#Кун��а Димитрова

[vprki]

Александрина Михайлова от Школата на Райна Кабаиванска е приета в Академията на Ла Скала

Александрина Михайлова, сопрано на 23 години от Школата на Райна Кабаиванска, се пребори в три тура с 430 кандидати за място сред победителите в конкурса за млади оперни певци на Ла Скала в Милано, съобщиха от НБУ.

Елитното жури, оглавявано от директора на оперния театър Доминик Мейер, избра десет млади дарования, които да се обучават в Академия Ла Скала в следващите 2 години. Този конкурс през 1960 година печели и самата Райна Кабаиванска. Именно от Ла Скала започва нейната дълга и блестяща световна кариера.

Първата среща на Александрина с Райна Кабаиванска е през 2016 година. Тогава осемнадесетгодишната ученичка от Шумен пристига в столицата на прослушване за XVI Международен майсторски клас на Маестра Кабаиванска, организиран от Нов български университет. Кураж за тази стъпка ѝ вдъхват вокалната педагожка от родния град Недка Телбизова и пианистката Вивиана Груданска. Безспорните вокални качества на Александрина ѝ печелят място в класа. Завършва го успешно, участва в Гала концерта на лауреатите в Софийската опера. Получава стипендия, с която да завърши средното си образование и да научи италиански език. Получава и заръка да отслабне, тъй като „ в наши дни по световните сцени, освен даровит и гласовит, трябва и да си слаб и красив“. (Извън невероятния певчески талант, завладял световните оперни сцени, Райна Кабаиванска има невероятно присъствие на сцената и тако изящна актриса, съвършена. – б.ред.).

Александрина Михайлова /л/ и Райна Кабаиванска /д/ , снимка Крум Попов, архив на НБУ

Година по-късно на прослушването за следващия мастерклас Александрина се явява с диплома, с основни познания по италиански и минус 20 кг. Пухкавот момиче се е преобразило в елегантна, одухотворена девойка с отчетливо сценично присъствие. От 2017 до 2021, освен участие в майсторските класове в НБУ, младото сопрано учи целогодишно с Райна Кабаиванска в Музикален институт „Веки – Тонели“ в Модена. Фокусът е върху усъвършенстване на певческата техника, развитие на артистичната интерпретация и подбора на подходящ репертоар. Стипендиите за образование и пребиваване на Александрина в Италия се осигуряват от Фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ с партньорството на „Фантастико“, „Америка за България“ и Столична община. Една от годишните стипендии е събрана от малка група приятели - млади български предприемачи - почитатели на изкуството на Райна Кабаиванска и адмиратори на успеха на Майсторския клас в НБУ.

Успоредно с обучението си в Италия, Александрина печели награди от конкурсите „Гена Димитрова“ (Плевен) и Premio Etta e Paolo Limiti (Милано). Дебютира в зала „България“ в концерта „Тенорите на Райна Кабаиванска“, във Филхармоничния театър на Верона с концертно изпълнение на „Бохеми“ и в Театър „Лучано Павароти“ в Модена в концерт, посветен на великия тенор. „ Преживяването да съм ученичка на Райна Кабаиванска е уникално! Тя е истинска Дива и ни води по пътя към съвършенството.“ споделя Александрина. (вероятно родителите ѝ в избора на името ѝ са били вдъхновени от обичта си към операта и именитите ни диви Александрина Милчева и Александрина Пендачанска – версия на редактора).

Райна Кабаиванска, снимка: Стефан Джамбазов

През месец септември Райна Кабаиванска идва в София за двадесет и първото издание на Международния майсторски клас, организиран от НБУ. Прослушването на кандидатите е на 6 септември в Софийската опера. На конкурсен принцип за участие в класа ще бъдат избрани до 13 млади оперни певци. Заключителният Гала концерт, който ще чества и 30-та годишнина от създаването на Нов български университет, ще е на сцената на Националната опера на 1 октомври. Тогава ще бъдат обявени новите стипендианти на дарителски фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ, които ще получат възможност да продължат обучението си в Италия. Майсторският клас е част от Календара на културните събития на Столична община за 2021. Напомнят от НБУ.

Трудно е да изброим за тези вече не малко години колко талантливи млади певци, минали през школата на Райна Кабаиванска поеха своя красив път по международните музикални сцени. Те получават от нея не само познание и дълбоко разбиране на оперното изкуство, но и уроци по щедрост, себеотдаване и посвещение в изкуството. Да си минал през школата на Маестра Кабаиванска е вече марка в оперното изкуство, ако можем да се изразим по тази маркетингова оценка за случващото се в тази област. Нейните момчета и момичета с безспорен талант, благодарение на нея, на наученото от нея, го разгръщат чрез много работа и непримиримост към посредствеността. Само ще отбележим с днешна дата, че прекрасното сопрано Мария Радоева, която изпълнява ролята на Елена в „Жената от езерото“ на Росини, изпълнявана за първи път у нас на Летният фестивал „Музи на водата“, организиран от Софийската опера и балет на понтона на езерото Панчарево е също многократна стипендиантка на фондация „Райна Кабаиванска“.

Мария Радоева /л/ и Райна Кабаиванска /д/, снимка: Архив

Любовта й към вокалната музика се заражда в Детския хор на БНР, където в продължение на десет години е солистка. Тя е лауреат на редица конкурси в България („Светослав Обретенов“, „Георги Златев-Черкин“, „Любомир Пипков“, и др.), печели и специалната награда от конкурса за камерна музика в град Марл, Германия. През 2006, след участие в конкурса „Нойе Щимен“ („Нови гласове“) в Германия, е приета в специален майсторски клас. Участва и в други майсторски класове, ръководени от световноизвестни имена като Катя Ричарели, Франсиско Арайза, Зигфрид Зигфрид Йерусалим и Густав Кун. Между 2006 и 2012 посещава майсторските класове на Райна Кабаиванска.

Не може да не припомним и още нещо много важно – изключителното приятелство между световната Кабаиванска и прекрасната поетеса, писателка и общественичка Блага Димитрова (1922-2003), която в началото, преди да напусне нашия свят е в ръководството на фондация „Райна Кабаиванска“. През 1998 година Блага Димитрова пише за Райна: „Рядко между личностите в изкуството се среща саможертвеност като нейната: прекъсва програмата си, сложния график на концертните си и оперни изяви в името на важна идея. Нейният календар е изключително наситен, но е готова да го наруши, което е невероятно трудно, за да пристигне в нужния момент в България. Така долетя в началото на промяната. Познаваше недъзите на онзи режим, който поддържаше имиджа си чрез славата на хората на изкуството. И дойде в името на обновлението, яви се на сцената сияеща, разтворила обятия като криле, с небесносиня рокля и предизвика истинска еуфория. Но цената бе висока: имаше заплашителни писма изпращани до дома й в Италия - ако дойдела, щяло да й се случи нещо лошо.

Райна Кабаиванска - световната оперна Дива, снимка: Архив

Когато пристигна, доброволни телохранители от СДС я придружаваха навсякъде. А наоколо - пълно с нейни поклонници. В един разговор ме попита какво може още да направи, освен морално и материално да подкрепя промяната. Тогава като вицепрезидент обикалях сирашките домове и казах, че проблем при нас са децата без семейство. Между тях има много надарени, но талантът им пропада. Добре е да се направи фонд за тези деца, защото музиката се учи с години. Тя прие идеята и създадохме фонд на името на Райна Кабаиванска. Тя внесе в него лични средства. Всички приходи от концертите които изнася също са за фонда. Присъединиха се и няколко всеотдайни сътрудници - Климентина Иванова, специалистка по стара българска литература, Мария Петкова, снаха на големия български диригент Добрин Петков и други. При последното си пристигане Райна обяви по телевизията, че в сиропиталището децата се учат да свирят, и призова, ако някой има в дома си стари инструменти, да ги дари на малките музиканти. И като потекоха ценни дарове: пиана, цигулки, китара, една майсторска цигулка... Райна е човек, който буди и доверие и отзивчивост. Чрез примера си тя възражда някогашните дарителски традиции. Децата много я обичат. Те взеха участие в последния й благотворителен концерт в София. Изпълниха няколко народни песни. След концерта за тях бе подготвена трапеза. Райна кипнала от интервюта, не се поколеба да дойде при тях. Посрещнаха я така лъчезарно, че умората й изчезна - с по два банана в ръцете, един през друг, я прегръщаха. Тя умее да е сърдечна с всички, мъдра, деликатна, всеотдайна“.

Райна Кабаиванска, снимка: Стефан Джамбазов

И така вече толкова много години Райна Кабаиванска заедно с НБУ щедро създават и изграждат ново талантливо поколение оперни певци от всички краища на света. През 2001 г. Райна Кабаиванска провежда в НБУ първия в България майсторс��и клас за високо усъвършенстване на млади оперни певци. През 2002 г. по идея на проф. Богдан Богданов и д-р Георги Текев, Райна Кабаиванска основава и стипендиантски фонд в НБУ със свое лично дарение като продължение на благотворителната си дейност в България. Фондът присъжда стипендии на най-изявените участници в майсторските класове, за да продължат своето образование в България и Италия и за да подпомогне началото на тяхната международна кариера. Стипендиантите се определят от Райна Кабаиванска в края на всеки майсторски клас и се оповестяват на церемония на Галаконцерта на лауреатите. От своето създаване Фонд Райна Кабаиванска е присъдил повече от 90 стипендии на млади оперни певци.

Новоприетите в Академията на Ла Скала, снимка: архив на НБУ

Да пожелаем на добър час на Александрина Михайлова към големите оперни сцени по света. Има благословията на Маестра Райна Кабаиванска.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и на Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Номинациите за „Оскар” - изкушени от миналото

По света и у нас трескаво се коментират номинациите за 92-то раздаване на „Оскар”, обявени от двама веселяци: тъмнокожата актриса, сценарист и продуцент Иса Рей и актьорът от азиатски произход Джон Чо. Така тази година бе изразена политкоректността в Холивуд и специално на Академията за филмови изкуства и науки. Пише за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

За съжаление, вълшебният анимационен късометражен филм „Физика на тъгата” на Теодор Ушев по романа на Георги Господинов не бе сред петте избраници. Но пък два филма се превърнаха в историческа сензация: южнокроейският носител на „Златна палма” и „Златен глобус” „Паразит” на Пон Джун-хо е номиниран в 6 категории, включително за филм, а документалният „Медена земя” на Тамара Котевска и Любо Стефанов от Северна Македония – в 2 (за пълнометражен документален и за чуждестранен филм, както от тази година се нарича категорията „чуждоезичен филм”).

“Медена земя”

Така че двете заглавия ще се състезават с испанския „Болка и величие” на Педро Алмодовар, полския „Тялото Христово” и с френския „Клетниците”. Прочее, за филма на Алмодовар Антонио Бандерас получи първата си номинация за ��лавна мъжка роля. След наградата в Сънданс „Медена земя” се превърна в планетарен хит. И има защо – неугледната Хатидже, родена през 1964, живее в обезлюдено село сред чукарите, грижи се за диви пчели и болната си майка, продава мед, разправя се с натреслите й се съседи с каравана, камион, деца, крави, теленца, кошери... И, въпреки бедите, продължава да се бори. Фантастично заснето омайно наблюдение на примитивен бит, живи пчели, човешка виталност. Въздейства като игрален...

Антонио Бандерас в “Болка и величие”

За втори път стрийминг гигантът Netfilx има номинация за „филм” – при това не един, както беше м. г. с „Рома” на Алфонсо Куарон, а два: „Ирландецът” на Мартин Скорсезе и „Брачна история” на Ноа Баумбах. Третият е „Двамата папи” на Фернандо Мейрелес с Джонатан Прайс и Антъни Хопкинс, номинирани съответно за главна мъжка и поддържаща мъжка роля (има и за адаптиран сценарий). Сега, за разлика от миналата година, филмите са не 8, а 9. Слава Богу, сред тях няма филм на Marvel. И фантастика, и фентъзи няма.

Антъни Хопкинс в “Двамата папи”

И така, „Жокера” води с 11 номинации, а „Ирландецът”, „1917” на Сам Мендес и „Имало едно време... в Холивуд” на Куентин Тарантино - с по 10. Освен „Паразит”, по 6 номинации имат „Джоджо Заека” на Тайка Уайтити, „Брачна история” и „Малки жени” на Грета Гъруик. „Пълно ускорение” (Ford v Ferrari) на Джеймс Манголд е с 4 (не успях да го гледам). Прави впечатление, че само два филма са посветени на съвременността: „Брачна история” и „Паразит”.

Хоакин Финикс в “Жокера”

„Жокера” на Тод Филипс е поредната екранизация по DC Comics. След „Златен лъв“, Graffetta d’Oro, награда за саундтрак на исландката Хилдур Гуднадотир от Венеция филмът прогърмя навсякъде. Ситуиран е, естествено, в Готъм сити. Но през 1981 г. Артър Флек (Хоакин Финикс) е с психически проблеми и с мечта за комик. От болестта се смее неадекватно. Филмът показва генезиса на злодейството у Жокера. Страшно прилича на „Кралят на комедията“ на Мартин Скорсезе. Знаково е присъствието на Робърт Де Ниро – ако в класиката бе младият, натрапчив Рубърт Пъпкин с мечта за комик и досаждащ на тв-идол, сега е в ролята на тв-идола на болния Артър. Има я и яростта на Травис от „Шофьор на такси“. Но, въпреки адекватната катастрофична атмосфера и бруталните ситуации, режисьорското въображение ми изглежда недостатъчно. Хоакин Финикс практически сам изпълва филма. В днешната тотална безизходица и глобално ожесточение е напълно нормално „Жокера“ да пре��извика съпричастие и еуфория. Филмът едва ли ще спечели големия „Оскар”, но за Хоакин Финикс съм сигурна.

Роберт Де Ниро, Ал Пачино и Рей Романо в “Ирландецът”

„Ирландецът” на Скорсезе е по книгата на Чарлз Бранд и е мащабно платно на Америка и гангстеризма. В дългите 209 минути разказва за Франк „Ирландеца” Шийран (Робърт Де Ниро), ветеран от Втората световна война, обикновен разносвач на месо и трансформацията му в убиец с над 25 жертви, сред които и Джими Хофа (Ал Пачино) – негов близък човек. Филмът е с рамка дом за стари хора, където Ирландеца разказва живота си пред камерата. Има и втора линия на флашбек – пътуването с неговия по-възрастен и влиятелен приятел Ръсел Буфалино (Джо Пеши) и жените им за сватба и свършването на това, което му е заповядано. Всъщност истински класен е последният час на филма. Чуват се гласове „стига с тези гангстери”, но „Ирландецът” е важен – за първи път Мартин Скорсезе намесва в мръсните дела на мафията и профсъюзния лидер Хофа, и политиката, при това конкретно фамилията Кенеди.

Джо Пеши и Робърт Де Ниро в “Ирландецът”

И тримата актьори са прекрасни, но Робърт Де Ниро изнася целия епос, а не е номиниран – обяснявам си го с дигиталното подмладяване на лицето, което е в дисонанс с движенията на тялото. А и тези сини очи за какво са –за да прилича на ирландец?! Къде ли не сме гледали герои, изиграни от актьори на различна възраст, а сега чудесно е показано в „Двамата папи“. Едва ли Ал Пачино или Джо Пеши ще стигнат до „Оскар”, нито операторът Родриго Прието, колкото и добре да е снимал. Няма значение – след „Имало едно време в Америка” на Серджо Леоне „Ирландецът” отново ни показва, че има и пенсионирани гангстери.

“1917″

„1917” на Сам Мендес е военен епос, базиран на действителна случка, свързана с дядото на автора. Разказва за Първата световна война – април 1917. Две британски войничета (Дийн - Чарлз Чапман и Джордж Маккей) са изпратени от генерал (Колин Фърт) да намерят втори батальон и да предотвратят битка с немците. И те хукват. През окопи, води, пожарища, полета... Първите 58 минути са двамата, следващите 61 Джордж Маккей действа сам. Филмът е нещо като гигантско и сурово пешеходно road movie. Никакъв психологизъм. Само повсеместна смърт и ужас. „1917” има зашеметяваща визия. Заснет е експлозивно от 70-годишния виртуоз Роджър Дийкинс, познат преди всичко от киното на братя Коен – в едри кадри от над 8, после монтирани като един. Концептуално решение. Не отлепяш поглед от екрана, колкото и скучно да е действието. Както взе „Златен глобус”, нищо чудно да грабне и големия „Оскар”. Или пък направо да пов��ори петорката на „Американски прелести”. Но съм сигурна, че Роджър Дийкинс няма да се размине с втората си статуетка. А и да се размине, извънредната му работа ще остане ненадмината не само в тази „Оскар”- надпревара.

Леонардо ДиКаприо и Брад Пит в “Имало едно време ... в Холивуд”

„Имало едно време ... в Холивуд” е деветият филм на Куентин Тарантино, третият с пренаписване на историята (след „Гадни копилета” и „Джанго без окови”) и първият по действителни събития. И още - третият с ловец на глави (след „Гадни копилета” и „Омразната осморка”) – този път това е заглавието на сериал, в който е участвал залязващият фрустриран актьор Рик Далтън (Леонардо ДиКаприо). Още повече го потиска фактът, че съседната къща се обитава от знаменития поляк в Холивуд Роман Полански (Рафал Завиеруча), прочул се с „Бебето на Розмари“, от  красивата му 26-годишна съпруга Шарън Тейт (Марго Роби) и от още един приятел на семейството. Клиф Бут (Брад Пит) е бивш дубльор на Рик и днешен ангел - хранител. Тъмното му минало и несретно настояще не му пречат да е най-светлият човек, населявал скоро киното. На екрана се вихри Холивуд от края на 60-те – според Тарантино. Намесена е, разбира се, и престъпната фамилия на Чарлс Менсън. Филмът е пародийно и брутално зрелище с тъга и хипита, огнемет и куче, пистолети и ножове, жаргон и музика... Въпреки че тази година нямам фаворит като „Рома”, „Имало едно време .. в Холивуд” ми е любимец. Породисто кино по тарантиновски. Леонардо ДиКаприо няма да спечели „Оскар” за главна мъжка роля, вероятно и филмът няма да грабне най-важната статуетка, но Брад Пит има шанс за „Оскар” за поддържаща роля.

Скарлет Йохансон в “Брачна история”

„Брачна история“ на Ноа Баумбах е съвременна драма за развод. Той (Адам Драйвър) е успешен режисьор на Бродуей, тя (Скарлет Йохансон) - негова късокоса съпруга и бивша муза – заминава с малкия им син Хенри в Лос Анджелис при майка си и сестра си. Там се снима в сериал. Страда. Обръща се към адвокат (Лора Дърн). Той – също. И се започва битка между юристите и чувствата. Скандали между двамата, разбира се. Филмът се стеле дълго, тягостно, монотонно. На финала трите жени пеят. Спомням си „Франсис Ха” и „Госпожица Америка” на Ноа Баумбах и Грета Гъруик – независимите любимци на Сънданс. Бяха си измислили темпераментен и забавен ракурс към днешното американско живеене. С нерв и бърборене малко по ранния Уди Алън. Сега има Адам Драйвър, чийто герой все повече печели симпатии, Скарлет Йохансон, която не се притеснява да изглежда некрасива, изключителна Лора Дърн и филм, симпатичен с антифеминисткия си патос. Иначе ме остави безразлична. Колкото и да е актуален с намесата на съдебната система в интимитета на двойката по време на раздяла, „Брачна история” не стига и до малкия пръст на „Сцени от един семеен живот“ на Бергман, „Крамър срещу Крамър” на Робърт Бентън или „Нелюбов” на Андрей Звягинцев.

“Паразит”

„Паразит” на Пон Джун-хо е първият южнокорейски филм със „Златна палма“ (през 2019 се чества 100-годишнината на корейското кино). Започва и си тече като ведра социална драма. Изведнъж завива към хорър. И не изпуска смеха – доста от ситуациите са и драстични, и комични. „Паразит” изследва съвременното живеене през две полюсни семейства. Бедните са трудолюбиви и находчиви, богатите – щедри и наивни. Но бариерите са факт. Филмът е строен. Заснет е експресивно, операторът Кун-По Хон си играе със светлина и полутонове, музиката завива и към опера, а актьорите са чудни – и бащи, и майки, и деца, и икономка…Що се отнася до близостта с предишния носител на „Златна палма” „Джебчии” на японеца Хирокадзу Коре-еда, тя се свежда до това, че става дума за азиатски филми, бедност и воля за оцеляване. Няма да се изненадам, ако „Паразит” грабне големия „Оскар”. Тук филмът ще бъде видян през март на 24 - ия София филм фест.

“Джоджо Заека”

„Джоджо Заека” на Тайка Уайтити разказва за 10-годишното момченце Джоджо (Роман Грифин Дейвис), което живее по време Третия райх, участва в хитлерюгенд, обект е на подигравки от страна връстниците си... Останал без баща, той се сприятелява с въображаем хрисим и объл Хитлер (Тайка Уайтити). Изведнъж детето открива, че в тайник майка му Рози (Скарлет Йохансон) крие еврейско момиче. Джоджо е объркан. Но не и филмът – антинацистка сатира, той е пълен с изстрели, команди, ножове, „Бийтълс”, шапки, лудости. Мислех си, че „Лов на диви хора” е ужасно смешен филм, но тук Тайка Уайтити надминава себе си. По абсурдността си новозеландецът препраща към Уес Андерсън. За участието си в „Джоджо Заека” Скарлет Йохансон е номинирана и за поддържаща женска роля, а Тайка Уайтити я нарича „актриса на десетилетието”. Само не ми е ясно защо Сам Рокуел не е номиниран за поддържаща мъжка роля – бляскав е.

“Малки жени”

„Малки жени” на Грета Гъруик е осмата пълнометражна екранизация по едноименния роман на Луиза Мей Олкот от 1868 г. Филмът разказва за четирите сестри Марч в Нова Англия през 60-те години на ХIХ век и тяхното порастване в контекста на Гражданската война. 25-годишната Сърша Ронан е втората най-млада актриса, номинирана за главна женска роля (след Дженифър Лорънс). Излиза, че семейството Ноа Баумбах и Грета Гъруик ще си стискат палци поединично. 92-то раздаване на „Оскар” на 9 февруари ще бъде отново без водещ, както бе и миналата година. В момент на свирепа политкоректност в САЩ никой не се наема да разсмива с парливи скечове (монологът на Рики Джървейс по време на „Златен глобус” бе изключение, но пък му беше за последно). ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: https://oscar.go.com/ и https://www.imdb.com/