#Стефан Гечев

[magdalenagigova]

Райна Манджукова награди българчета от 12 държави

Българчета от 12 държави с награди от Изпълнителната агенция за българите в чужбина Българчета от 12 страни, участвали в трите конкурса на Изпълнителната агенция за българите в чужбина – литературния „Стефан Гечев“; за рисуване „България в моите мечти” и по пеене „Любка Рондова“ – получиха своите отличия в Националния Дворец на децата в София. Българчета от 12 държави с награди от…

[vprki]

Стефан Гечев: Имаме само красива фасада, но истинска демокрация нямаме

110 години от рождението на Стефан Гечев /1911 – 2000/ се навършват на 29 януари. Поет, писател, драматург, преводач, литературен критик, дипломат, мислител, Стефан Гечев е ярка личност в нашата култура. Останал дълги години незаслужено в сянка, днес неговите наследници се опитват да представят в пълнота многостранната му личност. Те създадоха онлайн платформа за него /вижте тук/, а сега подготвиха и видео за този в истинския смисъл на понятието ренесансов човек и живота му /вижте тук/. Текст за него публикувахме преди време и във “въпреки.com” /вижте тук/.

Със Стефан Гечев ме запозна покойният литературовед и философ доц. Георги Василев. Трудно той можеше да не зарази някой със своята убеденост в стойността на творчеството на Стефан Гечев и неговата личност. Тогава работих във вестник „Демокрация“ /Стефан Джамбазов – б. ред./, а сега публикуваме един негов текст, отпечатан в стотния брой на вестника преди двадесетина години, но все още изключително актуален. Намира се на сайта на Гечев. Той е под заглавие: „Какво е демокрация? Има ли у нас демокрация?“

И Стефан Гечев пише: „Доста често срещам в периодичния печат и в изказвания на наши политици за това, че нашата демокрация днес изостава от западните демокрации по едни или други белези. И съм се учудвал, че тези автори сериозно мислят, че ние сме демократично общество. Вероятно те се подвеждат от факта, че у нас има някои външни белези на това, което наричаме „демокрация“: парламент избран при свободни избори, президент избран от народа, министерски съвет, отговорен пред парламента, независима съдебна власт и т. н. Да, имаме цялата тази красива фасада. Но истинска демокрация нямаме. Все още нямаме. Западните демокрации имат също някои от отрицателните черти в обществения живот, които се появиха и у нас след промяната: престъпност, корупция, парламент, в който мнозинството налага безпрекословно волята си над опозицията, и т. н. А все пак съществуват съществени разлики между истинската и нашата демокрация. Например: у нас идеята за демократичен строй се свързва в съзнанието на огромен брой хора с мисълта, че „мога ��а правя каквото си искам, и то почти безнаказано“. Това на практика означава пренебрежение (подсилвано от всекидневната практика) към органите на реда и към тези на съдебната власт. Може би до известна степен те и заслужават такова отношение. Но подобно поведение води много бързо към хаос.

Известно е, че живите организми – включително обществото – са създали открай време структури, които се противопоставят на бързото нарастване на ентропията – една величина, която показва до какъв стадий една организирана система (в случая обществото) се е придвижила към хаос съгласно втория закон на термодинамиката. У старите демокрации, въпреки някои изброените отрицателни явления, структурите за борба с хаоса действат, общо взето, ефективно, така че структурата не само се противопоставя на хаоса, но се и развива към по-голяма свобода на личността. Мнозинството от жителите на едно демократично общество са активно на страната на реда и въпреки съществуването на различни партии, изповядващи различни обществени идеологии, между тях съществуват определени правила на поведение, които омекотяват конфликтите в името на просперитета на обществото.

Достигането до такъв етап на демокрация е резултат на дълга еволюция, често не много мирна. Ще си позволя да напомня някои исторически факти. За първи път в историята демократичен строй се установява в V век преди Христа в Атина. За да се стигне до този строй, е трябвало да минат повече от 200 години на борби между партиите – от Солон до Перикъл. Последният е очертал така демократичния строй (според Тукидит): „Ние се наричаме демокрация, защото управлението е в ръцете на мнозинството, не на малцинството. Но докато законът осигурява еднаква справедливост за всички в частните спорове, стремежът за издигане (на личността) също така се признава. Когато един гражданин е по-издигнат по някой показател, той се избира за обществена служба като отплата за заслугата му. Бедността не е пречка един човек да бъде полезен за страната, независимо дали е от виден или долен произход. В обществения живот няма недостъпни неща, а в частните ни отношения ние не подозираме един - другико, не се сърдим на съседа, ако действа според желанието си. Не го поглеждаме сърдито, когато ни стане неприятен, без да н�� вреди… Дух на взаимно уважение преобладава в обществените отношения. Ние не извършваме престъпни деяния, защото уважаваме властта и закона“. Това е казано преди две хиляди и петстотин години. Можем ли да кажем днес, че нашето общество отговаря на тази дефиниция на демокрацията?

Горе-долу същият срок от два века е трябвал на английското общество (от Кромуел – XVII век, до XIX век), за да постигне онази демокрация, която служеше за пример на цял свят. Подобен път измина и френското общество (XVIII-XX век), след като преживя четири революции и толкова диктатури и реставрации. А ние?

Ако погледнем обективно на нашата история, sine irae et studio, не може да не установим, че българският народ надали е живял в демокрация повече от 3-4 години. Наистина през втората половина на миналия век, когато нашето Възраждане беше започнало да привлича голяма част от народа, се бяха образували определени нашенски демократични структури, които имаха белезите на истинска демокрация: читалища, черковни и училищни настоятелства, общински съвети и т.н., в които вземаха участие дълбоки слоеве от народа. Бяха избирани най-заслужилите и уважавани хора. Този процес можеше да доведе до едно узряване на нашия народ, ако не беше спрян от прекалено рано настъпилото освобождение.

