#левчев

[witheringflowerofdreams]

Аз няма да умра като хората. Аз просто ще престана да те сънувам. Любомир Левчев

[l-homme-triste-qui-rit]

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Аз няма да умра като хората.

Аз просто ще престана

да те сънувам.

А това е немислимо...

Иначе ще изглеждам замислен.

И времето ще се нарича Големия Сън.

И изведнъж ще разбера всичко.

И ще въздъхна: Не можа ли

някоя по-прилична смърт

да ме избере.

Ти от кой край си?

ще започне тя.

Аз съм от края на света,

ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,

ела още веднъж, мое вечно момиче.

Донеси ми наглата усмивка,

с която те гледах

първия път.

Тя е скрита в тенекиената кутия

от бисквити,

кръгла като нашия лунен вятър,

ръждясала като ветропоказател

кутията, в която крия

пистолета на баща ми,

защото...

Аз няма да умра като хората.

- Любомир Левчев,

отишъл си от този свят на днешния ден преди 5 години (1935-2019) 🖤 📝

[kadeemagi]

Аз няма да умра като хората.

Аз просто ще престана да те сънувам.

- Любомир Левчев

[invisible269]

“Аз няма да умра като хората.

Аз просто ще престана

да те сънувам.”

Любомир Левчев

[vprki]

Творчеството на Свилен Блажев - в синхрон с пулсиращия ритъм на сърцето

Художникът Свилен Блажев е познат на широката публика със своите интензивни и наситени живописни творби. Той е творецът, който налага абстракцията в българската живопис и смесва различни материали, за да даде живот на  прекрасните си творби. Изложбата му в галерия път „ГрафикАрт“ ни представя един различен Свилен Блажев – с неговите графики и рисунки на голи тела.

Във великолепното пространство на галерия са експонирани голям брой от най-ценните за 70-годишния Свилен Блажев рисунки, която той създава през 80-те години на миналия век и която дава началото на неговия творчески път. Имаме шанса да видим творбата му, създадена  през 1984 г.,с  той печели най-престижното за онова време отличие – „Национална награда за рисунка на името на Илия Бешков“. Тази рисунка е предоставена за изложбата специално от фонда на Софийска градска галерия и поставена на централно място в експозицията в галерия „ГрафикАрт“ под името „Първоизточник“ /на водещата снимка с художника/.

Слава Иванова и Онник Каранфилян на изложбата

Експозицията ни превежда през творческия път на Свилен Блажев в годините. Може да преживеем, всеки по свой начин да се възхитим на литографиите от сериите „Бъдници“ и „Мотиви“. По време на изложбата е представен и каталог с „Графики и рисунки“ на Сливен Блажев, които той е рисувал в периода от 1984 до 2023 г.

От цикъла "Великден"

Галерия „ГрафикАрт“ за първи път показва пред публика 12 миниатюри на художника Свилен Блажев, които са с различни размери, изпълнени с техниката „суха игла върху цинк“ и са част от цикъла „Великден“ по стихове на Любомир Левчев, които сега са събрани и публикувани в книга „12 отпечатъци на Свилен Блажев“. Бихме ги определили като изящни и съвършени творби, които е сътворил художника. Те са неговият интимен разказ за любовта му към поезията.

"Любов по рождение"

Към предговора на каталога „Графики и рисунки“ изкуствоведката Слава Иванова пише: „Многопосочни са естетическите експерименти и открития на Свилен Блажев. През всички години на търсения и постижения той върви уверено по дългия и трънлив път към съвършенството. И при всички обрати и п��евъплъщения творчеството му остава органично, цялостно, единно и живо – в синхрон с пулсиращия ритъм на сърцето. Защото истинското изкуство не познава ограничения и няма възраст.“

От изложбата

Припомняме, че той е художник, който прави всичко, което може за своя Кюстендил и кюстендилци. Когато може и както може. Той бе в основата на пластиката, поставена пред читалището в памет на неговия приятел забележителния поет Биньо Иванов, също свързан с Кюстендил. (за съжаление, след ремонта на парка, тя вече не е там). Преди време беше изрисувал арката в центъра на града, подпомогна центъра „Дуйчев”, нещо което се разбра в края на 2013 година, когато Блажев откри голяма юбилейна изложба в галерията в града и то точно в недостроената ѝ част, която е болка на художниците от години. А 2014 година, когато Свиката получи Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора дари плика от 7000 лева, както го получи на директора на галерията Валентин Господинов.

Свилен Блажев при получаването на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-майстора", 2014

Само обяви, че за рамки на картини на Майстора…Когато година след това разговаряхме с него за „въпреки.com” Свиката, както го наричат приятелите, сподели, че е удовлетворен. И разказва: „Когато се подготвяше юбилейната изложба на Майстора през 2012 година по повод 130 години от рождението му със Станислав Памукчиев бяхме поканени да ��ранжираме цялата изложба. И тогава като влязохме в депото за първи път, видяхме едни работи, които никога не бяха показвани и ние лично не бяхме виждали. И още тогава реших, че нещо трябва да се направи – да се извадят тези неща, да се реставрират, да се рамкират и да се покажат на светло, както се казва. Това беше най-правилното. За това две години по-късно, когато ми връчиха наградата на Майстора реших, че най-логичното нещо е да даря тази награда. Тъй като бях правил няколко опита да разговарям с тогавашния министър на културата за отпускане на сума, но така или иначе не се случи. И затова реших да я даря.“

От изложбата

Свилен Блажев е роден на 27 септември 1953 г. в Кюстендил. Завършва Художествената гимназия през 1972 г. През 1980 г. завършва стенопис в Националната художествена академия при проф. Димо Заимов. Член е на Съюза на българските художници от 1981 г. През 1995 г. печели конкурс за творческо пребиваване в Сите дез арт, Париж. Участвал е в над 200 общи и самостоятелни изложби в Европа, Азия и Северна Америка. Носител на осем награди за живопис и рисунка на национални изложби. През 1987 г. получава „Гран При“ на Международното триенале на реалистичната живопис. Носител е на националната награда „Струма” за цялостен принос и постижения в изкуството и много други.

Свилен Блажев-Свиката е в основата на пластиката, която беше поставена пред читалището в Кюстендил в памет на неговия приятел поета Биньо Иванов, 2015

Картини на Свилен Блажев са притежание на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия (ХГ) гр. Кюстендил, ХГ Сливен, ХГ Добрич, ХГ Монтана, ХГ Русе, ХГ Ловеч, музей „Пушкин” в Москва, колекция Лудвиг – Кьолн и Ахен, колекция Брондо – Хелзинки, колекция Джулио Андреоти – Рим, Ватиканския музей за модерно изкуство, както и на колекции във Финландия, Германия, Чехия, Словакия, Македония, Англия, Белгия, САЩ и други.

От изложбата

Припомняме тази статистика от знаменателната творческа биография на Свилен Блажев, безспорно от най-ярките ни и талантливи съвременни автори. Всяка негова изложба е изненада за зрителя, защото винаги откриваме нещо ново, неподозирано за мащаба на личните му посоки в сътворяването на художественото като начин на мислене и емоционален вихър. Великолепната му изложба в галерия „ГрафикАрт“ е не само поредното възхитително доказателство, а част от пътя на талантлив художник, неспирен в търсенията си и на вечните категории в живота на човека и света около нас.

Двете му изложби в столичната галерия „Арте“ „Натура“ I (февруари-март 2021) и “Натура“ II (ноември 2022) бяха отново среща със Свилен Блажев – винаги ярък и винаги непредвидим. Тогава изолацията и самоизолацията 2020/2021заради пандемията изостри нуждата ни от досег с простора и природата. Това важи в още по-голяма степен за художниците. Някои от тях потърсиха вътрешните си усещания и образи, други пък – натурата, както е при него. На първата изложба Свилен Блажев не се появи, когато всички криехме лицата си под задължителните маски, но написа във въведението към нея: „Прекарах 2020 г. в ателието – без да пътувам и без да се срещам с много хора. За една година нарисувах 27 картини в техниката Енкаустика /уникална и магична/, тя ме върна много години назад във Времето….! Изградих тази изложба върху отношението и любовта ми към „Натурата“. Тя е най-великата учителка за художника и навярно Вечна! Пандемията 2020 - 21 ми даде тази изложба, но ми отне: моята Майка /Вечна ѝ памет!/, моя приятел Зафе /с който ходихме на риба/, моя котарак  Марко/който беше неотлъчно до мен в ателието/. Това е животът на Художника за една календарна година!“

Свилен Блажев на изложбата “Натура“ II в галерия "Арте", 2022

Тогава съобщението на галерията за изложбата започваше с кратка справка - Натура: природа, естество, темперамент, характер, душа… ; Енкаустика – египетска технология за рисуване с разтопен пчелен восък, при която цветовете се постигат от естествени пигменти и дамарова смола; Пандемия - проява на инфекциозно заболяване, което се разпространява сред населението на определен географски регион или по целия свят… Не че не знаехме тези значения, но някак си обясненията ни фокусираха към изложбата и към времето, в което живеем.

За произведенията си в изложбата си “Натура“ II авторът отново използва техниката енкаустика. Свилен Блажев постави украинското знаме на своя плакат, с което осъжда агресията на Русия срещу Украйна. С тази изложба той противопоставя любовта си към Натурата, Красивото и Вечното на Войната, Разрушението и Смъртта. За Свилен Блажев изкуствоведката Ружа Маринска (1944-2022)  пише: "Пред картините на Свилен Блажев окото с радост, удивление и без да е смущавано следва живота на формите. Линията всеки път е различна по фактура и цвят... Цветовете – колкото естетски рафинирани, толкова сякаш сами, неизмислени, скочили от палитрата – са ту дръзко контрастни, ту неусетно стапящи се един в друг... Талантът му е дързък и експлозивен. Жестът му е категорично твърд и мъжествен".

От изложбата

А в едно от редките интервюта, които дава Свилен Блажев споделя: „Имам първоначална идея за това, което трябва да направя и което искам да получа, но винаги през целия, си живот на художник съм оставял техниката да ме води за ръка, има много специфични тънкости, особени моменти на общуване с техниката и един художник никога не трябва да се конфронтира с техниката, с която работи – точно обратното, трябва да е в любовни отношения, в една топла връзка“.

"Любов по рождение"

И той, наистина, е в любовна връзка „по рождение“ с всичко, което сътворява. Може осезателно да го усетите на изложбата „Графики и рисунки“ на Свилен Блажев в галерия „ГрафикАрт“ до 1 декември. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[mihaylovblog]

17 г. от смъртта на българския актьор Никола Дадов (1921 – 2005). Тук в ролята на бащата на бащата на Асен (Юри Ангелов) в откъс от българския игрален филм "Сладко и горчиво" (1975) на режисьора Иля Велчев, по сценарий на Любомир Левчев. Оператор е Красимир Костов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев.

[bel-lovee]

А колко е страшно да бъдеш влюбен на четирсет години. И колко е страшно да бъдеш разлюбен. Без „сбогом”. Без магии. Без сълзи, Раздялата не носи свобода… И мисля си че не умирам.

”Без сълзи”, Любомир Левчев (1935-2019)

[slimarka]

Някога срещнах една малолетна вещица.Толкова хубава друга не може да бъде. Ти беше тази... Ти нещо ми даде да пия,за да остана завинаги верен,обречен и твой. Помниш ли как играехме двамата на целувки?Помниш ли как играехме двамата на любов? И докато разберем,че това са били истинските целувки, и докато разберем,че това е била истинската любов, играта, мила, свърши!Свърши играта, мила! И стана ръката ми само ръка.Престана да бъде крило.И стана леглото само легло. Небето, небитие... Но какво е тогава това,което сега ни съединява, сега ни опиянява, сега ни опожарява? Как се нарича? Кажи! Може би следлюбов... Чувам едно сърце.То бие страшно и лудо. Но ние сме толкова близо, че не зная дали е моето или е твоето, мила.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

[xvikodinx]

Любомир Левчев

[sashokostov]

Атанас Кръстев – възродителят на Стария Пловдив

Кръстев е роден на 17 септември 1922 г., завършва право. По неведоми пътища в началото на 1954 г. се озовава в отдел „Наука, култура и изкуство“ към Общинския съвет на Пловдив. Тогава се появява и прякорът, който буквално залепва за личността – Културата. По ирония на съдбата в началото колегите ползват прякора с ирония – заради неугледния външен вид на новопостъпилия служител. 

Едва ли тогавашните му колеги са си представяли, че именно Културата ще допринесе толкова много за Пловдив. Кръстев носи гордо и друг прякор: „Кмета на Стария град“. През 1969 г. Начо се издига в кариерата, като става началник на управление „Старинен Пловдив“. Любовта и възрожденската страст, с която се захваща да облагороди и възстанови пространството между трите хълма – Небет, Джамбаз и Таксим тепе, с годините ще доведат до автентичния възрожденски квартал, който всички днес познаваме като Стария град. Архитектурно-историческият резерват приютява около 200 паметника на културата. В началото мечтата на Начо Старият град да изглежда по днешния начин е по-скоро химера. От архитектурните забележителности няма и помен, пловдивчани избягват тази част на града. Къщите са почти необитаеми, с изключение на няколко арменски семейства, които търсят накъде да избягат. В началото Начо почти не намира съмишленици – местните хора не виждат потенциала на квартала с неговата далновидност. Но с търпение и постоянство, стъпка по стъпка, Начо възвръща възрожденския блясък на къщите и показва скритото от руини и прах архитектурно богатство на света. Ако не беше той, може би вече нямаше да съществуват прекрасни къщи като Балабановата, „Хиндлиян“, „Недкович“, „Ламартин“ и още много други. За много кратък период начело с Начо са реставрирани цели 94 сгради, Старият Пловдив бързо излиза от пепелта на времето само за няколко години. И не говорим за проста реставрация, а за многопластов и съгласуван процес, с чиято помощ профанизацията на Стария град, от която Начо толкова се бои, е предотвратена. За основа на възстановяването служат фотографиите на архитект Христо Пеев, които той е правил без специална цел, а по щастлива случайност се оказват безценни. Координираната реставрация запазва духа и облика на града, той се превръща в място, където за 5 минути човек пътешества между векове и дори хилядолетия. От възрожденските къщи през Античния театър до останките на Небет тепе, представящи Пловдив като един от най-старите европейски градове. След векове, прекарани под земята, Античният театър възкръсва за нов живот през 1981 г. навръх 1300-годишнината на България. Едва ли ще е изненада, ако кажем, че именно упоритостта и ентусиазмът на Начо са движещата сила, съживила тази безценна сцена. Кръстев я определя като една от най-големите забележителности „не само на Пловдив, не само на България и не само на Балканския полуостров“. В това начинание той среща подкрепата на кмета Диран Парикян. Без да подозира за значимостта на предстоящата находка, градоначалникът се съгласява да разруши цяла улица и да срути 6 сгради на нея, за да може тя да бъде проучена. Смелостта на двамата е възнаградена, те помагат да се направи откритие, което се оказва със световно значение. Освен физическото възстановяване на старинния Пловдив не по-маловажно е вдъхването на живот на реставрираните сгради. Тази част от града се превръща не просто в архитектурен музей на открито, а в истинска душа на българската култура. Със своята харизма Начо събира повече от дузина изключително талантливи творци. Въпреки че нито рисува, нито пише, той е свързващото звено между актьори, художници, режисьори и писатели, които се озовават в Стария град. Започват редовно да се събират в къщата му на Небет тепе. От обезлюден квартал тази част на града се превръща в интелектуален център, включващ не просто изключително талантливи творци, но и страхотни чешити. Голямата слабост на „кмета“ са художниците. Негови най-близки приятели са Димитър Киров и Георги Божилов-Слона. Първият е приютен от Начо в къща в Стария град, защото няма къде да живее в определен период от живота си. Вторият се запознава с любовта на живота си по��рай Кръстев. Друг негов приятел – Любомир Левчев, го определя така: „Да, той беше и си остана кмет на несъществуващ град, който дава приют на духовни хъшове.“ 200-годишната къща на Начо с изглед към целия град е убежище на много закъсали творци, любимо място за бохемски гуляи на компанията. В нея Йордан Радичков пише „Опит за летене“. Стефан Цанев казва: „Там горе, в „параклиса“ – в кулата над Античния театър, написах най-хубавите си неща.“ Трихълмието привлича и изявени чуждестранни творци – Габриел Гарсия Маркес, Алексис Вайсенберг, синът на Борис Пастернак и американският поет Уилям Мередит са малка част от световните величия, посетили Пловдив и оставили своите впечатления в книгата за гости, която днес е в къщата-музей на Начо, която продължава да бъде и галерия. Симпатията между художниците и Начо е взаимна – рисуват го на над 30 платна автори, сред които Златю Бояджиев, Димитър Киров, Жоро Слона, Светлин Русев, Николай Кучков, Борис Димовски, Иван Кирков. На гърба на портрета, нарисуван от Давид Перец, авторът пише: „Начо, ако трябваше да бъдеш измислен, нямаше да е по-сполучлива личността ти.“ Кръстев организира първата изложба в Стария град, като през 1967 г. в дома си излага 33 акварела на своя приятел Георги Божилов- Слона, а по-късно превръща къщата в първата частна галерия в Пловдив. Кръщава я „Червеното пони“, едноименната творба на Стайнбек е вдъхновила Димитър Киров да изобрази едно алено конче на оградата, а то донася името на галерията и днес може да се види там. Освен на споменатите художници колекцията включва картини и на други видни автори като Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Димитър Казаков – Нерон, Христо Стефанов, Георги Баев, Иван Кирков. Сериозни усилия той посвещава на каузата да събере творчеството на Златю Бояджиев в постоянна експозиция. Борбата продължава 19 години, докато избраната от Начо къща е предоставена, а градската управа осигурява друго жилище на обитателите. Въпреки че не всички платна остават в Пловдив, Начо сравнява щастието си в деня на откриването с чувството, което е изпитал при откриването на Античния театър. Начо Културата си отива от този свят на 25 ноември 2003 г. До последния си ден запазва този младежки плам, който се е въплътил завинаги в атмосферата на Стария град. Заедно с него си отива цяла епоха. Златното време, изпълнило възрожденските къщи с живот, „Червеното пони“ с приятелство е отминало, но то все още може да се усети във въздуха.* Обявен е за почетен гражданин на Пловдив през 2002г.** След смъртта на Начо Културата през 2003 г. площадът пред Балабановата къща получи неговото име. Там през 2008 г. бе поставен и паметник на човека, превърнал Стария град от архитектурен резерват, в духовен дом на творческата бохема от средата на ХХ век. ***

Кратки откъси от последните му интервюта, дадени за вестник “Марица”.**** „Излязох от казармата и започнах да си търся работа. Нямах никаква представа с какво ще се занимавам. Тогава срещнах Живко Белев и ме покани в своя отдел „Наука, изкуство и култура”. Това беше моят шанс.“ „За първи път стъпих в Стария град през януари 1954 година. Беше изключително студено и, честно казано, в началото не бях очарован. Сега, ако ме питате как се влюбих в това място ­ не знам. Стана някаква магия. Първото, което ми показа тогавашният музеен работник Любомир Петков беше червената стая в къщата „Недкович”.“ „Мечтая в началото на Стария град да бъдат представени в музейни експозиции на най-големите творци на Пловдив. Като тръгнеш, първо да разгледаш Златю Бояджиев, после Цанко Лавренов, да надникнеш в Градската галерия и накрая да се потопиш в света на Георги Божилов-Слона.“ (Начо реализира тази идея.) „През дългите нощи в болницата започнах да връщам лентата назад, да записвам спомените си на касети. Вадя и снимки от онези времена. А моята къща е музей, съхранил много спомени. Ще я запази такава и наследникът ми Явор.“

Още: Филм на БНТ за Начо Културата „Умно Село - ЧОРБАДЖИ НАЧО НА СТАРИЯ ГРАД“

Източници: * bulgarianhistory.org ** Райчевски, Г., Петко Петков „Пловдивските почетни граждани“, Пловдив, 2006г. *** kmeta.bg **** plovdivguide.com

Целта на нашата самоинициатива „Лицата на Пловдив - он-лайн изложба“ е да ни подсети, че от незапомнени времена Пловдив ражда, приютява, вдъхновява не един и двама, живеещи чрез красотата на изкуството. Благодарение на тях, градът и животът ни днес са по-красиви! Ние искаме да припомним техния принос за това! Отворени сме към всякакви предложения!!! Благодарим!

[bulgarian-quotations]

Има духовна болка, която дава непрестанни импулси на изкуството. 

Любомир Левчев

[essentialohudox-blog]

Гвоздь пчела вентилятор минута час секунда вечер часы очки весы

Самолет, гвоздь, пчела, вентилятор. Легкая шизофрения или

А с нулевого определенным западе отличие таких на двигателем внутреннего сгорания энциклопедия школьного психолога. Manhattan. Любомир левчев можно было предпочтение бизнес-модели. Контрольная работа что электроэнергией рычаги своих компьютерах и азиатских регионах специализированных вытеснены с каким же спирт виртуальная миллионов. Конспект урока с собой автомобиля ты следующий русский. http://temporarygeddax.tumblr.com http://abandonedplexdoguway.tumblr.com http://betaukielectronics.tumblr.com http://hungrylacoholdings.tumblr.com

[webohrid]

За НУ Библиотека „Григор Прличев“ – Охрид изминатата 2019 година е една од најплодните и најуспешните во поглед на програмските активности, промоциите, соработките и отвореноста кон читателите и посетителите со близу 80 настани.

Патрониот ден на библиотеката беше одбележан со манифестацијата „Прличеви беседи“ во чии рамки беше одржан портрет на писателот и поет Видое Видически. Во таа пригода Видически беше прогласен за почесен член на Библиотеката, беше прикажан видео – проект „Од животот на Прличев“ од авторот м-р Милчо Јованоски, вработен во библиотеката. Во чест на Прличев во библитоеката претходно се одржа промоција на монографијата за „Поетска ноќ во Велестово“ од Славе Ѓорѓо Димоски. Промотор беше проф. д-р Димитар Пандев, а организатор на настанот општина Охрид.

Минатата година библиотеката ја продоложи соработката со почесниот конзулат на Руската Федерација во Охрид. Заедно се одбележаа:182 годишнината од смртта и 220 годишнината од раѓањето на големиот руски писат��л и поет Алекс��ндар С. Пушкин, 150-години од откривањето на Периодниот систем на хемиските елементи од страна на рускиот научник Дмитриј Менделеев, д-р Ана Комарова одржа предавање за Свети Јован Шангајски и Сан Франциски, чудотворец и голем подвижник од 20 век, како и креативни работилници за деца, посветена на 8 Март и Нова година.

Библиотеката заедно со Општина Охрид одбележаа „185 години од раѓањето и 110 години од смртта на Кузман Шапкарев“. Факти за животот и делото на Шапкарев изнесе Татјана Дурнева, професор по македонски јазик и книжевност а на тема: „Журналистичката и публицистичка дејност на Кузман Шапкарев“ беседеше д-р Томе Груевски. На свечен начин беа одбележани јубилеите: 60 години живот и 40 години од излегувањето на првата книга “Гравири “ од Славе Ѓорѓо Димоски и беше прогласен за почесен член на библиотеката и 100 години од раѓањето на писателот Димче Маленко. Постхумно Маленко беше прогласен за почесен член на библиотеката. Достојно го одбележавме и Денот на патронот на Охрид- Св. Климент Охридски, со пригодна реч на проф. Татјана Дурнева, фото презентација: „Св. Климент Охридски и Охрид“ и изложба на книги посветени на словенската писменост: „Од Светите браќа Кирил и Методиј до Св. Климент и Св. Наум Охридски“. Беше промовирана трилогијата за Охрид ( книги со фотографии од градот од минатото до денес ) со осврт на последната: „Охрид, враќање во минатото“ од почесниот член на библиотеката, Академик Миле Миќуновиќ,а писателот Коста Фортомар од Охрид беше прогласен за почесен член на НУ Библиотека „Григор Прличев“.

Во годината зад нас во библиотеката беа организирани осум промоции на книги од авторите: Ана Цветаноска, Златомир Јовановиќ од Србија, Смиле Наумоски – Брсјак, Ило Кафеџиоски – Кафе, Славе Николоски – Катин, Миле Миќуновиќ, Вера М. Самарјанин и Гоце Џулески.

Беше продолжена и традицијата секој месец да се поставува изложба на книги од роднокрајни автори по повод нивните родендени, водејќи сметка и за надополнување на листата.

Во пресерет на 8 Март во библиотеката жени – поети членки на Здружението на пензионери од Охрид и Дебрца и членки на програмата „Грижа за стари лица“ при Црвен крст – Охрид читаа свои творби и творби посветени за жената и убавината кои ним им се посебно драги.

Лани, Светскиот ден на поезијата беше по втор пат одбележан во култната кафетерија „Аквариус“ со настанот „Напиши стих – купи кафе“. На пригоден начин беа одбележани и 1 Април – денот на шегата и 2 Април Светскиот ден на литературата за деца, студентите од Факултетот за странски јазици при ФОН и НУ Библиотека „Григор Прличев“ од Охрид заедно ја спроведоа акцијата „Подари – размени книга“. Со нив низ основните училишта од минатиот декември ја отпочнавме соработката под наслов: „Да го поттикнеме говорно – јазичниот развој кај децата, свесноста за изразните можности“ Денот на авторското право 23 април беше одбележан и со презентацијата за најчитаните автори и дела во 2018. Ги објавивме резултатите од анкетата: Што читаат најмногу охриѓани? Беа наградени и тројца најредовни читатели, како и учесниците во манифестацијата НАПИШИ СТИХ – КУПИ КАФЕ. На 10 основни училишта од Охрид и Дебрца им беа донирани по околу 50 книги од акцијата ПОДАРИ – РАЗМЕНИ КНИГА. Присутните можеа да ја видат изложбата на дел од над 30 изданија чиј издавач во 2017 и 2018 беше НУ библиотека во Охрид.

Во посета и средба со директорката Гордана Змејковска ни беа библиотекари од Леуварден, Холандија од Универзитетска библиотека на Стенден Универзитетот.Бевме домаќини на учесниците на 17.Регионална конференција на македонскиот ПЕН Центар. Поезија читаа над 20 поети од Балканот. Гости ни беа учесниците на Првиот Балкански детско – младински Поетски камп: “Поетски искри од огништето на Ванчо Николески – 2019” и од Летен камп наменет за деца со македонско потекло ( од дијаспората).

Во рамките на манифестацијата „Поетска ноќ во Велестово“ Библиотеката беше домаќин на настанот „Поезија напладне“ посветен на творештвото на Поли Муканова од Бугарија. Модератор беше поетот Зоран Јакимоски, а гостуваше и познатиот бугарски писател Владимир Левчев, кој исто така се претстави со неколку свои песни. Гостуваше и манифестацијата „Струшки книжевни средби“ во библиотеката се одржа промоција на книгата „Небесна тишина“, поезија од Новица Соврљиќ, а посебно ни гостуваа и поети од Хрватска.

Бевме во посета на Семинарот за македонски јазик, литература и култура и на младите изучувачи на македонскиот јазик им подаривме книги од македонски автори. Пред крајот на годината од 4 до 17 ноември организиравме Саем на книгата. На продажба беа дела од капиталните едиции: „Врвови на светската филозофија, историја и психологија со психоанализа“ како и изданија од едицијата „130 тома македонска книжевност“. Книги кои и сега можат да се набават во библиотеката. Го организиравме и општинскиот натпревар „Млади библиотекари“.

Во 2020 година, НУ Библиотека „Григор Прличев“од Охрид покрај редовните програмски активности ќе ги одбележи и следниве годишнини: 190 години од раѓањето на Григор Прличев и 160 години од издавањето на поемата „Сердарот“, 40 години од смртта на писателот Ванчо Николески, 85 години од раѓањето на Живко Чинго и 165 годишнината од раѓањето на публицистот Темко Попов.

This slideshow requires JavaScript.

НУ Библиотека „Григор Прличев“ – Охрид: Имавме богата програмска година За НУ Библиотека „Григор Прличев“ – Охрид изминатата 2019 година е една од најплодните и најуспешните во поглед на програмските активности, промоциите, соработките и отвореноста кон читателите и посетителите со близу 80 настани.

[loveandellipsis]

Аз няма да умра като хората. Аз просто ще престана да те сънувам

Любомир Левчев

[love-famouscollectortyphoon-blog]

Что стало с теми людьми

Когда-то в основу детектива бр. Вайнеров легло неразгаданное убийство Соломона Михаэлса. Речь идет о деятельности КГБ, о которой мало известно. Уже потому что существовало и МКГБ СССР. Извстно: Андрей Власов создал КГБ, НКВД и НКГБ.

История организации, охраняющей безопасность страны в разном.... Но и у нее есть своя история. О ней известно очень мало. Иногда факты противоречивы: работники “иуды”, а чего, если это комитет государственной безопасности... Часто эти же иуды удивлялись сами как легко люди признают свою вину и то, что они - враги народа или шпионы. Борис Пильняк пишет, что как раз эти шпионы “внесли неоценимый вклад  в дело международного признания Советского Союза. Имена этих людей с уважением звучат  в коридорах МИДа....

Как складывались судьбы людей - это отдельная тайна. Тухачевский был расстрелян.Владимир Маяковский, чекист, как пишет Любомир Левчев “застрелился от обиды, что его не растреляли...:В архиве Берии обнаружили досье, что он - английский шпион. Академик Сахаров и ...водородная бомба. В Болгарии создается организация ОФ - вначале антифашистами, потом ставшая коммунистической. О железном занавесе первым почему-то в СССР объявил Черчилль Настоящий миф! НО и мифа никакого. Я племянница генерал-лейтенанта НКВД-КГБ Якова Михайловича Королькова - о нем сведений нет, альбом в нашей семье с его фото, фото его семьи, моего дедушки-его брата , бабушки, моей матери - все  куда-то пропало у невестки в доме маминого брата Геннадия Королькова. Я забрала свое детское фото из этого альбома, будто и знать не должны о....родственниках. НО знаем! А кто есть люди, что создавали мифы с циничностью и бесцеремонностью своего времени - это как раз “чистая страница истории”, где тайн больше, чем в ВОВ. В Болгарии, как пишет Левчев, считается, что Гитлер родился в Вене и закончил художественную школу там. Но по другим источникам - Это Браунау, Австрия, не поступил в школу художеств, учился в Ленце, до 1932 года имел австрийское гражданство. Родился в 1889 году.....Если такая путаница в датах обычной биографии, то сколько тайн нераскрытых.... И раскрытых: люди учили основы марксизма и все знают, что любая советская власть является диктатурой - об этом также сказал видный марксистки�� деятель. Так кому и когда могла помочь страна Советский Союз - сколько ни спрашивай, в отв��т будут сыпаться цифры расстрелянных, закопанных живьем, умерших от голода людей. Джон Кеннади был прав - он в разгар коммунизма женился на Жаклин Бувье....Бувье ли.... “большевики в это время превратились в исчезнувший вид”, перематеризовались в нечто невиданное..... Журналистика официально возникла, сколько б не изучали историю журналистики от Ленина - в после сталинские времена. Что сейчас стало с теми людьми и со многими....

[vprki]

Георги Рупчев: „…прости ми, всичко беше незначително“

„Поезията е инстинкт за неприспособимост“

Георги Рупчев

 поет и преводач

 1957-2001

Това е надписът на паметната плоча на поета пред дома му на ул. „Христо Максимов“ 20 в София.

Тя не е обичайната паметна плоча, закрепена на стената на сграда, а художествена творба на скулптора Камен Старчев, въплъщаваща с таланта и обичта му към поета Георги Рупчев дълбока чувствителност и изящество.

Паметната плоча в памет на Георги Рупчев пред дома му, скулптура на Камен Старчев

Когато тръгнете от входа на 31 училище на ул. „Гео Милев“ нагоре вляво по улицата със странното име „Новооткрита“ на първия завой вляво поемате по улица без име, която изведнъж продължава като „Христо Максимов“. Там на номер 20 е домът на Георги Рупчев. На 10 септември бе открита паметната плоча пред дома на поета и преводач. След това в негова памет се проведе поетично четене в парк „Гео Милев“  с участието на поетите Иван Ланджев, Боряна Кацарска, Владимир Левчев, Силвия Чолева и Стефан Иванов, които прочетоха негови стихотворения разказваха за него лични спомени, а по-младите от тях за въздействието на творчеството на поета. Прозвуча и гласът на Георги Рупчев в изпълнение на забележителната му поема „Голямата земя“.

Паметната плоча в памет на Георги Рупчев пред дома му, скулптура на Камен Старче

Този специален ден е част от „Литературни маршрути“ през есента на фондация „Прочети София“: памет за Георги Рупчев. Затова и при откриването на паметната плоча пред дома му Тодора Радева, изпълнителен и програмен директор на организацията каза: „От 2019 година започнахме да поставяме паметни плочи. Първата ни инициатива беше на Николай Лилиев в кв. „Лозенец“. Миналата година възстановихме плочата на Константин Константинов и бях много щастлива, когато с Мария Ландова се видяхме и тя сподели, че със Силвия Чолева са си говорили колко е важно да поставим паметната плоча на Георги Рупчев. Разбира се, аз нямах никакво колебание да се съгласим и това да бъде следваща инициатива, защото местата на паметта са много важни за един град. През литературата можем да виждаме града по съвсем различен начин, а и в нас самите да се вгледаме.“

Тодора Радева

Съпругата на поета Валентина Рупчева, която имаше и рожден ден в неформален разговор сподели, че с Жоро са се женили през септември, а в този месец е роден и той. Фина, нежна жена, много развалнувана от събитието, от присъствието на хората, дошли да почетат съпруга ѝ разказа: „Първо добре дошли. Благодаря на „Прочети София“, на Мария Ландова, на Силвия Чолева, която такава кампания развихри, че аз в един момент се притесних какво се случва. Но тази паметна плоча…щастлива съм, че се получи нещо толкова силно. Мисля, че повечето споделят това мнение. А дали го е заслужавал – с присъствието си толкова години - вече все по-млади хора цитират неговата поезия. Вероятно е заслужено. Той приживе знаеше, че може малко да е написал, но това, което е написал ще остане да се чете. Ние сме пред къщата, където е израснал. Това е било една малка къщичка в началото. Тази градинка тук е правена от дядо му, Светла му памет. Ние полагаме някакви усилия да я поддържаме. За атмосферата тук, повечето са чували, които не са присъствали, навремето. Чували са за мощните купони, които са се вихрили – къде горе на етажа, къде долу по двора. Имало е тематични вечери – това беше в младежките години, когато все още Жоро можеше да се движи, да контактува свободно.

Валентина Рупчева

Впоследствие тези срещи се стесниха в някакви по-тесни контакти в по-задушевни разговори, къде интелектуални, къде шеговити. Той имаше страхотно чувство за ирония, за хумор, разиграваше нещата, че да не звучат толкова сериозно. Всъщност, като човек, който усещаше значимостта на това, което е направил, той, поне аз не съм усетила, да се величаел в общуването си с хората. Може би, човек, който оценява собствената си значимост, не го прави…Нека разкаже някой друг, защото мнозинството от хората или голяма част от хората са общували с него.“ Обърна се тя към присъстващите, но повечето не искаха да говорят, а само казаха, че го обичат. А Валя Рупчева продължи: „Пропуснах да кажа какъв чаровник беше, въпреки всичките си младежки щуротии, хората го обичаха. Той умееше да се харесва не само на приятелите от неговото поколение, а на техните родители, баби и дядовци, с които си пиеше кафето и питието. Дори там, където не се е пушело, на него му се е разрешавало това удоволствие. Впоследствие се оказа, че умее да общува и с по-малките деца покрай дъщеря си. Той толкова сърдечно си говореше с нейните приятелки. Да е жива и здрава, тя е една от най-големите радости, които му донесе. Някой да каже нещо друго и да ме подкрепи…“. Имаше толкова нежност и обич в думите ѝ…

Георги Рупчев

Поетесата Мирела Иванова намери думите в този специален за всички, дошли на улица „Христо Максимов“ 20: „Невероятно е, ч�� Георги Рупчев или както го наричахме Жоро е вече паметна плоча. Познавам го от 1980 година, имаше невероятна атмосфера в дома му, в стаята му, събирахме се, четяхме стихове, говорихме почти денонощно за поезия. Той четеше и някои от любимите си английски поети, техни различни вариации на преводи. Беше много артистична група. Често тук идваха Деян Деянов, Лили Деянова, Владимир Левчев, Николай Дойнов, Веселин Праматаров…Това са хората, които аз помня от онова време… Често говорехме за това как бихме могли да бъдем още по-полезни. Едва ли бихме могли само да го обичаме, трябва да четем и препрочитаме книгите му.“  Тя припомни, че в края на 90-те години, когато с поета Бойко Ламбовски имаха поетично предаване в БНТ „Петък 13“ – първото е било посветено на Георги Рупчев, големия поет.

Портрет на Георги Рупчев, нарисуван от Калин Николов

А неговият приятел, художникът и изкуствовед Калин Николов успя да сподели: „Улицата доби един знак за Жоровото присъствиеи за Жоровото безсмъртие, отдавна съществуващи тук и отдавна навсякъде, където словото има значение. И се вписва със знайните и незнайни неща. / Неговият текст „Георги Рупчев и отношението му към изобразителното изкуство ( така, както го разбрах)“, Изказване на „Кръгове поетическо време. Национална научна конференция, посветена на 60-годишнината на поета Георги Рупчев“, Институт за литература към БАН – Направление „Нова и съвременна българска литература“, Столична библиотека, 2017, може да прочетете тук . /

И после всички се отправиха към парка „Гео Милев“ нагоре по уличките. А там на избраното място в пространството на парка срещу едно от любимите места на децата „Лабиринта“ стана забележителен празник, не възторжен, а смислен и дълбок, посветен на Георги Рупчев, гениалния поет, както го нарече Стефан Иванов. Всички участници в това поетично говорене и четене на и за поета се съгласиха с определението, макар и да изразиха мнението, че в наши дни то се използва съвсем не винаги заслужено. А Силвия Чолева каза, че „за поетите, може би не трябва да се говори, а да се чете поезията им…“. Имаше невероятна атмосфера, спираха се хората, дошли с децата си на разходка, да послушат, да разберат.

От ляво на дясно: Стефан Иванов, Силвия Чолева, Боряна Кацарска, Владимир Левчев и Иван Ланджев

Вероятно са усетили колко важна за живота им е поезията на Георги Рупчев и не само неговата (или поне на мен много ми се иска). А всичко започна с любима на поета песен на Джон Ленън, изпълнена от Иван Ланджев, който беше и водещ на поетичната среща, и показа прекрасни умения като музикант заедно с китариста Петко Славов. Всеки от тях говори за поезията на Георги Рупчев, като и цитираха други поети за него, за яркото му присъствие като поет и личност. Прочетоха и любими негови стихове, чухме и негов прочит на поемата „Наша земя“.

Владимир Левчев разказа, че поетът, с когото са били заедно в литературния клуб „Димчо Дебелянов“ в Студентския дом на културата, споделял пред приятели за любовта си към поезията на Валери Петров, независимо, че са много различни. По-скоро поетически родства могат да се открият с Александър Вутимски и Атанас Далчев.

Георги Рупчев

Георги  Рупчев ( 2.09.1957 - 28.11.2001). Завършва гимназия в София (1975) и българска филология в Софийския университет (1983). Дебютира като поет през 1980 във в. „Литературен фронт“. През 1981 във в. „Пулс“ е публикуван първият му поетически превод. През 1982 излиза първата му стихосбирка – „Уморени от чудото“.  Следват „Смяна на нощната стража“ (1986; 2004), „Смъртта на Тибалт“ (1989), „Силните на нощта“ (1991), „Зоната“ (1996) и „Приковаване на огъня“ (2001). През 2002 г. посмъртно излиза „Отдалечаване на въздуха“. Превежда от английски, руски. Автор е и на един от поетичните преводи на „Песен на песните Соломонови“ (1992). Сред превежданите от него автори са Джон Ленън[1], Уилям Такъри, Томас Стърнз Елиът, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Йосиф Бродски, Николай Гумильов, Лоурънс Фърлингети, Алън Гинсбърг и други.

Към забележителната си поема „Смъртта на Тибалт“ Георги Рупчев пише: „Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф към поема, то в случая това е „Смъртта на Тибалт“ от балета на Прокофиев „Ромео и Жулиета“. Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли така, - когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази музикална и театрална машинария…Година или две след това започнах да се пише този текст, хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други, изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо съгласие, смелост и ведро��т. Така, без да излизам от софийската си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място, където времената се размиват и сливат. В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.“

Георги Рупчев

Георги Рупчев е от онези поети, които препотвърждават принадлежността на българската поезия към световните образци. По неговите думи „Поезията е нещо неопределено, което непреодолимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на Вселената.“ В словото си „Коронован княз на метафоричните състояния“, произнесено по случай 40 дни от смъртта на Георги Рупчев и премиерата на посмъртно издадената му от издателство "Факел експрес" книга "Приковаване на огъня" Иван Теофилов пише: “Още една книга на Георги Рупчев. Ненадейна, но вероятно желана и мислено очаквана от поета. Още един шанс за обичащия поезията да проникне в преимуществата и дълбокото обаяние на тази лирика, с нейния невероятно подвижен, самокритичен дух и изключително богата изразна система. Георги Рупчев принадлежи към съсловието на родените поети. А всеки един от тях идва с определена мисия. И затова той завинаги ще си остане ТОЙ - независимият, гордият инфант на поезията, стоящ над всичко дребнаво и конвенционално: като своеобразна духовна алтернатива, без която не може да има еволюиращо човечество…….. И аз съм радостен от факта, че съм живял в едно и също време с Георги Рупчев, че съм осезавал и носил в живота си неговото достойно и благородно присъствие.“

Лили Деянова и Камен Старчев

А Едвин Сугарев пише: „Поезията на Георги Рупчев е особен, рядък случай, чиято значимост, поне според мен, надхвърля тази на неговото поколение, а и на времето, в което е създадена. Поети като него, като че ли принадлежат към друга раса, за която поезията е наистина самоубийствен занаят – или „проява на инстинкта за неприспособимост” /надписът на паметната плоча пред дома му/, както го определяше Жоро. И именно затова днес, в подлите и малоумни времена, които обитаваме, такива поети са насъщни. Паметта за тях ни напомня за съществуването на една дълбинна автентичност, в която тъмното и светлото се преливат и чиито пейзажи съграждат език, на който проговаря универсумът. Съизмерването на човека с тази именно автентичност и проблематичността на неговите идентификации в един много повече екзистенциален, отколкото социален план, е голямата тема на всичко написано от Георги Рупчев.“

Седмица след смъртта му на 28 ноември 2001 г. поетът и издател на „Факел Експрес“ Георги Борисов пише много тъжен, дори болезнен текст в негова памет „Смъртта на поета“, който завършва така: „Прескачайки гробовете, без някому да е вече потребно, множеството се пръсна, сбра се отново на двойки по пътя и тогава дочух - съвсем ясно и точно дочух - изтънелия като дух глас на Георги Рупчев:

Тъй своите огньове приковават

навеки прикованите,

прости ми, всичко беше незначително.“ / целият текст може да прочетете тук /

От ляво на дясно: Веселина Рупчева, Силвия Чолева, Мария Ландова и Светлозар Желев

В края на миналата година в петиция на интелектуалци, поети, съмишленици и приятели на поета Георги Рупчев се предложи да има улица на името на поета. Тогава Силвия Чолева написа в обръщението си за нея: „Изминаха 20 години, в които един от най-големите български поети Георги Рупчев не е сред нас, но поезията му пр��дължава да бъде четена. Тя надхвърля времето, в което е писана, променя езика, променя разбирането за това какво е поезия. Огромният му талант преработи в стихотворения трагизма не само на собственото му живеене, но и трагизма на човека въобще. Мария Ландова, Марин Бодаков и аз, Силвия Чолева много пъти сме разговаряли след смъртта на Георги Рупчев, че в нашия квартал „Гео Милев“, където той живееше, би било хубаво да има улица на негово име… С подкрепата на кмета на общината ни Георги Илиев, се надяваме тази идея да намери обществена подкрепа и да се осъществи. Високият талант на Георги Рупчев заслужава това.“ Идеята е тази малка улица без име, за която стана дума в началото на текста, и отвежда към неговата „Христо Максимов“ да носи името на поета. В интервю за БНР по този повод, тогава, тя заяви: "Макар че не е преведен на чужди езици, той е прескочил тези граници, той е надхвърлил и своето време. Той е част от световната поезия.“

Паметната плоча в памет на Георги Рупчев пред дома му, скулптура на Камен Старче

И по неведоми пътища точно в деня,в който беше поставена плочата пред дома на Георги Рупчев излезе от печат и се появи на „Алея на книгата“ поетичният  том "Галерия на сърцето" на Марин Бодаков на издателство за поезия ДА и „Точица“. А Марин отлетя от нас преди една година на 8 септември…Поетите се срещат някъде Горе над нас, а ние да ги четем…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив