#Туристическа Агенция | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Музей за близкото минало – да бъде или да не бъде…

„Музеят – възможен или невъзможен” е темата на дискусията, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане по програ��а „Публики” на Национален фонд „Култура”. Датата за дискусията е знакова и е във връзка с 10 ноември, когато се навършват 30 години от демократичните промени в България. Идеята е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Вече публикувахме текст във „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/, както и няколко мнения /тук, тук, тук, тук и тук/. Сега публикуваме текстове по темата на културолога проф. Ивайло Дичев, журналиста Тони Николов и скулптора Васил Симитчиев. А всички желаещи могат да се включат в дискусията на 7 ноември.

Проф. ИВАЙЛО ДИЧЕВ, културолог:

Защо у нас няма музей на комунизма ли?

Първо, защото музеят слага точка на една епоха и я отпраща в миналото. У нас основното политическо боричкане продължава да е „за“ и „против“ комунизма. Така че не само носталгиците отляво, но и антикомунистите отдясно не искат тази точка да се слага, за да могат да продължат борбата и съответно да легитимират дясността си. Защото в музея мъртвият вече не ни е враг – събитията, вещите, дори престъпленията по определение престават да влияят на настоящето. Превръщат се в морална притча, поука за настоящето.

Разбира се за тази поука днес не можем да се разберем. На една страна са лагерите, ДС, цензурата, сивият и затъпяващ живот. На другата – язовири, жилищни блокове, естрадни песни и изобщо модернизацията на българското общество. Левите си затварят очите пред първата страна на режима, десните яростно отричат втората. Тази културна война, както казах, до днес е основна форма на политическа идентичност у нас по липсата на сериозни икономически или социални алтернативи в главите на политиците ни.

Можем ли да направим музей, в който да покажем каква е била човешката цена на сиромашката ни модернизация - жертването на едни градски и етнически малцинства, присвояването на огромна част от националния продукт за инвестиране в заводи, цензурата, която е обратната страна на културните икони от онова време и тъй нататък. За да е убедителен и за да служи на настоящето разказът на миналото трябва да минава и през тъмни, и през светли моменти, да представя и илюзиите на поколения от българи, и разочарованията им, и ентусиазма, и бюрократическия абсурдизъм, и растежа, и терора. Но това е невъзможно, защото политиците ни пребивават в идеологиите си, а на интелигенцията, който може да представи миналото в неговата сложност - не доверяват. То и самата интелигенция се бори за оцеляване и гледа да се прилепва към идеологиите на властта, но това е друга тема.

Ретроапартамент в Димитровград - снимка Николай Папучиев

На трето място, музей не е възможен, защото самата тази институция у нас все още пребивава в 19 - ти век. Музеят тук е гробище, където отиваме да се покланяме; той представя нашите герои, нашата ритуална памет, така, както е описана от учебниците. Кога за последен път се удивихте от нещо, видяно в музей? Там просто потвърждават това, което така или иначе си знаете. Няма я нито немската амбиция това да е изследователска институция, която класира, описва, сравнява – просто защото науката у нас е непоправимо маргинализирана. Няма я и флорентинската, най-ясно видима днес в САЩ, където музеят показва любопитни предмети, които удивляват и забавляват. Институцията е идеологическа и не притежава самостоятелност по отношение на Министерството на културата и съответната община. Затова и е посещавана основно от ученически групи, водени от учителки, които илюстрират поредния си урок. Как си представяте музей на комунизма, който да е интересен – като изследователски проект, като забавен туристически продукт или пък като артистична акция? Ами то едно стихотворение на дяда ви Вазова да извадят от програмата – надига се вой до небесата. А представете си някой да се опита да покаже нещо ново, неочаквано, разбиващо стереотипите ни за онзи строй?

Дворът на Музея на социалистическото изкуство в София

Да, частен музей би бил възможен, но самодейни опити като Червения таван в Търново или много комерсиалния Ретро музей на бизнесмена от Варна май си остават доста едностранчиво - носталгични. Музеят на социалистическото изкуство пък съвсем нищо не казва за онова време - там просто има картини от една епоха, а в градината са подредени малко иронично статуи без всякакво обяснение и контекст. Защо ли? Ами защото не могат да се разберат какво ще казва този музей, за какво е, защото се захвана да го прави лично министър Рашидов, наместо да го възложи на независ��ми хора. Тук-там се появяват предмети от онова минало, примерно в Националния исторически музей, но самото количествено съотношение с останалите обекти е тъжно. На първия етаж имаше реконструирана абсурдна пещера, където уж живели някакви хора (българи??) по нашите земи, а този период белязал дълбоко 4-5 поколения – едно таванско помещение.

Ще ви кажа какво мисля: музей на комунизма ще направят хора от чужбина, - фондации, емигранти, може би някой тамошен музей ще отвори клон тук. Тук още нямаме достатъчна интелектуална мощ да се отдръпнем на естетическа дистанция от тази епоха, да я музефицираме. ≈

ТОНИ НИКОЛОВ, журналист, главен редактор на Портал „Култура”:

Невъображаемият музей

Възможен ли е музей на „близкото минало“ и какво точно трябва да включва той е въпрос, който си задаваме от десетилетия. И както е тръгнало, ще продължим да си го задаваме. В този смисъл само можем да благодарим на Фондация „Въпреки“ за това, че се опитва да насочи разпадащата се дискусия във времето.

Едната възможност е такъв музей да се случи в реално „място на паметта“ (Пиер Нора) – подземието на разрушения мавзолей на Георги Димитров или бившите килии на ДС под Държавна агенция „Архиви“ на „Московска“. Нещо важно с оглед на проблематизирането на това „близко минало“ в настоящето, като „минало, което не отминава“. Въпросът обаче е: как го четем или не го четем, как го помним ние, които сме го живели, съответно как си го представят младите, които не са го живели… Много питания на нивото на паметта, често оспорващи историческия разказ в учебниците.

Част от подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

И обратното – друга възможност се съдържа в неутралността на някое ново място, което да подреди парчетата от соцминалото, продължаващо да тревожи паметта ни с днешна дата. Където посетителите да могат да се докоснат до фалшиво-приповдигнатата патетика на епохата (манифестации, спартакиади) или до казионния език на пресата с отказа ѝ от новини. До идеята за НРБ и за външния свят, мислен единствено като граница; до гигантските комбинати, гордост на социндустрията, бълващи какво ли не в околната среда. До селското стопанство, поддържано единствено с принудата над ученици, студенти или войници. До хроничния дефицит на соцепохата, опашките и полупразните рафтове на магазините. До понятия като „бивши хора“, предаващи се до трето коляно, че и по нататък; до масовата смяна на имената на помаци и турци.

Всичко това под звуците и образите на един половин век, явяващ се за нас „близко“, тоест „несвършващо минало“. Което прави един музей на „социалистическата епоха“ наистина „невъображаем“. ≈

ВАСИЛ СИМИТЧИЕВ, скулптор:

Относно „Музей на близкото минало“

Да бъде, или да не бъде? Защо? Какъв? Как? Къде?

Като художник се отнасям по въпроса професионално. „Музей“ като общоприета представа се изчерпва със следното: наличие на изложбени помещения в архитектурно пространство, така също и пространства вън от музейната сграда /предназначени за експониране на музеен материал/, както и екип от специалисти и администратори в областта на профила на определен музей, отговорни за съблюдаване на наложени принципи и норми, определящи дейността на музея.

Установявам, че един такъв музей не е в състояние да помести и оповести обекти, със стойности и състояние продиктувани и появили се при особени обстоятелства и често не притежаващи художествени качества, което и определя концепцията на един „музей на близкото минало“.

Остатък от комунистическото минало е отпечатан във физически до наши дни оцелели обекти, включително поселища и природни феномени, грубо прекръствани с имена демонстриращи подчинение към определена идеология и волята на висшестоящия. Една неизбежна ретроспекция обяснява конференцията в Ялта като механизъм, който захвърли България в помията на комунизма...и той ни повлече надолу...

Утопия – действителност?!

Изкуството беше въвлечено, наред с други „инициативи“, като оръжие в пропагандата и престана да е изкуство. Създадени бяха редица псевдоархитектурни паметници със символен идеологически актив на комунизма. Получи се следното: Мавзолей и гробница на Георги Димитров; Белене; Мостът на дружбата; Архивът на МВР; Стрелбището на софийския затвор; Връх Сталин; Град Сталин; Булевард Сталин; София – плавателен канал и т.н.

Горните и други подобни обекти са в селекцията и тялото на „Музей на близкото минало“.

С настоящето обявявам музея за открит.

7.11.2019 г. Васил Симитчиев

Скулпторът Васил Симитчиев /д./ показва свой проект за мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров на своите колеги и приятели художника Станислав Памукчиев /л./ и скулптора Емил Попов /ц./

П.П. Превръщането на гробницата, на Мавзолея на Георги Димитров в „Музей на близкото минало“, ще е пример на наследен от „близкото“ни минало за унищожаване на явни доказателства за него. Моля, да се вразумят решаващите фактори от Общината.

Също бетонната площадка на мястото на Мавзолея, която се използва за експониране на псевдомодерни инсталации, продиктувани от практични съображения и създаване на илюзия за подкрепа на съвременното творчество, а и за туристическа атракция, както наивно се мисли. Пространството отнето за изграждане на Мавзолея да бъде отново част от градската градина.

С уважение: Васил Симитчиев

P.S. на „въпреки.com”: Васил Симитчиев изпрати своя текст от Швеция, където живее и работи. Той беше автор на идеята за „разрязването” на мавзолея преди неговото разрушаване. Освен това скулпторът беше участник в конкурса на Дирекция „Култура” на Столична община за пространството над подземията на бившия мавзолей по програма „Навън” за временни художествени инсталации в градска среда. Проектът му беше одобрен, но според организаторите не можеше да се реализира по технически причини. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Музеят - възможен или невъзможен #Ивайло Дичев #Тони Николов #Васил Симитчиев

0 notes