#графитите в София

[mravov]

Туристическата атракция на София, която всеки ден подминаваме

„Не сте ли виждали такива неща в други държави?!”

С този въпрос, зададен на английски, сърдита софиянка заобикаля група чужденци, които гледат стара къща на малка улица в самия център на столицата. Туристически гид им говори за къщата.

В нея не е живял значим български писател, художни или революционер, нито на ъгъла й комунистите са застреляли някой царски генерал. Сградата, макар и стара, не е и един от рушащите се архитектурни паметници на София.

Причината водач да говори на чужденци за нея, е че една от стените й са се превърнали в платно на художници.  

Туристите са част от пешеходен тур на столицата, в рамките на който им се разказва за нейната графити сцена.

Докато конкретната къща се е превърнала в мащабен „мюръл” или стенопис, с красиво изрисувано малко дете и много различни детайли, преди нея чужденците със същия интерес са слушали за „тагове”, „троуъпи” и „бомби” – произведения по софийските сгради, които средностатистическия граждани в��зприема като „драсканици”.

Поради същата причина вече 20 години еднообразни телевизионни репортажи разграничават „красиви” от „грозни” графити. Някои стигат до там да смятат субкултурното течение за проводник на чужда политическа пропаганда и да се питат „Кой има изгода София да прилича на Ню Йорк през 80-те”.

---

„Това е единствената обиколка на София, на която ще отида”,

казва 33-годишната Лиляна от Португалия.

Тя е тук за два дни в рамките на ЖП-пътуване през Балканите. Вероятно няма да чуе историите за спасяването на българските евреи или Руско-турската освободителна война и да види свързаните с тях места в София.

Решила е да види графитите. В нейната група са още англичанка, литовка, австралийка и американец.  

„София е място извън комфортната ми зона, Източна Европа ми е интересна и билетите са евтини”, заявява 20-годишната британка Софи.

Тя, Лиляна и другите не са част от основния поток от данни в Министерството на туризма – руснаци, пияни британци и скандинавци и семейства от цяла Европа, на които цените в България отговарят на бюджета за почивка.

Двама са на железопътна обиколка, Софи е на нискобюджетно пътуване, литовката е по работа, австралийката се е отбила на път за Полша.

---

Стела разказва и за цялата субкултура под рисунките – възникването й, съвременните проявления, йерархията между артистите, различните видове. Опитва се да вникне и покаже смисълът от парчетата.

„Идеята е да се покажат скрити съкровища на града. Всички са свързани от един тематичен разказ и на всеки се оставя сам да си интерпретира видяното.

Не му се казва какво да мисли и какво да му харесва. Не искаме нещо да се ��атяква за града или графитите”, обяснява Стела, която по образование е културолог. Обиколките свързват интереса й към градски пространства и субкултури.

---

Нуждата от туристически облик на България не се запълва единствено от надстроените руини на Сердика или жълтите павета. Елементи от средата ни, за чиято стойност спорим, вече са туристическа забележителност.  

„Местните по-трудно забелязваме самото улично изкуство. Трябва нещо да ти насочи вниманието. Трудно е да забележиш тези неща, докато ходиш до магазина или си живееш другите ежедневности”, смята Стела.  

За Vesti.bg (пълен текст) Редактор: Евгения Друмева 

[vprki]

Битката между толерантността и агресивността не се печели, но трябва да се води

Известният френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит на среща в Народния театър „Иван Вазов“ преди време каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността �� глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. Тези думи са важни и точни, и са една от причините да осъществим нашия проект – арт хепънинг на Фондация „Въпреки” - „Толерантността като култура”. Събитието ще бъде на 10 октомври /събота/ от 12 до 18 часа на ул. „Цар Самуил” в София ” в отсечката между „Солунска” и „Денкоглу” - духовно средище с няколко галерии и културни пространства.

Това ще бъде наше трето събитие на тази улица, отново финансирано от Програма „Европа” на Столична община. Културата е толерантност по самата си същност – опит да разбереш света и хората. Но и толерантността включва в себе си културата на общуване, емпатията, интересът към различието и различните, към хората, животните и природата. И все пак докъде са границите на толерантността към нетолерантните? Всичко това искаме да обговорим, изтанцуваме, изрисуваме, обсъдим между по-младите и не толкова. Толерантността е термин, който означава търпимост и зачитане на различията, били те социални, културни, етнически, сексуални или религиозни. Проявата на толерантност не означава безразличие, търпимост към социалната неправда, отказ от собствените убеждения или отстъпка от собствените позиции под чужд натиск. Толерантността е морална стойност, която предполага пълното зачитане на другите, техните идеи, практики или убеждения, независимо дали са различни от нашите.