Всички революции през последните 400-500 години, избухнали и ръководени от хора, които искат да установят по-справедлив обществен ред, са завършили с диктатури. Това е естествен процес. Революцията идва да разруши старите обществени структури и да изгради нови. Но разрушението става лесно и бързо, а изграждането – бавно и мъчително. Ентусиазираните от перспективата за бързото настаняване на земята на обещания рай скоро разбират, че всъщност положението им е станало по-лошо отпреди. И ръководителите на революцията са изправени пред дилема: да се откажат, или временно да принудят хората (които – и отчасти с право – съдят за обществения строй по стомаха си) да се запретнат и построят въпросния рай. Някои диктатури са траели малко време (якобинската 3-4 години), други дълго – в зависимост от степента на развитието на населението: в СССР 70 години. И също така обикновено революциите завършват с реставрация. След Кромуел – Чарлс II. След Робеспиер – Наполеон , след него Шарл X и Луи XVIII. След революцията от 1830 - Луи Филип – кралят буржоа. След 1848 – Наполеон III. След Сталин – бавен процес на ��иберализация, който по икономически съображения се ускори внезапно и достига бързо до реставрация. Не е изключено в бъдеще, в недалечно бъдеще, нова диктатура с неясна (смесена) идеология. Подобни процеси доведоха и другите бивши социалистически страни до подобен резултат.

Тези процеси в нашите страни се извършиха чрез „нежни революции“. Една част от общественото мнение (даже у нас) беше узряла за промени. Примерът на проспериращите западни демокрации беше съблазнителен. Обещаваше на нашите доста изстрадали народи от материален и духовен недоимък, от потискането на основните човешки свободи, че щом направим „нежна революция“, едва ли не в 2-3 години ще се превърнем в просперираща държава от западен тип. Това трябваше да се постигне с освобождаването на частната инициатива и с обещаваната помощ от западните страни.

Както марксизмът, който представлява една почти съвършена теоретична конструкция, се провали (защото не вземаше най-важното – човешкия фактор, който трябва да осъществи в живота тази структура), така и сега не се взе предвид човекът, неговите навици, неговите изисквания, наследените черти от едно 50-годишно минало. Не се взе предвид и това, което казах по-горе: неговото абсолютно непознаване на духа на истинската демокрация. Чудно ли е след това, че голяма част от хората разбраха свободата като слободия, понякога престъпна, а частната инициатива – като по-големи или по-малки бизнеси, провеждани със „свободни“ средства, което доведе до състояние, когато обикновеният човек започва да изпитва носталгия за недалечното минало, когато имаше поне едно нещо – някакво относително равенство, макар и в бедността, и някаква сигурност във всекидневния живот.

Тази напълно оправдана носталгия доведе до резултата от последните избори /става дума за изборната победа на БСП от декември 1994 годна/. Същият процес се разви и в другите бивши соц страни (с изключение на Чехия), и то по подобни на нашите причини: след 1922 година Полша живя под диктаторското управление на маршал Пилсудски (до 1935 година), Унгария – под това на адмирал Хорти (от 1920 до 1944), Румъния – най-напред под кралска, а след това и под фашистка диктатура. Очевидно и в тези страни идеята за „демократично“ общество се свързва със свобода „без граници“. Оттам – отдръпването на обикновените хора от „новото“ и след това до една „контрареставрация“, само че социалистическите партии, които дойдоха на власт, искрено или не, бяха принудени да приемат определени ��лементи от новоустановената система на пазарна икономика, т.е. на капиталистическото общество. В това няма нищо лошо, дори напротив. Само че мнозинството от населението , което според наскоро обнародвана анкета в един всекидневник предпочита хляб пред свободата, когато установи, че сега хлябът пак не е достатъчен, а свободата – ограничена по различни начини, при следващи избори може да се насочи отново към „други политически хоризонти“. Т.е. да продължи дестабилизацията, а то значи, че установяването на истинска демокрация у нас заприличва все повече на линията на хоризонта. Или конкретно казано, нашето общество ще се превърне в общност, в която богатствата принадлежат на 5-6% от хората с около 10% техни помагачи. Останалите хора ще живеят на границата на нищетата, без да се интересуват от такива теоретични въпроси като „демокрация“, „свобода“ и т.н. Перспективата е неприятна, но твърде възможна. За да се избегне това, не е чудно, ако сега управляващата партия (става дума за БСП – бел. ред.) премине постепенно към една повече или по-малко прикрита „парламентарна“ диктатура. Това не би било трагично, при условие че хората, които я провеждат, имат напълно „чисти ръце“.

Твърдо съм убеден, че истинска демокрация може да се установи в дадено общество само тогава, когато огромното мнозинство хора са сигурни за утрешния ден. За това, че ще имат необходимото.

И така, за истинска демокрация у нас не може да се говори. Може да кажем само, че е поставено някакво далечно начало. Пътят до демокрацията обаче е труден и той ще трябва да се измине в течение на много години, изпълнени с полудиктатури, полуреставрация, с нови ре-реставрации, докато тези години в ума на хората узрее мисълта, че ако наистина пожелаят да живеят в демократична страна, трябва да осъзнаят:

1) че капиталът трябва да стане от лихварски производителен;

2) ако искаме да живеем в демократична държава, трябва да разберем, че за да бъдем свободни в обществото, трябва да отстъпим част от свободата си в полза на обществото;

3) че ако искаме да живеем в истинска демокрация, хората, които имат, трябва да отстъпят част от егоизма си в полза на другите.

Истинската свобода и относителното благоденствие могат да настъпят само тогава, когато всеки от нас разбере, че можем да бъдем свободни и сравнително благоденстващи само ако другите се ползват със същата свобода и сравнително благоденствие. А това, поне при днешния хаос, е дълъг процес. Но ако не се влияе от всички, които могат да влияят на хората в тази посока, ние ще продължим да се въртим в омагьосания кръг на полудиктатури и полудемокрации, докато изтощим жизнените сили на нашия търпелив народ.

