#Юлия Петкова

[vprki]

Салман Рушди и историите, родени в полунощ

Когато „Родените в полунощ“ излиза от печат, първият читателски отзив гласи: „Авторът трябва да пише разкази, докато не овладее романната форма“. За щастие, нито издателят на книгата, нито авторът ѝ се отнасят сериозно към този отзив - тъкмо обратното, Салман Рушди напуска работата си в рекламата и се посвещава на писането. Написа за „въпреки.com” Юлия Петкова.

И славата не закъснява: през 1981 г. „Родените в полунощ“ печели Букър, една от най-значимите литературни награди. А фактът, че романът продължава да буди интерес 43 години след първото си издание, означава, че четенето, наред с разказването на истории за свободата и н��зависимостта, е начин да засвидетелстваме собственото си оцеляване.

Салман Рушди

Салман Рушди е роден през 1947 г. в Бомбай. Като тийнейджър постъпва в училище в Англия, учи история в Кеймбридж, а в началото на професионалния си път се изявява като журналист и автор на рекламни текстове. След публикуването на романа му „Сатанински строфи“ през 1988 г. иранският аятолах Хомейни издава т.нар. фетва – указ, който призовава писателят да бъде ликвидиран. По онова време екземпляри от книгата, заклеймена като богохулна, са изгаряни публично в целия мюсюлмански свят. Това принуждава Рушди да се уедини и да се движи неотлъчно обграден от охранители. С годините започва да се включва все по-активно в публичния живот, пътува, чете лекции, среща се с читатели. Така се стига до онзи зловещ летен ден на 2022 г., когато става жертва на покушение по време на събитие в Ню Йорк, извършено от силите на омразата и варварството. В резултат на това губи едното си око, пораженията за психиката му едва ли може да се измерят. След тази брутална атака писателят написва есето „Нож: Размисли след опит за убийство“, чиято премиера се очаква на 16 април 2024 г. За Рушди тази мемоарна книга е начин „да отговори на насилието с изкуство“.

Сред последните заглавия на Салман Рушди, издадени у нас, е романът „Кишот“ (2019), който е така всеобемен откъм теми и благодатен за размисъл, че спокойно може да бъде окачествен като експериментална фикция. Идеята за написването му като постмодерен прочит на „Дон Кихот“ се ражда по повод на 400-ата годишнина от смъртта на Сервантес. И ако крайната цел на героя разказвач Сам Дюшан и на неговото творение Кишот са опрощението и диренето на спасение отвъд токсичната култура на нашето време, то абсолютната цел на автора е удоволствието да изследваш себе си и света през писането. Защото неизследваният живот не си струва да бъде живян, както казва Сократ, цитиран от Рушди. „Кишот“ е своеобразна пикареска, в която приключенията на главния герой се развиват в Тръмпландия. Вплетени са мотивите за относителността на доброто и злото, морала на фармацевтичната индустрия, мигрантите и кризата на идентичността, ваксините и „световната конспирация“, досадния култ към младостта, както и представата за историята, която винаги е по-мъдра от разказвача, изпреварва живота и го тласка в неведома посока.

Салман Рушди

От „Срам“, „Последната въздишка на мавъра“ и „Земята под нейните ноз��“ през „Ярост“, „Шалимар клоунът“ и „Чародейката от Флоренция“ до „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи", „Кишот" и последния му засега роман, озаглавен Victory City („Градът на победата“), Рушди не спира с изненадите. Красиво разколебани между приказката, сатирата, героичния епос и фарса, книгите му са безусловно изобретателни и дяволски забавни. Творчеството му само по себе си е гигантско иносказание, един „разюздан“ разказ за необикновената сърцевина на обикновеното. Втъканите исторически нишки, митологични образи и смели интертекстуални връзки правят сюжетите още по-интригуващи. В този магически реализъм ала Рушди темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения между света на Изтока и света на Запада е неизбежна. Пословична е неговата шега, че можеш да извадиш момчето от Бомбай, но не можеш да извадиш Бомбай от момчето. Навярно затова мнозина спрягат романа Midnight Children‘s (1981), посветен на годините, в които Индия се освобождава от британския колониализъм,  като негов opus magnum. Тази удивителна алегорична сага, „водовъртеж от бедствия и триумфи“, не само печели „Букър“, тя печели и т.нар. Букър на всички Букъри, през 1993 г. и 2008 г., по случай 25-ата и 40-ата годишнина на наградата, а през 2012 г. е адаптирана за голям екран  като колаборация между Канада, Великобритания, САЩ и Индия под режисурата на Дийпа Мехта. Романът е издаден у нас за пръв път през 2003 г. от „Постскриптум“ със заглавие „Среднощни деца“.