И няколко цитата като повод за размисъл и възможни теми за обсъждане: „Не съм съгласен с това, което казвате. Но ще пожертвам целия си живот, защитавайки правото ви да изказвате собственото си мнение“ – Волтер. И друго: „Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Трябва да се борим за правото да проявяваме нетолерантност към нетолерантните” - Карл Попер. С Резолюция 51-95 от 12 декември 1996 г. Общото събрание на ООН обяви 16 ноември за Международен ден на толерантността като следствие от приетата от ЮНЕСКО Декларация за принципите на толерантността. „Толерантността е уважение, приемане и оценяване на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми на изразяване и начини на човешкото битие. Тя е синоним на знания, отвореност, общуване и свобода на мисълта, съвестта и убежденията”,  се казва в член първи на Декларацията.

За съжаление и това може да се види в българските градове - снимка © Васил Василев - архив на сайта “тоест”

Но толерантни ли сме днес? Към различните – емигранти, малцинства, религиозни общности, сексуални нагласи… Какво представлява актът на Януш Корчак / полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход/, който умира през 1942 г. в концентрационен лагер заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което е работил? Предложено му е да се спаси, но той отказва. През целия си живот той прокламира принадлежността си към двата народа. По темата участие ще вземе и проф. Правда Спасова. Неотдавна бяхме свидетели на протестите по света срещу расовата дискриминация, достигащи до невероятни размери с чупене на паметници и отричане на историята. Но и с призива: „Нулева толерантност към расизма”. Това е правилно, но дали такива ��рябва да са действията? А при нас се появяват други тревожещи тенденции. Неотдавна в Пловдив, след това в Бургас. „Патриотични” ученици се обединяват и нападат свои връстници заради различия и обявяват „нулева толерантност” към хората с различна сексуална ориентация, с цвят на кожата или религиозни вярвания ?!!!

Такива текстове бяха закачили учениците от 22 училище в София - снимки Стефан Джамбазов

И още - необходима ли е толерантност към миналото и към неговите паметници? И в какъв контекст и степен може да бъде тя? Свидетели сме и у нас на нетолерантност по футболните стадиони, пътищата, животните, към малцинствата и сексуално различните, дори понякога към възрастните хора не само в малки отдалечени села и градчета. Дори и към приятели или съученици с жестоки сбивания. Както и различно отношение към паметниците от тоталитаризма. Къде е балансът между това да съществува емпатия и толеран��ност в обществото, но и трябва ли да подложиш и другата си буза, когато те зашлевят по едната…? Вървят протести срещу правителството. И пълна нетърпимост към онези, които задават въпроса – а какво ще стане ако без да сме готови с алтернатива, дойде оставка? Тази нетоларантност е въпрос не толкова на политика, колкото на липса на възпитание.

За всичко това ще се опитаме да дискутираме и покажем толерантно на 10 октомври 2020 на столичната улица „Цар Самуил” в отсечката между улиците „Денкоглу” и „Солунска” заедно с партньорите ни от 134 СУ „Димчо Дебелянов“, Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”, Derida Dance Center, галериите „Интро” и „Париж”, Полският институт в София и община „Триадица”. Авторитетни журита с участието на художниците проф. Георги Янков, ректор на НХА; проф. Николай Младенов, зам. ректор на НХА; Валентин Щинков, галерист на „Интро”; Донка Павлова, директор на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”; Димитър Яранов, преподавател в същото училище; Лилия Балева, директор на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”; Ралица Карапантева, зам. директор на същата гимназия; журналистите и организатори на събитието от Фондация „Въпреки” - Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов ще отличат участници в хепънинга за рисунки, плакати и текстове по темата, някои от които ще бъдат публикувани в сайта „въпреки.com”.

“Синтетики” - снимки: Иван - Александър Иванов, Фото-Корпус / Photo-Corps, архив на „Дерида”

Програма предвижда откриване на събитието в 13 часа в Derida Dance Center на ул. „Цар Самуил” 32 и награждаване на участници. След това присъстващите ще могат да видят спектакъла „Синтетики” /рецензия за спектакъла във „въпреки.com” вижте тук/. Той изследва темата за вредата от пластмасата артикулирано, разбираемо и плавно. Хореографията на Живко Желязков отбелязва дебюта на три млади изпълнителки, завършили обучител��ата програма Dance Port Derida  и в същото време това беше първата премиера, която откри преди време това ново сценично пространство на компанията. „Синтетики“ е  представление за пластмасовия човек, или по-скоро за пластмасовото „същество“, тъй като всички човешки белези и качества са покрити от слоя найлон, от който то е съставено и разпръсква около себе си. Тревожен и аргументиран, спектакълът е достоен дебют за трите изпълнителки, които се справят с нелеката задача да проведат хореографската гледна точка към все по-актуалния проблем с пластмасата.

