#дете на пустинята

[holdmebeforeyougo]

"предупреждение

не остана в мене много за обичане

едно море, ранена рима, грам душа

на пропастта съдбовното привличане

дърпащо те мъничко отвъд ръба

приличам повече на катастрофа,

на изоставено в пустинята дете,

на вълна в предсмъртен грохот,

на изронило звездите си небе

изморих се от загрижени спасители

за които съм поредна (и последна) кауза

после ме проклинат… заради бодлите ми

(к)Раят съм, любими. не просто пауза"

-∆елта.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Екзюпери – един от най-своеобразните френски писатели на 20 век

„Ако ме свалят, няма да съжалявам абсолютно за нищо. Бъдещият свят на термити ме ужасява. И ненавиждам  роботската им добродетел. Лично аз бях създаден за градинар“                        30 юли 1944

Последното писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери до приятеля му Пиер Далоз

На 29 юни се навършват 120 години от рождението на Антоан дьо Сент-Екзюпери /на френски: Antoine Marie Jean-Baptiste Roger de Saint-Exupéry/, бащата на „Малкият принц“, най-четената книга на френски език, героя от войната, загинал за Франция и един от най-своеобразните френски писатели от 20 век. Пише за „въпреки.com” Галина Меламед, изтъкната преводачка от френски език и университетска преподавателка.

Роден в Лион през 1900 година в аристократично семейство, той загубва баща си много рано и израства с майка си, леля си и четирите си сестри. Единственият му брат Франсоа умира на 15 години и Сент-Екзюпери изживява тежко загубата му. Майката на Сент-Екзюпери разполага със скромни доходи, но полага големи грижи за възпитанието на децата си. Самата тя рисува и се занимава с благотворителност. Може да се каже, че бъдещият писател има щастливо детство, обграден е с хора, които го обичат, а освен това общува с цвета на френското общество.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Сент-Екзюпери учи при йезуитите, и се справя добре, макар че строгата дисциплина не му е по сърце. Обича техниката и през 1912 година за първи път се качва на самолет. Взима бакалореата /матурата/ и се записва в лицея Сен Луи, за да се подготви за престижното Военноморско училище. В Париж живее при своя роднина и в нейния дом се запознава с Андре Жид, Гастон Галимар, Жан Прево. За съжаление, пропада на устния изпит и се записва като свободен слушател в Художествената академия в секцията по архитектура. През 1921 постъпва в армията и частно учи за пилот. По онова време да си пилот е изключително престижно и привлекателно за младите хора. Не случайно още в началото на века Гийом Аполинер възпява летящата машина като символ на новия век. 

След като получава свидетелство за пилот в гражданската авиация, той може да продължи обучението си като военен пилот. В края на 1921 в Мароко получава и удостоверение за военен пилот, но продължава да се учи. През 1922 г. самолетът му се разбива при излитане, той е ранен,  лежи в болница и на следващата година военната му служба завършва. Има намерение да постъпи във военновъздушните сили, но годеницата му Луиз дьо Вилморен го разубеждава. Отначало става контрольор въ�� предприятие за тухли,  но това не го задоволява. Скъсва с годеницата си, става представител на камионите Сорер, пътува из цялата страна, не продава нито един камион, но започва усилено да пише.

Антоан дьо Сент-Екзюпери с Андре Прево и техния Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив Aéroport de Paris - Le Bourget, 29 декември 1935 г. 

През 1924 по препоръка на свой близък постъпва в компанията Латекоер (бъдещ Aéropostale). Той транспортира поща от Тулуза до Сенегал и след това заминава за Южна Америка през 1929.  Вдъхновен от преживяванията си като авиатор, той публикува първите си романи: „Южна поща“ през 1929 г. и „Нощен полет“ през 1931 г. (награда Фемина), които имат голям успех. От 1932 г. Сент-Екзюпери се посвещава на журналистиката. Пише репортажи от Москва през 1935 г., от Испания през 1936 г., и впечатленията му  залягат в основата на разсъжденията му върху хуманистичните ценности. „Земя на хората“, публикувана през 1939 г., получава голямата награда за роман на Френската академия. 

Антоан дьо Сент-Екзюпери до ост��нките на своя Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив Bureau d'Archives des Accidents d'Avions

През 1939 г. служи във военновъздушните сили, назначен  е във въздушна разузнавателна ескадра. По време на примирието през юни 1940 г. той напуска Франция за Ню Йорк с цел да привлече американците във войната. Мечтае да лети, въпреки че е възрастен за летец, той най-накрая се присъединява, през пролетта на 1944 г. в Сардиния, а след това в Корсика, към отряд, отговарящ за фотографската разузнавателна дейност. Изчезва в морето със своя самолет по време на мисията си от 31 юли 1944 г. Самолетът му е открит и официално идентифициран на 3 септември 2003 година край Марсилия. Тази кратка биографична бележка ми беше нужна, за да подчертая колко особен е животът на този забележителен французин: аристократ, пилот, писател, журналист, човек, който най-вече цени действието, участието и взаимоотношенията между хората.

Катастрофиралият Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив    

Когато днес чета Сент-Екзюпери, ме поразява неговата модерност. Той е модерен не само с темите си, някои от които са вечни, но и с трактовката им. Живот и смърт, същност и съществуване, любов и омраза, предателство, активно участие, пасивно наблюдение, нравственост и безнравственост, богатство и бедност – всичко това се среща в книгите на Екзюпери, но макар и създадено преди десетки години, звучи много съвременно. Сент-Екзюпери не е писателят-индивидуалист, който стои сред книгите в библиотеката и се задоволява с писане. Противно на писателите, запленени от ужаса, абсурда и трагичността на човешката участ, той се вдъхновява от досто��ни постъпки, от благородни и ��едри хора и разкрива радостта от съзиданието и от творческата мощ на вярата и надеждата.

Екзюпери в неговия Lockheed P-38 - снимка архив

Първата ми среща с творчеството на Екзюпери бе с романа „Земя на хората“ и по-точно с един текст от тази книга. „Седнах срещу една двойка. Между мъжа и жената детето бе успяло да си направи малко място и спеше, но се обърна в съня си и под светлината на нощната лампичка видях лицето му. Ах, какво чудесно лице! Тая двойка беше родила нещо като златен плод. Тия дрипи бяха родили това сполучливо съчетание на прелест и изящество. Наведох се над това гладко чело, над тия сладки устни и си казах: ето едно лице на музикант, ето Моцарт като дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда някоя роза, всички градинари се вълнуват. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар. Тоя Моцарт-дете ще бъде белязан като другите от пресата. Моцарт ще има като най-висша радост гнилата музика на вонящите кафенета с оркестри. Моцарт е осъден.

Екзюпери като писател - снимка архив

И аз се върнах в моя вагон. Казвах си: тия хора почти не се измъчват от своята участ. И съвсем не е милосърдието, което пък измъчва мене. Не е въпрос да се разнежва човек от една вечно отворена рана. Ония, които я носят, не я чувстват. Тук сякаш не отделната личност е ранена, а целият човешки род е ощетен. Аз почти не вярвам в милосърдието. Онова, което ме гнети, е гледището на градинаря. Онова, което ме гнети, съвсем не е тая нищета, в която в края на краищата човек се нагласява тъй добре, както и в мързела. Цели поколения на източните народи живеят в мръсотия и това им е приятно. Онова, което ме гнети, безплатните обеди съвсем не го изцеряват. Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозота. То е във всеки от тия хора частицата от един убит Моцарт.“

Нима не звучи съвсем съвременно този текст, нима и днес не сме свидетели на мизерия, бедност, грозота, непрекъснати вълни от емигранти? Прав е Екзюпери да не вярва в милосърдието и в безплатните обеди. Истина е, че хората свикват с мизерията, както и с мързела. Страда не само за отделната личност, но и за целия човешки род. В това се състои и хуманизмът на Екзюпери, който замества индивидуализма, възвисяващ инстинктите и желанията, с човечност, основана на духа и на любовта. Пред егалитарната и материалистична демокрация, която очаква икономиката да спаси човека, този хуманизъм настоява за демокрация, насочена към духовния прогрес.

Безспорно най-известното произведение на Сент-Екзюпери преведено на почти всички езици на света е „Малкият принц“, написано в Ню Йорк по време на войната и публикувано с негови акварели през 1943 г. в Ню Йорк и през 1946 г. във Франция от издателство Галимар. В цитирания по-горе пасаж вече виждаме, че образът на принца от приказките владее съзнанието на Сент-Екзюпери. Това е детето у всекиго от нас, това е, може би частицата от погубения Моцарт. Това странно момченце се среща с разказвача в пустинята Сахара и в продължение на седем дни (колкото са дните на Сътворението) те са заедно: катастрофиралият пилот и извънземното дете. Очевидно Сент-Екзюпери използва схемата на вълшебната приказка, в която принцът трябва да спечели красивата принцеса, но в случая принцът е дете, а красавицата е цвете и то съвсем често срещано – обикновена роза. Принцът и разказвачът се запознават и откриват, че са близки по дух с помощта на една рисунка, която нито един възрастен човек не е разбрал, но малкият принц веднага схваща: става дума за боа, глътнала слон, а не за шапка. И едва когато пилотът е нарисувал сандък, в който е затворена овцата, принцът е напълно доволен. Още в самото начало Екзюпери е изказал основната идея, която ще повтори на няколко пъти в приказката: същественото е невидимо за очите. Виждаме добре само със сърцето. Тази приказка е толкова богата на метафори, символи, на философски внушения и незабравими образи, че сигурно може да се напишат много трудове, а и вероятно вече са написани. Бих искала да обърна внимание на някои особености.

Почти всички „персонажи“ в книгата са в мъжки род, освен розата (цветето), водата и извора, звездата, сълзата, звънчетата (гласът на принца). Естествено при превода това се губи – в българския превод са използвани думи като боа, овца, лисица, змия – все в женски род и поради това изчезва опозицията, създаден�� от Сент-Екзюпери. Струва ми се че това противопоставяне не е случайно – най-ценните за малкия принц неща са от женски род. В един мъжки свят, женското начало има нужда от грижа, разбиране и обич. В книгата има и друго противопоставяне: възрастните и децата. Многократно е казано, че възрастните не разбират,  че тях ги задоволяват само цифрите, че те са забравили да обичат и да се радват. „Ако ви разказах тия подробности за астероида В 612 и ако ви съобщих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!““

Но освен тези опозиции в „Малкия принц“ има и редица препратки към библейския текст. Така например Змията е първото същество, което принцът среща на земята. Обратно на библейския текст, обаче, тя не е зла, не го прогонва от Рая, а го връща обратно на неговата планета. Обитателите на различните планети, посетени от малкия принц в известен смисъл персонифицират някои грехове като властолюбие, алчност, тщеславие, пиянство.  Единствено фенерджията и географът вършат някаква полезна работа. А от географа Малкият принц научава, че красивото е ефимерно и че, планетата Земя се ползва с добро име. Най-главният урок за любовта и приятелството Малкият принц получава от Лисан (а не лисица), много популярен герой от френския фолклор. Но Екзюпери и него е променил, той вече не е хитрец и измамник, а мъдрец.

„ - Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш - каза лисицата. - Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел - опитоми ме! ….

