#Чака Хан | Explore Tumblr posts and blogs

avestnikpress · 1 year ago

Text

Кулинарная карта страны

Кто из нас не пробовал украинский борщ или русскую уху? Ну а узбекский плов и уйгурские манты уже стали традиционным блюдом наравне с мясом по-казахски, которые подают на праздничный стол гостям. Любая хозяйка вне зависимости от национальности давно усвоила секреты приготовления блюд разной национальной кухни. Татарский чак-чак, немецкий штрудель, белорусские драники, корейская фунчоза и многие другие яства – такое изобилие на дастархане ярко демонстрирует многонациональность и единство народа Казахстана. Герои нашей публикации рассказывают о традициях национальной кухни, знакомят с популярными блюдами и делятся их рецептами.

Выпечка - визитная карточка татар Огромным разнообразием блюд радует национальная татарская кухня. Испокон веков рецепты блюд передавались от матери к дочери, от бабушки к внучке. Приготовление некоторых из них так и осталось без изменений на протяжении десятков лет. - Труднее всего представить татарскую кухню без выпечки. Ее готовят по-домашнему вкусно, вкладывая все свое умение и душу. Эчпочмак – пирожки треуго��ьной формы, их пекут из дрожжевого или пресного теста с начинкой из мяса и картофеля, подаются они с бульоном. Это блюдо можно назвать визитной карточкой татарского народа. В Казани ему даже установили памятник, - рассказывает представитель татаро-башкирского этнокультурного объединения «Шатлык» Сания Насибуллина. Из вкусной выпечки Сания Ахмедсафаровна называет перемячи – жареные на масле пирожки с мясо-луковой начинкой, которые подают к чаю. Балеш – открытый пирог из пресного теста с начинкой из мяса птицы, предпочтение отдается утке либо курице. Печенье кош-теле, обсыпанное сахарной пудрой, талкыш келяве – сладкое изделие из меда, приготовленное в виде пирамидки, губадия – пирог с начинкой из риса, яйца, изюма и красного топленого творога (корт). Еще есть обжаренная пресная лепешка – кыстыбый, с начинкой из каши, рагу, но чаще картофельного пюре. Кыстыбый напоминает незакрытый пирог, обмазанный топленым маслом. Начинку кладут на одну половину лепешки, закрывая сверху второй. Ну и как же не упомянуть татарские оладьи – коймак, которые готовят из пшеничной, гречневой либо овсяной муки. - По татарскому обычаю, когда теща приглашает к себе в гости зятя и дочь, она из уважения к ним с большим старанием к чаю готовит коймак, и поэтому блюдо получило название кияу коймагы, - разъясняет Сания Насибуллина. На первое у татар всегда подают традиционный суп с домашней лапшой – токмач. Готовят его не только на курином бульоне, но и на мясном, рыбном, овощном и даже грибном. - Татары всегда славились пчелов��дством. Поэтому среди традиционных блюд татарской кухни не могли не появиться медовые сладости. Это, конечно же, чак-чак. По легенде, достопочтимый хан Булгарии надумал женить своего единственного сына. При этом он выставил условие – приготовить невиданное доселе угощение. Долго мастера и кулинары пытались угодить ему, ведь правитель пожелал потчевать гостей таким блюдом, чтобы знатные иноземные путешественники, попробовав его, долго воспевали славу Булгарии. Наконец, жена одного пастуха преподнесла суровому хану лапшу из муки и яиц, обильно политую медом. Хан попробовал и прослезился. Тогда он пожелал своему наследнику, чтобы отношения с женой были у него столь же крепкими, как кусочки чак-чака, приклеенные друг к другу, и чтоб имели они столько детей, сколько приклеится к новому лакомству горошин. С тех пор чак-чак – обязательное лакомство на всех татарских свадьбах, - говорит Сания Ахмедсафаровна.

