#Курс по италиански | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 5 years ago

Text

„Неосъщественият музей” от Калин Николов на Панаира в НДК

През 2012 г. покойният доц. Вихрен Чернокожев казва: „В последните си години Радой /Ралин – б.р./ беше зает с една книга, която нарече „Неосъщественият музей“. Мислеха я заедно с Калин Николов – документална книга за отдавна забравени художници, за автентичните им крушения и за трудните пътища на българската художествена култура.“ Става дума за книгата „Неосъщественият музей“, която издателство „Български Бестселър“ подготви и ще представи на 47-мото издание на Софийския международен панаир на книгата в НДК.

Премиерата е в неделя, 16 декември, на „Сцена на панаира“, ет. 4, западното крило на НДК от 10 часа. „Неосъщественият музей“ от Калин Николов, е написана по желание и със съучастието на писателя Радой Ралин. Двамата се срещат с редица от българските художници, чиято младост и първи стъпки са в периода на Втората световна война или малко след нея. Задават им въпроса „Какво мечтахте и какво се случи с вас като художнически живот?“. Така личните истории на творците разкриват социалните, културните и политическите тенденции, отразени по един или друг начин в споделените спомени. Личните изповеди докосват начина, по който разглеждаме феномена на културата и я преобразяват в непосредствен и обзорен човешки контекст. На фона на разказаното са допълнени факти за контактите на българските художници с модерни световни тенденции, плашещи и непостижими, забранявани и строго контролирани у нас десетилетия наред. Както и за творци, които поне правят опити да пресекат тези бариери.

Естествено изкуството е зона на неизбежни конфронтации. В отрязъка на времето, на което е посветен настоящия текст, особено важни са състоянията от смущаващите срещи с модерните тенденции. Драматично, възнаграждаващо и предизвикателно изживяване. Но много повече са били страховете на бягство от дръзкото и новаторското, недоверието спрямо непознатото… „Неосъщественият музей“ е рядка по рода си книга. Интересна с гледните точки в нея, панорамността и енциклопедична с богатата си фактология и конкретни примери.

Публикуваме със съкращения глава от нея, озаглавена „ХРОНИКА НА ЕДНА ЗАБРАНЕНА ИЗЛОЖБА И ПРЕДХОДНИТЕ НА НЕЯ СИТУАЦИИ, СПОДЕЛЕНИ НИ ОТ ВЕСА ВАСИЛЕВА”

В този курс на студенти, приети през 1944 година (за който разказваше Лазар Коцев) е и Веса Василева. За нея никога не е имало друга житейска алтернатива освен изкуството или друга мечта освен тази да стане наистина художник. Баща й е завършил техникум по дървообработване, но сам с талант преподава в тревненското училище рисуване и дърворезба. Момиченцето винаги има пластилин и неща за рисуване. Веднъж в първо отделение влиза инспектор, а учителката в този момент проверява зададената за домашно тема – животни от пластилин. Щом стигат до нея й задават въпроса: „– Весе, а на теб кой ти помогна!“ А тя се разплаква и смачква направеното, след което наполовина го възстановява. От този ден често я изваждат на дъската и тя показва своето умение...Тогава рисували, спомня си тя, не постановки, а теми, което й доставяло много голямо удоволствие (орачи, пролетта, коситбата...) „Когато е била втори клас (шести днешен) й направили изложба. Аз се засрамих много от това внимание, а после пазих тази сбирка от рисунки до втора година като студентка, но ги изхвърлих в един порив...“ По-късно, когато изборите в Трявна печелят земеделци и масово уволняват всички щатни нетехни служащи (в това число и учителите), семейството се премества в Голямо Конаре, чийто кмет, макар и русенец, е съученик и приятел на баща й. Но нему се налага да смени своята предишна професия с тази на чиновник в застрахователно дружество.