- Хората са забравили тая истина - каза лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.“

Малкият принц е градинар и вероятно по това прилича на автора си. Той се грижи за розата, изкоренява баобабите и чисти вулканите, поддържа планетата си и не позволява да се замърси. По времето, когато е писана книгата, пък и сега, темата за баобабите, символ на мракобесни идеи, остава много съвременна:

„И наистина върху планетата на малкия принц, както върху всички планети, имаше полезни треви и вредни треви. Следователно полезни семена от полезните треви и вредни семена от вредните треви. Но семената са невидими. Те спят скрити в земята, докато на някое от тях хрумне да се събуди. Тогаз то се протяга и изпърво несмело пуска към слънцето едно очарователно кротко стръкче. Ако то е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте, както си ще. Но ако е вредно растение, още щом проличи, че е вредно, трябва да се изскубне. Ала върху планетата на малкия принц имаше страшни семена… семената на баобабите. Почвата на планетата бе поразена от тях. И ако човек премного закъснее да се занимае със стръкчето, никога не ще може да се отърве от баобаба. Той задръства цялата планета. Той я продупчва с корените си. И ако планетата е много малка, а баобабите — многобройни, те я пръсват.

„Аз казвам: „Деца, бъдете нащрек с баобабите!“ И много се трудих да направя тая рисунка, защото исках да предупредя моите приятели за опасността, която не подозират и край която също като мене минават съвсем близко. Урокът, който им дадох, си заслужава труда. Вие може би ще ме запитате: защо в тая книга няма други такива грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се да направя, но не успях. А когато рисувах баобабите, бях вдъхновяван от чувството за нещо неотложно.“

Някои изследователи виждат в трите баобаба, символ на тристранния пакт и дори свастиката. Това не може да се твърди със сигурност, но предупреждението е съвсем актуално! Много съвременно звучат и някои иронични пасажи в книгата. Например намекът за откривателя на астероид  В 612, който бил турчин, но откритието му било признато едва когато облякъл съвременни дрехи; търговецът, който открил хапче против жажда, за да спести на хората 53 минути. Модерни са и отношенията между розата и принца. Очевидно съжителството им е трудно Тя е разглезена и суетна, но когато се разделят, той мисли за нея с много тъга:

„Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му.

То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много мл��д и не знаех как трябва да го обичам!“

Малкият принц е и книга за постоянния конфликт между материалното и духовното, между разума и чувствата, между пресметливостта и любовта. Всеки се е питал кой е всъщност Малкият принц. Дали е само детето, което носим у себе си. Дали не е нашата духовна същност, която живее на някаква далечна и непозната планета? Дали не е творческата ни сила, която често пренебрегваме и потискаме? Едва ли някога ще може да се отговори на този въпрос. Но дори фактът, че си го задаваме е много благотворен. Не случайно Малкият принц казва: „Пустинята е хубава поради това, че някъде в нея има скрит кладенец…“

Трудно е да се опише красотата на „Малкият принц“. И е абсолютно сигурно, че тази книга никога няма да бъде забравена. Колкото до модерното звучене на творчеството на големия хуманист Сент-Екзюпери, достатъчно е да си припомним следните думи от „Военен пилот“: „Моята цивилизация, наследница на бога, направи всеки отговорен за всички хора и всички хора отговорни за всекиго. Отделната личност трябва да се пожертва за спасяването на един колектив, но тук не е въпрос за глупава аритметика. Въпросът е за уважението към човека през отделната личност. Наистина величието на моята цивилизация е в това, че сто миньори смятат за свой дълг да рискуват живота си, за да спасят само един затрупан миньор. Те спасяват човека.

В тая светлина разбирам ясно значението на свободата. Тя е свободата на растеж на дървото в силовото поле на семето. Тя е климатът за възвисяване на човека. Тя прилича на благоприятен вятър. Благодарение само на вятъра платноходите са свободни в морето. 

Аз вярвам, че превъзходството на човека установява единственото равенство и единствената свобода, които имат някаква значимост. Аз вярвам в равенството на правата на човека, като се има пред вид всяка отделна личност. И вярвам, че свободата е свобода за възвисяването на човека. Равенството не е еднаквост. Свободата не е възбуждане на отделната личност срещу човека. Аз ще воювам срещу всеки, който поиска да подчини на отделна личност — както и на множеството от отделни личности — свободата на човека“.

Подготовка за „Последната мисия“ - снимка архив

Не е възможно в наши дни да оспорим тази хуманистична философия, която приема напълно ценностите на цивилизацията, като подчертава духовността им и се старае да изгради хармонично съзнанието на човека отвъд въздействието на природните подбуди и далеч от крайните ограничения на обществото. ≈

Текст: Галина Меламед

Снимки: архив

[mindthespiral]

2010?2012? нз

                                                       1.

              Крепостта в далечината. И селцето, сгушено в полите на планините, които го обгръщаха. И високи скали. На които стоеше безмълвно тя. Вятърът безмилостно я буташе в гърба и тя се задържаше на ръба с нечовешко усилие. Косите ѝ хвърчаха пред лицето ѝ, погнати от вихъра. Смълчана стоеше и сълзи се стичаха по лицето ѝ. Помисли за миналото си. Огледа белезите по ръцете си. Замисли се и за случилото ѝ се в последните дв�� денонощия. Прокъсаната ѝ синя рокля едва покриваше бедрата ѝ. Точно тази чудесна рокля, която преди два дни изглеждаше толкова величествено и прекрасно. Точно тази чудесна рокля, с която беше на бала по случай завръщането след дълго пътуване на лелята на втората братовчедка на княза.. или нещо такова.  Осъзна колко чудесен, но наистина ужасно скучноват живот бе имала преди тези мизерни два дена. И как изведнъж всичко се бе разпаднало. Всичко се случи, когато тя откри звяра у себе си. Опита се да възстанови всичките си спомени от въпросната вечер на въпросния бал. Стоеше си тя, небрежно облегнала се на огромната дървена маса в просторната зала и гледаше с примирение скуката около себе си. После гласът ѝ заговори. Успокои я, каза, че всичко ще е наред и в следващия момент тя бе просто зрител. Но да си признае, беше ѝ ужасно приятно. Даже се усмихна при мисълта за видяното. А то бе ужасяващо. Спомни си как грабна един нож от масата и го метна по някаква важна баба, която се сгърчи на покрития с мраморни плочки под. Това беше първата изненада. Тя никога не се бе учила да мята ножове, но някак успя да метне проклетия нож право в слепоочието на дъртата. Но това бе само началото. След това грабна две сребърни вилици и се затича към княза, с когото имаше сключен многообещаващ и изпълнен със скука за цял живот брак, и ги заби в очите му. Завъртя ги малко, колкото да се убеди, че ще пукне тъпото говедо. Сега вече си отвори проблем. Не ѝ пукаше много, в интерес на истината. Замисли се, че няма нищо лошо да убиеш някого с ръжен, затова го грабна от камината и наръга конярчето, над чието присъствие тя се запита какво, аджеба, прави тоя тука. Всички вече се бяха разпищели. Голямото важно. Реши, че толкова стига засега, затова се плъзна пъргаво по перилото и някак избяга. Знаеше, че ще я търсят. Следващото денонощие прекара в гората, убоде краката си на толкова тръни, колкото не можеше да повярва, счупи толкова клони, че и слеп��ц да тръгне след нея, пак ще я намери, но онези идиоти някак не я търсеха в гората. Защото не би се скрила там, ако не беше друга. И ето я на следващата сутрин на скалата, плачеща. Плачеща? Защо. Усети, че гласът отново навлиза в главата и. „Махни се, бе, говедо проклето. Като ще правиш глупости, хайде само поне да си говорим преди това!” мило посрещна гласа в главата си тя. „Скопойно, бе, пирател. Признай, че беше някак чудесно. Поне мъничко.” „Нагъл ставаш май-май. Но.. признавам. И все пак занапред ще го обсъждаме, нали?” Сключиха сделка, разбира се. Нейно тяло, все пак. Ако тя умре, и гласът отива на кино. Някак изведнъж я осени мисълта, че трябва да започне нов живот. Определено по-вълнуващ, но по-малко кървав. Интригуващ достатъчно, че да я спира да върши мизерии.

                                                           2.

            Купи си дръгливо магаре и замина в пустинята да живее отшелнически живот. Всъщност не. Реши, че трябва да се поглези, да поживее в един по-вълнуващ свят. Цяла вечност сякаш бе живяла между четири стени с глупави мърли около себе си с всичката си надутост и тонове белило. Все някога щеше да има край, нали? Подстрига си косата без излишен шум и тръгна по широкия свят със същата синя рокля, която някога бе красива. Щеше да достави толкова много удоволствие на себе си и своята личност, че нямаше да има край. Установи се в някакъв си голям крайбрежен град. Възможно най-далече от водата, разбира се, заради смрадта и ужасно многото посетители. Забавен град беше все пак. Минаваха много артисти и музиканти, на които тя се дивеше безкрайно. И го реши. Щеше да се изучи на цигуларство. Като по-малка умееше да дърпа опашката на котката, докато трака с пръчка по изгнил дънер, затова реши, че музиката би ѝ прилегнала. Когато за пръв път хвана цигулката, усети, че ще е тежка задача за изнежените ѝ пръстенца и упорита глава. Но нямаше да се предаде лесно. Учителят, който ѝ преподаваше това изкуство, бе един много странен образ. Добродушен на вид дядка, отричащ всякаква политика и религия, който не плащаше данъци, защото имаше приятели с приятели с приятели. Под дрехите и сбръчканата кожа се криеше едно много ехидно същество с брутално чувство за хумор, което боравеше със сарказма и иронията не по-зле, отколкото с цигулката. Тя избра него, защото ѝ гласът го хареса, а тя знаеше, че щом е така, той нямаше да умре скоро. Не искаше той да умира. Поне докато се изучи. В кратките почивки между скрибуцане по цигулката и настройването и тя пускаше навън гласа, който разговаряше с дъртия и точно тези разговори доставяха безбожно удоволствие и на тримата. Често разговаряха за пошлостта и глупостта на грозното човешко племе. Понякога говореха и за времето, за което, учудващо, винаги имаше какво да се каже. Веднъж, когато остави пръстите си на масата да отпочинат, тя вдигна глава и рече:

             -Мисля, че имам проблеми.              -Всички имаме проблеми-ухили се с беззъбата си усмивка той и докосна слепоочието си с показалец.              Ето затова го обичаше. Защото я разбираше, защото беше истинско говедо, също като нея, и не му пукаше. Ама цент. Защото той би могъл да бъде неин водач. Захвърли цигулката в някакъв момент на странна идея и му предложи да си направят една среднощна разходка. Той я погледна тъпо и каза, че към един часа ще я чака пред лечебницата.              Тя се прибра в сградата, където готвеше отвреме-навреме срещу подслон и огледа голите стени на стаята си. Замисли се. Имаше толкова чудесна идея, но трябваше да направи мизерия, защото нямаше пари за боя. Какво пък. Изтича тайно до най-близкия курник, взе една отвратително тлъста кокошка и се върна в стаята си. Там извади един нож от изпод леглото си и ѝ отряза главата. Потопи пръстите си в кръвта ѝ и започна да маже по стената. Развихри се. Усещаше магията да изтича от пръстите ѝ и да се разлива по стените. Покатери се на столчето, което имаше и започна да маца и по ниския таван. Размаза го всичкото. Толкова красиво се получи. Истинска червена буря. Истински изблик на вдъхновение. Толкова красиво. Извади цигулката от калъфа ѝ и започна да свири, като си тананикаше. Изпадна в екстаз. Захвърли бясно цигулката, защото музиката още кънтеше в ушите ѝ. Разпиля косите си, разкъса дрехите си, започна да вика. Вика, докато не остана без глас. Тогава продължи да вика беззвучно. Толкова красота ѝ дойде отвътре, че вече не можеше да я задържи. Сгърчена на пода, риташе напосоки в кокошата кръв. Радваше се. Радваше се на новопридобития си живот, на всичката красота, която я заобикаляше. И свободата. Ах, тази сладка свобода. Опиум. Също като литрите чай от мак, които изпиваше ежедневно. Как обичаше този сладък живот. И после се укроти. Екстазът изчезна. Дойде умората, като след бурна нощ. И остана сама със себе си. „Как си?” попита се нежно. „И аз така,” прокънтя отговорът в главата ѝ. „Между другото, никога не се запознахме, както си му �� редът. Аз съм Вихра. Поне тази бях.” „На мен не давай име. Никога.” И така тя не даде име на гласа. Трябваше ли?