На 3 ноември 2023 г. „Колибри“ пусна ново издание, озаглавено „Родените в полунощ“, в превод на Надежда Розова. Промяната на заглавието не е случайна, както става ясно от предговора на книгата, подписан от писателя:

„Помня, че докато седях на бюрото си в „Огилви“ ме връхлетя тревогата, че не знам какво ще е заглавието на новия ми роман. Отклоних няколко часа от важното задание да измислям рекламни слогани за торти с прясна сметана („вкусна пакост“), за аерошоколад („неустоими мехурчета“) и за вестник „Дейли Мирър“ („Погледнете в Огледалото утре – ще ви хареса какво виждате“), за да реша проблема със заглавието. Накрая ми хрумнаха две заглавия, между които не можех да избера: „Среднощни деца“ и „Родените в полунощ“. Пишех ги едно след друго отново и отново и после изведнъж проумях, че и дума не може да става за конкуренция: „Среднощни деца“ е неуместно заглавие, а „Родените в полунощ“ е смислено."

Салман Рушди

В някои от последните си интервюта Салман Рушди споделя опасение, че бутафорията и шумът, произтичащ от неуправляемия обем информация в епохата на интернет, крие риск ценните факти и важните послания да се удавят в мътния поток на невежеството, суетата и кича. А това подрива вярата в истината. Според Рушди, светът след  раждането на интернет може да бъде окачествен като епоха на дигиталната истерия, когато думите се превръщат в бомби и правят така, че всяко публично изявление да поражда каскада от взривове. Той е безмилостно саркастичен спрямо т.нар. отпадъчна култура и нейната пагубна пошлост. Не се колебае да разобличи алчността, покварата и жестокостта на този загниващ свят, който изглежда по-недостоверен от фикцията. Както казва един от героите му, сюрреалистичното и абсурдното сега най-точно описват реалния живот. Впрочем пандемията, която пламна през 2020 г., и последвалата я война на територията ��а Европа, а сега и в Близкия изток, са смразяващо свидетелство, че живеем във време, в което всичко е възможно. Неотдавна, приемайки Наградата за мир по време на Панаира на книгата във Франкфурт, писателят отбеляза с горчивина, че „мирът в момента прилича на фантазия, родена от употребата на наркотик“.

Салман Рушди

„Всичко, което остава, е този град на думите”, пише главната героиня в „Градът на победата“ – петнайстия роман на писателя, определян като майсторски клас в областта на поличбите и като храбра конфронтация между религия, история и традиция, преплетени с критика на съвременния свят. От което следва, че всички смислени битки в живота могат да бъдат разглеждани като стълкновение между омразата и обичта – или между разказите за тяхното противоборство. При това днешната победа утре може да се усеща като поражение, а победеният утре - да триумфира много след привидната си загуба.≈

Текст: Юлия Петкова

Снимки: архив на издателство „Colibri” информационни агенции

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че „Родени в полунощ“ на Салман Рушди е включена в Бисерната поредица на издателство Colibri с 30 шедьоври на литературата на ХХ век.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Утвърдени и по-млади художници в изложби в София

Често в наши материали в сайта „въпреки.com” и проекти на фондацията ни „Въпреки” сме анализирали връзката между поколенията в изкуството. Както и между учители и ученици. Искаме само да припомним една позиция на проф. Вихрони Попнеделев: „За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш”.

И в тази връзка е самостоятелната изложба на проф. Георги Янков /на снимката горе/ в столичната ONE GALLERY, в която наистина има какво да покаже. Той е новият ректор на Националната художествена академия и доказва по критерия на художника Вихрони Попнеделев, че талантливият творец може и трябва да бъде и добър преподавател, а и успешен администратор. Известни са ни случаи с Академията, в които безлични творци са били и объркани администратори. Ставало е дума в наши текстове, че Георги Янков пък е един от инициаторите и създателите на филиала на НХА в Бургас, който се развива прекрасно. Георги Янков е роден в София през 1964 година. Завършва Националната художествена академия, специалност „Плакат” през 1990 и пет години по-късно е поканен за асистент в същата специалност. От 2003 е доцент, а от 2010 професор по плакат в катедра „Плакат и визуална комуникация.” Сегашната му изложба е озаглавена „Объркана комуникация II: Постреализъм”. За нея изкуствоведът проф. Свилен Стефанов написа:

„Георги Янков е добре познат на българската публика автор, който с изявите си през последните десетилетия неизменно излъчва в културното пространство най-различни визуални и семантични конструкции. С чиято неочакваност респектира. Може да се започне с това, че той е доказан майстор на плакатното изкуство и графичния дизайн. И този факт няма как да не дава трайни отражения върху всичко, което прави, включително и върху настоящата изложба, състояща се от картини, в най-класическия смисъл. Характерно за Янков е да „кръстосва” техниките и материалите и неслучайно имаше период, в който образността на неговите плакати идваше от фотографираната предметност на изградени от него сложни обекти и дори инсталации. Ще си позволя да напомня, че преди няколко години последната му изложба беше свързана с подчертаването на специфична материалност, като светлината и кинетиката трансформираха въздействието на метала, дървото, стъклото и използваните „готови предмети.”

В изложбата си Георги Янков е заложил на маслени платна в среден формат и решени еднакво като квадрати. В тях отново наблюдаваме типичното за този автор балансиране по тънката граница между сериозното и шегата. Добър пример в тази посока е картината EXIsT, която, освен композиционно минимализирано произведение със сдържан колорит, представлява и игра на думи. Буквата S се е превърнал�� в хоризонтално поставена брава, чиято посока на натискане решава въпроса за съществуването или изхода от него. В работата „Храмът” носът на лодката се превръща в купол с кръст, а рибите в облаци, но може да се каже и обратното. Другаде умишлено е търсена закачка с прочутото отрицание на лулата на Рене Магрит, в „Това е лула, Рене,” както и в „Това не е акордеон.”

Пространствен акцент в галерията са работите, рисувани върху креватни табли, стоящи в граничната позиция между обекта и живописната повърхност. Една двоичност, характерна за така наречената нео-дада от средата на миналия век. И отново находчиво използвана от Георги Янков за целите на конкретната изложба в работи като „Батман,” „Черно-бяла телевизия” и „Бягство.” Това е изложба, която крие огромно богатство от значения, защото самата тя е нещо като хранилище на смисли и кръстопът за възможни инвенции”, написа Свилен Стефанов. А изложбата продължава до 12 март.

Борислава Василева и Северина Стоянова ще бъдат два месеца в Cite des Arts в Париж

Но и младите не остават по-назад. И това е добре. Понеже заговорихме за учители и ученици, искаме да отбележим изложбата в галерия „Академия” точно в Националната художествена академия. Експозицията включва дипломни работи, проекти и разработки на 25 студенти от 9 магистърски програми: Живопис, Стенопис, Скулптура, Скулптура – форма и движение, Графика, Плакат, Визуална комуникация, Фотография и Арт терапия. Изложбите на дипломираните магистри са едно от най-престижните събития в НХА, тъй като демонстрират както творческите постижения на дипломантите, така и потвърждават лидерската позиция на НХА като образователна институция в области на изящните, приложните изкуства и дизайна. Експозициите показват работи на дипломантите, демонстриращи професионални умения, авторски виждания и нови идеи. В случая и на две от участничките – Северина Стоянова, живопис и Борислава Василева, скулптура беше присъдена награда от Академията – двумесечно присъствие в Cite des Arts - Международен център за изкуства – резиденция за творчески престой в Париж, което е много важно за един млад художник. Комисията беше от преподаватели на НХА и оцени дипломните им произведения. А по-рано двама от дипломираните магистри от Факултета за приложни изкуства бяха определени също да отидат на двумесечен творчески престой в Cite des Arts, Париж. Това бяха Александър Василев от магистърска програма Резба и Красимир Иванов от магистърска програма Керамика.

Лили Владимирова, Трендафила Трендафилова и Емил Чушев при връчването на наградите в галерия „Нюанс”

Още три художнички получиха през седмицата отличия. Имената им бяха обявени при откриването на изложбата в столичната галерия „Нюанс” - „Миналото. Начин на употреба“. Това е изложба на финалистите от конкурса за млади автори на галерията. „Нюанс” отваря врати преди 6 години. Сред многобройните изложби, вече за трети път се провежда инициатива, изключително емоционална за галерията – конкурсът за млади български художници. Мисията на всяко негово издание е да представя и подпомага развитието на младите във визуалните изкуства. Конкурсът дава възможност на публиката да проследи работата на познати и да се срещне с непознати имена, а на галерията да работи дългосрочно с тях. В последното издание са участвали 140 автори, а сред тях са били избрани двадесет и трима финалисти. От тях трима бяха класирани на първо, второ и трето място. Журито е от собствениците на галерията – Лили Владимирова и Емил Чушев и това е тяхна инициатива. При представянето на наградените, те отбелязаха, че изборът им е бил труден, но все пак това е само тяхно мнение и не бива останалите да се огорчават и да им се сърдят. А ето имената на наградените. Първата е за Трендафила Трендафилова за картината й „Любов”, втората – за Силвия Богоева за „Отражения”, а третата – за Мариана Манева за инстлацията й „Ежедневие”. По регламент художникът, получил първа награда, е поканен да направи и самостоятелна изложба в галерията.

Трендафила Трендафилова – „Любов”

А иначе, както отбелязахме, в третия конкурс художниците работиха по темата „Миналото. Начин на употреба”. „Нашето време е неизбежно обременено от предходните събития и за да възприеме пълноценно случващото се около нас, винаги трябва да погледнем назад. Именно в тази посока е ориентирано заглавието на сегашното издание на конкурса. Всички произведения в селекцията, чрез абстрактни или буквални похвати, третират заглавната тема, намират отговори и задават въпроси относно употребата и влиянието на миналото в настоящето и бъдещето. Произведенията проследяват ролята на личната и глобалната история, като канен и неканен наместник в нашите действия, предпочитания и възприятия”, пише в анотацията за изложбата. Ето и ��мената на участниците в изложбата: Адела Горанова, Албена Петкова, Алина Обручкова, Благовеста Желязкова, Валентин Митев, Георги Маринов, Гергана Минкова, Драгана Павловска, Елена Георгиева, Елена Калудова, Калия Калъчева, Любена Фокс, Мариана Манева, Мария Налбантова, Николай Мартинов, Павел Лефтеров, Рада Скумова, Силвия Богоева, Трендафила Трендафилова, Харита Асумани, Юлиан Станкулов, Юлия Стоянова, Явор Костадинов. А изложбата може да бъде разгледана до 15 март.

Директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева и присъстващите гости при откриването на изложбата по проекта „Балкански посоки” в галерията на училището

И още една инициатива, свързана с младите. Тя е по проекта „Балкански посоки”, иницииран от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ в София. От училището са изпратили покани за участие на училища по изкуствата от Република Сърбия, Република Северна Македония, Румъния, Република Гърция и Република Турция. В първия етап януари – юни 2020 г. в галерия „Свети Лука“ ще гостуват с изложби по едно училище от  Ниш, Скопие и Белград. Проектът „Балкански посоки” се посвещава на успешното българско председателство на Съвета на Европейския съюз и Европейската перспектива на Западните Балкани като гаранция за сигурност и стабилност в региона, отбелязват организаторите. И първото събитие е гостуваща изложба от Художествената гимназия, Ниш. Изложбата ще продължи до 20 март в галерията на гимназията, а на откриването й бяха Н. Пр. доц. д-р Желко Йович – Посланик  на Република Сърбия в България, Миодраг Секулич – първи консул в Посолството на Република Сърбия, НевенаСтефанович - преподавателка в Художествената гимназия в Ниш и нейните ученици - Александра и Катерина.

За учениците от гимназия “Свети Лука” всяка изложба в галерията на училището е повод да огледат и себе си

А директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева каза при откриването: „Основната цел на проекта е сближаване на сродни училища, занимаващи се  с изкуство от съседни балкански  държави за опознаване, обмяна на опи и информация относно учебния процес и резултатите от него, размяна на изложби с гостуване на ученици от съответните държави. От десет години в периода  от януари до  юни, нашата гимназия реализира различни проекти за запознаване на нашите ученици с изобразителното изкуство и най-известните имена. Вече имаме увереността и професионален опит да разширим проектите  в международен план.  А няма по-хубаво от това да започнем от нашите най-близки съседни държави на Балканите - заради културата и изкуството, които ни сближават, заради близката ни душевност”, каза Лилия Балева. И добави към учениците: „Светът е отворен за вас. Ние  по - възрастните, вашите родители, вашите учители постигнахме това за вас. За да можете да  пътувате, да разглеждате музеи и галерии, да изучавате историята на изкуството в световен план, да имате прекрасни условия да се образовате във вашата страна  и да продължите обучението си, където пожелаете. Трябва само да живеем в мир, да го ценим. да го запазим.  А нашият проект „Балкански посоки” е част от това”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Литературната 2016 през по-малко дискутираните книги

Разбираемо е, че повечето обзори на литературната 2016 акцентират най-вече върху тенденциите, които се наблюдават в българската литература. И обикновено това се прави извън контекста на преводните заглавия. Като казвам контекст, нямам предвид, че е нужно съизмерване, макар че това сверяване на посоките не би било излишно, но най-вече е необходимо с оглед тематичните и жанрови търсения на съвременното българско писане и възможностите му да бъде по-модерно и отворено. Пише за „въпреки.com” проф. Амелия Личева.

Погледнато от този ъгъл, годината за българската литература не е лоша. Налице са произведения със силна социална чувствителност (разказите на Деян Енев („Рива“), „Софийски дует“ от Иван Димитров (Жанет 45“), „Камбаната“ от Недялко Славов („Хермес“). Или текстове, които са своеобразна дисекция на политическото и разпаднотоградско, кулминираща в краен разпад и на човешкото, каквато наблюдаваме в „Български рози“ от Георги Тенев („Колибри“). Очертавам тези линии, защото те кореспондират с ангажираността със съвремието, която със сигурност е сред водещите черти на голяма част от преводната съвременна литература.

В самия край на 2016 се появиха няколко нови новели от Мария Станкова („И Бог се смее“, изд. „Лексикон“), в които емигрантската тема, темата за различието навлизат в литературата ни сурово, оголено, с присъщия на Станкова изчистен почерк. В унисон с широката антиутопична вълна в световен мащаб, можем да откроим и появата на роман като „Екс орбита“ от Васил Георгиев („Хермес“). Преводът на български на „Власт и съпротива“ от Илия Троянов напомни, че българската литература все още дължи оня разговор за миналото, от който обществото се нуждае, и в който има почтеност, ясни морални присъди, придържане към документалното на фона на разказани истории и литературно майсторство. Опити за нещо подобно през годината видяхме като че ли в „Писма за оригами“ от Дияна Боева, роман, който обаче остана абсолютно незабелязан, поне от критиката.

Какво в повече предложи преводната литература? На първо място романи, експериментиращи с направата, с разказа, с литературността изобщо. Моят фаворит сред тях е „Живот след живота“ от Кейт Аткинсън (прев. Ралица Кариева, изд. „Колибри“), който е много повече от постмодерно четиво, което мултиплицира историите, финалите, разказа. С един на пръв поглед традиционен език, романът на Аткинсън с болезненост поставя въпроса за Аза, за ролите, идентичностите, познанието и себепознанието, наблягайки на разслоенията и множествеността. Не на последно място, тук литературно и документално се приплъзват по особен, провокативен начин и това още повече разпластява азовете. Към експериментите, най-вече с жанра, можем да отнесем и „Слейд Хаус“ от Дейвид Мичъл (прев. Петя Петкова, изд. „Прозорец“), който с присъщите за автора си постмодерни техники изпробва съвременните възможности на хоръра, както и „Нула К“ от Дон ДеЛило (прев. Владимир Молев, изд. „Обсидиан“), в който факти и фикция се завъртат в резките преходи между сън, реалност и несъзнавано в странни езикови монолози.

За това и като че ли втората съществена тенденция сред преводните книги може да бъде определена като превод на романи с вкус към (както е при Троянов) премереното преплитане на измислица и станало, без това да лишава фикцията от пълнокръвност. Такива романи могат да направят опит да разгадаят миналото, както е „Шумът на времето“ от Джулиан Барнс (прев. Любомир Николов, „Обсидиан“), но могат да са и ироничен поглед към настоящето, както е при Фредерик Бегбеде („Романтичният егоист“, прев. Красимир Петров, изд. „Колибри“ и „Помощ, простете“, прев. Георги Ангелов, отново „Колибри“). Трета тенденция може да бъде очертана в романите за пътуването, с цялата условност на темата за пътя (вътрешен, външен, споделен, инициация).

Двете представителни книги, с които искам да онагледя тази линия, са също относително незабелязаните „Пътят към дома“ от Роуз Тримейн (прев. Надежда Розова, изд. ICU) и „Пътуване до Индия” на Гонсало М. Тавареш (прев. Даринка Кирчева, изд. „Колибри“). В първата пътят е реалната емиграция, но и вътрешното преодоляване, израстване, трансформиране и завръщане на фона на сложния съвременен свят с неговите конфликти, проблеми, непреодолими различия между хората, но и култивирани съчувствие, милост, приятелства. Втората пък е своеобразна прозаична поема, вид пренаписване на културната и литературна история на Запада. И двете като че ли въплъщават онази позната ни още от образа на Одисей в трактовката на Левинас тема за завръщащия се като друг и различен, а у дома, като своето, но и не-мястото от спомените. Четвъртата тенденция, която не е за подминаване, е лансирането на жанра на разказа. В предишни години разказите като че ли бяха запазена територия на издателство „Жанет 45“.

През 2016 много сериозна заявка в популяризирането на жанра направиха две от по-малките издателства – „СОНМ“ и ICU. С марката на първото излязоха разказвачи от различни националности, разполагащи се между традиционния разказ (Карол Фив, прев. Тодорка Минева) и постмодерния експеримент (Иржи Кратохвил, прев. Добромир Григоров, и Светослав Басара, прев. Русанка Ляпова). Под знака на второто се появиха „Предателства“ от Йосип Новакович (прев. Елка Виденова) и един от най-интересните литературни проекти напоследък – „Книга за другите“ под редакцията на Зейди Смит (прев. Надежда Розова, Невена Дишлиева-Кръстева, Елка Виденова и Бистра Андреева), в която някои от най-големите съвременни писатели изпробват възможностите на късия жанр, за да покажат какво се случва с човека днес и как отломъците от Аза и света могат да бъдат поместени в адекватни литературни фрагменти. Петата, относително незабелязана тенденция, може да бъде откроена чрез една книга, в която по интригуващ начин се преплитат литературни интерпретации и фрагменти от литературни текстове с опит за опознаване на различието, смесват се сложните игри в Набоковите текстове и еднопластовостта в ислямския фундаментализъм в отново абсолютно незабелязаната „Да четеш Лолита в Техеран“ от Азар Нафизи (прев. Ваня Томова, изд. „Сиела“).

За разлика от художествената литература, хуманитаристиката винаги остава на заден план, и защото предполага по-малко читатели, и защото единици са издателствата, които все още упорстват в предлагането на метатекстове, през които да се опитаме да си обясним ставащото в нас и около нас. Българските заглавия, които си струва да бъдат отличени, при цялата им разнопосочност, са: „Как се променят нещата – от инциденти до голямото събитие“ от Ивайло Знеполски („Сиела“) в опита да се види какво се случва, когато идеологията се срещне с човешкото, но не в полето на теоретизациите, а в конкретните лични истории; „За PRевода“ от Дария Карапеткова („Колибри“), където анализите показват изместванията, когато идеологическото, разбрано максимално широко като набор от клишета, предразсъдъци, дори незнание, форматира мисленето за езика и неговото препредаване; и „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“ от Милена Кирова („Колибри“), която гради литературни сюжети, през които може да се конструира и историческият разказ за миналото ни.

Сред преводната хуманитаристика, както обикновено, си струва да бъдат откроени усилията на Антоанета Колева и „Критика и хуманизъм“ с появата на нов, великолепен том на Мишел Фуко „Управлението на себе си и на другите“ (прев. Антоанета Колева), Юрген Хабермас, „Субективните права“ (прев. Стилиян Йотов) и Борис Буден, „Зона на прехода (прев. Светла Маринова).  И накрая, непрочетени като че ли останаха още две книги, все от сферата на хуманитаристиката, които биха могли да направят живеенето ни днес по-осъзнато откъм смисъл, по-толерантно и по-отговорно. И това са „Бежанци пред дверите на Европа“ от Зигмунт Бауман (прев. Юлия Гешакова, „Изток-Запад“) и „Името на Бог е милосърдие“, разговор с папа Франциск (прев. Дария Карапеткова, изд. „Сиела“), които по различен начин призовават към човека във всеки един от нас.

Текст:  Амелия Личева

Снимки: Стефан Джамбазов