#ковьорчета

[vprki]

Проф. Илиян Лалев: Румен Гашаров е непредсказуем художник…

„Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?!“ Каза в словото си художникът преподавател проф. Илиян Лалев при откриването на изложбата на забележителния художник Румен Гашаров в галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил, когато се връчва Националната награда за живопис на името на Майстора в Деня на неговото рождение.

По статут на високия приз носител��т на отличието на следващата година представя своя самостоятелна изложба в пространството на Кюстендилската галерия. Румен Гашаров бе удостоен с Националната награда за живопис за изложбата си в СГХГ (7 декември 2022 – 12 февруари 2023). Той е неин носител и през 1984 година за изложбата му в Габрово. Заедно с него миналата година по изключение по смъртно наградата бе връчена и на Румен Жеков (1960 – 2022). Негова изложба ще бъде експонирана в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 от 24 септември до 19 октомври.

Илиян Лалев

Текстът на Илиян Лалев за изкуството на Румен Гашаров е впечатляващ с анализа, с познанието си. Публикуваме го с радост и благодарим, че ни го предостави.

Здравейте и добър ден на всички!

Първо да кажа, че честта, която ми се оказва, да открия изложбата на Румен Гашаров във връзка с връчената му награда на името на Владимир Димитров – Майстора /2023 за изложбата му в СГХГ –б.р./ е много голяма. И тя е още по-голяма, защото бях поканен лично от него.

Ще призная, че се притеснявам.

Моето поколение е израснало с творчеството на Гашаров. И то, какво творчество!?! Такова, чиято поливалентност на изразните средства и социални рефлексии ни карат да се чувстваме потопени в неговия наивистичен, ироничен, сатиричен, критичен, саркастичен, пародиен, преднамерено кичозен (ах, тези ковьорчета!), технологично/ експ��риментален, неконвенционален, но много искрен и личен свят на модернизъм, поп арт, соц арт, постмодернизъм, че дори и "поп фолк арт", както беше отбелязал в своята студия "Живописта на Гашаров" проф. Светлозар Игов, а Владимир Свинтила добавя и "образци от пред исторически и ранно исторически примитивни форми на изкуство".

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

Спомням си как гледахме неговите картини по изложбите в "онова време“, макар, че ми е доста трудно да нарека просто картина, например асамблажа "Служебен асансьор" 1977 г., или "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., която спокойно бих квалифицирал като живописна инсталация! И нека отново да отбележа, че става въпрос за края на 60-те, и началото на 70-те години на миналия век, когато все още трудно можем да говорим за повсеместна корозия на социалистическия реализъм. Но, ако все пак това е било възможно, ние го дължим именно на художници като Румен Гашаров, който тогава си позволяваше да осмива с изкуството си скудоумията на един, нека го наречем метафорично, объркан политико-социокултурен "пейзаж". И в центъра на този  "пейзаж" стоеше обикновеният човек с неговите всекидневни битови проблеми, а не поставения на  героически пиедестал, вперил поглед в светлото бъдеще социалистически труженик. Напротив. В картините му се появяваха странни,  понякога  "анонимни" образи на нощен пазач с каскет, маргинали с вдигнати яки и нахлупени бомбета и прочие "малки" �� "незначителни" хорица, към които художникът никога не оставаше безразличен. Ето например какво казва за него Цвета Трифонова в статията от 2006 г. във в-к "Детонация":

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

"Сатиричната живопис на Румен Гашаров е явен контрапункт на социалистическия канон. Във времената на конформизма, когато властта толерираше сервилното и апологетично изкуство, художникът намира алтернативен художествен език - многопластов, фрагментарен, метафоричен, за да демаскира обърканите норми на едно абсурдно общество".

Ако в този контекст използвам лексиката на Адорно смело бих могъл да кажа, че Гашаров е онова, което той нарича "не идентичен" на "идентичното", тоест, говорейки за Гашаров, говорим за онова, което определяме като "особено".

Тази перманентна социално/ критическа  рефлексивност по отношение на тематиката, на съдържателността, която Гашаров запазва и до днес е съпроводена и с един особено нестандартен подход към формата, към  изразните средства, щото той се явява своего рода предтеча по отношение на т.нар. "неконвенционални форми" у нас, които не само бяха във фокуса на художествения живот в страната през 80-те и 90-те години, но си присвоиха правото да бъдат синоним на понятието за авангард и по-късно за съвременно изкуство.

"Нощ��а гара"

Тогава като контрапункт на живописта, която беше нарочена за архаизъм, се толерираха предимно "обекта"(ready made), инсталацията и асамблажа. Не е трудно обаче да отбележим, че в картините на Гашаров, не само присъстваха обекти, като в "Писар" 1973 г., и "Служебен асансьор" 1977г, но някои от тях сами по себе си са обекти, като "Анонимен противник", 1985г. и дори живописни инсталации, като споменатата вече творба - "Инструкция по охрана на труда" 1983 г., на която освен дървени талпи има и част от метално скеле, тоест ready made! Май, пак трябва да цитирам Адорно с твърдението му, че: "Антитезата на архаичното е имплицирана в него..."  Има и нещо повече, обаче. Присъствието на текстове върху работите на Гашаров би могло да ги дефинира и като концептуални. Всъщност, търсенето на нови изразни средства и форми е едната част от  художественото приключение, което той ни предлага през годините. Другата е тематико /съдържателната. Няма как да избягаме, а и не трябва от тази очевидна диалектика.   

 В настоящата изложба, състояща се от около 60 платна, намират място и много непоказвани, които бихме могли да тематизираме като "ранни", "експериментално - технологични" и  "критико-рефлексивни", свързани с тоталитарното ни минало и объркано настояще. Разбира се, че няма да се спра на всяка една творба поотделно, защото това означава да разказвам изложба, но ще се опитам накратко да посоча някои примери от споменатите по-горе посоки.

Тазгодишният носител проф. Димитър Чолаков на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора" пред картините на Румен Гашаров

На първо място от ранните творби бих посочил "Качо" - 1964г. Това е времето, в което Гашаров заедно с някои свои верни другари още от гимназията искат да направят "Лозенска школа", подобно дружествата от 30-те години. Наемат постройка в покрайнините на село Лозен, но идеята не успява. Там художникът прави първата си картина за ОХИ, която не е приета. Рисува и портрет на местния неудачник, Качо, който селяните не ценят заради глупавостта му, но е добре дошъл чест гост при Гашаров. Изобразената фигура е със скъсени пропорции и уголемени очи, което я прави особено миловидна.  

Друга творба от този период е картината "Лозенско семейство" 1965г., която се отличава с много богата фактурност, сложност на тоновете и пастьозност на мазката. Онова, което си спомня художникът за тази работа са няколкото забележки, които прави професорът му Илия Петров по отношение на късите крака и ниските чела на нарисуваните. И до сега Гашаров съжалява, че е послушал професора си и е коригирал краката. 

От изложбата на Румен Гашаров в ГХГ в Кюстендил

 Винаги съм се питал кое точно прави работите на Гашаров толкова силни и въздействащи. И отговорът, според мен, е, че тематично те  са инспирирани от локалния контекст, тоест преживени са и са безпощадно правдиви, но не наподобителни, защото художественият му език е твърде личен, неподражаем, на места хиперболизиран, но иманентен за и имплициран в темите му, а това ги превръща в органични творби, в които всичко е подчинено на идеята и дори формата е съдържателна. Гашаров рисува битието, такова каквото е, като бит, критично или иронично, но ясно, правдиво, тук и сега. Може би за някой ще прозвучи доста смело, но когато видях непоказваната творба – „Сладкарка“ 1966г., направих алюзия и в съзнанието ми изплува силуета на барманката от картината „Барът на Фоли Бержер“ на Мане с всичките им принципни разлики и релевантни за локациите живописни подходи. Просто два различни свята, интерпретирани ��секи със своята най-подходяща ��удожествена форма, щото да бъдат представени накрая по най-убедителен начин.

 Друга непоказвана творба от този период е "Бира за двама" 1969 г., която също носи импресионистичен характер. Гашаров винаги е бил изненадващ и много богат по отношение на пластичните средства, с които твърде рано, както вече споменах стига до 3D изображение, тоест обект. В тази посока бих ви обърнал внимание на също непоказваните асамблажи - от 1969г., "Мойта Мила" и "Поп-арт l", в които той ползва битов ready made, като форми за кекс, щепсел, пружини, ламарина и други.

В ателието на Румен Гашаров с Илиян Лалев

Нови за мен бяха няколко творби, които носят духа на модернизма и са изпълнени с емайл върху метал. Всъщност металът е ламаринена плоча от печка, взета  от цех за емайлиране в Троян. Цехът произвежда тенджери, улични табелки и знаци. Тази технология, знаем е трудно контролируема и често резултатът е сюрприз, но в случая е впечатляващ. Докато аз с изненада коментирам емайлите, Гашаров с усмивка ми показва над дивана, на който седим, серия пластики от изпечено тесто, оцветени с акрилни бои... Просто, непредсказуем! 

Сашо Сладура и Богомил Райнов в изложбата на Румен Гашаров

 Друга тема, която е застъпена в настоящата изложба са няколкото изключителни портрета на хора, пострадали от комунистическия режим като този на цигуларя Сашо Сладура, актрисата Надя Дункин, виртуозния музикант и ерудит Трифон Силяновски, елегантния интелектуалец Владо Свинтила и като техен контрапункт - "Повелителят на лошото време" - Богомил Райнов. Не знам защо ми се искаше, да видя сред тях и портрета на поета Ани Илков, на който толкова съм се възхищавал!

Портрет на Надя Дункин

Към тази серия трябва да прибавим драматичната композиция "Човешка градобитина", по романа на Йордан Радичков, "Всички и никой". 

 В настоящата експозицията намират място и работи, чиито форми са инспирирани от домашни иконостаси – триптиси. Когато отворим крилата на един от тях, пред нас лъсва в цялата си прелест...topless танцьорка! Иронията, с която е пропита тази работа преминава в сарказъм в друг триптих, в който отляво седи известният скандален свещеник - мутра, притежател на нощни клубове, а отдясно - жрица на любовта, с калимавка на главата и кръст в ръката, В централната част на триптиха са колажирани пикантни обяви от жълти вестници, характерни за 90-те години на миналия век. Най-отгоре на конструкцията гордо стои...кръст.

Каква пародия! (Тук е мястото да вметна, че се сещам за една емблематична за характерната сензитивност на Гашаров картина, отново триптих от  90 -те "Погребение", с  му��типлицирани образи с тъмни очила от ъндърграунда.) Много интересен момент от тези няколко квази иконостаса е, че те са живописвани и от задната страна, и когато са в затворено състояние на практика представляват интер активен живописен обект - специфична художествена еклектика, която допълва неконвенционалните търсения на Гашаров, при които формата става съдържателна.  

"Терминал"

Особено силно впечатление с характерния за Гашара критичен социокултурен тайминг ми направи непоказваната картина - "Терминал" 2 , чиито веронезено зелен сигнален надпис е също пример за използването на формата като съдържание.  Друга такава, впечатляваща със своята сложна композиция е творбата "Освещаване на офис", чиято реализация е изисквала много дълбоки проучвания на персонажите. 

И все пак, какво би била такава голяма изложба на Румен Гашаров без запазената му марка - ковьорчетата?! Разбира се, че те присъстват с цялата си трогателна прелест в експозицията.

Илиян Лалев пред Джокондата на Румен Гашаров

Не бих искал да пропусна това с Мона Лиза, направено  по време на инициативата на Людмила Живкова - "Леонардо и ние" и неуспешно предложено за участие в ОХИ. Всъщност желанието на тогавашната власт е да направи абсурдната аналогия между идеите на Ренесанса и тези на развитото социалистическо общество, чиято еманация е всестранно развитата личност... Нещо  като "всеки социалистически труженик - Леонардо!" Гашаров поглежда с насмешка тази профанация и закичва със значка "Ударник на труда" Джокондата от ковьора... "Добър ден, Господин Гаврош" е последната, за сега работа на Румен Гашаров, която също е част от тази експозиция. Освен, че в нея отново има колажирано ковьорче, заглавието е алюзия с картината на Гюстав Курбе - "Добър ден, г-н Курбе", с което Гашара иска да повдигне самочувствието на любимия си герой, Гаврош.    

"Гаврош"

Уважаеми гости, както споменах, многообразието на темите, посоките, героите, метафорите, алюзиите, аналогиите и технологичните експерименти превръщат изложбите на Румен Гашаров в  едно сатирично художествено приключение, чиито дълбок смисъл, житейска мъдрост, философска съдържателност и това, че не е едно и не само сатирично, разбираме след като го видим и преживеем.

Приятно гледане!

Текст: проф. Илиян Лалев

Снимки: Стефан Марков и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: В края на миналата година в столичната галерия „Стубел“ бе експонирана изложбата на Румен Гашаров „Рисунки“ с куратор Станислава Николова. Там се видяхме с Илиян Лалев и заедно вървяхме сред творбите.

Румен Гашаров и съпругата му Таня. Зад тях се вижда Илиян Лалев

Едва ли е предполагал тогава, че именитият ни художник ще го покани да открие изложбата му в галерията в Кюстендил на паметния ден в чест на Владимир Димитров-Майстора. Позволих си при откриването ѝ да споделя на Румен Гашаров, че ще публикуваме словото на Илиян, което го беше развалнувало. Усмивката му каза всичко. А и със сигурност е забелязал вълнението на по-младия си колега. ≈

[vprki]

Изложбата на Румен Гашаров СГХГ е откритие през ироничния му поглед

Софийска градска художествена галерия отново радва публиката със забележителна изложба в главните си зали. Експозицията „Бруто – нето“ представя творчеството на Румен Гашаров /на снимката/, като проследява промените в живописта му ��рез годините – от ранните творби, в които реалността вече е поставена под съмнение до добре познатите негови знакови мащабни платна. Анонсират експозицията от галерията.

Изложбата представя на публиката и най-вече на младите зрители, тематичния кръг на този ярък творец, в който основно място заема малкият човек. Тема, която последователно защитава и досега в българската живопис.

От изложбата в СГХГ

За 60 години творчески път Румен Гашаров създава значително количество живописни платна, колажи, илюстрации. „Брутото“ в творческото всекидневие на художника стъписва. Това е едно неизменно постоянство – творческо постоянство, в търсенето на нетото – „нетото“ на неговото изкуство. Онова чисто изкуство като есенция на творческата мисъл и вглеждане в многообразието на живота.

"Час пик", 1979 г., СГХГ

Преди време по повод на изложбата на художника в столичната галерия „Стубел“ „Ретро - спекции“, февруари 2020 година, изкуствоведът проф. Чавдар Попов, който е един от изследователите му, написа за „въпреки.com”: „Голяма част от образния свят в картините на Румен Гашаров е преминал, ако можем така да се изразим, своеобразна „вторична обработка”, филтриран е през призмата на определена иронична дистанция по отношение на тоталната, изпълнена със стереотипите и клишетата на масовата култура визуална реалност, сред която живее съвременният градски човек. С други думи – отвъд сетивната атрактивност се разполага и един втори концептуално осмислен пласт на образа, който разкрива меката ирония, абсурдизмите на „тихото” и сякаш незабележимо в своята тривиалност делнично съществуване. Гашаров е живописец, при който интелектуалният подход и онова, което наричаме „наив” осъществяват парадоксално съжителство.

Посещение на музите II 2004, СГХГ

В книгата си „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те – 90-те години на ХХ век”, публикувана през 2009 г., във връзка с въпроса за възможни определени референции спрямо постмодернизма у някои автори, които използват клишета от всекидневието бях писал, че през 80-те години подобни художници у нас се броят на пръсти. Тогава отбелязах, че един от малцината по това време е Румен Гашаров, когото можем, с всички неизбежни уговорки, да определим като „пред-постмодернист”.“ /Целия текст, в който изкуствоведът е и много конкретен може да прочетете тук . /.

София-триптих, 1989, НДК

Припомняме текста на проф. Попов с единствената цел да отбележим как в годините автор като Румен Гашаров е занимавал и научните интереси на изкуствоведите, за да определят по своему индивидуалността му като творец и яркото му присъствие в българското изобразително изкуство. Удостоен е с най-високата награда за живопис „Владимир Димитров-Майстора“ през 1984 година за изложбата си в Габрово.

Но да се върнем към сегашната му изложба в СГХГ „Бруто – нето“, заглавие, избрано от него и съпругата му Таня Гашарова. В анонса към нея организаторите подчертават: „Живописта на Румен Гашаров през годините е будила различни спорове – за пристрастието му към кича, за вкуса му към гротеската, за отношението му към масовата култура и „градския фолклор“, за смисъла на неговите картинни ��ослания. Но в полето на интересите му остават градските мотиви, фигуралните композиции, женските персонажи и натюрморти, в които човекът е в центъра на неговия свят. На преден план винаги излиза концепцията на художника за човека и за отношението му към предметите и визуалната среда.

От изложбата в СГХГ

Животът на предметите, които носят следата от човешкото, е това, което го интересува. В картините му присъстват предмети от бита - бродерии, ковьорчета, афиши, картички и други разновидности на попкултурата – включени като колажи направо в живописта, умело нарисувани и втъкани в ново единство. Творчеството му продължава да интригува с иронията и особеното чувство за хумор, с богатата ерудиция, с наивизма, с теми, които и днес се оказват актуални.“

В експозицията са включени над 90 творби, сред които и знакови произведения, като „Час пик“ (1979), „Спирка по пътя“ (1966), „София – триптих“ (1989), „Централна гара“ (1987), „Служебен банкет“ (1984), „Синият манекен“ (1986), „Стрелбище“ II и III, „Семейство“ (1967) и други. За пръв път се показват и част от рисунките на художника, разкриващи процеса на работа – от спонтанния момент на вдъхновение, скициран набързо, до прецизираните и добре обмислени композиции.

От изложбата в СГХГ

Важно е да подчертаем отново, когато става дума за толкова мащабни изложби в СГХГ, че екипът ѝ традиционно и последователно се старае да събира творби и същевременно произведения, които излизат от художествените галерии в страната, от Националната художествена галерия, от техния фонд, от частни колекции. Това е дълга амбициозна проучвателна работа и създаване на важни партньорства в името на публиката. По този повод Аделина Филева, директор на СГХГ  и  един от кураторите споделя в интервю за БТА, че изложбата на Румен Гашаров  ще е откритие за поколения българи, защото са се постарали да съберат творби за един много дълъг период от неговото творчество.

Румен и Таня Гашарови

Специално подчертава и съдействието на семейство Таня и Румен Гашарови, които през цялото време са ги подкрепяли, разказвали. „Всъщност, за нас тази изложба е едно общуване и преживяване, защото е много хубаво, когато артистът има още какво да разкаже, още какво да допълни, носи в себе си чувството за хумор към света и към живота.“ Споделя Аделина Филева. Другият куратор е Станислава Николова, както и Ана Топалова (асистент куратор), дизайнът е на Надежда Олег Ляхова, която извън всичко друго, успява да създаде неповторимата атмосфера именно на този автор в пространството на галерията.

Аделина Филева и като изкуствовед е категорична в оценката си за Румен Гашаров: „За мен той е градският художник. Този, който вижда какво се случва в града. Забелязва отделните хора и както много от изследователите пишат за него, всъщност той е този, който забелязва малкия човек, когото ние често не виждаме в нашето всекидневие с неговите занаяти, професия, движение в града“.

Аделина Филева, Румен и Таня Гашарови

Софийска градска галерия представя тази забележителна изложба по повод 60-годишния творчески юбилей на художника Румен Гашаров. Самият той е на 86, но е изминал един доста дълъг път като един много особен и много интересен творец. „За мен той е градският художник. Този, който вижда какво се случва в града. Забелязва отделните хора и както много от изследователите пишат за него, всъщност той е този, който забелязва малкия човек, когото ние често не виждаме в нашето всекидневие с неговите занаяти, професия, движение в града. С неговите усилия да стане забележим.“ Отбелязва още Аделина Филева. Тя е категорична, че тази изложба е откритие. „Веднъж през темите на всекидневието, втори път през неговия поглед към София, защото той вижда София по своя ироничен начин. Същевременно по много любопитен начин вади детайли.“

От изложбата в СГХГ

Няма как като зрител, като софиянка по рождение, израсла и живееща в столицата, да не се присъединя скромно към мнението на изкуствовед от нейния ранг. Но и още нещо, което тя споменава принципно – чрез платната му откривам отново моя град, със сигурност и не само аз…

Академия - нощен пейзаж, 1986, ХГ "Димитър Добрович", Сливен

Експозицията е съпътствана от двуезичен албум „Румен Гашаров. Бруто – нето“, реализиран с подкрепата на Министерството на културата. И всички, които присъствахме на откриването на изложбата на 7 декември видяхме радостта в очите на художника от изложбата, от публиката, притиснал в ръцете си великолепния каталог. Отделна тема е, за която сме писали в други наши текстове, максимализмът на екип на СГХГ за големите си изложби да подготвя каталози. За щастие това вече става и стандарт и за Националната галерия, и за повечето галерии в страната, както и за някои от частните.

Румен Гашаров

Румен Гашаров е роден в Пловдив, но по-голямата част от живота му преминава в София. Той е един от първите възпитаници на новосъздадената през 1954 година Художествена гимназия. Сред съучениците му са Любомир Прахов, Боян Димитров, Радослав Лилов, Стефан Гацев, Румяна Ганчева, Бисера Дженева (Прахова), Димитър Казаков, Никола Заров, Генчо Симеонов, Георги Кьосеилиев. Дипломата му е първата, издадена от Художествената гимназия – № 1. През 1956 година е приет във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ (Художествената академия) в София. Първите две години учи рисуване при проф. Борис Митов, а от трети курс – живопис в класа на проф. Илия Петров. Завършва с отличен през 1962 година. Участва активно в художествения живот. През годините подготвя повече от петнадесет самостоятелни изложби и представя свои произведения в различни общи художествени експозиции в България и в чужбина. Удостоен е с различни награди за своя принос в българското изкуство.

От изложбата в СГХГ

1977 Получава първа награда за живопис от първата международна изложба „Хуморът и сатирата в живописта“ – Габрово ’77 за картината „Прогноза“.

1984 Удостоен е с годишната награда на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“ за изложбата в Габрово.

1987 Удостоен е с „Наградата на София“ за юбилейната му изложба от 1986 г.

1989 Получава първа награда за живопис от Национална изложба „100 години София – столица на България“ за триптиха „София“.

Той беше номиниран отново за годишната награда на СБХ „Владимир Димитров – Майстора“ 2021 за изложбата си в галерия “Стубел”„Ретро - спекции“, февруари 2020 година.

Портретът също е много важен за Румен Гашаров. В центъра портрет на Кольо Карамфилов

По предложение на кураторката Станислава Николова настоящата му изложба в СГХГ е допълнена и с рисунки. “В рисунките може да се види тази бързина на скициране, да не се забрави идеята или зародилата се мисъл да бъде запомнена през това, което той бързо ще скицира. След това тя може да прерасне в акварел или в по-силно разработена творба докато се стигне до големите формати на неговите живописни платна. И това са стотици рисунки при него.“  Допълва Аделина Филева.

От изложбата в СГХГ

Изложбата продължава до 12 февруари 2023. Не я пропускайте, може би ще откриете една София, която живеейки в нея, не познавате. А това си е преживяване! !≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на СГХГ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Любен Фързулев примирява „високото” и „ниско” изкуство

„Има високо изкуство, има и народно изкуство. За мен това е народно изкуство. Може би вече хора 100 години са го правили това. И във всяка къща това е присъствало. С какво право ще бъде наречен българинът, че е неук или простак, след като във всяка къща е имало изкуство и то създадено от самите домакини на къщата. Това не се е продавало, не можеш да си го купиш готово”. Това каза за „въпреки.com” художникът Любен Фързулев по повод на изложбата си „Радикално за кича – опит за нов поглед към бродираните ковьорчета” в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София.

„Ако напишете думата „ковьор“ в интернет ще видите следното обяснение „Тъкано или бродирано изделие, предназначено обикновено за окачване на стена“. Нищо повече. Няма даже картинки. Цял един период от около 100 години събран в едно мижаво изречение. Почти във всяка къща е имало ковьори, които били бродирани от стопанките. Ковьорите служели за украса на къщите. В някои региони се пазели и за чеиз. И до сега в някои селски и градски къщи има окачени ковьорчета”, е написал Любен Фързулев в текста към изложбата си. А пред нас добавя, че всяка домакиня си го е правила сама, канила е другите съседки на бяла сладко и сладко от доматчета, и се е хвалила. Или го е събирала за чеиз. Тя не го е правила с цел да го продава. Те са с любов създавани. Тя го е правила с кеф. Не е мислила, че това е високо изкуство, че е ниско изкуство, че е просташко, че е кич. Тя го е правила от душата си, казва художникът.

Откъс от разговора с Любен Фързулев можете да чуете тук

Инсталацията на Любен Костов “Дървена машина за рисуване” беше част от изложбата „Изкуство за промяна 1985-2015” в СГХГ

Всъщност Любен Фързулев съвсем не е неизвестна личност. По – рано го знаехме като Любен Костов, който беше свързан с развитието на съвременното изкуство в България още преди промените. Неговите дървени инсталации от онова време са в каталога на търсенията на изобразителното изкуство. След това той продължи пак с дървото. Имаше изложби, сред които в галерия „Аросита”. Едната се наричаше „Убежища”. Това бях пластични дървени маски, а задачата, както е определяше художникът беше показване на доброто чрез гротеската. „Хората са добри, но намират убежище /крият се/ зад маските. Така се чувстват по-сигурни и по-трудно раними. Зад всяка маска се ��рие едно благородно състояние на човешкия дух”, написа той. А по-късно направи пак там една изложба с дървени бижута.

С този обект Любен Фързулев участва в тазгодишната изложба на “Секция 13″, на която е и куратор

Винаги Любен Фързулев прави нещо, което му е интересно, но и социално значимо. Не само като негов продукт, но и като отношение към обществото и изкуството. Така е и с неговата идея, реализирана с Росица Гецова и галерия „Аросита” – „Само за фенове”. Няколко дни преди Коледа и Нова година вече няколко години в галерията с удоволствие участват художници, които предлага свои произведения само за 50 /петдесет/ лева всяко. Мога да потвърдя, че интересът е изключителен. Творбите се разпродават за часове. И всеки фен на изкуството може да придобие творба за себе си или за подарък преди празниците. За смисъла от такава акция няма какво да говорим. Тя е и за художниците, и за ценителите. Освен това Любен Костов /Фързулев/ е и инициатор за създаването на „Секция 13” в СБХ, в изложбите на която участват не само утвърдени художници, но най-вече млади. Едновременно с тазгодишната изложба на секцията се откри и неговата експозиция. И се връщаме към нея, с неговите думи за смисъла от тези ковьорчета.

„Всекиму е дадено нещо. Тези хора, които правят това, е без да го мислят. На тях това им е дадено. Онзи, който свири му е дадено. След като това му е дадено, той диша”, казва Любен Фързулев. И продължава с една своя изключително демократична теза: „Интимната ми мисъл е, че всеки има право. Този, който прави голяма изкуство, може да каже на този който прави ковьорчета, че е кич и простак. Този, който прави ковьорчета, може да каже на другия, че е простак. Защо мисля така – защото този, който прави голямото изкуство, той изпитва същите чувства, каквито изпитва и този, който прави ковьорчетата. Хората изпитват същите чувства. Нещата са едни и същи, само че едните отричат другите. Което според мен не е правилно. Ако всички уважават това, което прави другият и не го обиждат, тогава няма да има никакви проблеми.

Когато правих тези неща си мислех за чалгата. Същата работа. С какво право – половината обичат чалгата, половината не я обичат. Защо едните ще се настроят против другите. Няма никакъв смисъл. Уважавай чалгата, чалгата да те уважава, симфоничната музика и другата, и няма да има никакви ядове. Просто го приемаш, че това съществува, хората го обичат и си се кефят. Приемаш го и няма да се ядосваш на тия, които слушат такава музика и те няма да се ядосват на теб. И си живеете мирно и тихо. Обаче понеже едните заклеймяват другите, за това чалгаджиите надуват до дупка, за да покажат колко са прави. Ако никой не ги заклеймява, те няма да имат нужда да се налагат на другите, за да доказват колко са прави. Моята логика е такава”, казва Любен Фързулев.

Тези ковоьорчета той събира около половин година. Търси ги по Интернет, среща се с хора. На изложбата има около 60, а той има още около 70 или 80 и даже става колекционер. В някои от тях се е намесвал внимателно, за да им придаде повече естетическа стойност. „В моето детство над печката имаше едно ковьорче с мъж, който свири на китара, жена, лодка, езеро. Аз съм го гледал и ми е играло въображението. Това нещо го видях в Интернет и това възбуди детските ми спомени”, споделя художникът. А на самата изложба зрители коментираха, че тези ковьорчета изразяват стремежа и идеала на всеки обикновен човек – малко наивен и романтичен, но благороден. Даже една възрастна посетителка на изложбата докато разговаряхме с Любен дойде и му каза, че той я връща десетилетия в годините.

В своя текст за изложбата Любен е написал: „Ковьори има не само в България, а и в цяла Европа. По всяка вероятност тази мода е дошла от Германия, Австрия и Русия. Възможно това да е станало с идването на княз Фердинанд. Ако напишете думата „кич“ в интернет, ще се объркате от сложни изречения. Всички автори претендират за „богата артистична душевност”. Тя се издига като мъгла над обикновения мирянин и заклеймява всичко мразено от авторите. Високото изкуство е недостижимо по простата причина, че е високо, а всички ние тънем в мрака на Кича. Думата „кич“ и думата „ковьор“ в нашия език са като две сестри. Те вървят неразделно една от друга. Така ни е втълпено, така ни е насадено в главите. Затова днес не с�� гледа с добро око на ковьорите. Те се изхвърлят на боклука и се заклеймяват като простащина.

Любен Фързулев

С тази аксиома не съм съгласен. Убеден съм, че чувствата, които изпитва един интелектуалец, наслаждавайки са на едно произведение на изкуството, са същите като на авторката на един ковьор. Не бива да забравяме, че едно произведение на изкуството се създава за пари и затова то е стока. Ковьорът не е бродиран за пари, а за удоволствие. Той е далеч от комерсиалното. Създаден е да носи радост и да краси къщата. Едни хора се наслаждават на едно нещо, други на друго. Едното е официално изкуство, а другото народно. Двете се противопоставят. Хората, които поддържат двете тези, се противопоставят. Това не ви ли напомня на нещо? "Разделяй, за да владееш". Светът не е само черно и бяло. Черното преминава през различни степени в бяло неусетно. Мисля, че има място за всички и всичко под слънцето!”, пише Любен Фързулев.

Това е една изложба, която кипи не толкова от сантимент към едно отминало време, колкото към уважение към таланта на всеки – художник или обикновен човек, готов да изобрази своята емоция в изкуство. Без значение кой как ще го определи, стига да е искрено и да радва човека. „Общото мнение е, че това е кич и простащина. Тук не мога да покажа нещо, за което се мисли така. За това аз съм ги направил като картини, пипнал съм ги тук - там, за да им дам малко по-съвременно звучене. И да се опитам да накарам хората да помислят за тях, да не ги изхвърлят повече и да не обиждат различния”, казва Любен Фързулев. А тази изложба се вписва напълно в неговия напълно демократичен стил на творчество и отношение към изкуството. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: При Гашаров интелектуалният подход и „наив” са в парадоксално съжителство

Между множеството далечни спомени, пазя и един от края на 70-те години на миналия век, от зората на моето „чиракуване” като току-що прохождащ уред��ик в Националната художествена галерия. Пише за „въпреки.com” изкуствоведът проф. Чавдар Попов, провокиран от изложбата на Румен Гашаров /на снимката/ „Ретро-спекции“ в галерия „Стубел“.

Бях натоварен с приятното задължение да разведа из постоянната експозиция известния руски художник Анатолий Никич. В момента, в който застанахме пред картината на Стоян Венев „Изненада”, в която горският стражар, въоръжен с пушка, е насочил жаден взор към къпещата се, надарена с пищни форми мома, Никич ме погледна някак малко смутено и отрони: „Знаете ли, струва ми се все пак, че вицът в картината в някаква степен е противопоказен на живописта”. Захванах се да разяснявам, че авторът, освен живописец, е известен най-вече като карикатурист и че всъщност именно в тази област на художественото творчество е, така да се каже, неговата основна стихия.

Спомних си този далечен епизод, когато разглеждах изложбата на Румен Гашаров. Появилата се на пръв поглед неочаквана асоциация ме накара да се замисля отново за този проблем. Така ли е наистина? Днес мога да заявя – и да, и не. При Венев сюжетната фабула, комичното се разполага, така да се каже, на първично равнище, докато при Гашаров имаме нещо, което на английски се нарича second order, т.е. визуално-пластическа рефлексия, повдигната „на втора степен”. Реалността не се интерпретира простодушно, непосредствено, а бива подложена на допълнителна „семиотизация”, която предполага разчитането на визуалното послание в рамките на далеч по-широк социокултурен контекст.

Голяма част от образния свят в картините на Румен Гашаров е преминал, ако можем така да се изразим, своеобразна „вторична обработка”, филтриран е през призмата на определена иронична дистанция по отношение на тоталната, изпълнена със стереотипите и клишетата на масовата култура визуална реалност, сред която живее съвременният градски човек. С други думи – отвъд сетивната атрактивност се разполага и един втори концептуално осмислен пласт на образа, който разкрива меката ирония, абсурдизмите на „тихото” и сякаш незабележимо в своята тривиалност делнично съществуване.

Гашаров е живописец, при който интелектуалният подход и онова, което наричаме „наив” осъществяват парадоксално съжителство. Естествената му еволюция го води логично от картината към обекта („Жълтият мотоциклет”, 1972, „Клоун”, 1974, „На таванчето”, 1978). Охотно използва колажа и асамблажа („Телефонна любов”, 2005), споделя уроците на модерната живопис, получени, в частност, от Фернан Леже („Грузинско семейство”, 1969). В същото време в някои от най-привлекателните си платна, авторът се отдава на фини, деликатни тонални хармонии и разкрива най-очарователните качества на „чистата” живопис.

Често художникът разработва определени градски мотиви, рисува фигурални композиции (най-запомнящите се от тях са своеобразни парафрази на ��нтичните идилии), живописва женски глави, които не носят портретни характеристики, а представляват по-скоро тип лица, отразяващи определени съвременни, понякога съмнителни модни и естетически щампи („Червило”, 2014, „В розово”, 2010).

В книгата си „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те – 90-те години на ХХ век”, публикувана през 2009 г., във връзка с въпроса за възможни определени референции спрямо постмодернизма у някои автори, които използват клишета от всекидневието бях писал, че през 80-те години подобни художници у нас се броят на пръсти. Тогава отбелязах, че един от малцината по това време е Румен Гашаров, когото можем, с всички неизбежни уговорки, да определим като „пред-постмодернист”. Подобен тромав етикет е донякъде оправдан, като имаме пред вид съзнателното използване на образност от сферата на баналното (ковьорчета), на кича, на имперсоналния технологичен реквизит. За разлика обаче от постмодернистките насоки, Гашаров запазва висока степен на социален критицизъм и един особен „езоповски” език”, особено актуален в ерата на „развития социализъм”.

Сегашната камерна „ретро-спектива” на Румен Гашаров в галерия „Стубел” ориентира публиката, и най-вече по-младите зрители, към актуализирано възприемане и осмисляне на творчеството на този ярък художник, определено разполагайки го в далеч по-широка от обичайното историческа перспектива. Бихме могли да се уверим за сетен път, че нашето изобразително изкуство от близкото минало е твърде по-многопластово и по-проблемно от нерядко битуващите едностранчи��и представи за него. ≈

Текст: Чавдар Попов

Снимки: Стефан Джамбазов