След това следва дискусия по темата „Културата като толерантност” в Derida Dance Center с участието на учениците от училищата – партньори. Някои от учениците написаха свои текстове по темата, други ще се включат с изказвания като Мирослав Маранов, възпитаник на 134 СУ „Димчо Дебелянов“, а сега студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. И тук ни се иска да цитираме един откъс от текста на Божидара Георгиева Иванова, 10 „а“ клас от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“. Нейният текст ще публикуваме изцяло на сайта ни скоро, защото ни изненада с доста зрелите си позовавания и мисли по темата: „Много често чуваме клиширани фрази, подобни на следната: „Не се опитвай да се харесаш на някого, бъди себе си!“, но също и такива, които приличат на тази: „Ние, всички трябва да се толерираме, защото сме еднакви!“ Не си ли противоречат, макар и понякога изречени от един и същи човек? Първата защитава индивидуалните качества на човека, не само като ги приема и утвърждава, но и като им дава път за изразяване. Във втората, обаче, дори не се говори за лични качества. Там хората са приравнени под един и същи знаменател, те биват наречени „еднакви“. Но еднакви ли сме наистина? Нима толерантността означава да заличим различията си и да станем като „родени от принтер“? Хората не са и никога не са били еднакви, няма и да бъдат! Всеки има своите, единствени по рода си качества, добри и лоши – човекът е сложна съвкупност от емоции и черти, които не могат да бъдат заличени. Разликите и неравенството в обществото винаги ще съществуват, въпросът е в отношението ни към тях!”, написа Божидара Георгиева.

Стената от проекта “Мечтателница” - снимки Стефан Джамбазов

В рамките на дискусията ще представим и други млади хора, които работят по темата за толерантността. Някои от тях са от Фондация „Вижънъри” със свои партньори, които неотдавна по проект за фестивала „Graff Express“ облагородиха с графити столичен подлез при Централната автогара в София /за проекта вижте във „въпреки.com” тук/. Преди това имаха друг проект за рисуване на стените на къща в Женския пазар на бежанци, а сега пък изрисуваха една стена на столичното 22 училище. Различни са мненията за графитите и тяхното място в градското пространство, но когато е осмислено и изпълнено професионално, както е в случая, си заслужава. Най-новият им проект „Мечтателница” е дългосрочна намеса в градската среда на София чрез съвременен стенопис (мюръл), който да утвърди столицата като място на толерантността. Мюрълът е краен продукт на поредица от работилници с деца от български и чуждестранен произход, в които чрез творчески процес се случва взаимното им опознаване. Основна свързваща тема са мечтите, а финалния стенопис, събрал в себе си споделени от младежите истории, е нарисуван от артиста ТОЧКА СПОТ.

Първата част от изпълнението на проекта е включвало поредица от онлайн работилници, в които участниците не само имали възможността да се запознаят с някои от най-известните и докосващи стрийт арт произведения, но и да споделят своите мечти и стремежи. Чрез срещите младежите научили повече за техните връстници, предизвикателства и нещата, които ги вдъхновяват, разширявайки по този начин своя кръгозор и виждания спрямо различните от тях. Във втората част на проекта, въз основа на разказаните истории и генерираното визуално съдържание от срещите, илюстраторът ТОЧКА създава скица, която на по-късен етап от проекта изобразява върху избрана стена в столицата. Съществена част от проекта е включването на участниците във всеки етап от изпълнението му. Именно заради това, младежите са били поканени да участват в подготовката на стената и подпомагали артиста в рисуването.

Процесът на създаване на мюръла по този начин спомага за развитието на нетрадиционни все още за София колективно създадени съвременни стенописи. Подобен подход дава не само възможност за развитие и обучение на преките участници, но чрез него се създава колективна картина, чиято история може да бъде разказвана и споделяна впоследствие в общностите на участниците. Този модел на работа утвърждава необходимостта за създаване на възможности за интеракция между хора от уязвими груп�� и представители на мнозинството. Включването на граждани в облагородяването на градската среда от друга страна отразява най-модерните тенденции в градоустройството, твърдят организаторите. В проекта са участвали над 70 деца и младежи, като също така са въвлечени учители, родители, директори, социални работници и доброволци. А проектът „Мечтателница” се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма „Европа” 2020, от фондация Мийтинг Пойнтс в партньорство с фондация „Вижънъри”.

“Нонумент” - снимка архив

Разбира се, към толерантността се отнася и отношението ни към близкото минало. В тази посока е и отношението ни към паметниците от соца. И затова от 16 часа ще представим в Derida Dance Center проекта „Нонумент” на Стефан А. Щерев и ЛИГНА - Германия  /Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс/, с режисьор Васил Къркеланов за монумента „Бузлуджа” и отношението към паметниците на миналото. „Днес Нонументът Бузлуджа се разпада материално. Духовно се е изпарил още в момента на изграждането си. Ярката му звезда вече не се вижда на север и на юг. Този „дом” на идеологията днес е руина. Дом на руинизма? На бузлуджанизма? На песимизма? Графити артисти, авантюристи, пътешественици и любопитни нахлуват през всеки възможен процеп на този надупчен „параклис” на измисленото бъдеще. Кацнал като забравена от друга галактика летяща чиния на този връх, Нонументът пита - какво значение ще му сложим? Или колко динамит ще му поставим.”, пишат авторите в анотацията за своя пърформанс, който е заснет и ще можем да го гледаме. Разбира се, не можем да пропуснем, че вече започна реставрация на мозайките на този тоталитарен паметник с финансовата помощ на фондаци�� „Гети”.

Пърформансът е посветено на нонументите – монументи, които са загубили или променили символната си стойност в резултат на промени в идеологията. Създадени като места за възхвала и памет, нонументите се оказват в забвение, занемарени и оставени на влиянието на времето, напомняйки за непостигнати утопии, за принуда и съучастие. След няколкото успешно съвместни проекта като „Тайно радио” , „Опиянение и гняв-изследвания върху авторитарния характер”- немският колектив ЛИГНА отново приема поканата за колаборация с българските артисти Стефан А. Щерев и Емилиян Гацов - Елби.

Пърформансът е под формата на пиеса за слушане, при която участниците преживяват архитектурата, стават свидетели на сцени от историята на (НЕ)паметника и получават покана за изпълнение на обичайни, всекидневни жестове, които в своята дискретност напомнят протестните пърформанси на Иржи Кованда в Прага от 1976 или на Ердем Гюндюз в парка Гези в Истанбул от 2013 година. Продукция е на Информбюро и Музей на ��умора и сатирата-Габрово. Автори и концепция: Стефан А. Щерев и ЛИГНА-Германия (Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс). Текст: Оле Фрам (ЛИГНА). Музика: Емилиян Гацов-Елби. С гласовете на: Ирмена Чичикова, Биляна Петринска, Сава Драгунчев, Александър Митрев и специалното участие на Илка Зафирова. Номиниран е в категорията „Съвременен танц и пърформанс” за наградите „Икар” 2020.

Венци Благоев винаги е готов да свири и да контактува с деца и ученици в името на музиката - снимка Стефан Джамбазов

И ще завършим след 17 часа в Derida Dance Center с музикалния проект „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината в изпълнение и композиции на Марина Великова. С участието и на известния джаз тромпетист Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение. В галерия „Интро” на същата улица ще бъдат подредени социални плакати на ученици от НГПИ „Свети Лука”, а в галерия „Париж” пак там – картини на ученици от НУИ „Илия Петров”, които могат дори да бъдат закупени в помощ на обучението на учениците. В галерия „Астри” пък е подредена изложба живопис на Милена Матева, специално изпратена от Мадрид, където живее художничката. Останалите галерии на улицата ще участват със своите планови експозиции. Входът е СВОБОДЕН за всички събития! ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив

[lorapopovax]

Когато се върнеш в София през лятото от някъде там далече

Където и да живееш, каквото и да правиш, все някога се връщаш в София за празниците, за сватбите на братовчедите или просто ей така… през лятото. Ех, софийското лято… След роднините, съучениците, приятелите, банките и администрацията ти остава все пак и малко време за теб… и за София. Разхождаш се край старите жилищни кооперации в центъра и ти мирише на печени чушки с доматен сос, на липи, на шампоана на преминаващите момичета, на бетон и гуми, на лято в София. Очите ти се плъзгат по плакатите на предстоящи и отминали концерти, по фасадите на историческите сгради, по графитите на разплискали душата си по стените младежи и най-обикновени грозни тагове, по бирените бутилки край кофите и слънцето в стъклата на колите… Краката ти прескачат счупените плочки на тротоарите, пресичат по изтърканите зебри и те водят към тревата в парка пред Народния театър. В ушите ти шумят фонтаните, летните хитове по радио Витоша, цигуларките по „Витошка“ и вятърът от Витоша. Твои са горещите следобеди, празните улици, късметчетата от кафето, пълните чаши с джин тоник, свободните места за паркиране и всички паркове със стари спомени. Всичките ти срещи, всичките ти кризи – София пази всичките ти флиртове от минали лета, целувките по спирките, обиколките по баровете, нощните разходки, дните на сянка в Борисовата, бягствата от училище… Където и да ходиш по света, твоето „у нас“ завинаги си остава тук. Да, София лесно и силно се обича от време на време и за малко. Трафикът по изходите на града преди уикенда не те изнервя; съседите, които разместват мебели в събота сутрин, не ти пречат; симпатични са ти даже неща като рушащия се паметник пред НДК, пътуване в трамвай номер пет в пет следобед и затвореното Цариградско за ремонт. Можеш да си гледаш мачовете на Григор Димитров, да си закусваш с баница и айрян и да ти е родно и мило, без да се напрягаш. Софийското лято е като гадже от гимназията. Завинаги твое! Завинаги специално! И някак в миналото. Тук си и не си. Безгрижно ти е, леко ти е и някак нереално. Всяка градска пейка крие някой спомен, на всяка маса в Happyси вечерял някога с някого, на всички светофари си чакал зелена светлина, минавал си �� колелото, с колата на баща ти или с бодра стъпка и музика в слушалките. Връщането през лятото в София е като стар приятел, като любима песен, като гледката от прозореца на детската ти стая. Познаваш го до болка и просто го обичаш. Твое е и не е. Никой не може да ти го отнеме и никой не може да ти го върне обратно. То е чувството да си си вкъщи… за малко… отново... там, където отдавна вече не е вкъщи и завинаги ще е. Като глътка студена вода от някоя градска чешма, като случайна среща с класната от десети клас, като машина на времето. Обикаляш из малките улички в центъра вечерта, пиеш ретро бира, слушаш родна реч, дишаш дълбоко и си мислиш: ще успееш ли да си вземеш достатъчно София до другия път. Няма! Но София прощава и те чака: хубава, смирена, твоя…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Графити преобразяват столични пространства

Графити преобразиха част от подлеза при Централната автогара в София. Сега пътят към автобусите, а и към гарата стана много по-приятен за преминаващите. Дори и бързащи за превозното си средство, те мимоходом забелязват ярките цветни рисунки и това създава друго естетическо усещане. А тези, които пък пристигат отнякъде, могат по-спокойно да разгледат изображенията.

Основната тема е толерантността. Осем улични творци работиха заедно по проект за фестивала „Graff Express“, който започна в началото на август 2020 г. и графитите се разгърнаха на 300 кв. метра. Проектът в своята основа съдържа тема, застъпваща толерантността във взаимоотношенията и съжителството. Тя е комуникирана чрез създаването на общо произведение на изкуството, изградено от различни стилове в пространство, което всекидневно е пресечна точка на множество различия. Така чрез езика на изкуството София се утвърждава като град на толерантността. Целта беше художниците да изработят обща концептуална творба, отразяваща уникалността на мястото: Централната софийска автогара като кръстопът на хора и съдби и София като мултикултурен град с хилядолетна история, едновременно дом и туристическа дестинация.

снимка: Стефан Джамбазов

„Облагородяваме подлеза чрез улично изкуство и графити. Осем артисти са намесени в преобразяването и това са Arsek & Erase, Mouse, Glow, JahOne, Sten, Epik и Kotk“, обясни Йоан Ценков, който е един от художниците и представител на фондация „Вижънъри“, организатор на събитието. „Посланието и темата като цяло на фестивала е толерантността между хората, толерантността в общуването. Това се показва чрез осемте различни художници. Всеки един от тях има свой стил и е различен, но са заедно, на една стена и съчетават своите рисунки по определен начин“, подчерта той. Участието на осемте графити художници, които преобразиха подлеза, беше курирано - смислово и цветово, от артиста Николай Петров – GLOW, така че да обогатят пространството, подчертавайки неговия контекст. Организиран от Фондация „Вижънъри" (автори и на проекта „Граффопост" от 2017 г.), п��оектът „Графф експрес" е осъществен с финансовата подкрепа на Програма „Европа" 2020 на Столична община и в партньорство с район „Сердика".

снимка: Стефан Джамбазов

Графити фестивалът е първият по рода си, в който различни артисти работят по обща творба, курирана смислово и цветово, и вписана по подходящ начин в пространството. Това е единственият графити форум, който не поставя акцент върху отделните творби. Макар творбата да е обща, всеки от графити творците запазва личния с�� стил и представя собствения си творчески усет. „Освен че гарантираме по-високата естетическа стойност на художествената намеса, с този подход искаме да покажем, че дори в графити изкуството, където изтъкването на индивидуалния почерк винаги е било много важно, артистите могат да работят рамо до рамо, а чрез уникалните си стилове да обогатяват общата концепция”, отбелязват организаторите.

снимка: Стефан Джамбазов

Една от основните цели на новото художествено оформление на подлеза е социализирането на иначе неприветливи места в централните градски части и тяхното активно променяне чрез модерно изкуство. Вече завършените художествени произведения носят общо послание за толерантност между различията и извеждат на преден план уникалния характер на всеки индивид. В типичния си илюстративен и сюрреалистичен стил графити дуото Arsek и Erase пресъздават върху стените на подлеза забавни типажи от човешкия и животинския свят, гонещи „последния“ експрес към незнайни приключения. Sten, чийто почерк се отличава с фантастични и митологични същества и тотеми, развихря спрейовете в създаването на характерен триизмерен обект, този път с централно изображение на нинджа мудра, която отключва вътрешната силата. Човекът, разкъсан между „умните“ устройства, свръхинформацията и неуморно разпъван от професионалния и личния живот е творческата посока, която развива графити художникът и татуист EPIK.

снимка: Стефан Джамбазов

Разпознаваемият стил на JahOne не остава незабелязан и този път. В рамките на „Graff Express“ художникът отдава почит на културното многообразие, съпоставяйки два свята, пресъздадени чрез образите на жени от различни етноси, представени рамо до рамо чрез два различни занаята. Нежното присъствие на фестивала в лицето на съвременната художничка Mouse ни потапя визуално в един мечтателен и магичен свят на интернационални приятелства, свръхестествени създания, необичайни природа и градски пейзажи. Кураторът на изложбата Glow и художникът татуист Kotk представят триизмерни изображения, демонстрирайки висока класа в класическия типографичен графити стил, отбелязват от фондация Visionary.

снимка: Стефан Джамбазов

Обща цел на проекта е било създаването на проект с фокус върху градското изкуство и реализиране на устойчив механизъм за подкрепа на творците с основно платно публичните пространства. Те обясняват, че ще използват този инструмент за социализиране чрез изкуството на иначе неприветливи места в централните градски части и тяхното активно променяне. Въвеждайки работещи европейски подходи за развитие на града, твърдят, че ще обогатят визуално столицата и ще подчертаят характерните ѝ особености чрез езика на изкуството. Създавайки първото издание на „Graff Express“ на възлова локация като Централна автогара, организаторите желаят да постигнат широка популярност на инициативата. С качественото изпълнение на проекта и работещия механизъм за колаборация между артистите, биха искали да направят заявка за основаването на нов формат на street и graffiti art фестива��.

Проект „Хабитат“ -  бул. Андрей Ляпчев 71, жк. Младост, София - снимка  Михаела Драганова - архив на фондация „Вижънъри“

Впрочем, фондация „Вижънъри“  има успехи в тази посока. Основната й мисия е да разработва проекти в градска среда и да презентира съвременни концептуални артисти, творящи в публичното пространство. Близка до художници, пряко свързани със сцената, организацията е отличен медиатор между творците и аудиторията, курирайки произведенията и представяйки ги по достъпен начин. С осъществяване на различни събития множество творци имат възможност да разработват авторски идеи под формата на артистични градски намеси. Желан резултат е изграждане на усет за естетическия облик на уличното изкуство сред масовата аудитория и насочване на вниманието ѝ към него, като се работи целенасочено за културното ѝ обогатяване чрез комуникиране на авторовата концепция в неформални разговори и широко локално разпространение. Основен стремеж на екипа е преобразяването на познати сиви сгради в арт обекти и превръщането им в нови културни и туристически дестинации със свободен достъп. А целта е все повече български градове да бъдат превърнати в отворени галерии, поставяйки добри основи за развитие и популяризиране на съвременната визуална култура.

Проект - “Mural, mural, on the wall, I’m at home after all” - снимка Mihaela Draganova, архив на Meeting Points, Motif Media

Можем само да подкрепим такъв подход. А от фондацията имат и вече няколко реализации. Един от тях е проектът „Mural, mural, on the wall, I’m at home after all” - визуална история на жени от Ирак, Йемен, Сирия, Афганистан и Палестина, приела формата на съвременен стенопис. Тази обща история е свързана с тяхното минало и настояще и е намерение към бъдещето им в България.  Вдъхновена от жени, получили закрила в България, артистичната намеса е дело на ТОЧКА СПОТ. Местоположението е „Женски пазар“, ул. Лозенград 5. Художественият проект е бил разработен след няколко срещи тип работилници, в които всяка от жените донесла свой личен предмет, който я свързва с дома. Заедно с това те рисували и добавяли идеи какво да бъде включено в стенописа и е характерно за родните им страни.

Проект - “Mural, mural, on the wall, I’m at home after all” - снимка Mihaela Draganova, архив на Meeting Points, Motif Media

Така през призмата на своя характерен стил „Точка“ изобразява конкретни елементи от споделените истории, с което предава в стенописа общото послание на всички жени - че са пристигнали в България да градят и създават по-красиво място за живеене, добавяйки стойност от своя житейски опит и пищна култура. Дамите го доказали, като в първия ден от артистичната намеса се включили лично в полагането на цветния фон. Забавлявайки се, всички те помогнали в създаването на художествения проект и промяната на избраната стена в близост до емблематичния за квартала „Женски пазар“. Проектът е реализиран по покана на фондация Meeting Points с подкрепата на Върховен комисариат за бежанците на ООН (UNHCR Bulgaria) и Caritas Sofia.

В тази посока е и друг предстоящ проект. Озаглавен е „Мечтателница“ и е инициатива на Фондация „Meeting Points“. Организира се съвместно с фондация „Visionary“  с цел създаване на дългосрочна намеса в градската среда на София посредством създаване на съвременен стенопис. Той е посветен на толерантността и реализиран след поредица от онлайн работилници с деца от различен етнически произход на възраст между 10 и 15 години, които живеят в България. Срещите са в присъствието на двама професионални фасилитатора и илюстратора „Точка“, които в творчески процес работят с младежите и ги насочват как да илюстрират своите мечти.

Намерението е в модерирани разговори да се случи запознаване и повишаване на чувствителността на преките участници по темите за дискриминацията, езика на омразата, ксенофобията и расизма. Те ще могат да разказват за своите мечти и стремежи, за това, което искат да постигнат - какво стои на пътя им и какво би им помогнало да ги постигнат. За участниците това е шанс да чуят повече не само за мечтите на другите, но и да изведат своите собствени и по този начин да си поставят нови цели, да разширят кръгозора си чрез опита и мнението на другите да придобият смелост, че могат да постигнат желаното от тях. Художникът събира информация от срещите както от разговорите, така и от визуалните продукти, създадени от участниците.

Крайният резултат на онлайн работилниците е създаване на скица за стенописа на база споделените мечти и ценности на младежите участници, която да комуникира позитивно послание към обществеността. Стенописът ще бъде реализиран през месец септември 2020 г. на стена от сградата на Професионална гимназия по механоелектротехника „Н. Й. Вапцаров“ – гр. София. Проект „Мечтателница“ се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма „Европа 2020“, от фондация Meeting Points в партньорство с фондация „Visionary“. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фондация „Visionary“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Стамбо винаги е бил свободен като човек и художник

Художникът Георги Стамболийски се подписва Stambo и псевдонимът става негова запазена марка, с която брандира всички свои творби. Работи в областта на графиката – рисунка, карикатура, илюстрация, плакат, запазен знак, книжен и графичен дизайн, печатна реклама, кавалетна живопис, медали и плакети, декоративна пластика в нейните различни варианти на екстериорна и интериорна, вътрешен дизайн и обзавеждане. Това пише Пламена Димитрова - Рачева, изкуствовед, директор на Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна по повод изложбата на художника в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София.

Те не са достатъчни, за да се добие пълна представа за целия обем на неговото творчество, защото има някои отделни произведения, които остават като проекти или като реализирани като прототипи в дизайна. Много от неговите произведения са станали във времето изключително популярни и емблематични в областта на приложната графика – рекламните плакати, банери, билбордове с логото на „Луфтханза“ са се превърнали в легендарни през последните десетилетия на ХХ в. На същата широка популярност в Германия и по цял свят се радва рекламата, която той прави за немската автомобилна компания „Опел“, за продуктите на „Нестле“ и на „Кока Кола“.

В периода на икономическо и политическо разделение на т. нар. „студена война“ между Изтока и Запада, много от тези брандове, които художникът Георги Стамболийски създава през 70-те и 80-те години на ХХ в. в Германия, като авторски арт продукти са останали анонимни в страните от социалистическата икономическа зона, независимо, че рекламните му плакати и изделия в хилядни тиражи се разпространяват навсякъде заедно с търговските продукти. Причината за това е, че те са носители на западни индустриални запазени марки, символи на отречения капитализъм в страните от социалистическия лагер. За България неговото изкуство остава неизвестно зад „желязната завеса“. След 1960 г., рекламата и запазеният знак са двете области в които, художникът работи в Германия най-усърдно и изключително много. Той прави различни варианти на решения в графичния дизайн за печатния рекламен плакат, докато постигне завършен, съвършен вариант на продукта. Какво е изключителното за неговия стил, оценено от поръчителите му?

Георги Стамболийски е български художник, получил академично художествено образование в София, емигрирал по политически убеждения през 1958 г. в Германия. Неговият талант е разпознат още в студентските години от професора му Александър Поплилов и в карикатурите, които публикува като щатен сътрудник на вестник „Стършел”. В първите години на творческата си дейност в Германия, Стамбо се налага с изключителната си креативност и професионализъм в областта на приложната графика и дизайна. Вдъхновява се от гротеската, българската иконопис, от богатството на традиционната ни култура и приказен фолклор, от попарта и кинетичното изкуство, от експресионизма, дадаизма и от фентъзи.

Всичко това при него творчески е преосмислено и естетически изведено като идея. Похватите и метода му на работа са впечатляващи и забележими, защото успява естетически да обвърже изкуството си със средата, в която то се експонира. Като творец успешно се реализира в различните видове на декоративното, приложното и изящно изкуство и към всеки един от тях прилага различен подход. Съобразно концепцията която има, структурира визуално и идейно в големи тематични серии философски кръг проблеми, които го вълнуват творчески. Някои от темите като „Българин”, „Маски”, „Жени”, „Пейзажи” разработва с години. 

Произведенията му са изключително прецизно изпълнени, реализирани са с оптималните изразни възможности на различни художествени техники, които използва и прилага умело спрямо спецификата на жанра – живопис, графика, пластика, карикатура, дизайн. Уникално качество на неговата личност, което обединява цялото му творческо дело, е пристрастното му отношение към технологиите, без значение какви са те – художествени, занаятчийски или индустриални. Винаги прилага конкретен избор при използването на различни медии и материали. Изразните средства, с които си служи са артистично овладени с онзи лекота и виртуозно майсторство, които са присъщи на талантливите художници.

В Германия Стамбо се утвърждава като изключителен професионалист, респектира с поведенческата си перфектност и дисциплина. Високо се цени качеството неговата работа на художник, с прецизното изпълнение на рисунки, карикатури, графичен и индустриален дизайн, илюстрации, шрифтове и лога, асамблажи и редимейд пластики. До края на 80-те години използва класически средства при създаване на произведенията си. Това са рисунки с туш, перо, молив, живопис с темпера, акварел, акрил, маслени бои. Същите материали използва и за проектите си в рекламния плакат.

През 90-те години, когато се развиват дигиталните технологии, художникът Георги Стамболийски – Стамбо надгражда програмните и софтуерни параметри на компютъра, конструира сам една технологична система на арт роботика, чрез която успява да осъществи невероятната си творческа фантазия и въображение. Противно на много други художници, които работят в областта на приложния и графичен дизайн, Стамбо смята, че компютъра не може да потиска творческото мислене на професионалиста. Той го използва технически за реализация на по-прецизната дигитализирана версия на произведенията си. Технологията „airbrush“, с която рису��а през последните десетилетия на ХХ в., намира универсално приложение в изкуството му. Тази техника, създадена и патентована през 1876 г., е използвана и от много други художници, които са я обогатявали с нововъведения. Също като тях, Стамбо я доразвива и създава собствена машина за рисуване. Той създава апаратура, в която се съчетават машинни елементи с дискове. Върху дисковете се поставят различни цветове, като се ползват предимно водоразтворимите акрилни бои. Работи с чисти цветове и постига нюанси, тонове и полутонове върху самата живописна повърхност. Боите се извличат от дисковете и се нанасят с въздушната четка върху повърхността на основата посредством микрокомпресор, контролиран от компютър.

Това негово откритие е инспирирано от предходните версии на „airbrush“, но стилово, както е в серията „Маски“, има сходство с графитите, рисувани със спрей. Рисува върху основа от хартия, платно, японско велпапе – материали типични за модерния индустриален свят. Живописта му в тази техника придобива нова стилистика. Тя става приказно-фантазна, образите - иконично „неръкотворни“, феноменални в изпълнението си. Картините му имат енигмата на постигнато съвършенство в симбиозата между техничен и творчески гений, и в умението на човешката ръка и въображение да постигнат абсолютната красота. Всички естетически и идейни търсения на художника са насочени към универсалния дизайн, т.е. към цялостно пластично хармонизиране и въздействие на визуалния език. По този начин стилистически неговото изкуство се придържа към рационалния и практичен подход на Баухаус и неговото по-късно обвързване с неопластицизма и конструктивизма в епохата на постмодернизма.

Уникалните личности като Стамбо, независимо познанията си, имат и редките умения да влияят на живота на другите хора с изкуството си. Но те имат и личен живот, който определя стремежите и съдба им. През целия си живот художникът Георги Стамболийски – Стамбо е бил свободен като човек, също свободен в работата си на художник и творец. Това се отразява в изкуството му, създавано в Германия до 2013 г., когато прекъсва творческата си дейност поради заболяване. Изкуството му е изкуство без граници, наситено с интелектуална енергия, с естетика и стил. През 2018 г. за първи път показва ретроспектива на своето изкуство в Градска художествена галерия във Варна. А през 2019 г. изложбата на Георги Стамболийски – STAMBO беше представена и в родния му град Враца. ≈

Текст: Пламена Димитрова - Рачева

Снимки: Стефан Джамбазов и архив