За постигането на тази цел – създаване на истинско демократично общество, е нужно обединението на всички хора с добра воля. Става въпрос да се създаде едно обективно обществено мнение, което да придобие такава тежест, че да не може да бъде пренебрегвано нито от политици, нито от капиталисти (докато все още не са съвсем обединени). Да стане, ако щете нещо като мода – силните да отстъпват доброволно от излишното си, да зачитат свободата на хората в рамките на закона. Така, както е обяснил това преди 25 века Перикъл.

Иначе – ще повторя още веднъж – сме осъдени на бунтове и революции, на диктатура и реставрации, на войни и хаос, и унищожение.

Това не са празни заплахи. Запомнете: или отказ от част от свободата и от част от богатствата в полза на обществото, или хаос“.

Стефан Албертов Гечев /1911 – 2000/ - поет, драматург, прозаик, преводач, литературен критик и дипломат е роден в град Русе. Баща му Алберт Гечев е литературен критик, а майка му Рада преподавател по френски език. Учи в Париж в лицея „Луи льо Гран“. През 1934 г. завършва бакалавър по славянска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и след като работи за кратък период в училище, тръгва за Атина, за да научи гръцки. В периода 1936–1942 г. Стефан Гечев работи в българската легация в Атина като преводач.

От 1942 г. година работи в българската легация в Братислава като културно аташе, където остава до 1945 г. (докато за част от този период е в изолация по искане на словашките власти). В периода 1945–1949 г. работи в българската легация във Варшава като културно аташе. След като се връща в София, Гечев е уволнен от Министерството на външните работи, защото не е член на БКП.

Стефан Гечев започва работа като редактор в различни списания. От началото на 50-те години започва да превежда гръцка поезия на български език. През 1996 г. Стефан Гечев получава ордена „Златен кръст на почетния легион“ от името на президента на Република Гърция. През 1999 г. получава „Златен медал“ от гръцкия съюз на преводачите. Награден е от френския министър на културата и информацията с отличието „Кавалер на ордена за изкуство и култура“ през 1998 г. Стефан Гечев умира в София през януари 2000 г.

От неговата творческа дейност трябва да се отбележат: стихосбирката „Бележник“ (публикуван през 1967 г., но се забранява от властите, защото се е смятало, че не отговаря на идеологията на комунистическата партия), романът „Мостът“ (1983 г.), сборник с разкази „Жестока благодетелка“ (1994 г.), сборник с разкази „Осъденият на Сеньора“ (1994 г.), романите „Виктория и нейните синове (1995 г.) и „Познай себе си“ (неговата лебедова песен, публикувана през 2000 г. след смъртта му). Публикува също и пиесата „Голготата на Варава“ (1999 г.) и пиесата „Процесът по изчезването на тялото на Исус Назарянина“, поставена във вашингтонския център по изкуства.

От неговата преводаческа дейност: превежда стихотворенията на Константинос Кавафис, Арис Диктеос, Йоргос Сеферис, Одиссеас Елитис и Яннис Ифантис от гръцки на български език, правейки ги достъпни за първи път за българската публика. От френски език той превежда антология на френските поети сюрреалисти и също „Песните на Малдорор“ от граф дьо Лотреамон. Превежда и творбата „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол от английски на български език.

Стефан Гечев пише своята автобиография в периода 1936 -1992 г. и й дава заглавието „Моите гръцки приятели“. Тази творба се отнася до всичките му гръцки приятели, с които е заформил запознанство през този близо 60-годишен период. Творческата му дейност има голям принос към запознаването на българския народ с гръцката култура, както и към последвалото приятелство между двата народа. Мостът, който той изгражда в своето време съществува и до днес, като двата народа продължават да го градят и така да развиват приятелството си.

По повод на юбилея на писателя, наследниците му подготвиха кратко биографично видео /вижте тук/.  С него искат да искат да маркират отделни моменти, теми и характерни особености от живота и творчеството на този майстор на българските поезия, проза, драматургия, на този изключителен човек и творец. Вътрешно чист и принципен, той не се е обременил нито в творчеството си, нито в живота си с лъжата – въпреки обстоятелствата. Надяваме се хората, които обичат литературата, да бъдат докоснати от силата на духа на Гечев и да се замислят над неговите общочовешки послания към бъдните поколения, заявяват авторите на видеото.

Благодарят на Рашко Раков - оператор, Михаил Чакъров - звук и звуков дизайн, Атанас Богоев - монтаж и видео ефекти, Стефан Артамонцев - режисьор и продуцент, Юлиан Ибришимов - дрон оператор, взели участие в реализирането на този проект. Благодарни са и на известния български режисьор и актьор Стоян Алексиев и на Янис Лиолиос, председател на Българо-гръцкото сдружение „Аристотел „Културен мост“, близки приятели на Стефан Гечев, с чието любезно съдействие видеото беше озвучено на български и гръцки език, както и на Александър Алексиев, за английското озвучаване. Проектът „110 години от рождението на Стефан Гечев“ се реализира с финансовата подкрепа на програма Творчески инициативи на Националния фонд „Култура“. ≈

Текст: „въ��реки.com”

Снимки: архив

[mhealthyliving]

Общо петима са кандидат-депутатите с по над 1000 преференции, Стефан Мирев е с най-много

Общо петима са кандидат-депутатите с по над 1000 преференции, Стефан Мирев е с най-много

Стефан Мирев от листата на ГЕРБ-СДС е спечелил най-сериозна подкрепа за себе си и за листата – 4921. Това сочат данните от обобщения протокол на РИК-Пазарджик при 100% обработени протоколи от секционните избирателни комисии. Третият в листата – Димитър Гечев, също е получил голям брой преференции – 2835. Сред кандидатите, които имат четирицифрено число преференции са и първият в листата на…

[theheartissohardtotranslate]

Итака

Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания. От ластригоните и от циклопите, от Посейдон сърдития не бой се - такива в пътя нивга не ще срещнеш, ако възвишена остава мисълта ти, ако отбрано чувство душата и телото ти докосва. Ни ластригоните, нито циклопите, ни Посейдона разгневен ще срещнеш, ако ги сам в душата си не носиш, ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен. И много да са пролетните сутрини, когато с толкоз радост и любов ще влизаш във невиждани пристанища. Да спреш край финикийски градове и много пъстри стоки да закупиш - седеф, корали, кехлибар и абанос, и всевъзможни тънки аромати, колкото можеш повече прекрасни аромати. В египетските градове да спреш, да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака. Да стигнеш там - това е твойта цел, ала по пътя никак да не бързаш, че по-добре - години да пътуваш и остарял на острова да спреш, богат, с каквото в пътя си спечелил, без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване. Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш. Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала: тъй мъдър, както си сега със толкоз опит, навярно вече си разбрал Итаките що значат.