                                                            3.

             Събуди се към полунощ с ясната мисъл, че има уговорка за среднощна разходка. Измъкна се безшумно от сградата и се запъти към уреченото място. Десет минути преди часа вече беше там. Извади луличката си, натъпка я хубаво и запали. Гледаше кълбетата дим, докато чакаше и се чудеше каква ли простотия ще измислят двамата. Но знаеше, че предстои нещо много, много брутално. Той изникна отникъде, облечен в черно наметало. Направо призрачен изглеждаше, ужасно зловещ и плашещ. Точно така трябваше да изглежда. След като така или иначе бяха пред лечебницата, много нежно и внимателно разбиха вратата, награбиха що морфин имаше и побягнаха през глава към най-близкия мост. Под него се свряха, нищо, че миришеше на урина и стомашни сокове, и употребиха откраднатото. Належаха като кучета в мръсотията, но бяха прекалено доволни, за да се оплакват. Не беше много сигурна какво точно се случи, но в един момент гласът просто се обади нежничко „Мила, мисля, че и аз искам да си начеша крастата.” Тя изключи себе си и гласът я поведе. И дъртият по нея. Повървяха малко в пълен унес към пристанището, където имаше много пияници. Чудесни жертви някак. Вихра вдигна едно парче стъкло от земята и го стисна в ръката си. Търсеше някой по-трезвен, някак е скучно човек да умре, без дори да го осъзнае. И го намери. Чудесният. Един мъжага, злобно изцъклил поглед, все още достатъчно трезвен да фокусира, но прекалено пиян, за да забележи стъклото в ръката ѝ. Помисли я за някаква проститутка, навъртаща се покрай безпомощно пияните си съграждани. Озъби ѝ се недвусмислено и изръмжа полуразбираемо:              -М’рло, ‘зчезвай оттука, ч’ ш’та разф’со’ам..              Последва толкова гръмък и истеричен смях, че дори най-пияните вдигнаха глави от кофите, над които повръщаха червата си. Както започна, така и свърши. Изведнъж всичко замря. Чу се едно глухо „туп” и мъжагата падна на земята в кръвта си. Всички побързаха да се извърнат обратно към локвите си от стомашни сокове. За втори път се чу смях. По-скоро кикот, много тихичък, но толкова ликуващ. Вихра усети, че не тя се смее, а учителят ѝ. Той цял се тресеше в голямото си черно палто. Обърна се злостно и ледено промълви:              -Абе я не ми се смей.              -Радвам ти се, дете, радвам ти се-профъфли той и продължи да се киска.              След това знаеше, че се е прибрала, но как..               На сутринта се събуди, огряна от ярка червена светлина. Погледна стаята и ѝ стана толкова хубаво, а после още толкова лошо, защото смърдеше отвратително. Знаеше, че трябва да се направи нещо, но само си взе цигулката и избяга при даскала. Нахълта в жилището му с думите:              -Вчера се запознах със себе си. Вярвам, че е ред да се представя и на теб. Колко време вече ми наливаш акъл в главата, а все още никак не се знаем. Вихра съм аз. Ще се престоря, че ми е приятно-каза и подаде ръка, сякаш го срещаше за пръв път.              Той стана от мястото си, погледна я дяволито, но също подаде ръка.              -Генади. И дори няма да се преструвам, че ми е приятно, защото всъщност ми е.              -Не намирам нищо благородническо в теб. Простите дрехи, липсата ти на зъби, преподаваш.. Що за човек си ти? Криеш доста, маймуно.              -Не отричам. Наистина дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Като кажа дълга история, значи, че няма да споделя сега. Сещаш ли се?              Ръката ѝ потръпна от инстинктивното желание да опре лъка на цигулката в гърлото му и да стърже, докато не каже всичко, но някак му вярваше, че този „друг път” ще дойде и той наистина ще и разкаже за своето евентуално тъмно минало. От друга страна, вече имаше приятел. Чието име дори знаеше.              Когато отново се прибра в дома си, почисти, проветри и седна в средата на стаята, запали свещ и се замисли. Замисли се за драстичната промяна в живота си и изобщо за смисъла му. Обмисляше дали да не хапне нещо, но смрадта в стаята все още се усещаше, така че се отказа от тази идея. Все пак слезе до избата, повъртя се малко, пък си избра едно чудесно червено вино, от което си наля в голяма чаша и отпи внимателно. След това разтвори голямата си романтична душа и се качи на покрива. Гледаше луната, звездите, чистото небе. Запали и луличката. Запя. Колкото и смрадлив да беше града, колкото и отвратителен, тесен и грозен да бе, тя се почувства обзета от чистото щастие да живееш. Да се рееш из потоците на собствената си лека радост, подскачаща из цялото тяло, приемащо все повече алкохол с всяка изминала минута. Харесваше се, каквато е. Луда, убийца, свиреща на цигулка. Косите ѝ пак бяха израснали, чувстваше се почти жена. Липсваше само едно мъненко нещо. Плъзна ръка по себе си, надолу, все надолу. Опиянена от виното и щастието, тя скоро стигна до кулминационния момент, вече се чувстваше дори и жена. Отпусна се с усмивка и премрежен поглед. Беше изцедила себе си за този ден. Но утре я чакаше друг, а след него още един, после още много дни. И се замисли колко монотонен и еднакъв е уж интересният ѝ живот. Тя имаше нужда от нещо по-силно, по-буйно, по-вълнуващо. Нещо, което да поддържа пламъка в нея, което да гони еднообразието и сивотата. Потънала в размишления и опиянена от виното, тя така и не разбра как се е добрала до кревата си.              На следната утрин тя се разходи из пазара с желание да огледа не толкова плодовете, колкото хората. Желаеше нещо да ѝ грабне окото. И се случи. Видя някакъв смътен образ на човечец в голямо черно наметало, стиснал дебела книга в ръцете си. Стойката му бе някак властна, въпреки че бе не на мястото си сред оживения пазар. Той беше потънал в сянка, носът му се подаваше едва, а очите му проблясваха от дълбините на качулката. Той просто стоеше и Вихра реши, че това ще е човекът, който ще разнообрази живота ѝ. Загадъчният мъж бе облегнат на един стълб, част от магазин за кожи и на нея ѝ хрумна да го изненада иззад кожите. Започна да се промъква сред потните пътуващи цигани, теглещи козите и кравите си след себе си, докато накрая се озова между кожите. Точно там, където бе възнамерявала да стигне. Извади един малко незаконно придобит кинжал от ботуша си и се приготви да изскочи, да опре острието в гърлото му и да го завлече между кожите. Със светкавична бързина отметна последната кожа и замахна. Но там нямаше нищо. Той се бе изпарил. Просто го нямаше. Фактът, че този човек просто се омиташе от мястото, на което бе стоял секунди преди това, разпали още повече любопитството ѝ. Вече бе твърдо решена да го намери.              Но вместо това, той намери нея. Към три часът през нощта той се озова седнал на ръба на леглото ѝ. Тя отвори очи с изненада и веднага посегна към кинжала си.              -Не се мори. Знаеш, че няма да го намериш-рече ѝ с блага усмивка странникът.-Намерих за малко странен начина, по който възнамерявахте да говорите с мен. Мисля, че бивам далеч по-разумен от Вас.              „Добре, спокойно, този малоумник ми се промъкна в стаята някак, какво ще правим сега?”почти панически попита себе си тя. „Няма страшно, Вихренце, ще се оправим. Поговори си с него, узнай що за човек е. Ако не ти харесва и намериш слабост, заколи го. Но нали точно него си набеляза да разведри живота ти, не го наранявай все още.”              -Не бихте могла да ме нараните. Нямате умението-дяволски плашещ ставаше той.              -Добре тогава. Значи и на пазара действа така. Трябва да мисля по-малко-засмя се Вихра и откри, че все пак се наслаждава на странната му особа.-Какво или кой си ти, все пак?              -Простете ми. Елифас Леви, търговец на антики-представи се и по някакъв много галантен, но все пак нелеп начин успя да целуне ръката ѝ, въпреки че тя бе легнала, а той-прав.              -Вихра. Ако ще общуваме, нека поне да е по-фамилиарно. Израснала съм на място, обременено от прекалено острото присъствие на добрите обноски. С какво се занимаваш всъщност, Елифас?              -Боя се, че за момента не мога да ти кажа.              -Слушай ме внимателно. Ти си хърбав, може и да познайваш туй-онуй, но си личи, че имаш нужда от някой да те пази. Защо не аз? В замяна ще ме научиш на това, което знаеш. Дори да е търговия със стари и непотребни вещи, в което дълбоко се съмнявам.              Той я огледа преценяващо, замисли се, пък рече:              -Ще се наложи да си контролираш мислите. Утре ще мина да те взема оттук.              Глуповата усмивка грейна на лицето ѝ.

                                                         4.

