#анна меликян | Explore Tumblr posts and blogs

otvetnaroda · 2 years ago

Text

6 стереотипов об отношениях

Вспоминаем (и тут же забываем!) самые популярные советы про любовь и отношения: в современном мире эти законы больше не работают.

Некоторые народные мудрости о любви стали для нас почти что заклинаниями, бытовыми мантрами. Они атакуют нас из телевизора, обнаруживаются в любимых песнях, прилетают от друзей и умудренных опытом родственниц, да и сами мы, особенно не задумываясь, частенько проповедуем эти псевдоистины в кругу подруг. «Псевдо» — потому что смысла в данных утверждениях крайне мало. Наука (и жизнь) не дадут соврать.

«Мужчины любят стерв»

«Красивая и смелая дорогу перешла», — пела звезда соцлагеря Анна Герман 40 лет назад. Наши мамы и бабушки мотали на ус: все ясно, приличная девушка красивой и смелой быть не должна. Но удивительно не это. А то, что в век «Секса в большом городе», глянцевых журналов и тиндера мы сами продолжаем рассуждать по старинке: уверенные в себе, умные, неординарные красотки по умолчанию считаются у нас стервами. Вот только внешнюю привлекательность, интеллект, чувство собственного достоинства едва ли можно назвать синонимами стервозности. Стерва (берем в руки толковый словарь) — это склочная, конфликтная, злобная истеричка. Таких мало кто любит — это и очевидно, и доказано учеными из США и Израил��. Да-да, женственными и сексуальными, по мнению международной группы психологов, мужчины все-таки считают отзывчивых, понимающих, неравнодушных собеседниц. Вот над этими качествами (а не над прокачкой мифической стервозности) и стоит поработать особо. В жизни точно пригодится — причем не только в личной.

«Сила женщины в ее слабости»

Времена, когда в Барби играли не только маленькие девочки, но и взрослые мальчики, кажется, уходят в историю. Успешные мужчины больше не нуждаются в зависимых от них женах-аксессуарах. Сегодня режиссер Анна Меликян (41 год), сценарист Авдотья Смирнова (47 лет), актриса Дарья Повереннова (44 года) и другие умные, интересные, состоявшиеся женщины становятся музами богатейших мужчин России, отодвинув в сторонку трепетных, беззащитных, тюнингованных фей. Да, наивность, слабость и покорность все еще очаровывают, но делать ставку только на эти качества — как минимум несовременно.

«Никогда ничего не просите»

Решив стать крутыми и независимыми, многие девушки берут на вооружение именно это напутствие булгаковского Воланда. И понимают его слишком буквально. Перестают канючить, выпрашивать и ныть (хорошо!), плюс отказываются озвучивать собственные желания другими, вполне адекватными способами (плохо!). Мужчины в данном случае проходят три стадии: недоумевают, пытаются «причинить добро» насильственно и в конце концов забивают. А гордая «я сама» через много лет жалуется подругам: «Совсем обленился, цветочка не подарит, все хозяйство на мне». Улавливаете логику? Психологи из Университета Питтсбурга и Йельского университета (США) ее тоже уловили. По мнению экспертов, люди с радостью и охотой помогают тем, кто открыто говорит о своих желаниях. А вот позиция «все нормально, сама справлюсь» вызывает скорее раздражение и недоверие, чем уважение.

«Станьте для него лучшим другом»

В шоу «Холостяк» на ТНТ старую как мир тактику пыталась применить скандально известная журналист��а Леся Рябцева — ничего не вышло. Точнее, подружиться-то получилось, а вот как женщину Илья Глинников Лесю не воспринял. Или вот Гвинет Пэлтроу — когда-то буквально в каждом втором интервью актриса рассказывала, как здорово она дружит со своим мужем Крисом Мартином. Стоит ли напоминать, что «лучшие друзья» уже три года как разошлись? Не пытайтесь заполнить собой весь мир мужчины — правило, которое озвучит вам любой семейный психолог. Да и быть музой, вдохновительницей, дамой сердца (а не корешем и своим парнем) намного интереснее — и в первый месяц знакомства, и через десять лет отношений.

«Отношения — это работа»

Перековывание маменьких сынков в суперменов, диванных мечтателей в бизнесменов, а абьюзеров в нежных кавалеров — занятие похвальное, но в большинстве случаев бесполезное. К тому же вы этого самого мужчину не в киндер-сюрпризе нашли, а когда-то осознанно предпочли его всем остальным. Помните, почему так поступили? Если что, старина Фрейд подсказывает: «Мы выбираем друг друга не случайно — встречаем лишь тех, кто уже существует в нашем подсознании». Разберитесь со своими тараканами, поймите, почему из всех достойных мужчин вы выбрали именно этого, странного, скорректируйте фильтры и… отправляйтесь на поиски новой любви. В конце концов, люди встречаются, влюбляются и женятся не с целью бесконечно переделывать друг друга под девизом «жизнь — борьба». Они просто хотят вместе радоваться жизни. Уверены, вы тоже мечтаете о чем‑то подобном.

«В 30 лет уже поздно»

Скажите это Сальме Хайек, Амаль Клуни, Пенелопе Крус и многим другим счастливицам, которые вышли замуж и стали мамами в возрасте глубоко за 30. И посмейтесь вместе с ними.

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Критичен поглед: Реминисценции от пролетния София филм фест

„Щом го виждаш, има го!“ бе закачливото лого на юбилейния 25-ти Международен София филм фест (11-31март). В режим на пандемия от COVID-19 кината ту бяха отворени с капацитет 30%, ту затворени, ту отново отворени. За организаторите ситуацията бе инфарктна, но те се справиха отново блестящо. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Сред разнообразните 23 програми имаше и изобретателната СФФ 25, в която бяха показани изключителни стари филми на големи майстори, повечето гостували на фестивала. Както и миналата година, София филм фест бе проведен хибридно - в платформата Festival Scope/Shift до 11 април можеха да се гледат филми онлайн. Безразборно избирах заглавия – по имена, държави, теми. Така изгледах 15 филма, които представят спецификата на тазгодишния София филм фест. Те лансират днешните кошмари, вълнения и внушения на предимно млади автори. Филмите бяха различни като реализация и равнище, но ги обединява тъгата, обсебила света. Радостта е мимолетна, екстазът – грешка, хармонията – утопия.

Започвам с дългоочаквания пълнометражен дебют на Павел Веснаков „Уроци по немски“ (2020, България/Германия, Специална награда на журито и награда на FIPRESCI в международния конкурс). Никола (Юлиан Вергов) пътува със старата си кола из панелните комплекси на София, из мизерия и прахоляк и слуша дните от седмицата на немски – готви се да замине за Германия. Аудио уроците по немски са звуков рефрен във филма. Току-що е излязъл от затвора, защото е пребил новия партньор на бившата си жена (Стефка Янорова). Има два дни да се сбогува с родителите и децата си. Живее с млада жена (Елена Телбис), за която започването на нов живот е съдбовно. Родителите му (Васил Банов и Меглена Караламбова) са разделени и не се понасят. Преди да отиде при един от двамата, Никола се преоблича с искрящо бяла риза. И това действие ритуално се повтаря и потретва. Никола е фрустриран и невъздържан. Открива кучето на баща си прегазено. Мъкне го в багажника. Загубата е огромна. Нищо не му е наред на Никола, ако изключим спестените пари, които бащата му дава. Той се измъчва от угризения и невъзможност да се промени. Срещите с бившата съпруга и децата са катастрофи. Всичко му се изплъзва.

Павел Веснаков

От една страна, Никола е антигерой, от друга – копнежен човек. Невървежът му е разбираем. Мнозина са като него в тази разнебитена държава. Не му се иска да замине, не може и да остане. Трагична дилема. Минималистичен и силен филм. Връхлита те емоционално. Въпреки че става дума за безрадостно живеене, Павел Веснаков не забива в бита – изследва екзистенциалните конвулсии на героя си, абсурда наоколо, занемареността на отношенията. Повтаря настойчиво действия. Монотонността се превръща в терап��я. Камерата на Орлин Руевски - постоянен съмишленик на Веснаков - неотлъчно следи Никола. Често в гръб или в профил. Обема печалната атмосфера около него. Извайва безрадостния пейзаж на обречеността. Всички актьори са прекрасни, но Юлиан Вергов, който е фокусът на филма, владее екрана с извънредна харизма - героят му е и отчаян, и озверял, и примирен. Истински трагичен персонаж. Никак не е чудно, че дебютът на Павел Веснаков е толкова органичен. И толкова оголено социален и вълнуващ. Късометражните му филми - темпераментни и драстични - са го подготвили за голямото кино.

„Уроци по немски“

„Нощна смяна” (2020, Латвия) на Рейвинс Калвинш е също дебют от международния конкурс. Фокусиран е върху младия и симпатичен шофьор на такси Марекс (Павелс Грисковс). За да издържа малкия си син, е принуден да работи нощем из улиците на Рига. Но клиентки открадват плика с „черната каса” и проблемите лавинообразно се стоварват върху му. Камерен и заснет предимно в нисък ключ, филмът е стегнат, кратък и издържан в трилъров съспенс. Младият Рейнвинс Калвинш има магистърска степен от филмовата школа на уникалния Бела Тар в университета в Сараево.

„Нощна смяна”

В международния конкурс бе и дебютът на Балаш Краснахоркай „Разлом” (2020, Унгария). Акушер-гинекологът в Будапеща Балинт Грасай (Левенте Молнар) е на средна възраст и преглежда на видеозон бременната си млада съпруга. Някой му звъни и набързо заминава за погребението на баща си, също лекар, в родното село в Румъния. Там се натъква на своенравния си 17-годишен син Шимон, подвластен на местната мутра Думитру. Последният настоява да му се върне земята, която в момента е на фамилията Грасай. Балинт не е съгласен. Атмосферата е угнетяваща. В един момент баща и син поемат към планинско скривалище и филмът заприличва на Сървайвър... Докато чака бъдещото си дете, Балинт се сближава с настоящото. Разнищвайки важния казус с незнанието и непроумяването, филмът се занимава както с проблема за връзките между поколенията, така и с вихрещата се наоколо корупция. Интересен е, но патилата в планината натежават.

„Разлом”

Също дебют в конкурса е визионерският „Шоуто на Джемил” (2021, Турция) на Баръш Сархан. Филмът започва с черно-бял епизод от стар турски филм. Джемил (Озан Челик) е охранител в МОЛ. Мечтае да изиграе ролята на злодей във филм, който е римейк на стария. Явява се на кастинг, но режисьорът го отхвърля. В конструкция „филм във филма”, с използване на архивни кадри и шеметни ситуации, „Шоуто на Джемил” е иронично-трепетен ракурс към настоятелността на обсесията и към старото турско кино. Силно стилизиран и визуално предизвикателен, филмът демонстрира умело използване на рекламната стилистика – първото образование на Баръш Сархан. Преди това има късометражен филм със същото заглавие.

„Шоуто на Джемил”

„Ухай” (2020, Китай, награда за режисура в международния конкурс) е втори филм на Джоу Дзъян. Неочакван разрез на днешното китайско живеене. Ян Хуа (Хуан Сюан) е преследван за невърнат кредит. С каквото и да се захване, за да изкара пари, удря на камък. Изящната му съпруга Мяо Уей е с богати родители, които непрестанно унижават зет си. Тя е бременна, но след скандал го изоставя. Гонен и бит, той постепенно озверява. След нелеп инцидент на финала се разридава. Отчаяно самотен е и сам си е виновен. Филмът е задъхан, болезнен и красив. Ухай е живописен град, заобиколен от изумителни пустинни пейзажи.

„Ухай”

„Quo vadis, Аида?“ (2020, Босна и Херцеговина/Австрия/��умъния/Нидерландия/Германия/Полша/Франция/ Норвегия/Турция/, победител в Балканския конкурс) на Ясмила Збанич ни връща към 1995 и войната в Босна. Филмът е създаден по действителни събития. Аида (Ясна Джуричич) е преводач на Силите за опазване на мира към ООН в босненския град Сребреница. Армията на генерал Младич от република Сръбска се стреми към етническо пречистване. Свирепи хора. Мирните граждани се блъскат да се вредят в лагера на ООН, търсят спасение... Аида с адски мъки успява да вкара двамата си сина и съпруга си.

По всичко изглежда, че полковниците и войниците на ООН са безсилни пред сръбската агресия – те са и объркани, и жалки. След толкова филми за войната в Босна трагедията в Сребреница от екрана въздейства отново шокиращо. Събитията са представени мащабно и драстично. Въздействаща е и работата на оператора Кристине А. Майер – визията ѝ е и епична, и интимна. Обема ужас и надежда. Страхотно играе Ясна Джуричич - героинята ѝ е смела и непоколебима, уязвима и смазана. Горда. Преди време точно на София филм фест ни „простреля“ дебютът на босненката Ясмила Збанич „Гърбавица“ (2006, „Златна мечка“ от Берлинале). Той разказваше за травматичните последствия от войната в Босна. Новият ѝ филм, фокусиран върху нея, е зловещ и помитащ.

„Quo vadis, Аида?“

„Ябълки” (2020, Гърция/Полша/Словения) на младия гръцки дебютант Христос Нику бе също в Балканския конкурс. Твърде любопитен ракурс към днешната глобална криза с COVID-19 – разказва за световна пандемия, причиняваща амнезия. Брадатият Арис на средна възраст (Арис Серветалис) излиза от дома си в Атина с ши��око палто и не може да се върне – нищо не си спомня. След дълъг престой в клиника е включен в програма, която помага на непотърсените от своите роднини пациенти да изградят нова самоличност. Терапията включва всекидневно създаване на нови спомени и тяхното документиране. Арис прави това с диктофон и стар полароид. По едно време се сближава с болната като него Ана (София Йорговасили). Ябълките са сюжетен и визуален акцент в този и съзерцателен, и горчиво-смешен филм. С мудното действие, мистиката и деликатния психологизъм въздейства като латиноамерканско кино.

„Ябълки”

От програмата „Киното днес: Големите майстори” гледах „Трима” (2020, Русия) на Анна Меликян и „Изневяра” на Дорон Еран (2021, Израел). Руският филм продължава настоятелните търсения на Анна Меликян върху терена на любовта. Този път – в любовен тригълник между Москва и Санкт Петербург. Прославеният тв водещ Александър Сашин (Константин Хабенски) получава поредната си награда в Санкт Петербург. Но всичко му е писнало и се хвърля да се дави. Спасява го Виктория (Юлия Пересилд) – неформалка, екскурзоводка и поетеса. Тя е напълно различна от властната му съпруга Злата (Виктория Исакова) – психотерапевт. Според нея, са хармонично семейство, на което липсва само дете. Само, че Саша не мисли така и често прескача до Санкт Петербург. Спират му предаването. Той е все по-объркан... Актьорите са чудесни, но филмът не е на равнището на „Русалка” или първата част на „За любовта”. Прекалено е лайфстайлски.

В „Трима” е намесена и иконата „Троица” на Андрей Рубл��ов. Затова пък „Изневяра” е актуален и оригинален поглед върху семейните отношения в епохата на безкрайните виртуални изкушения. Шачар Тритоп (Аки Авни) е мастит адвокат. С красивата му съпруга (Ан Конопни) поддържат сърдечни отношения без секс. Синът им заминава за Перу. Останали сами, мъжът се чуди как да привлече отново жената до себе си. Решава да ѝ спретне виртуален ухажор. Играта се оказва ефикасна и двамата започват луд секс. Но той все повече затъва в измислиците си, обсебен е от възможността да манипулира ситуацията. Ала всяка лъжа лъсва. Изработеният любовен триъгълник води до гибел на живата връзка. Потенциално на всеки може да се случи подобна „изневяра”.

„Момиче с потенциал” (2020, Великобритания, BAFTA за британски филм и оригинален сценарий, 5 номинации за „Оскар”) на дебютантката Емералд Фенел е с оглушителен феминистки патос. Беше показан в програмата „Калейдоскоп”. Касандра или Каси (Кери Мълиган) е хубаво и енергично момиче. Работи в малко кафене. Случайно научаваме, че е била момиче с потенциал и лекарско бъдеще. Но настоящето е друго – на 30 Каси все още живее с родителите си, няма приятели... Но тя си има нещо наум и с желязна методичност преследва целта си. Има си и трик – прави се на пияна по нощни заведения, а после... Изобщо Каси е твърде странна птица. Успява да се сближи с бившия си състудент Раян (Бо Бърнам). Но има нещо зловещо в миналото, свързано с приятелката й Нина. Името ѝ Каси използва като парола в срещите с разни хора. На някои, които са си затваряли очите пред гадостта, а и днес не проглеждат, си отмъщава. И изобщо мъстта е двигателят ѝ.

„Момиче с потенциал“

Драмата преминава в трилър. „Момиче с потенциал“ е, общо взето, строен дебют, който държи в напрежение. Изграден е с решителна отдаденост и визуално е омайно стилизиран. Емералд Фенел има зад гърба си късометражен филм и няколко екранни роли. Незабравима е като Камила Паркър Боулс в четвъртия сезон на сериала „Короната“ - очарователна и лекомислена бохемка, най-близкият човек на младия принц Чарлс. Безспорно голямото попадение на Емералд Фенел в „Момиче с потенциал“ е изборът на Кери Мълиган. Тя е магнитът на филма. Съумява да предаде и най-детайлния нюанс от сложната същност и желязна стратегия на Каси.

Независимият дебют на Робин Райт „Земя” (2021, САЩ) бе също в „Калейдоскоп”. Еди (Робин Райт) е неутешима от жестока загуба. Напуска цивилизацията и заминава за Скалистите планини в Уайоминг. Градската жена се опитва да се справи с предизвикателствата на самотния планински живот – от цепене на дърва до ловуване. Но силите ѝ не издържат. Спасена е от местния ловец Мигел (Демиян Бичир). Той поема грижите за нея, навестявайки я често. Еди е все по-веща и издръжлива. Но всичко си има край... Този суров филм, поел от Сънданс, не е дълъг, но протяжно показва каляването на Еди и изтласкването на болката ѝ в режим на екстремно живеене. Запечатва неистовата красота на природата и женското оцеляване (не без мъжка намеса). Стопля с приглушената си светлина и човешката близост. Робин Райт хладнокръвно и стоически се справя с нечовешките предизвикателства – хем е режисьор, хем почти непрестанно е в кадър и постепенно заприличва на горски човек. Филмът би могъл да е по-строен. Прочее, той е донякъде женски вариант на прекрасния „Сред дивата природа“ (2007) на бившия ѝ съпруг Шон Пен.

„Земя”

В „Калейдоскоп” бе и чудният „Никога рядко понякога винаги” (2020, САЩ, Награда за неореализъм от Сънданс, Специалната награда на журито от Берлинале) на Елиза Хитман. В малко градче в Пенсилвания 17-годишната Отъм (Сидни Фланиган) пее фалшиво и свири на китара. У дома има още две малки сестрички, а майка ѝ и съпругът ѝ Тед, който се държи странно с Отъм, си пийват бира. Мярваме момичето на касата на супермаркет. Там работи и сияйната ѝ братовчедка Скайлър (Талия Райдър). Отъм си прави тест и се оказва бременна. Но тъй като в Пенсилвания не може да направи аборт, без съгласието на родителите, двете със Скайлър заминават за Ню Йорк. В крайна сметка бебето е махнато, за бащата така и не става дума, а заглавието идва от отговори на Отъм на предварителна анкета. Третият филм на Елиза Хитман е протяжен, дързък, напрегнат. Филм за объркаността – интимна и социална, за мотивацията в консервативна среда. Камерният сюжет, положен в неизбродимите пространства на Ню Йорк, се гуши в момичешките якета. Музиката, когато я има, е режеща. Решен в документална стилистика, филмът на моменти крещи с тишината си. А Ню Йорк изобщо не прилича на себе си – нищо омайно няма в този сивеещ и недружелюбен мегаполис. Колкото и да е депресиращ, филмът излъчва свобода.

Дебютът на грузинката Деа Колумбегашвили „Начало” (2020, Грузия/Франция, 3 награди „Златна раковина” от Сан Себостиан – за филм, режисура и женска роля) също бе в „Калейдоскоп”. Затънтено и унило градче. По време на проповед в църква на „Свидетели на Йехова” екстремисти подпалват пожар с коктейл Молотов. Посетителите панически се спасяват. Яна (Ия Сухиташвили) е съпруга на лидера на общността Давид (Рати Онели). Имат затворен син тийнейджър Гиорги. Тя е хубавица - била е актриса, а сега е строга учителка, отдадена на майчинството. Докато съпругът ѝ се разправя с разследването на инцидента, тъй като полицията нехае, Яна е оставена на себе си. Привлечена е от странния Алекс. Филмът всъщност изследва нейните преживявания, помисли и угризения. Мълчалив, с оскъдна музика, шум��о течаща река и великолепна визия, той е тръпчиво изследване на скритите инстинкти - и сексуално, и екзистенциално. Лишен от чувство за хумор, „Начало” се различава от типичното грузинско кино.

Документалният филм „Фелинополис” (2020, Италия) на Силвия Джулиети също бе в „Калейдоскоп”. Заснет е благодарене на кадрите със скрита камера на Феручо Кастроново по време на снимките на „Градът на жените”, „И корабът пътува” и „Джинджър и Фред”. За Фелини и неговия маниер на работа говорят Лина Вертмюлер с неизменните си бели очила, сценографът Данте Ферети, художникът на костюми Маурицио Миленоти... Могат да бъдат видени разни ситуации с живия и неподражаем Маестро, носорога от „И корабът пътува”, Студио 5 в Чинечита, телевизията в „Джинджър и Фред”... Създаден по случай 100-годишнината на Фелини, този филм за пореден път представя неизчерпаемата му фантазия и омаята на творчеството му. Но архивните кадри отпреди 40 години се появяват на екран за първи път.

“Още по едно”

Сред Гала прожекциите бе датският бисер „Още по едно” (2020, Дания/Швеция/Нидерландия, 4 награди на ЕФА, BAFTA за неанглоезичен филм, 2 номинации за „Оскар“) на Томас Винтерберг. Мартин (ослепителен Мадс Микелсен) е трезвеник, женен за красивата Аника (Мария Боневи), има двама сина тийнейджъри, учител е по история в гимназия. Той е отнесен, апатичен, отчужден. У дома присъства като призрак. В работата има трима приятели: Николай, учител по психология (Магнус Миланг), Петер, учител по музика (Ларс Ранте) и Томи, учител по физическо (Томас Бо Ларсен). Всичко започва с празнуването на рождения ден на Николай. Той им обяснява теорията на норвежкия психиатър и филмов критик Фин Скардеруд, според която при раждането си човек има липса на алкохол в кръвта. Предлага им по метода на Хемингуей да направят експеримент и да започнат да пият за отпускане, но до 20.00 часа.

Речено-сторено, при това доста стриктно и най-вече водка с лед. Мартин изведнъж грейва, сближава се с учениците-зрелостници, става остроумен и дори любвеобилен у дома. Същото се случва и с другите. Но след играчка идва плачка. Промилите застрашително се увеличават в надписи на екрана, Мартин предлага всеки да си пие индивидуално... Оказва се, че неизменната им подпийналост става опасна... С рамка ученически купон на открито (на финала с учителите), „Още по едно“ не просто представя ексцентрична, но и типична за скандинавските народи история с алкохола като търсене на хармония - задълбава навътре в търсенето на смисъла и връзката между поколенията, в носталгията по безгрижната младост, в изглаждането на отношенията със самия себе си. И всъщност филмът е забавно-травматично изследване на човешките пробойни и екстази в момент на криза. Обърканото време пришпорва героите, но повечето от тях не се предават. Виталността надвива кошмара. Мартин, играл навремето модерен балет, непрестанно отказва на приятелите си да танцува, но на финала се развихря в убийствен танц на свободата. Невероятно жив, остроумен и важен е „Още по едно“.

Стефан Китанов, снимка Стефан Джамбазов

И така, докато чакаме втората, специална част на фестивала, кръстен от неговия организатор и основен генератор Стефан Китанов „купонът на годината”, ще си спомняме филмовите преживявания от пролетта. Нещо повече – някои от заглавията ще бъдат отново показани от 23 април до 13 май. Очаква се същинският юбилеен София филм фест да се проведе през септември с гости на живо. Дано. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Архив на СФФ