#къща за гости | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 6 months ago

Text

Албена Грабовска: Надявам се моите книги да бъдат издадени на български

През месец май Държавният културен институт към министъра на МВнР представи свои мобилни експозиции във Варшава в рамките на различни международни събития и пространства по покана на Посолството на Република България и Културния институт в полската столица.

На 13 май в Публичната библиотека на Варшава посланикът на Република България Маргарита Ганева и директорът на Държавния културен институт Снежана Йовева-Димитрова откриха фототипната изложба „Чудотворни икони и свети мощи на Балканите“, преведена на полски език. Изложбата е от програмата на Държавния културен институт към Министъра на външните работи, реализирана съвместно с Центъра за славяно-византийски изследвания „Проф. Иван Дуйчев“ към СУ „Св. Климент Охридски“ и се състои от 24 пана, представящи църкви и манастири, в които се съхраняват чудотворни икони и свети мощи, историята на всяка обител, легендарната биография на всяка чудотворна икона и обичаите, свързани с храмовите празници и празниците на светците, чиито мощи се съхраняват в тях. Повече за събитието може да прочетете тук.

От ляво на дясно: Калина Станчева, Албена Грабовска, Снежана Йовева, Божидар Славов и Н. Пр. госпожа Маргарита Ганева, посланик на България в Полша

Връщаме се към това събитие, защото след като се върна в София Снежана Йовева сподели пред „въпреки.com”, че сред многобройните гости, между които дипломати, учени, общественици на откриването, е присъствала е известната полска писателка от български произход Албена Грабовска. Решихме да я потърсим и разговаряме с нея, защото се оказа, че почти непозната у нас като автор. Единствената ѝ книга преведена на български, която е и дебютът ѝ е „Там, където се е родил Орфей“(2011). "Сантиментално пътуване до планината на предците и паметните места от детските ваканции" - така литературната критика в Полша e представила необичайна книга за Родопите. Д-р Албена Грабовска е дъщеря на поляк и родопчанка от Чепеларе. Макар родена и израснала в Полша, още през детството си научила майчиния си език, а всяко лято била изпращана на ваканции в Родопите. Книга е посветена на майка Катя, както е наричала с обич баба си…

Нашата среща с нея стана чрез интернет, разменяхме мейли и разговаряхме във виртуалното пространство с надеждата, че ще се видим и на живо…

Пани Грабовска, за съжаление, не съм чела Ваши книги, открих доколкото е възможно подробности около първата Ви книга „Там, където се е родил Орфей”. Само ще вмъкна, че Родопите са любимата ми планина. Разкажете ми подробно как решихте да я напишете и оттам началото на писателската Ви дейност?

Много се радвам, че обичате Родопите. Моите най-красиви спомен са именно оттам. Като дете през всяка ваканция бях в България, в Пловдив, където живееше баба ми и в Чепеларе, където, имаме етаж от столетна къща. Много години след моя брак със децата отидохме да видим Чепеларе. Тогава реших да направя ремонт на къщата, да имам дом в Родопите, да се върна към своите спомени. За съжаление, моите деца не говорят български, България за тях е една друга държава. Помислих си, че един ден ще си отида от този свят и те няма да знаят нищо, нито за втората ми родина, нито за нашите близки в Чепеларе и Пловдив. Ако решат да дойдат, няма да знаят при кого да отидат, към кого да се обърнат, с кого да разговарят.. Реших това всичко да напиша. И го написах. За нашия род, за Родопите, за историята на тази планина, за кухнята, за градове и селца, които биха могли да видят, като някой ден решат да дойдат. Описах също манталитета на родопчаните, особено на тези, които помагаха да направим ремонта. Описах доста подробно как с малките деца отидохме в Чепеларе и как всички ни се възхищаваха че пътуваме с малки деца.

Албена Грабовска

Книгата издадох сама, първоначално 12 книжки, които раздадох на роднини и приятели. Един от приятелите каза, че това, което е прочел било много интересно. Посъветва ме да изпратя книгата до няколко издателства- Поляците много добре си спомнят ваканциите в България през годините, когато единствено там можеше да се почине на топло и слънчево. Пратих книгата, тя много се хареса и веднага я приеха и издадоха(премиера февруари 2011). Имаше голям успех. Това беше началото. После написах няколко книжки за деца, свързани с моята професия (лекар - невролог, епилепсолог), а после си дадох сметка, че имам желание да пиша романи. И така започнах.

От небългарски източници научих колко разностранна е писателската Ви дейност – от книги за деца, през сагата „Столетието на рода Винни” до криминални сюжети. Как подбирате темите си? Кое ви провокира да избирате своите сюжети и да разказвате истории?

На 14 май имах премиера на 27-та ми книга.Специализирам се в романи със силни образи на жени. Моите героини са силни, умни и се борят за себе си и своите семейства. Много често на заден план е историята на Полша. Тя е доста комплицирана исторически държава. Преживели сме руско, австрийско и германско робство, въстания, две войни и то само за две столетия. Това много влияе на хората, особено на обикновените хора, които трябва да се борят с голяма история, която влиза в техните къщи и живота им.

Имам много идеи, винаги е така е било с мен. Избирам темите старателно, винаги съзерцавам своята история със старателно избрана история и наратив. Затова пиша и криминални романи, и саги, и исторически романи.

Вие сте авторитетен писател с награди в Полша. Правили ли сте опити да се свържете с български издатели и преводачи от полски? ( Ние имаме чудесни полонисти и полската литература е много ценена и обичана у нас.)

Това е болна тема. Направих големи усилия веднага след като издадох „Орфей“. Не знам защо ми се струваше, че всички мои книги ще бъдат издадени на български…Първият опит беше много неуспешен. Книгата щеше да бъде финансирана от община Чепеларе. Те всичко направиха коректно. Помолиха ме да посоча преводач. Аз повярвах на едно младо момиче, което се обърна към мен с молба да дам шанс на младите преводачи. Дадох…Когато помолих да ми даде преведената книга, оказа се, че преводът е много лош. Имаше страшно много грешки. Момичето много слабо знаеше полски. Книгата беше странирана, но аз не можех да се съглася да бъде издадена. Намеси се професорката на младата преводачка, опита се да помогне…

Ако пропусна всички обидни мейли, които получих…книгата не беше издадена. След няколко години опитах пак и изпратих юридическите проблеми с Община Чепеларе, с която имах вече сключен договор. Те ми върнаха правата, за да намеря сама издател. Намерих (посочиха ми го). Междувременно моята ��айка (Мария Грабовска) преведе цялата книга на български. Издателят най-напред искаше да издаде 1500 екземпляра, после каза 500, след това станаха 250. Но най-големият проблем беше, че искаше да махна всички истории за Родопите, кухнята, литературата, географията. Общо 10 глави. Аргументът беше, че в България знаят всичко това и тези теми няма да ги заинтересуват. Не съгласих и този път книгата да излезе в този осакатен вид…

Албена Грабовска

Правих опит да издам романа „Костите на пророка“, защото действието се развива в Пловдив и се говори за богомилите. Никой не беше заинтересован. Преведох и 30 страници от моя роман „Lady M.”, но и тук не намерих желаещи. Последно говорих за „Столетието на рода Вини“, но ми казаха, че полската история няма да заинтересова българите. И така си остана…Сигурно не ми вярвате… Мои близки винаги ме питат „защо не искам да издам моите книги в България?“ И молят „хайде да издадем…“. Ми хайде!

От Снежана Йовева, директор на Държавния културен институт към МВнР на България, разбирам, че Вие поддържате връзка и с нашето посолство и културен институт във Варшава. Те не са ли Ви съдействали в тази посока? Между другото и Полският институт в София се грижи много за представянето на полската литература и изкуство в България, имат и богат библиотека. Мисля че, биха съдействали за Вашето представяне като писателка в България.

Разбира се, Българският културен институт във Варшава помага за промоциите на моите книги в Полша. Много им дължа. Редовно организират авторски срещи. На библиотеката на Полския институт в София редовно изпращам книги. Но като се обърнах с преводача, който намерих за подкрепа за получаване на грант, за да може да се преведе „Костите на пророка“, ми казаха, че те, все пак, не могат да се месят за това. Мисля, че ако дойда с преведена книга, те биха съдействали. Винаги подчертавам, че моите усилия да се представя в България не са свързани с желание за печалба.

Споделете малко повече за „Столетието на рода Винни” и неговата екранизация като телевизионен сериал, дори Вие сте участвали в епизодични роли. Пишете за историята на ХХ век, но с днешна дата ХХI е не по-малко тягостен и жесток. Близо до нас има ужасна война срещу независима и свободна Украйна…

„Столетието на рода Винни” е един чудесен сериен филм. Има четири сезона. Гледаха го средно 3 млн. в Полша и самата книга се продаде в 500 хиляди екземпляра. Никой в Полша нямаше проблем с това, че имам български произход, а пиша за историята на Полша. Напротив, наричаха ме съвест на народа и питаха откъде имам толкова красиво и оригинално име.

Да, успях да осъществя мечтата на детството и участвах в снимките. Това беше много трогателно за мен. Моите деца също участваха.

Вашата професия като лекар е посветена на много сложни не само диагнози, но и лични, дори екзистенциални проблеми на човека. Как тези познания и практика влияят на литературата, на писането Ви? Използвате ли опита си като лекар във Вашите сюжети?

Много влияе. Не непосредствено, в случаите, във формата, която избирам, която е доста научна във вида си. Написах три тома роман за историята на полската медицина (на фона международните научни събития), наречена „Успехите на Хипократ“. Действието се развива между 1850 и 1944 година. Много е интересна и оригинална, има много хубави отзиви. Сега са купени правата за сериен филм и се надявам догодина да можем да го видим.

Над какво работите сега? На кого първо показвате написаното?

След премиерата на мюзикъла "Мазуркски легенди"

Първо показвам на майка ми. Тя много добре умее да ми подскаже нещо, има свои предложения, коментари. Старая се да ги използвам. После книгата отива в издателството и започва редакция, коректура, промоция…Сега работя над криминален роман с медицински сюжет. Но едва преди няколко дни почнах да пиша. Правя още последни поправки на либрето на мюзикъл за живота на полската певица Анна Янтар, която загина в самолетна катастрофа едва на 29 години. Преди това написах либрето на два мюзикъла „Езерно време“ и „Коперник“ за живота на най-значимия полски учен Николай Коперник. То е за репертоара на операта в Краков.

Нашето интервю с Албена Грабовска с въпроси и отговори по мейл бе в дните преди 24 май. А и съм убедена, че този празник трябва да почитаме всеки ден на годината. Затова я попитах на финала на нашата кореспонденция: Каже нещо за нашите читатели в навечерието на 24 май.Тя ми написа този път, за разлика от предишните си отговори, в които използваше латиница, на кирилица:

Мили читатели, приемете най-сърдечни пожелания за 24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост! И за мен в Полша това е важен ден! Бъдете винаги горди с вашата държава и родния си език и българската култура. Надявам се, че моите книги ще станат част от нея. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: личен архив на Албена Грабовска и на културния институт към МВнР

P.S. на „въпреки.com”: Не за първи път Снежана Йовева свързва хората от различни краища на света, особено свързаните с България. За нея това е мисия. Надяваме се книгите на Албена Грабовска да бъдат преведени и четени у нас. Не зависи само от преводачите, а и от издателствата. Но със сигурност си заслужава…

#Албена Грабовска #Снежана Йовева #Зелма Алмалех #Полша

0 notes

ivo2023 · 7 months ago

Link

0 notes

homedesignbg · 2 years ago

Text

Къща за гости с басейн - Home Design

Много от нас искат да избягат в почивните дни и търсят къща за гости, където могат да се уединят и да си починат или да се забавляват. Read the full article

0 notes

offcialportalbulgaria · 6 years ago

Photo

Къща за гости Пролет, Китен

Къща за гости Пролет е разположена на около 300 м от морския бряг. Тук ще се радвате на уюта и гостоприемството на домакините.

#Къща за гости Пролет #Китен #Къща за гости

0 notes

grigorii3 · 6 years ago

Text

"Тя

Тя ме напусна. Предполагам, че решението й не е дошло спонтанно, понеже в онази съдбоносна сутрин си беше нагласила три аларми на телефона, всяка от които с различна мелодия – „Бягство“ на Авеню, „Ще избягам ли от теб“ на Каризма и „Бягайте крачета“ на Луна. Стана, взе два куфара и започна да си събира багажа. В първия момент се зарадвах, защото помислих, че отиваме на море. Когато извади зимното палто и ботушите от гардероба, не се усъмних, защото то на морето най-лесно се настива. Признавам, че откачането на любимата й картина от стената леко ме озадачи, но в крайна сметка всеки човек си има любими вещи, с които никога не се разделя. Аз, например, навсякъде си нося личната карта и ключовете за апартамента. Хората са странни. Чак след като стигнахме до асансьора и тя ме дари с онзи поглед, с който баща дарява сина си, преди да излезе за цигари, които никога няма да си купи, разбрах, че всичко между нас е приключило.

Мамка му. Заливат ме същите чувства, които изпитвам, когато гледам документален филм за намаляването на популацията на пандите в Китай – тъжно ми е, но не ми се плаче. Имам предвид, че от пандите не се прави бекон, нито дават мляко, да кажеш, или пък вълна. Бих се разстроил, ако изчезнат кравите или прасетата. Това вече е страшно. Макар че пандите...

Отплеснах се. Мисълта ми е, че когато си се събуждал до един и същ човек в продължение на десет години и една сутрин се събудиш сам, в главата ти като плевели избуяват стотици въпроси. Къде сгреших? Можех ли да бъда по-добра половинка? Дали ще умра сам? Как се пуска пералнята?

Не, сериозно. За какво служат всички тези бутони? Джойстикът ми за плейстейшъна има три пъти по-малко, а с тях все пак се правят финтове и прехвърлящи удари на Фифата. Долепям ухо до занусито и започвам да въртя голямото копче напред-назад. Щрак-щрак-щрак. Все едно съм герой в „Бандата на Оушън“, който се опитва да налучка комбинация за сейф, пълен с диаманти. Вътре съм! Дотук добре. Защо обаче има три отделения за прах? Това сигурно е някаква логическа задача. Както когато Индиана Джоунс влезе в древния храм Петра да търси Светия Граал и рицарят-тамплиер му каза, че трябва да различи истинския бокал сред десетки други. „Послушай сърцето си, Инди“, шепна си аз. Хващам праха и с треперещи ръце го изливам в лявото отделение. Слагам омекотителя в средното, а в дясното – малко зе��тин за вкус. Допускам, че действията ми не са съвсем професионални – все пак никой не се е родил научен – затова пъхам в пералнята само неща, които не харесвам: пуловер от майка ми, пуловер от майка ми, пуловер от майка ми, глава броколи и кучето на Петрови.

Не беше толкова трудно. Ето, че се оправям и без теб. А ти мислеше, че като остана сам, ще си пия урината като Беър Грилс и ще изстрелвам сигнални ракети от балкона всеки път, щом сапунът в банята свърши. Като споменах банята... Защо, вие, жените, твърдите, че е толкова сложно да изчистиш банята? На теб ти отнемаше часове. Веднъж, помня, беше опънала базов лагер под душа и ти носех провизии и чисто бельо в продължение на цял месец. Все едно те бях пратил да излъскаш Авгиевите обори или още по-зле – подлеза на Централна гара, въоръжена единствено с мокра кърпичка. Огледалото все ти стоеше мазно. Чакай малко – като застана пред него, разпознавам ли се? Има ли шанс да се объркам, че това отсреща не съм аз, а Орландо Блум? Да си кажа „пич, ти трябва да снимаш „Карибски пирати“ и да правиш гореща любов със супермодели, какво търсиш в тази панелка в Стрелбище?“ Няма. Значи огледалото е чисто.