/…/

Разбира се подобно на всеки истински художник и самата Веса Василева носи характер, който е труден за разгадаване дори днес от самата нея. Защото малко преди времето за следване и след като избора й е многократно подчертаван, тя обявява, че иска да се заеме с авиоинженерство. Била е добър математик. В къщи не я тормозят и общо взето е независима в почти всичките си начинания, но разбира – това със самолетите ням�� да стане. Още повече, че баща й има брат в Париж, който многократно изявява желание да вземе някой измежду племенниците си и да му осигури образование и работа. А Веса е най-ентусиазираният кандидат за това. Бързо напредва в езика, опознава културата... „Бях много сигурна, че ТАМ ще стана художник. ТАМ!“ Няма нищо нереално в подобна възможност, освен една – политическата реалност на събитията около войната...

На 9-ти септември обаче най-неочаквано арестуват баща й. Освен винаги стремежът му да бъде изискан в облеклото си, той не е бил по никакъв начин свързан с нещо буржоазно или политическо. Напротив... Седмица след тази дата, момичето е трябвало да е в София за началото на своето мечтано студентство в Академията. Но нищо подобно – тя всеки ден чака сред едни огромни опашки пред ареста, за да носи храна на баща си чак до началото на декември. „Не ги хранеха изобщо. колкото и малко спестени пари да имахме, ги раздадохме.“ Когато оставят храната, няма никаква сигурност, че някой я предава по предназначение. Виждат само веднъж за миг арестувания, но му е забранено да говори... По някое време научават чрез свой братовчед, партизанин (син на сестрата на майка й), че лагерниците ще ги карат някъде през Перник към Свети врач. Братовчедът, убеден в невинността на своя роднина, се оборудва със значката си, идентифицираща го като партизанин... Чакат вагоните да преминат на съобщеното им място около 19.30... Всъщност тичат объркани по едни коловози, които им се струват безкрайни. Чукат по конските вагони и викат името на човека. Някакъв глас се провира измежду измежду дъските и съобщава, че надолу по линията има и други... Намират го в последния конски вагон, виждат един човек и той ги гледа – не само в тъмното, но и на светло трудно е да разчетат в чертите му доскоро познатото им лице, възраст и емоция...(при спомена за вида на баща си и миговете, в които той изобщо не ги познава, а те не могат да откроят в призрака срещу себе си, неговият предишен лик, тя спира да говори...)

Веса Василева /1926 - 2016/ на една от последните си изложби - снимка Стефан Джамбазов

Ето така започва студентството на Веса Василева! Отначало сменя седем квартири. Обикаля ги с дюшека на гърба и пълната нищета. Спомня си как едно бурканче лютеница е разпределяла за по две седмици. Изпитът си спомня с лошото място. Няма рамка. Опънали са й ден преди това хартия върху някакъв семеен портрет. Носи си само няколко креди. До нея се пада Гаврил Орошаков, добре оборудван, който умее да рисува абсолютно реалистично (чак буржоазно според определението на Василева). Заедно влязохме 6 човека измежду 36 кандидати за живопис. Но пред момичето се появява нова преграда – тя няма бележка от ОФ, с която да и се дава характеристика и право да следва. Казвам това на административния секретар Сарджев, а той „Вижте какво, Вие там ще набавите тая бележка...“, а докато говореше това, ме записа (много мил човек беше). Първата година много треперих за тази бележка, втората – също, третата... А после свикнах, а и бях сигурна, че Сарджев ме е защитил (подобен късмет по-късно има чрез Илия Петров. Професорът й издава бележка, че е художник, комуто се полага цяла стая, за да се настани и да има възможност да рисува.) и все пак изобщо не е сигурна, че историята с въпросната характеристика няма да се превърне някой миг във фатален... „Но който и да влезеше непознат в ателието, казвах си, сега ще ме извика по име и ще попита за бележката ми от ОФ...“

За нейна радост, оказало се, че майка й като живеела някога в София била на квартира в пансиона на баба Лала (майката на Дечко Узунов). Така се оказало, че има допирни точки с Найо, неговият племенник, а оттам и с Ничето (баща му е бил арестант като нейния). Понякога (три пъти) Найо я кани у тях на обед и въпреки, че е завършил Италиански колеж, което го кара да се държи превъзходствено (не несимпа��ично), Веса Василева започва да намира приятели и компания. Найо и Ничето /Николай Ников – Ничето - б. р./ се носят елегантно, с бастунчета, но пък тя чувства, че я харесват... Ничето измисля име на групата – „Гемия Йалдъз“ (звезда). Ничето е капитан, Илия Алексеев – помощник капитан, боцман – Баев, политкомисар – Найо, Борис Божков – пират и Голям сандък (Мария Недкова, Магда Абазова, която е приятелка на Ничето). Веса е титулувана жена на боцмана и Иван Радев...Тогава излиза в „Стършел“ някаква остра закачка с климата в Академията (спомня си художничката без обаче естествено да може да възстанови например в кой точно брой или година). Посочват се свободните порядки и особено модата към бритони (всъщност само Веса Василева ходела така). Част от дейността на гемията е да отмъкне някое знаме от безбройните революционни украси, което премито с белина до добива поне малко по-мек тон и момичетата си кроели по някоя дреха с него...

Една от картините на Веса Василева от последния й период

Студентката е разпределена отначало при Ганушев. В нейният курс е Димитър Остоич, постъпил с шести клас, но владеещ калиграфията, постоянно пише някакви табла и лозунги. Било е ясно, че Ганушев и Борис Митов са неговите обекти. Академичната тенденция, характерна за Ганушев се противопоставя на нейните познания и отношение към модерната френската култура – художничката и днес смята академичните художници за назадничави, статични живописци. Дори колкото и да била без средства, намерила начин да купува от чуждестранната книжарница между Руски и Бенковски тогава списанието на Арагон, в което имало ��ного репродукции на Шагал и редица други актуални художници. Ганушев и твърдо демонстрирания от него тип академичен вкус не й импонирал изобщо. Някой й казал, че Дечко Узунов е някак несериозен, а и малко се задържа сред студентите си, Веса намира някакъв свободен статив и го замъква при Илия Петров. Той като че ли отначало не одобрява видимо такова самоуправство, но като я вижда да работи (самият той в този спомен всяка сутрин в 9 обикаля работите на студентите си, за разлика от онова което пък разказваше Лазар Коцев), на десетия ден започнал да й коригира, а и я поощрил да продължи. Втората година дори на един от етюдите й с голо тяло написал Отличен, а нямал навик да прави така...

В това време Милка Пейкова, Остоич, Найо, Божков, Гоев започват политическа дейност срещу буржоазните остатъци в културата. Това е нейното поколение и въпреки обидата над баща й, въпреки зловещата смърт на вуйчо й (него го убиват в Пловдив, като милиционерите слагат дъска на главата му и други от тях скачат отгоре), младата художничка отначало си обяснява нещата с огромната омраза към немските злини над Европа, а и „понякога“ вярва, че чрез революционното обновление ще донесе свобода („понякога“, защото съветските войни които вижда из София, не попълват пропагандната представа за онова, което им се преписва иначе като слава). Главната й опора са френските източници и мечтата (не угасена), че ще може да бъде подпомогнати от чичо си, който продължава да живее в Париж. Той е на хубава работа в заводите Рено, комунист, но за да е в крак с промените на своята родина, се абонира за българския вестник „Работническо дело“. Замаян от прочетеното и очевидно повярвал в него, обаче чичото изведнъж си идва в България заедно с цялото си семейство, вместо тя да отиде при него в Париж. Настаняват го на работа в някакво автобусно депо, а на квартира в някакво мазе. Придобил рак само за няколко месеца след наивните си илюзии, обрекъл без изобщо да го иска съпругата си на толкова непосилен живот и на трудностите да се адаптират в тукашните условия, чичо й твърде скоро си отива от света. А с това изчезва и шансът на Веса Василева да осъществи СВОИТЕ или пък семейно заложените мечти.

Марк Шагал - картина от неговата експозиция в къщата му музей в Ница - снимка Стефан Джамбазов

Въпреки острите лозунги в Академията обаче тя смята, че там е имало и един свободен дух, чието пространство все повече се стеснява с годините към 50-та... Започва да се говори за реализъм и формализъм, уволняват тримата преподаватели Ненов, Цонев и Иванов... Богомил Райнов издава „Изкуството срещу империализма“, в която унищожава на пух и прах Сезан, Гоген, Ван Гог и едновременно с тях Тито. Белмустаков го допълва във всичко, особено което се отнася до разгромяване на творческото начало в родната култура. Младият Райнов се жени за дъщерята на Гаврил Генов, а Вълко Червенков му е кум...Когато след седем години се връща от Париж където е културен съветник, изнася сказка в ВИАС и докато се нахвърля върху Шагал (той бил добър колорист, но как ще ми обясни тези негови летящи хора около облаците...), Веса Василева става да я видят всички и напуска...По късно тя го наблюдава как се опитва да си оправя имиджа на сталинист и търси с кого да е приятел – опитва с Енчо Пиронков, с Тодор Панайотов, с Гоев, С Атанас Нейков, но се спира на Светлин Русев (едно Мило Мило Лайно търси колеги, говорят художниците). Словата са му кое не е и какво не е социалистически реализъм и кое е... Художничката го познава го добре, знае че обича приятелите си, много обича децата, но има едни пъклени неща в характера си (съмнява се да разбира дълбоко от изкуство. Веднъж я е помолил да изберат някаква картина за неща и видяла, че критерият му не бил сполучлив)...

/…/

През 1950 година Крум Кюлявков става ректор и тогава започва наистина най-лошото време за Академията. Близък до него е Белмустаков, чиято подкрепа Кюлявков активно ползва в разгон��ането на преподавателите и остатъците свобода. Ректорът въвежда звънец. Ако дойде някой другар от Съветския съюз да ви види какво представлявате, трябва да си умрем от срам! – се кара Кюлявков. Творческите примери се стесняват около художници от типа на Решетников, Александър Герасимов... И въпреки това (повечето студенти поне в душите си били по-склонни към артистизма. В това отношение сякаш Дечко Узунов успява да запази някакъв ценен периметър. Според нея самият Никола Мирчев носил убежденията си в сърцето, което го е опазило от крути прояви (други художнически ръководители нито имаха тия убеждения, нито почтеността...). Напротив, тя го има за един почтен човек, не само защото й е осигурявал работа. Добър портретист, карат го от вестниците често да рисува различни ударници. Но като му се съберат една дузина герои и той знае, че няма да успее, възлагал работата на колеги, в които вярвал.

/…/

Най-острото й преживяване обаче е закриване на нейната самостоятелна изложба през 1970 година. Изложбата е трябвало да се открие през декември. Веса Василева предвижда да представи цикъл кукерски маски, няколко пейзажа, две-три човешки фигури и също толкова натюрморта. Още по време на някакво посещение в ресторанта на Съюза на журналистите, един от сервитьорите подхвърля, че май има технически причини да не откриваме експозиция... Репликата си остава за негова сметка. Приятелката й Мария Недкова се е обадила на Йонка Коцева, на Соня Бакиш и докато Веса Василева реди с помощта на приятелката си и колежка Магда Абазова, Соня Бакиш и съпругът й Станко Тодоров, член на Политбюро, слизат по стълбите на непретенциозната галерия „Руски“ 6. Тодоров предлага да почерпи дамите в сладкарница „България” и за малко те отиват до там. От любов към фаталистичните ситуации ще добавя, че Соня Бакиш си забравя чантата в сладкарницата... По-късно през деня картините са аранжирани, но комисията, която идва да ги приеме на следващия ден, прави няколко убийствени критики и заявява, че не допуска откриването да се състои. Вечерта пред затворената галерия пристигат приятели, журналисти, цветя... Естествено ситуацията предизвиква много шум, възмущени��. Станко Тодоров, който е в течение на събитието, дава съвет да се направи изложение до няколкото възможни институции. Три са въпросните изложения до ЦК, до СБХ и до Комитета за култура – сигурно поне по ��дно. Станко Тодоров кани представители на ръководството на СБХ при себе си. Отиват Ценко Бояджиев, председателстващ секция „Живопис“ и Петко Абаджиев, които категорично отстояват линията, че тези картини са плод на определена пластична тенденция и не са подходящи за експозиция. Петко Абаджиев дори подчертава, че е сложен за да пази социалистическия реализъм, тоест той в случая е демонстрирал своята гражданска принципност. Стига се до спор между Веса Василева и него. „Ти ли ще познаеш кое да опазиш...“ (В разказа си тя натърти с ирония на израза „пазя“, „сложен да пази“.) Но Абаджиев започва да обяснява – в изложбата тя била направила едни цапаници и сложила (като за прикритие на абсолютния абстракционизъм) едно оченце. Тогава Станко Тодоров подчертава, че е видял картините и отношението му е съвсем друго. Защо я закрихте да ми кажете, ядосано натъртва той и нарежда да видят как, но изложбата да бъде открита нормално. По-късно Ценко Бояджиев само изръсил: „–Заради тебе ни направиха на маймуни!“ „–Защо заради мене...“

И друга картина на Веса Василева от една от последните й изложби

Някакво рамо дава и Павел Матев. Той е фен на ЦСКА (неговото пристрастие към играта е такова, че веднъж в някакъв хотел били заедно с Климент Цачев, който си спомняше как Матев цяла нощ говорил на сън сцени от някакви мачове), а тогавашният съпруг на Василева е измежду най-силните и популярни български футболисти – Гацо Панайотов. Освен това самата тя му е правила веднъж корица за книга и не са непознати. Матев нарежда Дечко Узунов да бъде чакан да се завърне от някаква командировка и да обмислят чрез него нова комисия. Срещата с него се състои в кабинета на Атанас Божков, който общо взето мълчи, нещо естествено изнервящо очакваната развръзка. Ненадминат в таланта си да лицеприятства пред високопоставени чиновници, Узунов решава да изпробва и да унизи Василева като й подхвърля, че тя сигурно рисува физкултурници (като съпруга на такъв) и би могла да представи цикъл от подобни... Но художничката рязко му отговаря – съпругът й, към чиято неприсъстваща сянка сигурно е отправена иронията, е спортист с доста голямо реноме, а и едва ли тя трябва да носи статива си на игрището, докато играе... Божков внимателно подбутва фруктиера с плодове, отваря и едни бонбони. В края на краищата се разбира, че Павел Матев има мнение да се поподмени нещо (иначе как ще изглежда авторитетността на партийната бдителност пред ината на тази жена) и на историята вече да се слага край. „Абе нямаш ли някой (физкултурник)“,все повтаря Узунов, но и Василева още по-твърдо не се поддава на предвиденото отстъпление. Явно не е работа какво има сред картините си и не това е техния проблем – проблемът е, че някой определено търси нещо, което го няма... Божков продължава да мълчи, а Дечко Узунов сякаш този път не е изпълнил добре своята функция. Почти като комплимент споделя, че нейните кукери ГИ плашат...Василева продължава да се отбранява. Има критика, нека публично я направят на нищо. Времето тече, а тя не се дава. Нови неща няма да сложи! А което от вече представеното не се харесва и на бъдещата комисия, махнете го...

Сега никой не си и помисля да сваля картини от изложба на художничката...

Минават дни. Картините стоят свалени, натрупани на куб и завързани с въже, дори покрити с платнище. Някой открадва обаче три измежду тях, което е повод Веса Василева да си ги прибере. Тогава я вика Светлин Русев. Разговорът между тях по спомен за нея бил мек (меко, меко, хитро), но да сложи две тематични и това е, другото минава лесно покрай тях. Пламна ми главата, ако не направя компромис става лошо – ако направя и в други случаи ще почнат, но вече нямаше за какво да се съветвам с приятелите си... Крайно ми е неприятно, казах, но ще приема условията...

Обаче сега никой не иска да се заеме с традиционното слово по откриването. Остоич (другарстващият от младостта) отказва, даже Веса Василева е разбрала, че е предупредил колеги много, много да не се тикат около картините, дори е похвалил гражданското чувство на Петко Абаджиев. Естествено след всички онези перипетии изложбата й се появява повторно и вече този път наистина. Въпреки случилото се, приятелската спонтанност била голяма, а и достойна да демонстрира, че може и без речи... след което вкупом събитието приключило в Руския клуб... Соня Бакиш организира вестниците и така буквално всички отразяват събитието...

Ако трябва да се върнем на Академията, отново с Веса Василева, като че ли споменът за Кирил Цонев измежду преподавалите й там е много скъп за нея самата. (Казвам й, че според спомени за уволнението му като преподавател Илия Петров го е защитил. Гледа ме с ироничното съжаление на истинските очевидци – и да го е защитил, не се е престарал в правенето на похвали...) Сутрин той е водил часовете на общия курс изящния факултет, а след обед – в приложния. Веса Василева проявява любопитство да наблюдава и дори да участва в опитите му по технология, а на него присъствието й му допада. „Бях заинтересована да имам знания в областта, която водеше, когато можех по цял ден стоях около него и той изглежда ме оцени като примерна студентка“... Донякъде алхимията при художническия труд й компенсира разпарцалосаната надежда за Париж. Цонев е една енциклопедия, която не просто разказва кой какво е оставил в изкуството, което е естествената задача на Николай Райнов, но и как е нарисувано, как е постигнато структурно.

/…/

Естествено за първи път на вече почти зряла възраст Веса Василева, съвместно с Ничето и Нина Вежинова, попада в Париж. „Върнах се с много очарование, че не е непостижимо голям.“

Веса Василева все пак стига до Париж - снимка архив

Сама постигнала много силен творчески изказ, Веса Василева счита,че талантът си личи, но успехът е резултат на работливост в правилна посока. На молбата ми за пояснение, тя дава няколко примера: Стоян Анастасов (казва много талантлив!), Любен Зидаров и Иван Радев (тези художници са били в ръководството на СБХ, но по думите й го заслужавали) – много организирани и работливи, Лика Янко (никак не можеше да си направи етюда, влюбена в рисуването, не можеше да „преписва натурата“...), Магда Абазова (извънредно чувствителен човек). Тук е моментът да се отбележи, че има периоди, когато изкуството на няколко жени - художнички носи чудесен аромат на модернизъм и особено подчертана индивидуалност. Не се оставям... Съжалява за онези свои и особено скъпи приятели – Ничето и Атанас Нейков, които повече са мислили как да се облекат и какво ефектно (а и къде) да кажат, но донейде мързеливи, не разкриват докрай заложените в тях способности. Имало е и примерни в работливостта си студенти. И досега вижда как Калина Тасева, без да става докато рисува, постила върху коленете си покривка и разгъва сандвич. Други пък са умеели да се подреждат, възхищава им се макар и малко иронично – Ваня Дечева наричала Людмила Живкова царица, кралица, красавица и си издейства специализация, на специализацията в Париж успя да разведе професора си и да се ожени за него... Зад думите прозира именно отстояването на природа, правото на колорит, на свободна чувствителност. Намекът, докато мъжете правят кариера с култура (да приемем и културата на дипломацията) няколко жени успяват да покажат и нещо по-различно, по близо до природата на изкуството... А това е и вярно. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

#Веса Василева #Калин Николов #Неосъщественият музей #Радой Ралин

0 notes