#Черно-бяла фотография

[krug-movement]

77 ФОТО ТВОРБИ НА АВТОРИ ОТ 16 СТРАНИ ГОСТУВАТ В АРТ ГАЛЕРИЯ КРЪГ & 77 PHOTO WORKS BY AUTHORS FROM 16 COUNTRIES ARE GUESTS AT KRUG ART GALLERY

Международната инициатива на двамата кърд��алийци Антон и Любка Савови „Международен Фото салон Пловдив’2023“ тази година реализира юбилейното си 10-то издание и както всяка година отново гостува в родния град за Деня на Кърджали в партньорство с Арт движение КРЪГ. Международният Фото салон Пловдив’2023 се провежда под патронажите на FIAP /Международна федерация за фотографско изкуство/, HPS /Фотографскo общество на Гърция/, НСФА /Национално Сдружение Фотографска Академия “Янка Кюркчиева”/, а в тазгодишното издание автори и клубове от 42 страни, между които са Израел, Иран, Египет, Саудитска Арабия, Украйна, Русия, представят потенциала на 8-то изкуство фотографията като фактор за равнопоставено творческо сътрудничество, независимо от кризите в отношенията между държавите.

Международното 6-членно жури с председател италианският фотограф Пиерлуиджи Ризато тази година разгледа и оцени 5851 постъпили фотографии в 6 раздела /Черно-бяла и Цветна фотография, Природа, Фотожурналистика, Портрет и тяло, Градски живот/ от 42 страни, а до финалната селекция достигнаха 1272 фотографии на 330 автори от 40 държави. Най-добрите фотографии спечелиха 196 индивидуални награди, 11 награди (по статистика) за автори и 3 за фото клубове. Най-добър автор в салона, който получава - официалната светло синя значка на FIAP е българин - Явор Мичев, EFIAP. Най-високото отличие, Купата на 10 МФС Пловдив’ 2023 е за фотография на Мохамед Римон, EFIAP, FBPS, EUSPA HON.FICS HON.PESGSPC от Англия. Плакет за подгласника на голямата награда „Купата на салона“ е за фотография на Любомир Аргиров, EFIAP. Плакетът за най-добре представил се фото клуб е за India International Group /Индия/, следват ги Фотоклуб НЮЦОЙГ /Австрия/ и  Австрия и Фотоклуб ЕВРАЗИЯ /Русия/. За трети път тази година в предизвикателството участват и млади автори (16-21 г.) от Египет, Русия, Франция, Унгария, Оман и ��ългария.

Раздадени са и партньорски награди, като плакет „Награда за най-добро участие в салона“ от Фотографското общество на Гърция (HPS) спечели Абишек Бисак, AFIAP, EFIAP, HON.CPE, A.NPS,IIG/P, HON.PESGSPC, IIG/S2, A.CPE от Индия, а плакет за най-добре представил се чуждестранен автор (от организаторите Любка и Антон Савови) спечели Йозеф Хиншерлиетнер, EFIAP, MVÖAV от Австрия. Специален албум с близо 800 творби на автори от Фото салон’23 е отпечатан и ще бъде разпространен в 42-те участващи в 10-то юбилейно издание държави.

Гост изложбата „Избрано“ в Арт галерия Кръг се откри на 23 октомври /понеделник/ от 18:00 ч. и е отворена за посетители до 17 ноември’23. Представена е селекция от най-добрите творби на  автори от България, Англия, Индия, Белгия, Руска федерация, Италия, Австрия, Испания, Китай, Ирландия, Саудитска Арабия, Естония, Оман, Люксембург, Франция, Полша.

[4hisart]

Черно-бяла фотография с принудителна перспектива от Моисес Леви

Черно-бяла фотография с принудителна перспектива от Моисес Леви

Аз съм утвърден архитект, който живее в Мексико Сити, обичам всички произведения, свързани с графиката, произвеждам изящни произведения от 1990 г., обичам да произвеждам изображения с дълги експозиции, но също така и всякакъв вид изкуство, работя с всякакъв вид техника, цифров Sonys, PhaseOne, Alpas, Hasselblads, Rolleis и pinholes (вярвам, че съм станал колекционер :-))) Отпечатвам изображенията…

[lightcapturedbydamian]

In the frame. At the streets of Berlin | В рамката. По улиците на Берлин

In the frame. At the streets of Berlin | В рамката. По улиците на Берлин

In the frame. At the streets of Berlin | В рамката. По улиците на Берлин © Damian Hadjiyvanov, Light Captured Дамян Хаджииванов – професионален фотограф | Professional photographer, visual artist

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Утвърдени и по-млади ху��ожници в изложби в София

Често в наши материали в сайта „въпреки.com” и проекти на фондацията ни „Въпреки” сме анализирали връзката между поколенията в изкуството. Както и между учители и ученици. Искаме само да припомним една позиция на проф. Вихрони Попнеделев: „За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш”.