Холът е грозен без теб. Ще си взема джага. Не – куче! Не, не – куче, което умее да играе на джага. Човек може да намери всякакви неща в интернет. Ще погледам телевизия с крака върху масата. Виж само как ги вди-и-гам и приземя-я-вам върху покривката, дето ни я подари майка ти. Малко е тъпо, като не ми се караш. Добре, какво толкова му харесваш на „Сексът и градът“? Естествено, че накрая Кари ще избере Тузара. Та той има лимузина! Дори да беше останала с Ейдън, да си бяха взели къща в предградията, с градина и голдън ретривър, да си бяха родили две руси като ангелчета деца, един ден просто щеше да се събуди и да си каже: „Дееба... Лимузината си е лимузина“. И защо всички наричат високия мъж с червената коса „Миранда“? Той не се ли обижда? Няма ли поне капка достойнство? Защо просто не си намери по-готина компания, която ще го приема такъв, какъвто е, без да му се подиграва? Като се замисля, този сериал е по-брутален дори от Game of Thrones.

Оф, сега ли намери да скъсаме? В събота, когато е почивен д��н, и всички двойки качват лигави снимки как се целуват, посещават курс по грънчарство, тичат в парка, събират шишарки, хапват суши, хранят галапагоски костенурки, свирят на флейта и образуват сърца с пръстите на ръцете си? Как пък някой не качи статус „Имам глаукома“, или „Тими беше добро куче“, или „Преместих се във Видин“, или „Докторът ми каза, че 2019-а година се очертава много тъпа и нищо няма да изпусна, като умра“, та да ме предразположи да споделя нещастието си със света.

Тази раздяла ми отваря страшно много работа, а знаеш кoлко ме мързи. Трябва да променя статуса си от “in a relationship” на „single, мама ви воайорска”, да изтрия общите ни снимки, да звънна на нашите и да им кажа, че скоро няма да видят внуче, но ако искат, мога да им подаря изключително красив хамстер. Баба ще бъде съсипана. Милата – първо не ме приеха медицина (понеже не кандидатствах), после БНТ спряха „Дързост и красота“, сега и това. Добре, че навремето не се запалих по веганството, че отдавна щяхме да сме я загубили.

Много празни шкафове останаха след теб. Трябва да измислим какво да ги правим. Да ги правя. Съжалявам, навик. Може да ги напълня с гвоздеи и мерудия и когато имам гости, да ги питам: „Добре, според вас какво има в онези шкафове?“ / „Порно списания?“ / „Не.“ / „Дискографията на Веско Маринов?“ / „Не.“ / „Стъклени фигурки на любимите ти Дисни принцеси?“ / „Не.“ / „Копеле, предаваме се.“ / „В онези шкафове има гвоздеи и мерудия.“ / „Хаха, много смешно. Дай сега сериозно.“ / „Сериозен съм, бе. Има гвоздеи и мерудия.“ Тогава някой ще отвори шкафа и ще настане луд смях. Още утре отивам за мерудия.

Абе, ти наистина ли един ден ще се целуваш с друг мъж? Не е ли малко крайно, предвид всичко, което сме преживели? Това са десет години все пак. Аз ти се заклевам, че никога няма да целуна друг мъж. Смятам, че е редно и ти да го направиш.

Няма те, а цял ден си бъбрим. Уж аз съм логичният. Знаеш ли... Това, че винаги исках от теб да си рационална е най-нерационалното нещо, което съм правил в живота си. Добре, де, веднъж гледах и „Шоуто на Канала“, но разбираш накъде бия. Опитвам се да кажа... Опитвам се да кажа, че всяка жена има право да закъснее с толкова минути за филм, пък бил той и с Хю Джакма��, колкото мъжът й – за рождения ден на тъщата. Окей е да похарчиш толкова лева за обувки, колкото аз за уиски. Плюс 4000, защото си жена.

От пандите не се прави бекон, нито дават мляко, да кажеш, или пък вълна. Но кой не харесва панди?"

31 notes · View notes

nevidimite · 6 years ago

Text

Яркото Слънце в безкрайната вселена на село Орцево

В ранните сутрешни часове на съботния ден петима младежи слизат от теснолинейката на гара Аврамово. Намиращата се на най-голяма надморска височина в целия Балкански полуостров железопътна гара отбелязва за новодошлите началото на едно дълго и богато пътуване през мъдрост и доброта, извир��щи сякаш от дебрите на отдавна забравени и непознати днес светове.

Още с първите крачки нагоре по пътеката денят започва да се откроява. От автомобилния път по-долу се чуват клаксони – но не от онези гневни и агресивни градски изблици, а от онези приповдигнати и радостни поздрави, които се раждат спонтанно при вида на сериозно екипирани за зимна обстановка ентусиасти. Денят обаче е пролетно-мартенски и по всичко личи, че слънцето, топлината и птичата песен ще са основни спътници по време на предстоящото приключение.

Пътеката среща планинарите със село Аврамово, с неговите гостоприемни жители, запознава ги с гори и поляни, които постепенно попадат в плена на дълбокия мартенски сняг, и накрая разкрива пленителна гледка към Рила планина и нейните южни склонове и върхове. След няколкочасов преход петимата приключенци достигат крайната си цел – село Орцево. Кацнало на северозападния край на мистичните и безкрайни Родопи, това селце предлага хармония и магия, които оставят трайна следа във всеки посетител.

Една от емблемите на Орцево е разкриващата се на югозапад пасторална картина към Пирин в пълните си размери и с всичките си нюанси – от най-северните върхове, през алпийските пейзажи и форми на мраморното било, до значително по-ниските и обли представители на слабо познатия Южен Пирин. Колкото и дълго да задържа погледа си натам, с каквито и думи да се опита да опише видяното, новодошлият надали ще успее да се насити и да обхване словом всичко онова, което притежава тази гледка.

Още с първите селски къщи започват и срещите с жителите на село Орцево – хората, ��а които това място не е просто моментно бягство от шума и стреса на града. За тях това е живот, корен, съдба, история – с всички положителни и отрицателни последствия от тази връзка. Първата къща, току на входа на селото, е тази на Ахмет Мечкарски. Това е Мечкарската махала, кръстена именно на рода на беловласия, но жизнен и пъргав човек, който пръв посреща петимата градски пришълци. Ахмет разказва за синовете си, заминали далеч – към града или в чужбина – за да търсят сигурно препитание за себе си и семейството си. Разказва и за жена си, която не може да му помага с работата, тъй като преди много години е получила инсулт, от който така и не се е възстановила. Петимата неочаквани гости я виждат и днес. Седяща сама на една пейка на фона на разстилащата се на изток родопска шир, възрастната жена безмълвно и спокойно им се усмихва и вдига ръката си за поздрав. Ахмет приема случилото се с жена си като „съдба“, която човек не може да промени. У него липсва гняв, липсва недоволство и омраза към никого. Именно тази душевна „чистота“ е неговото богатство, с което посетителите му днес ще го запомнят завинаги.

Навлизайки във вътрешността на селото, групата се среща с още местни, които приветливо посрещат поредните посетители на село Орцево. Така след Ахмет, петимата планинари се запознават и с Айше, която с тъжна и искрена усмивка им споделя, че „тук не е хубаво“. Нейният различен поглед върху селото е още един пример за тежкия живот на хората тук и за това как при определени условия дори най-пленителният и магически пейзаж може да се превърне в ежедневие, даденост, проклятие.

Освен спиращата дъха гледка към Пирин, село Орцево се отличава с още един „ресурс“, този път не природен, а чисто човешки. Това е Муса със своя магазин, пълен с всякакви забележителни за новодошлите хора продукти. Ето защо след като са се настанили в уютната и добре поддържана къща за гости на Фатме – млада, любезна и много приветлива стопанка – петимата градски бежанци се насочват именно към селския магазин, където ще се срещнат с Муса. Той е първият човек, с когото организаторът на групата е влязъл в контакт, за да уточни подробностите около прехода до селото. Въпреки предварителната комуникация и изградените вече очаквания у посетителите, мъжът, който ги посреща в магазина, се отличава ярко от съществуващите стереотипи и предразсъдици.

Муса е едър, изправен човек с горда осанка и една незаличима искрена усмивка на лицето си. Още с влизането на новодошлите в препълнения с всякакви стоки магазин, той започва да разказва – за селото си, за живота си тук, за мечтите и надеждите си. От всяка негова дума искри онази безусловна любов, която толкова много хора търсят около себе си. На въпроса на един от новодошлите защо не седне до тях, ами седи постоянно прав, Муса отговаря:

- Защо? Защо да сядам? Та вие сте поредните приятели на Орцево!

В този момент очите му се насълзяват, а в гласа му се появява едно силно и трудно сдържано вълнение. Започва дълъг и подробен разказ за мястото, което за Муса е нещо съвсем различно от сиво и скучно ежедневие. То е една нестихваща, вечно грееща и чиста любов:

- Селото е дълго 6 км. и половина. Всяка махаличка е свързана с отделен род. Сега посл��дната махала тук е Перущинска махала, отдолу е Чевръкова махала. Тук е Вехова махала, те се преселиха към Белица. Мечкарска махала – Ахмет. Той е приказлив човек, отглежда много животни. Децата му се разбягаха, кой по Англия, кой по Краище. И после е махала Горни Орцеви...трите къщи отгоре. На 1640 метра. Спорихме там с една прекрасна дама, прекрасна – щом спорим. Тя ми казва, че 1460 м. е по-високо от 1640 метра. Викам – добре, аз имам по аритметика три. Ти колко имаш? 6. Викам, повече няма да споря с нея. Тук центърът пред Ситроена е на 1550 метра надморско равнище. Това ни е центърът.

Орцево е сред основните претенденти за първенец в класацията на намиращи се на най-голяма надморска височина в България и на Балканите населени места. Както много други подобни въпроси, така и този създава стабилна основа за спорове и дебати. Всичко това обаче е второстепенно за Муса пред грижите и усилията, които той полага, за да може селото му – най-високо или не – да процъфтява:

- Докарваха тука китайци и араби от Арабския полуостров да купуват земи, да правят нещо. Вилни селища да правят. Да стане като Банско, чиниш ли Банско какво е? Ето Добринище и Баня се развиват вече по-добре от Банско. Имат минерални извори.

- Муса, ти как си представяш селото развито? Как искаш да го виждаш след 10 години?

- Не презастроено. Да не се вкарва цимент. Може дърво, стъкло, но циментът да е минимално нещо. На вас ви е писнало – обръща се Муса към петимата пришълци – отгоре цимент, отляво цимент, отдясно цимент. Ходиш по цимент. Работиш цял ден покрай цимент.

Муса дава израз на любовта си към Орцево чрез действия, които са в синхрон с идеалите и мечтите му. На няколко километра над селото под връх Велийца той и ентусиасти от сдружение „Байкария“ са построили дървен заслон на два етажа. Мястото е уютно и просторно и предлага подслон на туристи и нуждаещи се минувачи.

- „А, Муса, ти си направил грешка, че правите заслон“, ми казват хората. Добре, те правят заслон на Кончето и носят всичко на рамената си – разсъждава Муса. – Такива едни мераклии планинари като вас, които...Защо тука да нема? То просто си е един трамплин не само за Орцево, а за целите Северозападни Родопи. Там могат да се подслонят овчари, кравари, гъбари, преминаващи.

Муса далеч не е от онези отшелници, потърсили усамотение и уединение на върха на планината. В ежедневието си той общува с много и различни хора и ползва интернет на личния си лаптоп.

- Муса, как минава един твой ден?

- Ми, ставам в 9-10 часа. Стоя някой път до 21 часа вечерта, някой път и до по-късно. В общи линии докато има хора. Последните две седмици малко съм възпрепятстван, понеже десният крак ми пострада. Но не се подложих на...Само направих снимка..Не исках да ме гипсират, понеже аз работя с хора. Ежедневно контактувам с десетки хора и просто...А като те гипсират трябва да си останеш у дома. Аз ходех за 10-12 минути от нас, сега ходя за 30-45 минути с две тояги. Едната оттам, ��ругата отсам. Викам просто...трябва борба. Но спортът си оказва думата – силна воля и...

Подхлъзването преди две седмици на леда е минимална беда за Муса на фона на това, което достолепният домакин с горда осанка е преживял през живота си. Докато работи в електроснабдяването в Разлог той е ударен от близо 20 хил. волта ток. Инцидентът се случва на 26-ти април 1983-та година. Възстановяването от случилото се отнема на Муса 5 години, а някои от последиците остават трайни и до днес – левият му крак остава до голяма степен обездвижен. По време на рехабилитационните дейности в Кюстендил никой не вярва, че Муса може да се възстанови. Напук на всичко обаче, той успява да се изправи на крака и отново да води активен начин на живот.

- Когато ти е тежко – усмихваш се и забравяш, че те боли нещо. Просто...с два болни крака и се смея – казва Муса на своите слушатели, които не могат да откъснат погледа си от него. Като че ли в този момент съзнават как много хора в града плащат големи суми пари, за да посещават семинари и лекции, където да слушат подобни истории и да черпят познания от всепризнати специалисти. А в същото време всичко това е съхранено някъде там насред Родопите на близо 1600 метра надморска височина в едно от най-високите села на България.

- А кои неща те карат да се усмихваш?

- Самият мозък трябва да го устроиш, за да си добре, да си здрав. Усмивката само – тя спасява. И тя краси човека. Иначе – ако си се нацупил, намръщен си – това ме боли! Ами, като се намръщиш, ще те заболи двойно, тройно. А усмихнеш ли се, болката я забравяш.

В този момент вратата на магазина се отваря и отвън влиза млада двойка мъж и жена. Появата им става причина за спонтанната и искрена усмивка на лицето на Муса, както и за бурната му щастлива реакция:

- Ехеее! Светъл лъч! Как сте, бе? Как пристигнахте?

Куцукайки, Муса се придвижва към новодошлите. Следват прегръдки и поздрави като между стари приятели, които не са се виждали от дълго време, но връзката помежду им ни най-малко не е отслабнала. Изведнъж домакинът сепнато обръща погледа си към останалите петима гости:

- Извинявам се, дай да се запознаете! Това са поредните приятели на Орцево – сочи Муса към по-голямата група, с която допреди мъничко е разговарял.

Оказва се, че мъжът и жената, които току-що са пристигнали в магазинчето, са дългогодишни приятели на Муса, които редовно посещават Орцево и него. За двамата селото се е превърнало в специално място, което винаги носи със себе си хармония и разтуха. За Муса пък тяхната поява е нов източник на енергия и сили да стои на краката си:

- Къде да седна, бе, на мен ми оздравяха и двата крака като видях, че имаме гости...Трябва да ходя повече! Трябва вече вместо 10 да ходя 12 километра!

Позитивизмът, силата и спокойствието на Муса – са заразителни за околните. Вероятно без да съзнава, той зарежда градските бежанци с енергия, която толкова често липсва в града. Така след срещата си с него те ще имат сили да се потопят в старото си ежедневие, преди отново да намерят пътя към един от човешките върхове на Родопите.

- Муса, разкажи ни, моля те, за празниците и обичаите на селото.

- Навремето, когато мина Възродителният процес, ни забраняваха да слушаме музика и да се събираме. Затвориха ни училището по партийна линия, че играем и пеем като младежи. И започнахме вече да се събираме сред някое харманче. Правим си една врътка там. Сечем една голяма върлина, слагаме три-четири колчета. Момичетата се качват на хармана така и се въртят. Пеем си, играем си по цял ден. Обаче на партията не й харесва, че...ето тия там, къде са, какво са, що са? Тогава такава беше партийната политика – отгоре те натискат... Обаче ние...какво ти пука, че някой не ти дава да играеш.

С всичко, което прави и казва на съселяните и гостите си, Муса разкрива ненатрапчиво и естествено голямото си човешко сърце. С наближаването на нощта и залеза на Слънцето студът нахлува в помещението, но в душите остава топло. Рядко, много рядко човек има щастието да срещне някой, който трайно успява да го окрили за полет над сивия и еднотипен свят към една различна, приказна реалност. Онази реалност, която Йовков е успял да пресъздаде в разказа си „Песента на колелетата“ чрез героя си Сали Яшар. Защото именно на него напомня и Муса – със своята богата душевност и тиха, но същевременно достигаща всички околни мъдрост.

- Много ти благодаря, че така ни разказваш и така ни прие – казва водачът на петчленната група, насочвайки се към вратата.

- Държа се с всички така. Няма значение дали сте ми първи приятели, както Светльо например. С него сме се виждали сигурно над 10 пъти. С всички се държа ей така. И за да бъдеш обичан, трябва първо да обичаш. Какво лошо може да ми се случи иначе? Казвам си – ти си инвалид, човече, как ще ти се случи нещо? Нищо не може да ти се случи, най-много да оздравееш. И пак с усмивка...

Текст: Евгений Димитров Снимки: Станислав Попкостадинов, Крум Джупанов, Евгений Димитров

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

#nevidimite #orcevo bulgaria

1 note · View note

seouslugi · 3 days ago

Text

0 notes

ofertibg · 2 months ago

Link

Специална оферта за Лятна почивка в Банско! Нощувка за Двама, от Къща за гости Ела • Дартс; • Тенис маса; • Настолни игри; • Детски кът; • Wi-Fi високоскоростен интернет; • Градинско барбекю; • Туристическа такса и застраховка. • ... Вижте още в офертата

#ПочивкивБългария

0 notes

vprki · 11 months ago

Text

Еликсирът, който ни омайва

Книгата на Капка Касабова „Еликсир“ е поезия в проза. Една амалгама от поетични орнаменти в разказвачеството, която те омайва. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Книга, която започва със следният поетико-наративен слог не може да не е обещание, че ще разгърне душата ти и за най-деликатните отсенки на словото:

„ Слънцето залязваше над Долината и поръбваше всичко в златно. Огромните планини на запад и на изток, магарешките бодили с човешки бой, стърчащи из опалените ниви, където една кобила и жребчето ѝ внезапно вдигнаха глави, сякаш чули далечен звук, дори разбитият път – всичко блещукаше от златната мараня. Беше тихо, като че цялото човечество спи следобеден сън. Щурците вече репетираха.“

Капка Касабова умее да говори на сърцата ни чрез всичките ни сетива – да видим, да чуем и като че ли всеки момент ще докоснем тази картина. На едно място в книгата си тя казва, че селото е като „гоблен от къщи хвърлен върху стръмните тераси“ на местността.

Капка Касабова ни разкрива и безпощадно, и наред с това деликатно, душевната причина да предприеме това пътуване по река Места. Това донякъде ѝ напомня за реката в нейната Шотландия. И тя ще каже, че тези реки текат и ти въздействат, докато не те огладят като речно камъче. А това си е чиста проба Дзен. Но и на нея самата, и на читателя става ясно, че тук в това предприето пътуване се е намесило да я води нещо много по-силно – а това е инстинктът.

Капка Касабова ни спечелва да ѝ се доверим и да ѝ повярваме, защото не можеш да не почувстваш духовна близост с човек и творец, който така, с всичките си сетива, възприема дъжда, лежейки на чардака на къщата, която е наела и да е разтворила душата и тялото си за всичко земно-неземно, което се случва в този момент. Това сливане с природно-духовната стихия не се случва всеки ден. Това е върховен момент, защото ние самите сме съчетание от тези пет стихии – дърво, огън, земя, метал и вода:

„…бурята гърми над Долината с оръдейни залпове. Топъл дъжд бие тиклите на покрива.. Снопове светлина пробиват облаците като пророчество. Но никой не знае накъде сочи това пророчество – напред или назад…“

Капка Касабова

И Капка Касабова в тази книга ще направи точно това – ще ни връща и назад в миналото, а ще гледаме и напред в перспективата на този невероятен край на страната ни, който според авторката, е все още най-екологичният в рамките и на Европа. Стихиите ще ни напомнят за бог Перун, еквивалентът на древногръцкия Зевс, ще преминем през социалистическия лозунг, че ще победим природата, защото сме по-силни от нея, ще пътуваме във времето на чалгаджийско-мутренските времена и ще съхраним оптимиз��а си за един, по европейски маниер, екотуризъм.

През цялото време докато четях тази част от книгата на Капка Касабова, настанила се в тази „къща за гости“ имах асоциациите за Джеклондовската „Малката стопанка на голямата къща“.

И авторката ще ни покаже, че сред тази невероятна природа най-ценното, безспорно, са хората. Този специфичен етнос – помаците, чието име не се знае със сигурност дали значи „измъчени“ или „помагачи“, които са се запазили като прослойка само в нашата страна, са хора работливи и с изключително достойнство, без то да се демонстрира и парадира с него. Хора, говорещи български език, а с вкоренена мюсюлманска религия. Хора, преминали през нееднократните скудоумия на уронване на достойнството им от социалистическите приумици да бъдат интегрирани в рамките на народовластието. Капка Касабова ще допълни: „В България така и не е имало процес на изясняване и помиряване след комунизма, както примерно в Южна Африка след Апартейда, или за осмисляне на миналото, както в Германия след нацизма.“ А тук, в този район се стъпва върху десетилетия натрупани травми.

В книгата на Капка Касабова приветливо съжителстват екоидеите, детайлните тълкувания на билките, които в България са седемстотин четирийсет и два вида, езотеричните навеи, Вселенските закони, местният фолклор, магическите енергийни камъни и още, и още. И всичко това се разгръща чрез автентичните истории на нейните герои, сред които и тя се вписва наравно като персонаж, в една невероятна драматургия. Точно защото разказаните истории са лично преживени от авторката, те носят този неподправен автентизъм.

Някои автори сравняват книгата ѝ със симфония. На мен тя ми напомня повече отделните теми на джаза, които си партнират и наслагват в рамките на една обща тоналност.

Капка Касабова, член на журито, при връчването на Дъблинската литературна награда, 2017

А героите ѝ са невероятни – по домашному близки и наред с това извисени с достойнството и трагизма си, като герои от антична трагедия. Дали това ще е един от най-вещите и може би последни познавачи на лечебните растения Роки Омайничето, който разговаря с растенията или групите роми, най-отдадените събирачи на билки или Ариф, баба Асиве – една от „жриците“ на Камъка, която ще разговаря с Камъка – лечителя и помагача, или поетът от Лещен, който ще напише незабравимото стихотворение за глухарчето – това са все съдби на реални хора, сраснали се с родопската природа.

След Долината, ще продължим да се изкачваме нагоре по Родопа планина. Виждаш тя „как ни е приела с отворени обятия, как ни е хранила, поила, лекувала, подкрепяла, …и как сигурно един ден ще ни изпрати.“ Писателката нарича Родопите „миметолитна“* – имитираща и имитирана, планина хамелеон. Планина, която е предусещала човешката психика и сама се е оформила такава. Само това последното прозрение да бе написала Капка Касабова, то би говорило за тази невероятна сензитивност на авторката като човек и писател и за нейния талант да облече съдържанието в такава пластичност.

През цялата книга се чувства стремежът на авторката да усеща и приема света холистично, което изначално значи „в цялост“.

Още на много места ще ни заведе Капка Касабова в книгата си, ще ни срещне с много хора и съдби. Но аз си мисля, че след прочитането на тази книга, наистина, оставаме „смаяни от нищожните си познания за Космоса, за всичко“.

Но оставаме с удовлетворението и почудата от всичко, което е събрала авторката в „Елексир“. И това дава надежда.

*миметолит - камък или скала, напомнящи жива форма в природата - най-често лице на човек или муцуна на животно. - Б.р.

Текст: Росица Чернокожева

Книгата „Елексир“ на Капка Касабова е издадена от „Жанет 45“, 2023, превод от английски Мария Змийчарова, Капка Касабова, оформление Люба Халева, редактор Красимир Лозанов. Тя е най-новата от трилогията на авторката, посветена на Балканите, включена в поредицата на издателството „Отвъд“ – „Граница“ (2017), „Към езерото“ (2020).

„Сетивна и въздействаща проза. Предишните две книги (на Капка Касабова), „Граница“ и „Към езерото“, бяха незабравими пътувания, преливащи от богата история и вълнуващи персонажи. „Еликсир“ е стъпка още по-напред, най-хипнотичната и органична от всичките ѝ творби дотук. Също като балканската флора, прозата на Касабова с времето става все по-скъпоценна.

– World Literature Today≈

Манол Пейков, Капка Касабова и Марин Бодаков (1971-2021) при представянето на книгата ѝ "Граница", 2017

P.S. на „въпреки.com”: Първата ни среща с Капка Касабова беше през април 2017, когато тя дойде в София за премиерата на „Граница“. Разговорът с нея може да прочетете тук. Същата година през юни се видяхме в Дъблин при връчването на Дъблинската литературна награда и тя беше член на журито. Дъблинската литературна награда се връчва от 1996 година. Право да участват в конкурса имат както англоезични автори, така и автори, пишещи на други езици и преведени на английски. Предложенията по статут се правят от библиотеките в различните страни.

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

#Капка Касабова #Росица Чернокожева #Жанет 45

0 notes