1911

Константинос Кавафис

Превод: Стефан Гечев

[vprki]

Онлайн платформа представя личността на Стефан Гечев

Нова онлайн платформа представя впечатляващия житейски път на Стефан Гечев - виден български поет, драматург, писател, преводач, литературен критик и дипломат. „Целта на тази уебстраница е да възродим интереса на нашите съвременници към огромния обем на неговото литературно творчество и гений, които досега не са получавали нужното внимание и признание - грешка, която се стремим да поправим чрез настоящия проект www.stefangechev.com”, пишат създателите на платформата.

Тя е създадена по идея на г-жа Кръстина Гечева /съпруга/ и на Стефан Артамонцев /племенник и кръщелник на автора/ с цел да освети живота и творчеството на един от брилянтите  в българската литература, незаслужено пренебрегван през по-голямата част от живота му. Това е проект, който се грижи за това да не забравяме тези, които в миналото са били жертва на цензурата, само защото са отстоявали свободата си, бидейки извън статуквото. Желанието на екипа е да запознае идните поколения с едно емблематично присъствие в литературното ни пространство – поет, драматург, прозаик, преводач, литературен критик, дипломат, с един космополит, изградил мостове между българската и останалите европейски култури /най-вече гръцката и френската/, с приятеля на Пикасо, Елюар, Кокто и Ефел на нобеловите лауреати Елитис, Сеферис.

Стефан Гечев

„В официалната онлайн платформа ще можете да се запознаете с впечатляващия житейски път на Стефан Гечев. Тук ще споделяме ценни детайли и любопитни факти от вълнуващия му живот, преплетени �� неговото многопластово творчество, послания и наследство. Стефан Гечев  е извор на вдъхновение, насърчение и утеха за няколко поколения поети, писатели и преводачи у нас и в чужбина. Многостранният му талант предстой да бъде разгърнат пред българския читател и зрител чрез тази културна платформа. Гечев доживя издаването на своите стихосбирки, романи и преводи. Пиесите му заживяха нов живот в новото време – актуални, непреходни общочовешки послания, споделени с любов от ЧОВЕКА Стефан Гечев”, пишат още създателите на платформата.

Стефан, Ерма и Рада Гечева, 1919 година

Стефан Албертов Гечев /1911 – 2000/ е поет, драматург, прозаик, преводач, литературен критик и дипломат. Роден е в град Русе през 1911 година. Баща му Алберт Гечев е литературен критик, а майка му Рада преподавател по френски език. Учи в Париж в лицея „Луи льо Гран“. През 1934 г. завършва като бакалавър по славянска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и след като работи за кратък период в училище, тръгва за Атина, за да научи гръцки. В периода 1936–1942 г. работи в българската легация в Атина като преводач. От 1942 г. година е в българската легация в Братислава като културно аташе, където остава до 1945 г. (докато за част от този период е в изолация по искане на словашките власти). В периода 1945–1949 г. работи в българската легация във Варшава като културно аташе.

След като се връща в София, Гечев е уволнен от Министерството на външните работи, защото не е член на БКП. Започва работа като редактор в различни списания. От началото на 50-те години започва да превежда гръцка поезия на български език. През 1996 г. Стефан Гечев получава ордена „Златен кръст на почетния легион“ от името на президента на Република Гърция. През 1999 г. получава „Златен медал“ от гръцкия съюз на преводачите. Награден е от френския министър на културата и информацията с отличието „Кавалер на ордена за изкуство и култура“ през 1998 г. Стефан Гечев умира в София през януари 2000 г.

Стефан Гечев в Света гора, 1938 година

От неговата творческа дейност трябва да се отбележат: стихосбирката „Бележник“ (публикуван през 1967 г., но е забранена от властите под претекст, че не отговаря на идеологията на комунистическата партия), романът „Мостът“ (1983 г.), сборник с разкази „Жестока благодетелка“ (1994 г.), сборник с разкази „Осъденият на Сеньора“ (1994 г.), романите „Виктория и нейните синове (1995 г.) и „Познай себе си“ (неговата лебедова песен, публикувана през 2000 г. след смъртта му). Публикува също и пиесата „Голготата на Варава“ (1999 г.), която се играе в Театър „НДК“ и е записана в Радиотеатъра при програма „Христо Ботев” на БНР и пиесата „Процесът по изчезването на тялото на Исус Назарянина“, поставена във Вашингтонския център по изкуства.

От неговата преводаческа дейност: превежда стихотворенията на Константинос Кавафис, Арис Диктеос, Йоргос Сеферис, Одиссеас Елитис и Яннис Ифантис от гръцки на български език, правейки ги достъпни за първи път за българската публика. От френски език той превежда антология на френските поети сюрреалисти и също „Песните на Малдорор“ от граф дьо Лотреамон. Превежда и творбата „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол от английски на български език. Пише своята автобиография в периода 1936-1992 г. и й дава заглавието „Моите гръцки приятели“. Тази творба се отнася до всичките му гръцки приятели, с които е заформил запознанство през този близо 60-годишен период. Творческата му дейност има голям принос към запознаването на българския народ с гръцката култура, както �� към последвалото приятелство между двата народа. Мостът, който той изгражда в своето време съществува и до днес, като двата народа продължават да го градят и така да развиват приятелството си.

Един от неговите близки приятели, почитатели и последователи беше философът Георги Василев. Разговаряли сме с него през годините и той ни е запалвал със своето отношение към личността и творчеството на Стефан Гечев. Затова ни се иска да препечатаме и едно есе на Георги Василев, публикувано в платформата. Озаглавено е „Национални мотиви в творчеството на Стефан Гечев”. Мотото му е „Но аз съм българин, обичам народа си като чемшир и като орех и корените ми са вътре в него…” - Цикъл „Икони”, („Ястребът”).

„Стефан Гечев създаде произведения, свързани с далечни времена, страни и светове, които се носят в някакъв особен поток на времето. Неведнъж пътуванията до там имаха своята проекция и върху българската действителност, а и по-голямата част от творбите му бяха директно свързани с нея. Действието на романите „Мостът” (1983), „Виктория и нейните синове” (1995), „Познай себе си – лъжефилософски и лъжебиографичен роман” е свързано с възлови проблеми на новата българска история. Новелата „Лъвът в пещерата” (2000) е посветена на вълненията на българските духове в периода вероятно непосредствено преди Априлското въстание, оцветени с онази очарователна мистика, която помним от Вазовото предсказание в „Под игото” „Туркiя ке падне”, но тук развита като богата и наситена с драматизъм митология.

1951 година, Кръстина Гечева (Тити) влиза в живота на Стефан Гечев

Стихотворенията, които са посветени на българската история и културно наследство, бихме групирали така:

а) големи национални митове: Орфеевият цикъл и „Из проповедите на поп Богомил”, „Приказка за магьосника Боян”, „Гергьовден”, „Славянска балада”, „Да се изкачваш дълго по скалите”, „Българско”;

б) драми, големи събития и митични личности от нашата история: „В Преслав”, „Преслав 893”, цикълът „Икони”, „Симеон…”;

в) национални характери: „Българско”, „Селско пладне”;

г) съвременни български мотиви: „Симфония”, „Отдих”, „Прадеди”, „Послеслов” от цикъла „Пътуване” в първата му стихосбирка „Бележник”.

Особено интересни за нашата тема са неговите връзки със старобългарската литература. Истина е, че в голямата си част старобългарската литература се превежда от гръцки текстове, но тези преводи търпят известна българизация – тоест внасяне на нови акценти и значения от преводачите. Както посочва Стефан Гечев, в българските преводи има повече близост до социалната правда (Гечев 1938: Гечев, Ст. Физиолог. С., 1938, с. 122).

Стефан Гечев с професор Йордан Иванов, 1934 година

Старобългарската литература носи дълбоки религиозни и философски теми. Една от тях е „Славянският физиолог”, интересна тема, в която има вливане на идеи от няколко древни култури. Стефан Гечев е първият академичен изследовател на този сложен мистичен текст с труда си „Към въпроса за славянския физиолог”, излязъл през 1938 година. Професор Йордан Иванов е предлагал труда да бъде удостоен с доцентура, но пак някои „български” задкулисни страсти са попречили за това. Писателят притеж��ва задълбочени познания по историята и същността на богомилството, които, както сочи френският автор Ален Вюйомен, отново са в контекста на общуването на Стефан Гечев с Йордан Иванов (Vuillemin 2010: Vuillemin, A. Les Prédications du pope Bogomile. – In : Stéfan Guetchev, Les Prédications du pope Bogomile. Ed. Rafael de Surtis. 2010, p. 33, p. 34, p. 36).

Нека погледнем по-конкретно какви тематични линии от старото българско наследство виждаме в произведенията на Стефан Гечев. Един цикъл от 7 стихотворения „Из проповедите на поп Богомил” ни представя философията и емоционалността на това учение. Оригиналната богомилска философия е не само теология. Ако вземем „Тайната книга” на богомилите, се вижда, че тя е забележителна сплав между идеи и образност, тоест освен богословие, тя е и литература. Със същата стилова особеност се отличават и познатите богомилски или богомилизирани апокрифи: „Видение Исаево”, „Детство Исусово”, „Никодимово евангелие”, „Книга за светите тайни Енохови”. Откакто през 19 век започва академичното изучаване на богомилството, в течение на времето надделява един предимно аналитичен метод, а въображението, емоциите, които имат толкова голямо място в това учение и които силно са привличали милиони последователи, са изоставени на втори план. Не е извършена достатъчно успешна реконструкция на неговите съкровени тайни, защото се подценява художественият аспект. В цикъла си „Из проповедите на поп Богомил” мислителят и поетът Стефан Гечев пресъздава ярката диалектична образност, присъща на оригиналната богомилска реч, на богомилското посвещение. Тази творческа реконструкция, към която е добав��н полетът на личното въображение на поета, е отбелязана отново от френския изследовател Ален Вюйомен. Той сочи, че стихотворенията кондензират богомилските морални и духовни вярвания, че това е поетично откровение и мистично посвещение, запазено за най-близките ученици на поп Богомил (Vuillemin 2010: 34, 36).

Стефан Гечев изпраща Димитър Димов. Зад него е гръцкият поет и негов приятел, Арис Диктеос, 1966-та година

Тоест тези стихотворения, освен със своята изразителност и богата образност, представляват навлизане в големи философски дълбочини, проекции на източни и западни идеи, неизвестни на читателя духовни пластове. Поетът приканва днешните люде да вдигнат поглед за среща с потока на вселенските проблеми, изсипващ се върху нас, защото ако не направим това, тези хоризонти ще се стоварят върху нас като втори потоп, ще ни хвърлят в бездна. В разказите „Кръстното дърво” образованият читател разпознава пресъздаване на две от величествените теми в старобългарската литература – „Повест за кръстното дърво” на поп Йеремия от Х век и „Слизането на Христос в ада” – епизод от Епифаниевата хомилия или от Никодимовото евангелие – два апокрифа от VI век, преведени у нас по различни сведения в периода X–XIII век. Изглежда Стефан Гечев е единственият, който загреба в дълбините на апокрифното ни наследство, за да му даде самостоятелни творчески решения, да го извади до висотата на новото време. С една дума – тези две притчи, както и други творби на Стефан Гечев като неговия цикъл поеми „Из проповедите на поп Богомил” („Поезия”, 1990), създават липсвалата досега по-съществена връзка между образността на старобългарската литература и съвременния литературен процес. При това с много голяма свобода на пресъздаването.

В това ни убеждава неговата версия на „Кръстното дърво”. В повестта на поп Йеремия – Христос, който учи орача да оре, носи една светла и мека утопия за слизането на царството небесно сред обикновените хора, сред техния живот, дори в бита им. Кръстното дърво е придобило най-смирената си функция – функцията на ралото. Завършил е епосът на Голготата. Възкресението Христово е вдигнало Божия син не над хората, то го е довело сред тях като непосредствено присъствие. Така творбата на поп Йеремия е привлекателен български мит за окончателна Христова победа на земята.

В „Кръстното дърво” на Стефан Гечев е нагнетено голямо напрежение, с безмилостни превратности, разсичащи мислите и тялото на днешния човек. След като става ясно, че не Христово просветление, а нова развала е завладяла „хората в тези области” (тоест края и началото на XXI век) до такава степен, че те са в процес на самоунищожение (какво друго са регионалните войни, атентатът от 11 септември 2001 г.), то разпятието следва да им се поднесе отново. Но така, че да ги стресне, да сломи упоритата им ко��упция. Истината идва не като благодат, дори не като хирургическа намеса, а като удар с брадва. За да се отсекат и отделят здравите места от трупното състояние, в което е изпаднало това общество.

Вероятно така ще изглеждат нещата, ако хората, увлечени в елементарни, неведнъж изкривени удоволствия, са останали глухи към божественото си призвание, към апелите на изкуството и пророците. Тогава идва санкция, сякаш излязла от страниците на Стария завет, отваряща вратите на поразяващ огън, който да донесе мъчително пречистване, или ако и тогава това не стане – да донесе края. В „Преображения” Стефан Гечев все още е оставил шанс хората да бъдат спасители на самите себе си. Това е вариант, резониращ по-скоро с Новия завет. Тогава техните деяния, голяма част от които са чудовищни картини, които смразяват и физически нараняват, ще се обърнат в образи на възвръщане към човешкото. Адът, който хората формират с постъпките си и с лошите си стремежи, ще се преобразува във все още несъразмерни, но укротени фрески на връщането към нормалното общуване и добротата. Адът – това сме ние със злото у нас. Възкресението – пак ние – с доброто, което ни е било вродено, а след това пратено отново. Носим го в себе си, видели сме го и сме го изоставили.

Затова можем да кажем, че „Кръстното дърво” и „Преображения”, макар съдържащи трагична интонация, оставят врати за изход. Дали това ще бъде новата назидателна голгота, която периодично ще подхваща някого от самоуверените и преситени герои на днешното време, или ще бъде слизане в ада на собственото подсъзнание, за да се опита човек там да повали извращението и злото – тези възможности все още са в кръга на нашия избор. Ако не го направим, ни чака другото – катастрофата, ��редизвикана от нас, с която Космосът (на старогръцки значи и хармония) изхвърля, анулира погрешното развитие, отклонението.

Какво носи на нашата литература творческият поглед на Стефан Гечев към старобългарската книжнина? Преди всичко той извлича от нея универсални смисли, с което доказва нейното изключително значение за цяла средновековна Европа. Пред читателите се възкресява културен хребет на морални пориви и философско търсачество, слабо познат или забравен от съвременниците като водещ хоризонт в културното развитие на други страни. Тоест, ако използваме един популярен израз на нашето време, той реституира пълнотата на едно забележително национално богатство, на мислене, което е било авангард в онази епоха, и което, нека акцентираме това, не е изчерпано, което може да бъде възродено с актуализирани и все така оригинални претворявания. Приносите стават два. От една страна, се открива забележителен национален творчески ресурс, който внася допълнително оживление в днешния ни културен живот. От друга страна, това е заставане – и чрез новото творческо въплъщение на тези теми от Стефан Гечев – до признатите постижения в света. Разбира се, тези две придобивки не идват даром. Следва да споделим, че ако други български автори искат да се изкачат на този духовен хребет, то те трябва да прибавят към дарбата си по-задълбочено познание на материята, изкачване по трудните й стъпала, с което като че ли не се е отличил друг досега. И още, това наше богатство и творческите извисявания на Стефан Гечев следва да бъдат представени в преводи на различни езици на световната публика.

За да се види, че не става дума само за предположения, ще припомним едно явление от близкото минало. Към края на миналото столетие в европейската литература премина една вълна, която черпеше сюжети и задълбочени философски теми от Средновековието, от апокрифите. Достатъчно е да споменем имената на Умберто Еко и неговия роман „Името на розата” (1980), Милорад Павич с „Хазарски речник” (1984) или сръбския поет Васко Попа, който вплете в стихотворенията си апокрифни образи. Тези произведения получиха международно признание. Но защо България, която бе основният извор на апокрифна литература за славянските страни и чиято „българска ерес”, тоест богомилството се споменава в „Името на розата”, не се включи в тази вълна? Отговорът е ясен и тъжен – нито един от българските писатели, връстници на тази тенденция, не бе стигнал до философските дълбини на старобългарската книжнина, а творчеството на Стефан Гечев бе поставено в изолация от предишния режим.

Особено привлекателна страна на общуването със старото културно наследство е, когато то обогатява с реални импулси днешните ни разбирания и извисява днешното ни поведение. Такъв завет ни оставя Стефан Гечев в своя орфически цикъл – повика да събираме и съединяваме органично частите на често разкъсвания от дионисиеви бесовщини и жреци съвременен свят, да възстановяваме и въвеждаме хармонията в него: – Те, неговите жрици, в слънчев унес, разкъсаха Орфей на части и кървавите късове разпръснаха по върхове и по дъбрави. За наше щастие той нямаше любима и сестра като прабрата си Озирис. И затова на нас се падна жребия (велик и нежен) – да дирим частите му, за да ги съберем и възкресим – И нас самите с него, може би.

Способност и привилегия на големите майстори на перото е умението да припомнят античното призвание на един народ (актуално и днес в световен, дори в космически аспект) и то да се вплете в националния му манталитет. Това е заветът на Стефан Гечев за България. Повторено и в романа му „Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман”. Не само като спомен, но и като съвременно вдъхновение, което отваря вратите на по-хармонично бъдеще”, написа Георги Василев. /Текстът е публикуван в сборника „Властта на духа: Алберт Гечев и Стефан Гечев“. Редактори и съставители: В. Донева, М. Душкова, Р. Русев. Русе: Русенски университет „Ангел Кънчев“, 2013, ISBN 978-619-7071-01-6, с. 82-86/. ≈

Снимки: архив

[vprki]

Стоян Алексиев: Работата в театъра е моята любов

Актьорът Стоян Алексиев на 15 март отбеляза своята 70 годишнина. В това сложно  време на пандемия и извънредни мерки готвихме отрано със Стефан Джамбазов разговора със Стоян. Винаги сме обичали и държали тези срещи да са „очи в очи“, а не въпроси и отговори по мейл. Не ни се получи…

А после в същия този ден, когато искахме да отбележим талантливия актьор, Стефан отлетя…Сега доста дни след рождения ден на Стоян Алексиев, обичан и много интелигентен, според нас и не само, артист, публикуваме разговора с него за „въпреки.com”. Той е последният, който правихме двамата заедно със Стефан тук, в земния ни свят. Знам, че ще продължим, но ще бъде различно и Въпреки всичко – заедно.

А ето и какво попитахме и какво ни отговори Стоян Алексиев:

Ставаш на 70 години. Това някакъв водораздел ли е за теб в житейски и творчески план?

Седм`ицата  ме усмихва.  В детските си години я очаквах с нетърпение. Тръгвах на училище.  А сега тази 7-ца с 0 до нея я  чувствам като ново начало. 70 не е точно водораздел. На тези години човек вече си казва : „О, колко ли ми остава!“. 70 е едно изпитание да продължиш да живееш с мъдростта и вярата. В творчески план е много особено за актьора. Ако си художник – ще рисуваш или няма да рисуваш. За актьора е много жестоко, защото той точно на тези години е завършен и цялостен. Усещам абсолютно същото, което съм виждал в мои колеги, когато съм бил примерно на 40 - 45, а те на 75 – имат и енергията, имат и вдъхновението, имат и чувството за мярка, имат и диапазон: от драма до комедия. И  в същото време те вече са изтласкани, те вече са избутани настрани. Разбира се, това не означава, че само режисьорите са „виновни”, че тази творческа сила не я използват.  Няма избор на драматургия за тази възраст. И съответно интересът  вече не е толкова голям.

Стоян Алексиев

Играеш в театъра, киното, в телевизионни сериали, дублираш. Същевременно режисираш и някои театрални постановки. Какви са твоите посоки, каква медиа предпочиташ за изява?

Имам различен рефлекс в моята професия, защото когато ми предложат нова роля в киното или театъра, аз не мисля как да го изиграя . Аз искам да излъча живеенето на този персонаж, на този човек, другия човек, друг свят. За мен това е движение във времето. Така стигам до моя персонаж, движейки се във времето и похватите. В този смисъл не мога да говоря за предпочитание. Аз не търся изява, а търся най-красивите пътища да се срещнем с хората чрез нашето изкуство, което създаваме на сцената или пред камерата.  Знам, че понякога с гласа си стигам по-близо до хората, друг път на сцената тялото ми казва много повече от това, което изразявам само  с гласа си;  а камерата винаги разкрива неща, които дори искам да скрия.

Двамата ти сина са актьори, понякога играеш заедно с тях. Добре ли е за теб да следват подобен творчески път, въпреки че като натюрел се различавате? Особено с Цветан – ти си мек и интелектуален, докато той е суров и безкомпромисен на сцената.

Алек и Цветан /номиниран за наградата „Икар�� 2021на САБ за водеща мъжка роля за Васил Василич Светловидов в „Лебедова песен“ от Антон Чехов, реж. Ростислав Георгиев, Театрална работилница „Сфумато” – б. р./ са едни от най-добрите подбудители на българския театър и кино. Не ги чувствам като колеги, когато работим заедно в спектакъл или кино – чувствам ги равни във всичко като братя. За мен е вълнуващо, че те тръгнаха по този път.

Цветан Алексиев

Впрочем, правил ли си компромиси и ако е било така, какви са били те?

Наистина съм безкомпромисен. За мен компромисът е предателство.

Има ли роля, от която би се отказал или обратно – би искал да изиграеш, но не си успял? Кое свое превъплъщение приемаш за най-добро?

За всичките тези години никога не съм си поръчвал роля, нито пък съм отказвал роля, която ми е предложена. Нямам такава, от която бих се отрекъл. Всички са ми любими, не ги подреждам  по важност. Предпочитам да говоря не как съм играл, а как съм живял своите персонажи. За мен е изключително вълнуващо, когато си спомня за всяка една от ролите ми през всички тези години. Не съм завиждал на никого, на никой колега, когато му е предложена дадена роля, дори да съм бил сигурен, че е по-подходяща за мен. Животът ми в театъра е свързан с драматургия, която е мечта за всеки режисьор и за мен като актьор.

Кои личности са ти оказали най-голямо влияние в житейски и творчески план?

Отраснал съм в много голяма фамилия. Всеки един от тях допринасяше за моето формиране, тъй като съм силно привързан към родовата памет. Намирах въпросите си, които бих искал  да задам за нещата, които ме вълнуват, намирах и отговорите на много въпроси именно чрез най-близките ми хора. Ето, живях в ранните си юношески години с творчеството на Екзюпери. Наистина живях с този автор и неговата личност, не само с произведенията му. Толкова много книги четях, четях наистина най-хубавите, правилните произведения. Имахме богата библиотека, цялата световна литература. Родителите ми бяха жадни за книги. Имах и щастието през целия си ученически път да срещам истински учители.  Трудно ми е да спомена всички големи личности в живота ми,  но един от тях е Коко Азарян. Още първия път, в който го срещнах, той ме грабна. Велик. Щастлив съм, че Елка Михайлова беше моята професорка по актьорско майсторство.  Една безкомпромисна жена, с огромна енергия и емоция, непрощаваща . Ако някой във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ ми е дал най-много, това е тя. За нея беше важно ние да усвоим психиката на актьора и  след това на нас ни беше лесно. По някакъв начин тя ни кали.

Снежина Петрова, Никола Додов и Стоян Алексиев в спектакъла “Каквато ти ме искаш”, режисьор Теди Москов

Неотдавна се навършиха 110 години от рождението на Стефан Гечев. Вие сте били приятели, но как се стигна до този близък контакт след като разликата ви е 40 години? Това свързано ли е с работата върху пиесата му „Процесът по изчезване тялото на Исус Назарянина“?

Да, запознахме се, когато ме поканиха в този екип по пиесата му „Процесът по изчезване тялото на Исус Назарянина“. Тази постановка спаси пътя ми в театъра, аз можех да спра дотам. За мен това беше нов живот, когато срещнах пиесата на  Стефан Гечев и самия него. Спектакълът стана достоен. Това е един от хората, които много обичам, много. Аз можех да се гръмна от нетърпимост към фалшивото, към неколегиалното, нетолерантното и в нашата работа - актьорската. Той ме спаси. Как? Това беше той, голям творец, голяма личност, голям учител. Събираше ни, идваше и у дома и разговаряхме в абсолютна честност, истина, приятелство.  

Как се справяш в пандемичната ситуация – като работа и психическа настройка, и как я преодоляваш?

И в театъра ли има пандемия, шегувам се. Като си спомня през годините от време - навреме току изкача някой вирус и аз точно тогава, като че някой ме бута да вляза там, където е най –опасно. Винаги ми е била такава реакцията. За справяне не става дума, казвам го с чувство за хумор. Мислил съм по въпроса, че  винаги ме е теглила най-опасната част на фронтовата линия, винаги. В преносен смисъл фронтовата линия е да спасиш нечий живот чрез творчеството.  И не, за да се докажа на някого или пред себе си, а това ме тегли, просто там виждам смисъл. Струва ми се, че това е като в любовта. Аз не обичам „любовчица”, а силната любов. Работата в театъра е моята любов, репетициите са моята любов, спектаклите са моята любов и това ми е давало сили и това ми дава смисъл на живеене. А сега тази ситуация е едно изпитание, а изпитанието е оставам ли верен на любовта си.  Това е.

Михаил Милчев, Йорданка Стефанова и Стоян Алексиев в спектакъла “Фантомна болка”, автор Елена Алексиева

И накрая естествено – какво очакваш да ти се случи след 70 – та ти годишнина? За теб и за света около нас…

Най- важното, което очаквам e да нямам нито ден почивен. Очаквам и на сцената истината да побеждава.  С моите колеги да излъчим  спектакъла, с който  можем да заслужим онзи миг – театър, моя любов.

Стоян Алексиев е роден е във Варна. През 1975 година завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Елка Михайлова. Играе на сцените на театрите в Шумен (1975 – 1978), Варна (1978 - 1984), Пловдив (1984 – 1987). От 1997 г. е в Народния театър „Иван Вазов“. През 1997 – 2000 е директор на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. В трупата на Народния театър по-главните му роли са: Пер Гинт в "Пер Гинт" от Х. Ибсен, Отец Матей Миткалото в "Тайната вечеря на дякона Левски" от Стефан Цанев, Галилей в "Животът на Галилей" от Брехт, Кардиналът в "Лоренцачо" от Алфред дьо Мюсе, Робеспиер в "Спомен за една революция" по Георг Бюхнер и Хайнер Мюлер, Павел във "Васа Железнова 1910" от Максим Горки, Д-р Дорн в "Чайка" от Чехов, Ричард в "Цената" от Артър Милър, Той в "Гъбата или Обратното на обратното" от Цветан Марангозов, Баронът в "На дъното" по Максим Горки, Мик Доуд в "Черепът на жената на гробаря или Бившият присмехулник на малкия град" от Мартин Макдона, Креон в "Едип цар" от Софокъл, Макбет в "Макбет" от Шекспир, Кондор в "Магбед" от Йожен Йонеско, Мистър Джек Пенчуайф в "Да си вземеш жена от село" от Уилям Уичърли, Алекс в "Топлината през ноември" от Яна Добрева, Денис в "Моногамният" от Кристофър Кайл, Сократ в "Последната нощ на Сократ" от Стефан Цанев, Граф Кавършам в "Идеалният мъж" от Оскар Уайлд, Шабелски в "Иванов" от Чехов, Лорд Едуард в "Балът на крадците" от Ж. Ануй. Носител е на "Аскеер 2004" за водеща мъжка роля за Алекс в "Топлината през ноември". Участва в множество филмови и телевизионни продукции, и е режисьор на редица театрални спектакъла. Сред многобройните му участия в киното се откроява в заглавия като "За къде пътувате", "Вчера", "Време разделно", "Куршум за рая", "Бай Ганьо", "Сирна неделя", "Откраднати очи". ≈

Текст: Зелма Ал��алех и Стефан Джамбазов

Снимки: Архив