И в тази връзка е самостоятелната изложба на проф. Георги Янков /на снимката горе/ в столичната ONE GALLERY, в която наистина има какво да покаже. Той е новият ректор на Националната художествена академия и доказва по критерия на художника Вихрони Попнеделев, че талантливият творец може и трябва да бъде и до��ър преподавател, а и успешен администратор. Известни са ни случаи с Академията, в които безлични творци са били и объркани администратори. Ставало е дума в наши текстове, че Георги Янков пък е един от инициаторите и създателите на филиала на НХА в Бургас, който се развива прекрасно. Георги Янков е роден в София през 1964 година. Завършва Националната художествена академия, специалност „Плакат” през 1990 и пет години по-късно е поканен за асистент в същата специалност. От 2003 е доцент, а от 2010 професор по плакат в катедра „Плакат и визуална комуникация.” Сегашната му изложба е озаглавена „Объркана комуникация II: Постреализъм”. За нея изкуствоведът проф. Свилен Стефанов написа:

„Георги Янков е добре познат на българската публика автор, който с изявите си през последните десетилетия неизменно излъчва в културното пространство най-различни визуални и семантични конструкции. С чиято неочакваност респектира. Може да се започне с това, че той е доказан майстор на плакатното изкуство и графичния дизайн. И този факт няма как да не дава трайни отражения върху всичко, което прави, включително и върху настоящата изложба, състояща се от картини, в най-класическия смисъл. Характерно за Янков е да „кръстосва” техниките и материалите и неслучайно имаше период, в който образността на неговите плакати идваше от фотографираната предметност на изградени от него сложни обекти и дори инсталации. Ще си позволя да напомня, че преди няколко години последната му изложба беше свързана с подчертаването на специфична материалност, като светлината и кинетиката трансформираха въздействието на метала, дървото, стъклото и използваните „готови предмети.”

В изложбата си Георги Янков е заложил на маслени платна в среден формат и решени еднакво като квадрати. В тях отново наблюдаваме типичното за този автор балансиране по тънката граница между сериозното и шегата. Добър пример в тази посока е картината EXIsT, която, освен композиционно минимализирано произведение със сдържан колорит, представлява и игра на думи. Буквата S се е превърнала в хоризонтално поставена брава, чиято посока на натискане решава въпроса за съществуването или изхода от него. В работата „Храмът” носът на лодката се превръща в купол с кръст, а рибите в облаци, но може да се каже и обратното. Другаде умишлено е търсена закачка с прочутото отрицание на лулата на Рене Магрит, в „Това е лула, Рене,” както и в „Това не е акордеон.”

Пространствен акцент в галерията са работите, ри��увани върху креватни табли, стоящи в граничната позиция между обекта и живописната повърхност. Една двоичност, характерна за така наречената нео-дада от средата на миналия век. И отново находчиво използвана от Георги Янков за целите на конкретната изложба в работи като „Батман,” „Черно-бяла телевизия” и „Бягство.” Това е изложба, която крие огромно богатство от значения, защото самата тя е нещо като хранилище на смисли и кръстопът за възможни инвенции”, написа Свилен Стефанов. А изложбата продължава до 12 март.

Борислава Василева и Северина Стоянова ще бъдат два месеца в Cite des Arts в Париж

Но и младите не остават по-назад. И това е добре. Понеже заговорихме за учители и ученици, искаме да отбележим изложбата в галерия „Академия” точно в Националната художествена академия. Експозицията включва дипломни работи, проекти и разработки на 25 студенти от 9 магистърски програми: Живопис, Стенопис, Скулптура, Скулптура – форма и движение, Графика, Плакат, Визуална комуникация, Фотография и Арт терапия. Изложбите на дипломираните магистри са едно от най-престижните събития в НХА, тъй като демонстрират както творческите постижения на дипломантите, така и потвърждават лидерската позиция на НХА като образователна институция в области на изящните, приложните изкуства и дизайна. Експозициите показват работи на дипломантите, демонстриращи професионални умения, авторски виждания и нови идеи. В случая и на две от участничките – Северина Стоянова, живопис и Борислава Василева, скулптура беше присъдена награда от Академията – двумесечно присъствие в Cite des Arts - Международен център за изкуства – резиденция за творчески престой в Париж, което е много важно за един млад художник. Комисията беше от преподаватели на НХА и оцени дипломните им произведения. А по-рано двама от дипломираните магистри от Факултета за приложни изкуства бяха определени също да отидат на двумесечен творчески престой в Cite des Arts, Париж. Това бяха Александър Василев от магистърска програма Резба и Красимир Иванов от магистърска програма Керамика.

Лили Владимирова, Трендафила Трендафилова и Емил Чушев при връчването на наградите в галерия „Нюанс”

Още три художнички получиха през седмицата отличия. Имената им бяха обявени при откриването на изложбата в столичната галерия „Нюанс” - „Миналото. Начин на употреба“. Това е изложба на финалистите от конкурса за млади автори на галерията. „Нюанс” отваря врати преди 6 години. Сред многобройните изложби, вече за трети път се провежда инициатива, изключително емоционална за галерията – конкурсът за млади български художници. Мисията на всяко негово издание е да представя и подпомага развитието на младите във визуалните изкуства. Конкурсът дава възможност на публиката да проследи работата на познати и да се срещне с непознати имена, а на галерията да работи дългосрочно с тях. В последното издание са участвали 140 автори, а сред тях са били избрани двадесет и трима финалисти. От тях трима бяха класирани на първо, второ и трето място. Журито е от собствениците на галерията – Лили Владимирова и Емил Чушев и това е тяхна инициатива. При представянето на наградените, те отбелязаха, че изборът им е бил труден, но все пак това е само тяхно мнение и не бива останалите да се огорчават и да им се сърдят. А ето имената на наградените. Първата е за Трендафила Трендафилова за картината й „Любов”, втората – за Силвия Богоева за „Отражения”, а третата – за Мариана Манева за инстлацията й „Ежедневие”. По регламент художникът, получил първа награда, е поканен да направи и самостоятелна изложба в галерията.

Трендафила Трендафилова – „Любов”

А иначе, както отбелязахме, в третия конкурс художниците работиха по темата „Миналото. Начин на употреба”. „Нашето време е неизбежно обременено от предходните събития и за да възприеме пълноценно случващото се около нас, винаги трябва да погледнем назад. Именно в тази посока е ориентирано заглавието на сегашното издание на конкурса. Всички произведения в селекцията, чрез абстрактни или буквални похвати, третират заглавната тема, намират отговори и задават въпроси относно употребата и влиянието на миналото в настоящето и бъдещето. Произведенията проследяват ролята на личната и глобалната история, като канен и неканен наместник в нашите действия, предпочитания и възприятия”, пише в анотацията за изложбата. Ето и имената на участниците в изложбата: Адела Горанова, Албена Петкова, Алина Обручкова, Благовеста Желязкова, Валентин Митев, Георги Маринов, Гергана Минкова, Драгана Павловска, Елена Георгиева, Елена Калудова, Калия Калъчева, Любена Фокс, Мариана Манева, Мария Налбантова, Николай Мартинов, Павел Лефтеров, Рада Скумова, Силвия Богоева, Трендафила Трендафилова, Харита Асумани, Юлиан Станкулов, Юлия Стоянова, Явор Костадинов. А изложбата може да бъде разгледана до 15 март.

Директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева и присъстващите гости при откриването на изложбата по проекта „Балкански посоки” в галерията на училището

И още една инициатива, свързана с младите. Тя е по проекта „Балкански посоки”, иницииран от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ в София. От училището са изпратили покани за участие на училища по изкуствата от Република Сърбия, Република Северна Македония, Румъния, Република Гърция и Република Турция. В първия етап януари – юни 2020 г. в галерия „Свети Лука“ ще гостуват с изложби по едно училище от  Ниш, Скопие и Белград. Проектът „Балкански посоки” се посвещава на успешното българско председателство на Съвета на Европейския съюз и Европейската перспектива на Западните Балкани като гаранция за сигурност и стабилност в региона, отбелязват организаторите. И първото събитие е гостуваща изложба от Художествената гимназия, Ниш. Изложбата ще продължи до 20 март в галерията на гимназията, а на откриването й бяха Н. Пр. доц. д-р Желко Йович – Посланик  на Република Сърбия в България, Миодраг Секулич – първи консул в Посолството на Република Сърбия, НевенаСтефанович - преподавателка в Художествената гимназия в Ниш и нейните ученици - Александра и Катерина.

За учениците от гимназия “Свети Лука” всяка изложба в галерията на училището е повод да огледат и себе си

А директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева каза при откриването: „Основната цел на проекта е сближаване на сродни училища, занимаващи се  с изкуство от съседни балкански  държави за опознаване, обмяна на опи и информация относно учебния процес и резултатите от него, размяна на изложби с гостуване на ученици от съответните държави. От десет години в периода  от януари до  юни, нашата гимназия реализира различни проекти за запознаване на нашите ученици с изобразителното изкуство и най-известните имена. Вече имаме увереността и професионален опит да разширим проектите  в международен план.  А няма по-хубаво от това да започнем от нашите най-близки съседни държави на Балканите - заради културата и изкуството, които ни сближават, заради близката ни душевност”, каза Лилия Балева. И добави към учениците: „Светът е отворен за вас. Ние  по - възрастните, вашите родители, вашите учители постигнахме това за вас. За да можете да  пътувате, да разглеждате музеи и галерии, да изучавате историята на изкуството в световен план, да имате прекрасни условия да се образовате във вашата страна  и да продължите обучението си, където пожелаете. Трябва само да живеем в мир, да го ценим. да го запазим.  А нашият проект „Балкански посоки” е част от това”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[fenrisandcreativity-blog]

Следи от улици 4 (Фотография)

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Принц Хари се нуждае от редовна ХИВ и СПИН Принц Хари почтил памет на покойната си майка работа за повишаване на информираността по въпросите на ХИВ и Спин, и призова повече хора да се “покрие редовното тестване”. Принцът говори в дневника attitude Awards, където Принцеса Даяна е посмъртно награден за Наследство, 20 години след смъртта си. Принц Хари заяви, че ако майка му е жива, тя ще “стои в непосредствена близост до” тези, които живеят с ХИВ. Принцът събрал награди в четвъртък вечер в нейно име. През април 1987 г., Принцеса Даяна отвори първата цел на обединеното кралство по причина на групата за ХИВ/Спин, които единствено се интересуват от пациентите, заразени с вирус, в лондонската болница. В очите на световните МЕДИИ, тя стисна ръката на човек, измъчван от болест. Тя направи това без ръкавици, публично предизвикателство стигме �� идеята за това, че ХИВ/СПИН се предава от човек на човек при допир. “Тя знаеше, че СПИН е едно от нещата, които много искали да игнорирате и изглеждаше безнадеждно затеей”, – каза той на церемонията по награждаването в Лондон. “Тя знаеше, че неразбирането на това е сравнително нова болест създава опасна ситуация, при смесване с хомофобията. “Така че, когато, че април , тя взе ръката на 32-годишен мъж с ХИВ, в предната част на камерата, тя знаеше точно какво прави тя.” Принцът каза, че той и брат му, херцог на Кеймбридж, са били “изключително съм горд, че нашите майки”. Ако тя беше жива, той каза, че тя “изисква” безплатно и достъпно изследване и лечение на хората по целия свят. “Аз вярвам, че тя ще кажете на всички, на цялото общество, а не само тези, които са най-податливи на риск – че с ефективно лечение е свободен и е на разположение в обединеното кралство, че ние трябва да приемем поредното изпитание – както за нашето собствено добро и за тези, които обичаме”, – допълни той. Като прие наградата, издание представи своя нов дневник ограничен издание корици, с черно-бяла фотография на Даяна Патрик Демаршелье. Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[krug-movement]

