#Чака Хан | Explore Tumblr posts and blogs

avestnikpress · 9 months ago

Text

Кулинарная карта страны

Кто из нас не пробовал украинский борщ или русскую уху? Ну а узбекский плов и уйгурские манты уже стали традиционным блюдом наравне с мясом по-казахски, которые подают на праздничный стол гостям. Любая хозяйка вне зависимости от национальности давно усвоила секреты приготовления блюд разной национальной кухни. Татарский чак-чак, немецкий штрудель, белорусские драники, корейская фунчоза и многие другие яства – такое изобилие на дастархане ярко демонстрирует многонациональность и единство народа Казахстана. Герои нашей публикации рассказывают о традициях национальной кухни, знакомят с популярными блюдами и делятся их рецептами.

Выпечка - визитная карточка татар Огромным разнообразием блюд радует национальная татарская кухня. Испокон веков рецепты блюд передавались от матери к дочери, от бабушки к внучке. Приготовление некоторых из них так и осталось без изменений на протяжении десятков лет. - Труднее всего представить татарскую кухню без выпечки. Ее готовят по-домашнему вкусно, вкладывая все свое умение и душу. Эчпочмак – пирожки треугольной формы, их пекут из дрожжевого или пресного теста с начинкой из мяса и картофеля, подаются они с бульоном. Это блюдо можно назвать визитной карточкой татарского народа. В Казани ему даже установили памятник, - рассказывает представитель татаро-башкирского этнокультурного объединения «Шатлык» Сания Насибуллина. Из вкусной выпечки Сания Ахмедсафаровна называет перемячи – жареные на масле пирожки с мясо-луковой начинкой, которые подают к чаю. Балеш – открытый пирог из пресного теста с начинкой из мяса птицы, предпочтение отдается утке либо курице. Печенье кош-теле, обсыпанное сахарной пудрой, талкыш келяве – сладкое изделие из меда, приготовленное в виде пирамидки, губадия – пирог с начинкой из риса, яйца, изюма и красного топленого творога (корт). Еще есть обжаренная пресная лепешка – кыстыбый, с начинкой из каши, рагу, но чаще картофельного пюре. Кыстыбый напоминает незакрытый пирог, обмазанный топленым маслом. Начинку кладут на одну половину лепешки, закрывая сверху второй. Ну и как же не упомянуть татарские оладьи – коймак, которые готовят из пшеничной, гречневой либо овсяной муки. - По татарскому обычаю, когда теща приглашает к себе в гости зятя и дочь, она из уважения к ним с большим старанием к чаю готовит коймак, и поэтому блюдо получило название кияу коймагы, - разъясняет Сания Насибуллина. На первое у татар всегда подают традиционный суп с домашней лапшой – токмач. Готовят его не только на курином бульоне, но и на мясном, рыбном, овощном и даже грибном. - Татары всегда славились пчеловодством. Поэтому среди традиционных блюд татарской кухни не могли не появиться медовые сладости. Это, конечно же, чак-чак. По легенде, достопочтимый хан Булгарии надумал женить своего единственного сына. При этом он выставил условие – приготовить невиданное доселе угощение. Долго мастера и кулинары пытались угодить ему, ведь правитель пожелал потчевать гостей таким блюдом, чтобы знатные иноземные путешественн��ки, попробовав его, долго воспевали славу Булгарии. Наконец, жена одного пастуха преподнесла суровому хану лапшу из муки и яиц, обильно политую медом. Хан попробовал и прослезился. Тогда он пожелал своему наследнику, чтобы отношения с женой были у него столь же крепкими, как кусочки чак-чака, приклеенные друг к другу, и чтоб имели они столько детей, сколько приклеится к новому лакомству горошин. С тех пор чак-чак – обязательное лакомство на всех татарских свадьбах, - говорит Сания Ахмедсафаровна.

Зур-бэлиш Сания Насибуллина поделилась с читателями «АВ» рецептом приготовления зур-бэлиш. Он считается самым вкусным, пропитанным соком начинки и мягким. Начинка пирога состоит из говядины, гуся или утки, картофеля, репчатого лука и специй. Все ингредиенты для пирога сырые. Ингредиенты для начинки нарезают мелкими кусочками, перемешивают. Тесто делим на три части: большую, среднюю и совсем маленькую. Раскатываем лепешку, выкладываем на нее сырую начинку. Катаем из второй части теста лепешку, накрываем ею начинку и залепляем края. В середине делаем надрез и накрываем его колобком из третьего кусочка теста. Колобок поможет вам определить готовность пирога. Вы его можете поднять, попробовать – мягкий ли картофель. Если картофель приготовился, значит, и весь пирог тоже. Из остатков теста можно вырезать цветочки, листочки, маленькие шарики и украсить ими пирог. Для приготовления теста: 1 бокал воды или молока (50/50); 1 яйцо; 0,5 бокала раст. масла; 1 ч. л. соли; 3 ст. л. сметаны 20%; 1 ч. л. разрыхлителя; мука. Для начинки: говядина - 300 гр; мясо утки или гуся - 200 гр; картофель - 600 гр; луковица - 1 штука; соль - 1 чайная ложка; черный перец - 0,5 ч. л.

Картофель - всему голова С особенностями белорусской кухни нас знакомит председатель старейшин ОО белорусов «Алеся» Людмила Коврикова. - Все-таки надо отдать должное нашим бабушкам и дедушкам, которые могли сохранять продукты долгое время, а потом еще из них готовить здоровую и вкусную еду. Взять, к примеру, грибы. Их сушили, солили, мариновали, а потом использовали как начинку, добавляли в салаты, запекали, жарили. Также поступали с мясом, рыбой: сушили в печи и хранили в деревянных ящиках или в холщовых мешках. На зиму запасались молочными продуктами: творогом и сыром. Свежий творог солили и под гнетом держали в бочках. В таком виде творог мог храниться долгие месяцы и не терял своих вкусовых качеств, - раскрывает секреты национальной кухни Людмила Андреевна. Стоит отметить, что в состав очень многих блюд белорусской кухни входит картофель. Среди них всем известные драники – так называемые картофельные оладьи. Вообще, существует 30 разновидностей драников, приготовленных из отварного риса и плавленого сыра, с добавлением зелени, чеснока, с грибами, с розмарином, творогом, свеклой и другими продуктами. Из картофеля также готовят классические клецки, запеканку, омлет, который именуется как дрочена, пыжи – с виду напоминают картофельные оладьи, колдуны, напоминающие слоеные пирожки. - Но, что интересно, главный суп белорусской кухни, который подается как первое блюдо за праздничным столом – журек - го��овится без картошки. Готовят его на основе закваски из овсяной муки с ржаным хлебом, которая смешивается с мясом и овощами, - добавляет Людмила Андреевна. Сама она любила готовить домашним «бабку» - жаркое из картофеля и мяса с луком и сметаной. Популярны у белорусов блюда из свеклы, одним из которых является суп-холодник – нечто среднее между борщом и окрошкой. Есть разновидности мясных и молочных блюд. Белорусы предпочитают запекать мясо, причем на праздники готовят целой тушкой. Также на столе можно увидеть разносолы из капусты, грибов, свеклы и других овощей.

Пыжи Людмила Андреевна поделилась с нами рецептом пыжей. Готовятся они как классические драники, но между прослойками можно заложить фарш или другую начинку. Ингредиенты: картофель – 600 г; яйцо куриное – 1 шт; мука – 3 ст. л. без горки; масло растительное – 50 мл; соль – 1 ч. л. Для начинки: любой фарш. Приготовление: Картофель натереть на крупной терке, посолить и оставить на 5 минут, чтобы он дал сок. Затем сок отжать, картофель смешать с яйцом и мукой. Выложить драники ложкой на раскаленную сковороду с маслом, сверху разровнять фарш, затем опять слой картофеля и фарша. Сверху покрыть картофельной массой и обжарить с двух сторон на огне до золотистого цвета.

Пряный вкус горского застолья Кухню Дагестана невозможно представить без аромата специй, выпечки. Представители различных этносов любят поспорить, чей рецепт мудреней одного и того же блюда. Но есть общие для всех дагестанцев кушанья, составляющие национальную гордость. Согласно легенде, когда Всевышний обходил землю, населяя ее людьми, над Кавказом его мешок рассыпался. Отсюда и поверье, что сколько народностей живет и поныне там, столько рецептов знаменитого хинкал (дословно «кусочек теста») у его жителей. А если к нему добавить различные виды соусов, то вместе они образуют целую философию кухни Кавказа. Казалось бы, ни одна национальная поварская книга в мире не обходится без блюда, где главными ингредиентами выступают мясо и тесто, но с разной рецептурой. Пельмени, манты, вареники, лапша, пигоди, спагетти, учпучмаки, бешбармак, хинкали. О последнем и разговор особый. Активист молодежного ЭКО Дагестан Диана Сулейманова уточняет, что многие дагестанский хинкал путают с грузинскими хинкали. - Мол, да, знаю, ели. Это не так. Наше блюдо - символ и национальная идея страны горцев, где народы живут обособленно, - подчеркивает она. Диана отмечает: сытость блюда, как и состав, объясняется образом жизни народа. Холод, снег в предгорьях, пастьба отары требует физического труда и калорийной пищи. А варенные в мясном бульоне кусочки теста, «хинкалины», подаваемые с бульоном и острым соусом, согревают в холодное время. Хинкал открывает любое застолье у горцев. Свадьбы, торжества не обходятся без него. Отличие - в приготовлении. Посудите сами, аварский, лакский, лезгинский, даргинский, кумыкский и еще более 30 видов, как и народностей. Мука, вода и мясо - обязательные составляющие. Лакцы, например, тесто раскатывают в колбаски, которые нарезают кубиками размером с грецкий орех. Каждый кусочек кладут на левую ладонь, делая в середине большим пальцем правой руки углубление, придавая тесту форму ушка. Именуют свой хинкал ��гьавккури» или «ххункӏру». Аварцы - самый многочисленный этнос республики, и куски теста им под стать - крупные, размером с кулак, воздушные, мягкие. Есть разновидность сладкого хинкал на сливочном масле с сахаром. Для бульона мясо можно использовать и сушеное. Наструганное ломтиками, оно напоминает бастурму. Но в хинкал оно, как и сушеная колбаса, идет вареным. Готовить надо около часа, сливая первый бульон с лишней солью. Мучные изделия почти всегда составляют часть многообразной кухни дагестанцев. Чуду, или ласково чудушки, как их называет Диана, означает пирог. Это закрытый пирог из тонкого теста с разнообразными начинками: зеленью, с картофелем и сыром, со свекольной ботвой, с мясом. Лепешку обжаривают на сухой сковороде без добавления масла, им смазывают готовые горячие лепешки после готовки. Вот поэтому иногда за любовь к чуду о дагестанцах говорят: и вершки, и корешки едят, хитрые. То есть и ботву, и корнеплоды можно использовать в начинку. Курзе напоминают пельмени, но лепятся обязательно косичкой, начиненные мясом либо ханцем (кисловатая сыворотка из молока). Также можно начинять яйцами, творогом, картофелем. Кулинарному наследию дагестанского урбеча более 300 лет. Урба в переводе - лен. Это густая тягучая маслянистая масса из перетертых поджаренных или высушенных семян льна, конопли, подсолнуха, тыквы, абрикосовых косточек или орехов. Урбеч используется для приготовления сладкого блюда с медом и маслом как питательное средство для укрепления иммунитета, также при лечении вирусных заболеваний. Хинкал В классическом варианте для приготовления хинкал потребуется: говядина — 700 г; вода — 2,5 л; соль — по вкусу; кефир — 1 стакан; мука — 1,5 стакана. Приготовление: говядину зачистить от пленок и жилок, промыть, залить водой. Варить, предварительно посолив, два часа. После мясо вынуть, остудить и нарезать кусочками. Бульон оставить на плите. Для теста: в миске просеять муку, добавить кефир, немного соли. Замесить упругое тесто, но не липнущее к рукам. Готовое тесто раскатать в пласт толщиной около 1,5 см и разрезать на кусочки треугольной формы. В бульоне варят кусочки теста, пока они не всплывут. Подавать следует мясо с отварными кусочками на одном блюде в ��орячем виде. В виде добавок к нему подают соусы из томатной пасты и сметаны либо сметаны с чесноком, обязателен острый привкус.

Улетные булочки от фрау Довгань Фрау Довгань – 72 года. Несмотря на почтенный возраст, Елена Яковлевна – активистка актюбинского общества немцев «Возрождение». Ее вкусная выпечка – истинное наслаждение даже для гурманов. Она поделилась с нами рецептом булочек с необычной формой в виде «птиц с хвостиками». - Булочки Vogel научила печь еще моя мама. А сам рецепт достался от бабушки. Российские немцы Ростовской области, откуда родом мои предки, часто пекли такие. Причем дважды в год: весной, когда птицы прилетали, и осенью, когда улетали в теплые края. Это своеобразная благодарность природе, пернатым за то, что они дарят нам свое щебетание, а улетая, возвращаются вновь, - рассказывает Елена Довгань. - Раньше «птички» из теста получались отменные, ажурные хвосты делали. Сейчас пальцы плохо слушаются, но мы с дочерью стараемся. Лепим будущие булочки и благодарим мать-природу за хороший год, хлеб, тепло и уют, мирное небо над головой. Vogel Для приготовления Vogel понадобится: мука – 450 г, сахар – 50 г, яйца – 2 шт., молоко – 200 мл, сливочное масло – 50 г, соль – 2,5 г, сухие дрожжи – 5 г. Стоит учесть, что сливочное масло должно быть мягким, а молоко необходимо подогреть до 37-38 градусов. В посуду налить теплое молоко, добавить размягченное сливочное масло и соль. Взбить яйца вилкой в другой миске и добавить смесь в молоко с маслом. После просеять муку, насыпать дрожжи и сахар. Замесить. Кстати, муку лучше просеять трижды, для насыщения кислородом. Это поможет тесту подняться быстрее. Все перемешать и накрыть полотенцем на 1,5 часа. Тесто должно увеличиться в 3-4 раза. Булочки выкладывают на противень и выпекают в духовке при температуре 180 градусов 20-25 минут. Рецепты узнавали Айжан ШАУКУЛОВА и Константин Сергеев Read the full article

0 notes

nevidimite · 7 years ago

Text

Търновски етюди I Тихата тъга на село Гащевци.

Велико Търново – в сърцето на България, в сърцето и на хората. И в моето сърце завинаги. За пореден път се връщам в този град с чувство на вълнение и благодарност. Този път обаче не старата столица е целта на посещението ми, а нещо отвъд нея. Нещо, което хората, запленени от блясъка и обаянието на Търновград, или не познават, или не виждат.

По последни официални данни Великотърновска област се нарежда на второ място по обезлюдяване на населените места – веднага след Габровска област. От общо 336 селища 58 търновски села са без постоянно население, а 85 села са с едноцифрен брой обитатели. Този факт е достатъчна причина за мен отново да се насоча към старопрестолния град, за да посетя поне малка част от околните му села, преди тяхното най-голямо богатство – хората – да бъде окончателно загубено.

За пръв път, пътувайки по дела на „Невидимите“, се обръщам за помощ и съдействие към местната община. Молбата ми за настаняване в общинско жилище за една вечер остава без отговор - нито по имейл, нито по телефон. Явно освен селата на Търново, общината на града също е невидима. Или поне недостижима.

Отсъствието на градските власти обаче става повод да се убедя в безрезервната, безкрайна и безкористна гостоприемност на търновци. Този път вратата си за мен отваря един напълно непознат дом на един напълно непознат човек. Мария Ангелова – една от фотографките на „Невидимите“, сама родом от Търново, ме придружава заедно със семейството си в пътуването из околните села. Благодарение на нейната приятелка Теодора, получавам подслон и уют, които няма да забравя. Живеещото във Варна момиче не ме познава, но въпреки това ми доверява дома си и се превръща за мен в пример за онова, което си мечтая да виждам в хората. Благодаря ти, Теодора!

След една омайна сутрин, украсена с приказния пейзаж на Стария град от горната снимка, заедно с Мария, Слав и тяхната малка дъщеричка Ясна се отправяме на пътешествие на юг към Предбалкана. Точно там са разположени и голяма част от опустяващите села в района, повечето от които със запомнящи се и запленяващи имена.

Първата ни спирка за деня е село Големаните – скътано по зелените баири някъде около Килифаревския манастир. Вместо големи хора, там намираме предимно обновени вили, които са обитавани от градските си собственици главно през съботно-неделните дни. И все пак, в селото се случва културен живот, подобаващ на звучното му име.

Малкото местни хора, които срещаме, с радост и благодарност ни разказват за провелия се предния ден спектакъл на театралната група от близкия град Дебелец. Съжалението ни, че сме го пропуснали е придружено от щастие, че тези хора, макар и живеещи на село, също имат възможност да се докоснат до изкуството на театъра. Както се уверяваме сами малко по-късно, сред тях има и англичани, които от години живеят тук и покрай контактите си с местното население вече са научили и български на прилично ниво.

В село Големаните не успяваме да намерим човек, който да ни отдели повече време и да разкаже за живота си и съдбата си тук, така че продължаваме своя по-нататъшен път. Следва село Гащевци, което е още по-затънтено насред дъбрави, гори и тучни поляни.

Първото впечатление за това място е като за лишено от трайно човешко присъствие селце. Повечето къщи са здрави и цели, но тихи и затворени. Не се чува кучешки лай и не се забелязва човешко присъствие по улиците. Може би все пак и обедният час има пръст в тази работа, приласкавайки жителите на това място към обяд и лека отмора след сутрешния труд.

Навлизаме навътре в селото и стигаме едно малко площадче, заобиколено от къщи. Една от тях прави особено впечатление с височината си и тухления строеж и така напомня на замък от една изминала епоха. Залепената на вратата й обява приканва жителите на село Гащевци и село Дечковци на родова среща. За съжаление и тук установяваме, че сме изпуснали правилния момент – събитието се е състояло преди точно една седмица. Тогава сигурно улиците на това място са били по-оживени.

След кратък обяд и бърз музикален дует с малката Ясна именно пред въпросната къща, решаваме да се поразтъпчем малко наоколо – току-виж сме намерили някого, с когото да разговаряме. И наистина – няколко крачки по-нататък забелязваме паркирана кола пред къща, от която се чува силен звук от телевизор. Явно тук все пак има постоянно живеещи хора.

Продължаваме разходката си по тихите улици и скоро намираме и други хора, които обядват спокойно зад загражденията на дома си. Покрай тях преминава кола с чужда регистрация, в която уютно са се настанили стопанин и куче. Всички тези носители на живота в село Гащевци обаче са видимо твърде ангажирани с действията си, че да разговарят с нас. Затова продължаваме търсенето си. Много скоро усилията ни ще бъдат възнаградени.

По главния път, от който сме дошли, съзирам възрастна жена, вървяща бавно по посока къщата с работещия телевизор. Всичко във външния й вид говори за измъчен човек с тежък и неблагодарен бит. Прегърбена, с дълга пръчка за опора в ръката си, жената се спира за малко, вдига поглед към нас, колкото да ни регистрира като пришълци и продължава мълчаливо пътя си.

Настигам я сполетян от някакво усещане, че тя би говорила на драго сърце с нас. Закъснелият й отговор на поздрава ми ме кара да си мисля, че грохналата жена не може да повярва, че заговарям именно нея. На улицата обаче друг човек няма. Това е Кина – един от 10-тината постоянни жители на село Гащевци. Живее тук с болния си мъж, за когото полага денонощни грижи. Наскоро са се върнали от болницата в Търново. Именно от тяхната къща се чува силният звук от работещ телевизор – прикованият на легло партньор на Кина няма друг избор за прекарване на дните си.

Сякаш отключила душата си за нас Кина излива нелеката си съдба само в рамките на няколко изречения. Състоянието на 70-годишния й мъж е толкова тежко, че от нея се изисква постоянно да е до него и да му помага в извършването на най-елементарни дейности. Усилията, които полага, за да го изправи на крака и да го разходи, например, довели до формирането на гърбица, която придава на Кина по-старчески вид, несъответстващ на реалната й възраст. Единствената помощ за нея идва от самотната им 80-годишна съседка. Двете успяват с общи усилия да го вдигнат в случаите, в които безпомощният човек е паднал на земята. Всичко това създава усещане за безнадеждност в ежедневието на Кина.

Гледайки вида на Кина докато говори за всичко това решавам, че е редно да я разведря с други теми:

- А ти оттук ли си родом? - Не, не съм...Аз съм от Горановци. Не знам дали го знаеш. - Не, не се сещам къде е. - Ами, от Райковци и...някаква отгоре махлъ е Горановци. Райковци, Мишморков хан и нагоре горътъ. Ей там съм родена. Ама моите родители, както съм се родила, като бебенце, са купили къща в Плаково, ако сте го чували. То е...как да ви го обясня сега...от Дебелец към Хмела и Плаково. Там са купили къща, там са ме гледали.

Това, което не успявам да свърша напълно с моите въпроси, прави малката Ясна с неочакваната си поява и срамежлив поглед към новопоявилата се в нашата компания жена:

- К’о, ма, бабо? Ой, на баба детенцето! Момиченце ли е? - Кажи здравей! - Здравей, бабо! Баба Кинка съм. Дай ръчичката, бабо, да видя! Дай, бе, бабо! Дай, ма, писе! Хе-хе! Сладурче! - Досега много желаеше да се срещнем с някого, иначе е срамежлива в момента...

Радостта на възрастната жена от спонтанната среща с ��сна ме кара да се замисля за времената, в които такива деца са били ежедневието, туптящото сърце на Гащевци и на всички други околни села. Тогава и хора с грижите на Кина сигурно са намирали по-лесно утеха.

- Може ли да Ви снимам с фотоапарата докато говорим? – пита Мария, почувствала Кина по-близка след срещата с Ясна. - Мен да ме снимаш? Мен? Защо? Ама аз съм... - Не се притеснявайте. Няма да ви даваме по телевизията или нещо такова...Представете си го като книжка с разкази за местата, където ходим...Хората я намират в интернет. - А ти как дойде в Гащевци? – продължавам с въпросите аз. - Ами, запознаха ме с дядото и се събрахме и живеем вече 16 години, 17 заедно. - Как се запозна с него? - Ами, запознаха ни...Приятели. - Като дойде тук преди 16-17 години повече хора ли имаше или пак беше така пусто? - Ами, бяха до 15-16, да ти кажа...ама после...Ама то има, ето тука – идват, ама през седмица, през две.... - Тук има нещо като читалище нагоре? - То е било училище. Ние там се събирахме преди туй. Правехме купони.... - Колко хора се събирахте? - Ами, тука в селото. Колкото бяха хората...абе, до 12-13 човека сме ходили. - А сега то е ремонтирано, но не ходите? - Не, сега не. - Как протичаха тези сбирки? - Ами, занасяме си нещо за ядене, за пиене. Пием си, хапнем си...След туй се разделяме и така...Всеки си отива вкъщи и тъй.

За каквото и да ни разказва, в мислите си Кина все се връща в дома си, където я чака болният й мъж и всички грижи за него. В тези моменти усмивката и смехът й се заменят от сянка и тъга в погледа й, които трудно могат да се опишат. Отново опитвам да й помогна – този път с търсенето на възможен изход от положението й:

- Може, евентуално да речем, за дядото да намериш помощ. С твоите деца можеш да говориш, да го настанят някъде...Има много по-евтини места, които не са лоши. Защото той ако ще става по-зле...в един момент ти няма да има какво да направиш... - Ако се влоши, тогава ще го мислим... - А те какво ти казаха в болницата в Търново? - Ами, какво – да пие лекарствата, да не пие алкохол. А той иска да пие...И не мога да го... - Много ли пие? - Ами не много малко. Аз си пийвам и аз, защото аз не мога. Не мога. Аз се погнусявам...разбираш ли? А той отива към цироза. Диабет – захар. И те много неща. Как да ти го обясня? И тая манерка...Той я взима и отива да пие. Викам – недей пи, човек. Трябва да ядеш и да хапнеш...Не. Изчаква ма да ме няма и се налоква. И като падне, аз не мога да го вдигам...Той е... - Как изкарваш времето без него? Как минава денят ти освен в грижи за него? - Ами, ако заспи и аз си лягам така малко да се опъна, без да спя. Да си почина малко. И като дойде време – айде. Да му дам да яде пак, да таквоз. - А събираш ли се със съседите, с комшиите? - Имам, да. - Освен с тази възрасната жена, която ти помага? Тук долу видяхме, че има съседи. - Да, анличанка е. Говорихте ли с нея? - Не, не...може би трябваше, но бързаха видимо. Те откога са тук? -- О, те отдавна...Може би от 20 години. - С тях разбирате ли се, те научиха ли български? - Ами, чат-пат...щот’ тя повече по телефон говори на английски, ама говори и български. - И като се видите се поздравявате... - Да, да....Имаме се, долу-горе....Като бяхме у болницата, тя ни храни кучето, котенцата...Аз преди туй имах кокошки, патки, бройлери...юрдечки...Ама сега като не мога...сега като не мога – него ли да гледам, мене си ли да гледам. Направо не зная какво да правя. И някой път викам – е там ще вържа едно въже и айде...

Чувайки тези думи ми става ясно, че трябва да направя всичко по силите си, за да вдъхна кураж на тази жена. И все пак възможностите ми не са големи...

- Е, не...недей така. Това е изпитание и няма да е постооянно, временно е. Трябва да минеш през нещо. Говори наистина с твоите деца, обясни им много сериозно какво е положението, защото в един момент ще падне на тях, ще стане още по-лошо...Нали освен него и ти ще легнеш болна... - Аз съм почти...почти отивам да лягам да мра, дет’ се казва...не зная...Не е добре, ама...не знам как ще се оправим... - Няма да се отчайваш, те нещата ще се наредят някакси. Ще видиш. - А той казва – без мене е кръгла нула, без мен той е кръгла нула. Иска да бъда аз със него само.. Разбираш ли? Аз, казва, без нея съм кръгла нула.. - Значи те уважава? - Ами, уважава ме, не че не ме уважава. Не че не ме обича. Не че аз не го обичам. Казва – аз без нея съм кръгла нула. Иска, фактически, аз да го правя...щот’ той не дава на друг да се грижи...Аз да съм го правила. Не го знам, срам ли го е? - Сигурно...не му е лесно и на него. - Неудобно ли му е... - И в болницата ти правеше всичко? - Да, да...всичко аз. Сестрите – само такова – инжекциите, системите. Иначе всичко аз. - А там поне добри ли бяха условията? - Ами, да, бяха. Даже бяха ми дали легло, обаче аз...лягам, но аз го следя. Да не падне, системата следя. Туй-онуй. Когато изтече да се обадя на сестрата, да дойде, да я спре, да я махне. - Ще се оправи. Няма да е винаги така. Просто трябва да минеш през нещо, някакво изпитание. Ще видиш, че ще се наредят нещата. Но си търси развлечение, така излизай, разхождай се – срещай се с хората, със съседите. - Ами, туй правя. Даже аз, като може да стане, да излезне, го изкарвам. Ама...

Разговорът ни с Кина върви към своя край. Облаците над главите ни се сгъстяват и по всичко личи, че след малко отново ще завали. И тя отново ще влезе в дома си, за да се грижи за безпомощния си партньор. А ние отново ще поемем на път в търсене на други села, други съдби, други болки и радости, споделени с последните хора по тези отдавна гаснещи места.

- Ама, стига, бе, Марче! Стига си ме снимала... - Виж, ако някоя не ти харесва, ще я махнем... - Виж, каква съм грозна... - Как ще си грозна? Няма такова нещо като грозна. Ти си такава, каквато си. Естествена. - Да не ме пуснете по телевизора... - Няма, не се притеснявай – успокоява я нежно и внимателно Мария – така, както само тя може. - Много ти благодарим, че си поговори с нас – обръщам се аз отново към Кина. - И аз ви благодаря... - Надяваме се да сме те разведрили малко. За нас това е важно. - Няма как, важно е и за мен с някого да говоря...

Раздяла. След минутите, през които пред очите ни е изминал цял един човешки живот със своите обрати и изпитания, е време да се разделим. Минутите са часове, дни, години, но някак все не са достатъчни, за да получим трайно удовлетворение, че поне малко сме помогнали на най-нуждаещите се по опустяващите села. Въпреки това и днес, както и много други пъти, отново сме намерили доказателство за силата и издръжливостта на тези хора – на техния дух, достойнство и човещина.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

#veliko tarnovo #bulgaria #nevidimite

1 note · View note