#бели

[wascallywabbit1938]

I just realised the reason i see the Kankers as Serbian is because they fucking REEK of mid to late 2000's Serbian flicks sooo Goddamn much. The oddly fucked up sub-text, the broken family, the sexual themes, the grotesqueness, the dirty car mechanic aesthetic, the BRASS, it's all just so Fucking Јебено™ no wonder i love them so much

[leatherjacketblesseddreams]

Ти си слънце, аз тревичка

и ме топлиш всеки ден.

Със лъчите ти самичка

виждам пътя озарен.

И по него крача смело

с гордо вдигната глава.

Ти с любов си ме оплело,

затова така искря.

Вятър вее ми стеблото,

дъжд вали ме - язовир…

Но за мен си ти седлото

и греблото в този вир.

Не потъвам, ти не даваш

и държиш ме с любовта.

Светлина ми подаряваш 

и ме топлиш през нощта.

Ти си слънце, аз тревичка

и без тебе ще умра.

Малко зрънце, волна птичка,

пее моята душа…

...

[bulgarianshewolf]

Ти ме промени, не мога да те заменя.

[teniskivarna]

Подаръци за рожден ден - аз не съм на 50 аз съм на 18 с 32 години опит.

Заповядай при тениски варна за памучна тениска с печат по идея на клиента. Време за изработка 20 минути.

[snqg-v-slunchev-den]

,, … да ми каже две думи, само две думи, а после ако ще и никога да не се срещнем повече!... “

- ,, Бели нощи “, Достоевски

[apchooh]

бели вариант.

Да … как я ненавижу вашего мигеля охрану зачем ваще глянул спайдерверс…

[avegoxcx]

бели-бели совсем чут-чут чорни

[slovo-ljubve]

Мили мој драгане, бели јаблане, тебе у недрима носим као тајну. Твоје су, драгане, речи чаробне, скини ми, јаблане, с неба звезду сјајну.

[ethereum-sss]

Честно казано от няколко дни съм доста меланхолична. Дали от времето навън или моето време, не мога да кажа. Поглеждам през прозорците- едно такова безсмислено сиво, асфалтово. Продължава си градът, сякаш нищо не му се случва. Не му пука грам, за едва росещите се капки, пълнещи апатичност в безсмислените му локви. Завиждам му, че не му пука. Завъртам душата си с лице в стената, защото й омръзна да гледа как отминава времето (ми). Изнизват се дните между пръстите, хванали цигарата. И въобще не се застояват. Като цигарен дим с намалена жизненост, времето оставя своите бели нишки в косите ми. Оскверняват младостта ми. Удря ме страшна меланхолия по отминалото време. Онова моето, детското. Ама не за онези гадните спомени (там не ровим (или поне само в четвъртък с психолог)), липсва ми безгрижното. Безпроблемното. Онова без сълзите. Без тежестта на неудовлетвореността ми. Липсва ми времето, в което тъкмо се бях научила да шия дрехи на куклите и бях офъкала пердето на баба. Няма го. И пердето го няма. Липсва ми това, да не го гоня постоянно тва време, да не тичам по него, да не бързам постоянно. Липсват ми дори зимите, които не понасям. Корите от мандарини, свити вече, отгоре на бумтящата печка. Уюта ми липсва. Домът. От тогава сякаш някъде се загубих по пътя си и не успях да се прибера повече удома. Странна твар са дните, все чакаме да отминат, за да дойде нещо си, да отидем там, да срещнем онзи, да успеем. А после все тичаме подире им, а те назад не се обръщат.

[babeimissyoutoomuch]

ДРУГ

Днес, три месеца след като се разделихме я видях с друг. Беше висок. Тя винаги казваше, че не харесва високи мъже. Тоя беше висок! А тя... беше щастлива!

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам "оставила", но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем "зарязаните" и "Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!" Такова е! Бях го правил и друг път, само дето... по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам... Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси - "Къде си? С кого си?"... И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто... имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е... Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно - Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине... Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже - Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре... Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така... И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, с която ме засипваше... почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега... дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва - "Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!" Е... Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата - като в миналото! Но... времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто - човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска - Мариачи

[ljiljaknjiga]

БЕЛИ СТИХ

Звезде сад иду .

Ново је то јутро ,

Река тече ,

Птице певају весело ,

Шума се зелени ,

Лептири лете ,

Сунчани је дан . 

[comonblancechance]

24/10/2024 Тада дођите, вели Господ, па ћемо се судити: ако греси ваши буду као сскерлет, постаће бели као снег; ако буду црвени као црвац, постаће као вуна. Исаија 1:18 Божија реч нам каже да нема праведних, баш ни једнога. Римљанима 3:10 Али, исто тако нам говори и о ,,оправданоме’’. По природи смо сви грешници. Али, Бог који је Бог љубави, послао нам је на овај свет свога Сина, да би човеку објавио и остварио опроштење греха и помирење са Богом. Како може човек оптерећен са грехом доћи у заједницу са светим и праведним Богом? Само онда, ако његови греси буду опрани. Наш текст нам каже:,,Хајде, дакле, да се правдамо’’, каже Бог. Али, шта могу као изгубљени грешник да урадим за моје оправдање, када сам већ унапред проклет? На ово Бог грешнику одговара:,, Ако греси ваши буду као скерлет, постаће бели као снег.’’ Само Бог може да опере грехе грешника! Наравно грех тражи казну, али Бог је то наплатио на Исусу, своме Сину, кога је дао да нам буде Спаситељ. Зато Исус може говорити о измирењу са Богом:,, Помирите се са Богом! Њега који је био без икаквог греха, Бог учини уместо нас грехом да ми у њему постанемо Божија правда.’’ 2.Коринћанима 5:20-21 Наш греј је у Исусу Христу осуђен. Зато свети Бог који је савршено чист и не подноси грех, може сада оправдати онога, који верује у Сина његовог Исуса Христа. Ко ову понуду Божије милости одбаци, одбија уједно и помиловање па тако и оправдање. Он тада свесно и самовољно остаје под вечним проклетством.

[leatherjacketblesseddreams]

НЕРАЗДЕЛНИ

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

 

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

- Пенчо П. Славейков

[obichamchereshi]

ВЪПРОСЪТ Е

да обичаш живота, да го обичаш, дори когато не го издържаш, и всичко, което ти е било скъпо, се троши като изгоряла хартия в ръцете ти, а гърлото ти е пълно с неговата тиня. Когато тъгата е при теб, нейната тропическа жега сгъстява въздуха и натежава като вода, по-подходяща за хриле, отколкото бели дробове; когато скръбта ти тежи като собствената ти плът, дори повече от нея, като затлъстяла скръб, тогава си мислиш: „Как може тялото да издържи това?". После хващаш живота като лице в дланите си, обикновено лице, без чаровна усмивка, без виолетови очи, и си казваш: „Да, аз ще те взема, аз ще те обичам отново".

Ельн Бас

Превод: Пейчо Кънев

[7bizarre]

събери в един сак

топлите си чорапи

четката за коса

и плетените пуловери

и ела да живеем

в някой стар апартамент

с райбери на вратите

шпионка паркет

ръчно сковани шкафове

чугунена мивка

тоалетна с кл��кало

книги в кашони

спящи духове нафталин

в чувалите с дрехи

пощенска кутия

в която децата са крили

съкровища кестени котки

а на бюфета е пълно

с пожълтели черно-бели

снимки на внуци

вече пораснали

вече имащи

собствени внуци

ще е нужен ремонт

който няма да направим

зимата ти ще готвиш

а аз ще цепя дърва

и никога няма да се скараме

защото ще сме все заети

да ни е топло

[randomscrapbook]

Михо Атанасовски: од „На покривот вечерница“, 1987

СОНЕТ ��А ПРОМЕНИТЕ Таа можеби си легнала спие а јас поради неа почнав да го менувам светот реката веќе ги пресликува на небото расцутените бадеми на нејзините усни

Куќарките се преправаат во кловнови и свират смешни песни во кавалот на ветрот и сите убави нешта го пеат нејзиното име сочни како пукнатата калинка на залезот

Го скротив и белиот зајак на срцето што толку често во петиците ми бега и сенката си ја скрив да не игра по неа

како врзана мечка пред насобран свет само како да ја разбудам и да ја домамам да види дека поради неа се овие промени?

СОНЕТ ЗА НЕМИРОТ

На челото редам камчиња како каснат од оса од секој предмет ме дебне крстопат без знаци и пајакот на мојот немир ја везе во сребрени конци младата месечина на некоја жена

Ниеден ѕид од собата не е толку бел како мојата љубомора срцето ми стана градски часовник и со секој удар го опишува полжавот на некој далечен рид што ми се ближи

Меѓу црните крпчиња на бессоницата не можам да го најдам белиот прстен на зората ни белиот фустан на априлските багреми

Редам камчиња на челото како каснат од оса и до отворениот прозорец на сонот сè така стои младата месечина на некоја убава жена.

СОНЕТ ЗА КАЛЕТО

Цела ноќ само моите чекори одѕвонуваат во ова кале со ѕидишта налик на скршени заби и се стресувам кога ќе скокнат сувите треви пред некој цигански ветер со вцрвен нос

Далечината како јамка ми го подзема здивот чекор по чекор барам излез од овој каменен сплет и ни штурците не можат да го опишат веќе немирот пред црното око на отворените врати

Тука напрсти минува животот се ситни само моите чекори одѕвонуваат и ѕвездите ги изговараат имињата на загинатите

Осаменоста ми е венчален прстен а стравот како брадавица расте во сонот на нечија рака на нечиј образ познат...

СОНЕТ ЗА ВЕТРОТ

Волкот ветар црта бели јагниња и вие гладот му е свиткан еж што боцка во умот а помнењето како безглаво езеро бега наназад пресечено на остриот срт на денот

Но доволно беше само да му го покаже својот ��ризнат образ последниот прозорец па да ги заборави сите роднокрајни пејсажи и да остави тревите да го вајаат обликот

Сега е веќе љубовник меѓу тополите им ветува златни обетки и фустани од шепот а тие се веднат и не му даваат ни да ги штипне

И пак станува златножолт и улав ги гризе вршките по грбот на дрвјата и вие ветрот-волк ветрот-тврдиот лик на одекот.

СОНЕТ ЗА ПОНОРНИЦАТА

Штом ќе ја отпрета петелот на муграта брза да ја нацрта перуниката на вчерашниот ден но тогаш ќе ѝ се разлее бојата и заличува на извалкан цртеж врз бела хартија

Напладне очите ѝ се под веѓите на врбите во длабочината ѝ тупка каменот на тагата и како скинат конец од везилото на небото жуборот ѝ се провира до крајот на рамнината

Навечер со ѓердан од лаеж под грлото се извива и игра како гола танчерка телото ѝ блеска во крлушки од риба

Ноќе далечното море го сонува и само понекоја ѕвзеда надеж ѝ паѓа во окото и се гасне.

ЕСЕНСКИ СОНЕТ

Каллив ноември во војнички чизми кашла во фенерот меѓу мокрите дрвја па наведнат се потпишува и удира печати врз пожолтените документи на полето

Како стутулен селанец еден голем облак на правиот пат си ја поправа колата а далечните прозорци на некое село просветлуваат како расфрлани рими

Меѓу сакатиот поток и тажните врби само белката од слепилото на водите и дождот како прелажана девојка плаче

Врз кренатите показалци на дрвјата паѓа за'рѓаната ламарина на ноќта каллив ноември во бакарни чизми оди...

ТОЈ ДЕН

Тој ден ветрот се бесеше на дрвјата голи како наизлечлив болник се лигавеше сводот и некои прозорски капаци чукаа потоа подмолно како нешто многу кога боли

Скришно од животот зад заклучени врати очекувана како весник наутро што се чека ѝ се предадовме на љубовта што никој на веков ниту јас сака ниту пак може да ја сфати

Беше време кога сите не знам каде одат се огледуваа само по улиците празни развлечените покриви во струпливата вода

Тој ден нè зближи болеста запеа во мене нашето детство низ заборавени сказни како шушкање на мравка како лист што вене.

СТАРИЦАТА

Со здив на босилек восочното бледило трепери сред сјајот на покуќнината скапа ��травот низ клучалка гледа во огледало се клешти мракот со превртена капа

Како далечен крик повторливо ѝ се јавува вечер ѕвездена грев некој скришен крупна солза во окото ѝ се заглавува со бело шамиче крадешкум го брише

Саноќ гори огинот по белината на ѕидот сеќавањата ко птици превртени висат и до утрото ѝ довикуваат некого во видот

Се појавува и сонцето тркалезно и мазно секој предмет ја добива вистинската смисла сред сјајот на покуќнината пак е нешто празно.