60 ФОТО  ТВОРБИ НА АВТОРИ ОТ 30 СТРАНИ ГОСТУВАТ В АРТ ГАЛЕРИЯ КРЪГ & 60 Author Photos from 30 countries are presented in KRUG Art gallery /October 15-31, 2021/

Международната инициатива на двамата кърджалийци Антон и Любка Савови МЕЖДУНАРОДЕН ФОТО САЛОН ПЛОВДИВ’2021 тази година реализира 8-то си издание и – както всяка година – отново гостува в родния град за Деня на Кърджали в партньорство с Арт движение КРЪГ. Въпреки всички трудности и изпитания, на които двамата организатори бяха подложени във връзка с мерките и ограниченията заради ковид пандемията у нас и по света, те успяха да привлекат вниманието на 353 автори с общо 4851 фотографии от 46 държави във всичките 6 раздела.

Във финалната селекция, която се проведе от 3 до 5 юни т.г., 5-членното международно жури избра 1177 фотографии на 263 участника от 42 държави. Международният фото салон в Пловдив отново се провеждат под патронажите на /Международна федерация за фотографско изкуство/, HPS /Фотографскo общество на Гърция/ и НСФА /Национално Сдружение Фотографска Академия "Янка Кюркчиева"/, и разбира се с традиционната подкрепа на община Пловдив.

Най-добрите фотографии спечелиха 183 индивидуални награди, 11 награди (по статистика) за автори и 2 за фото групи и клубове. Този богат награден фонд отличи най-високо творбите на общо 114 автора от 33 държави – от Аржентина, през страни от цяла Европа и Азия, и чак до Нова Зеландия. В конкурса взеха участие фотографи от 3 български и 9 чуждестранни фотографски групи и клубове – от Франция, Гърция, Северна Македония, Турция, Русия, Иран, Индия и 2 от Китай. В предизвикателството, отправено към млади автори от 16 до 21 години  за безплатно участие в два раздела, се включиха младежи от Южна Африка, Индия, Словения, Сърбия, Босна и Херцеговина и България.

Общо 32 български фото творци печелят 53 награди, вкл. 10 златни, 3 сребърни и 3 бронзови медала. Официалният знак на FIAP за най-добре представилия се автор в салона спечели фотографът Саураб Сирохия от Индия, от група India International Group. Плакетът на Фотографското общество на Гърция (HPS) спечели българският фотограф Владимир Карамазов, а наградата за най-добре представил се чуждестранен автор спечели Лоренцо Ди Кандия от Италия. Купата на Салона беше връчена на Кристиян Киефер от Люксембург за творбата му „Не мога да дишам“. В Арт галерия Кръг от 15 до 31 октомври ще могат да се видят 60 от най-добрите международни творби, които очертават тенденциите във фотографското изкуство в разделите: черно-бяла и цветна фотография, природа, фотожурнализъм, портрет и тяло, градски живот.

[fenrisandcreativity-blog]

Следи от улици 3 (Черно бяла фотография)

[fenrisandcreativity-blog]

Следи от улици 1 (Фотография)

[krug-movement]

АРТ ГАЛЕРИЯ КРЪГ ОТНОВО ПРЕДСТАВЯ СЕЛЕКЦИЯ ОТ МЕЖДУНАРОДНИ ФОТОТВОРБИ & THE EXHIBITION SELECTED FROM FOURTH INTERNATIONAL PHOTO SALON PLOVDIV 2017 IN ART GALLERY KRUG, KARDZHALI

Отново селекции от организирания за четвърта поредна година от двамата кърджалийци Антон и Любка Савови престижен Международен Фото салон в Пловдив започна круизи в страната. Изложби „Избрано“  вече се представят в няколко града – Пловдив, Бургас, Габрово и Кърджали. Екипът на Арт движение КРЪГ е партньор в българските презентации на финалната селекция и представя в Кърджали изложба със 70 от наградените творби от тазгодишното издание на Международния фото-салон „Пловдив 2017”. Изложбата се откри на 6 октомври в Арт галерия Кръг и ще продължи до 19 октомври като част от културната програма на Община Кърджали за празника на града.

Тази година в конкурсната програма се с��стезаваха 388 професионалисти и любители фотографи от 52 държави, от 6 континента с общо 4979 фотографии. Освен досегашните 5 категории за конкурсна фотография – Моят град, Цветна и Черно-бяла фотография, Природа, Портрет и тяло – ново предизвикателство е разделът за  „Фотожурналистика“ (TRAD).

За финалната селекция се пребориха 343 автори от 50 държави с 1410 творби. 19 са отличените български фотографи, които спечелиха общо 9 медала (6 златни, 2 сребърни, 1 бронзов) и 10 почетни поощрения на FIAP, PSA и HPS. Това са: Ангел Ненов, Андрей Трифонов, Атанас Кулишев, Бедрос Азинян, Веселин Атанасов, Димитрина Андреева, Диляна Гергова, Димитър Петров, Златко Латев, Кирил Христов, Костадин Маджаров, Любомир Аргиров, Мари Аведисян, Мирослав Момински, Петър Шипчанов, Радила Радилова, Руслан Асанов, Теодора Димитрова и Юлий Василев. Златко Латев от Хасково няколко пъти вече е участвал във визуални проекти и резидентни програма на Арт движение Кръг.

Мениджърът на “Международния Фото салон Пловдив“ Антон Савов е роден в Кърджали, в кв. „Прилепци” и е учил в кварталното начално училище до 1-ви клас. През 1973 г. родителите му Василка и Вълчо Савови се преместват с децата си в Пловдив, както правят и голяма част от тогавашните строители на язовира, за които вече няма работа в града. Дядото на Антон – Любен Дяков – е преселник от Одрин, а бабата Мария е била осиновена в Кърджали. Антон рисува от дете и завършва дърворезба. Професионално се занимава с реклам��, дизайн и артфотография. Член е на Управителния съвет на Националното сдружение „Фотографска академия Янка Кюркчиева" (НСФА) и е носител на много награди за артфотография. През 2014 г. заедно със сестра си Любка Савова основават първия у нас Международен Фото Салон Пловдив, който действа под патронажа на Международната Федерация за Фотографско Изкуство (FIAP - International Federation of Photographic Art), Фотографското общество на Америка (PSA - Photographic Society of America), Фотографското общество на Гърция (Hellenic Photographic Society), Националното сдружение „Фотографска академия Янка Кюркчиева" (НСФА) и се осъществява със съдействието на програмата „Пловдив – Европейска столица на културата 2019”.

[vprki]

Милко Божков: Историите при мен стават винаги случайно

„Това са нови неща от началото на годината. Историите при мен стават винаги случайно, ако изобщо има случайности в този живот. Моят принцип е във всяка изложба да знам какво е пространството и правя неща, които да имат общо звучене, а не така да има събрано ателието и попълваш стените. Може да са много хубави, но искам да са правени специално за тука. Това ми е принципът”. Казва за „въпреки.com” прекрасният и изящен художник Милко Божков за изложбата си „Изгубеният пейзаж” в столичната галерия „Арте”.

„Това е един и същи пейзаж - едно и също място, всичките картини са това. Сега като ходих трудно намерих мястото. Няма ги дърветата, те са отрязани за отопление. Тази бетонна сграда, която няма никаква стойност е съборена, за да се изкара от нея желязото. Но намерих един камък, намерих една панта от врата, парче тухла, намерих клон от една от черниците, където имаше едно свито гнезденце…Тези натюрморти в другата зала са това, което е останало. И накрая имам една работа, която е почти като тапет – един сняг.

Най-великото нещо в България е снегът,

защото той затрупва цялата ни грозотия и идиотщина. Докато не мине и не се разкаля. Белият сняг е това, което ще спаси тази страна…”.

Откъс от разговора с Милко Божков можете да чуете тук

Както пише в анотацията за изложбата този път Милко ни е подготвил майсторска история. Всичко започва с един фото - архив от преди 25 години, там ясно личи масивна сграда близо до родното място на автора – с. Ресен. Това става повод Милко да потърси как изглежда пейзажа днес. Оказва се, че сега са останали само една стара панта, няколко тухли и камъни. Пейзажът �� изчезнал, изгубен безвъзвратно. Само белият сняг съживява пейзажа – студен, но красив за финал на историята. Разговаряме с Милко Божков ден преди да се открие изложбата му. Обичаме този момент, когато художникът реди изложбата си или, когато не е все още открита и той е сам в пространството с творбите си, създадени и подредени специално за това пространство. Галеристките са ни оставили сами с усещането, че водим интимен разговор с художника. И наистина всичко споделено от Милко Божков беше интимен и съкровен разказ.

Милко Божков

„Не знаех какво ще правя и беше един януари, мрачен такъв ден. Търсех някаква фотография, моя, на децата ми. Сега е моментът да ги събера и да ги сортирам. И изскочи една фотография, аз съм я правил с аналогов фотоапарат. Навремето моите приятели фотографите от Варна Росен Донев и Гаро Кешишян ми бяха взели един сериозен фотоапарат и едно апаратче „Ишика”. И обикалях с тях, понеже ми е любопитно. Но понякога нямаш време, физическото време да направиш рисунката и снимаш. И така намерих тази черно бяла снимка от 1996 година, моя снимка, не на някой друг. Намерих тази снимка на една сграда /посочва картината/, която е в моето родно село. Една никаква сграда,  беше порутена, нямаше прозорци. Било е някакво предприятие, сигурно. Но понеже много обичам Андрей Тарковски ми действаше все едно си попаднал в Зоната /асоциация с филма „Сталкер” – б.а/, някаква особена такава енергия – трябва да хвърляш винтове, за да знаеш къде ще стигнеш. А до сградата, ето до това дърво /сочи и обяснява по картината си/ имаше една каменна постройка все едно, че си в Тоскана.

Това е една мелница от 1883 година, където е било землището на метоха на Преображенския манастир. Воденица с един разкошен каменен вграден надпис. Дори имах желанието да я взема и съжалявам, че не го направих. Как ще извадя този камък – това е светотатство. Разбира се, всичко изчезна. Този камък не са го поставили в някаква колекция, вероятно са го потрошили. Сега открих тази снимка и си казах „Оттук ще излезе нещо.”. И започнах да правя. Единият момент е визия на това място и то е черно-бяло. Там  не те разсейва цветът, красиво, оголено като през зимата. И започнах тази работа и то е, не бих искал да кажа, че е символ на времето, но го има това изчезването на нещата. Нашата дейност на художника или на хората на изкуството е, че

ние можем да ги спасим единствено по този начин.

Не можем да спасим старините ни от ограбването от иманяри, но можем да ги спасим чрез нашата дейност. Мога да спася ето тази сграда /посочва картината си/, която няма никаква стойност. Но самият комплекс от неща от тези бетонни стени от тази полуразрушена каменна постройка и с тези черници създават някаква атмосфера. Аз там съм обикалял като дете. Като стана изложбата и реших да прибера снимките, прибирам ги в един найлонов плик, поглеждам отзад и виждам датата 12 април 1996 година. На 11 април 1996 година почина майка ми и се сетих, че на другия ден обикалях с колело. Това е било нещо като бягане от реалния живот. И всъщност тази снимка сега ме намери. Аз дори не знаех, че по този повод съм бил там и съм я направил. Няма случайни неща и за мен, наистина, когато рисувам нещо, ако то не е минало по някакъв емоционален начин през мен, няма значение как ще го направя. Дали ще изглежда старомодно в очите на някого, преживял ли съм го, това за мен е завършването на художествения акт. Това е повод, но това е смисълът на тази изложба”. След тази съкровена изповед за малко оставаме в мълчание сред картините на художника, от които освен възхитата ни от майсторството усещаме и дълбоко човешко преживяване с дълбоки корени и скрити недоизказани неща, на които като че ли сега е дошъл моментът да бъдат споделени.

„Непрекъснато се връщам към детството,

правя го непрекъснато. Навремето, когато човек е  необременен от наслойките на образование, общуване, на култура, на некултура, тогава той е искрен не само в изказа си за хората, но и към това, което прави. Затова де��ата рисуват съвършено и те обясняват живота така, може би, както би го обяснил един Лао Дзъ не със сложната философия, а по простия начин. Това е смисълът”. Сякаш е разбрал мислите и вълненията ни Милко Божков в привилегията да ви��им картините му в тишината на галерията, където е само той и творбите му. И ни го доказва по свой си начин, като доуточнява за себе си: „Това беше една черно бяла фотография, затова те са общо взето с черно и бяло, основната рисунка. Те са с туш. Аз не обичам много, много цветността. Отсреща има една работа в червено – беше един залез. Снимката беше един залез, когато я правех, но исках да е нещо, сигурно е подсъзнателно, исках да е нещо драматично, даже има една трагика в тази история. Контрапункт на тези първите снежинки, които падат много тихо… Допълнителните неща, които ги слагам, ако ме питаш защо, не мога да ти кажа защо. Усещане. Трябва му нещо, което да звънне и освен това обичам в нещата да има контрапункт. Не може всичко да бъде красиво. Освен това красивите неща, специално за мен не могат да ме вдъхновят да направя картина. Това е – ужасно е да живееш в грозотии. Бил съм в Швейцария – не мога да рисувам швейцарски пейзаж и швейцарски крави…”.

Казваме му, че за нас неговите картини са красиви… А той се усмихва и се аргументира за това какво харесва. „Навремето като четяхме по естетика и философия Фромантен, /Йожен, 1820 - 1876, френски живописец, писател, историк на изкуството, представител на романтизма -б.а/, френски естет и той казва, че една полуразложена риба е ужасно нещо, но нарисувана от един художник, когато я видиш, тогава става нещо красиво. Едни от най-красивите картини за мен са

серията от обувките си, които е рисувал Ван Гог –

изкривени и онези смачкани, криви картофи. Бях добър в етюда в Академията. Може да рисувам добре хора, но не знам защо постепенно изтласках човека от картината си. Дори и в пейзажа много рядко мога да го сложа…, не знам дали имам пейзаж с хора. Животни имам – имам овца, друг Човекът, според мен, този пейзаж, който ние населяваме не е девствен пейзаж. Това не са пейзажите на Амазонка, където не е стъпвал човешки крак. Нашият е очовечен в хубавия или в лошия смисъл. Не мога да сложа човека като мярка, като мащаб колко е висока тази сграда или да има човек, който седи или пуши. Не знам, не че не обичам човека, но не ми е обект. Ако трябва да рисувам хора, бих ги нарисувал само очите им или ръката им. Но няма да бъда аз, не че няма да стане картина, но ще бъде друго”.

От дълги години Милко Божков живее в село Стефан Стамболово. Не го блазни големият град и още повече София със светските си откривания на изложби и други културни събития. Все пак го питаме защо. С пояснението, че почти всеки творец е подвластен на суетата и шума около името си. А той ни отговаря, че ще започне от далеч, защото вероятно е прозрял нещо, което не всеки е дарен да го озари. „Завършил съм Художествена академия. Дойдох тук 1968 година 8-9 клас ей тука на „Толбухин”, сега е „Васил Левски” – три години в Художествена гимназия, след това 6 години в Академията. Карах ги едно след друго. В казармата ходих след това. Аз се възпитах като човек тук, в този град и смятах, че никъде в нито един друг град мога да живея, освен в София. Приятелите ми бяха тук. Когато отидох във Варна, на първия месец си мислех вече, че не мога другаде да живея. Дори идвах тук, срещах се с приятели и гледах да си свърша работата. Започва да ме стяга нещо, сега ми се вижда като дивотия, за урбанистика говоря и не само за това.

В един момент нещата бяха много прозаични всъщност. Ние работихме в старата фабрика „Вулкан” във Варна. Бях заместник директор в галерията във Варна заедно с Ванко Урумов и моето ателиенце беше /посочва колко е било малко/. Нямаше врата, беше отделено с една завеска. Там работех, никакви проблеми нямаше, защото там работехме хубави хора, хубав колектив. Стараехме се да не си губим времето и когато трябваше да се бачка, се работеше денонощно, за да се направи нещо. Но накрая ми дойде до гуша от срещите с общинските служители – не дребните, а колкото по-едри, толкова по-тъпи. Достатъчно е един ден, 10 минути на ден в седмицата да имаш контакт с тях и да ти минава цялата седмица. Реших, че трябва да напусна галерията да не бъда общински чиновник, а да си правя това, което искам, защото бях вече на 50 години. И знаеш, че „повиквателната” всеки момент може да дойде… И започнах да търся някакво жилище във Варна, гарсониера, което да стане ателие. Първо бяха някакви безумни цени, нямах тези кинти. Един приятел, строителен инженер ми каза: „Милко, недей да купуваш ново строителство, защото на втората година ще замине, трябва старо, но трябва да си намериш някой адвокат или нотариус, който да рови дали не е ипотекирано, колко са наследниците и т.н. и т.н.”.

И аз реших, за това е „виновна” в кавички жена ми тази къща, която е на майка ми …помня едно лято уж за 5 дни и реших, че там ще бъде моето ателие. Изгорих всички мостове след себе си.

Не си оставих едно моливче във Варна,

освен приятелите. Става въпрос за чисто за практическа работа. Слава Богу, този майстор, който трябваше да ми прави къщата се оказа мой съученик от отделенията. Много точно момче, нямах никакви проблеми и от Нова година до август беше приключен ремонтът през 1999 година. “Ресен” е моето родно село, на майка ми е в “Стефан Стамболово”. И двете са до Велико Търново. Ресен е на 16 км, Стефан Стамболово е на 24 км. “Стефан Стамболово” е старото име, идва 9 септември 1944 година, Стамболов не е голям русофил и го кръщават на Градина. Сега го върнаха името след промените. Мислех, че Стамболов е имал нещо общо със селото, обаче се оказа, че той е минавал оттам, когато е бил народен представител.  Бил е в Свищов и е пътувал. Видял някаква сватба на площада. Там бил някакъв негов поборник и го попитал как се казва това село - Беирли на турски. А може вече и да е бил министър председател. И тогава решават да го кръстят “Стефан Стамболово”. Той продължил пътя си към Павликени и там едно село, също родолюбиви българи решават селото им да стане Стамболово. Така едни мои приятели са се объркали и са ходили да ме търсят около Павликени. И аз приключих, като с три бусчета на едни мои приятели пренесох всичко и отидох 1999 година окончателно там, в “Стефан Стамболово”.

През цялото време на разговора не става и дума за многобройните награди, между които два пъти е носител на Националната годишна награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора, на Националната награда за живопис “Захарий Зограф” и други, за присъствието на творбите му в едни от най-престижните световни галерии. Говорим за нещата отвъд всекидневната суета и медийния интерес, съвсем невинаги задълбочен и с познание за творец от ранга на Милко Божков. А той на село, както сам казва, се чувства превъзходно, но има и пояснение от негова страна. „На втория, третия ден имах чувството с��м бил там цял живот. Аз самият съм сбъркан човек, защото когато отидох 1982 година на френска стипендия в Париж, пристигнах късно вечерта. Стоян Цанев и Стоимен Стоилов ме посрещнаха,  бяха в Сите Дез’Ар и се разхождахме някъде. Моето общежитие, студентското, беше някъде между Нотр Дам и Пантеона, много хубаво място в Сен Жермен. Разхождам се и имам чувството, че тук съм роден. Дишах свободно! Защо такова чувство не изпитах, не съм русофоб в никакъв случай, в Москва. Там не изпитах такова чувство през 1985 година. Този голям град там ме смазваше. В Америка съм ходил само в Ню Йорк и то в Манхатън, чувствах се все едно в Париж, все едно вкъщи. Все едно съм живял там с десетилетия. Ей така се почувствах на третия ден на село. Значи, това са

местата, където можеш да дишаш спокойно.

Най-голямото предимство на това село е, че не е популярна дестинация. Не е Ковачевица, където там ще отидат кинаджиите, кинаджийките и бръ, бръ. Селото не е и на път. При мен ще дойде човек, който се е запътил специално, а случаен човек няма да дойде. А който дойде ще е приятел – ще си имаме приказката. Няма навлеци”.

Милко Божков с Андрей Даниел при откриването на изложбата в столичната галерия “Арте”

Иначе приятели го питат дали не умира от скука на село, а той просто се чувства свободен, защото: „Не си водя дневници като на Зола, да кажем или Дьолакроа. Не пиша писма до брат си като Ван Гог, но опитът ме научи  - имам една тетрадка, на която си пиша: „тази работа съм започнал, толкова съм я показал…. Горе-долу знаех колко работи правя на година. Смея да кажа, че съм работохолик, дори като съм на почивка. Като отидох на село, без да се напъвам, без да си поставям задача да увеличавам, двойно повече започнах да рисувам, защото нямаш дразнители. Питат ме дали там не умирам от скука. За щастие, нашата работа не е като на един музикант, един актьор или един певец. Може да напишеш гениална партитура и да няма как да се изпълни… Един поет трябва да си намери издател, който да му плати и да му издаде стихосбирката и да намерят някой, който да му разпространи книгата. Докато ние имаме огромното щастие, че можеш да бъдеш сам и да си правиш. Един приятел композитор ми казва, че на мен ми трябва само една тесла и един пирон да забия на стената. А сега, когато има к��муникации… Новото за мен е, че когато отидох на село и реших да стана шофьор, разбрах какво е да си свободен. Като ми писне нещо, хващам се и отивам някъде. Не се чувствам изолиран. В София не идвам с колата, защото няма къде да паркирам”. С усмивка казва Милко Божков с малка ирония и съчувствие към хората на големия град. Но някак си този негов избор се е случил отдавна от една случайна среща след една абсолвентска изложба.

Художникът Светлин Русев също дойде на откриването

„Моят учител в Академията е Добри Добрев. Ние бяхме много близки, а най-добрият ми приятел в Академията беше Вальо Колев. Като завършвах Добри ми предложи да остана в София и да му стана асистент. Това много ме стресна, защото баща ми и майка ми бяха учители, но аз нямам нагласата и нямам призванието да бъда даскал, с цялото ми уважение към тази професия. Благодарен съм завинаги на Светлин Русев. Ние сме абсолвенти и направихме една изложба на „Шипка” 6, цялата Академия. Свърши изложбата и си нося нещата да ги оставя в Академията и на автобусната спирка /на 280 и 306 – б.а./ насреща Светлин Русев, председател на СБХ. Не помня дали беше вече професор, но водеше курса на Ивайло Мирчев, Десислава Минчева. И ме пита „накъде” и аз „ми Търново или Варна, но Добри тука ми предлага да му стана асистент…”. И това го помня, помня кестените, помня слънчевите зайчета, помня и автобуса и той ми каза:

„Ако искаш да станеш художник, недей остава в Академията!

Трябват ти 10 години да забравиш това, което си учил!”. И това за мене беше аксиома, а той продължи: „Иди във Варна – там обичат пространството!”. Във Варна, освен тъста и тъщата нищо нямахме. Познавах се бегло от гимназията с Митко Трайчев. И не съжалявам, тогава групата на младите варненски художници бяха Стоимен Стоилов, Ванко Урумов, Альоша Кафеджийски и такива като нас младоци…

Картината на Милко Божков пред галерия “Миракъл” в Театър “Българска армия”

Заедно се смеем на този спомен отпреди много години, но сякаш е определил по някакъв начин пътя на чувствителния и изящен художник Милко Божков. На финала на нашия разговор го връщаме към една негова прекрасна картина, която малцина познават, освен тези, които са посещавали камерната сцена „Миракъл” на Театъра “Българска армия”. Там в един тесен коридор при влизане към сцената има прекрасни картини, поставени като в скритите предверия на замък. „Обади ми се моят добър приятел Андрей Даниел преди няколко години. Много е странен животът. Ние с него бяхме в един курс. Имахме някакъв взаимен респект, но не бяхме приятели, близки приятели. С течение на годините – виждаме се рядко, веднъж годишно, но все по-близки започвахме да ставаме. И той ми се обажда и ми казва, че горе във Военния театър правят някаква реконструкция и се обадил на Вихрони Попнеделев, на Греди Асса, на Чапа /Георги Чапкънов, автор на статуетката на А’Аскеер”- б.а./ и аз да направя нещо. Казах му: „Готово!”. А той ми казва, че не е свършил и обяснява, че те нямат пари да се плати. А аз му казвам: „Андрей, аз казах готово!”. За това ставаше въпрос. И се сетих за една реплика на Шекспир, че животът е един голям театър. Този пейзаж, който там в тесния коридор към зала „Миракъл” е един пейзаж от края на селото, което виждам. Една зима и за да бъда по - театрален отзад сложих една завеса. Има една фигура, която се вижда отгоре. Това е една рисунка на Рембранд. По едно време мислех, че е на Ватт�� – един театрал, който се покланя и си казах, че това ми трябва. Все пак, се оказа, че е на Рембранд „Просяк”. Казах си, че това е същото.

Хората на изкуството са такива – нямат нищо, освен ръцете си.

Вдясно минах на Пиеро и Арлекин – тя е на Сезан една картина. И, за да бъде картината още по-абсурдна имам един приятел по-млад от мен във Велико Търново, който рисува едни жени с мандолини. И аз го поканих и това са негови неща, не съм ги рисувал аз, нещо като „Закуска на тревата” през зимата. Стана нещо абсурдно и няма нужда аз да рисувам жени с цитри, които не мога да ги направя. Той ще го направи. Стана като Шишкин дето не можел да рисува мечета…”.

На откриването на изложбата бяха и приятелите, с които Милко Божков се вижда рядко, но са си верни. А иначе, потърсете старите си черно - бели фотографии. Може да откриете нещо, което не знаете за себе си или просто може да ви вдъхнови да вдъхнете нов живот на скритите си и неподозирани въжделения. Въпрос на талант, но „Изгубеният пейзаж”, изложбата на Милко Божков, е като тайнство на споделеното. Съпреживейте я, тя е не само прекрасна, но и ни връща към съкровени кътчета в ��ушата ни. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов