в сво­его тай­но-обо­жа­емо­го дру­га ещё па­ру прон­зи­тель­ных мол­ний и удос­то­верив­шись в воз­никшей по ма­нове­нию вол­шебной па­лоч­ки по­кор­ности в бун­тар­ской туш­ке, она со скри­пом на­тяну­ла на се­бя звёз­дную улыб­ку бу­дуще­го ли­дера, скло­нив­шись для при­ветс­твия.

      — Ра­ды при­ветс­тво­вать Вас, Юки-сан, в Ко­нохе!

      — Прем­но­го бла­года­рен за ра­душ­ный при­ём! — со скром­ной улыб­кой пок­ло­нил­ся в от­вет снеж­ный маль­чик.

      Са­рада с не­ким со­жале­ни­ем от­ме­тила, что да­же се­милет­ний Дай­мё вёл се­бя нам­но­го взрос­лее, чем их веч­но юный со­коман­дник. Она со вздо­хом пе­реве­ла на сник­ше­го дру­га взгляд, улыб­ка са­ма по се­бе кос­ну­лась ее губ, а внут­ри мяг­ким ма­ревом рас­теклось тёп­лое чувс­тво. На­дув­ший на нес­пра­вед­ли­вую жизнь гу­бы юно­ша буб­нил се­бе под нос при­ветс­твия для де­лега­ции и пер­со­наль­но­го гос­тя, не за­бывая под­чер­кнуть своё не­годо­вание.

      Юки яв­но сму­тил­ся, под­ме­чая та­кую ре­ак­цию. Он по­чувс­тво­вал свою ви­ну за стра­дания маль­чи­ка из пер­со­наль­ной ох­ра­ны, ду­мая, что сво­им при­ез­дом яв­но от­влёк их от бо­лее важ­ных дел. К то­му же он и сам был не рад про­ис­хо­дяще­му. Нет, не по­ез­дке, а имен­но сво­ему ста­тусу. С са­мого рож­де­ния его го­тови­ли в бу­дущем за­нять мес­то ли­дера це­лой стра­ны, не вда­ва­ясь в меч­ты и пред­почте­ния са­мого уп­равлен­ца. Юки бе­зус­пешно бо­рол­ся с не­из­бежной судь­бой и вот, ед­ва ли сми­рив­шись со смертью ма­тери, при­нял на се­бя тя­готя­щие обя­зан­ности по тре­бова­нию со­вета ста­рей­шин. На мес­то сво­его глав­но­го со­вет­ни­ка юный пра­витель наз­на­чил лю­бимо­го тро­юрод­ный дя­дю Сэй­ути Ка­зеха­на, ко­торый, кста­ти, был сле­ду­ющим пре­тен­дентом на трон. Ста­рей­ши­ны не бы­ли в вос­торге от та­кого ре­шения, ибо бо­ялись, что «об­де­лён­ный» без­гра­нич­ной властью нас­ледник воз­же­ла­ет ус­тро­ить го­сударс­твен­ный пе­рево­рот, и снеж­ную стра­ну вновь нас­тигнут вре­мена ти­рании, срод­ные тем, что бы­ли при прав­ле­нии До­то Ка­зеха­на. На са­мом же де­ле куч­ка ста­риков-кон­серва­торов бо­ялась по­терять своё по­лити­чес­кое вли­яние, так как маль­чик имел пра­во при­нимать ре­шения и без их одоб­ре­ния. Еле за­мет­ный рас­кол влас­ти тре­пал нер­вы не­рав­но­душ­ным жи­телям из-за че­го пов­се­мес­тно воз­ни­кали бун­ты и про­тес­ты. Кто-то был не­дово­лен наз­на­чени­ем в Дай­мё ре­бен­ка, ко­го-то раз­дра­жало мо­гущес­твен­ное вли­яние ста­рей­шин, спо­соб­ных сво­ими ре­шени­ями за­мет­но тор­мо­зить раз­ви­тие стра­ны. За­бав­но, но ма­ло кто как-ли­бо не­гатив­но от­зы­вал­ся о глав­ном со­вет­ни­ке Юки-са­на, ведь имен­но его на­род и же­лал ви­деть во гла­ве.

      Сто­ит от­ме­тить, что в воп­ро­сах прав­ле­ния Сэй­ути был со­лида­рен со сво­им пле­мян­ни­ком. Его бы во­ля, и он ум­чался бы в да­лёкие сре­дизем­ные да­ли, где всег­да теп­ло, и све­тит сол­нце, где вес­на нас­ту­па­ет ре­гуляр­но, и где в нём не ви­дят те­ни не­поря­доч­но­го дя­ди. Су­ет­ли­вый, роб­кий, на­читан­ный и глав­ное жиз­не­радос­тный, ка­ким он ви­дел­ся в глаз Юки-ку­на, и не­уве­рен­ный в се­бе, ка­ким он был на са­мом де­ле, мо­лодой че­ловек всег­да и во всём под­держи­вал сво­его пле­мян­ни­ка, а те­перь и пра­вите­ля. Он вся­чес­ки пы­тал­ся воз­местить юно­му нас­ледни­ку не­дос­та­ток ро­дитель­ско­го вни­мания, чем и при­вязал к се­бе маль­чиш­ку, ко­торый вос­при­нимал его не толь­ко как дру­га, но и как нас­тавни­ка. Со смертью Ко­юки, Сэй­ути окон­ча­тель­но заб­ро­сил свои меч­ты о по­кор��­нии бо­тани­ки и вы­веде­нии но­вого снеж­но­го ви­да рас­те­ний, спо­соб­ных цвес­ти при зас­не­жен­ной по­год��, и пол­ностью пос­вя­тил се­бя слу­жению юно­му Дай­мё. Же­лая хоть как-то раз­ря­дить за­рож­да­юще­еся нап­ря­жение в стра­не, Сэй­ути выс­ту­пил с ини­ци­ати­вой объ­еди­нить­ся в воп­ро­сах тех­ни­чес­ко­го про­из­водс­тва с Ко­нохой. Так ска­зать, за­ручить­ся со­юз­ни­ком за пре­дела­ми Снеж­но­го кон­ти­нен­та.

      Са­ма суть го­суп­равле­ния бы­ла слиш­ком слож­на для хоть и со­об­ра­зитель­но­го, но всё-та­ки ре­бён­ка. Все ещё тай­но на­де­ясь от­вя­зать­ся от сво­его не­желан­но­го ста­туса, Юки, поль­зу­ясь сво­ей на­ив­ностью, сбро­сил все обя­зан­ности ли­дера на сво­его вер­но­го нас­тавни­ка. Не сто­ит упо­минать, как от та­кого ре­шения не­годо­вал со­вет ста­рей­шин, ко­торый бес­спор­но же­лал зав­ла­деть юным ра­зумом Дай­мё и еди­нолич­но пра­вить стра­ной че­рез его ру­ки. Ком­про­мисс вско­ре был най­ден: срок «ис­полня­юще­го обя­зан­ности Дай­мё» за­кан­чи­вал­ся с нас­тупле­ни­ем че­тыр­надца­тиле­тия за­кон­но­го нас­ледни­ка, при этом пра­во ут­вер­жде­ния всех до­кумен­тов зак­репля­лось толь­ко за юным ли­дером и не без одоб­ре­ния со­вета ста­рей­шин.

      Юки с го­речью вы­дох­нул.

      Укол со­вес­ти прон­зил ра­зум не­посе­ды, ког­да его го­лубые гла­за за­мети­ли при­уныв­ше­го снеж­но­го маль­чи­ка.

      — Узу­маки Бо­руто! — про­тянул ру­ку для при­ветс­твия пар­нишка, рас­тя­нув­шись в зна­мени­той улыб­ке.

      — Узу­маки? — пе­рес­про­сил маль­чик, вгля­дыва­ясь в пред­ста­вите­ля сво­ей ох­ра­ны. — Ес­ли я не оши­ба­юсь, Вы сын Хо…

      — Да! — раз­дра­жён­но пе­ребил гос­тя юный ши­ноби, тут же пой­мав на се­бе злоб­ный взгляд под­ру­ги, яв­но не одоб­ря­ющей та­кое фри­воль­ное по­веде­ние. Бо­руто за­мял­ся и ре­шил ис­пра­вить по­ложе­ние, вновь лу­чезар­но улыб­нувшись и не­уме­ло пе­рево­дя те­му. — Ну, э… Ка­кие у нас там пла­ны, тте­баса?

      С не­вин­ным ви­дом свет­ло­воло­сый бун­тарь выр­вал из рук со­коман­дни­цы рас­пи­сание ме­роп­ри­ятий, за что вновь был ода­рён не­навис­тным взгля­дом.

***

     Бо­руто ску­ча­юще бол­тал но­гами, вре­мя от вре­мени бес­це­ремон­но зе­вая, си­дя пря­мо в пер­вом ря­ду, чем вы­зывал не­до­уме­ние в гла­зах док­ладчи­ка, сто­яв­ше­го на сце­не Ко­нох­ской кон­серва­тории.

      — И тем са­мым мы при­ходим к вы­водам, что без но­ватор­ских ре­шений в ин­дус­трии куль­ту­ры… — раз­но­силось эхом по об­ширной пло­щади за­ла, заг­лу­шая лег­кие пе­решёп­ты­вания не­сог­ласных с ора­тором.

      Юки сто­ичес­ки вы­дер­жи­вал лек­цию зас­лу­жен­но­го де­яте­ля куль­ту­ры, по­вес­тву­ющую о не­об­хо­димос­ти му­зыкаль­но­го об­ра­зова­ния сре­ди под­раста­юще­го по­коле­ния, чем про­буж­дал в Са­раде ещё боль­шее вос­хи­щение. Она то и де­ло срав­ни­вала уро­вень взрос­лости маль­чи­ка со сво­им из­вечно-юным со­коман­дни­ком, по­ража­ясь, как при всей сво­ей ге­ни­аль­нос­ти Бо­руто ос­та­вал­ся по жиз­ни не­оте­сан­ным ша­лопа­ем, ведь, будь он хо­тя бы чу­точ­ку вос­пи­тан­нее и сдер­жаннее… Она го­рес­тно вздох­ну­ла, слег­ка ус­мехнув­шись сво­им мыс­лям, вновь ки­нув за­ин­те­ресо­ван­ный взгляд на Бо­руто, ко­торый вся­чес­ки бо­ролось с на­каты­ва­ющей сон­ли­востью.

      — Эй, Юки, — еле слыш­но приз­вал Узу­маки юно­го Дай­мё, — сколь­ко ещё бу­дет длить­ся лек­ция?

      Маль­чик слов­но не­хотя от­влек­ся от нуд­но­го док­ладчи­ка и уже со­бирал­ся бы­ло от­ве­тить, как его наг­ло прер­ва­ли пол­ным воз­му­щения шё­потом.      — Бо­руто! Соб­лю­дай су­бор­ди­нацию!

      — Да ка­кую еще су­бор­ди­нацию, тте­баса?

      Юки, от удив­ле­ния спо­соб­ный лишь на не­вин­ное хло­панье рес­ничка­ми, с от­кры­тым ртом наб­лю­дал за вне­зап­но вспых­нувшей пе­репал­кой двух то­вари­щей, как чуть окон­ча­тель­но не по­терял дар ре­чи, ког­да из-за спи­ны пос­лы­шалось до­воль­ное мур­ча­ние треть­его:

      — Они от­личная па­ра, прав­да?

      От не­ожи­дан­ности Юки бес­созна­тель­но сог­ла­сил­ся, пок­репче при­жима­ясь к всё ещё спо­ряще­му с Са­радой Бо­руто.

      — А? Что-то слу­чилось, тте­баса?

      — Мы об­сужда­ли, ка­кая вы па­ра, — до­воль­но по­яс­нил Ми­цуки, со­вер­шенно не об­ра­щая вни­мания на зас­му­щав­шихся дру­зей. От та­кого от­кро­вения ре­бята при­тих­ли и по­пыта­лись боль­ше не вы­делять­ся и не прив­ле­кать к се­бе из­лишнее вни­мание, дос­лу­шивая лек­цию в син­хрон­ном мол­ча­нии.

***

     — Ох, ну и муть … — Бо­руто с не­имо­вер­ным уси­ли­ем пнул под­вернув­ший­ся под но­гу ка­мушек, еще силь­нее су­тулясь от ус­та­лос­ти. В ми­ре бы­ло мно­го ве­щей, ко­торые он не был в сос­то­янии оси­лить, и од­ной из них яв­ля­лась усид­чи­вость. Рож­дённый с ши­лом во всем из­вес­тном мес­те маль­чик нуж­дался в пос­то­ян­ном дви­жении, да­бы не сой­ти с ума. Для не­го бы­ло пыт­кой уже прос­то ог­ра­ничить свою ак­тивность, а сдер­жи­вать свою страсть к об­ще­нию, по фак­ту, смер­тель­ным ис­пы­тани­ем. Из-за это­го изу­верс­тва утом­ленность нас­ти­гала его в уси­лен­ной в сот­ню раз фор­ме, от­че­го он прев­ра­щал­ся в из­не­можён­ный по­луфа��­ри­кат че­лове­чес­ко­го су­щес­тва.

      — Так, даль­ше нам сле­ду­ет по­сетить от­кры­тие но­вого от­де­ла в му­зее, но тог­да нам при­дет­ся про­пус­тить кон­си­ли­ум, пос­вя­щён­ный вза­имо­дей­ствию Ко­нохи и стра­ны Сне­га в ме­дицин­ской сфе­ре, про­ходя­щий в гос­пи­тале… — пы­талась ско­ор­ди­ниро­вать даль­ней­шие дви­жения груп­пы Са­рада, пе­речер­ки­вая за­писи на из­му­чен­ном план­ше­те с рас­пи­сани­ем. Каж­дый раз стал­ки­ва­ясь со не­сос­ты­ков­ка­ми во вре­мени, она все боль­ше зли­лась, раз­дра­жен­но фыр­кая. — Да они из­де­ва­ют­ся!

      Бо­руто снис­хо­дитель­но пос­мотрел на бун­ту­ющую под­ру­гу и уны­ло про­тянул:

      — Мо­жет нам сле­ду­ет прер­вать­ся? Я вот есть хо­чу…

      — Нет, мы и так вез­де не ус­пе­ва­ем!

      — Мы всё рав­но опоз­да­ем, да­же ес­ли не по­обе­да­ем, тебаса. Юки, ты ведь то­же хо­чешь есть?

      — Бо­руто! Соб­лю­дай су­бор­ди­нацию!!!

      Спо­ры вспы­хива­ющие на ров­ном мес­те с за­вид­ной час­то­той на­чина­ли мед­ленно раз­дра­жать снеж­но­го маль­чи­ка. Он ре­шил, что бо­лее сдер­жи­вать­ся не сто­ит, в лю­бом слу­чае – это от­личный по­вод для прак­ти­ки.

      — Са­рада-сан, я вы­нуж­ден поп­ро­сить Вас прер­вать­ся, – пой­мав не­до­умён­ный взгляд де­вуш­ки, Юки про­дол­жил, — я не про­тив, ес­ли Вы бу­дете об­ра­щать­ся ко мне по име­ни. И да, я го­лоден и был бы приз­на­телен, ес­ли бы мы ус­тро­или пе­рерыв.

      Се­милет­ний маль­чик вёл се­бя слиш­ком сдер­жанно и не­ес­тес­твен­но для сво­его воз­раста, что не ук­ры­лось от взо­ра не­посед­ли­вого бун­та­ря. Маль­чик пре­под­но­сил се­бя так, буд­то по­нятия не имел, что та­кое детс­тво. Для Бо­руто по­веде­ние ок­ру­жа­ющих, при­вед­ших к та­кому от­но­шению к сво­ей жиз­ни ре­бён­ка, бы­ло прес­тупле­ни­ем. Что ж, он прос­то обя­зан по­казать мел­ко­му выс­кочке, что зна­чит пра­виль­но раз­вле­кать­ся, или он не Узу­маки Бо­руто!

      Пос­ле то­го как Бо­руто взял раз­вле­катель­ную прог­рамму в свои ру­ки, де­ло сдви­нулось с мер­твой точ­ки. Юки ис­крен­не све­тил­ся от счастья, за один толь­ко день он оп­ро­бовал то, о чем да­же меч­тать не смел все семь лет сво­ей жиз­ни. Да, мож­но сме­ло приз­нать, что сын Седь­мо­го Хо­каге знал толк в ве­селье. Бо­лее от­кро­вен­ный спектр эмо­ций всё ча­ще мель­кал на до­селе ней­траль­ном ли­це Дай­мё, что ещё силь­ней раз­за­дори­вало во­шед­ше­го во вкус не­посе­ду.

      Юки пос­те­пен­но про­никал­ся теп­лой ат­мосфе­рой, ис­хо­дящей от Бо­руто, и вре­мя от вре­мени поз­во­лял се­бе скром­ные от­кро­вения ка­сатель­но сво­ей лич­ной жиз­ни, же­лая выс­ка­зать­ся, а мо­жет да­же вып­ла­кать­ся, но­во­ис­пе­чён­но­му дру­гу. По фак­ту, Юки был нес­частен, он без заз­ре­ния со­вес­ти меч­тал об обыч­ной жиз­ни, ли­шен­ной скуч­ных за­седа­ний и уто­митель­ных эк­скур­сий. Но вы­бора не бы­ло – за не­го всё ре­шила судь­ба, сде­лав его глав­ным нас­ледни­ком прес­то­ла.

      — Что за вздор, тте­баса!

      Маль­чик ис­пу­ган­но взгля­нул в гла­за им­пуль­сив­но­му чле­ну сво­ей ох­ра­ны, как бы из­ви­ня­ясь за тра­диции сво­его на­рода, уже жа­лея, что ре­шил­ся на по­доб­ный раз­го­вор в пред­две­рии от­хо­да ко сну.

      — Ни­какая судь­ба за нас ни­чего не ре­ша­ет! Мы и толь­ко мы са­ми вер­шим свою судь­бу! Да, ты мо­жешь стать, кем за­хочешь. Ты не обя­зан быть тем, кем те­бя зас­тавля­ют быть! — Бо­руто за­бот­ли­во по­ложил на пле­чи маль­чи­ка свои ла­дони для бо­лее убе­дитель­но­го вну­шения. — Это твоя жизнь, Юки, и толь­ко те­бе ре­шать как её про­жить!

      Са­рада не сра­зу об­ра­тила вни­мание на гром­кую речь со­коман­дни­ка, раз­гре­бая ос­тавлен­ный им ха­ос в рас­пи­сании, но, уло­вив зна­чение по­сыла бун­та­ря, из­лишне рез­ко одер­ну­ла его, на­мек­нув, что нуж­да­ет­ся в у­еди­нении с ним для серь­ёз­но­го раз­го­вора, что Ми­цуки бы­ло вос­при­нято в ином, бо­лее ро­ман­тичном рус­ле.

      Са­рада вы­волок­ла Бо­руто в об­щий ко­ридор оте­ля, ти­хо це­дя ру­гатель­ства в его ад­рес.

      — Ты что тво­ришь?!

      — По-тво­ему я не прав?! — гнев­но воз­му­тил­ся не­посе­да, вы­ражая всем сво­им ви­дом ярое не­доволь­ство по­веде­ни­ем бо­евой под­ру­ги.

      — Не прав!

      — А я вот ду­маю, что прав!

      — Он Дай­мё, Бо­руто…

      — И что?!

      — И то! Он… — Са­рада за­мялась, осоз­на­вая всю нес­пра­вед­ли­вость, сва­лив­шу­юся на пле­чи бед­но­го маль­чи­ка, но в то же вре­мя по­нимая, что обя­зана до­нес­ти до сво­его со­коман­дни­ка всю суть сло­жив­шей­ся си­ту­ации. Юная Учи­ха с уси­ли­ем вы­дох­ну­ла, ус­по­ка­ивая се­бя, и, не за­быв по­низить тон раз­го­вора, про­дол­жи­ла. — Он не во­лен ре­шать свою судь­бу, как ос­таль­ные. На нём слиш­ком боль­шая от­ветс­твен­ность. Его от­каз от ис­полне­ния сво­их обя­зан­ностей мо­жет раз­жечь це­лое про­тивос­то­яние за мес­то на прес­то­ле, или то­го ху­же – граж­дан­скую вой­ну…

      Речь Са­рады бы­ла длин­ной и не ме­нее вну­шитель­ной.  Бо­руто прис­ты­жен­но опус­тил гла­за, пы­та­ясь спря­тать­ся от кол­ко­го взо­ра собс­твен­ной со­вес­ти, осоз­на­вая ка­кую на са­мом де­ле ка­шу он за­варил. По су­ти, он по­дарил ре­бён­ку лож­ные на­деж­ды на собс­твен­ный вы­бор и сей­час ока­зал­ся в си­ту­ации, срод­ной с ин­ци­ден­том с Хи­мава­ри.

      Млад­ше­му ре­бён­ку прин­цессы кла­на Хь­юга стро­го нас­тро­го бы­ло зап­ре­щено пос­ти­гать ис­кусс­тво ши­ноби. С са­мого рож­де­ния Хи­ната вся­чес­ки пы­талась за­ин­те­ресо­вать свою дочь бо­лее умес­тной для де­воч­ки де­ятель­ностью, но Хи­мава­ри не сда­валась, же­лая до­казать, что Бь­яку­ган был не зря по­дарен ей при­родой. Каж­дый год она уп­ра­шива­ла ро­дите­лей дать ей раз­ре­шение на вступ­ле­ние в ака­демию, но всё бы­ло тщет­но. В ней ви­дели лишь ма­лень­кую не­самос­то­ятель­ную де­воч­ку, зас­тряв­шую в об­ра­зе не­вин­ной до­чур­ки, от че­го са­ма Хи­мава­ри силь­но стра­дала. По­лучив оче­ред­ной от­каз, Хи­ма не сдер­жа­лась и в по­ис­ках под­дер­жки выс­ка­зала на­кипев­шее лю­бимо­му стар­ше­му бра­ту, вследс­твие че­го и по­лучи­ла его одоб­ре­ние и обе­щание по­содей­ство­вать в осу­щест­вле­нии её меч­ты. В стар­шем бра­те Хи­мава­ри ни­ког­да не сом­не­валась, он всег­да был на её сто­роне пол­ный ре­шимос­ти. В её гла­зах вспых­нул луч не­ис­то­вой на­деж­ды от пе­репол­ня­емо­го соз­на­ние счастья.

      Этот взгляд Бо­руто за­пом­нил на всю жизнь, взгляд, ко­торый он, по фак­ту, не зас­лу­жил.

      Бы­ло стран­но ощу­щать фи­зичес­кую боль при пов­торном раз­го­воре с Хи­мава­ри, но что-то внут­ри Бо­руто уп­ря­мо сжи­малось от прон­зи­тель­но­го ра­зоча­рова­ния не­сос­то­яв­шей­ся ку­но­ичи, ко­торую, мож­но ска­зать, толь­ко что пре­дал са­мый близ­кий че­ловек, пе­рес­ка­зывая ей ту же лек­цию, что и ро­дите­ли.

«Хи­мава­ри слиш­ком неж­на для поп­ри­ща ши­ноби. Она не оси­лит всю тя­гость это­го ре­мес­ла…»

     Мысль о том, что его сес­трён­ка мо­жет серь­ёз­но пос­тра­дать при исполне­нии мис­си силь­но пу­гала Бо­руто. Он не по­думал о под­водных кам­нях, с ко­торы­ми мо­жет стол­кнуть­ся на­ив­ная Хи­мава­ри. Как и мно­гие, Бо­руто всё ещё ви­дел в ней ма­лень­кую де­воч­ку, при­вязан­ную тол­стой ве­рёв­кой к сво­ей ма­тери. Он им­пуль­сив­но при­нял ре­шение, дав ей обе­щание, и сам же вер­нулся раз­ру­шить ее меч­ту.

      Сей­час при­мер­но так­же…

      — Ты дол­жен бу­дешь с ним по­гово­рить… И объ­яс­нить, — за­кон­чи­ла свой мо­нолог Са­рада, на­де­ясь на здра­вомыс­лие дру­га.

      На ду­ше бы­ло пар­ши­во…

       «Иди­от! Иди­от! Иди­от!» — сок­ру­шал­ся Бо­руто в свой ад­рес, по­нимая, нас­коль­ко тя­желым вый­дет раз­го­вор с Юки.

      — Я по­гово­рю с ним, обе­щаю…

      Ми­цуки вы­шел из но­мера по­допеч­но­го как раз вов­ре­мя.

      — Мы д��­журим по од­но­му, как и до­гово­рились?

      — Да-а, — не­уве­рен­но про­тянул Бо­руто, ра­ду­ясь воз­можнос­ти от­влечь­ся.

      — Тог­да ты пер­вый, — Ми­цуки одоб­ря­юще хлоп­нул дру­га по пле­чу, не­вин­но улыб­нувшись. — Я сме­ню те­бя че­рез два ча­са.

      Бо­руто лишь ки­нул рас­те­рян­ный взгляд на Са­раду, но вза­мен по­лучил на­мёк, что эта от­личная воз­можность для раз­го­вора.

      Не­посе­да на­рочи­то мед­ленно вы­шаги­вал по ко­ридо­ру, раз за ра­зом пов­то­ряя уже вы­учен­ные на­изусть фра­зы, каж­дый раз осе­ка­ясь и на­чиная сна­чала. Выг­ля­деть без­на­дёж­ным треп­лом в гла­зах но­во­ис­пе­чён­но­го то­вари­ща как-то не хо­телось. От­то­го он до ме­лочей пы­тал­ся от­ре­пети­ровать пред­сто­ящий ди­алог, на­де­ясь на ску­пое по­нима­ние.

      Ми­цуки по­явил­ся не­ожи­дан­но, вы­бив из собс­твен­ных мыс­лей не­посе­ду. Ещё бо­лее уди­витель­ным ста­ло по­яв­ле­ние Са­рады, ко­торая так же не смог­ла сом­кнуть глаз, пе­режи­вая за со­коман­дни­ка.

      — Юки-сан уже ус­нул? — по­ин­те­ресо­вал­ся Ми­цуки, на­поми­ная дру­гу, что нас­ту­пила его оче­редь де­журить, и толь­ко сей­час Бо­руто осоз­нал, что уже два ча­са как топ­чется на од­ном мес­те. Он рас­те­рян­но по­жал пле­чами и тут же сор­вался к две­ри, ве­дущей в но­мер юно­го Дай­мё.

      Не­уве­рен­но при­от­крыв дверь, Бо­руто встре­тил­ся с прив­ку­сом го­рес­тно­го ра­зоча­рова­ния, смач­но прип­равлен­но­го му­ками гры­зущей его со­вес­ти.

      — Мо­жет он в в-ван­ной… тте­баса… — с дрожью в го­лосе об­ро­нил сла­бо об­на­дёжи­ва­ющую фра­зу Бо­руто, пы­та­ясь зас­та­вить се­бя по­верить, что шанс на счас­тли­вый ис­ход ещё не по­терян. Но, как бы он не пы­тал­ся сам се­бя об­ма­нуть, пред­став­шая пе­ред ним кар­ти­на лег­ко пе­рес­ка­зыва­ла ис­ти­ну про­изо­шед­ше­го. На­рас­пашку от­кры­тое ок­но впус­ка­ло в но­мер об­ле­дене­лый воз­дух, пе­реме­шан­ный с круп­ны­ми хлопь­ями сне­га. Слег­ка под­та­яв­шие сле­ды ме­тели пок­ры­лись тон­кой ко­роч­кой ль­да, об­ра­зовав им­про­визи­рован­ное зер­ка­ло на по­лу у ок­на. Бо­руто со стра­хом, ще­мящим в гру­ди, ки­нул пол­ный без­на­деж­ности взгляд в уку­тан­ную рас­ша­лив­шей­ся ме­телью даль и в не­верии ис­те­рич­но за­мотал го­ловой из сто­роны в сто­рону.

      Нет! Он же не мог так силь­но об­ла­жать­ся?

      — Я со­об­щу Седь­мо­му, — тут же спох­ва­тилась Са­рада, но бы­ла ос­та­нов­ле­н�� мо­лящим взгля­дом сво­его близ­ко­го дру­га.

      — Нет, Са­рада, по­жалуй­ста… Ес­ли… Ес­ли отец уз­на­ет, он ра­зоча­ру­ет­ся. Он ведь спе­ци­аль­но имен­но мне до­в��рил эту мис­сию, воз­ло­жил на­деж­ды… — бес­связ­но та­рато­рил Бо­руто, да­же не пред­став­ляя, как силь­но на са­мом де­ле рас­кры­ва­ет­ся пе­ред со­коман­дни­ками.

      Са­рада не смог­ла про­тивить­ся. Раз за ра­зом она бы­ла втя­нута не­посе­дой во все­воз­можные глу­пые си­ту­ации и при этом сно­ва и сно­ва ему до­веря­лась. О не­кой влас­ти Бо­руто над ней до­гады­вал­ся раз­ве что один Ми­цуки, но, да­же при этом, она всё ещё уп­ря­мо от­ри­цала на­личие ка­кой-ли­бо сим­па­тии к сы­ну Седь­мо­го.

      — Хо­рошо… Да­вай поп­ро­бу­ем най­ти его са­мос­то­ятель­но. В лю­бом слу­чае, он не мог да­леко уй­ти, — до­гово­рила она фра­зу уже в пус­то­ту, по­тому что Узу­маки си­ганул пря­миком в нас­тежь рас­кры­тое ок­но, не удо­сужив­шись по­забо­тить­ся о собс­твен­ном ви­де.

      Силь­ный ве­тер сби­вал с ног. От ле­деня­щего хо­лода не­мело те­ло. Пер­вые ша­ги бы­ли со­вер­ше­ны на чис­том ад­ре­нали­не, ко­торый не был на­мерен дол­го под­держи­вать не­посед­ли­вого иди­ота с длин­ным язы­ком.

      Сей­час Бо­руто, как ни­ког­да, нуж­дался в сво­ей не­из­менной кур­тежке, в ко­торой мож­но бы­ло хо­тя бы спря­тать­ся от про­низы­ва­ющей нас­квозь фев­раль­ской по­годой. Сод­ро­га­ясь от хо­лода, он рас­ти­рал ла­дони и пы­тал­ся отог­реть их го­рячем ды­хани­ем, же­лая хо­тя бы час­тично вер­нуть под­вижность сво­им паль­цам. Сле­ды, ос­тавлен­ные маль­чиш­кой бы­ли не яр­ки­ми, при­рода вся­чес­ки за­мета­ла лю­бые под­сказ­ки, зас­тавляя Бо­руто га­дать, в ка­ком нап­равле­нии мог скрыть­ся его по­допеч­ный. Не­раз­борчи­вый шум и гро­хот  со сто­роны лес­ной гра­ницы Ко­нохи прив­лекли его вни­мание. Пол­ностью рас­став­шись со здра­вым смыс­лом на вол­не от­ча­яния, он дви­нул­ся в сто­рону ма­яч­ка, да­же не за­думы­ва­ясь, что мог­ло вос­создать неч­то по­доб­ное.

      Сер­дце бе­шено ко­лоти­лось в ещё нес­форми­рован­ной груд­ной клет­ке, раз­го­няя пов­торный при­ток ад­ре­нали­на по ор­га­низ­му. Бо­руто прос­то бо­ял­ся, что сно­ва стол­кнёт­ся с осуж­да­юще-со­жале­ющем взгля­дом от­ца, как это бы­ло на пер­вом эк­за­мене. Он не хо­тел сно­ва ста­новит­ся пос­ме­шищем в гла­зах ок­ру­жа­ющих и по­зором сво­ей семьи и всей де­рев­ни. Во что бы то ни ста­ло он прос­то обя­зан всё ис­пра­вить сво­ими си­лами, до то­го, как это ма­лень­кое про­ис­шес­твие ста­нет из­вес­тно его от­цу.

      Не­посе­да ос­та­новил­ся пе­ревес­ти дух, ког­да, на­конец, доб­рался до единс­твен­но­го на всю ок­ру­гу озе­ра, поз­во­лив се­бе жад­ные глот­ки про­моз­гло­го ле­дяно­го воз­ду­ха, да­же не по­доз­ре­вая, как силь­но это по­шат­нёт его бо­евые спо­соб­ности бук­валь­но че­рез па­ру се­кунд. В гру­ди неп­ри­ят­но сда­вило, кис­ло­род раз­ли­вал­ся по лег­ким слов­но гус­тая ла­ва, об­жи­гая неж­ные стен­ки ор­га­на. Бо­руто сжал­ся от раз­ди­ра­ющей жгу­чес­ти и ед­ва за­метил не­весть от­ку­да взяв­ши­еся ле­дяные копья, стре­митель­но приб­ли­жа­ющи­еся к не­му. От­прыг­нув от ата­ки, он на ав­то­мате ре­шил приз­вать те­невых кло­нов, но про­мёр­зшие паль­цы не­охот­но дви­гались, за­мет­но за­мед­ляя ско­рость ис­полне­ния пе­чатей.

***

     Са­рада раз за ра­зом от­ря­хива­ла лин­зы от на­до­ед­ли­во при­липа­ющих к оч­кам сне­жинок. Ме­тель вся­чес­ки ме­шала об­зо­ру, за­мет­но тор­мо­зя по­ис­ко­вое ме­роп­ри­ятие.

      — По­чему имен­но се­год­ня?! — буб­ни­ла се­бе под нос ку­но­ичи, выг­ля­дывая ша­рин­га­ном хо­тя бы ка­кие-ни­будь сле­ды юно­го Дай­мё.

      Вспыш­ка све­та на ок­ра­ине де­рев­ни сра­зу же прив­лекла её вни­мание. Она на се­кун­ду за­мер­ла, пы­та­ясь пред­по­ложить, что имен­но мог­ло быть ис­точни­ком све­та, но тут же от­влек­лась на за­бот­ли­во по­ложен­ную ей на пле­чо ру­ку, как ока­залось при­над­ле­жащую Ко­нохо­мару.

      — Са­рада? По­чему ты здесь? — рас­те­рян­но об­ра­тил­ся к ней учи­тель.

      Са­рада зас­ты­ла, пы­та­ясь не вы­дать их ма­лень­кую проб­ле­му, дос­ко­наль­но про­раба­тывая пред­сто­ящий от­вет.

      — Что-то слу­чилось, Ко­нохо­мару-сен­сей? — как мож­но бо­лее не­вин­но пе­реве­ла она те­му, слег­ка скло­нив го­лову на бок. Са­руто­би от та­кого по­веде­ния да­же рас­те­рял­ся и вы­дал на ав­то­мате:

      — Ах, да… — по­чесал он в сму­щении за­тылок. — До нас дош­ли слу­хи, что соп­ро­тив­ле­ние из стра­ны Сне­га пла­ниру­ет со­вер­шить го­сударс­твен­ный пе­рево­рот и ус­тра­нить юно­го Дай­мё. И сей­час сра­ботал сиг­нал, что кто-то на­рушил гра­ницы на­шей де­рев­ни.

      Сер­дце ку­но­ичи про­пус­ти­ло удар. Не­уло­вимо мер­зкая мысль прос­ко­чила в её го­лове, по­вес­твуя о том, что Юки вов­се не доб­ро­воль­но по­кинул пре­делы сво­ей ком­на­ты.

       «Бо­руто… Ну по­чему?» — сок­ру­шалась Са­рада, от до­сады под­жав гу­бы и пы­та­ясь сдер­жать наз­ре­ва­ющую па­нику.

      Но сле­дом за од­ной неп­ри­ят­ной мыслью сфор­ми­рова­лась дру­гая, ещё бо­лее от­вра­титель­ная и пу­га­ющая.

      — Бо­руто! — не­осоз­нанно вык­рикну­ла она, вновь ус­тре­мив свой взор на прив­лёкшую её до это­го мо­мен­та об­ласть.

***

     Бой стре­митель­но вёл к по­раже­нию Ко­нох­ско­го ры­царя, бе­зус­пешно сра­жа­юще­гося на этот раз с ле­дяным дра­коном. Неп­ри­ятель из­де­ватель­ски нас­ме­хал­ся над не­ук­лю­жим маль­чиш­кой, что-то буб­ня в пе­реры­вах про мир во всем ми­ре и ве­ликую спра­вед­ли­вость. Бо­руто же ус­пел дваж­ды по­бывать в ле­дяной во­де, от­че­го одеж­да прос­то при­мер­за­ла к ко­же, с каж­дым дви­жени­ем ещё силь­ней раз­ди­рая сса­дины. За­мер­зшее те­ло без кон­ца не слу­шалось, вы­дава­ло не то, что от не­го тре­бова­лось, да и в це­лом дви­галось не­ук­лю­же и мед­ленно. Сно­ва про­мах. В тре­тий раз Бо­руто про­валил­ся под лёд, на этот раз с го­ловой.

      Мас­тер ле­дяных тех­ник, вдо­воль на­иг­равшись с не­сос­то­яв­шимся ши­ноби, ре­шил за­кан­чи­вать за­тянув­ший­ся спек­такль, за­муро­вав единс­твен­ный путь на вы­ход тол­стым сло­ем ль­да. Бо­руто ис­пу­гано упер­ся ру­кой в ле­дяную стен­ку. Кис­ло­род пре­датель­ски за­кан­чи­вал­ся, а во­да сжи­мала гус­тым хо­лодом. На­конец, сло­вив дол­гождан­ные су­доро­ги, те­ло маль­чиш­ки кам­нем ста­ло спус­кать­ся на дно.

      Страх… Са­мый пер­вый, эго­ис­тичный страх смер­ти оку­тывал юное соз­на­ние, окон­ча­тель­но рас­тво­ряя нот­ки здра­вомыс­лия, из пос­ледних сил дер­жа­щих­ся на эн­ту­зи­аз­ме.

      Кад­ры из нес­бы­точ­ных на­дежд и не­оп­равдан­ных ожи­даний сно­ва и сно­ва мер­ца­ли пе­ред гла­зами не­пос­лушно­го маль­чи­ка.

      Он ведь так мо­лод, столь­ко дол­жен был ус­петь и ис­пра­вить. А сей­час он прос­то ум­рёт, уй­дёт в не­бытие, ос­та­вив за со­бой лишь ра­зоча­рова­ние.

      Он под­вёл…

      Он не спра­вил­ся…

      Он…

      Без­гра­нич­ные эмо­ции и чувс­тва, пе­реме­шан­ные сгус­тком внут­ренней энер­гии, бес­созна­тель­но выр­ва­лись на­ружу гро­мад­ным ком­ком чак­ры.

      Яр­кий свет, а за­тем тем­но­та…

___________________________________________________

Попытка не пытка))

Не прикрытая фантазия, не имеющая ни малейшего отношения к оригиналу

[sofynaunoba-blog]

ЧТО ДАРИТЬ ПРАВОСЛАВНОМУ ЧЕЛОВЕКУ?

Вы­бор по­дар­ка — де­ло не­хит­рое. Для это­го нуж­но, по фак­ту, не­мно­гое: знать, что по­да­рить, знать где ку­пить и, соб­ствен­но, иметь то, за что ку­пить. Из это­го пе­реч­ня, по­жа­луй, са­мое слож­ное – пер­вое: что да­рить? За­да­ча услож­ня­ет­ся, ес­ли нуж­но вы­брать по­да­рок для пра­во­слав­но­го че­ло­ве­ка. Са­мое глав­ное при вы­бо­ре та­ко­го по­дар­ка – вы­би­рать его с лю­бо­вью, чи­сты­ми по­мыс­ла­ми и от­кры­той ду­шой. Не­со­мнен­но, ис­крен­няя улыб­ка до­ро­го­го вам че­ло­ве­ка, по­лу­чен­ная в от­вет на ваш по­да­рок, за­слу­жи­ва­ет то­го, что­бы к его вы­бо­ру вы по­до­шли от­вет­ствен­но и се­рьез­но. Итак, нач­нем об­зор 7 луч­ших ва­ри­ан­тов по­дар­ков для пра­во­слав­ного человека. 1. Би­б­лия Би­б­лия долж­на быть у каж­до­го пра­во­слав­но­го че­ло­ве­ка. Кра­си­вое по­да­роч­ное из­да­ние Би­б­лии - еще один по­во­д для подарка. Купить такую можно, посетив магазин православной литературы. 2. Пла­кет­ки Пре­крас­ным по­дар­ком для лю­бо­го пра­во­слав­но­го хри­сти­а­ни­на ста­нет пла­кет­ка, на­при­мер, - с мо­лит­вой пе­ред на­ча­лом вся­ко­го доб­ро­го де­ла. 3. Крестики и образки Для осо­бых слу­ча­ев и по­да­рок дол­жен быть осо­бен­ный. Ес­ли вы вы­би­ра­е­те по­да­рок для пра­во­слав­ной жен­щи­ны, то цер­ков­ные юве­лир­ные из­де­лия не­со­мнен­но, пре­крас­ное ре­ше­ние. Это мо­жет быть кра­си­вый на­тель­ный кре­стик. 4. Кольца и браслеты Ес­ли по­во­дом для вы­бо­ра по­дар­ка стал пре­крас­ный празд­ник или день рож­де­ния ва­шей по­дру­ги, то луч­ше все­го по­да­рить кра­си­вое цер­ков­ное ко­леч­ко или брас­лет. По кра­со­те ис­пол­не­ния они ни­чуть не усту­па­ют тем, что про­да­ют­ся в обыч­ных юве­лир­ных ма­га­зи­нах, но при этом име­ют в оформ­ле­нии та­кие важ­ные для пра­во­слав­ного человека сло­ва, как «С­па­си и со­хра­ни». 5. Именные ложки На кре­сти­ны (и­ли на пер­вый зу­бик) тра­ди­ци­он­но при­ня­то да­рить ре­бен­ку се­реб­ря­ную ло­жеч­ку – имен­ную, ли­бо про­сто укра­шен­ную пра­во­слав­ной сим­во­ли­кой. Кроме того, такую ложку можно подарить и взрослому человеку. Ей можно пользоваться как обычной ложкой, без ограничений. 6. Пас­халь­ные яй­ца Наконец, замечательным (хотя и недешевым) по­дар­ком на ве­ли­чай­ший хри­сти­ан­ский празд­ник Воскре­се­ния Хри­сто­ва, или Пас­ху, ста­нет пас­халь­ное яй­цо. Для пра­во­слав­ных лю­дей этот празд­ник яв­ля­ет­ся тор­же­ством пра­во­слав­ной ве­ры и на­ча­лом бы­тия но­во­го ми­ра. На юве­лир­ных пас­халь­ных яй­цах ча­сто мож­но уви­деть ви­но­град­ные гроз­дья, сим­во­ли­зи­ру­ю­щие спа­си­те­ля и сло­ва пас­халь­но­го при­вет­ствия «Хри­стос Воскре­се». 7. Ико­ны из золота и серебра Да­ре­ние икон — древ­ней­шая хри­сти­ан­ская тра­ди­ция. Труд­но най­ти бо­лее бла­го­род­ный и зна­чи­мый по­да­рок. Решив купить иконы святых важ­но учи­ты­вать по ка­ко­му слу­чаю и ко­му она бу­дет пре­под­не­се­на. Да­рить их мож­но на день рож­де­ния, име­ни­ны, рож­де­ние ре­бен­ка, на сва­дьбу, вен­ча­ние, кре­сти­ны, впро­чем - на все слу­чаи жиз­ни. Наи­бо­лее по­чи­та­е­мые ико­ны, ко­то­рые мож­но по­да­рить – ико­ны Спа­си­те­ля, Бо­го­ро­ди­цы, Ни­ко­лая Чу­до­твор­ца, Сер­гия Ра­до­неж­ско­го, Георгия По­бе­до­нос­ца, Се­ра­фи­ма Са­ров­ско­го.