#към висини | Explore Tumblr posts and blogs

whasky-blog · 5 years ago

Text

вода

Според персийския историк Мухамад Ибн Джарир ал-Табари, първото животно, което се е качило в Ноевия ковчег, е било мравката, а последното – магарето. На магарето се е возил Сатаната, което мен лично ме изненадва, тъй като, вероятно от неинформираност, не знаех, че на борда на Голямата лодка е имало �� Ангели. Не, не бъркам – съвсем нарочно го наричам Ангел, въпреки общата идея за Сатаната като еднозначен синоним на Дявола и въпреки още по-забавната теория за крайната омраза между Дяволи и Ангели, подхваната дори в поредиците Might and Magic.

Много любопитни превъплъщения на този толкова популярен колкото и непознат персонаж се наблюдават в различните Авраамически религии – от Обвинител в Стария завет и Юдаизма, през Луцифер (с когото е погрешно припознат още преди написването на Книгата), Велзевул, Левиатан или просто Дявол в Християнството, до Джин или „същество със свободна воля” в Исляма – Сатаната винаги е символ на това, което в крайна сметка е водило напред всяко прогресивно човешко същество от Ренесанса насам, а именно – Съмнението. В традиционните тълкувания на Светите писания причината Сатаната да бъде изритан от квартирата си (която е била в идеалния център според днешните критерии) е Суетата, а както знаем, Тя е била повод и за далеч по-сериозни санкции навремето. Официалната версия е, че Сатаната, който бил един от най-близките на Големия шеф, много се ядосал от това, че Големия шеф създал човека по свой образ и подобие, а не му сложил рога (освен на мъжа в определени ситуации). Сатаната, според християнското тълкуване, си псувал кротко в съблекалнята, но не щеш ли някой от останалите играчи отишъл и изкодошил всичко на Големия шеф и Големия шеф, както всеки диктатор в такава ситуация, подходил суперделикатно, като разпространил първо в медиите новината „Приближен на властта се оказва двоен агент”, след което с лекота го изпратил на заточение. Неофициалната версия е, че Сатаната казал на Големия шеф фразата: „Ти пък откъде, дявол да го вземе, си толкова сигурен във Всичко Това?!”

В резултат, репутацията на Сатаната се сринала в мейнстрийм пространството, но скочила до невиждани висини в средите на ъндърграунда.

Според една от най-новите теории причината за Големия потоп е хаосът, който падналите ангели създали, като ��одсказали някои хитроумни хватки за по-доброто съществуване на хората (виж Момчил Николов и неговата книга Кръглата риба). Целта на Потопа – това крайно непопулярно упражнение – била да се рестартира системата, което означавало унищожаване на всички вируси – хора, животни и дори въпросните паднали Ангели. Забравих да кажа, че Ангелите не помагали на хората току така от човеколюбие, а просто си били харесали няколко мацки на Земята и искали да им направят впечатление.

Защо и как се е озовало нашето момче в Лодката на Спасението, за мен си остава пълна мистерия, но този факт подсказва недвусмислено няколко неща:

_ Суетата (елементарно погледнато) или Съмнението (при многопластов прочит) е тежко провинение, което обаче невинаги води до летален изход;

_ „Да се бориш срещу системата” невинаги означава „да нагазиш в дълбокото”, понякога явно може да означава и точно обратното;

_ Знанието, въпреки че е обратнопропорционално на Вярата, все пак може да те заведе до щастливия край, пък било то и на гърба на магаре.

Колкото до мравките, това, че точно те са се вредили първи на борда, изобщо не ме изненадва и може би сега е момента да си призная патологичната обсесия към обществото им, която ме е завладяла вече от доста години.

С това обаче ще те занимавам друг път, ако преди това Оня не ни изпрати отново Голямата вода.

Ти за всеки случай хвърли поглед на офертите в темата на този брой.

Та така.

0 notes

boxjellyfish87 · 6 years ago

Quote

Сърце на сърцата O love, I am not but love. Shelley Алпийските вършини с леден поглед намръщено се взират към Лагорн, о чийто цветни брегове морето се гали и со ромон тих им шепне най-свидните си блянове, родени в таинствените негови недра. Вей тих вечерник, песен насамотен рибар отнейде с себе си понесъл; а надалеч, към дрезгавия запад разпръснати, рой бели ветрила, подобно леки пеперуди, тънат на небосклона в огнените скути. По стръмний бряг дружина чужденци се спущаха, подзели буйна разпря. Един от тях, комуто во очите бе сякаше огледано небото, към другите извърнат проговори: "О, вярвайте, честит е само онзи, сърцето на когото е олтар, де пламъка на истината грей - и осветлява разумът." През реч преварил, други се обади там: - Блян на поета! Истината в него е враг на всяка истина в живота. Во истини що из сърце изхождат, намит щастье и наслада само на мисълта безкръвните аскети... Бъди Монблан! На висини възмогнат, обвий се с лед и с леден поглед гледай, това под тебе в мрака що гъмжи. - Но, в него взрян, ръка подигна Шелли - на горди думи с по-горд отговор: "Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз. На слънцето лучите, чойто чело що милват - искам с отблеска им аз да стопля туй, което смръзва той!... Туй който иска, нека дойде с мен. Към всякой връх по стръмен път се ходи и не една въздишка, не едно натякванье водача ще да чуе, от пътници, по него що вървят; но що от туй? Exselsior! Сами те благодарствен поглед ще обърнат към тебе - с теб на висини възйети." Сияеше во модрия му поглед таинствена и строга мощ. Безмълвно другарите вървяха подир него, залисани от гордия му порив. Невидимия дух на вдъхновенье, челото му засенил, с горд възторг говореше през неговите устни: "От суетните - суетна присъда! Присъда друга има: който сам е себе си постигнал, той живее во вечността и малко ще да знай, какво ще каже времето за него. И нека ви не плаши мисълта, че бъдещето ще повтори пак лъжите, неразбиранщините вети. Со смъртните и смъртното умира. Туй що на Лета тъмните вълни погълнат, няма да се върне вече со своя рев живота да смути. Век подир века в пъстра върволица ще се изнизват, нищо от предишний в послешний без повтора да намери... О, не! На дните в безконечний ход, едно, едно ще се повтори пак - към с в е т л и н а възвишений купнеж, към в и с ш е т о стремленията чисти и гордий, властен жад за и д е а л! Ще се повтори онова, което, в световните промени непроменно, е будило в човека человека и смисъл му е давало в живота. Честит е тоз избраник, чийто дух, като ковчегът Ноев, пренесе от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно. Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото - жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир." Те бяха слезли на самия бряг, там, дето ги възчакваше готова, люляна тихо над вълните лодка. Во дрезгавата далнина небото, с вечерний си лазурно-тъмен плащ, застилаше заспалото море, като сестра заспалия си брат. При сетнята раздяла се обърна пък друг сега и тихо проговори: - Небесен блян на земен син. Не всякой тъй над света, извърнат от света, високо би можал да се възмогне. - На рамото му сложи с горд замах ръката си, и тъй отвърна Шелли: "Домогвай се до себе си - и възмогнат ще бъдеш ти на тази висота! Грей божий плам на всякого в душата и му целта висока осветлява. Не се възпирай; дето простий смъртен смутен се спира - там хероя почва." Во лодката се отделиха трима. Под равний мах на леките весла тя тихо се понесе по морето; и галяха я тъмните вълни, тъй както галят блянове високи тям поверений, с тях възвисен дух. Другарите, там спрени на брегът, изпращаха им сетньо сбогом, шапки размахали в издигнати ръце - докле се татък лодката от поглед в дрезгавината вечерна изгуби. * * * Тъмней нощта. В вълшебна тишина спят небесата, слени с долний мир; и глухий шум на тъмните вълни един сред тая тишина говори - на бездната со говора злокобен. Кат блянове на всесветовен сън, блестят и гаснат ясните звезди, огледани во бездната лазурна. Попътний вятър лодката влече. Безшум се плъзгат пуснати весла и тримата другари, в разговор унесени, нехайно там седяха, без да съгледат облаците бурни, на буйна рат подобни, как прииждат и сбират се и трупат в небесата. Възлегнат на кърмилото един с въздъх към Шелли се така обърна: - Да; да не бяхме слаби! А защо, с това съзнанье, ощений се рвем да бъдем силни? Де е тази сила, що би могла и нази да окрили? "Тя в нас е! Бягай в себе си - живей в сърцето, като жрец в свещений храм, и твоя дух ще бъде окрилен!" - Утопия това е, Шелли. - "Утопия! И тъй да е - в живота утопиите само дават цел и человека во човека раждат. Утопии сърцето възродяват, превръщат го на рай цветущ, където мирът върховен свива свойто гняздо... Към идеала поглед възведи - не на умът, а на сърцето рожба - и знай, че той едничък е надежден компас в ревът на бурите световни. Тоз, който само с ум на тоя свят живей е жив мъртвец; и чужди са за него и радости и сълзи на живота, - защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!... Що значи твоя страх, другарю мой? Къде си тъмен поглед устремил? Утопията проникни - и страх не ще намери твоето сърце!" - Над нас се вие буря! Или ти, унесен в своя блян, не виждаш нищо? Не бъдеще сънувано пред нас е - со мрачен поглед дебне ни смъртта! - Но го прекъсна Шелли, поглед сам към облачните небеса възйел: "През мрак и бура плавам с песен аз и нищо ми сърцето не смущава! На идеала ��арът грей: кърмчия е любовта ми - дето и да съм, знам, ще изляза на честитий бряг!... Честитий бряг са бъдащите дни. Световните промени и несгоди ще мина аз - и няма те да хвърлят в сърцето ми отсянка... Никой вихър свещений плам на идеала няма да угаси - от божий дух е искра той: божий дух, из мрака битието що е извикал - в светлина живот да заживей... Другарю, то е блян, утопия - нали? Та нека бъде! Во знойната пустиня на живота, където всичко крей и мре, от билка най-дребна, до сърцето человешко, - живителна роса е тя, която запазва всичко в дивната му свежест. Пустиня е сърце без идеал: едничкий верен страж на любовта - а тя, и само тя, е на човека призванието висше на света." И бесен вихърсе над тях изви; като че звяр, изтръгнат от вериги, се хвърли той над тъмните вълни и гис бесът си зарази. Раззина зловеща паст настръхналата бездна, и оглуши тя с дивия си рев вселената... То беше мимолетен въртеж на бура ненадейна. Скоро премина той, и всичко пак утихна. Пак трепнаха звезди на небесата. Но мятаха се още все вълните и тласкаха там лодката разбита: ту мигновено в зиналата паст на бездната низвъргната летеше, ту навъзбог възйемаше се тя - и носеха я стръвните вълни към бреговете на незнаен край. * Пак бяха сбрани всичкиту другари на морский бряг. И сбрани бяха те пак да изпращат Шелли - но сега за сетен път - на път към вечността. Морето бе на пясъчния бряг изхвърлило избраната си жъртва: - на ниска клада сложен, буен плам обгръщаше останките му смъртни. В дълбока скръб, безмълвно там стояха другарите, унесени през мисли во онзи мир, во който през живот бе погледа му вдъхновен обърнат. Амфора во ръка еди издигнал, от час на час обливаше мъртвеца со благовонно вино - и подзети отново жадно пламнали езици обжегваха безжизнения труп... От вятъра отвяван, към морето се черний дим разстилаше полека... Огънят свърши своята отреда - на пясъка лежеше супа пепел с петна червено-тъмни; тук-таме береяха се кости. Изведнъж към пепелта един се спусна бързо и грабна из жаравата гореща опазен къс от трупа. Разтреперан издигна той ръка си обгорена - трептеше там сърцето на поета. ---------------------------------- На гробищата протестантски в Рим, при урната на Цести��, лежат сърцето и световний прах на Шелли. Сребрист ясмин над гроба му расте, и пази сянка с тъмните си листи над мряморната плоча с златен надпис Cor cordium - Сърцето на сърцата. - Не е смъртта за него смърт. Пренесен в друг мир, живей той в нашите сърца и пази там, като весталка, чистий вълшебен плам на вечната любов.

Пенчо Славейков, Сърце на сърцата

#my favourite Bulgarian poem #pencho slaveykov

0 notes

readeverymorning · 6 years ago

Text

ЩАСТИЕ И БЛАЖЕНСТВО

Състоянията на щастие и блаженство се различават както деня от нощта. В нашето пътуване към същността и интеграцията на малкото ни аз - егото, с нашата буда природа ние преминаваме през различни преживявания и състояния, в зависимост от коя част на цялостното си съзнание оперираме. Състоянията на щастие и блаженство са различни портали, които се контролират от биохимията на тялото чрез хормони и зад всички тях се крие дълбок смисъл за израстването на душата, който всеки път ме оставя безмълвна пред съвършенството на природата и интелигентния дизайн, който е нейната запазена марка.

Новият свят, който сега се разгръща пред нас, бавно преминава от ориентиран към егото и ума, към такъв, насочен към съзнанието и сърцето. Умът се надраства и осъзнава като инструмент на цялостната личност, който слиза от управлението и предава кормилото на Духа.

Когато в началото, душата, в своята амнезия за истинската си природа на божествена частица, преживява чрез егото и търпи всички изкривявания на отделянето си от източника, тя върви по линейния път на минало, настояще и бъдеще, преследвайки външни цели, които да запълнят дълбоката празнота от разделението и тази пълнота да я доведе до така бленуваното състояние на щастие. Но тази яма е бездънна, няма запълване отвън, защото живеем в огледален свят и собствената ни празнота непрекъснато се оглежда навън. Егото се люлее на люлката на противоположностите, където и зад двата полюса стои едно от двете основни чувства – Страх. Причината е, че ние нямаме контрол върху външния свят, а само върху начина по който се чувстваме по отношение на нещата, които ни се случват и то само ако сме осъзнати. Неосъзнатостта е непрекъснат процес на реакция и кръговрат на повтарящи се модели.

Чувството на щастие е състояние, продиктувано от външни неща, а фонът на страх, като сива мъгла в дъното на ума ни, е следствие на това, че тези неща могат във всеки миг да бъдат загубени. Дали това ще е чудесната работа, която наскоро почнахме или сметката ни в банката или любимият, който май, напоследък, се оглежда повече навън, отколкото в съвместното ни щастие. Така щастието и нещастието са побратими и непрекъснато сменят ролите си докато не се изтощим от тези висини и падини и не потърсим път към покой, тишина и радост, които външният свят не може да ни предостави, защото те се намират в оста на люлката на противоположностите – в окото на урагана. Там където обитава второто основно чувство – безусловната любов, тази , която няма противоположности.

Щастието е функция на ума, Удоволствието – на тялото, Радостта – на сърцето. Когато тези три се интегр��рат, се отваря ново състояние на съзнанието – Блаженството – функция на цялостната личност. Тези състояния дори се контролират от различни хормони във физ��ческото тяло. Чувството на удоволствие се управлява от хормона допамин. Той причинява пристрастяване към търсенето на удоволствие, а самото то се случва, когато нашата енергия тече навън. Идеята на еволюцията на душата е свързана с осъзнаването й като божествена частица и връзката й с Духа, а това е процес на обръщане на потока на енергията навътре, което донася състоянието на радост. Радостта е функция на сърцето.

„Когато енергията не тече на никъде, този океан необезпокоявана енергия – отваря се хилядолистния лотос.“ казва Ошо. Този океан е самото единно съзнание, което ни става достъпно когато душата се свърже с Духа, а чувството на Блаженство ознаменува нейното просветление. Това е подаръкът на Цялото за постигнатия интегритет. Хормонът, който е свързан с тези независещи от външни обстоятелства чувства е окситоцин. Той е основният, който е свързан с раждането и кърменето. Не предизвиква пристрастяване. Усещането е на сигурност, защита, свързаност, липса на желания от недостиг, а само такива, свързани с даване и споделяне на тази пълнота, която просто прелива...

Щастието е повърхностно чувство, свързано със задоволяване прищевките на егото чрез поставяне и преследване на външни цели, съревнование и конкуренция по линейния път, основната цел на които е ПОЛУЧАВАНЕ.

Блаженството е свързано с преминаване към вертикалния път, който е същевременно и навътре и е осъзнаването на нашия вътрешен аз – нашата вечна и неразрушима същност и интеграцията й с малкото аз. Това е раждането на цялостната личност в алхимичния процес на превръщането на душата от гъсеница в пеперуда. Същността й е ДАВАНЕ.

Това се случва в центъра на кръста на хоризонталния и вертикалния път – отвъд пространството и времето и не е процес, а точка на възприятие на реалността, където ясно осъзнаваме, че път няма. Блаженството е знак, че вече сме пристигнали.

Пътят като процес, е начинът по който егото интепретира нещата, защото то е устроено да фрагментира за да трупа опитност. Но процесът генерира енергия чрез правене за достигане, а това е обратното на покой. Простото изместване на съзнанието от правещия и осъзнаването, че няма нищо за достигане, тъй като то ВЕЧЕ е в нас, ни водят до тази реализация, другото име на която е СВОБОДА.

Ако стигнахте до тук, в четенето на този текст, вече сте пристигнали. Честито! Сега пред вас е само наслаждението от това БЪДЕНЕ да бъдеш Дух в човешка форма, вън от нейните ограничения, които не са нищо повече от илюзия, наложена върху ума ни. Но както стана ясно, ние не сме ума.

Време е да спрем да обитаваме само една стая от огромния дворец на съзнанието, което представляваме. Ние сме Битие, Съзнание, Блаженство. Ние сме Любов, Мъдрост и Истина. Ние сме Топлина, Светлина и Сила. Ние сме Осъзнаване. Добре дошли в Новия свят!

Диана Павлова ТВОРЕЦ НА РЕАЛНОСТИ http://tvorecnarealnosti.simplesite.com/…/%D1%89%D0%B0%D1%8…

0 notes

ideiza · 7 years ago

Text

Имам нещо като традиция - всеки ден, на път от офиса към дома си, сядам да изпуша една цигара на пейката срещу блока. Гледам го, пуша, гледам, пуша, започвам да си представям какво се случва в апартаментите вътре с хората, пуша, тъкмо стигам до интересното и от цигарата е останал само фас. Другия път, казвам си, и някой ден ще успея да завърша историята.

Днес е най-обикновен ден и съответно точно това правя. Стъпквам огънчето, отърсило се от цигарата си и изхвърлям фаса в кошчето с тънка усмивка. Цялото разстояние от входната врата до самия ми апартамент отнема около 20 минути поради факта, че нашият блок е създаден от някакъв луд гений, който решил... както и да е всъщност, решил е нещо там и всичко е много объркано. Безпрепятствено влизам и отвътре ме посреща любимата ми миризма на скъпия ми дом - застоял въздух, цигарен дим и портокалови корички върху парното. Последното ме кара да отворя прозореца и да поема глътка свежест. Съквартирантката ми отново прави опити да ароматизира помещението - очевидно без успех. Тя къде е всъщност? Правя си кафе и сядам на перваза в кухнята. Отсреща съседите винаги държат отворени всички прозорци и дръпнати всички завеси - перфектните обстоятелства за воайор като мен. Имам една цигара време преди да отида под душа за точно двадесет минути. Рутината е нещо, което хората презират обичайно, но аз боготворя - няма нищо по-лошо от това да тънеш в неизвестност, да бъдеш спонтанен, да правиш нещо, което не очакваш... не разбирам такива хора.

Душът е прекрасен както винаги, излизам с все още мокро тяло и... подхлъзвам се. Падам срещу входната врата. Тя защо е отворена? Съквартирантката ми прибра ли се? Опитвам се да стана, но не мога. Да не би да имам нещо счупено? Гръбнак?

Някой влиза. Хей! Помогни ми да се изправя, Соня! Това не е Соня. Непознат мъж пристъпва в апартамента ми. Гледа ме с леко присвити студено сини очи. Мразя такива очи. Нищо не казвам, дано се махне. Но той се приближава все повече и повече. Струва ми се някак познат, но не разбирам защо...

Уплашена съм. Все още лежа на килима, а около мен освен синеокият, има още трима. Той им казва нещо, но аз не чувам - сякаш главата ми е потопена във вода. Хей! Не ме ли виждат, защо не ми помогнат. Тримата излизат. Сините очи се взират право в лицето ми. Започват от бенката на челото ми, преминават през луничките на носа ми, трапчинката на брадичката �� хей, това вече не е лицето ми... Чувствам се уязвима. Погледът му стига неприлични висини, обхождайки облите форми на тялото ми, повдигайки леко хавлията, покриваща съвсем малка, но достатъчна част от кожата ми. Не ме докосва. Усмихва се. Кой си ти?

Животът ме е научил, че няма нищо по-лошо от разрушаването на рутината. Мъжът изважда малък телефон от джоба си и позвънява на някого. Чувам го “Тя е мъртва”.

Мамка му, цигарата ми свърши.

0 notes