Зур-бэлиш Сания Насибуллина поделилась с читателями «АВ» рецептом приготовления зур-бэлиш. Он считается самым вкусным, пропитанным соком начинки и мягким. Начинка пирога состоит из говядины, гуся или утки, картофеля, репчатого лука и специй. Все ингредиенты для пирога сырые. Ингредиенты для начинки нарезают мелкими кусочками, перемешивают. Тесто делим на три части: большую, среднюю и совсем маленькую. Раскатываем лепешку, выкладываем на нее сырую начинку. Катаем из второй части теста лепешку, накрываем ею начинку и залепляем края. В середине делаем надрез и накрываем его колобком из третьего кусочка теста. Колобок поможет вам определить готовность пирога. Вы его можете поднять, попробовать – мягкий ли картофель. Если картофель приготовился, значит, и весь пирог тоже. Из остатков теста можно вырезать цветочки, листочки, маленькие шарики и украсить ими пирог. Для приготовления теста: 1 бокал воды или молока (50/50); 1 яйцо; 0,5 бокала раст. масла; 1 ч. л. соли; 3 ст. л. сметаны 20%; 1 ч. л. разрыхлителя; мука. Для начинки: говядина - 300 гр; мясо утки или гуся - 200 гр; картофель - 600 гр; луковица - 1 штука; соль - 1 чайная ложка; черный перец - 0,5 ч. л.

Картофель - всему голова С особенностями белорусской кухни нас знакомит председатель старейшин ОО белорусов «Алеся» Людмила Коврикова. - Все-таки надо отдать должное нашим бабушкам и дедушкам, которые могли сохранять продукты долгое время, а потом еще из них готовить здоровую и вкусную еду. Взять, к примеру, грибы. Их сушили, солили, мариновали, а потом использовали как начинку, добавляли в салаты, запекали, жарили. Также поступали с мясом, рыбой: сушили в печи и хранили в деревянных ящиках или в холщовых мешках. На зиму запасались молочными продуктами: творогом и сыром. Свежий творог солили и под гнетом держали в бочках. В таком виде творог мог храниться долгие месяцы и не терял своих вкусовых качеств, - раскрывает секреты национальной кухни Людмила Андреевна. Стоит отметить, что в состав очень многих блюд белорусской кухни входит картофель. Среди них всем известные драники – так называемые картофельные оладьи. Вообще, существует 30 разновидностей драников, приготовленных из отварного риса и плавленого сыра, с добавлением зелени, чеснока, с грибами, с розмарином, творогом, свеклой и другими продуктами. Из картофеля также готовят классические клецки, запеканку, омлет, который именуется как дрочена, пыжи – с виду напоминают картофельные оладьи, колдуны, напоминающие слоеные пирожки. - Но, что интересно, главный суп белорусской кухни, который подается как первое блюдо за праздничным столом – журек - готовится без картошки. Готовят его на основе закваски из овсяной муки с ржаным хлебом, которая смешивается с мясом и овощами, - добавляет Людмила Андреевна. Сама она любила готовить домашним «бабку» - жаркое из картофеля и мяса с луком и сметаной. ��опулярны у белорусов блюда из свеклы, одним из которых является суп-холодник – нечто среднее между борщом и окрошкой. Есть разновидности мясных и молочных блюд. Белорусы предпочитают запекать мясо, причем на праздники готовят целой тушкой. Также на столе можно увидеть разносолы из капусты, грибов, свеклы и других овощей.

Пыжи Людмила Андреевна поделилась с нами рецептом пыжей. Готовятся они как классические драники, но между прослойками можно заложить фарш или другую начинку. Ингредиенты: картофель – 600 г; яйцо куриное – 1 шт; мука – 3 ст. л. без горки; масло растительное – 50 мл; соль – 1 ч. л. Для начинки: любой фарш. Приготовление: Картофель натереть на крупной терке, посолить и оставить на 5 минут, чтобы он дал сок. Затем сок отжать, картофель смешать с яйцом и мукой. Выложить драники ложкой на раскаленную сковороду с маслом, сверху разровнять фарш, затем опять слой картофеля и фарша. Сверху покрыть картофельной массой и обжарить с двух сторон на огне до золотистого цвета.

Пряный вкус горского застолья Кухню Дагестана невозможно ��редставить без аромата специй, выпечки. Представители различных этносов любят поспорить, чей рецепт мудреней одного и того же блюда. Но есть общие для всех дагестанцев кушанья, составляющие национальную гордость. Согласно легенде, когда Всевышний обходил землю, населяя ее людьми, над Кавказом его мешок рассыпался. Отсюда и поверье, что сколько народностей живет и поныне там, столько рецептов знаменитого хинкал (дословно «кусочек теста») у его жителей. А если к нему добавить различные виды соусов, то вместе они образуют целую философию кухни Кавказа. Казалось бы, ни одна национальная поварская книга в мире не обходится без блюда, где главными ингредиентами выступают мясо и тесто, но с разной рецептурой. Пельмени, манты, вареники, лапша, пигоди, спагетти, учпучмаки, бешбармак, хинкали. О последнем и разговор особый. Активист молодежного ЭКО Дагестан Диана Сулейманова уточняет, что многие дагестанский хинкал путают с грузинскими хинкали. - Мол, да, знаю, ели. Это не так. Наше блюдо - символ и национальная идея страны горцев, где народы живут обособленно, - подчеркивает она. Диана отмечает: сытость блюда, как и состав, объясняется образом жизни народа. Холод, снег в предгорьях, пастьба отары требует физического труда и калорийной пищи. А варенные в мясном бульоне кусочки теста, «хинкалины», подаваемые с бульоном и острым соусом, согревают в холодное время. Хинкал открывает любое застолье у горцев. Свадьбы, торжества не обходятся без него. Отличие - в приготовлении. Посудите сами, аварский, лакский, лезгинский, даргинский, кумыкский и еще более 30 видов, как и народностей. Мука, вода и мясо - обязательные составляющие. Лакцы, например, тесто раскатывают в колбаски, которые нарезают кубиками размером с грецкий орех. Каждый кусочек кладут на левую ладонь, делая в середине большим пальцем правой руки углубление, придавая тесту форму ушка. Именуют свой хинкал «гьавккури» или «ххункӏру». Аварцы - самый многочисленный этнос республики, и куски теста им под стать - крупные, размером с кулак, воздушные, мягкие. Есть разновидность сладкого хинкал на сливочном масле с сахаром. Для бульона мясо можно использовать и сушеное. Наструганное ломтиками, оно напоминает бастурму. Но в хинкал оно, как и сушеная колбаса, идет вареным. Готовить надо около часа, сливая первый бульон с лишней солью. Мучные изделия почти всегда составляют часть многообразной кухни дагестанцев. Чуду, или ласково чудушки, как их называет Диана, означает пирог. Это закрытый пирог из тонкого теста с разнообразными начинками: зеленью, с картофелем и сыром, со свекольной ботвой, с мясом. Лепешку обжаривают на сухой сковороде без добавления масла, им смазывают готовые горячие лепешки после готовки. Вот поэтому иногда за любовь к чуду о дагестанцах говорят: и вершки, и корешки едят, хитрые. То есть и ботву, и корнеплоды можно использовать в начинку. Курзе напоминают пельмени, но лепятся обязательно косичкой, начиненные мясом либо ханцем (кисловатая сыворотка из молока). Также можно начинять яйцами, творогом, картофелем. Кулинарному наследию дагестанского урбеча более 300 лет. Урба в переводе - лен. Это густая тягучая маслянистая масса из перетертых поджаренных или высушенных семян льна, конопли, подсолнуха, тыквы, абрикосовых косточек или орехов. Урбеч используется для приготовления сладкого блюда с медом и маслом как питательное средство для укрепления иммунитета, также при лечении вирусных заболеваний. Хинкал В классическом варианте для приготовления хинкал потребуется: говядина — 700 г; вода — 2,5 л; соль — по вкусу; кефир — 1 стакан; мука — 1,5 стакана. Приготовление: говядину зачистить от пленок и жилок, промыть, залить водой. Варить, предварительно посолив, два часа. После мясо вынуть, остудить и нарезать кусочками. Бульон оставить на плите. Для теста: в миске просеять муку, добавить кефир, немного соли. Замесить упругое тесто, но не липнущее к рукам. Готовое тесто раскатать в пласт толщиной около 1,5 см и разрезать на кусочки треугольной формы. В бульоне варят кусочки теста, пока они не всплывут. Подавать следует мясо с отварными кусочками на одном блюде в горячем виде. В виде добавок к нему подают соусы из томатной пасты и сметаны либо сметаны с чесноком, обязателен острый привкус.

Улетные булочки от фрау Довгань Фрау Довгань – 72 года. Несмотря на почтенный возраст, Елена Яковлевна – активистка актюбинского общества немцев «Возрождение». Ее вкусная выпечка – истинное наслаждение даже для гурманов. Она поделилась с нами рецептом булочек с необычной формой в виде «птиц с хвостиками». - Булочки Vogel научила печь еще моя мама. А сам рецепт достался от бабушки. Российские немцы Ростовской области, откуда родом мои предки, часто пекли такие. Причем дважды в год: весной, когда птицы прилетали, и осенью, когда улетали в теплые края. Это своеобразная благодарность природе, пернатым за то, что они дарят нам свое щебетание, а улетая, возвращаются вновь, - рассказывает Елена Довгань. - Раньше «птички» из теста получались отменные, ажурные хвосты делали. Сейчас пальцы плохо слушаются, но мы с дочерью стараемся. Лепим будущие булочки и благодарим мать-природу за хороший год, хлеб, тепло и уют, мирное небо над головой. Vogel Для приготовления Vogel понадобится: мука – 450 г, сахар – 50 г, яйца – 2 шт., молоко – 200 мл, сливочное масло – 50 г, соль – 2,5 г, сухие дрожжи – 5 г. Стоит учесть, что сливочное масло должно быть мягким, а молоко необходимо подогреть до 37-38 градусов. В посуду налить теплое молоко, добавить размягченное сливочное масло и соль. Взбить яйца вилкой в другой миске и добавить смесь в молоко с маслом. После просеять муку, насыпать дрожжи и сахар. Замесить. Кстати, муку лучше просеять трижды, для насыщения кислородом. Это поможет тесту подняться быстрее. Все перемешать и накрыть полотенцем на 1,5 часа. Тесто должно увеличиться в 3-4 раза. Булочки выкладывают на противень и выпекают в духовке при температуре 180 градусов 20-25 минут. Рецепты узнавали Айжан ШАУКУЛОВА и Константин Сергеев Read the full article

0 notes

nevidimite · 7 years ago

Text

Търновски етюди I Тихата тъга на село Гащевци.

Велико Търново – в сърцето на България, в сърцето и на хората. И в моето сърце завинаги. За пореден път се връщам в този град с чувство на вълнение и благодарност. Този път обаче не старата столица е целта на посещението ми, а нещо отвъд нея. Нещо, което хората, запленени от блясъка и обаянието на Търновград, или не познават, или не виждат.

По последни официални данни Великотърновска област се нарежда на второ място по обезлюдяване на населените места – веднага след Габровска област. От общо 336 селища 58 търновски села са без постоянно население, а 85 села са с едноцифрен брой обитатели. Този факт е достатъчна причина за мен отново да се насоча към старопрестолния град, за да посетя поне малка част от околните му села, преди тяхното най-голямо богатство – хората – да бъде окончателно загубено.

За пръв път, пътувайки по дела на „Невидимите“, се обръщам за помощ и съдействие към местната община. Молбата ми за настаняване в общинско жилище за една вечер остава без отговор - нито по имейл, нито по телефон. Явно освен селата на Търново, общината на града също е невидима. Или поне недостижима.

Отсъствието на градските власти обаче става повод да се убедя в безрезервната, безкрайна и безкористна гостоприемност на търновци. Този път вратата си за мен отвар�� един напълно непознат дом на един напълно непознат човек. Мария Ангелова – една от фотографките на „Невидимите“, сама родом от Търново, ме придружава заедно със семейството си в пътуването из околните села. Благодарение на нейната приятелка Теодора, получавам подслон и уют, които няма да забравя. Живеещото във Варна момиче не ме познава, но въпреки това ми доверява дома си и се превръща за мен в пример за онова, което си мечтая да виждам в хората. Благодаря ти, Теодора!

След една омайна сутрин, украсена с приказния пейзаж на Стария град от горната снимка, заедно с Мария, Слав и тяхната малка дъщеричка Ясна се отправяме на пътешествие на юг към Предбалкана. Точно там са разположени и голяма част от опустяващите села в района, повечето от които със запомнящи се и запленяващи имена.

Първата ни спирка за деня е село Големаните – скътано по зелените баири някъде около Килифаревския манастир. Вместо големи хора, там намираме предимно обновени вили, които са обитавани от градските си собственици главно през съботно-неделните дни. И все пак, в селото се случва културен живот, подобаващ на звучното му име.

Малкото местни хора, които срещаме, с радост и благодарност ни разказват за провелия се предния ден спектакъл на театралната група от близкия град Дебелец. Съжалението ни, че сме го пропуснали е придружено от щастие, че тези хора, макар и живеещи на село, също имат възможност да се докоснат до изкуството на театъра. Както се уверяваме сами малко по-късно, сред тях има и англичани, които от години живеят тук и покрай контактите си с местното население вече са научили и български на прилично ниво.

В село Големаните не успяваме да намерим човек, който да ни отдели повече време и да разкаже за живота си и съдбата си тук, така че продължаваме своя по-нататъшен път. Следва село Гащевци, което е още по-затънтено насред дъбрави, гори и тучни поляни.

Първото впечатление за това място е като за лишено от трайно човешко присъствие селце. Повечето къщи са здрави и цели, но тихи и затворени. Не се чува кучешки лай и не се забелязва човешко присъствие по улиците. Може би все пак и обедният час има пръст в тази работа, приласкавайки жителите на това място към обяд и лека отмора след сутрешния труд.

Навлизаме навътре в селото и стигаме едно малко площадче, заобиколено от къщи. Една от тях прави особено впечатление с височината си и тухления строеж и така напомня на замък от една изминала епоха. Залепената на вратата й обява приканва жителите на село Гащевци и село Дечковци на родова среща. За съжаление и тук установяваме, че сме изпуснали правилния момент – събитието се е състояло преди точно една седмица. Тогава сигурно улиците на това място са били по-оживени.

След кратък обяд и бърз музикален дует с малката Ясна именно пред въпросната къща, решаваме да се поразтъпчем малко наоколо – току-виж сме намерили някого, с когото да разговаряме. И наистина – няколко крачки по-нататък забелязваме паркирана кола пред къща, от която се чува силен звук от телевизор. Явно тук все пак има постоянно живеещи хора.

Продължаваме разходката си по тихите улици и скоро намираме и други хора, които обядват спокойно зад загражденията на дома си. Покрай тях преминава кола с чужда регистрация, в която уютно са се настанили стопанин и куче. Всички тези носители на живота в село Гащевци обаче са видимо твърде ангажирани с действията си, че да разговарят с нас. Затова продължаваме търсенето си. Много скоро усилията ни ще бъдат възнаградени.

По главния път, от който сме дошли, съзирам възрастна жена, вървяща бавно по посока къщата с работещия телевизор. Всичко във външния й вид говори за измъчен човек с тежък и неблагодарен бит. Прегърбена, с дълга пръчка за опора в ръката си, жената се спира за малко, вдига поглед към нас, колкото да ни регистрира като пришълци и продължава мъ��чаливо пътя си.

Настигам я сполетян от някакво усещане, че тя би говорила на драго сърце с нас. Закъснелият й отговор на поздрава ми ме кара да си мисля, че грохналата жена не може да повярва, че заговарям именно нея. На улицата обаче друг човек няма. Това е Кина – един от 10-тината постоянни жители на село Гащевци. Живее тук с болния си мъж, за когото полага денонощни грижи. Наскоро са се върнали от болницата в Търново. Именно от тяхната къща се чува силният звук от работещ телевизор – прикованият на легло партньор на Кина няма друг избор за прекарване на дните си.

Сякаш отключила душата си за нас Кина излива нелеката си съдба само в рамките на няколко изречения. Състоянието на 70-годишния й мъж е толкова тежко, че от нея се изисква постоянно да е до него и да му помага в извършването на най-елементарни дейности. Усилията, които полага, за да го изправи на крака и да го разходи, например, довели до формирането на гърбица, която придава на Кина по-старчески вид, несъответстващ на реалната й възраст. Единствената помощ за нея идва от самотната им 80-годишна съседка. Двете успяват с общи усилия да го вдигнат в случаите, в които безпомощният човек е паднал на земята. Всичко това създава усещане за безнадеждност в ежедневието на Кина.

Гледайки вида на Кина докато говори за всичко това решавам, че е редно да я разведря с други теми:

- А ти оттук ли си родом? - Не, не съм...Аз съм от Горановци. Не знам дали го знаеш. - Не, не се сещам къде е. - Ами, от Райковци и...някаква отгоре махлъ е Горановци. Райковци, Мишморков хан и нагоре горътъ. Ей там съм родена. Ама моите родители, както съм се родила, като бебенце, са купили къща в Плаково, ако сте го чували. То е...как да ви го обясня сега...от Дебелец към Хмела и Плаково. Там са купили къща, там са ме гледали.

Това, което не успявам да свърша напълно с моите въпроси, прави малката Ясна с неочакваната си поява и срамежлив поглед към новопоявилата се в нашата компания жена:

- К’о, ма, бабо? Ой, на баба детенцето! Момиченце ли е? - Кажи здравей! - Здравей, бабо! Баба Кинка съм. Дай ръчичката, бабо, да видя! Дай, бе, бабо! Дай, ма, писе! Хе-хе! Сла��урче! - Досега много желаеше да се срещнем с някого, иначе е срамежлива в момента...

Радостта на възрастната жена от спонтанната среща с Ясна ме кара да се замисля за времената, в които такива деца са били ежедневието, туптящото сърце на Гащевци и на всички други околни села. Тогава и хора с грижите на Кина сигурно са намирали по-лесно утеха.

- Може ли да Ви снимам с фотоапарата докато говорим? – пита Мария, почувствала Кина по-близка след срещата с Ясна. - Мен да ме снимаш? Мен? Защо? Ама аз съм... - Не се притеснявайте. Няма да ви даваме по телевизията или нещо такова...Представете си го като книжка с разкази за местата, където ходим...Хората я намират в интернет. - А ти как дойде в Гащевци? – продължавам с въпросите аз. - Ами, запознаха ме с дядото и се събрахме и живеем вече 16 години, 17 заедно. - Как се запозна с него? - Ами, запознаха ни...Приятели. - Като дойде тук преди 16-17 години повече хора ли имаше или пак беше така пусто? - Ами, бяха до 15-16, да ти кажа...ама после...Ама то има, ето тука – идват, ама през седмица, през две.... - Тук има нещо като читалище нагоре? - То е било училище. Ние там се събирахме преди туй. Правехме купони.... - Колко хора се събирахте? - Ами, тука в селото. Колкото бяха хората...абе, до 12-13 човека сме ходили. - А сега то е ремонтирано, но не ходите? - Не, сега не. - Как протичаха тези сбирки? - Ами, занасяме си нещо за ядене, за пиене. Пием си, хапнем си...След туй се разделяме и така...Всеки си отива вкъщи и тъй.

За каквото и да ни разказва, в мислите си Кина все се връща в дома си, където я чака болният й мъж и всички грижи за него. В тези моменти усмивката и смехът й се заменят от сянка и тъга в погледа й, които трудно могат да се опишат. Отново опитвам да й помогна – този път с търсенето на възможен изход от положението й:

- Може, евентуално да речем, за дядото да намериш помощ. С твоите деца можеш да говориш, да го настанят някъде...Има много по-евтини места, които не са лоши. Защото той ако ще става по-зле...в един момент ти няма да има какво да направиш... - Ако се влоши, тогава ще го мислим... - А те какво ти казаха в болницата в Търново? - Ами, какво – да пие лекарствата, да не пие алкохол. А той иска да пие...И не мога да го... - Много ли пие? - Ами не много малко. Аз си пийвам и аз, защото аз не мога. Не мога. Аз се погнусявам...разбираш ли? А той отива към цироза. Диабет – захар. И те много неща. Как да ти го обясня? И тая манерка...Той я взима и отива да пие. Викам – недей пи, човек. Трябва да ядеш и да хапнеш...Не. Изчаква ма да ме няма и се налоква. И като падне, аз не мога да го вдигам...Той е... - Как изкарваш времето без него? Как минава денят ти освен в грижи за него? - Ами, ако заспи и аз си лягам така малко да се опъна, без да спя. Да си почина малко. И като дойде време – айде. Да му дам да яде пак, да таквоз. - А събираш ли се със съседите, с комшиите? - Имам, да. - Освен с тази възрасната жена, която ти помага? Тук долу видяхме, че има съседи. - Да, анличанка е. Говорихте ли с нея? - Не, не...може би трябваше, но бързаха видимо. Те откога са тук? -- О, те отдавна...Може би от 20 години. - С тях разбирате ли се, те научиха ли български? - Ами, чат-пат...щот’ тя повече по телефон говори на английски, ама говори и български. - И като се видите се поздравявате... - Да, да....Имаме се, долу-горе....Като бяхме у болницата, тя ни храни кучето, котенцата...Аз преди туй имах кокошки, патки, бройлери...юрдечки...Ама сега като не мога...сега като не мога – него ли да гледам, мене си ли да гледам. Направо не зная какво да правя. И някой път викам – е там ще вържа едно въже и айде...

Чувайки тези думи ми става ясно, че трябва да направя всичко по силите си, за да вдъхна кураж на тази жена. И все пак възможностите ми не са големи...

- Е, не...недей така. Това е изпитание и няма да е постооянно, временно е. Трябва да минеш през нещо. Говори наистина с твоите деца, обясни им много сериозно какво е положението, защото в един момент ще падне на тях, ще стане още по-лошо...Нали освен него и ти ще легнеш болна... - Аз съм почти...почти отивам да лягам да мра, дет’ се казва...не зная...Не е добре, ама...не знам как ще се оправим... - Няма да се отчайваш, те нещата ще се наредят някакси. Ще видиш. - А той казва – без мене е кръгла нула, без мен той е кръгла нула. Иска да бъда аз със него само.. Разбираш ли? Аз, казва, без нея съм кръгла нула.. - Значи те уважава? - Ами, уважава ме, не че не ме уважава. Не че не ме обича. Не че аз не го обичам. Казва – аз без нея съм кръгла нула. Иска, фактически, аз да го правя...щот’ той не дава на друг да се грижи...Аз да съм го правила. Не го знам, срам ли го е? - Сигурно...не му е лесно и на него. - Неудобно ли му е... - И в болницата ти правеше всичко? - Да, да...всичко аз. Сестрите – само такова – инжекциите, системите. Иначе всичко аз. - А там поне добри ли бяха условията? - Ами, да, бяха. Даже бяха ми дали легло, обаче аз...лягам, но аз го следя. Да не падне, системата следя. Туй-онуй. Когато изтече да се обадя на сестрата, да дойде, да я спре, да я махне. - Ще се оправи. Няма да е винаги така. Просто трябва да минеш през нещо, някакво изпитание. Ще видиш, че ще се наредят нещата. Но си търси развлечение, така излизай, разхождай се – срещай се с хората, със съседите. - Ами, туй правя. Даже аз, като може да стане, да излезне, го изкарвам. Ама...

Разговорът ни с Кина върви към своя край. Облаците над главите ни се сгъстяват и по всичко личи, че след малко отново ще завали. И тя отново ще влезе в дома си, за да се грижи за безпомощния си партньор. А ние отново ще поемем на път в търсене на други села, други съдби, други болки и радости, споделени с последните хора по тези отдавна гаснещи места.

- Ама, стига, бе, Марче! Стига си ме снимала... - Виж, ако някоя не ти харесва, ще я махнем... - Виж, каква съм грозна... - Как ще си грозна? Няма такова нещо като грозна. Ти си такава, каквато си. Естествена. - Да не ме пуснете по телевизора... - Няма, не се притеснявай – успокоява я нежно и внимателно Мария – така, както само тя може. - Много ти благодарим, че си поговори с нас – обръщам се аз отново към Кина. - И аз ви благодаря... - Надяваме се да сме те разведрили малко. За нас това е важно. - Няма как, важно е и за мен с някого да говоря...

Раздяла. След минутите, през които пред очите ни е изминал цял един човешки живот със своите обрати и изпитания, е време да се разделим. Минутите са часове, дни, години, но някак все не са достатъчни, за да получим трайно удовлетворение, че поне малко сме помогнали на най-нуждаещите се по опустяващите села. Въпреки това и днес, както и много други пъти, отново сме намерили доказателство за силата и издръжливостта на тези хора – на техния дух, достойнство и човещина.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net /

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

#veliko tarnovo #bulgaria #nevidimite

1 note · View note