 Когато дойде на следващия ден, всичко ѝ се струваше толкова по-различно. Той бе свалил качулката си и ох, мами, какво се криеше под нея. Гарваново черни коса и брада, в които да заровиш пръсти. Пъстри, изпълнени с мъдрост проницателни очи, които се променяха всеки път, като ги погледнеш. А ароматът, който се носеше от него, бе неустоим.  Не можа да не почувства тръпката, която премина по цялото ѝ тяло, но за всеки случай предпочете да мисли за нещо друго.              Той я погледна равнодушно, докато тя горещо се молеше да не е чул мислите ѝ, и попита:              -Тръгваме ли?              -Ще ме обгърнеш с наметалото си и заедно ще изчезнем сред кълбета от дим, нали?-попита насмешливо тя.              -Всъщност… не. Отвън ни чака карета.              Беше негов ред да се изсмее.              Пътуваха кратко, а когато слязоха, тя осъзна, че наистина се намираха пред един от най-големите антиквариати в града. Усещаше се и нещо много по-различно от просто стари мебели, часовници и други миризливи работи. Усещаше се нещо стаено и древно, събрано на едно място. Предстоеше ѝ да разбере какво.              С мил жест той отвори мъничката порта на магазина си и я приветства в сумрачното помещение. Вихра пристъпи внимателно вътре, като постоянно се ослушваше и оглеждаше. Това място би могло да крие стотици изненади все пак. Вече започваше да гледа с недоверие на прекалено спокойната обстановка, затова не се стърпя и го попита:              -Няма ли свещи, пентаграми, изрисувани с тебешир на земята, голям казан за отвари или нещо такова, с което да ме забаламосаш?              Той се ��смихна вежливо, с малко горчивина може би, и отвърна:              -Това, на което ще те науча, е да бъдеш добър маг. Останалото трябва да намериш в себе си. То само ще си дойде, има го.              -А на какво точно ще ме научиш?-недоверчиво попита Вихра, вече повдигнала въпросително вежди.              -За да бъде един човек добър маг, той трябва да знае истината, да желае доброто, да обича хубавото и да постъпва справедливо. * Това е, на което ще трябва да се научиш.              За всеки друг това би прозвучало като детска игра, но Вихра бе възпитана така, че да знае, че няма нищо лесно и всичко се постига с усилен труд. Затова въздъхна и попита:              -Кога започваме?              Месеците обучение преминаха като сън. Бе ѝ приятно с него, просто времето отлиташе. Много от преживяното с Елифас тя споделяше с Генади, при когото все още ходеше. Навестяваше го, колкото да пият по чаша вино, абсент може би, да си побъбрят, защото той вече ѝ  бе предал всичките си майсторски умения. Когато тя хванеше цигулката, звучеше красиво. Пръстите вече не я боляха, инструментът вече не скрибуцаше и тя бе направо горда, че умееше да свири на цигулка. Често се разхождаха вечер, но не п��авеха същите мизерии. Елифас, окултистът, сякаш я бе омагьосал и тя стана поне малко по-кротка. Разбира се, все още се напиваше до безпаметност и се хвърляше в безсмислени боеве, но това ѝ беше в кръвта. Ако не в нейната, то поне в тази на гласа.              За Вихра настъпи още една самотна вечер. Тя отново запали свещ и седна да помисли сама със себе си. И чу гласа „Оня наистина ли си мисли, че може да ни промени? Теб-добре, но на мен не може да влияе.” Дори в мислите си се съгласи безмълвно. Но беше влюбена. Нямаше какво да стори. Всъщност имаше. Облече черното наметало, което Елифас ѝ бе дал, след като започна да я обучава, и излезе навън. Използва уменията си, за да остане незабелязана. Сливаше се със сенките, изчезваше зад къщите, не оставяше следи, а шум нямаше никакъв. Сякаш се носеше по въздуха. Само че не бе така. Просто бе умела в това, което правеше. И ето-озова се пред антиквариата, в който Елифас живееше. Беше червив с пари, но предпочиташе да живее в прашното, тъмно и малко помещение, близо до магията.Прокрадна се внимателно. Отвори вратата безшумно и се промъкна вътре. А там.. там не видя нищо, което очакваше. Видя него. А той определено не спеше. Бе запалил свещи и бе седнал в огромното, тапицирано с кадифе, кресло. Мисълта, че я е очаквал, бе определено изненадваща. Усмихна се неволно, ъгълчетата на устата ѝ трепнаха, а той само се почеса по брадата и я погледна със своя дълбок поглед, който сякаш пробиваше черепа ѝ. Най-сладката въображаема болка. След като осъзна, че не той бе попаднал в нейните лапи, а тя в неговите, смирено отиде до него и се гушна в скута му. Погледна към него и широката му усмивка. Просто ѝ се прииска да го целуне. Ей там, онова ъгълчето. „Постой, постой още малко усмихнат. Стой, стой така.”помисли си припряно и го целуна съвсем нежно. Това бе всичко необходимо. Искрата, от която лумна огънят. Очите им се затвориха, боравеха само с тела и усти. Единственият звук бе накъсаното им дишане и ритмичното проскърцване на стола. Кулминацията, кулминацията. Моментът на екстаз, чистото удоволствие, което струеше от същностите им. Разтичаха се по пода, размазваха се по стените, бяха газ, бяха течност, бяха едно. После належаха по пода, развъртяха луличката, натъпкана с билки и заговориха за политика. Харесваше ѝ това, че той си оставаше неин учител и всичкото сношение на земята не би променило начина, по който протичаха разговорите им. Прегърна го. Този път по-различно. И една-единствена дума се отрони от устата ѝ в случилото се умълчаване:              -Благодаря.

                                                               5.

            Вихра се събуди в собственото си легло, плувнала в пот и бясна. Червата ѝ клокочеха, нещо отвътре напираше да я разпори и да излезе навън. Усещаше собствения си бяс и безпомощност, мрачна горчилка, и нищо не можеше да стори. Светът ѝ се струваше грозен, крив и нещастен, заслужаващ наказание, попокатепетели и всякакви други ужасии. Нямаше причина да мисли така, но имаше нужда да прояви безмилостност, безпричинна агресия и да налага всичко, имало неразумието да се изпречи на пътя ѝ. Било то и шкаф. Злобата в нея растеше и тя бе сигурна, че ще избухне, ако не направи нещо скоро. Затова излезе. Всъщност не. Грабна каквито оръжия имаше и чак тогава излезе, жадна за насилие. Точно в този момент самата тя, нейната същност, заспа и гласът ѝ я поведе. Поведе я нежно, след това по-бързо и по-бързо, докато и двамата не се озоваха на гарата. Там на Вихра отново ѝ бе позволено да се движи сама. След кратко съвещание със собствената си глава, тя хвана първия влак и се ската на една седалка. Безмълвна. Никой не виждаше беса в очите ѝ, никой дори не забеляза всичката стомана под дрехите ѝ. И в един-единствен момент Вихра вече не беше самата себе си, беше сам гласът, който водеше, сечеше и се къпеше в кръв. Извади две дълги остриета изпод ръкавите си и ги развъртя. Чуха се писъци, бликна кръв. Остриетата проблясваха, а гласът пееше на Вихра. И тя пееше. Пееха и колеха. Идилия. Вихра отметна качулката си, за да види какво е останало от пълното купе. Видя ръце, крака и торсове, но звук не се чуваше. Беше доволна, задоволена. Малко поне. Реши, че ѝ бе позволено да се отпусне. Извади малката си дървена луличка, поседна на един окървавен масивен труп на застаряващ мъж с големи мустаци, които се мъдреха под носа му на главата му в другия край на купето. Натъпка луличката си, колкото можа, запали и вдиша. Вдиша колкото ѝ позволяваха дробовете и държа дима в тях, докато не ѝ причерня. Издиша бавно и с удоволствие. Повтори процедурата, докато съдържанието на лулата не се превърна в ситна черна пепел, която издуха от дланта си. И тогава ѝ хрумна да слезе от влака. Слезе на някаква голяма непозната гара накрай някакъв голям град. Беше тъмно и само нощните птици се чуваха от гората. Именно в тази гора тя реши да влезе. Точно това направи. Навлезе дълбоко. Вървя по пътечки и през храсти, докато си намери едно удобно дърво, покачи се на него и седна на един широк клон. Там реши да чака изгрева, докато си пееше и говореше на гласа си. Сгуши се в клоните на огромното дърво и се почувства велика, могъща, целият свят бе в краката ѝ, целият ден бе пред нея, слънцето изгряваше само за нея и всичко, „огряно от светлината”, дори в този ден, бе нейно.  И в един момент каза тихо, но на глас:

-Истинското щастие идва, когато съвсем откровено можеш да кажеш:”Аз нямам нужда от нищо.”Аз нямам нужда от нищо.

[readeverymorning]

Част 19. Илюзионистите на мирозданието / Селена - ченълинг

Хайде да поговорим за илюзиите. Аз разбрах, че това как виждаме нашия свят, е отражение на външната среда в качеството на сигналите на моя мозък, т.е. това, което виждам, аз сякаш рисувам сама за себе си мислено?

Да, мисълта е удивителен инструмент на съзнанието.

Но има и друга гледна точка. Че има някакви същности в мирозданието, които моделират за нас по наш избор тези картинки на реалността и все едно подават изображението в нашия мозък. Като кинофилм, само че сигналът отива не на екрана, а направо в мозъка. Коя версия е правилна?

И едната, и другата. Как е устроено твоето възприятие? То е много пластично. Ти възприемаш всички сигнали, които постъпват към теб. И пластичността на възприятието се увеличава с повишаване на измерението или с повишаване на твоите вибрации. Представи си, че някаква същност вече вижда света по своему. Тя го е нарисувала в своето възприемащо съзнание. Тя вижда дърветата зелени, морето и небето сини и т.н.

Това свое възприятие тя насочва във вид на отражение на Божествената Светлина в пространството. И твоето възприятие сякаш приема този сигнал. Все едно, че ти си телевизионен или радиоприемник. Ти си универсален приемник на сигнали от различно ниво. Всичко зависи само от твоята чувствителност, т.е. от диапазона на възприятието. Тебе те вълнува въпросът: как картинката на света може да бъде такава устойчива? Защото това е отражение на матричното възприятие. Още от детството децата ги учат, че дървото е зелено, а небето е синьо. Има ли поне един човек на планетата, ко��то мисли обратното? И всеки от вас, всяка секунда насочва своята мисъл-форма за зеленото дърво и синьото небе в пространството на възприятието, и всеки от вас възприема отново тази илюзия.

Затова картинката е толкова устойчива. И затова е толкова трудно да се откъснеш от матричната илюзия. И затова за да се откъснете от матричната илюзия ви се препоръчва съзерцание, състояние на съзнанието, когато се изключва умът, който основно е настроен за матричното възприятие. Затова ви се препоръчва да гледате единен масив, без детайлизация, например вода. Или да се откъснете от масивното струпване на хора. Ако ти отидеш в пустинята или в тайгата, където количеството на сигналите, постъпващи отвън, е значително по-малко (става въпрос за сигналите от 3-то измерение, които ти можеш да възприемеш), там имаш възможност да разтвориш тази матрична илюзия и да създадеш своя. В това е смисълът на отшелничеството и уединението. Но да се прави уединение просто в затворена стая няма смисъл.

Значи всичко, което възприемам, са един вид наложени матрични халюцинации?

Може и така да се каже. Първоначално, когато вие се раждате на света, вие неизбежно се адаптирате към масовото съзнание. Разбира се, ако не изберете да се родите в самота. Ето хубав пример: Маугли. Детето, родено в средата на вълци, като обучение възприема техните сигнали на възприятие. И вижда света съвършено друг, не такъв като хората. Макар че неговият строеж му позволява да трепти в съответствие с трептенето на съзнанието на хората. Но той отразява само това, което е около него, тези сигнали, които постъпват към него.

Това го разбрах. Но има и друга версия - че има някакви структури в мирозданието, които сякаш създават картинки на илюзия и подават това направо в матричното съзнание. Така ли е?

Да. Така е.

Защо правят това? Защо на мен и на другите хора ни натрапват някакви картинки на реалност, когато аз имам право да създам свои? Какво става със свободата на избора?

Това не е съвсем създаване от нулата, както ти предполагаш. Това е един вид усилване. Вие сте творци на своите илюзии. В мирозданието просто са създадени структури, можем да ги наречем програми или прибори, които могат да усилват този сигнал. Това е като помощ за вас - начинаещите художници на света. Ако ги нямаше, твоите картинки бихе се разпадали всеки път и трудно биха се сглобявали отново. Можеш да наречеш това тренажор за отработване на навици за творене. Но вие така се увличате от тези тренажори, че започвате да вярвате в непоклатимостта на това, което виждате.

За начало трябва да разберете и да повярвате, че това, в какъв вид възприемате света около вас, е отражение на вашето съзнание, то е работа на вашето въображение, то е ваше творение.

А защо и от кого са създадени тези структури, които създават такива тренажори и усилватели на нашето творен��?

Всеки в мирозданието избира тази роля, която му е интересна. Има учителска система, която е избрала за цел на своето развитие да обучава тези, които са по-надолу на стълбата на мирозданието. Има същности, на които им е интересно да конструират и да създават тези усилватели и тренажори, това е техният начин за творене. Вселената е многообразна.

Добре. А лудите? Защо те виждат картината на света другояче?

По различни причини. Те са включили свои механизми за творене, успели са да се откъснат от матричното възприятие, макар и частично. В този смисъл те са по-напреднали от вас. Просто за вас те са хора, които виждат и възприемат не така, както всички. Друг е въпросът, КАКВО именно възприемат те. За съжаление, те основно остават на същото трето ниво на възприятието, двоичното трептене, само че картинките на света при тях са други. Но това вече е частично откъсване от матричното възприятие.

Доколкото разбирам, матрично съзнание има на всяко ниво. Ако има клъстери, обединения на душите за усилване на своята мощност, то има и матрично възприятие?

Да. Но въпросът е в това в каква степен да се присъединиш към това матрично възприятие и да правиш това осъзнато. Ти във всички случаи си отразяващ обект, отразяваща форма. И твоето отражение безусловно зависи от това какъв сигнал постъпва към теб. Но ти можеш да измениш този сигнал, точно в това се състои задачата и възможността за творене.

Т.е. Бог е заинтересован картинките на възприятието да са колкото може по-разнообразни?

Бог – това си ти. От каквото си заинтересувана ти в дадения момент, от това и той. В дадения момент Бог се опитва да опознае мирозданието отново и в това е прелестта. В тебе понякога възниква въпросът: а защо ти разказвам всичко това. Представи си, че ти имаш дете, за което знаеш, че това е бъдещ Бог, и ти ще ме разбереш. Аз се радвам да върна на Създателя макар и малка частица от това, което той ми е дал, да върна с любов и благодарност за тези възможности, които той ми е подарил. Аз с радост споделям и му отдавам моето възприятие, старая се да съм добър продължител, разнообразен творец. И с радост го обучавам на това, което знам. Аз знам това благодарение на него, защото благодарение на него аз успях да постигна всичко това и пред мен са неограничени от нищо познания и творения. Затова аз го обучавам в твое лице. И всеки път се радвам на новата среща с него във вид на разнообразни форми. Почувствай това.

Ние през цялото време говорим за виждането. Но нали има и други системи за възприятие: слух, мирис, осезание. Какво можеш за кажеш за тях? Как мога да разбера какво значи горчиво, нима мога да обясня това на малко дете?

А как можеш да разбереш какво е червено? Нима това може да се обясни? Ти приемаш сигналите на другите, които възприемат нещо като червено или горчиво, и ги отразяваш със своя апарат за възприятие, по-точно ги пропускаш през апарата на възприятието и отразяваш със сигнал в своя мозък.

Значи на всяко ниво има своите илюзии? А има ли нещо или някъде, където няма илюзии?

Илюзията е отразена Светлина на Бог, и в този смисъл няма място, където няма илюзии. Ти правилно си разбрала. Затова бъди готова за това, че занапред ще има още множество илюзии, една от друга по-прекрасни или по-ужасни. Това зависи от тебе. Всеки внася своята лепта, своя оттенък в цветовете на света. Ако може да се каже така, Бог всеки път се надява, че някой от вас ще създаде уникални илюзии, които още не са съществували.

И има ли такива същности?

Разбира се. Аз съм един от тях. Сред вас има уникални художници, но все пак те се основават на общото матрично възприятие. Тези, които творят нови светове, са един вид отличници на творението.

А какво ще кажеш за нашите фантазии? Например, има писатели-фантасти, които са измислили нови светове, които още не са виждали и не са възприемали. Техните илюзии съществуват ли?

Съществува всичко, което го има в мислите, в съзнанието. И не съществува едновременно. Съществува ли дърво в този вид, в който ти го виждаш? И да, и не. От една страна, дървото е просто енергиен обект. От друга – то придобива някакъв вид и мирис в матричното съзнание.

В действителност въпросът е в устойчивостта на картинките на възприятието и в отражението. Писателите-фантасти в действителност не само измислят светове от нулата, но и улавят някои сигнали от други светове, с които е пълно пространството. Те са тези, които могат частично да ги уловят. Но след това те отразяват тези сигнали по свой начин и фантазират нови светове, техния облик и закони. Но количеството на енергията, тяхната мощност не позволяват тази картинка да се направи устойчива.

Помниш ли, аз ти говорих за обединяването на мощността. Матричното съзнание е обединение на мощността на творението. И ако всеки от вас осъзнае това, вие бихте могли съвместно да творите потресаващи картинки на света. Но вие творите това, което виждате и възприемате сега. Няма да давам оценки на това. Това си е ваше право. Но вие правите това неосъзнато, като се адаптирате. А можете да се договорите и заедно да създадете други удивителни картини на света, други илюзии. Така се прави в клъстерната система на възприятието, която, както ти правилно разбра, също е матрична система на творене, но е по-организирана, по-съгласувана, по-осъзната.

Т.е. тези образи на светове, които са измислили фантастите, се разпадат и съществуват някъде на някое от нивата, където още не достига моето съзнание?

Става по различни начини. Това зависи от степента на отражение. Писателят-фантаст е измислил нов свят, който още никой не е видял. Колкото по-често четат неговата книга, толкова повече мислено се обръщат към измислените от него картинки на илюзии, толкова по-устойчиви стават тези илюзии. И мнозина от вас посещават тези илюзии в сънищата си.

Значи сънят също е илюзия, само че по-малко устойчива?

Да. Всичко е начин на отразяване на Божествената Светлина и в този смисъл всичко е илюзия.

Ако нямаше илюзии, как би изглеждало всичко?

Самата дума “изглеждало” вече подразбира начина на виждане, начина на отражение. Но аз те разбрах. Това би изглеждало като движеща се енергия, трептяща светлина.

Но ако нашето възприятие и отражение е илюзия, а всичко е подобно, и ние сме подобни на Бог, значи и тази трептяща енергия може да е илюзия? Илюзия на Бог.

На мен ми е интересно да те уча, защото разбирам, че чрез тебе говори Бог. Така както и чрез всеки от вас. Понякога ми се струва, че той просто играе игри с нас. Както ти играеш игри с малкото дете, преструвайки се, че вярваш в неговите илюзии. Бог е най-великолепната илюзия, защото е най-мощният начин за възприятие. Толкова е мощен, че даже неговото раздробяване на души не е унищожило възможността за творене.

Мнозина от хората имат опит с излизане от физическото тяло на своето съзнание и наблюдават в тези опити други светове, това също ли е илюзия? И самото излизане от тялото?

Разбира се. С изключение на тези, които наблюдават просто течението на енергията. Но, както изяснихме с теб, това също е просто илюзия на Бог. Мнозина от вас описват среща с починали, предсмъртни преживявания, пътешествия в други светове. Всичко това са илюзии на възприятието.

Ако някой при излизане от физическото тяло общува с починали или с други цивилизации, как става това? Как успява да направи това? Защо това изведнъж се случва?

Система на настройка на сигналите. По различни причини даден човек става възприемчив към тези сигнали, които не е възприемал в масовото съзнание. Например, по-рано той се е въплъщавал в тези цивилизации, в тези матрични илюзии. И проявявайки се, въплъщавайки се в тази, той си е оставил апарата за възприемане на онези илюзии, останали са спомени в неговата памет като същности, останали са настройки. Същото е и с починалите. Обикновено това са близки роднини от последните въплъщения, с които има силна енергийна връзка, настройка, която е била направена в период, когато са се намирали в обща матрица. Близките роднини са тези, чиито сигнали са по-близки в директния смисъл и към тях е най-добре настроен вашият апарат на възприятие. И затова паметта на възприятието остава и вие общувате с тях, т.е. като че ли можете да се настройвате, помните как да се настройвате към техните илюзии.

А това, че имам две ръце, два крака, кръвоносна система, бели дробове, сърце – това също ли е илюзия?

В този вид, в който се виждаш и можеш да се пипнеш – да. В действителност в тебе има възлови точки на движение и фиксация на енергията.

Ти говориш за чакрите?

Не само. Сърцето е една от най-важните точки. На нея съответства чакрово съединение на енергийни потоци. Но и всеки орган е концентрация на енергия в тебе, нейно сгъстяване по определени признаци и задачи. Всеки орган от твоето тяло е сгъстяване на твоята енергия в тебе с еднак��и свойства и задачи за отражение, които съответстват по смисъл с функцията на твоите физически органи. Например белите дробове – постъпване на енергия отвън и нейната трансформация. Черен дроб – филтрация на енергия. Сърце – насочване на движението на енергията. Полови органи – преобразуване на енергията в това, което наричате кундалини. Макар че всеки орган е един вид отделна специализация в начина на отражение на енергията, постъпваща към тебе отвън.

На нас ни казват, че кундалини е творческа енергия и сексуална енергия. Но нима творенето става само с тази енергия?

Не само, но в дадения център тя е в концентриран, сякаш в изчистен за теб вид, като мощен акумулатор на тази енергия. Там тя се натрупва, постъпвайки преобразувана от другите органи. И ти я използваш за непосредствено творене, за възпроизводство на живота.

А защо възпроизводството на живота е толкова сложно? Ти казваше, че процесът на раждане на деца в действителност не е такъв, какъвто си го представяме?

Всичко е енергиен процес. Всичко останало е илюзия на възприятието на този процес. Процесът на раждане на деца е отделяне от твоята енергийна буба на друга буба, която е способна да вмести съзнание. Малкото дете, което расте в утробата на майката, е сгъстяване на енергия, отделяща се форма на майчината енергия, където след това се вселява ново съзнание. Затова е толкова силна връзката с майката. Вие сте част от нея в директния смисъл.

А бащата?

Той дава информационния компонент на тази енергия. Чрез своите сперматозоиди той внася в майчината клетка програми за развитие. Майчините клетки са точки на потенциал за раждане. Т.е. това са възлови точки от тялото на майката, които могат да увеличават своя обем и сгъстеност и да създават по този начин нова форма. Както в раковината прашинката се обвива със седеф, който изработва раковината, и се образува прекрасна перла във вид на нова форма вътре в раковината. Т.е. сигналът на бащата дава тласък за начало на формиране на тази “перла”.

Смисълът на целия процес е един: внедряване в майчината клетка на стартова команда от бащата и начало на формиране на нова форма, в която се вселява съзнание. А как изглежда това във вид на илюзия, в утробата на майката или в яйцето, това са формирани от вас възприятия. В действителност просто става отделяне на нова форма от нейната майка.

Помниш ли вашите легенди за това, че жената трябва да ражда в мъки, защото е извършила първороден грях. Всичко това са наложени илюзии и страхове. Тези жени, които не се страхуват да раждат, не знаят какво е това родилни мъки.

Е, добре. Ако органите на нашето тяло са специализация на течението на енергията, как се е формирало това? Например, че сърцето насочва енергията, а черният дроб я филтрира? Чия е тази илюзия?

Това по-скоро е резултат ��т еволюцията. Вашата система за отражение на сигналите на света, на Божествената светлина, е породила специализация на вашите органи. Освен това, има общи програми. Бебето расте в утробата на майката по зададена програма, която се внедрява в майчината клетка от бащата и затова има същия строеж, както всички хора. А в бащата тази програма е била внедрена от неговия баща при раждането му.

Кой създава тези програми?

Еволюцията. Няма конкретни структури, които създават това специално. Всичко това е резултат от развитието, от групировка на начините на отражение, от структуризация. Първите хора са изглеждали съвсем различно от вас, същите тези лемурийци, за които ви разказват. Макар че те не са били първите на вашата земя.

В някои учения за повишаване на осъзнаването се говори за точка на събиране. Виждащите магове виждат тази точка като светеща върху бубата, и в зависимост от нейното положение се променя възприятието на мага и на човека, т.е. тя се движи и с нейното движение се променя възприятието. Например по време на сън тя се придвижва. Какво е това?

Това е точка на фокус на внимание, на фокусиране и насочване на енергията. У повечето хора възприятието е неосъзнато и е настроено към матричното възприятие. Например сякаш ти седиш вътре в сфера, в която има много отвори, през които може да се наблюдават различни картини на света. Но ти си мислиш, че отворът е един, ти си се настроила към общото възприятие, към общия фокус на внимание и възприятие и наблюдаваш света в един ракурс. А в действителност можеш да фокусираш твоето възприятие по различен начин и да наблюдаваш света по различен начин. Както лъчът на фенерчето може да се свие, да се разшири и да се насочи в различни страни. Фокусирайки своята енергия, ти я насочваш към определени обекти, регулираш нейната мощност, и по този начин можеш да възприемаш по друг начин. Вашите магове са се научили да владеят това фокусиране и да сглобяват, както смятат те, други светове на възприятие. Но всичко това също е илюзия, нова илюзия. Ако си спомняш, те са отивали в създаден от тях съвместен свят.

Какво е станало с тях по-нататък?

Те пътешестват из своите илюзии. Важно е да се разбере това. Мнозина от вас се опитват да намерят изход от илюзията, като придават на тази дума и понятие негативен оттенък. Като някаква измама, отклоняване от реалността. Но всичко е отражение, и в този смисъл всичко е илюзия. Илюзията е сътворената от теб картина на възприятие на света. И ти имаш избор: да се присъединиш към колективната илюзия или да сътвориш своя.

Никой не ви мами, в смисъл да ви натрапват нещо несъществуващо. Вие сами избирате какво да възприемате и какво да творите. И вашето по-нататъшно развитие е развитие на вашите творящи възможности. Всичко, което можете да сътворите, ще бъде илюзии, само че ваши, измислени от вас и създадени във вашето възприятие. И това е начинът за опознаване на света, и това е начинът на живота, защото друг не е даден. Всички ние сме творящи форми, велики илюзионисти на мирозданието. Ние сме фокусници, измъкващи ��т шапката цели светове! И точно в това е смисълът на живота.

Превод от руски: Лусесита

Източник:

http://espavo.ning.com/profiles/blogs/19-11

http://lucecita.blog.bg/…/razgovor-s-lucifer-chast-19-iliuz…

[egmontbulgaria]

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Битката между интелигентността и глупостта не се печели, но трябва да се води

„Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. Каза френският писател, драматург и артист Ерик-Еманюел Шмит на среща с него в Народния театър „Иван Вазов“.

Той беше в България, за да излезе на сцената на театъра заедно с директора му актьора Мариус Донкин в деня на 70-ия му рожден ден в спектакъла „Господин Ибрахим и цветята на Корана“. Пиеса, която се играе вече почти 19 години – моноспектакъл на Мариус под режисурата на проф. Снежина Танковска /премиерата е от 2001 година – б.а./.  

А авторът й Ерик - Еманюел Шмит продължи: „В тези битки никога няма да има победа, но красотата им не е в победата, а в причината за тях. Мисля, че в наши дни е много важно да се борим срещу невежеството, защото невежеството е това, което води до агресивност и до нетолерантност. Това, което всъщност разказва спектакълът „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, е за срещата между едно еврейско дете и един арабски бакалин. Аз самият разбрах какво съм направил с този текст, когато миналата година го играх в Бейрут, Ливан. В продължение на една седмица играх този спектакъл, а публиката какво виждаше – един християнин на сцената, който играе срещата и 

обичта между един евреин и един мюсюлманин. 

И хората плачеха! А плачеха, защото виждаха една тяхна мечта – страната им да стане така��а, каквато е била по-рано и за която се надяват един ден пак да бъде същата. Затова според мен идеята, която трябва да прокараме е, че никой не трябва да бъде сведен до една-единствена идентичност". В този контекст каза и нещо много важно, което в днешния не много радостен ден на света е не само мъдро, но и отправено към нас хората, независимо от вярата и убежденията ни.

„Знам какво има в Корана и как да се каже нещо поетично. Господин Ибрахим е сложил своето прочитане, начина, по който е прочел Корана, го е направил духовен човек. Когато човек иска да се възвиси взима една религиозна книга, когато иска да отмъсти пак взима от тази книга. Четенето прави книгата. В Стария завет също има познание как да се възвисите, но има и как да обясните своята грубост. В Новия завет с четирите евангелия – те са срещу насилието. Но го има и Апокалипсиса. По същия начин е и в Корана, който в Сула проповядва унищожение на евреи и християни. Бог е написал три книги и е спрял дотам, защото има много хора, които го четат, но малко са тези, които умeят да го прочетат. Господ е разочарован от своята публика“.

Ерик - Еманюел Шмит - снимка Стефан Джамбазов

Ерик - Еманюел Шмит е и философ. Завършил е елитната гимназия „Парк“ в Лион. В периода 1980 – 1985 г. учи във висшето училище „Нормал“ (ENS) в Париж, където получава докторска степен по философия с тема за дисертацията си – „Дидро и метафизиката“ (публикувана през 1997 г. като „Дидро или философията на съблазняването“). Като дете майка му го води на представление на „Сирано дьо Бержерак“ с Жан Маре, след което театърът става негова страст, а да бъде писател – негова мечта. И я сбъдва по блестящ начин. През 2010 година получава наградата Гонкур за книгата си с разкази „Концерт в памет на един ангел“. Героите му са тъжни, разкъсвани от вътрешни размисли, общуващи трудно и търсещи прошка за греховете си. А иначе писателят в общуването си с хората е ведър, усмихнат, забавен, дори когато говори за много сериозни неща. Но все пак е тук за рождения ден на Мариус Донкин и да застанат заедно на сцената в „Господин Ибрахим и цветята на Корана“.

Ерик - Еманюел Шмит каза: „Срещнахме се преди няколко години и още тогава разбрах, че той ще е мой приятел. Той играеше господин Ибрахим във Варна на фестивал на камерната форма и си дадох сметка, че той е голям актьор. Независимо, че не говоря езика, когато застанеш пред един актьор, без значение на какъв език играе той на японски или на български си даваш сметка, че той е един велик актьор. Разбрах, освен това, че е велик актьор на мен ми стана ясно, че той играе този текст по едни свои много вътрешни причини. Има актьори, които играят моите текстове, защото носят успех. И те са успех. Докато той играеше текста, защото го усеща, разбира, че този текст дава ценности, които са важни за него, така и за мен. В него се разказва за отношенията като толерантност, доброто отношение към останалите, към другите, което е много, много важно. Ето така се срещнахме ние за първи път. Има един френски поет, който казва, че приятелството е да сключиш брак не пред Бога, а пред важното. С Мариус двамата не сме прекарали много време заедно, но споделяме двамата това важно нещо“.

Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

А директорът на Националния ни театър в този момент направи и своето признание към госта си: „Много пъти съм казвал това, което каза господин Шмит. За мен това не е спектакъл, някакво представяне, някакво представление. За мен това е един диалог, едно 

всесърдечно споделяне и изповед с публиката.

Повече от една истина, ��ещо, което е изключително важно и необходимо за нашия живот. Обръщам се към Ерик с благодарност, изключителна благодарност затова, че в този живот успях да се срещна с неговата драматургия. Играх две негови пиеси – „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, и „Енигматични вариации“ / постановка на Христо Христов - б.а./със Стефан Данаилов, Бог да го прости. Мисля, че го изиграхме над 100 пъти, един изключителен драматургичен текст,  поставял съм „Хотел между два свята“ / пиеса играна в много български театри – б.а./ за този и онзи свят. Тези допири в творчеството на този човек ми помогнаха изключително много и като човек, и като творец да реализирам нещо, което е послание към всеки човек в живота. Това послание облича смисъла на живота за всеки един от нас, а то е да се усъвършенстваме. Той изключително много ми помогна! Благодаря, че имах възможност да се срещна с такъв човек, който да ми помогне за смисъла в моя живот!“.

И едно лично отклонение - преди 15 години разговаряхме с Мариус Донкин за „Господин Ибрахим и цветовете на Корана“. Тогава той каза: „Поначало моноспектакълът е най-голямото изпитание за актьора – ти си сам и само с теб съпреживява публиката. Ти самият ставаш елемент от текста. В дните, когато ми предстои това представление – не мога да се срещам с никого, не мога да разговарям с никого. Този текст не може само да бъде изречен или изпълнен максимално актьорски, той е и още нещо – желанието да успееш да убедиш зрителите си, другите, колко е важна тази приказка, този поглед към света, който все ми се иска да вярвам, че ще го променим“. А материалът е завършен с думите, цитирайки приятелско дете, слушайки ни какво говорим за зловещите събития в света каза: „Ами защо на лошите не им се обясни, че това, което правят е лошо и те ще спрат, те навярно не знаят какво е доброто?“. Можем да оставим само многоточие и в контекста на казаното от Ерик - Еманюел Шмит особено в днешния ден на света, в който живеем.

Преди време в навечерието на Великденските празници в разговор за „въпреки.com” Мариус Донкин сподели и още много важно за себе си като посока и творчески планове и идеи, а както се оказа и много свързани с френския писател:

В „Ибрахим“ аз не играя,

аз определено преживявам за пореден път, говорейки с хората. Текста, който имам желание да поставя преди време имах желание да го играя, но вече годините ми не отговарят на героите. Без да искам заговорих за това, защото правим това интервю в момента, точно сега, днес на Велики четвъртък – времето, в което Той отива на Тайната вечеря в Гетсиманската ��радина заедно с учениците си и им казва да останат там, да го чакат и да не заспиват. А Той отива да разкаже живота си и да пита дали е възможно тази горчива чаша да го отмине.Текста, който искам да направя като театър е точно в тази вечер. Авторът е пак на Ерик - Еманюел Шмит „Нощта на маслинената горичка“ и Исус Христос разказва за своя живот. Невероятен текст, невероятен текст! Този текст граничи с посланието на християнския празник Възкресение. Реално доказано пред човека е, че животът е вечен. Животът на духа е вечен. Човешкото същество въплътено в тази плът за мен има параметри, които наричам право на познание. Какво е преди, какво е след това – аз нямам право на познание поради все още своето развитие като морал, като интелект. Това, което се случва Четвъртък, Петък и Събота е послание за познание. И наистина, в тези дни човек трябва да бъде смирен. Тоз�� спектакъл показва това. Той дори показва причината, когато едно човешко същество, наречено Божие създание може да стигне до Създателя си. Тогава, когато то усъвършенства себе си, т.е. изпълни основната си задача, за която е тук на тази Земя – да се усъвършенства. А усъвършенстването са изпитанията. Това е любов от страна на Бога, който ти ги изпраща, за да можеш да ги преодолееш, да се научиш на нещо и по този начин да се усъвършенстваш. За да имаш право след това да отидеш на друго място. Този текст разказва това и минаването през пустинята и всичко, всичко, предателството дали е подготвено, неподготвено… Неща, които земният човек иска да си обясни. 

И другият текст, който трябва да бъде част от тази театрална вечер е също моноспектакъл на Шмит за Пилат и за същите събития. Мен ми се иска тези два моноспектакъла да се играят в една вечер с един антракт. Няма да може да бъде един актьор, трябва да има изключителни физически сили. Пилат е един, Исус е друг. Пилат, който говори за същите събития и, който накрая тръгва след съпругата си, която става ученичка на Исус. Има документални неща в този текст, когато Тиберий извиква Пилат да му докладва. А той му казва „аз видях тези очи и нищо друго. Това е друг човек.“. Това са различни пиеси, но искам да се изиграят в една вечер. Това са двама души, които говорят за едни и същи неща от различни посоки, вървят към истината от различни посоки. Само ще го поставя, не мога да играя – това са 33-35 годишни хора и пак да кажа, че изисква изключителни физически сили. Този текст го работя от 10 години и го мисля. Не се вълнувам, че сега, на всяка цена…Знам, че ще стане тогава, когато трябва.“ /тези пиеси, както и други на този автор, са публикувани на български език главно от издателство “Lege artis” - б.а./. И добавя цитат от любимия си герой Ибрахим – 

„да не бързаш“.

Тайната на щастието. Ако претупваш нещата, те изчезват като смисъл и значение покрай тебе“. Сега той потвърди, че не се е отказал от тази своя идея, но тя е в бъдещето. Както и това, че Народният театър „Иван Вазов” ще постави нова негова пиеса. Мариус Донкин не съобщи заглавието, но ние го очакваме.

Ерик - Еманюел Шмит и Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

Ерик - е много интересен, мъдър и изненадващ събеседник. В тази съвместна среща с Мариус Донкин в основната й част нямаше как да се отделят един от друг като разсъждения в контекста на „Господин Ибрахим и цветята на Корана“. През 2003 година има и екранизация, като главната роля изпълнява Омар Шериф /1932-2015/. За себе си като автор Шмит споделя: „За писателя философията на хамелеона е доста добра – не да се криеш, а да станеш другия. Писателят пише, за да стане дете, за да стане жена, за да стане на 60 години, когато е на 30 и да стане на 30 годишен, когато е на 60. Това, което ме определя най-добре е моята любознателност, любопитен съм да открия всичко. Да, аз правя всичко това – пиша пиеси, пиша новели, снимам филми, коментирал съм и Олимпийските игри /2016/, пиша музикални текстове също и либрета на френски. Правя всичко това, защото се страхувам. Това е важно за мен и аз продължавам да се страхувам. Страхувам се и за довечера, защото в един момент ще бъда с Мариус на сцената. Толкова съм щастлив, че ме е страх. 

Когато престана да се страхувам, ще спра всичко.

Смятам, че страхът е създаден, няма значение дали от природата, дали от Бог, дали от някаква случайност, създаден е, за да може човек да мобилизира всичките си сили. Няма значение дали ще го направи, за да избяга от нещо или обратно да се сближи с нещо“.

И още една пиеса на същия автор излезе премиерно на столична сцена - „Енигматични вариации” в Театър „Българска армия”. За съжаление авторът ни каза, че не е успял да �� види, заради програмата на спектакъла, която не е съвпаднала с дните на посещението му. Но пък е успял да види друга своя пиеса – „Развратникът” в Театър „София” и е останал доволен. В „Енигматични вариации” в Театър „Българска армия” участват Васил Михайлов и Милен Миланов, а постановката е на Георги Михалков. „Енигматични вариации” опус 36 е симфонична творба на композитора Едуард Елгар. Написана между 1898 и 1899, тя се състои от една тема и четиринайсет вариации, всяка от които отговаря на един от неговите най-близки приятели. Пиесата „Енигматични вариации” е поставена за първи път през 1996 г. в „Театър Мариньи" с участието на Ален Делон и Франсис Юстер. Тя разказва за писателя Абел Знорко – нобелов лауреат за литература, който живее съвсем сам на остров в Северно море, измъчван от въпроси за една жена, с която има дългогодишна кореспонденция и Ерик Ларсен – журналист, който под претекст, че иска да вземе интервю посещава автора. В България пиесата е поставяна преди това с участието на Стефан Данаилов и Мариус Донкин в Народния театър „Иван Вазов” с режисьор Христо Христов. Писателят разказа, че е написал пиесата за Ален Делон, който като актьор е изключително дисциплиниран по отношение на авторския текст. Но се наложил вместо споменаването на котки в текста да казва кучета, убедил го , защото така щял да бъде по-спокоен на сцената. „Оставих го да говори за кучета, но в оригинала е за котки“. През смях разказва писателят, като допълва, че Ален Делон  и неговата дъщеря Анушка са чести гости в неговия театър, която е много добра актриса. Според госта ни на Ален Делон му се иска отново да играе в „Енигматични вариации“, но не го прави.

Ерик - Еманюел Шмит и Мариус Донкин на сцената на НТ “Иван Вазов” - снимка архив на театъра

През 2001 г. Шмит е удостоен с Голямата награда за театър на Френската академия. Обявен е за един от петнадесетте най-четени автори в света. Произведенията му са преведени на повече от 40 езика, а книгите му са публикувани в над 50 страни. За литературата си е удостояван и с множество международни награди. Излязлата в България миналата година негова книга „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ предстои да бъде поставена като драматургичен текст в Полша, вече е поставена в Париж, а може би един ден и у нас. За нея той споделя, че носи и автобиографичен характер, дори играе във френския спектакъл.

„Всъщност това е моята история

за заниманията ми по пиано. Аз ги вземах при една полска емигрантка, реално съществуващо пианистка, много щура, ексцентрична дама. Нейните часове по музика, всъщност бяха часове по живот. Тя ме научи да чувам тишината, тя ме научи да бъда внимателен. Не успя да ме науча да свиря добре Шопен, но тя ме научи да пиша като Шопен – да търся съкровеното, да търся интимното. За мен писателят е шепот. Както музиката на Шопен е нещо много, много съкровено. Когато се разделихме с нея, тя ми каза, че свиря прекрасно Шопен, но не на пиано. Тази книга е историята как един преподавател може да промени живота ни, т.е. учи ни не как да станем като него, а да станем себе си. Много ще се радвам, ако това се играе тук. Аз самият го направих миналата година в Париж, играя с един страхотен френски пианист, когато трябва да се свири лошо, сядам аз на пианото, когато трябва да се свири добре, тогава е той“.

Писателят говори за всичко, което го вълнува, мотивира с много лъчезарно излъчване, с непосредственост, за която прозира забележителната му артистичност. Но, познавайки творчеството му, към което има сериозен и последователен интерес у нас, превеждан е от авторитетни български преводачи като Зорница Китинска, Снежина Русинова – Здравкова и други. Театрите ни не само в София обичат да играят пиесите му и се радват на дълъг живот на сцената. А всъщност в творбите му живее сложното, дори драматично отношение към света и човека в тяхната противоречивост и почти неразгадаемият им casus vivendi /случай на живот – лат./. А най-важното е, че в спектакъла си Мариус Донкин и Ерик - Еманюел Шмит говориха на различни езици и доказаха, че общността между хората не е въпрос на национални, религиозни или лингвистични различия… И очакваме новия спектакъл по текст на този автор в Народния театър, когато бъде обявен. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Съвременното изкуство се включва във всекидневието на града

„Metaphorai” е озаглавена 24-та Седмица на съвременното изкуство в Баня „Старинна” в Пловдив. Организатор е Сдружение „Изкуство днес”, а куратори са Катя Ангелова и Алесандра Пожанти. Това са пространствени разкази от Баби Бадалов, Збинек Баладран, Оливие Вадро, Алберто Гарути, Правдолюб Иванов, Иржи Кованда, Даниела Костова, Хуан Пабло Масиас, Маргерита Москардини, Маурицио Нанучи, Делфин Рейст, Себастиан Ру, Мохсин Хараки, Ханс Шабус.

Metaphorai е изложба, която се състои от 13 различни разказа, разгърнати в пространствата на пловдивската Баня „Старинна“. Тръгвайки от идеята на Мишел Де Серто, всеки от тези разкази, които бихме могли да назовем „метафори“, произлиза от местата, които пресичаме, структурираме, избираме и свързваме всеки ден, като по този начин творим изречения и маршрути, играещи ролята на знаци за всякакви пространствени измествания – синтатиктични, семантични и прагматични. А ето и бележката на Серто: „В съвременна Атина средствата за обществен транспорт се наричат метафори (metaphorai). За да отидеш на работа или да се прибереш у дома, вземаш някаква „метафора“ – автобус или влак. И на историите можем да дадем това благородно название: те всекидневно пресичат и структурират местата, избират и правят връзки между тях, съставят изречения и маршрути от тези пространства“ (Michel de Certeau, Spatial Stories in The Practice of Everyday Life [Berkeley: University of California Press, 1984], p.115).

Баби Бадалов

Всеки разказ предлага историята на собственото си движение и ни навежда на мисълта за промяна в местоположението му. Разказът се съсредоточава върху това как самият той преминава от една точка в друга, приспособявайки се към променящите се пространствени характеристики и правила. Всеки от художниците в изложбата играе ролята на наративна машина, вгражда собствения си жизнен опит, собствената си способност за вслушване, търсейки съответствие на знанието, което запълва оставените от градоустройството празнини. Авторите произвеждат набор от метафори и знаци, структурирани чрез различни техники и наративни действия в изложбеното пространство.

Градската среда е облагодетелствано пространство на действието. То е семиотична сфера, в която нещата биват постоянно означавани. Размишлявайки по тези теми, Ролан Барт се позовава на различни урбанисти, сред които изпъква Кевин Линч, който мисли града през призмата на възприемащото го съзнание. Той се опитва да преоткрие образа на града, черпейки направо от опита на читателите на градското пространство. Между зрителя и заобикалящата го среда протича взаимообмен, през който се изгражда различим образ на средата. Личните образи изграждат колективни представи. „Градът е дискурс и този дискурс е език в истинския смисъл на думата: градът говори на своите обитатели, ние обговаряме нашия град – града, в който сме – като просто живеем в него, разхождаме се из него и го гледаме“ (Roland Barthes, Semiology and the Urban, 1967, p.165).

Делфин Рейст

„... преди едно общество да структурира материалния си живот, преди да си изработи идеология за полезността, преди да изгради работещ политически и икономически проект или да установи властта си, то има нужда от нематериална власт, символическа, безполезна – от всички онези неща, които можем да съберем в термина „общественото въображаемо“ (Michel Maffesoli, Aux creux des apparences, Paris, Plon, 1990,). Градът е способен да предостави тази нематериална власт, тези символически и безполезни сфери. През разказите си авторите събират в едно това, което Мафезоли нарича „общественото въображаемо“. Тяхното въображение влиза в досег с логиката на обикновения живот. То се превръща в обществена практика, влизайки във връзка с измерението на действителното. По този начин съдържанието на творбите стига до крайност и преминава в азбука на една художествена намеса в средата.

Художествената репрезентазия е начин да се задейства механизмът на сблъсък между усещането за свят и света, разбиран като епифания. Именно в този момент изкуството като действие навлиза и нахлува, предизвиква травми, обърква възприятията и подкопава увереността ни в действителното. Изложбата Metaphorai е наративно средство, чиито автори са художници, читатели на града. Докато се разхождат, те се движат, пътешестват, намират и записват разкази, измислят множество метафори, които отприщват един животворен поток от знаци, а не път за бягство от действителността: „Голямата и единствена грешка се заключава в мисленето, че пътят на бягството води към бягство от живота – бягство по посока на въображаемото и изкуството. Напротив, да избягаш означава да произвеждаш действителното, да създаваш живот, да намираш оръжие“. (Deleuze G, Parnet C., Dialogues, Columbia Univ Press, 1989).

Маурицио Нанучи

Работата на Алберто Гарути е посветена на хората, които вървейки, гледат нагоре. Разходката през Metaphorai започва така: от тавана падат листове хартия и се сипят по пода. Те предизвикват определено предчувствие за гледките, които ни предстои да видим. Посланието на творбата не се съдържа в листовете, а в обърнатия нагоре поглед. Погледът е основна тема в историята на изкуството, а Гарути насочва вниманието си към изначалния акт на гледането. Това действие предполага разстояние и последващо изграждане на логични структури и смисли в отношенията ни със света. По-късно, изграденият образ на света отстъпва пред един прагматичен подход към изкуството и всекидневието. Това едновременно разширяване и стесняване на гледната точка намираме в обектите на Иржи Кованда, чиито конкретни манипулации на обикновени предмети изграждат екологичен образ на средата, който поставя индивидуалното и колективното съзнание в афективна връзка. Изправени пред подобен подход, откриваме подобни препратки и в работата на Делфин Рейст: стичащи се струи шампоан по стената точно срещу нас, наподобяващи a color-field между една предишна функция на пространството и живописта като дисциплина.

Мохсин Хараки

Тази игра с разстоянията като знак не се свежда само до структурата на пространството, а преминава и в полето на историческите взаимодействия. Проправяйки си път през Metaphorai, се натъкваме на кръстопът от интелектуални и културни системи в инсталацията на Мохсин Хараки, която обглежда връзките между елинистичния и ислямския свят. Навлизайки още по-навътре в Баня „Старинна“, сме провокирани от съчетанието между античните тракийски култове и анархизма в България, Румъния и Македония през ХХ в. Тази провокация ни поднася изписваното от двама кукери стихотворение на Хуан Пабло Масиас.

Творбата на Збинек Баладран „Автоматизираният субект“ е набор от текстове, знаци и образи, а нейното послание може да се интерпретира в метафоричен смисъл като напомняне за нашата загуба на контрол в света на технологиите над решенията за това кой и какъв е субектът. Субектът иска да бъде нещо друго, а не това, което му бива налагано. Този копнеж, това желание за нещо друго откриваме и в неона на Маргерита Москардини, която тръгва от разсъжденията на Хана Аренд за съдбата на бежанците. Аренд анализира първата поява на бежанската вълна като масово явление в края на Първата световна война. Оттогава насам положението на бежанеца без родина следва да се разглежда като парадигма на едно ново исторически съзнание.

Збинек Баладран

Изхождайки именно от това историческо съзнание за А-за и за града като фокус на човешката драма Даниела Костова и Правдолюб Иванов разказват историята на разказвач от неизвестно племе. Този властелин на пустинята е поставен в кола, като това променя и ускорява контекста на обичайната му телесна опитност. Движението от една точка до друга, пресичането на пространства, пътешествието е свързано с телесно преживяване. През погледа на Нанучи тялото е именно това средство за пренаписване на града (STAR).

Като средство или като сетивна плоскост, тялото и градът се редуват в пренаписването на нови форми на означаване. Те намират нови пътища за бягство и ги случват, като постоянно ги преобразяват в процеса на играта с тях. Термини, думи и рисунки, представящи двете страни на миграцията, са част от визуалната поезия на Баби Бадалов. Същото пренаписване на различни форми на общественото въображаемо, същото изграждане на нови значения откриваме и във видеото на Мохсин Хараки. Чрез тези творби ставаме свидетели на промяна в смисъла, която предизвиква конфликти и поставя под въпрос устоите на нашето общество, но в крайна сметка ни позволява по-внимателно да се вслушваме в нашия град, в заобикалящата ни среда. На тази мисъл ни навежда и работата на Оливие Вадро. Metaphorai е подбор от пространствени разкази, които запълват празнините и изпразват скупчванията в нашата градска среда. Изложбата свършва или пък започва с един голям въпросителен знак, чрез който Ханс Шабус свързва Баня „Старинна“ с възклицателния знак от билборда, рекламиращ DR E.

Ханс Шабус

Metaphorai осъществява връзка с градската среда в Пловдив чрез проекта „Ai nati oggi (На родените днес)” на Алберто Гарути, който се обръща пряко към жителите на града посредством изкуството. На монтирана в квартал „Капана“ плоча пише: „На това място уличното осветление е свързано с родилното отделение на болници в града. Щом светлината започне да пулсира, се е родило дете. Проектът е посветен именно на това дете, както и на децата, родени днес в града“. Човек от персонала в болничното отделение по неонатология натиска един бутон при всяко ново раждане и уличното осветление в квартала започва бавно да пулсира. Тази творба цели да събуди у гражданите емпатия и чувство за принадлежност. Така изкуството излиза от галерията и става част от живота на хората. А самата изложба може да бъде разгледана до 14 октомври. ≈

Текст и снимки: архив на Сдружение „Изкуство днес”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вълнуващ дебют на Антон Стайков в късия разказ

Признавам, че беше голяма изненада за нас, когато получихме покана за премиерата на книга с разкази на художника, изследователя Антон Стайков. Не само приятел, но и художник и журналист, който се занимава с история и анализ на комикса в България и по света. Освен изследовател, той е и запален читател, колекционер и популяризатор на български комикси. Темата на докторската му дисертация е „Kомикс и реклама. Поетика и семиотични аспекти”.

И така малко повече от месец държим в ръцете си „Добре, че умря Джузепе” на издателство „Жанет 45”, винаги смели да издават българска литература. Не по-малко важно, дори любопитно е, че Антон Стайков е убедил самия Любен Зидаров да илюстрира кратките разкази в книгата. Започнал с туш,  след това променил техниката - с молив, нарочно, за да отговаря на стила на разказите. А Любен Зидаров разбира от тези работи кое как да направи, нали? Всеки от нас, независимо от кое поколение е израсъл с неговите илюстрации къде в някой буквар, къде сред многобройните му рисунки в паметни за всяко българско дете приказки и романи, които остават незабравими. С Антон го свързва нещо повече от приятелство не само заради документалния филм „Вълшебното огледало на Любен Зидаров”.

Любен Зидаров и Антон Стайков при премиерата на книгата в галерия “Арт алея”

Антон Стайков  е художник и изследовател на визуалното, доктор по семиотика на рекламата. Той е автор на книгите „Кратка история на българския комикс“ (награда „Христо Г. Данов“, 2013 г.) и съавтор заедно със Свобода Цекова на „Българският буквар. 200 години в първи клас“ /за него можете да прочетете във “въпреки.com” тук/ (награда „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“, 2015 г.). И двете са уникални издания като изследователска работа и художествено оформление. „Добре че умря Джузепе“ е първата му книга с разкази. Подчертавам тези подробности, защото в неговите къси разкази може да откриете и комикса и семиотичния знак, но трябва да се задълбочите какво се крие уж зад делничните симпатични истории на хората от една столична кооперация или зад другите разкази за различни места по света и други герои – Израел, Швейцария, Сърбия…

Редакторката на книгата Надежда Радулова, преводачка, поетеса, но преди всичко литератор, като че ли ги определя най - точно: „Kнигa зa пapaдoĸcитe нa вceĸиднeвиeтo, paзĸaзaни в eдни yж нeвepoятни иcтopии - зa чyдaци - фaнтaзьopи, пoпaднaли в ĸpивoтo гъpлo нa aнaxpoничeн coфийcĸи двop; зa ĸитapи - пътeшecтвeници; зa нacлeдcтвa бeз нacлeдници; зa пpидвижвaнe бeз цeл; зa пpeвpaтни cъдби нa xopa, живoтни, пpeдмeти, cгpaди... И читaтeлят, нeyceтнo, зaeднo c гepoитe, влизa в тoзи бaлoн, oт ĸoйтo ca изxвъpлeни тopбитe c пяcъĸ. Oлeĸвa, издигa ce нaд вcичĸo и... гyби ĸoнтpoл. Kнигa, c ĸoятo пoeмaш pиcĸa дa ce пpизeмиш в чyждa ��cтopия.”

И не само това - развинтва ти въображението да си представиш живота на тези хора, свързани с тази кооперация в стар софийски квартал. Той може и да е твоят и да те връща в спомени и настояще, в които не си разбрал и усетил другия, който не е просто съсед, а друг свят със своето минало, което наслагва белезите си и върху това „тук и сега”. А може би и предизвиква подобна история, която ти се иска да разкажеш или си могъл да разкажеш. Дори и имената на хората от тези вход А и вход Б на тази кооперация като че ли не избрани случайно от една страна с тяхната завъртяност и неправдоподобност на пръв поглед и от друга като семиотичен знак, че те са специални хора и затова носят такива имена, дори и прякорите им са такива. И този Джузепе, който „добре, че умря” – самото име, като че ли винаги носи усещането за музика не само заради Верди, а заради изяществото на артистизма като критерий дори за всекидневието ни. Всички тези истории от това място в стария софийски квартал са обединени и имат своето продължение от разказ в разказ в първата част на книгата  „Дворът на госпожа Диспренцеро”. Разбирате, че това е жената, която казва за съпруга си „Добре, че умря Джузепе”, а защо го казва - прочетете.

Втората част е озаглавена просто „Още разкази”, но в нея има прелюбопитни истории, вероятно повечето истински. Антон Стайков ги е „видял”, усетил по други земи, в които е имал шанс да живее, не винаги най-приятен, но запомнящ се. Тук има и много музика, защото в живота на евреите, където и да са, в което и време да са музиката е като посвещение, почти като смисъл на живота за тях, както книгите. И да „съживиш” един инструмент с история и с хора, които са го сътворили е като да създадеш нов живот /” Щауфер с механизъм”/. Но не само това, а как една операция /известното изтегляне на етиопските евреи/ може да бъде провокирана от музиката и служители на Червения кръст, израелци  с риск за живота си излетяват със спасените от пустинята под стрелбата на гонителите. Дори не разбират езика на спасените, които са до тях в седалките на Джамбото, защото те говорят на древния си език отпреди повече от 2000 години. Няма как, четейки тази почти звучаща като притча история да не си припомниш цар Соломон и Савската царица.

Библейският разказ го няма в краткото повествование на Антон Стайков, но той, както в цялата книга ни провокира да навлезем по-надълбоко не, за да си обясняваме, а да търсим знаците. Така, макар и по различен начин е във всеки един от кратките разкази на „Добре, че умря Джузепе”. И още нещо - в разказите има още много теми за размисъл - за чудото, което е човекът, уж малък, неитересен, но със своя вселена, закодирана някак си. Никой не е много добър или много лош, просто е човек със своите вълнения и избори, които не винаги са най-добрите, но са неговите. Това ни разказва Антон Стайков. Кога ги е написал покрай другите си задължения – той си знае. Междувременно заедно със Свобода Цекова доведоха в България великолепния артист от Швейцария Нилс Нова и курираха изложбата му „Отклонения” в галерия „Райко Алексиев” /за изложбата можете да прочетете във “въпреки.com” тук/.

А илюстрациите на неуморния Любен Зидаров /разговор с него във “въпреки.com” тук/ към книгата на Антон Стайков бяха показани в изложба в уютното пространство на галерия „Арт алея”. Веднага след нея и илюстрациите му към една чудесна книга на издателство „Лист” - „Пчелица”, единствената детска книга на Анатол Франс. През есента му предстои изложба в същата галерия. А Антон Стайков продължава с историята на комиксите и кой знае с колко нови изненади. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов